Серия
Хари Потър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Prisoner of Azkaban, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 287 гласа)

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
СЛУГАТА НА ЛОРД ВОЛДЕМОР

Хърмаяни изпищя. Блек се изправи мълниеносно. Хари подскочи като от силен електрически удар.

— Намерих това при корените на Плашещата върба — рече Снейп и захвърли мантията невидимка, без да отмества върха на пръчката си, прицелен в гърдите на Лупин. — Добра работа ми свърши, Потър… — Снейп бе леко задъхан, но по лицето му се четеше нескрито тържество. — Сигурно се чудите как съм разбрал, че сте тук? — продължи той със святкащи очи. — Отбих се в кабинета ти, Лупин. Тази вечер забрави да си вземеш отварата, та ти носех пълна чаша. И толкова по-добре… за мен, исках да кажа. На писалището ти видях някаква карта. Един поглед върху нея ми беше достатъчен да разбера онова, което ме интересуваше. Видях те как тичаш по този тунел и изчезваш.

— Сивиръс… — започна Лупин, но Снейп не го остави да продължи.

— Непрекъснато повтарях на директора, че ти си помогнал на стария си приятел Блек да се вмъкне в замъка, Лупин, и сега имам доказателство. Но дори и през ум не можеше да ми мине, че ще посмееш да използваш това старо място като скривалище.

— Сивиръс, дълбоко грешиш — настойчиво го прекъсна Лупин. — Не си чул всичко, ще ти обясня. Сириус не е дошъл да убие Хари.

— Тази вечер в Азкабан ще идат още двама — каза Снейп, а очите му святкаха фанатично. — Много съм любопитен да видя как ще го приеме Дъмбълдор… Той беше почти сигурен, че си безобиден… нали знаеш, Лупин… като опитомен върколак…

— Ти си глупак — кротко каза Лупин. — Нима заради една ученическа вражда би изпратил някого в Азкабан?

СССССТ! Тънки змиеподобни въжета изхвръкнаха от крайчето на магическата пръчка в ръцете на Снейп и се увиха около устата, китките и глезените на Лупин, той залитна и падна, неспособен да се съпротивява. С яростен рев Блек се хвърли към Снейп, но този път професорът насочи пръчката си право между очите на затворника.

— Хайде ела! — изсъска той. — Приближи се още и — кълна се! — ще те…

Блек се закова на мястото си. Невъзможно бе да се каже чие лице излъчваше повече омраза.

Хари стоеше като парализиран, без да знае какво да стори и на кого да вярва. Погледна към Рон и Хърмаяни. Рон изглеждаше не по-малко объркан от него и още се мъчеше да задържи мятащия се Скабърс. Хърмаяни обаче пристъпи колебливо към Снейп и каза задъхано:

— Професор Снейп… защо… не ги изслушате първо какво имат да кажат?

— Госпожице Грейнджър, вие вече сте пред изключване от училището — пренебрежително отвърна Снейп. — Вие, Потър и Уизли сте нарушили всички правила за сигурност и се намирате в компанията на осъден убиец и върколак. Не може ли поне веднъж да си държите езика зад зъбите?!

— Но ако… има някаква грешка…

— МЛЪКНИ, ГЛУПАВО МОМИЧЕ! — кресна Снейп, заприличал изведнъж на умопобъркан. — НЕ ПРИКАЗВАЙ ЗА НЕЩА, ОТ КОИТО НЕ РАЗБИРАШ!

От края на пръчката му, все още насочена срещу лицето на Блек, излетяха няколко искри. Хърмаяни замълча.

— Отмъщението е много сладко нещо — каза Снейп, гледайки Блек в очите. — Как съм мечтал точно аз да успея да те заловя…

— Шегата пак ще се обърне срещу теб, Сивиръс — озъби му се Блек. — Докато това момче държи своя плъх в замъка… — той направи знак с глава към Рон, — …аз все ще се промъквам тихичко.

— Чак до замъка? — направи се на учуден Снейп. — Не мисля, че има нужда да ходим толкова далеч. Достатъчно е да извикам дименторите, щом излезем от обсега на Плашещата върба. Те много ще се радват да те видят, Блек. Толкова ще се радват, че може да ти дадат и една целувчица…

Бледата руменина, останала по лицето на Блек, изчезна.

— Ти… трябва да ме изслушаш — хрипкаво каза той. — Плъхът… погледни плъха…

Ала очите на професора святкаха с безумен блясък, какъвто Хари не бе виждал досега. Той изглеждаше като обезумял.

— Хайде, тръгвайте всички — каза Снейп, щракна с пръсти и краищата на въжетата, усукани около Лупин, литнаха и се събраха в ръката му. — Аз ще дърпам върколака, може дименторите да имат целувчица и за него…

Преди да осъзнае какво прави, Хари бе прекосил на три крачки стаята и застана на вратата, готов да я пази.

— Махни се от пътя ми, Потър, достатъчно неприятности ни създаваш! — озъби му се Снейп. — Ако не бях дошъл да ти спася кожата…

— Професор Лупин можеше да ме убие стотина пъти този срок — възрази Хари. — Бил съм насаме с него много често, докато взимах уроци по защита срещу дименторите. Ако е помагал на Блек, защо просто не ме е ликвидирал?

— Не искай от мен да знам какво си е наумил един върколак — процеди Снейп. — Махни се от пътя ми, Потър!

— ТОЛКОВА СТЕ ЖАЛЪК! — развика се Хари. — САМО ЗАЩОТО СА ВИ ПОГОДИЛИ ШЕГИЧКА В УЧИЛИЩЕ, СЕГА НЕ ИСКАТЕ ДОРИ ДА СЛУШАТЕ…

— МЛЪКНИ! НЕ ПОЗВОЛЯВАМ ДА МИ СЕ ГОВОРИ ТАКА! — закрещя Снейп, напълно обезумял. — Какъвто бащата, такъв и синът. Току-що ти спасих живота и трябва да ми благодариш на колене! Ама щеше да си го заслужаваш, ако те беше убил! Щеше да умреш като баща си — твърде самоуверен, за да допуснеш, че може да си се излъгал в Блек… Сега се махай от пътя ми, за да не те махна аз! КАЗАХ ДА СЕ МАХАШ ОТ ПЪТЯ МИ, ПОТЪР!

Хари взе решението си за части от секундата. Преди Снейп да успее да направи и една крачка към него, вдигна магическата си пръчка.

Експелиармус! — извика той, но не само гласът му отекна в стаята.

От трясъка вратата се разклати на пантите си. Снейп бе повдигнат нагоре и запратен в стената, после се свлече на пода и под косата му се проточи струйка кръв. Той загуби съзнание.

Хари се огледа. В един и същ момент с него Рон и Хърмаяни се бяха опитали да обезоръжат Снейп. Пръчката на професора описа голяма дъга и падна върху леглото до Крукшанкс.

— Не биваше да го правиш — каза Блек, гледайки към Снейп. — Трябваше да го оставиш на мен…

Хари избегна погледа му — още не бе сигурен, че е постъпил правилно.

— Нападнахме учител… Ох, нападнахме учител… — захленчи Хърмаяни, вперила изплашени очи в безжизнения Снейп. — Ооо, сега ще си имаме такива неприятности!

Лупин се мъчеше да се отвърже. Блек бързо се наведе и го освободи. Професорът се изправи, търкайки ръцете си на местата, където бяха въжетата.

— Благодаря ти, Хари! — каза той.

— Още не съм казал, че ви вярвам — троснато отвърна момчето.

— Значи е време да ти дадем доказателство — намеси се Блек. — Ей, момче… дай ми Питър. Веднага!

Рон притисна Скабърс до гърдите си.

— Престани вече — немощно каза Рон. — Да не искаш да кажеш, че си избягал от Азкабан само за да пипнеш Скабърс? Защото… — той обърна очи за подкрепа към Хари и Хърмаяни. — Добре де, дори ако Петигрю е можел да се превръща в плъх… има милиони плъхове… Откъде е разбрал кой от тях да гони, след като е бил дванайсет години в Азкабан?

— Знаеш ли, Сириус, това е много основателен въпрос — намеси се Лупин, като се обърна към Блек и леко се смръщи. — Как всъщност откри къде се намира той?

Блек бръкна с възлести пръсти под дрехите си и измъкна оттам смачкано парче вестник, което приглади и показа на останалите.

Беше онази снимка на Рон и семейството му, която бе публикувана в „Пророчески вести“ предишното лято — на нея върху рамото на Рон се виждаше Скабърс.

— Откъде имаш това? — като ударен от гръм попита Лупин.

— От Фъдж — отвърна Блек. — Като дойде миналата година на инспекция в Азкабан, ми остави тоя вестник. И ето, че на първата страница забелязах Питър… върху рамото на това момче… Веднага го познах… Малко ли пъти съм го виждал да се трансфигурира? В текста под снимката пишеше, че момчето ще се връща в „Хогуортс“… където отиваше и Хари…

— Ужас! — тихо каза Лупин, местейки втрещен поглед от Скабърс към снимката във вестника и обратно. — Предната му лапа…

— Какво й е? — предизвикателно попита Рон.

— Липсва един пръст — отвърна Блек.

— Разбира се! — ахна Лупин. — Колко просто… колко смайващо просто… Сам ли го е отрязал?

— Точно преди да се трансфигурира — отвърна Блек. — Когато го хванах натясно, той ревна да чуят всички, че аз съм предал Лили и Джеймс. Но преди да успея да го прокълна, той взриви цялата улица с пръчката, която държеше зад гърба си, изби всичко живо на десетина метра от себе си… и изчезна заедно с другите плъхове в канала.

— Нали си чувал, Рон — обърна се към него Лупин, — че от Питър е останал само един пръст?

— Ами Скабърс може да се е бил с друг плъх или нещо подобно! Той живее в моето семейство от години, не знаете ли?

— Всъщност от дванайсет години — уточни Лупин. — Не си ли се питал защо живее толкова дълго?

— Ние… се грижехме добре за него! — отвърна Рон.

— Само че сега той не изглежда много добре — отбеляза Лупин. — Според мен той е залинял, откакто е чул, че Сириус е отново на свобода…

— Плаши се от този луд котарак! — възрази Рон и кимна към Крукшанкс, който продължаваше да мърка върху леглото.

— Само че това не е вярно — съобрази веднага Хари. — Скабърс е болнав още преди да срещне Крукшанкс. Откакто Рон се е върнал от Египет, което съвпада с бягството на Блек от затвора…

— А този котарак не е луд — дрезгаво каза Блек. Той протегна кокалестата си ръка и погали пухкавата козина на Крукшанкс. — Той е най-интелигентният от своята порода, който съм познавал някога — веднага надуши какво представлява Питър. А когато ме срещна, разбра, че не съм куче. Но мина известно време, преди да ми повярва. Най-сетне успях да му обясня каква е целта ми и той започна да ми помага…

— Какво значи това? — ахна Хърмаяни.

— Опита се да ми донесе Питър, но не успя… Тогава открадна паролите за „Грифиндор“… Доколкото успях да разбера, задигнал ги е от нощното шкафче на някакво момче…

Мозъкът на Хари като че ли се огъваше под тежеста на всичко, което чуваше… Беше абсурдно… но все пак…

— Но Питър надушил какво става и се измъкнал… Котаракът… Крукшанкс ли беше?… ми каза, че Питър е оставил по чаршафите кръв… Предполагам, че се е нахапал сам… Номерът му да се престори на мъртъв вече е бил изпробван веднъж.

При тези думи Хари се сепна.

— А защо се е престорил на мъртъв? — попита ядно той. — Защото е знаел, че ще убиеш и него, както си убил и родителите ми!

— Не — каза Лупин. — Виж, Хари…

— А сега си дошъл да го довършиш!

— Точно така — каза Блек и хвърли злобен поглед към Скабърс.

— Защо не оставих Снейп да те убие? — отчаяно викна Хари.

— Хари — побърза да се намеси Лупин, — нима не разбираш? През цялото време мислехме, че Сириус е предал родителите ти, а Питър го е разобличил. В действителност е станало точно обратното, не разбираш ли? Питър е изменил на майка ти и баща ти… А Сириус е разкрил предателството му.

— НЕ Е ВЯРНО! — с всичка сила извика Хари, — ТОЙ Е БИЛ ТЕХНИЯТ ПАЗИТЕЛ НА ТАЙНАТА! ТОЙ ПРИЗНА ПРЕДИ ВИЕ ДА ДОЙДЕТЕ… САМ ПРИЗНА, ЧЕ ГИ Е УБИЛ!

Хари сочеше към Блек, който бавно взе да клати глава и хлътналите му очи изведнъж светнаха особено.

— Хари… все едно, че аз ги убих — изрече с мъка. — Аз убедих Лили и Джеймс да се обърнат към Питър в последния момент, убедих ги да вземат него за Пазител на тайната… Виновен съм, знам… Нощта, в която умряха, аз бях решил да проверя Питър, за да се убедя, че наистина е верен, но като пристигнах в скривалището му, него го нямаше там. Нямаше и следа от някаква съпротива. Започнах да се съмнявам. Уплаших се. Веднага се спуснах към дома на твоите родители. И когато видях къщата им срутена и телата им… осъзнах, че това е дело на Питър. Но вината е моя.

Гласът му се задави. Той се извърна.

— Достатъчно — каза Лупин със стоманена нотка в гласа, която Хари не бе чувал досега. — Има един сигурен начин да разберем какво всъщност се е случило. — Рон, дай ми този плъх.

— Какво ще правите с него, ако ви го дам? — недоверчиво попита Рон.

— Ще го накарам да се покаже — отвърна Лупин. — Ако наистина е плъх, няма да пострада.

Рон се поколеба, но в края на краищата подаде Скабърс и Лупин го хвана. Скабърс започна да цвърчи, да се гърчи и мята, а малките му очи сякаш щяха да изхвръкнат.

— Готов ли си, Сириус? — попита Лупин.

Блек вече бе взел магическата пръчка на Снейп от кревата. Той се приближи до Лупин и борещия се плъх, а влажните му очи направо святкаха.

— Заедно ли? — попита той.

— Да — отвърна Лупин, като хвана здраво Скабърс в едната си ръка и пръчката в другата. — Ще броя до три. Едно… две… ТРИ!

Синьо-бяла мълния светна между двете пръчки, за миг малкото черно тяло на Скабърс увисна във въздуха, мятайки се яростно… Рон изкрещя… Плъхът падна и се удари в пода… Изскочи още една ослепителна светкавица и после…

Все едно, че гледаха на бързо въртяща се лента как расте дърво. От пода се подаде глава, изникнаха крайници, и в следващия момент на мястото на Скабърс стоеше мъж, който кършеше ръце. Крукшанкс съскаше и ръмжеше от кревата с щръкнала по гърба си козина.

Мъжът бе нисък, не по-висок от Хари и Хърмаяни. Тънката му безцветна коса бе разрошена и на темето му имаше голямо плешиво петно. Изглеждаше някак смален както закръглен човек, загубил рязко голяма част от теглото си. Кожата му бе суха и сбръчкана, каквато бе козината на Скабърс, а заостреният му нос и малките му воднисти очи напомняха за плъха. Той огледа всички, дишайки учестено. Хари забеляза как погледът му се стрелна към вратата.

— Е, здрасти, Питър — съвсем естествено каза Лупин, сякаш нямаше нищо чудно в това един плъх да се появи в човешки образ сред стари приятели от училище. — Май отдавна не сме се виждали.

— С-сириус… Р-ремус… — Дори гласът на Петигрю бе като цвърчене, а очите му продължаваха да се стрелкат към вратата. — Приятели… моите стари приятели…

Блек вдигна ръката си с пръчката, но Лупин го хвана за китката, погледна го предупредително и се обърна към Петигрю с ведър и спокоен глас:

— Тъкмо си приказвахме, Питър, за онова, което стана през ноща, когато умряха Лили и Джеймс. Сигурно си пропуснал някои подробности, докато цвърчеше на кревата.

— Ремус… — едва си пое дъх Петигрю и Хари забеляза как от подпухналото му лице избиха капки пот, — ти не му вярваш, нали… Той се опита да ме убие, Ремус…

— И аз така чух — отвърна Лупин хладно. — Сега искам да си доизясня някои неща с теб, Питър, ако може…

— Дошъл е пак да се опита да ме убие! — внезапно изкрещя Петигрю, сочейки Блек и Хари забеляза, че го прави със средния си пръст, защото нямаше показалец. — Той уби Лили и Джеймс, а сега иска и мен да убие. Трябва да ми помогнеш, Ремус…

Лицето на Блек съвсем заприлича на череп, докато гледаше Петигрю с бездънните си очи.

— Никой няма да се опитва да те убие, докато не изясним някои неща — каза му Лупин.

— Какво има да изясняваме? — почти пищеше Петигрю, оглеждайки се като диво животно наоколо. Очите му се местеха между закованите прозорци и единствената врата. — Знаех си, че ме преследва! Знаех си, че ще се върне! Очаквах го дванайсет години!

— Откъде си знаел, че Сириус ще избяга от Азкабан? — попита Лупин и челото му се сбърчи. — След като никой друг не е успявал?

— Той владее Черни изкуства, за каквито ние не можем и да мечтаем! — пискливо крещеше Петигрю. — Как мислиш, че се е измъкнал? Предполагам, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава го е научил на доста неща!

Блек избухна в смях — страховит безрадостен смях, който изпълни цялата стая.

— Волдемор да ме научи на нещо?! — рече той.

Петигрю подскочи, сякаш Блек бе размахал камшик пред лицето му.

— Какво, уплаши ли се, като чу името на стария си господар? — каза Блек. — Имаш основание, Питър. Той и приближените му не са много доволни от такива като теб, нали?

— Не знам… за какво говориш, Сириус… — измърмори Петигрю, дишайки по-ускорено от преди. Цялото му лице вече лъщеше от пот.

— Ти не си се крил от мен тези дванайсет години — заговори Блек. — Ти се криеше от някогашните съюзници на Волдемор. Чух някои неща в Азкабан, Питър… Всички те мислят за мъртъв, иначе ще трябва да отговаряш пред тях… Чувал съм ги да изричат, стенейки насън, какви ли не неща. Явно смятат, че измамникът е измамил и тях. Волдемор отишъл в дома на Потър по твои сведения… но там претърпял и големия си провал. А и не всички поддръжници на Волдемор са се озовали в Азкабан, нали? Наоколо има много такива, които изчакват, преструвайки се, че са осъзнали грешката си… Стигне ли до тях новината, че си още жив, Питър…

— Не разбирам… за какво говориш… — повтори Петигрю още по-пискливо, избърса лице в ръкава си и погледна този път към Лупин. — Ти нали не вярваш… на тази лудост, Ремус…

— Трябва да призная, Питър, че ми е трудно да проумея защо му е на невинен човек да прекарва дванайсет години като плъх — с равен глас каза Лупин.

— Невинен, но изплашен! — изписка Петигрю. — Ако поддръжниците на Волдемор ме преследват, то е защото съм пратил в затвора един от най-добрите от тях — шпионина Сириус Блек!

Лицето на Блек се изкриви.

— Как смееш? — изръмжа той внезапно като грамадното куче, което бе преди малко. — Аз — шпионин на Волдемор?! Кога съм се промъквал покрай по-силните и по-мощните от мен?! Докато ти, Питър… Не мога да разбера защо не прозрях, че си бил шпионин от самото начало. Ти винаги търсеше силни приятели, които да се грижат за теб, нали така? И това бяхме ние… аз и Ремус… и Джеймс…

Петигрю отново избърса лице, като вече едва си поемаше въздух.

— Аз — шпионин… Да не си полудял… Никога… Не разбирам как можеш да казваш такова…

— Лили и Джеймс те направиха свой Пазител на тайната само защото аз им го предложих — говореше Блек през стиснати зъби така яростно, че Петигрю отстъпи крачка назад. — Мислех, че това е идеалният план за заблуда — Волдемор да преследва мен, защото не би могъл и да си представи, че те ще се доверят на слабо и бездарно същество като теб. Сигурно е бил най-щастливият миг от живота ти да кажеш на Волдемор, че можеш да му предадеш семейство Потър.

Петигрю вече мънкаше несвързано и макар че Хари различаваше отделни думи като „измислица“ и „лудост“, вниманието му бе съсредоточено върху пребледнялото като пепел лице на Петигрю и погледа му, който продължаваше да се мята между прозорците и вратата.

— Професор Лупин… — плахо се обади Хърмаяни. — Мога ли… мога ли да попитам нещо?

— Разбира се, Хърмаяни! — вежливо отговори Лупин.

— Ами… Скабърс… искам да кажа този… този тук… той спеше в стаята на Хари цели три години. Ако е работил за Вие-знаете-кой, как така не се е опитал да навреди досега с нещо на Хари?

— Ето! — изписка Петигрю и посочи Хърмаяни с осакатената си ръка. — Благодаря ти! Виждаш ли, Ремус? И косъм не е паднал от косата на Хари по моя вина! Защо ми е да…

— Сега ще ти кажа защо — рече Блек. — Защото никога не си правил нищо за никого, ако не би имало полза за самия теб! Волдемор се крие от дванайсет години и се говори, че е полумъртъв. Ти не би извършил убийство под носа на Албус Дъмбълдор заради някакъв жалък магьосник, загубил силата си, нали? На теб ти е необходимо да си сигурен, че той е най-голямото страшилище в играта, за да се върнеш при него, нали така? Иначе защо се присламчи към семейство на магьосници? За да подочуваш какво става, нали така, Питър? Та ако случайно твоят бивш господар си възвърне силата, да можеш спокойно да се прибереш при него…

Петигрю само отваряше и затваряше уста, сякаш бе загубил способността си да говори.

— Ъъъ… господин Блек… Сириус… — пак се обади плахо Хърмаяни.

Блек подскочи при това обръщение и погледна Хърмаяни така, сякаш отдавна бе забравил какво е да му говорят учтиво.

— Мога ли да ви попитам как… как се измъкнахте от Азкабан, щом не сте използвали черна магия?

— Благодаря ти! — възкликна Петигрю и усилено закима към нея. — Точно така! Същото исках и аз…

С един поглед Лупин го накара да млъкне. Блек се смръщи, но не заради въпроса на Хърмаяни — изглежда размишляваше върху отговора.

— И аз не знам как точно го направих — бавно заговори той. — Мисля, че единствената причина, поради която не загубих разума си, бе чувството ми за невинност. Не беше щастливо чувство и затова дименторите не можаха да го изсмучат от мен… Но то поддържаше у мен здравия разум и не ми позволяваше да забравя кой съм… Помагаше ми да запазя силите си… Затова когато ми дойдеше… твърде много… можех да се преобразявам в килията си… да се превръщам в куче. Дименторите не виждат, както знаете… — Той преглътна. — Те усещат пътя си до хората, като долавят чувствата им… Познаваха, че чувствата ми не са съвсем… като на другите хора, че не са така сложни, когато се превръщах в куче… Но са мислели вероятно, че губя разсъдъка си като всички там вътре, и затова не ми обръщаха внимание. Аз бях немощен, много немощен, и нямах никаква надежда да ги отблъсна от себе си без магическа пръчка… Но щом видях Питър на онази снимка… и разбрах, че е в „Хогуортс“, при Хари… в удобна позиция да действа, ако усети, че Тъмните сили отново надигат глава…

Петигрю клатеше глава, мълвейки нещо безшумно, без да отмества поглед от Блек, сякаш бе хипнотизиран.

— …и е готов да нанесе удар, щом разбере, че съюзниците му… да им предаде и последния Потър. А след като им дадеше и Хари, кой щеше да посмее да го обвини, че е измамил Лорд Волдемор? Щяха да го приемат с почести. Както виждате, трябваше да направя нещо… Само аз единствен знаех, че Питър е още жив…

В този момент Хари си спомни какво бе казал господин Уизли на жена си: „Пазачите разказали на Фъдж… той говори насън… все едни и същи думи… Той е в «Хогуортс»…“

— Сякаш някой запали огън в главата ми, който и дименторите не можеха да загасят, и това… това не беше щастливо чувство… то ме преследваше… но ми даваше сили и проясняваше мисълта ми. И така, една вечер, когато отвориха вратата да ми внесат храна, аз се промъкнах покрай тях като куче… Много по-трудно е да доловят животинските чувства и затова се объркаха… Аз бях слаб, толкова слаб… достатъчно, че да се провра през решетките… Доплувах като куче до сушата… придвижих се на север и се промъкнах до „Хогуортс“ като куче… Оттогава живея в Забранената гора… Освен когато идвам да погледам как играете куидич, разбира се… Ти летиш така добре, както баща си, Хари…

И той погледна Хари, който не отмести очите си.

— Повярвай ми — каза вече със съвсем дрезгав глас Блек, — повярвай ми, аз никога не съм предавал Джеймс и Лили. По-скоро бих умрял, отколкото да направя това…

Тогава Хари най-сетне му повярва. Гърлото му бе толкова свито, че не можеше да издаде звук, и той само кимна.

— Не!

Петигрю бе паднал на колене, сякаш кимването на Хари бе смъртната му присъда. Той се провлачи по колене, раболепно и унизително, събрал длани като за молитва.

— Сириус… това съм аз… Питър съм… твоят приятел… ти не би…

Блек понечи да го ритне и Петигрю отскочи встрани.

— Дрехите ми са достатъчно мръсни и без да ги докосваш — рече Блек.

— Ремус! — зацвърча пак Петигрю, като се обърна вече към Лупин, гърчейки се умолително пред него. — Нали не вярваш на всичко това? Сириус би могъл да ти каже, че планът е сменен…

— Не, Питър, не и ако е мислел, че шпионинът съм аз — отвърна Лупин. — Предполагам, че затова не си ми казал, Сириус? — обърна се той към него през главата на Петигрю.

— Прости ми, Ремус! — кимна утвърдително Блек.

— Няма нищо, Лап, стари приятелю! — каза Лупин, навивайки вече ръкавите си. — А ти на свой ред ще ми простиш ли, че мислех теб за шпионин?

— Разбира се! — рече Блек и някаква след от усмивка премина по изпитото му лице. Той също започна да навива ръкавите си. — Заедно ли ще го убием?

— Да, така е по-добре — мрачно се съгласи Лупин.

— Вие няма… вие не можете — давеше се Петигрю.

После запълзя към Рон.

— Рон, не ти ли бях добър приятел… добро плъхче? Нали няма да позволиш да ме убият!… Нали си на моя страна, Рон?

Ала Рон го гледаше с безкрайно отвращение.

— А аз те пусках да спиш в леглото ми! — каза той.

— Мило момче… мили господарю… — Питър пълзеше към Рон. — Нали няма да им позволиш да го направят… аз бях твой плъх… бях добър…

— Ако си бил по-добър като плъх, отколкото като човек, няма какво да се хвалиш, Питър — остро го прекъсна Блек.

Рон, пребледнял още повече от болка, изтръгна счупения си крак от хватката на Петигрю, който се извъртя, все още на колене, залитна напред и се вкопчи в края на наметалото на Хърмаяни.

— Мило момиче… умно момиче… ти… ти нали няма да позволиш… Помогни ми…

Хърмаяни дръпна наметалото и ужасена отстъпи към стената.

Петигрю коленичи, неистово разтреперан, и бавно обърна глава към Хари.

— Хари… Хари… толкова приличаш на баща си… точно като него…

— КАК СМЕЕШ ДА ГОВОРИШ НА ХАРИ?! — ревна Блек. — КАК СМЕЕШ ДА ГО ГЛЕДАШ В ОЧИТЕ… КАК СМЕЕШ ДА СПОМЕНАВАШ ДЖЕЙМС ПРЕД НЕГО?!

— Хари… — зашепна Петигрю, влачейки се към него с протегнати ръце. — Хари, Джеймс не би желал да ме убият… Той би разбрал, Хари… Той би проявил милост…

Блек и Лупин едновременно пристъпиха, хванаха Петигрю за раменете и го хвърлиха на пода. Той остана там, потръпвайки от ужас, вперил очи в тях.

— Ти продаде Лили и Джеймс на Волдемор — рече Блек, който също вече трепереше. — Отричаш ли това?

Петигрю избухна в сълзи. Представляваше ужасна гледка. Приличаше на оплешивяващо бебе гигант, свито на пода от страх.

— Сириус… Сириус, какво можех да сторя? Черният лорд… ти не знаеш… Той има оръжия, каквито не можеш да си представиш… Бях уплашен, Сириус… Никога не съм бил силен като теб, Ремус и Джеймс. Никога не съм искал да стане така… Онзи-който-не-бива-да-се-назовава ме принуди…

— НЕ ЛЪЖИ! — изкрещя Блек. — ТИ СИ МУ ПРЕДАВАЛ ИНФОРМАЦИЯ ЦЯЛА ГОДИНА, ПРЕДИ ЛИЛИ И ДЖЕЙМС ДА УМРАТ! ТИ СИ БИЛ НЕГОВ ДОНОСНИК!

— Той… имаше власт върху всичко! — задъхваше се Петигрю. — К-какво щях да спечеля, ако му бях отказал?

— Какво можеше да спечелим, като се борим с най-злия магьосник, съществувал някога? — почти повтори въпроса Блек със страховит израз на лицето. — Само да спасим живота на невинни хора, Питър!

— Ти не разбираш! — подсмърчаше Петигрю. — Той щеше да ме убие, Сириус!

— ТОГАВА ТРЯБВАШЕ ДА УМРЕШ! — изрева Блек. — ПО-ДОБРЕ ДА УМРЕШ, ОТКОЛКОТО ДА ПРЕДАДЕШ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ! ТАКА БИХМЕ ПОСТЪПИЛИ НИЕ ЗАРАДИ ТЕБ!

Блек и Лупин застанаха рамо до рамо с вдигнати пръчки.

— Трябваше още тогава да разбереш — започна тихо Лупин, — че ако Волдемор не те бе убил, ние щяхме да го направим. Сбогом, Питър!

Хърмаяни покри лице с ръцете си и се обърна към стената.

— НЕ! — изкрещя Хари, втурна се напред и застана пред Петигрю с лице към пръчките. — Как така ще го убивате?! — задъхваше се той. — Не бива.

Блек и Лупин останаха като потресени.

— Хари, този жалък паразит тук е причина ти да нямаш родители — сърдито рече Блек. — Този мазник би гледал и теб как умираш, без да му мигне окото. Нали го чу? Вонящата му кожа му е по-скъпа, отколкото цялото ти семейство.

— Знам — дишаше тежко Хари. — Ще го заведем в замъка и ще го предадем на дименторите. Нека да отиде в Азкабан… Не го убивайте сега.

— Хари! — викна Петигрю и обгърна коленете му. — Ти… благодаря ти… дори не заслужавам това… Благодаря ти!…

— Пусни ме! — Хари плю и ритна с отвращение ръцете на Петигрю. — Не го правя заради теб. Правя го, защото предполагам, че моят баща не би искал най-добрите му приятели да станат убийци заради теб.

Никой не помръдна, нито издаде звук, освен Петигрю, който хриптеше и притискаше гърдите си. Блек и Лупин се спогледаха и едновременно свалиха пръчките.

— Ти единствен имаш правото да решаваш, Хари — каза Блек. — Но помисли… помисли какво е сторил той…

— Тогава да върви в Азкабан! — повтори Хари. — Ако някой наистина заслужава да лежи там, това е той.

Петигрю продължаваше да хрипти зад гърба му.

— Добре тогава — каза Лупин. — Отдръпни се, Хари.

Хари се колебаеше.

— Ще го завържа — каза Лупин. — Само това, кълна се.

Хари направи крачка встрани. От пръчката на Лупин този път изскочиха тънки върви и след миг Петигрю се гърчеше на пода, вързан и със запушена уста.

— Но ако се трансфигурираш, Питър — изръмжа Блек, също насочил пръчката си към Петигрю, — тогава ще те убием. Съгласен ли си, Хари?

Хари погледна към жалкото същество на пода и кимна в знак на съгласие, така че Петигрю да го види.

— Добре тогава… — рече Лупин някак по-енергично. — Рон, не мога да лекувам счупени кости като Мадам Помфри, затова е най-добре да превържем крака ти, докато те отнесем до болничното крило.

Той бързо се приближи до Рон, наведе се, почука крака му с пръчката и каза тихо: „Ферула!“ Около крака на Рон се увиха бинтове и го привързаха към една шина. Лупин му помогна да се изправи на крака, а Рон предпазливо стъпи, без да усети болка.

— Така е по-добре — каза той. — Благодаря!

— Ами професор Снейп? — тихичко се обади Хърмаяни, гледайки проснатото на земята тяло.

— Няма му нищо сериозно… — каза Лупин, като се наведе над него и провери пулса му. — Просто му дойде малко в повече. Още е в безсъзнание. А и… май ще е по-добре да не го свестяваме, докато не стигнем необезпокоявани до замъка. Може да го носим и така.

Професорът тихичко каза: „Мобиликорпус!“

Повдигнат сякаш от невидими въжета за китките, шията и коленете, Снейп бе изправен с грозно люшкаща се глава, като голяма и гротескна кукла. Висеше на десетина сантиметра над пода и безжизнените му крака се клатушкаха. Лупин сгъна мантията невидимка и я прибра в джоба си.

— А двама от нас трябва да бъдат вързани към това нещо. — Блек побутна с върха на крака си Петигрю. — За всеки случай.

— Ами… единият съм аз — каза Лупин.

— И аз — ядно се обади Рон, като изкуцука напред.

Блек направи с магия от въздуха тежки окови и скоро Петигрю бе изправен, с лявата си ръка окован за дясната на Лупин, а с дясната — за лявата на Рон. Лицето на Рон бе като вкаменено. Той явно приемаше като лична обида измамата с истинската същност на Скабърс. Крукшанкс леко подскочи от кревата и пръв излезе от стаята, бодро вдигнал рижавата си опашка.