Джоан Роулинг
Хари Потър и затворникът от Азкабан (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
КОТАРАК, ПЛЪХ И КУЧЕ

Хари бе изтръпнал от ужас. Тримата стояха като вцепенени под мантията невидимка. Прощалните лъчи на залязлото слънце пръскаха кървава светлина върху дългите сенки по поляните. Изведнъж зад тях се разнесе див стон.

— Хагрид — промълви Хари.

Без да мисли какво прави, той понечи да се върне назад, но Рон и Хърмаяни го сграбчиха за ръцете.

— Не бива — каза Рон, пребледнял като лист хартия. — Ще му влошим положението, ако разберат, че сме ходили при него…

Хърмаяни дишаше учестено и неравномерно.

— Как… можаха… — едва изрече тя със свито гърло. — Как можаха да го направят?

— Да вървим — каза Рон, чиито зъби вече тракаха.

Те тръгнаха пак към замъка с малки крачки, за да бъдат всички под мантията. Светлината вече бързо гаснеше. До края на пътя им мракът се спусна наоколо като прокоба.

— Скабърс, мирувай! — шъткаше Рон и притискаше ръка върху гърдите си. Плъхът се мяташе като обезумял. Рон спря изведнъж, опитвайки се да го напъха в джоба си. — Какво ти става, глупаво плъхче? Кротувай… ОУХ! Ухапа ме.

— Мълчи, Рон! — прошепна Хърмаяни изплашена. — Фъдж ще дойде всеки миг…

— Ама той не ще… да седи…

Очевидно Скабърс бе много уплашен от нещо. Мяташе се с всички сили и се опитваше да се освободи от прегръдката на Рон.

— Ама всъщност какво му става?

Но Хари току-що бе забелязал как, снишил се до земята, с жълти очи, светещи в мрака, към тях се прокрадваше Крукшанкс. Не беше ясно дали ги е забелязал, или е привлечен от цвърченето на Скабърс.

— Крукшанкс! — простена Хърмаяни. — Не, махни се, Крукшанкс! Махай се!

Но котаракът се приближаваше все повече.

— Скабърс… НЕДЕЙ!

Бе твърде късно — плъхът се изплъзна между свитите пръсти на Рон, скочи на земята и драсна нанякъде. С един скок Крукшанкс се хвърли след него и преди Хари и Хърмаяни да успеят да го спрат, Рон отметна мантията невидимка от себе си и хукна с всички сили в тъмното.

— Рон! — почти се разплака Хърмаяни.

Двамата с Хари само се спогледаха и се втурнаха след него. Ала не можеха да тичат под мантията невидимка, затова я отметнаха и тя остана да се развява зад тях като знаме, докато се мъчеха да настигнат Рон. Чуваха само стъпките и виковете му:

— Пусни го… пусни го… Скабърс, ела тук…

После нещо силно тупна.

— Хванах те! Марш, мръсен котарак!

Хари и Хърмаяни едва не се стовариха върху Рон — все пак успяха да спрат точно до него. Той лежеше по очи на земята, но Скабърс бе напъхан обратно в джоба му.

— Рон… хайде… бързо под мантията… — задъхваше се Хърмаяни. — Дъмбълдор… и министърът… всеки момент ще се появят…

Но преди още да успеят да се покрият, преди да си поемат въздух дори, чуха меко тупкане на гигантски лапи. Нещо се приближаваше към тях откъм мрака… Това бе огромно светлооко катраненочерно куче.

Хари посегна към пръчката си, но бе твърде късно — кучето направи гигантски скок, удари го с лапи в гърдите и Хари падна назад под снопове от косми, усети в лицето си горещия му дъх и видя над себе си оголени зъби, дълги като пръсти…

От устрема на скока си кучето се претърколи зад Хари, който се опита да стане, силно замаян, усещайки ребрата си като счупени, но чу ръмжене и тропот от ново нападение.

До него Рон вече се бе изправил. При следващия скок на кучето той блъсна Хари настрани и кучешките челюсти се склещиха върху протегнатата му ръка. Хари се хвърли отгоре му и се вкопчи в козината на звяра, който повлече Рон леко, сякаш бе парцалена кукла…

После, съвсем изневиделица, нещо шибна Хари така силно през лицето, че го събори. Той чу как Хърмаяни изпищя от болка и също падна. Хари затърси опипом магическата си пръчка, примигвайки през кръвта, стичаща се в очите му…

— Лумос! — прошепна той.

На светлината от пръчката видя ствола на дебело дърво — бяха гонили Скабърс до сянката на Плашещата върба, чиито клони скърцаха като при буря и се вееха насам-натам, за да не им позволят да се приближат.

А там, в основата на дървото, се виждаше кучето, което дърпаше Рон заднишком през голяма дупка между корените… Рон яростно се съпротивяваше, но главата и горната част на тялото му бързо изчезнаха от погледите им.

— Рон! — изкрещя Хари, но един дебел клон го удари жестоко и той политна назад.

Двамата с Рон и Хърмаяни виждаха вече само единия от краката на Рон, който той бе заклещил в корените на върбата, за да не го изтегли кучето съвсем под земята. Ала ужасен пукот раздра въздуха като изстрел, кракът на Рон се счупи и след миг нямаше и следа от него.

— Хари… трябва да тичаме за помощ… — извика Хърмаяни, която също бе разкървавена — върбата бе разкъсала рамото й.

— Не! Това голямо нещо ей сега ще го изяде… Нямаме никакво време…

— Няма да успеем да влезем без помощ…

Още един клон ги шибна с вейки като кокалести пръсти.

— Щом това голямо куче можа да влезе, и ние ще успеем — задъхваше се вече Хари, като се луташе насам-натам, търсейки начин да се провре между разярените свистящи клони, ала не можеше да се приближи и на сантиметър към корените, без да попадне в обсега на ударите.

— Ооо! Помощ! Помощ! — неистово шепнеше Хърмаяни, като подскачаше и се въртеше безпомощно на едно място. — Ооох… моля…

Крукшанкс се стрелна покрай нея, провря се като змия между шибащите клони и постави предна лапа върху един изпъкнал чвор на ствола.

Дървото тутакси престана да се движи, сякаш се вкамени. Не трепваше дори и листенце.

— Крукшанкс! — прошепна Хърмаяни изумена и сграбчи ръката на Хари силно до болка. — Откъде е знаел?

— Той е приятел на кучето — мрачно каза Хари. — Видях ги заедно. Хайде… и си приготви магическата пръчка…

За няколко секунди бяха до ствола, но преди да стигнат отвора между корените, успяха да видят само как Крукшанкс се шмугна вътре и заметна връхчето на опашката си като дълга четка. Хари го последва, като запълзя с главата напред и се спусна по пръстта до дъното на възнисък тунел. Крукшанкс бе малко по-напред и очите му блестяха на светлината от пръчката на Хари. След секунда се смъкна и Хърмаяни.

— Къде е Рон? — прошепна тя с ужас в гласа.

— Насам — отвърна Хари и тръгна, приведен на две, подир Крукшанкс.

— Къде ли извежда този тунел? — почти без дъх попита Хърмаяни зад него.

— Не знам… отбелязан е на Хитроумната карта, но Фред и Джордж ми казаха, че никой не е влизал в него. Стига до края на картата и вероятно води до Хогсмийд…

Движеха се колкото се може по-бързо, все така наведени, а пред тях опашката на Крукшанкс ту се появяваше, ту изчезваше. Тунелът продължаваше и на Хари му се струваше, че е дълъг почти колкото онзи до „Меденото царство“. Докато си поемаше въздух рязко и с мъка, Хари си мислеше само за Рон и какво ли правеше с него гигантското куче.

По едно време тунелът започна да се издига, а след малко зави и Крукшанкс изчезна. Вместо него Хари видя светлинка през малък отвор.

Двамата с Хърмаяни спряха да отдъхнат и вдигнаха пръчките си да видят какво има нататък.

Беше стая, потънала в прах и в пълен безпорядък. По стените висяха отлющени парчета хартия, по целия под имаше петна, всичките мебели бяха изпочупени, сякаш някой беше блъскал нарочно. Прозорците бяха заковани с дъски.

Хари погледна към Хърмаяни, която изглеждаше много уплашена, но му кимна.

Той се промъкна през дупката и се огледа внимателно. Стаята беше пуста, но вдясно имаше отворена врата, която водеше към полутъмно коридорче. Изведнъж Хърмаяни сграбчи Хари за китката. Широко отворените й очи обхождаха закованите прозорци.

— Хари… — прошепна тя. — Май сме в Къщата на крясъците.

Хари се огледа и забеляза съвсем близо дървен стол, от който бяха отчупени цели парчета, а един от краката му липсваше.

— Това не е работа на призраци — бавно каза Хари.

В този момент чуха скърцане над главите си. Горе нещо се движеше. И двамата вдигнаха очи към тавана. Хърмаяни стискаше така силно Хари за китката, че той престана да усеща пръстите си. Даде й да разбере това с поглед, тя му кимна и го пусна.

Колкото можеха по-тихо, двамата се промъкнаха в коридорчето и поеха нагоре по порутената стълба. Дебелият слой прах беше изтрит само в една широка ивица по пода, явно излъскана от нещо, влачено нагоре.

Стигнаха до тъмната горна площадка.

— Нокс! — прошепнаха те едновременно и светлинките от върховете на пръчките им изгаснаха.

Имаше само една открехната врата. Докато пристъпваха към нея, чуха стъпки, тихо стенание, после звучно дълбоко мъркане. Спогледаха се и си кимнаха.

Стиснал здраво пръчката пред себе си, Хари ритна и отвори вратата.

На великолепно легло с балдахин, чиито завеси бяха много прашни, се бе изтегнал Крукшанкс, който замърка още по-силно, щом ги видя. Долу на пода бе Рон, притиснал крака си, извит под много странен ъгъл.

Хари и Хърмаяни се втурнаха към него.

— Рон… добре ли си?

— Къде е кучето?

— Не е куче — простена Рон и стисна зъби от болка. — Хари, това е капан…

— Какво?

— Той е кучето… той е зоомаг…

Рон впери поглед зад гърба на Хари и той се извърна. От сянката излезе мъж и шумно захлопна вратата след тях.

Мръсна сплъстена коса висеше на кичури до лактите му. Ако след тях не блестяха очите му, хлътнали дълбоко, можеха да го вземат за труп. Восъчната му кожа бе опъната по скулите като на череп. Жълтите зъби бяха оголени в нещо като усмивка. Беше Сириус Блек.

— Експелиармус! — прегракнало изрече той, насочвайки пръчката на Рон срещу тях.

Магическите пръчки на Хари и Хърмаяни изхвръкнаха от ръцете им, Блек ги улови и се приближи с една крачка. Очите му бяха приковани върху Хари.

— Предполагах, че ще дойдеш да помогнеш на приятеля си — каза той дрезгаво. Гласът му звучеше така, като че отдавна бе загубил навика да си служи с него. — Баща ти би направил същото за мен. Много смело, че не хукна да викаш учител. Благодарен съм ти… така всичко ще бъде по-лесно…

Предизвикателното споменаване на баща му отекна в ушите на Хари, сякаш Блек бе изкрещял. В гърдите на момчето заклокочи омраза, която прогони всякакъв страх. За пръв път в живота му се прииска да има в ръцете си магическа пръчка не за да се защитава, а да напада… да убива. Без да съзнава какво прави, той се устреми напред, но два чифта ръце го сграбчиха от двете страни и го дръпнаха назад.

— Не, Хари! — ужасено прошепна Хърмаяни, а Рон се обърна към Блек:

— Ако си решил да убиеш Хари, ще трябва да убиеш и нас! — заговори му той с ярост, но от усилието да се надигне бе пребледнял още повече и се олюля, докато говореше.

Нещо трепна в почти невидимите очи на Блек.

— Лягай там — каза той тихо, — че ще ти се влоши кракът.

— Чу ли какво ти казах? — почти без сили продължи Рон, като се държеше здраво за Хари, за да стои прав. — Ще трябва да убиеш и трима ни!

— Тази нощ тук ще стане само едно убийство — рече Блек и оголи зъби в още по-широка усмивка.

— Защо така? — изсъска насреща му Хари, мъчейки се да се изтръгне от Рон и Хърмаяни. — Предишния път бяха повече, нали? Не ти е мигнало окото да избиеш всичките онези мъгъли, за да се добереш до Петигрю… Как така не са те поукротили в Азкабан?

— Хари! — изхленчи Хърмаяни. — Мълчи!

— ТОЙ Е УБИЛ МАМА И ТАТКО! — закрещя Хари и като се изтръгна най-сетне от Хърмаяни и Рон, се засили напред…

Бе забравил и за магиите, бе забравил, че е нисък, слабичък и едва на тринайсет, докато Блек бе висок възрастен човек. Хари искаше само едно — да причини на Блек колкото може по-силна болка, без да мисли какво ще трябва сам да изтърпи след това…

Може би изненадан от такава глупава постъпка, Блек не вдигна навреме магическите пръчки. С едната си ръка Хари се вкопчи в кокалестата му китка и успя да наклони пръчката настрани, докато юмрукът на другата му ръка попадна точно в слепоочието на Блек и двамата се стовариха назад в стената.

Хърмаяни се разпищя, Рон се разкрещя… Ослепителна светкавица изскочи от пръчките в ръката на Блек и цял сноп искри мина на сантиметри от лицето на Хари. Кльощавата ръка, стегната в пръстите на Хари, яростно се извиваше, но той не я пускаше, а с юмрука си налагаше Блек където свари.

Ала свободната ръка на Блек успя да намери гърлото на Хари.

— Не — хриптеше той. — Твърде дълго чаках…

Пръстите му се стегнаха. Хари взе да се дави, очилата му се смъкнаха.

Тогава забеляза, че отнякъде се стрелна кракът на Хърмаяни, и Блек го пусна, като изръмжа от болка. Рон се бе метнал върху ръката, в която затворникът държеше пръчките, и Хари чу как те изтропаха…

Успя да се измъкне от кълбото вкопчени тела, проследи с поглед пръчката си, която се изтърколи върху пода, и се хвърли към нея.

— Ааааааррргх!

Крукшанкс бе скочил сред боричкащите се и ноктите на предните му лапи се забиха в ръката на Хари. Той успя да го отметне настрани, но котаракът се стрелна към пръчката му.

— НЕ, НЕ СМЕЙ! — изрева Хари и така изрита Крукшанкс, че той отскочи настрани, съскайки.

Хари грабна пръчката си и се обърна.

— Махнете се от пътя ми! — викна той на Рон и Хърмаяни.

Нямаше нужда да им повтаря. Хърмаяни, почти без дъх, с окървавена устна, изпълзя настрани, като успя да се добере до другите две пръчки. Рон се довлече до една от дървените колони на кревата и се отпусна до него, дишайки тежко, с позеленяло лице, притиснал с две ръце счупения си крак.

Блек още лежеше проснат на пода до стената. Хлътналите му гърди се издигаха и спускаха учестено, докато гледаше как Хари бавно се приближава, прицелил се с пръчката точно в сърцето му.

— Ще ме убиеш ли, Хари? — прошепна той.

Хари спря над него, гледайки го, без да отклонява върха на пръчката си от гърдите му. Около лявото око на Блек се образуваше мораво петно, а от носа му течеше кръв.

— Ти си убил моите родители — каза Хари с леко разтреперан глас, но ръката, в която бе пръчката, остана неподвижна.

Блек впери в него хлътналите си очи.

— Не го отричам — каза той много тихо. — Но ако знаеше цялата история…

— Цялата история ли? — повтори Хари и в ушите му се надигна онова силно туптене. — Ти си ги продал на Волдемор, повече не искам да знам!

— Трябва да ме изслушаш — каза Блек с настойчива нотка в гласа. — Иначе ще съжаляваш… ти не разбираш…

— Разбирам много по-добре, отколкото мислиш — каза Хари и гласът му вече силно трепереше. — Ти никога не си я чувал, нали, моята майка… когато се опитва да попречи на Волдемор да ме убие… и всичко това заради теб… заради теб…

Преди някой от двамата да успее да изрече още една дума, нещо рижаво се стрелна покрай Хари. Крукшанкс скочи върху гърдите на Блек и се настани точно над сърцето му. Блек примигна и сведе поглед към котарака.

— Махни се — измърмори той, опитвайки се да избута животното.

Ала Крукшанкс вкопчи лапи в дрехите на Блек и не помръдна. Той извърна грозната си сплескана муцуна към Хари и го загледа с големите си жълти очи. Хърмаяни сухо изхлипа.

Хари се вгледа изумен в Блек и Крукшанкс, а пръстите му стиснаха още по-здраво магическата пръчка. Ами ако трябваше да убие и котарака? Той явно бе съюзник на Блек… И щом беше готов да умре, за да го защити, това не засягаше Хари… А ако Блек искаше да спаси Крукшанкс, значи държеше на котарака повече, отколкото на родителите на Хари.

Хари вдигна пръчката си. Сега бе моментът да го направи. Сега бе моментът да отмъсти за майка си и баща си. Трябваше да убие Блек. Ще го убие. Това бе единствената му възможност.

Секундите минаваха бавно, а Хари стоеше като вцепенен, насочил пръчката си към Блек, който продължаваше да го гледа с Крукшанкс върху гърдите си. Откъм кревата се чуваше неравното дишане на Рон, а Хърмаяни бе притихнала.

В този момент се разнесе друг звук…

Глухи стъпки се чуха от долния етаж и някой се заизкачва по стълбата.

— НИЕ СМЕ ТУК, ГОРЕ! — викна изведнъж Хърмаяни. — НИЕ СМЕ ТУК… ГОРЕ… СИРИУС БЛЕК… БЪРЗО!

Блек се сепна и почти отмести Крукшанкс от себе си. Хари инстинктивно стисна пръчката си. „Направи го сега!“ — изкрещя някакъв глас в главата му… Но стъпките кънтяха вече по стълбите, а Хари още не бе го направил.

Вратата на стаята се отвори рязко сред рой червени искри и Хари се извърна точно когато в очертанията й се появи професор Лупин с побеляло лице и вдигната в готовност пръчка. Очите му се стрелнаха от лежащия Рон към Хърмаяни, свита до вратата, след това към Хари, изправен с насочена към Блек пръчка, и най-сетне към самия беглец, сгърчен и разкървавен в краката на Хари.

— Експелиармус! — викна Лупин.

Пръчката на Хари пак изхвръкна от ръката му, както и останалите две от ръцете на Хърмаяни. Лупин ги улови наведнъж, после влезе в стаята и спря поглед върху Блек, все още под Крукшанкс, пазещ го с тялото си.

Хари изведнъж усети празнота в себе си. Не бе го направил… Нервите му не издържаха. Блек щеше да бъде предаден на дименторите.

Тогава заговори Лупин, и то със странен глас, който трепереше от някакво потискано чувство.

— Къде е той, Сириус?

Хари погледна Лупин — не разбираше какво иска да каже, за кого говори? Обърна се и отново се вгледа в Блек.

Лицето на затворника бе съвсем безизразно. Известно време той изобщо не помръдваше, после бавно вдигна свободната си ръка и посочи право към Рон. Като замаян Хари насочи погледа си към Рон, който бе съвсем озадачен.

— Ами тогава… — промълви Лупин, гледайки Блек така настойчиво, сякаш искаше да прочете мислите му, — защо не се е показал досега? Освен ако… — Очите на Лупин внезапно се разшириха, сякаш бе видял нещо отвъд Блек, което другите не можеха да видят. — …Освен ако той самият… не е бил… или не сте се разменили… без да ми кажеш?

Съвсем бавно, без да отмества немощен поглед от лицето на Лупин, Блек кимна.

— Професор Лупин — прекъсна ги на висок глас Хари, — какво става…

Ала така и не успя да довърши въпроса си, защото от онова, което видя, гласът му се спря в гърлото. Лупин бавно отпусна пръчката си. Миг след това той бе вече до Блек, хвана го за ръка и му помогна да се изправи, а след като Крукшанкс тупна на пода, го прегърна като брат.

Хари имаше чувството, че стомахът му се обръща.

— НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ! — изпищя Хърмаяни.

Лупин пусна Блек и се обърна към нея. Тя се бе надигнала от пода и го сочеше с обезумял поглед.

— Вие… вие…

— Хърмаяни…

— …вие и той…

— Хърмаяни, успокой се…

— Аз не казах на никого! — с цяло гърло крещеше Хърмаяни. — Аз ви прикривах…

— Хърмаяни, моля те, чуй ме! — викна Лупин. — Ще ти обясня…

Хари цял се тресеше, но не от страх, а от нов пристъп на ярост.

— Аз ви вярвах — развика се той срещу Лупин, без да може да удържи гласа си, — а през цялото време вие сте му бил приятел!

— Грешиш — отвърна Лупин, — не съм бил приятел на Сириус през тия дванайсет години, но сега вече съм… Ще ти обясня…

— НЕ! — пищеше Хърмаяни. — Хари, не му вярвай, той е помогнал на Блек да влезе в замъка, той също иска да те види мъртъв. Той е върколак!

Настъпи оглушителна тишина. Очите на всички се насочиха сега към Лупин, който остана забележително спокоен, макар и доста бледен.

— Обикновено си по-точна, Хърмаяни — каза той. — От три неща сега, боя се, позна само едното. Не съм помогнал на Сириус да влезе в замъка и изобщо не искам Хари да умре… — Странна тръпка премина по лицето му. — Не отричам единствено, че съм върколак.

Рон направи героичен опит да стане отново, но пак падна и простена от болка. Лупин се отправи към него загрижен, но Рон му кресна: „Махни се от мен, върколако!“

Лупин замръзна на мястото си. После с явно усилие се обърна към Хърмаяни и попита:

— Откога знаеш?

— Много отдавна — съвсем тихо каза Хърмаяни. — Откакто писах съчинението за професор Снейп.

— Той ще остане възхитен — хладно отбеляза Лупин. — Беше ви дал да напишете това съчинение с надеждата да разберете какво всъщност издават моите симптоми. В Лунната карта ли видя, че винаги съм бил болен при пълна луна, или разбра, когато богъртът се превърна в луна пред мен?

— И двете — тихо отвърна Хърмаяни.

Лупин се засмя пресилено.

— Ти си най-умната магьосница на тази възраст, която съм срещал, Хърмаяни.

— Не съм — прошепна Хърмаяни. — Ако бях по-умна, щях да разкажа на всички какъв сте вие!

— Но те вече знаят — каза Лупин. — Поне учителите.

— И Дъмбълдор ви назначи, знаейки, че сте върколак? — недоумяваше Рон. — Да не е луд?

— Някои от колегите мислеха така — каза Лупин. — Той трябваше да положи голямо усилие, за да ги убеди, че съм безопасен…

— ОБАЧЕ Е СБЪРКАЛ! — викна Хари. — ВИЕ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ СТЕ ПОМАГАЛ НА ТОЯ ТУК! — той посочи към Блек, който се бе добрал до леглото и се бе отпуснал в него, захлупил лицето си с разтреперана длан.

Крукшанкс скочи и се настани в скута на затворника, мъркайки. Рон се поотдръпна от тях, влачейки крака си.

— Аз не съм помагал на Сириус — рече Лупин. — Позволете ми да обясня. Ето…

Той раздели пръчките на Хари, Рон и Хърмаяни и подхвърли всяка от тях на притежателя й. Хари улови своята изумен.

— Така… — започна Лупин и пъхна пръчката си в джоба. — Вие сте въоръжени, ние не сме. Ще ме изслушате ли сега?

Хари не знаеше какво да мисли. Капан ли бе това?

— Щом не сте му помагал — не се стърпя той, поглеждайки гневно към Блек, — откъде знаехте, че е тук?

— От картата — отвърна Лупин. — Хитроумната карта. Както си седях в кабинета и я разглеждах…

— Нима знаете как да си служите с нея? — попита Хари, изпълнен с подозрения.

— Разбира се, че знам как да си служа с нея! — махна Лупин нетърпеливо с ръка. — Аз съм един от създателите. Под името Лун… така ми викаха приятелите ми в училище.

— Вие сте от създателите…

— По-важното е, че тази вечер я наблюдавах внимателно, защото ми беше минало през ума, че ти и твоите приятели можете да се измъкнете от замъка, за да посетите Хагрид преди екзекуцията на неговия хипогриф. И познах, нали?

Той беше започнал да крачи из стаята, спирайки поглед върху всеки един от тях. Под краката му се вдигаха малки облачета прах.

— Допуснах, че сте взели и старата мантия невидимка на баща ти, Хари.

— Откъде знаете за мантията?

— Колко пъти съм виждал как Джеймс изчезва под нея… — отвърна Лупин и пак махна припряно с ръка. — Работата е там, че дори и с мантия невидимка се появяваш на Хитроумната карта. Видях ви как прекосихте поляната и влязохте в колибата на Хагрид. Двайсет минути по-късно си тръгнахте от Хагрид и поехте назад към замъка. Този път обаче с вас имаше още някой.

— Какво? — изненада се Хари. — Никого нямаше!

— Не можех да повярвам на очите си — продължи Лупин, като продължаваше да крачи, но не обърна внимание на Хари. — Реших, че картата нещо се е повредила. Как можеше той да бъде с вас?

— Никой нямаше! — настояваше Хари.

— После видях друга точка да се движи бързо към вас с надпис „Сириус Блек“… Видях как се нахвърли върху вас и как издърпа двама в корените на Плашещата върба…

— Един от нас! — обади се ядосано Рон.

— Не, Рон — възрази му Лупин. — Бяхте двама.

Той престана да крачи и спря поглед върху Рон.

— Би ли ми разрешил да погледна плъха ти? — попита с равен глас Лупин.

— Каквооо? — изуми се Рон. — Какво общо има Скабърс с всичко това?

— Твърде много — каза Лупин. — Може ли да го видя, ако обичаш?

Рон се поколеба, после пъхна ръка под мантията си. Появи се Скабърс, който отчаяно се мяташе и Рон трябваше да го хване за дългата плешива опашка, за да не избяга. Крукшанкс се надигна в скута на Блек и започна тихо да съска.

Лупин се приближи до Рон и почти затаи дъх, докато внимателно оглеждаше Скабърс.

— Защо? — пак попита Рон, като примигваше уплашено и притискаше към себе си Скабърс. — Какво общо има моят плъх с всичко това?

— Това не е обикновен плъх — изведнъж се обади с прегракнал глас Сириус Блек.

— Какво искате да кажете? Разбира се, че е плъх…

— Не, не е — кротко му възрази Лупин. — Той е магьосник.

— Зоомаг — добави Блек. — И се казва Питър Петигрю.