Джоан Роулинг
Хари Потър и затворникът от Азкабан (13)

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
„ГРИФИНДОР“ СРЕЩУ „РЕЙВЪНКЛОУ“

Това като че ли сложи край на приятелството между Рон и Хърмаяни. Всеки от тях бе толкова ядосан на другия, че Хари изобщо не можеше да си представи как ще се сдобрят.

Рон беснееше, че Хърмаяни отказва да погледне сериозно на опитите на Крукшанкс да изяде Скабърс — не само не си правеше труда да го следи по-внимателно, ами отгоре на всичко се опитваше да го изкара невинен, като съветваше Рон да търси плъха си под всички легла в спалнята на момчетата! През цялото време Хърмаяни разгорещено твърдеше, че Рон всъщност няма никакви доказателства Крукшанкс да е изял Скабърс и рижавите косми може да са си били там още от Коледа, а пък Рон изпитвал подозрения към котарака й още откакто той се бе стоварил върху главата му в „Магическата менажерия“.

Хари бе сигурен, че Крукшанкс е изял Скабърс, но когато се опита да убеди Хърмаяни, че всички улики водят до това заключение, тя се разсърди и на Хари.

— Добре, взе страната на Рон… Знаех си, че така ще постъпиш! — каза тя с изтънял от раздразнението глас. — Първо за „Светкавицата“, сега за Скабърс — все аз съм виновна, нали? Остави ме най-сетне на мира, Хари, и без това си имам много работа.

Рон наистина понасяше много тежко загубата на плъха си.

— Хайде стига, Рон, нали все се оплакваше колко досаден бил Скабърс — окуражаваше го Фред. — Пък и откога бе залинял, никакъв го нямаше вече. Може би по-добре за него, че е свършил набързо. Само са го глътнали… и сигурно нищо не е усетил.

— Фрееед! — възмути се Джини.

— Нали само ядял и спял, както сам разправяше! — обади се и Джордж.

— Той ухапа веднъж Гойл заради нас! — каза Рон, много нажален. — Нали помниш, Хари?

— Даа, така беше — потвърди Хари.

— Е, това е бил звездният му час — отбеляза Фред, като едва сдържаше смеха си. — Нека белегът върху пръста на Гойл да пази завинаги паметта му. Престани, Рон, ами се вдигни и иди до Хогсмийд и си купи нов плъх. Каква полза да хленчиш?

В отчаян опит да поразвесели приятеля си Хари го покани да го придружи на последната тренировка, която отборът на „Грифиндор“ щеше да има преди мача с „Рейвънклоу“, та да може да изпробва и „Светкавицата“. Това явно отклони за момент вниманието на Рон от Скабърс („Великолепна идея! Нали може да опитам и няколко гола от нея?“) и двамата тръгнаха заедно от куидичното игрище.

Мадам Хууч, която още надзираваше тренировките на „Грифиндор“, за да държи под око Хари, бе впечатлена от „Светкавицата“ не по-малко от всички останали. Тя я взе в ръка преди първия й полет и се впусна да коментира достойнствата й като специалист.

— Забележете само колко добре е балансирана! Сериозна слабост на серията „Нимбус“ е провисването им към края на опашката, което след няколко години води до провлачване. Усъвършенствали са и дръжката, ето, малко по-източена от тази на „Чистометка“… Напомня ми на „Сребърната стрела“… Жалко, че престанаха да ги произвеждат, аз съм се учила точно на една от тях и трябва да ви кажа, че старата метла си беше много добра…

Тя продължи в същия дух още известно време, докато Ууд й напомни:

— Ъъъ… Мадам Хууч? Може ли Хари да си вземе метлата? Нали трябва да тренираме…

— Ооо, да… точно така… Заповядай, Потър! — сепна се Мадам Хууч. — Аз пък ще поседя ей тук с Уизли…

Двамата с Рон напуснаха игрището и отидоха да седнат на трибуните, а отборът на „Грифиндор“ се скупчи около Ууд за последните му наставления по предстоящия мач.

— Хари, току-що разбрах кой ще е търсачът на „Рейвънклоу“. Казва се Чо Чан. Тя е четвъртокурсничка и била доста добра… Много се надявах да не се е оправила напълно, че имаше някакви проблеми с една травма, ама… — Ууд направи гримаса на огорчение, че Чо Чан все пак ще играе, но каза: — За сметка на това обаче тя лети на една „Комета двеста и шейсет“, която ще изглежда направо смешна до „Светкавицата“. — И като погледна още веднъж метлата на Хари с нескрито възхищение, каза: — Така, сега да тръгваме.

Едва тогава Хари се метна на своята метла и се отблъсна от земята.

Дори не беше си и мечтал за нещо подобно. „Светкавицата“ се завърташе и при най-лекото докосване, сякаш се подчиняваше на мислите, а не на движенията му. Тя се носеше над игрището с такава скорост, че целият стадион се превърна в сиво-зелено петно, а когато Хари зави рязко, Алиша Спинет изпищя, след което той напълно овладя посоката и скоростта, сниши се и докосна с връхчетата на обувките си затревеното игрище, преди да се издигне отново на девет, петнайсет, почти двайсет метла над земята.

— Хари, пускам снича! — провикна се Ууд.

Хари се обърна и подгони един блъджър към головите стълбове, подмина го бързо, видя снича да се стрелва нагоре иззад Ууд и само след десетина секунди го стискаше здраво в дланта си.

Целият отбор се разкрещя от радост. Хари пак пусна снича, даде му минутка преднина и се стрелна след него, заобикаляйки на осморки другите играчи отпред и отзад, а щом го забеляза до коляното на Кейти Бел, описа светкавично цял кръг около нея и пак го улови.

Не бяха имали досега такава хубава тренировка. Въодушевени от участието на бързата метла в отбора, всички изпълняваха безупречно най-добрите си трикове и като стъпиха отново на земята, Ууд нямаше нито една забележка — което се случвало за първи път, както отбеляза Джордж Уизли.

— Не виждам какво може да ни попречи утре! — обяви Ууд. — Освен ако… Хари, ти разреши ли вече проблема с дименторите?

— Ами да… — смънка Хари, като си спомни колко слаб бе покровителят му и си пожела от все сърце да можеше да е по-силен.

— Дименторите няма да се появят отново, Оливър, защото този път Дъмбълдор съвсем ще се ядоса — уверено каза Фред.

— Дано не се стигне дотам — каза Ууд. — Така или иначе — браво на всички! Хайде сега да се връщаме в кулата, че да си легнем по-рано.

— Аз ще поостана малко, че Рон иска да опита „Светкавицата“ — обади се Хари.

Докато другите от отбора се запътиха към съблекалните, Хари тръгна към Рон, който бе прескочил оградката пред трибуните и го пресрещаше. Мадам Хууч бе заспала на мястото си.

— Хайде, давай! — каза Хари, като подаде на Рон „Светкавицата“.

Рон цял засия, яхна метлата и изфуча в сгъстяващия се мрак, а Хари тръгна по края на игрището да го гледа. Ноща бе паднала, когато Мадам Хууч се стресна, сгълча Хари и Рон, че не са я събудили по-рано, и ги подбра да се връщат в замъка.

Хари нарами „Светкавицата“ и докато се отдалечаваха с Рон от притъмнения стадион, обсъждаха изключително плавния ход, феноменалното ускорение и невероятната повратливост на метлата. Бяха на половината път до замъка, когато Хари погледна вляво и видя в мрака нещо, от което дъхът му спря — две светещи в мрака очи.

Хари замръзна на мястото си, а сърцето му заби лудо в гърдите.

— Какво ти стана? — попита Рон.

Хари посочи нататък. Рон извади магическата си пръчка и прошепна: „Лумос!“

Лъчът прекоси тревата, спря се в ствола на едно дърво и после освети короната му, където свит между напъпилите клони, се таеше Крукшанкс.

— Марш оттам! — провикна се Рон, наведе се и грабна един камък, но преди да успее да го запрати, дългата рижава опашка на Крукшанкс изсвистя и котаракът се изпари.

— Видя ли? — кипна Рон и ядно хвърли камъка в тревата. — Тя пак го оставя да скитосва където му хрумне… Сигурно си е подсладил с няколко птички след Скабърс…

Хари не каза нищо. Той си пое дълбоко въздух с облегчение, защото за миг му се бе сторило, че светещите очи са на Злия Грим. Двамата продължиха към замъка. Малко позасрамен от моментната си слабост, Хари не сподели страховете си с Рон, но вече не смееше да гледа нито наляво, нито надясно, докато не влязоха в добре осветената входна зала.

* * *

На следващата сутрин Хари слезе на закуска заедно с другите момчета от спалнята, които явно смятаха, че „Светкавицата“ заслужава да бъде придружавана от почетна гвардия. Когато Хари влезе в Голямата зала, повечето глави се обърнаха към „Светкавицата“ и се разнесе възбудено шушукане. С огромно задоволство Хари забеляза, че отборът на „Слидерин“ бе като ударен от гръм.

— Видя ли му лицето? — злорадстваше Рон, като гледаше през рамо към Малфой. — Направо не му се вярва! Страхотно!

Ууд също сякаш се грееше на отразената от „Светкавицата“ светлина.

— Постави я тук, Хари — каза той и внимателно положи метлата така, че да се вижда името й.

От масите на „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ идваха да я разглеждат. Седрик Дигъри дойде да поздрави Хари за превъзходната заместителка на счупената „Нимбус“, а Пенелопи Клиъруотър, приятелката на Пърси, попита дали може да я подържи малко.

— Хей, Пени, без саботажи! — намеси се Пърси, този път в добро настроение, докато тя разглеждаше внимателно метлата. — Пенелопи и аз сме се басирали на десет галеона за резултата от мача! — съобщи той на отбора.

Пенелопи остави „Светкавицата“ на мястото й, благодари на Хари и се върна на масата си.

— Хари… гледай да спечелиш — настойчиво му прошепна Пърси. — Защото нямам десет галеона. Да, идвам, Пени! — И разбута тълпата да стигне при нея, за да си разделят препечената филийка.

— Сигурен ли си, че можеш да си служиш с такава метла, а, Потър? — чу се студен провлачен глас.

Драко Малфой, следван плътно от Краб и Гойл, бе дошъл да хвърли поглед по-отблизо.

— Май да — небрежно отвърна Хари.

— Сигурно има доста специални джаджи в нея — продължи да любопитства Малфой със злостни пламъчета в очите. — Жалко, че не я продават с парашут… в случай, че се доближиш твърде много до някой диментор.

Краб и Гойл се разхихикаха.

— Жалко, че ти пък не можеш да си монтираш резервна ръка до твоята, че да ти лови снича — отвърна му Хари.

Целият отбор на „Грифиндор“ прихна. Воднистите очи на Малфой се присвиха, а той се отдалечи с наперена походка. Като стигна при отбора на „Слидерин“, всички видяха как главите им се скупчиха около неговата. Явно слидеринци го питаха дали метлата на Хари е от клас „Светкавица“.

В единайсет без четвърт отборът на „Грифиндор“ се отправи към съблекалните. Времето нямаше нищо общо с онова, което беше на мача с „Хафълпаф“. Беше ясен студен ден с много лек ветрец. Този път нямаше да имат проблеми с видимостта и Хари, колкото и да бе напрегнат, започваше да усеща вълнението, което само куидичен мач можеше да породи у него. Чуваше се как цялото училище се изнася надолу към стадиона. Хари съблече черното училищно наметало, извади магическата пръчка от джоба и я мушна във фланелката с къс ръкав, която щеше да носи под куидичния екип. Надяваше се да не му потрябва. Изведнъж се запита дали професор Лупин няма да дойде сред множеството да го гледа.

— Знаете си какво трябва да направим — каза им Ууд на излизане от съблекалнята. — Загубим ли този мач, оставаме извън класацията… Летете, просто летете като на тренировката вчера и всичко ще бъде наред!

Излязоха на терена под бурни овации. Състезателите от „Рейвънклоу“, облечени в синьо, се бяха подредили вече в центъра на игрището. Търсачката Чо Чан бе единственото момиче в отбора им. Беше с една глава по-ниска от Хари и колкото да бе притеснен, той забеляза, че е невероятно красива. Когато двата отбора застанаха един срещу друг зад гърбовете на капитаните си, тя се усмихна на Хари и той усети лека тръпка някъде около стомаха, която според него нямаше нищо общо с опънатите му нерви.

— Ууд, Дейвис, стиснете си ръце — подкани ги Мадам Хууч и Ууд се ръкува с капитана на „Рейвънклоу“.

— Яхнете метлите… След сигнала на свирката ми… три… две… едно…

Хари се оттласна от земята и „Светкавицата“ набра височина по-бързо от която и да е друга метла. После закръжи над стадиона и Хари започна да се взира за снича, като през цялото време се вслушваше в коментара, поверен на Лий Джордън, приятел на близнаците Уизли.

— Всички са вече във въздуха. Голямата сензация на този сезон е „Светкавицата“, на която лети Хари Потър от „Грифиндор“. Според „Летящи метли“ националните отбори за тазгодишния световен шампионат също са предпочели тази марка…

— Джордън, ще бъдеш ли така любезен да ни кажеш какво става на мача? — прекъсна го професор Макгонъгол.

— Простете, професор Макгонъгол… Просто за да дам малко обща информация… Впрочем „Светкавицата“ разполага с вградена ръчна спирачка и…

— Джордън!

— Добре, добре, води „Грифиндор“ и Кейти Бел от този отбор се е устремила към гол…

Хари профуча покрай Кейти в обратната посока, оглеждайки се за блясъка на нещо златно, но забеляза, че Чо Чан го следва плътно. Нямаше съмнение, че тя летеше много добре и непрекъснато му пресичаше пътя, за да го принуждава да сменя посоката.

— Покажи й ускорението си, Хари — провикна се Фред, който профуча покрай него, преследвайки един блъджър, насочен към Алиша.

Хари ускори „Светкавицата“, докато заобикаляха головите стълбове на „Рейвънклоу“, и остави Чо зад себе си. Тъкмо когато Кейти успя да вкара първия гол на мача и трибуната на „Грифиндор“ полудя от радост, той го видя — сничът пърхаше ниско над земята до една от преградите.

Хари се гмурна надолу. Чо Чан също забеляза снича и се устреми към него. Хари увеличаваше скоростта, все по-разгорещен — нали гмуркането надолу бе неговият специалитет. Беше вече на три метра…

Точно в този момент кой знае откъде дофуча един блъджър, пратен явно от някой бияч на „Рейвънклоу“. Хари рязко зави и успя да го избегне на сантиметри, но за тези решаващи няколко секунди сничът бе изчезнал.

Чу се едно дълго и разочаровано „Оооо!“ от привържениците на „Грифиндор“, а тези на „Рейвънклоу“ бурно изръкопляскаха на своя бияч. Джордж Уизли даде израз на чувствата си, като шибна друг блъджър право към отличилия се бияч, който трябваше да направи салто във въздуха, за да го избегне.

— „Грифиндор“ води с осемдесет на нула. Погледнете на какво е способна тази метла. Хари здравата я е пришпорил… вижте само как завива. Старата „Комета“ на Чан изобщо не може да се мери с нея. Фината настройка на „Светкавицата“ наистина си личи в тези дълги…

— ДЖОРДЪН, ДА НЕ ТИ ПЛАЩАТ ДА РЕКЛАМИРАШ „СВЕТКАВИЦАТА“? Я СИ ГЛЕДАЙ КОМЕНТАРА!

Сега „Рейвънклоу“ се връщаха на позициите си — те вече бяха вкарали три гола, което остави „Грифиндор“ само с петдесет точки преднина, и ако Чо успееше да грабне снича преди Хари, „Рейвънклоу“ ставаха победители. Хари се смъкна по-ниско, като едва избегна един гончия на „Рейвънклоу“ и трескаво заоглежда цялото игрище. Ето го златистия отблясък, пърхащ на малки крилца — сничът кръжеше около головите стълбове на „Грифиндор“.

Хари се засили, без да отмества очи от златното петънце, но в следващата секунда Чо се появи кой знае откъде и му препречи пътя…

— ХАРИ, НЕ СЕ ПРАВИ НА ДЖЕНТЪЛМЕН! — разкрещя се Ууд, когато Хари рязко зави, за да не се сблъска с нея. — СЪБОРИ Я ОТ МЕТЛАТА, АКО ТРЯБВА!

Хари се извърна и забеляза Чо, която се бе усмихнала широко. Сничът обаче пак бе изчезнал. Хари насочи нагоре „Светкавицата“ и скоро се озова на шест-седем метра над другите играчи. С ъгълчето на окото си забеляза, че Чо го следва. Явно бе решила да не изпуска него от поглед вместо сама да търси снича. Добре тогава… Щом иска да е по петите му, ще си носи последствията…

Той се гмурна отново и Чо, мислейки че е видял снича, се опита да го последва. След миг обаче Хари остро смени посоката рязко нагоре, а Чо продължи да се носи надолу. Той се издигна пак бързо като куршум и тогава го видя за трети път — сничът блещукаше високо над игрището откъм страната на „Рейвънклоу“.

Хари ускори, далеч някъде долу се засили и Чо. Ето сега щеше да спечели, с всяка секунда се приближаваше към снича и изведнъж…

— Ооо! — изпищя Чо и посочи нещо.

Стреснат Хари погледна надолу.

Трима диментори, трима черни качулати диментори гледаха нагоре към него.

Без да мисли повече, той пъхна ръка дълбоко във фланелката си, бързо измъкна оттам магическата си пръчка и силно извика „Експекто Патронум!“

Нещо сребристобяло и огромно изскочи от върха на пръчката му. Той беше сигурен, че го е насочил право към дименторите и дори не спря да се увери. Като по чудо останал с все още бистро съзнание, погледна пред себе си… Почти беше стигнал. Протегна ръката, в която държеше пръчката, и едва успя да сключи пръсти над мъничкия съпротивяващ се снич.

След миг се чу свирката на Мадам Хууч, Хари рязко зави във въздуха и само успя да види как го връхлитат шест яркочервени петна. В следващия миг целият отбор го грабна в прегръдките си и едва не го събори от метлата. Над множеството долу се носеше възторжения рев на грифиндорци.

— Браво, момчето ми! — викаше с цяло гърло Ууд.

Алиша, Анджелина и Кейти направо разцелуваха Хари, а силната прегръдка на Фред му създаде усещането, че ще му отхвръкне главата. В пълен безпорядък отборът успя някак да слезе на земята. Хари се смъкна от метлата и като вдигна очи, видя как цяла тумба грифиндорци начело с Рон спринтират към игрището. Преди да се опомни, беше погълнат от ликуващата тълпа.

— Браво! — ревеше Рон, вдигнал нагоре ръката на Хари. — Браво! Шампион!

— Поздравявам те, Хари! — възторжено го похвали Пърси. — Спечелих десетте галеона! Сега ще трябва да намеря Пенелопи, извини ме…

— Страхотен си, Хари! — провикна се Шеймъс Финигън.

— Успя бе, дявол да го ’земе! — избоботи Хагрид над кълбото от грифиндорци.

— Това се казва покровител! — чу Хари глас до ухото си.

Като се обърна, видя професор Лупин, едновременно разтреперан и доволен.

— Дименторите изобщо не успяха да ме разстроят! — на един дъх изрече Хари. — Нищичко не почувствах!

— Сигурно защото… не бяха диментори — каза професор Лупин. — Ела да видиш…

Той изведе Хари от тълпата и двамата тръгнаха към края на терена.

— Здравата поуплаши господин Малфой — посочи с ръка професорът.

Хари се ококори. Скупчени един върху друг, на земята все още лежаха Малфой, Краб, Гойл и Маркъс Флинт, които се мъчеха да се измъкнат от дълги черни качулати мантии. Явно Малфой бе стоял върху раменете на Гойл. Над тях сега бе надвесена професор Макгонъгол, по чието лице бе изписана неукротима ярост.

— Недостойни номера! — викаше тя. — Жалък опит на страхливци да саботират търсача на „Грифиндор“! Всички са наказани със задължителна работа след часовете, а „Слидерин“ глобявам с петдесет точки! И не си въобразявайте, че няма да кажа на професор Дъмбълдор. А, ето го и него самият…

Не би могло да има по-многозначителен печат върху победата на „Грифиндор“ от това. Рон, който най-сетне бе успял да се добере до Хари, се превиваше от смях, гледайки как Малфой се бори да махне от себе си черния плат, а главата на Гойл още бе забулена.

— Идвай, Хари! — подкани го Джордж, едва стигнал до него. — Да празнуваме! Оттук — веднага в общата стая на „Грифиндор“!

— Чудесно! — каза Хари, щастлив, както не се беше чувствал кой знае откога, и пое към замъка с отбора си — все още в яркочервени екипи.

* * *

Празнуваха целия ден до късно през нощта, все едно, че бяха спечелили вече Купата по куидич. Фред и Джордж Уизли изчезнаха за няколко часа и се върнаха натоварени с бутилки бирен шейк, тиквено шампанско и няколко плика, пълни със сладкиши от меденото царство.

— Как успяхте? — изписка от възторг Анджелина Джонсън, когато Джордж започна да мята и ментолови жабки сред учениците.

— С малко помощ от Лун, Опаш, Лап и Рог — прошепна Фред в ухото на Хари.

Липсваше само един участник в тържеството. Колкото и да бе невероятно, Хърмаяни седеше в единия ъгъл и се мъчеше да чете от грамаданска книга със заглавие „Бит и обществен живот на британските мъгъли“. Хари напусна масата, където Фред и Джордж бяха започнали да жонглират с празни бутилки от бирен шейк, и отиде при нея.

— Дойде ли изобщо да гледаш мача? — попита я той.

— Разбира се, че го гледах! — отвърна Хърмаяни с необичайно тънък гласец, без да вдига поглед от четивото си. — Много се радвам, че спечелихме и… ти се справи чудесно, но аз трябва да прочета това до понеделник.

— Хайде, ела, Хърмаяни, хапни нещо — подкани я Хари и потърси с очи Рон да разбере дали е в настроение да зарови томахавката.

— Не мога, Хари, остават ми още четиристотин двайсет и две страници за четене! — каза Хърмаяни вече с леко истеричен тон. — Освен това… — тя също хвърли поглед към Рон — той няма да ме иска там при вас.

Нямаше как да я разубеди, още повече че точно в този момент Рон каза на висок глас:

— Ако Скабърс не беше изяден, можеше да си хапне една от тези карамелизирани мухи… Толкова ги обичаше!

Хърмаяни избухна в сълзи. Преди още Хари да каже или да направи нещо, тя пъхна дебелата книга под мишница, побягна, хълцайки, към стълбището за спалнята на момичетата и се изгуби от погледа му.

— Защо не я оставиш на мира? — кротко попита той Рон.

— Никога! — твърдо заяви Рон. — Поне да беше показала, че съжалява, но тя никога не си признава, като сгреши. Такава си е. Държи се, като че Скабърс е отишъл на почивка или нещо подобно.

Веселбата на грифиндорци приключи едва когато професор Макгонъгол се появи в един часа след полунощ по кариран халат и с мрежичка на косата да им напомни, че трябва да си лягат. По стълбите към спалнята си Хари и Рон продължиха да обсъждат мача. Най-сетне, изтощен, Хари се добра до леглото, дръпна завесите на балдахина, за да не му свети един лунен лъч, отпусна се на възглавницата и усети как веднага се унася.

Яви му се много странен сън. Вървеше през гора със „Светкавицата“ през рамо, следвайки нещо сребристобяло. То се провираше между дърветата напред и Хари едва го виждаше тук-там през листата. Жадувайки да го настигне, той се забърза, но заедно с него ускоряваше движението си и преследваният обект. Хари започна да тича и до слуха му достигна все по-бърз тропот на копита. Вече бягаше с всички сили, а пред себе си чуваше галопиране. И тъкмо когато свърна към една полянка…

ААААААААУУУУУРРРРРРГГГГХХХХХХ!

НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

Хари се събуди рязко, сякаш някой му бе ударил шамар. Като не можеше да се ориентира в дълбокия мрак, той се зае опипом да отвори завесите… После чу движение наоколо и гласа на Шеймъс Финигън от другия край на стаята:

— Какво става?

На Хари му се счу, че вратата на спалнята се затръшва. Като намери най-после краищата на завесите, той ги дръпна със замах и в същия момент Дийн Томас запали лампата.

Рон бе седнал на леглото си, по лицето му бе изписан неподправен ужас, а едната завеса край него бе разкъсана.

— Блек! Сириус Блек! С нож!

— Какво?

— Ей тук… току-що… Раздра завесата! Събуди ме!

— Сигурен ли си, че не си сънувал, Рон? — попита Дийн.

— Погледни завесата! Казвам ти — тук беше!

Всички наскачаха по леглата си — Хари пръв стигна до вратата на спалнята — и вкупом хукнаха надолу по стълбата. Зад тях се отваряха врати и се провикваха сънливи гласове.

— Кой вика?

— Какво правите?

Общата стая бе осветена от гаснещия огън и се виждаше, че е осеяна с какви ли не отпадъци от празненството. Беше пуста.

— Сигурен ли си, че не си сънувал, Рон?

— Сериозно ви казвам, видях го!

— Каква е тази врява?

— Нали професор Макгонъгол каза да си лягаме!

Няколко от момичетата бяха слезли по тяхната стълба и загръщаха халати, прозявайки се. Появиха се и още момчета.

— Чудесно! Значи продължаваме? — зарадва се Фред.

— Всички обратно горе! — развика се Пърси, втурвайки се в общата стая, докато забождаше на пижамата си значката „Отличник“.

— Пърс… Сириус Блек! — каза Рон с отпаднал глас. — В нашата спалня… с нож… Събуди ме!

Общата стая се смълча.

— Глупости! — отсече Пърси стъписан. — Преял си, Рон… и си сънувал кошмар.

— Сериозно ти казвам…

— Хайде стига, престанете!

Професор Макгонъгол се бе върнала. Тя шумно затвори портрета зад себе си, пристъпи в общата стая и гневният й поглед обиколи всички ученици.

— И аз се радвам, че „Грифиндор“ спечели мача, но това тук на нищо не прилича! Пърси, не очаквах от теб…

— Не съм им разрешавал аз, професоре! — отговори Пърси и се наду от възмущение. — Тъкмо им казвах на всичките да се връщат в леглата! Брат ми Рон сънувал кошмар…

— НЕ БЕШЕ КОШМАР! — изкрещя Рон. — СЪБУДИХ СЕ И СИРИУС БЛЕК СЕ БЕ НАДВЕСИЛ НАД МЕН С НОЖ В РЪКА!

Професор Макгонъгол го погледна с недоумение.

— Не ставай смешен, Уизли, как си представяш, че е минал през портрета?

— Питайте него! — отвърна Рон и посочи с треперещ пръст гърба на картината на сър Кадоган. — Питайте го не е ли виждал…

Като погледна Рон с гняв и подозрение, професор Макгонъгол бутна отново портрета да се отвори и излезе през него. Цялата обща стая се заслуша с притаен дъх.

— Сър Кадоган, да сте пускали преди малко някого в кулата „Грифиндор“?

— Разбира се, благородна лейди! — провикна се сър Кадоган.

Последва стъписване както вътре, така и извън общата стая.

— Вие… вие го пуснахте? — попита пак професор Макгонъгол. — Но… ами паролата!

— Знаеше, как не! — гордо отвърна сър Кадоган. — За цялата седмица, милейди! Прочете ми ги всичките от една малка хартийка.

Професор Макгонъгол прекрачи обратно през рамката и се изправи срещу онемялата група. Беше пребледняла като тебешир.

— Кой е този кръгъл глупак — започна тя с треперещ глас, — дето е написал паролите за тази седмица и после ги е запилял някъде наоколо?

Настана дълбока тишина, която бе нарушена от най-тънкия възможен уплашен гласец. Разтреперан от главата до носовете на пухкавите си чехли, Невил Лонгботъм бавно вдигна ръка.