Серия
Хари Потър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Prisoner of Azkaban, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 283 гласа)

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
ЛУН, ОПАШ, ЛАП И РОГ

Минаха няколко секунди, докато осъзнаха това абсурдно твърдение. Пръв се обади Рон и каза същото, което Хари мислеше:

— И двамата сте полудели!

— Това е смешно — каза спокойно Хърмаяни.

— Питър Петигрю е мъртъв! — добави Хари. — Той е убил и него преди дванайсет години!

И посочи към Блек, чието лице се изкриви в мъчителна гримаса.

— Щях да го направя — изръмжа той, оголвайки жълтите си зъби, — но дребният Питър ме надхитри… Само че този път няма да успее!

И Блек се засили към Скабърс, отхвърляйки Крукшанкс на пода. Рон извика от болка, когато Блек се стовари с цялата си тежест върху счупения му крак.

— Сириус, НЕ! — викна Лупин, втурна се към Блек и го издърпа. — ЧАКАЙ! Не можеш да го направиш така изведнъж! Трябва да им обясним…

— После ще им обясняваме! — озъби се Блек и се опита да изблъска Лупин, посягайки към въздуха с едната си ръка да стигне до Скабърс.

Плъхът квичеше като прасе и дереше лицето и шията на Рон, опитвайки се да избяга.

— Те имат… право… да узнаят… всичко — задъхваше се Лупин, като все още се мъчеше да удържи Блек. — Рон се е грижил за него през всичките тези години! А има неща, които и аз не разбирам! Ами Хари… Поне на Хари дължиш истината, Сириус!

Блек престана да се съпротивява, но хлътналите му очи не се отместваха от Скабърс, който се бе вкопчил в изхапаната, издрана и кървяща ръка на Рон.

— Добре тогава — рече Блек, без да отмества поглед от плъха. — Кажи им каквото щеш, но побързай. Искам най-сетне да извърша убийството, заради което лежах в затвора…

— Вие и двамата сте си изгубили ума — каза Рон разтреперан, поглеждайки към Хари и Хърмаяни за подкрепа. — Омръзна ми всичко това. Махам се.

Той се опита да се изправи на здравия си крак, но Лупин отново вдигна пръчката си и я насочи към Скабърс.

— Сега ще ме изслушаш, Рон — кротко му каза той. — Само дръж здраво Питър, докато ти говоря.

— ТОЙ НЕ Е ПИТЪР, ТОЙ Е СКАБЪРС! — кресна Рон и се опита пак да напъха плъха в предния си джоб, но Скабърс се съпротивяваше с всички сили.

Рон залитна и загуби равновесие, но Хари го подхвана и го бутна да легне на кревата. После, без да обръща внимание на Блек, се обърна към Лупин.

— Имало е свидетели, които са видяли как е умрял Петигрю — каза той. — Цял куп свидетели…

— Но не са видели онова, което всъщност е станало — яростно се обади Блек, гледайки как Скабърс се бори в ръцете на Рон.

— Да, всички мислеха, че Сириус е убил Питър — продължи Лупин. — Аз самият го вярвах… докато не видях името му на картата тази вечер. Защото Хитроумната карта никога не лъже… Питър е жив и Рон го държи, Хари.

Хари се обърна към Рон и погледите им се срещнаха в мълчаливо съгласие — Блек и Лупин бяха загубили разсъдъка си. В тяхната история нямаше никакъв смисъл. Как можеше Скабърс да е Питър Петигрю? Блек явно все пак бе превъртял в Азкабан… Но защо и Лупин се хващаше на тази въдица? Тогава се обади Хърмаяни, мъчейки се да успокои треперещия си глас, за да накара професор Лупин да говори разумно.

— Вижте, професор Лупин… Скабърс не би могъл да е Петигрю… Това просто е невъзможно и вие добре го знаете…

— Защо да е невъзможно? — спокойно й отвърна Лупин, все едно че бяха в клас и Хърмаяни просто бе забелязала проблем в експеримента с гриндилоу.

— Защото… защото все някой щеше да знае, ако Петигрю е бил зоомаг. Учихме за зоомаговете при професор Макгонъгол. Проверих в библиотеката, докато си пишех домашното — в министерството има картотеки с имената на вещиците и магьосниците, които могат да се превръщат в животни. Там е отбелязано и какви точно животни стават, характерните им белези и всичко… А аз отидох да потърся името на професор Макгонъгол и видях, че през този век е имало само седем зоомагове, но името на Петигрю не фигурира в този списък.

Хари дори не успя да се възхити мислено на старанието, което Хърмаяни бе положила за домашното си, защото Лупин избухна в смях.

— Отлично, Хърмаяни! — каза той. — Само че в министерството изобщо не разбраха, че в „Хогуортс“ се подвизават трима нерегистрирани зоомагове.

— Ако ще им разказваш историята, побързай, Ремус — сопна му се Блек, който още следеше всяко отчаяно движение на Скабърс. — Чаках дванайсет години и повече няма да чакам.

— Добре… но и ти трябва да ми помагаш, Сириус — съгласи се Лупин. — Аз знам само началото…

Лупин изведнъж млъкна. Зад него нещо силно изскърца. Вратата на спалнята се бе отворила от само себе си и петимата извърнаха погледи към нея. Лупин излезе и се огледа навън.

— Няма никой…

— Тук има призраци! — подсети ги Рон.

— Не е вярно — каза Лупин, гледайки все още озадачено към вратата. — В Къщата на крясъците никога не е имало призраци. Аз издавах писъците и воя, чувани от селяните.

Той отметна сивеещата коса от очите си, замисли се за момент и продължи:

— Оттам започна всичко. Откакто станах върколак. Нищо не би се случило, ако не бях ухапан… и ако не бях толкова дързък…

Сега той изглеждаше нещастен и уморен. Рон отвори уста да го прекъсне, но Хърмаяни, която наблюдаваше Лупин много внимателно, го спря: „Шшшшшт!“

— Бях много малко момче, когато бях ухапан. Родителите ми опитаха всичко, но по онова време все още нямаше лек. Отварата, която професор Снейп измисли за мен, е съвсем ново откритие. Тя ме предпазва, разбирате ли? Ако я взимам пред седмицата преди пълнолуние, запазвам разсъдъка си и след като се преобразя… Така мога да се свия в кабинета си като безопасен вълк и да чакам луната да почне да намалява отново. Преди да бъде открита съхранителната отвара, веднъж в месеца се превръщах в същинско чудовище. Явно беше невъзможно да уча в „Хогуортс“. Другите родители нямаше да се съгласят децата им да бъдат изложени на опасността, която представлявах. Точно тогава Дъмбълдор стана директор и прояви съчувствие. Каза, че ако вземем необходимите предпазни мерки, нямало причина да не ходя на училище…

Лупин въздъхна и погледна към Хари.

— Нали ти казах преди няколко месеца, че Плашещата върба бе посадена точно в годината, когато постъпих в „Хогуортс“. Истината е, че я посадиха именно защото аз бях в училището. Тази къща… — Лупин тъжно се огледа наоколо — …и тунелът, който води до нея… бяха направени заради мен. Веднъж в месеца ме извеждаха от замъка и ме оставяха тук да се преобразя. Пред входа на тунела посадиха дървото, за да не може никой да дойде при мен, докато съм опасен.

Хари не подозираше докъде ще стигне тази история, но въпреки това слушаше в захлас. Единственият звук, освен гласа на Лупин, беше уплашеното цвърчене на Скабърс.

— По онова време моето трансформиране беше… ужасно. Много е мъчително да се превръщаш във върколак. Тъй като бях изолиран от другите да не ги ухапя, аз хапех и дращех самия себе си. Селяните чуваха шумовете и воя, мислейки че това са особено буйни призраци. Дъмбълдор насърчаваше този слух… Дори и сега, макар колибата да е тиха от много години, селяните все още не смеят да се доближат до нея.

Но като се изключи тази моя орис, аз бях по-щастлив от когато и да е било в живота си. Едва тогава за първи път имах приятели, трима големи приятели. Сириус Блек… Питър Петигрю… и, разбира се, твоят баща, Хари — Джеймс Потър. Но те не можеха да не забележат, че аз изчезвам нанякъде един път месечно. Измислях какви ли не истории. Разправях им, че майка ми е болна и трябва да се връщам в къщи при нея… Ужасявах се да не ме изоставят, щом разберат какво става с мен. Но в края на краищата и те като теб, Хърмаяни, откриха истината… Ала не ме напуснаха. Напротив, те извършиха за мен нещо, което направи моите трансформации не само поносими, но и най-забавното нещо в живота ми. Те самите станаха зоомагове.

— И баща ми ли? — попита Хари изумен.

— Разбира се! — отвърна Лупин. — Цели три години търсеха начин да го направят. Твоят баща и Сириус бяха най-способните ученици в училището и добре, че беше така, защото трансформирането на зоомаговете може да има зловещи последици… И това е една от причините, поради които министерството следи толкова внимателно всеки, който се опитва да го прави. А Питър изобщо нямаше да се справи без помощта на Джеймс и Сириус. Най-сетне, когато бяхме в пети курс, те успяха. Всеки от тях можеше, когато си поиска, да се превръща в някакво животно.

— Но как ви помагаха? — попита Хърмаяни, явно озадачена.

— Понеже не можеха да ми правят компания в човешкия си вид, те го правеха като животни — поясни Лупин. — Върколакът е опасен само за хората. Те се измъкваха от замъка всеки месец под мантията невидимка на Джеймс. После се преобразяваха. Питър, като най-малък, можеше да се промъкне под шибащите клони на върбата и да натисне оня чвор в ствола й, за да ги спре. Тогава останалите се вмъкваха през тунела и идваха при мен. Под тяхното благотворно влияние аз станах и по-малко опасен. Докато бях с тях, тялото ми си оставаше вълче, но съзнанието ми — не напълно.

— ПО-бързо разказвай, Ремус — сопна му се Блек, който през цялото време наблюдаваше Скабърс, а по лицето му бе изписано ужасно настървение.

— Свършвам вече, Сириус, наближава… И така, какви ли не интересни възможности се откриваха пред нас, щом всички можехме да се преобразяваме. Нощем излизахме от Къщата на крясъците и бродехме по поляните около училището и из селото. Сириус и Джеймс бяха такива едри животни, че можеха да озаптят дори и върколак. Не вярвам някой от учениците в „Хогуортс“ да е научил повече неща за околността и за Хогсмийд, отколкото знаем ние… Така стигнахме до идеята да съставим Хитроумната карта и да се подпишем на нея с момчешките си прякори. Сириус беше Лап, на Питър викахме Опаш, а Джеймс наричахме Рог.

— В какво животно… — понечи да попита Хари, но Хърмаяни го прекъсна.

— Но това също е било много опасно! Да скитосвате в мрака като върколак?! Ами ако се бяхте измъкнал някой път от приятелите си и ухапехте някого?

— Тази мисъл още не ми дава мира — тежко отвърна Лупин. — Да, да, имаше такива рискове, даже много, но след това им се смеехме. Бяхме млади, неразумни… предоверявахме се на собствената си съобразителност. Понякога дори се чувствах виновен, че подвеждаме самия Дъмбълдор… Никой друг директор на негово място не би ме допуснал в „Хогуортс“, а ето, че аз нарушавах правилата, които той бе наложил колкото за моята безопасност, толкова и за сигурността на другите. Той никога не узна, че без разрешението му бях станал причина още трима ученици да се превърнат в зоомагове. Но винаги успявах да забравя угризенията на съвестта си, щом започнехме да кроим приключенията за следващия месец. И не съм се променил…

Лицето на Лупин се бе изопнало и по гласа му личеше, че се отвращава от самия себе си.

— През цялата учебна година се борех със себе си, чудейки се дали да кажа на Дъмбълдор, че Сириус е зоомаг. Но не посмях. Защо ли? Защото съм страхливец. Това значеше да призная, че съм измамил доверието му още като ученик, че съм подвел и други със себе си… А доверието на Дъмбълдор означава всичко за мен. Той не само ме прие в „Хогуортс“ като момче, но и ме назначи тук, когато всички ме отбягваха и никъде не намирах работа заради това, което съм. Затова убеждавах сам себе си, че Сириус се е промъкнал в училището, използвайки черните магии, научени от Волдемор, и това няма нищо общо със способността му да се преобразява… Така че в известен смисъл Снейп има право да не проявява съчувствие към мен.

— Снейп ли? — остро се намеси Блек, отмествайки за първи път очи от Скабърс и го погледна. — Какво общо има Снейп с всичко това?

— И той е тук, Сириус — с въздишка каза Лупин. — Преподавател е.

Лупин се обърна към Хари, Рон и Хърмаяни.

— Професор Снейп бе наш съученик. Той беше много против назначаването ми за учител по защита срещу Черните изкуства. Цяла година убеждаваше Дъмбълдор да не ми се доверява. Той си има причини за това… Навремето Сириус му изигра номер, който едва не го уби, а и аз съм намесен в тая работа.

Блек насмешливо изръмжа.

— Заслужаваше си го — заяви с пренебрежение. — Шпионираше ни, опитваше се да разбере какво правим… Надяваше се да ни разобличи и да ни изгонят.

— Сивиръс много се интересуваше къде отивам всеки месец — продължи да разказва Лупин. — Бяхме в един и същ курс и… ъъъ… не се обичахме много. Той най-много мразеше Джеймс. Завиждаше му, предполагам, за талантливата игра на куидич… В края на краищата една вечер Снейп ме видял да прекосявам поляната заедно с Мадам Помфри, която ме водеше към Плашещата върба, за да се трансформирам. Тогава Сириус решил, че ще бъде много… ааа… забавно да накара Снейп с една дълга тояга да достигне до издадения чвор в ствола на върбата, за да може да се вмъкне и да ме проследи. Снейп с готовност се съгласил да опита… и ако беше стигнал до тази стая, щеше да се изправи срещу истински върколак… Но твоят баща, Хари, подочул какво е намислил Сириус, спуснал се след Снейп и го издърпал обратно, рискувайки собствения си живот. Все пак Снейп успял да ме зърне в края на тунела. После Дъмбълдор му забрани да казва на когото и да е било, но тогава той разкри моята тайна.

— Значи затова Снейп не ви обича — бавно каза Хари, — защото е мислел, че имате пръст в шегата.

— Точно така — изсмя се един леден глас откъм стената зад Лупин.

Сивиръс Снейп сваляше от себе си мантията невидимка с насочена право срещу Лупин магическа пръчка.