Серия
Хари Потър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Prisoner of Azkaban, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 287 гласа)

ГЛАВА ШЕСТА
ОРЛОВИ НОКТИ И ЧАЕНИ ЛИСТЕНЦА

Като слязоха на закуска в Голямата зала, Хари, Рон и Хърмаяни веднага съзряха как Драко Малфой забавлява голяма група слидеринци с някаква много смешна история. Щом тримата минаха покрай тях, Малфой се престори, че припада, което бе последвано от гръмогласен смях.

— Не му обръщай внимание — каза Хърмаяни, която вървеше точно зад Хари. — Все едно че го няма, не заслужава…

— Хей, Потър! — провикна се Панси Паркинсън, момиче от „Слидерин“ с физиономия на куче. — Потър! Дименторите идват, Потър! Аууууууууу!

Хари почти се свлече на мястото си до Джордж Уизли край масата на „Грифиндор“.

— Ето новите програми на трети курс — каза Джордж и им ги подаде. — Какво става с теб, Хари?

— Заради Малфой… — отвърна Рон, като седна от другата страна на Джордж и хвърли гневен поглед към масата на „Слидерин“.

Близнакът погледна натам точно, когато Малфой пак се правеше на припаднал от ужас.

— Тоя устат хитрец — отбеляза той спокойно — не беше толкова наперен снощи, когато дименторите бяха в нашия край на влака. Дотича да се скрие в нашето купе, нали, Фред?

— Едва не се подмокри — потвърди брат му и погледна с пренебрежение Малфой.

— То и на мен ми прилоша — каза Джордж. — Ужасни твари са тия диментори…

— Като че те смразяват отвътре… — обади се Фред.

— Ама вие не припаднахте, нали? — тихо попита Хари.

— Не мисли за това, Хари — окуражи го Джордж. — Татко беше ходил веднъж до Азкабан, нали помниш, Фред? И разправяше, че не бил виждал по-ужасно място. Върна се изнемощял и разтреперан… Изсмукват чуждата радост около себе си тия диментори. Повечето затворници направо полудявали.

— Добре де, ще видим как ще изглежда и Малфой след първия ни куидичен мач — закани се Фред. — „Грифиндор“ срещу „Слидерин“, първата среща за сезона, нали знаете?

Хари и Малфой се бяха срещнали един-единствен път в куидичен мач и Малфой се беше оказал по-слабият. Поразвеселен от спомена, Хари се зае с наденичките и пържените домати.

Хърмаяни изучаваше новата си програма.

— Ооо, колко хубаво, днес започваме някои от новите предмети! — радваше се тя.

— Хърмаяни — надвеси се Рон над рамото й смръщен, — нещо са ти объркали програмата. Я виж, писали са ти по десет предмета на ден. Че то времето няма да ти стигне!

— Ще се справя. Уредила съм всичко с професор Макгонъгол.

— Но я виж — вече се смееше Рон, — погледни какво имаш тази сутрин! В девет часа — пророкуване. Отдолу, пак в девет часа — мъгълознание. А тук — и Рон се наведе по-близо до програмата, като не вярваше на очите си. — виж, под това пише аритмантика, пак в девет часа. Е, знам, че си много добра ученичка, Хърмаяни, но никой не е чак толкова способен. Как мислиш да присъстваш в три часа едновременно?

— Не ставай глупав! — сряза го Хърмаяни. — Разбира се, че няма да бъда в три часа едновременно.

— Ами тогава?

— Подай ми мармалада — отвърна Хърмаяни.

— Но…

— О, Рон, какво ти пречи, че програмата ми е малко по-натоварена?! — сърдито го попита Хърмаяни. — Нали ти казах, че всичко съм уредила с професор Макгонъгол.

В този момент в Голямата зала влезе Хагрид. Облечен бе в дългото си палто от къртичи кожи и разсеяно люлееше един мъртъв пор с грамадната си ръка.

— Как е при вас? — оживено попита той, спирайки колебливо по пътя към Височайшата маса. — Вий сте в първия ми час! Веднага след обяда! От пет сутринта съм на крак да приготвя всичко… ох, дано да е наред… аз — учител… честна дума… — И като им се усмихна широко, се отправи към масата на учителите, все още поклащайки пора.

— Какво ли е приготвил? — зачуди се Рон с нотки на тревога в гласа.

Залата постепенно опустяваше, тъй като всички се отправяха за първия си час. Рон погледна програмата си.

— Хайде да вървим, че пророкуването е чак на върха на Северната кула. Има десет минути път дотам.

Те бързо довършиха закуската си, сбогуваха се с Фред и Джордж и се отправиха към изхода на залата. Като минаваха покрай масата на „Слидерин“, Малфой пак се направи на припаднал и отново предизвика бурен смях, който Хари чуваше чак до входната зала.

Дълго вървяха през замъка. За две години в „Хогуортс“ още не бяха успели да го обиколят целия и никога не бяха влизали в Северната кула.

— Сигурно… има… и по-къс път — едва си поемаше дъх Рон, като изкачиха седмата дълга стълба и излязоха на непозната площадка, където на каменната стена бе окачена една-единствена голяма картина с изобразена на нея гола ливада.

— Мисля, че е оттук — каза Хърмаяни, като огледа празния коридор вдясно.

— Едва ли — усъмни се Рон. — Там е юг. Погледни, през прозореца се вижда част от езерото…

Хари наблюдаваше картината. Едно охранено пони на сиви петна се бе появило на поляната и пасеше невъзмутимо. Хари бе свикнал, че персонажите от картините в „Хогуортс“ се движат — напускат своите платна и си ходят на гости, — но винаги ги наблюдаваше с интерес. След миг нисък широкоплещест рицар изтрополи с бронята си в картината, следвайки понито. Зелени петна с полепнала трева по металните му колене издаваха, че току-що е паднал от седлото.

— Аха! — провикна се той, като видя Хари, Рон и Хърмаяни. — Злосторници в неприкосновените ми владения! Дошли сте да се надсмеете може би над моето падане от седлото? Извадете мечовете, жалки разбойници!

Тримата гледаха с изумление как нисичкият рицар измъкна меча си от ножницата и ожесточено го заразмахва, подскачайки в яростта си. Ала мечът се оказа твърде дълъг за него и при един особено ожесточен замах той загуби равновесие, залитна и се просна по очи в тревата.

— Наранихте ли се? — попита Хари, като се приближи до картината.

— Назад, жалък самохвалко! Махни се, негоднико!

Рицарят пак хвана меча си, за да се подпре и да се изправи, но острието потъна още по-дълбоко в земята и макар да дърпаше с всичка сила, той не можа да го извади. Не му оставаше нищо друго, освен да се претърколи по гръб на тревата и да бутне нагоре шлема си, за да избърше запотеното си лице.

— Чуйте ме — възползва се Хари от изтощението на рицаря, — ние търсим Северната кула. Случайно да знаете пътя дотам?

— О, на поход!

Гневът на рицаря като че се изпари начаса. Той подрънча, докато се изправи на крака, и се провикна:

— Последвайте ме, драги приятели, и ние ще стигнем до целта или ще загинем храбро в атака!

Опита се още веднъж да извади меча, после направи безуспешен опит да яхне дебелото пони и тогава викна:

— След мен пеша, храбри господа и благородна лейди! Напред! Напред!

Рицарят прекоси тичешком, подрънквайки с оръжието от дясно на ляво през картината, и се изгуби от погледа им.

Те се втурнаха след него по коридора, като се ориентираха по звъна на бронята му. От време на време го забелязваха да преминава бегом през някоя картина.

— Не бойте се, най-лошото тепърва предстои! — провикна се рицарят, когато се появи пред група ужасѐни дами в кринолини, чийто портрет висеше на стената покрай тясна вита стълба.

Хари, Рон и Хърмаяни се изкачиха с пухтене по тясната спирала, докато съвсем им се зави свят, и точно тогава чуха приглушен говор над главите си. Бяха стигнали до класната стая.

— Сбогом! — подвикна им рицарят, проврял глава от картина с някакви зловещи на вид монаси. — Сбогом, приятели по оръжие! Ако някога ви дотрябва помощ от благородна душа и железни мускули, потърсете сър Кадоган!

— Да-да, ще ви потърсим, ако ни притрябва някой смахнат — измърмори Рон, и рицарят изчезна.

Те изкачиха последните стъпала и излязоха на малка площадка, където класът вече се беше събрал. Наоколо нямаше никакви врати. Рон смушка Хари и му посочи тавана, на който се виждаше кръгъл капак с медна табелка.

— Сибила Трелони, преподавателка по пророкуване — прочете Хари. — А как се стига горе според теб?

Сякаш в отговор на този въпрос капакът изведнъж се отвори и една сребриста стълбичка се спусна току до краката на Хари. Всички се смълчаха.

— След теб — ухили се Рон и приятелят му трябваше пръв да се качи по стълбата.

Озова се в най-странната класна стая, която някога бе виждал. Дори не приличаше на класна стая, а бе нещо средно между таванско ателие и старовремска чайна. Вътре бяха сместени поне двайсет кръгли масички, а покрай тях бяха подредени кресла с пъстри калъфи и тумбести възглавници за табуретки. Всичко сияеше в лека пурпурна светлина, завесите бяха спуснати, а множеството лампи бяха покрити с тъмночервени шалове. Беше задушаващо топло, а откъм огъня, който гореше под претрупаната с какво ли не полица над камината, се носеше тежко сладникаво ухание на нещо, което вреше в голям меден казан. Лавиците, опасващи кръглите стени, бяха покрити с прашасали пера, недогорели свещи, множество оръфани колоди карти, безброй сребристи кристални топки и най-различни чаени чаши.

Рон се появи зад рамото на Хари и класът се скупчи около двамата, разговаряйки шепнешком.

— Къде ли е тя? — питаше Рон.

Внезапно откъм сянката се чу мек загадъчен глас:

— Добре дошли! Радвам се да ви видя най-сетне и в материалният свят.

В първия миг на Хари му се стори, че се приближава голямо лъскаво насекомо. Професор Трелони пристъпи в светлината от огъня и те видяха, че е много слаба, а грамадните очила увеличаваха очите й няколко пъти над естествената им големина. Заметната бе с надиплен воал, украсен с пайети. На тънката й шия висяха безброй верижки и нанизи с мъниста, а ръцете й бяха целите украсени в гривни и пръстени.

— Седнете, деца мои, настанете се — подкани ги тя и всички се закатериха непохватно по креслата или потънаха във възглавниците.

Хари, Рон и Хърмаяни застанаха около една от кръглите масички.

— Добре дошли в часа по пророкуване! — каза преподавателката и седна в крилато кресло пред камината. — Аз съм професор Трелони. Може и да не сте ме виждали досега. Избягвам да слизам често в главната училищна сграда, защото врявата и суетата там замъгляват моето Вътрешно око.

Никой не каза нищо в отговор на това странно изявление. Професор Трелони преподреди замислено гънките на шала си продължи:

— Избрали сте да учите пророкуване — най-трудното от магическите изкуства. Трябва да ви предупредя още в началото, че ако не умеете да гледате с Вътрешното си око, няма да научите много от мен. В тази област книгите помагат само донякъде…

При тези думи Хари и Рон едновременно погледнаха ухилено към Хърмаяни, която бе видимо изненадана да чуе, че учебниците няма да са й от голяма полза по този предмет.

— Има много магьосници, които талантливо си служат с шумови ефекти, миризми и внезапни изчезвания, но са неспособни да разбулят загадките на бъдещето — продължи професор Трелони, докато огромните й блестящи очи неспокойно обхождаха лице след лице. — Това е дарба, отредена за малцина. Ти, момче — внезапно се обърна тя към Невил, който едва не падна от дебелата си възглавница, — мислиш ли, че баба ти е добре?

— Предполагам — отвърна Невил разтреперан.

— На твое място не бих била толкова сигурна — рече професор Трелони, а дългите й смарагдови обици отразиха пламъците на огъня. С равен глас тя продължи: — Тази година ще се занимаваме с основните методи в пророкуването. През първия срок ще се учим как да гадаем по чаени листенца. През следващия ще преминем към гледане на длан. Впрочем ти, миличка — обърна се тя рязко към Парвати Патил, — трябва да се пазиш от червенокос мъж.

Парвати се сепна и погледна Рон, който седеше точно зад нея, после поотдръпна стола си встрани.

— През летния срок ще минем и към кристалната сфера, ако, разбира се сме приключили с огнените предзнаменования. За съжаление обаче през февруари занятията ще бъдат прекъснати поради грипна епидемия, пък аз самата ще загубя гласа си. А около Великден един от нас ще ни напусне завинаги.

След тези думи настъпи пълна с напрежение тишина, но професор Трелони като че ли не забеляза това.

— Питам се, мила — обърна се тя към Лавендър Браун, която бе най-близо, но мигом се сви в стола си, — дали би ми подала най-големия сребърен чайник?

Лавендър, по чието лице се изписа облекчение, стана, свали от полицата един огромен чайник и го постави на масата пред професор Трелони.

— Благодаря ти, мила! Между другото, онова, от което така се боиш, ще се случи в петък, на шестнайсети октомври.

Лавендър се разтрепери.

— А сега се разделете по двойки. Вземете по една чаша от полицата и елате при мен да ви ги напълня. После седнете и пийте. Изпийте всичко, докато остане само утайката. Завъртете чашите три пъти върху дъното с лявата си ръка и ги захлупете върху чинийките. Изчакайте да се отцедят и последните капки чай и дайте чашата на партньора си да гадае. За тълкуване на фигурите, които ще видите, отворете на страница пета и шеста в „Разбулване на бъдещето“. Аз ще се движа между вас, за да ви помагам и напътствам. О, а ти, миличък — и тя хвана Невил за ръката точно когато той се опитваше да се изправи, — след като счупиш първата си чаша, бъди така любезен да си избереш втората с мотив в синьо, тъй като аз предпочитам розовите.

И разбира се, Невил едва бе стигнал до полицата с чаени чаши, когато оттам се чу дрънчене на счупен порцелан. Професор Трелони се приближи с лека стъпка до него, носейки четка и лопатка.

— А сега вземи една от сините, миличък, ако нямаш нищо против… Благодаря ти… — подсети го тя.

Щом Трелони им напълни чашите, Хари и Рон се върнаха до масата си и се опитаха да изпият бързо парещия чай. После завъртяха утайката, както им бе поръчала професор Трелони, отцедиха последните капки и си размениха чашите.

— Дотук добре — каза Рон и двамата отгърнаха книгите си на страниците пет и шест. — Какво виждаш в моята чаша?

— Мокра кафява купчинка — отвърна Хари.

Спареният въздух в стаята, примесен с тежък парфюм, го унасяше и му пречеше да мисли.

— Дайте воля на фантазията си, милички, и насочете поглед отвъд делничните неща! — обади се професор Трелони в мрака.

Хари опита да се съсредоточи.

— Ето тук виждам някакъв разкривен кръст… — започна той и погледна в „Разбулване на бъдещето“. — Това означава, че те чакат „изпитания и страдания“… Много съжалявам. Ама ето тук има нещо като слънце… което значи „голямо щастие“… тъй че ще страдаш, но ще бъдеш и много щастлив…

— Мен ако питаш, иди да ти прегледат Вътрешното око — каза Рон и двамата трябваше да сподавят смеха си, защото професор Трелони гледаше точно в тяхната посока.

— Мой ред е — надникна Рон в чашата на Хари, сбръчил чело от усилие. — Тук има една буца като бомбе — започна той. — Може би ще работиш в Министерството на магията. — Той завъртя чашата. — Това пък прилича повече на жълъд… Какво ли може да е? — Той се зачете в своята книга. — „Неочакван късмет, злато.“ Чудесно, тъкмо ще ми заемеш малко! А тук има нещо — той пак извъртя чашата, — което прилича на животно. Даа, ето тук е главата… като на хипопо… не, на овца…

Хари се изсмя с леко пренебрежение и професор Трелони рязко се обърна.

— Нека аз да погледна, миличък — изрече тя с нотка на упрек и в следващия момент бе до тях, грабнала чашата на Хари.

Всички млъкнаха, за да чуят какво ще каже.

— Този сокол… имаш някакъв смъртен враг, миличък…

— Това е всеизвестно — уж шепнешком каза Хърмаяни, но професор Трелони впери очи в нея.

— Така е — повтори Хърмаяни. — Всички знаят за Хари и Вие-знаете-кой.

Хари и Рон я погледнаха едновременно с изумление и възхищение. Никога не бяха чували Хърмаяни да говори така на учител. Професор Трелони предпочете да не отговаря. Тя сведе огромните си очи над чашата на Хари и продължи да я върти.

— Тук има бухалка… значи нападение. Ох, ох, колко беди има в тази чаша!

— Аз пък помислих това за бомбе — съвсем простичко призна Рон.

— А този череп… опасности по пътя ти, миличък…

Всички гледаха професор Трелони като хипнотизирани, когато тя завъртя за последно чашата, ахна и изпищя.

Последва звук от счупен порцелан. Невил бе изпуснал и втората си чаша. Професор Трелони потъна в едно кресло, притиснала ръка към сърцето си и стиснала клепачи.

— Мило мое момче… клето мое момче… не… по-добре е да не ти казвам… не, не ме питай…

— Какво видяхте, професоре? — полюбопитства Дийн Томас.

Всички се изправиха и постепенно наобиколиха масата на Хари и Рон, като се трупаха все по-близо до креслото на професор Трелони, за да надникнат в чашата на Хари.

— Миличък — и очите на професор Трелони драматично се разшириха, — тука има Грим.

— Какво има? — изненада се Хари.

Самият той бе в пълно неведение. Дийн Томас вдигна рамене, Лавендър Браун го погледна озадачено, а почти всички останали просто захлупиха устите си с длани от ужас.

— Грим, миличък, Злия Грим! — почти викаше професор Трелони, направо потресена, че Хари не разбира. — Гигантското призрачно куче, което броди из гробищата! То е поличба, миличък… най-злата поличба… за смърт!

Стомахът на Хари се сви. Онова куче на корицата на „Прокоби за смърт“ във „Флориш и Блотс“… Кучето в сянката на площадчето „Магнолия“… Лавендър Браун също притисна длан към устата си. Всички бяха вперили очи в Хари — всички с изключение на Хърмаяни, която бе станала от мястото си и надничаше в чашата му зад гърба на професор Трелони.

— Според мен изобщо не прилича на куче — категорично заяви тя.

Професор Трелони я изгледа с нарастваща ненавист.

— Ще ме извиниш, че го казвам, мила, но не долавям почти никакво излъчване около теб. Твърде слаба чувствителност към вибрациите на бъдещето!

Шеймъс Финигън клатеше глава, гледайки в чашата ту отляво, ту отдясно.

— Прилича на куче, ако направиш така — каза той, като примижа, — но оттук ми се вижда повече като магаре — продължи, гледайки отляво.

— Кога най-сетне ще решите веднъж завинаги дали ще умра или не! — извика Хари, с което изненада дори себе си.

Никой не смееше да го погледне.

— Мисля, че за днес стига — изрече професор Трелони с въздишка. — Да… и ви моля да си приберете нещата.

Учениците мълчаливо върнаха чаените чаши, прибраха си книгите и затвориха чантите.

— До следващия час и дано имате късмет! — пожела им едва чуто преподавателката. — О, а ти, миличък — обърна се тя към Невил, — следващият път ще закъснееш. Така че поработи по-усърдно, за да ни настигнеш.

Хари, Рон и Хърмаяни слязоха мълчаливо по стълбичката на професор Трелони, после по витата стълба и се запътиха за часа по трансфигурация при професор Макгонъгол. Толкова време им трябваше да стигнат до нейната класна стая, че макар да бяха излязли по-рано от часа по пророкуване, стигнаха в последния момент.

Хари седна най-отзад, за да не бъде в центъра на внимание, но целият клас продължи да му хвърля погледи крадешком, сякаш той всеки момент щеше да падне мъртъв. Почти не чуваше какво им говори професор Макгонъгол за зоомаговете (магьосници, които имат способността да се трансфигурират в различни животни), дори не видя как тя самата се превърна в тигрова котка с шарка като очила около очите.

— Какво всъщност ви става днес на всички? — попита професор Макгонъгол, след като с едно леко пук! си стана отново същата и ги заоглежда. — Не, че се засягам, но за пръв път не получавам аплодисменти от ученици, пред които се преобразявам.

Всички глави се извърнаха към Хари, но никой не проговори. Тогава Хърмаяни вдигна ръка.

— Професор Макгонъгол, току-що имахме първия си час по пророкуване. Предсказвахме бъдещето по чаени листенца и…

— Аха, ясно! — отсече Макгонъгол и внезапно се намръщи. — Няма нужда да ми разказваш, Грейнджър. Само ми кажи кой от вас ще умре тази година.

Всички я погледнаха изумено.

— Аз — най-сетне се обади Хари.

— Разбирам — рече професор Макгонъгол и спря върху Хари мънистените си очи. — Тогава трябва да знаеш, Потър, че откакто преподава в това училище, Сибила Трелони предсказва смъртта на един ученик всяка година. Никой от тях още не е умрял. Пророчествата за смърт са любимия й поздрав към всеки нов курс. Ако не спазвах принципа никога да не говоря лошо за колегите си… — професор Макгонъгол изведнъж млъкна, но всички видяха как ноздрите й се разшириха и побеляха. Като продължи, беше по-спокойна. — Пророкуването е един от най-неточните раздели на магията и няма да скрия от вас, че съм напълно безразлична към него. Истинските пророци са твърде малко, а професор Трелони… — Тя пак млъкна и после продължи с много делови глас. — Ти изглежда си в отлично здраве, Потър, затова няма да те освободя от домашното днес. Уверявам те обаче, че ако умреш, няма да има нужда да ми го предаваш.

Хърмаяни се разсмя. Хари се поуспокои. Далеч от меката червена светлина и от упоителния парфюм в класната стая на професор Трелони, на Хари му беше по-трудно да се изплаши от купчинка чаени листенца. Не всички мислеха така обаче. Рон все още изглеждаше разтревожен, а Лавендър попита шепнешком: „А какво ще кажете за чашата на Невил?“

След часа по трансфигурация приятелите се включиха в множеството, което трополеше към Голямата зала за обяд.

— Рон, не се притеснявай — каза Хърмаяни, като побутна към него блюдото с ядене. — Нали чу какво каза професор Макгонъгол?

— Хари, ти не си виждал никъде голямо черно куче, нали? — попита той съвсем сериозно.

— Виждал съм — отвърна Хари. — В ноща, когато напуснах Дърсли…

Рон изпусна вилицата си и тя издрънча.

— Сигурно е било някое бездомно куче — спокойно каза Хърмаяни.

Рон погледна Хърмаяни, като че бе полудяла.

— Виж, Хърмаяни, ако Хари е видял Злия Грим… това е на лошо — едва изрече той. — Моят… чичо Билиус го видял веднъж и… умря след двайсет и четири часа.

— Съвпадение — високомерно каза Хърмаяни и си наля още тиквен сок.

— Не знаеш какво говориш! — гневеше се вече Рон. — Злия Грим кара повечето магьосници да губят ума и дума от страх.

— Там е работата — говореше вече наставнически Хърмаяни. — Просто умират от страх. Злия Грим не е знамение, а причина за смъртта! И Хари е все още между нас именно защото не е толкова глупав, че като види това нещо да си каже — аха, ето го, я аз да хвърлям топа.

Рон продължаваше уж да спори с Хърмаяни, беззвучно движейки устни, докато тя извади учебника си по аритмантика, разтвори го и го подпря на каничката със сок.

— Според мен пророкуването е съвсем неясна работа — каза тя, търсейки някаква страница. — Не видяхте ли колко много неща трябва да се отгатват.

— Нищо неясно нямаше за оня Грим в чашата! — разгорещено възрази Рон.

— И ти не беше чак толкова сигурен, като разправяше на Хари, че било овца — хладно заяви Хърмаяни.

— Ама професор Трелони ти каза, че просто нямаш необходимото излъчване! Много мразиш да се окаже случайно, че не те бива в нещо.

Беше засегнал слабото й място. Хърмаяни затръшна учебника по аритмантика толкова силно, че навсякъде се разхвърчаха парчета месо и моркови.

— Ако за да съм добра по пророкуване, трябва да се преструвам, че виждам прокоби за смърт в няколко чаени листенца, по-добре да не се занимавам с това повече. Тоя урок беше пълна глупост в сравнение с моите часове по аритмантика!

Тя грабна чантата си и сърдито напусна залата.

Рон се намръщи.

— За какво говори всъщност? — попита той Хари. — Нали досега не е имала час по аритмантика?

* * *

След обяда Хари напусна замъка с облекчение. Вчерашният дъжд бе отминал, небето бе ясно, бледосиво, а тревата бе свежа и влажна, когато отиваха към първия си час по грижа за магически създания.

Рон и Хърмаяни не си говореха. Хари крачеше мълчаливо до тях по стръмните ливади към къщурката на Хагрид в самия край на Забранената гора. Едва когато видя пред тях да се движат три твърде познати силуета, се сети, че сигурно този час ще имат общи занятия със слидеринци. Малфой трескаво разправяше нещо на Краб и Гойл, които се подхилкваха. Хари бе почти сигурен, че знае за какво си говорят.

Хагрид чакаше учениците пред вратата на своята колиба. Беше с палтото си от къртичи кожи, видимо нетърпелив, а черната хрътка Фанг стоеше плътно до крака му.

— ’Айде идвайте! — провикна се той, като видя, че класът се приближава. — Само к’ва изненада съм ви приготвил! Урок за чудо и приказ! ’Сички ли са тук? Следвайте ме тогава!

Хари за момент изпита тягостно чувство като си помисли, че Хагрид ще ги води в гората — там беше преживял достатъчно неприятни неща, които щеше да помни цял живот. Но Хагрид заобиколи покрай дърветата и след пет минути се озоваха пред нещо като заградено пасище. Вътре нямаше нищо.

— Всички се съберете ей тука, до оградата — викна Хагрид. — Ха така… важното е да виждате. Сега първата ви работа е да отворите книгите си…

— Как обаче? — чу се леденият провлачен глас на Драко Малфой.

— К, во? — не разбра Хагрид.

— Как да ги отворим? — повтори Малфой.

Той извади своята „Чудовищна книга за чудовища“, която бе стегнал с въже.

Другите също измъкнаха книгите си. Някои, като Хари, ги бяха вързали с колани, за да ги държат затворени, или ги бяха натъпкали с чантите си, а имаше и книги, стиснати с големи щипки с пружини.

— Ама никой… никой ли не можа да си отвори книгата, а? — попита Хагрид, съвсем оклюмал.

Всички поклатиха глави.

— Че то… трябвало е само да ги помилвате — каза Хагрид, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Ето как…

Той взе книгата на Хърмаяни и скъса магипласта, с който беше облепена. Книгата се опита да хапе, ала Хагрид плъзна грамадния си показалец по гърба й, книгата потръпна, разтвори се и остана да лежи кротко върху дланта му.

— Ей, че глупави сме били! — обади се Малфой. — Трябвало да ги милваме! Как не сме се сетили!

— Аз… аз пък си помислих, че ще е забавно… — каза Хагрид, доста притеснен, обръщайки се към Хърмаяни.

— Да, да, страшно забавно! — сопна се Малфой. — Какво остроумие само — да ни дава учебници, дето се опитват да ни откъснат ръцете!

— Млъкни, Малфой! — каза Хари съвсем спокойно.

Хагрид изглеждаше сломен, а Хари толкова искаше първият му час да е успешен…

— Ами тогаз… — започна Хагрид, сякаш загубил нишката на мислите си. — Щом имате вече магическите си книги, сега… сега ще ни трябват и магическите създания. Такааа… отивам да ги докарам. Чакайте ме тук…

Той се обърна и потъна в Забранената гора.

— Олеле, това училище отива по дяволите! — провикна се Малфой. — Такъв малоумник да преподава! Че татко ще припадне, като му кажа…

— Млъквай, Малфой! — повтори Хари.

— По-леко, Потър, че зад теб има диментор…

— Оооооой! — почти изписка Лавендър Браун и посочи към отсрещната страна на пасището.

Към тях препускаха дузина от най-чудатите създания, които Хари бе виждал някога. Телата, задните крака и опашките им бяха като на коне, а предните крака, крилата и главите — като на гигантски орли, със страховити стоманеносиви клюнове и огромни яркооранжеви очи. На предните си крака имаха нокти, дълги по петнайсетина сантиметра, които сигурно се впиваха смъртоносно. Всеки от зверовете беше с дебел кожен нашийник, на който бе прикрепена дълга верига, а другият й край бе в огромната ръка на Хагрид, който следваше тичешком създанията в пасището.

— Хайде, дий! — подвикваше им той, друсаше веригите и ги насочваше да се приближат до оградата, където се бяха наредили учениците.

Повечето от тях се поотдръпнаха малко, когато Хагрид върза създанията за оградата.

— Това са хипогрифи[1]! — викна Хагрид с цяло гърло и им се усмихна. — Красавци са, нали?

Хари като че ли започна да разбира какво имаше предвид Хагрид. След първия шок при вида на нещо като кон и птица едновременно му направи впечатление колко красиво блестят и се преливат от един цвят в друг перата и козината на хипогрифите от буреносно сиво и бронзово през пъстро — бежово като на дорестите коне до лъскаво кестеняво и мастилено черно.

— Такааа… — потри ръце Хагрид и огледа всички със сияеща усмивка. — Ако обичате да пристъпите… тъй… по-близичко…

Май че никой нямаше такова желание. Само Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха предпазливо към оградата.

— Тъй… първата работа, дето трябва да знаете за хипогрифите е, че те са много горди — обясняваше Хагрид. — Лесно се обиждат тия създания. И през ум да не ви е минало да засегнете някой от тях, че ’сичко може да ви се случи.

Малфой, Краб и Гойл изобщо не слушаха. Те си шушнеха нещо и Хари имаше неприятното усещане, че се наговарят да провалят урока.

— Задължително чакайте хипогрифът да направи първата крачка — продължаваше Хагрид. — Той е много вежлив, да знаете. Приближавате се, покланяте се и чакате. Ако ви се поклони в отговор, може да го докоснете. Ако ли не, махайте се от очите му, че от тия нокти много боли! И тъй, кой иска да опита пръв?

Вместо отговор по-голямата част от класа отстъпи крачка назад. Дори Хари, Рон и Хърмаяни се колебаеха. Хипогрифите мятаха свирепи глави и разтърсваха мощните си крила. Явно никак не им харесваше, че са вързани.

— Няма ли желаещи? — попита ги Хагрид с умолителен тон.

— Аз ще опитам — каза Хари.

Зад гърба му се чу ахване, а Лавендър и Парвати му пошепнаха едновременно: „О, Хари, недей! Спомни си какво показаха чаените листенца?“

Хари се направи, че не чува, и се прехвърли през оградката на пасището.

— Смелчага си, Хари! — викна от радост Хагрид. — Хайде да видим как ще се разберете с Бъкбийк.

Той отвърза един от веригите, отдели един сив хипогриф от побратимите му и го освободи от кожения нашийник. Всички от класа от другата страна на оградата затаиха дъх. Малфой злонамерено присви очи.

— Спокойно, Хари — тихо каза Хагрид. — Сега го гледаш в очите и се стараеш да не мигаш, че хипогрифите не ти вярват, ако мигаш много-много…

Очите на Хари бързо се насълзиха, ала той не ги затвори. Бъкбийк бе извърнал голямата си удължена глава и гледаше изпитателно Хари с оранжевото си око.

— Ха така — каза Хагрид, — добре започваш… А сега се поклони…

Хари нямаше голямо желание да навежда голия си врат пред хипогрифа, но се подчини. Направи лек поклон и вдигна очи.

Хипогрифът не отместваше поглед от него. И не помръдваше.

— Ах! — обезпокои се Хагрид. — Сега… назад, Хари, много внимателно…

Точно тогава за огромна изненада на Хари хипогрифът изведнъж подгъна люспестите си предни колена и се сниши в неоспорим поклон.

— Браво, Хари! — извика от възторг Хагрид. — Ха така, докосни го сега! Погали го по човката, давай!

За награда Хари би предпочел да се оттегли, но се приближи до хипогрифа и протегна ръка към него. Потупа го няколко пъти по човката и хипогрифът лениво притвори очи — явно му беше много приятно.

Всички бурно изръкопляскаха с изключение на Малфой, Краб и Гойл, които изглеждаха дълбоко разочаровани.

— Айде, Хари — продължаваше Хагрид, — мисля, че сега можеш да го пояздиш!

Хари не беше очаквал да се стигне чак дотам. Можеше да лети на метла, но едва ли бе същото с хипогриф.

— Яхаш го ей там, точно между крилата — обясняваше Хагрид, — ама гледай да не отскубнеш някое перо, че хич не обича.

Хари стъпи на крилото на Бъкбийк и се метна на гърба му. Хипогрифът се изправи. Хари не знаеше точно къде да се хване — пред себе си виждаше само пера.

— Напред! — ревна Хагрид и плясна хипогрифа по задницата.

Внезапно от двете страни на Хари се разпериха четириметрови крила и той едва успя да се вкопчи в шията на хипогрифа преди да полети. Изобщо не беше като на метла и Хари веднага разбра кое от двете предпочита. Крилата на хипогрифа пляскаха силно точно под краката му и той имаше чувството, че всеки момент ще го изхвърлят, а лъскавите пера се изплъзваха между пръстите и момчето не смееше да се хване по-здраво за тях. Вместо да лети плавно, като на своята „Нимбус две хиляди“, той се люшкаше напред-назад, тъй като задната половина на хипогрифа се движеше нагоре-надолу от ударите на крилата.

Бъкбийк описа кръг над пасището и се насочи към земята. Точно от това се боеше Хари най-много и докато хипогрифът се снишаваше, той се наклони силно назад, за да не се изхлузи силно над клюна. Последва силно друсване, когато двете двойки различни крака удариха в земята, и той едва смогна да се задържи и да се изправи.

— Отлично, Хари! — викна с цяло гърло Хагрид, докато всички, освен Малфой, Краб и Гойл, крещяха от радост. — Добре, кой друг иска да опита?

Насърчени от успеха на Хари, и другите ученици се осмелиха да прескочат оградата. Хагрид отвързваше хипогрифите един по един и скоро цялото пасище се изпълни с момчета и момичета, които усърдно се кланяха. Невил непрекъснато отстъпваше назад от своя хипогриф, който явно нямаше желание да коленичи. Рон и Хърмаяни се упражняваха с един кестеняв, а Хари ги наблюдаваше.

Малфой, Краб и Гойл бяха наобиколили Бъкбийк. Той вече се бе поклонил на Малфой, който го потупваше по клюна с надменно изражение.

— Тооолкова проста работа! — провлачено каза Малфой на висок глас, та да го чуе Хари. — Така си и знаех, щом Потър успя… Бас държа, че изобщо не си опасен, нали? — обърна се той към хипогрифа. — Не си, нали, голямо и грозно страшилище?

Последва светкавичен замах на стоманени орлови нокти. Малфой изпищя пронизително, а Хагрид се втурна към Бъкбийк да му надене нашийника, преди животното да налети отново на Малфой, който се бе свил на тревата и по мантията му избиваха петна кръв.

— Умирам! — виеше Малфой, а класът изпадна в паника. — Ще умра, не виждате ли? Това ме уби!

— Няма да умреш! — успокояваше го Хагрид, съвсем пребледнял. — Помагайте… бързо да го махнем оттук.

Хърмаяни веднага отвори портичката, докато Хагрид с лекота вдигна Малфой на ръце. Като минаваха, Хари видя на ръката му дълга дълбока рана, от която капеше кръв по тревата. Хагрид хукна нагоре по склона към замъка.

Потресени от случилото се в часа по грижа за магически създания, и учениците поеха бавно нагоре. Слидеринци роптаеха срещу Хагрид.

— Незабавно трябва да го уволнят! — каза Панси Паркинсън, обляна в сълзи.

— Малфой си беше виновен! — сопна се Дийн Томас.

Краб и Гойл го изгледаха заплашително. Всички заедно изкачиха по каменните стъпала и нахлуха в пустата входна зала.

— Отивам да видя как е — обяви Панси и другите я проследиха с погледи, докато тичаше нагоре по мраморното стълбище.

Мърморейки срещу Хагрид, слидеринци се отправиха към своята обща стая в подземието. Хари, Рон и Хърмаяни продължиха към кулата.

— Мислиш ли, че ще се оправи? — тревожно попита Хърмаяни.

— Ама разбира се. Мадам Помфри залепва рани за секунда — отвърна Хари, който бе нараняван много по-тежко и старшата сестра бе успявала винаги да го излекува с магическите си цярове.

— Жалко, че стана такава беля в първия час на Хагрид, нали? — каза Рон, видимо угрижен. — Обзалагам се, че Малфой ще му създаде големи неприятности…

Тримата бяха сред първите на вечеря в Голямата зала, като се надяваха да намерят Хагрид, но той не беше там.

— Нали няма да го уволнят, как мислите? — плахо попита Хърмаяни, без дори да докосне своя пудинг с месо и бъбрек[2].

— Само да смеят! — закани се Рон, който също не можеше да хапне.

Хари гледаше към масата на „Слидерин“. Голяма група ученици заедно с Краб и Гойл се бяха скупчили и оживено разговаряха. Хари бе сигурен, че съчиняваха как според тях бе пострадал Малфой.

— Е, поне не можем да се оплачем, че първият учебен ден е бил скучен — унило заключи Рон.

След вечеря се качиха в препълнената обща стая на „Грифиндор“ и се опитаха да подготвят домашното, дадено им от професор Макгонъгол, ала и тримата честичко прекъсваха и гледаха през прозореца на кулата.

— Виждам светлина в прозореца на Хагрид — внезапно каза Хари, а Рон погледна часовника си.

— Ако побързаме, ще успеем да изтичаме и да го видим, още е рано…

— Не знам… — поколеба се Хърмаяни и Хари забеляза, че тя погледна към него.

— Разрешено ми е да се разхождам и около замъка — твърдо заяви Хари. — Да не би Сириус Блек да се е промъкнал покрай дименторите наоколо, а?

И така, те оставиха домашните, минаха пак през портрета и за голяма своя радост не срещнаха никого по пътя си до входната врата, защото не бяха сигурни, че е редно да излизат.

Тревата бе още мокра и изглеждаше тъмна в сумрака. Стигнаха до къщичката на Хагрид, почукаха и един глас изръмжа отвътре: „Влез.“

Хагрид седеше по риза, облегнат на излъсканата от употреба дървена маса, а Фанг бе положил глава в скута му. От пръв поглед си личеше, че Хагрид е пийнал доста — пред него имаше калаена халба почти колкото ведро, а самият той като че ли не ги виждаше много ясно.

— Т’ва си е рекорд — дрезгаво заговори той, като ги позна. — Не ще да е имало досега учител, дето е издържал само един ден.

— Ама ти не си уволнен, Хагрид! — възмути се Хърмаяни.

— Още не съм — тягостно се съгласи Хагрид и отпи голяма глътка от питието в халбата. — Ама и туй ще стане, щом Малфой…

— Как е той? — попита Рон, като седнаха. — Не беше нещо сериозно, нали?

— Мадам Помфри направи всичко възможно — глухо отвърна Хагрид, — ама той все разправя, че ще умре… целият е в бинтове… стене…

— Преструва се — веднага каза Хари. — Мадам Помфри знае как да лекува всичко. Нали от нейната отвара миналата година ми порастнаха толкова много нови кости! Само че Малфой гледа да използва сега цялата работа…

— Училищното настоятелство вече било уведомено, разбира се — продължи Хагрид още по-унило. — Бил съм се изсилил, казали. Защо не съм оставил хипогрифите за по-късно… да съм почнел с пихтиести червеи или нещо подобно. Ама аз си мислех, че за първия час… нещо по-интересно…

— Вината е на Малфой, Хагрид! — сериозно каза Хърмаяни.

— Ние сме свидетели — добави Хари. — Ти каза, че хипогрифите нападат, като ги обидят. Ако Малфой не е слушал, сам си е виновен. Ние ще разкажем на Дъмбълдор какво точно се случи.

— Да, да, изобщо не се притеснявай, Хагрид. Ние ще те подкрепим.

Една-две сълзи се търкулнаха от набръчканите ъгълчета на маслиновочерните очи на Хагрид. Той сграбчи Хари и Рон едновременно и ги притисна до гърдите си в задушаваща прегръдка.

— Стига си пил, Хагрид! — твърдо каза Хърмаяни, взе халбата и излезе да я изсипе навън.

— Хм, тя май е права — съгласи се Хагрид и пусна двете момчета, които залитнаха и заразтриваха ребрата си.

Хагрид се надигна тежко от стола и клатушкайки се, последва Хърмаяни навън. След малко се разнесе силен плисък.

— Какво ли направи? — обезпокои се Хари, когато Хърмаяни влезе с празната халба.

— Потопи си главата във варела с вода — отвърна Хърмаяни и прибра халбата.

Хагрид се върна, от дългата му коса и от брадата му се стичаше вода, а той я бършеше от очите си.

— Сега съм по-добре — каза великанът и разтърси глава като куче, изпръсквайки ги здравата. — Я слушайте, много ви благодаря, задето дойдохте да ме видите, аз наистина…

Хагрид изведнъж замръзна на мястото си, вперил очи в Хари, като че едва сега забелязваше присъствието му.

— ТИ КАКВО ТЪРСИШ ТУК, А? — ревна той така неочаквано, че и тримата подскочиха цяла стъпка във въздуха. — ТИ НЕ БИВА ДА СКИТАШ НАОКОЛО КАТО СЕ СТЪМНИ, ЧУ ЛИ МЕ, ХАРИ! А И ВИЕ ДВАМАТА! КАК СТЕ ГО ПУСНАЛИ!

На една крачка Хагрид стигна до Хари, хвана го за ръката и го задърпа във въздуха.

— ’Айде! — каза той сърдито. — Сега ви водя право в училището и само да ви хвана пак, че сте ми дошли на гости по тъмно! Чак толкова не заслужавам.

Бележки

[1] Митическо същество — наполовина орел, наполовина кон. — Б.пр.

[2] Традиционно ястие във Великобритания. — Б.пр.