Серия
Хари Потър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Prisoner of Azkaban, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 283 гласа)

ГЛАВА ТРЕТА
„СРЕДНОЩНИЯТ РИЦАР“

Хари се беше отдалечил само на няколко пресечки, когато се строполи на един нисък зид сред площадчето „Магнолия“ и едва си поемаше дъх поради тежестта на куфара. Нямаше сили да мръдне, но гневът все още кипеше у него, а сърцето му бясно туптеше.

След като прекара десет минути сам на тъмната улица, го обзе ново чувство — паника. Както и да погледнеше на нещата, никога не бе изпадал в по-жалко положение. Беше се озовал сам в мрака сред света на мъгълите, без да има къде да отиде.

Но най-лошото бе, че току-що бе направил истинска магия, заради която почти сигурно вече го бяха изключили от „Хогуортс“. Бе нарушил толкова сериозно Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, че се чудеше как представители на Министерство на магията още не са долетели на това място.

Хари потръпна и се огледа наляво и надясно из площадчето. Какво ли щеше да се случи сега? Дали щяха да го арестуват или просто ще го отлъчат от магьосническия свят? Сети се за Рон и Хърмаяни и сърцето му се сви още повече. Беше сигурен, че независимо дали е престъпник или не, Рон и Хърмаяни биха му помогнали в този момент, но и двамата бяха в чужбина, а без Хедуиг не можеше да им съобщи.

Нямаше и мъгълски пари. В кесийката си на дъното на куфара имаше малко магьосническо злато, но остатъкът от наследството на родителите му бе заключен в подземията на магьосническата банка „Гринготс“ в Лондон. Никога не би могъл да стигне, мъкнейки тежкия куфар, чак до Лондон. Освен ако…

Той погледна към магическата пръчка, която все още стискаше в ръка. Ако вече бяха го изключили (сърцето му се разтуптя от мъка), още една магия нямаше да му навреди. Имаше си мантия невидимка, наследена от баща му — защо да не омагьоса куфара да стане лек като перце, да го привърже към метлата и като се загърне с мантията, да отлети за Лондон? Там щеше да вземе от трезора си в банката останалите пари и… да заживее като изгнаник.

Беше ужасно дори да си го помисли! Но и не можеше дълго да седи на зида, иначе съвсем скоро щеше да му се наложи да обяснява на някой мъгълски полицай защо е навън посред нощ с куфар, пълен с книги за магии, и с метла.

Хари отвори куфара си и разрови всичко, търсейки мантията невидимка. Но преди да я намери, скочи изведнъж на крака и пак се огледа.

Странен гъдел по тила му бе създал усещането, че го наблюдават, макар че улицата изглеждаше пуста и в никоя от големите четвъртити къщи не светеше. Той отново се наведе над куфара си, но веднага пак се изправи, стиснал здраво пръчката. По-скоро усети, отколкото чу, че нещо или някой стои в тясната просека между гаража и оградата зад него. Хари впери присвити очи в тъмното пространство там — дано нещо да шавне, та да разбере дали бездомна котка или… нещо друго.

„Лумос!“ — промълви той и крайчето на пръчката така засия, че едва не го заслепи. Вдигна светлината над главата си и камъчетата в мазилката на къщата с номер две изведнъж заискриха. Когато освети вратите на гаража, Хари съвсем ясно различи масивните очертания на нещо много едро с големи светещи очи.

Рязко отстъпи назад, спъна се в куфара и залитна. Пръчката изхвърча от ръката му, той замахна да се подпре при падането, но в края на краищата се изтърси в канавката.

Чу се оглушително ТРЯС! и Хари вдигна ръце да засенчи очите си срещу внезапно заслепилия го сноп светлина.

Той нададе вик и успя да се претърколи върху тротоара точно навреме. Секунда по-късно две гигантски колела с фарове над тях спряха със скърцане точно на мястото, където току-що бе лежал. Те принадлежаха — както установи той, като вдигна глава — на един триетажен пурпурен автобус, появил се съвсем изневиделица. На предното стъкло със златни букви бе написано: „Среднощния рицар“.

За части от секундата Хари се зачуди дали не си е загубил ума при падането. Точно тогава от автобуса изскочи кондуктор с пурпурна униформа и заговори на висок глас в ноща:

— Заповядайте в „Среднощния рицар“, нощен автобус за замръкнали вещици и магьосници! Само махнете с ръката, която държи магическа пръчка, и се качете, а ние ще ви закараме където искате да отидете. Казвам се Стан Шънпайк[1] и ще бъда на вашите услуги тази ве…

Кондукторът изведнъж млъкна. Той бе забелязал момчето, което седеше на земята. Хари грабна пак магическата пръчка и едва се изправи на крака. По-отблизо той установи, че Стан Шънпайк е само няколко години по-възрастен от него, най-много на осемнайсет или деветнайсет, с големи щръкнали уши и множество пъпки.

— К’во правиш там долу? — попита Стан, изоставил официалния говор.

— Паднах — каза Хари.

— Че що така? — разхили се кондукторът.

— Без да искам — подразни се Хари.

Джинсите му се бяха скъсали на едното коляно, а ръката, с която се бе опитал да се подпре при падането, бе разкървавена. Изведнъж той си спомни защо всъщност бе паднал и бързо се опита да погледне в малката алея между гаража и оградата. Фаровете на „Среднощния рицар“ осветяваха мястото, което сега бе празно.

— К’во гледаш? — попита Стан.

— Там имаше нещо голямо и черно — каза Хари, сочейки неуверено в онази посока. — Като… куче, но… много едро.

Той се обърна към Стан, който го гледаше с леко отворена уста. Почувства се неловко, като видя, че очите на кондуктора спряха върху белега на челото му.

— К’во е туй на челото ти? — изведнъж попита Стан.

— Нищо — бързо отвърна Хари и приглади косата си върху белега. Ако го търсеха от Министерство на магията, поне не трябваше да ги улеснява.

— Как ти е името? — продължаваше да го разпитва Стан.

— Невил Лонгботъм — измъкна се Хари с първото име, което му дойде наум. — Значи този… този автобус — смени той бързо темата с надеждата да отклони вниманието на Стан — отива навсякъде, така ли?

— Точно така! — гордо отвърна Стан. — Навсякъде, дето поискаш, стига да е по суша. Не върви под вода. Я чакай — огледа го той пак с подозрение, — ти нали ни махна, а?

— Да — веднага отвърна Хари. — Я ми кажи колко струва билетът до Лондон?

— Единайсе сикли — отвърна Стан, — ама за тринайсе ти даваме горещ шоколад, а за петнайсе получаваш грейка и четка за зъби с цвят по избор.

Хари пак се разрови в куфара си, измъкна кесийката с парите и пусна малко сребърни монети в ръката на Стан. После двамата заедно вдигнаха куфара с прикрепения отгоре кафез на Хедуиг по стълбичката на автобуса.

В него нямаше седалки, а покрай прозорците със спуснати завески бяха наредени половин дузина месингови кревати. До всеки от тях в специална поставка гореше свещ, която хвърляше светлина върху дървената ламперия на стената. Най-отзад дребничък магьосник с нощна шапка измърмори: „Не сега, благодаря, тъкмо мариновам плужеци“ и се извъртя в съня си.

— Ето тук — прошепна Стан и пъхна куфара на Хари под кревата точно зад шофьора, който седеше в кресло зад кормилото.

— Това е шофьорът ни, Ърни Пранг. А това е Невил Лонгботъм, Ърн.

Ърни Пранг, възрастен магьосник с дебели стъкла на очилата, кимна на Хари, който пак поглади перчема си притеснено и седна на леглото.

— Давай, Ърн! — подкани Стан, като седна до леглото на шофьора.

Чу се ново оглушително ТРЯС! и Хари се намери по гръб на леглото, повален от скоростта на „Среднощния рицар“. Като се понадигна, Хари се вгледа през тъмния прозорец и установи, че сега се носеха по съвсем друга улица. На Стан явно му беше много забавно да наблюдава изуменото лице на Хари.

— Ей тука бяхме, преди да ни махнеш — каза му той. — Къде сме всъщност, Ърн? Нейде из Уелс, а?

— Аха — отвърна шофьорът.

— Как така мъгълите не чуват шума от автобуса? — попита Хари.

— Те ли? — рече Стан с пренебрежение. — Че те могат ли да чуват? Не могат и да виждат. Нищичко не забелязват.

— Я върви събуди мадам Марш — обади се Ърни. — След минута ще сме в Абъргавени[2].

Стан мина покрай леглото на Хари и изчезна нагоре по тясна дървена стълба. Хари още се взираше през прозореца, все по-неспокоен. Ърни явно не владееше добре кормилото. „Среднощният рицар“ постоянно се качваше на тротоара, без обаче да се блъска в нищо. Редиците улични лампи, пощенски кутии и кошчета за отпадъци отскачаха да му направят път, а отминеше ли, заемаха отново местата си.

Стан слезе по стълбата, следван от една бледозелена вещица, загърната с плътно наметало.

— Стигнахме, мадам Марш — бодро съобщи Стан, когато Ърн заби спирачката и леглата се плъзнаха на по трийсетина сантиметра напред.

Мадам Марш затисна с кърпичка устата си и слезе предпазливо по стъпалата. Стан хвърли след нея чантата й и затръшна вратата. След поредното оглушително ТРЯС! те отново зафучаха по някакво тясно шосе, а дърветата се огъваха встрани да им сторят път.

Хари нямаше да може да спи, дори и да пътува в автобус, който не трещи и не прескача по сто и петдесет километра наведнъж. Стомахът го присви само като си помисли какво има да му се случва и дали Дърсли са успели да свалят вече леля Мардж от тавана.

Стан бе разгърнал един брой на „Пророчески вести“ и четеше, прехапал език. От голяма снимка на първа страница мъж с изпито лице и дълга сплъстена коса бавно мигаше срещу Хари. Стори му се познат отнякъде.

— Този човек… — обади се Хари, забравил за момент грижите си. — Даваха го и по новините на мъгълите!

Станли обърна първата страница и се засмя гърлено.

— Сириус Блек — каза той и кимна. — Как няма да го има и в мъгълските новини! А ти къде си го гледал?

Той пак се разсмя звучно на недоумението по лицето на Хари, измъкна първата страница и му я подаде:

— Трябва повече да четеш вестници, Невил.

Хари вдигна вестника и зачете:

БЛЕК ВСЕ ОЩЕ НА СВОБОДА

Сириус Блек, може би най-опасният затворник в крепостта Азкабан, все още се крие някъде, потвърдиха днес от Министерството на магията.

„Правим всичко, което е по силите ни, да заловим Блек отново — каза тази сутрин министърът на магията Корнелиус Фъдж — и умоляваме всички магьосници да запазят спокойствие.“

Някои членове на Международната федерация на магьосниците разкритикуваха Фъдж, че е уведомил министър-председателя на мъгълите за възникналата криза.

„Трябваше да го направя, как иначе! — възрази Фъдж гневно — Та Блек е луд! Опасен е за всеки, който се изпречи на пътя му, независимо дали е магьосник или мъгъл. Имам уверението на министър-председателя, че няма да спомене и дума за истинската същност на Блек пред никого. А и нека да си го кажем направо — никой не би му повярвал.“

На мъгълите е казано, че Блек носи пистолет (нещо като метална магическа пръчка, с която мъгълите се избиват). Магическата общественост живее под страх да не се повтори масовото убийство отпреди дванайсет години, когато Блек унищожи тринайсет души с едно-единствено проклятие.

Хари надникна в помръкналите очи на Сириус Блек — единствената жива част от лицето му. Никога не бе виждал вампири, но бе гледал техни снимки в час по защита срещу Черните изкуства. Блек с восъчнобялата си кожа несъмнено приличаше точно на такъв.

— Страшен е, а? — рече Стан, който бе наблюдавал Хари, докато четеше.

— Убил е тринайсет души — каза Хари, подавайки вестника обратно на Стан. — И само с едно проклятие.

— Точно така — рече Стан. — Пред свидетели… Посред бял ден. Голяма беля стана, нали, Ърн?

— Ъхъ — мрачно потвърди шофьорът.

Стан се извъртя на креслото си с ръце на гърба, та да вижда Хари по-добре.

— Блек беше голям поддържник на Ти-знаеш-кой — каза той.

— Какво? На Волдемор? — изрече Хари, без да съобрази.

На Стан му побеляха дори пъпките, а Ърни така рязко изви кормилото, че цяла къща в една ферма трябваше да се отдръпне встрани, за да не я блъсне автобусът.

— Ти с ума ли си си? — хлъцна Стан. — Що му казваш името?

— Съжалявам! — бързо изрече Хари. — Много съжалявам… забравих…

— Забравил! — глухо повтори Стан. — Ех, момче, сърцето ми щеше да се пръсне…

— Значи… значи Блек поддържал Вие-знаете-кого? — опита се Хари да поправи нещата.

— Дааа… — рече Стан, като разтриваше гърдите си. — Да, тъй е. Бил много близък на Ти-знаеш-кой, разправят… ама след като малкият Хари Потър се разправил с Ти-знаеш-кой — при тези думи Хари нервно приглади перчема върху белега си, — ’сичките, дето подкрепяли Ти-знаеш-кой, били изловени, нали тъй, Ърн? Ама повечето, като разбирали, че без Ти-знаеш-кой тяхната е свършила, не се противили. Само Сириус Блек бил наопаки. Чувах, че се канел да стане втори човек, щом Ти-знаеш-кой дойде на власт? И кат’ го сгащили най-сетне по средата на една улица, той извадил магическата си пръчка и ’дигнал във въздуха половината улица, та и един магьосник заедно с дузината мъгъли, дето се случили там. Страхотия, ви казвам! И к’во мислиш направил Блек тогаз? — продължи Стан, шепнейки тайнствено.

— Какво? — попита Хари.

Разсмял се — рече Стан. — Стоял си там и се смеел. А като дошли хората от Министерството на магията, подчинил се и тръгнал с тях, като се заливал от смях. Щото е луд, нали тъй, Ърн? Луд, та се не видял!

— И да не е бил луд, преди да го затворят в Азкабан, там задължително е превъртял — обади се шофьорът тихо. — Аз да съм, по-добре да се вдигна във въздуха, преди да ми стъпи кракът там. Ама тъй му се пада, знам си аз… след ’сичкото, дето го забърка.

— Видели се в чудо, додето замажат работата, нали, Ърн? — рече пак Стан. — Цяла улица гръмнала с толкоз мъртви мъгъли! К’во казаха тогаз, че се случило, а, Ърни?

— Експлозия от газ — изсумтя шофьорът.

— А ей го сега навънка — каза Стан, като се вглеждаше отново в мършавото лице на Блек от снимката във вестника. — Че то май никой не е бягал досега от Азкабан, а, Ърн? Не загрявам как е успял. Страшно си е, а? Ама не го виждам да им се изплъзне на ония стражи от Азкабан, нали, Ърни?

Ърни изведнъж потрепера.

— Я приказвай за нещо друго, Стан, че тръпки ме побиват, кат’ си ги представя ония от Азкабан.

Стан неохотно остави вестника, а Хари се облегна на прозореца на „Среднощния рицар“, чувствайки се по-зле от всякога. Неволно си представяше какво ще разправя Стан на пътниците си след няколко нощи.

— Чу ли к’во направил оня Хари Потър? Ами издул леля си и я залепил на тавана! Возихме го тука в „Рицаря“, нали, Ърн? Опитал се да избяга…

И той, Хари бе нарушил магьосническите закони точно като Сириус Блек. Дали стореното на леля Мардж бе толкова лошо, че да го пратят в Азкабан? Хари не знаеше нищо за затвора на магьосниците, макар че всички говореха за него с ужас в гласа. Хагрид, пазачът на дивеча в „Хогуортс“, бе изкарал там два месеца предишната учебна година. Хари нямаше скоро да забрави смъртния страх, изписан по лицето на Хагрид, като му съобщиха къде ще го водят. При това пазачът бе един от най-храбрите хора, които Хари познаваше.

Рицарят на колела пореше мрака, разпръсквайки храсти и стълбове, телефонни кабини и дървета, а Хари лежеше, нещастен и неспокоен, на пухения креват. След малко Стан се сети, че Хари бе платил за горещ шоколад, и донесе, но го разля по възглавницата, когато автобусът премина с един скок от Ангълсий до Абърдийн[3]. Един след друг магьосници и вещици по халати и чехли се смъкваха от горните етажи, за да слязат от автобуса. Изглеждаха много доволни, че го напускат.

Накрая Хари остана единственият пасажер.

— Е, Невил — плесна с ръце Стан, — докъде в Лондон?

— „Диагон-али“ — отвърна Хари.

— Дадено! Дръж се здраво сега…

ТРЯС!

Те се носеха вече по „Чаринг кросроуд“. Хари седеше и гледаше как сгради и скамейки се отдръпваха да сторят път на „Среднощния рицар“. Небето вече просветляваше. Той щеше да се скрие някъде за няколко часа и да изчака, докато отворят „Гринготс“, а после да поеме… Само че не знаеше накъде.

Ърни удари спирачки и колелата на нощния автобус изсвистяха, преди да спрат пред малката неугледна страноприемница „Продънения котел“, от която започваше магическата уличка „Диагон-али“.

— Благодаря! — каза Хари на шофьора.

Той скочи от автобуса и помогна на кондуктора да смъкне куфара му и кафеза на Хедуиг на улицата.

— Е, хайде, сбогом! — обърна се Хари към Стан.

Но той не го чу — стоеше на вратата на автобуса, втренчил се в тъмния вход на „Продънения котел“.

Ето къде си бил, Хари! — чу се глас оттам.

Преди Хари да успее да се извърне, усети нечия ръка на рамото си. В същия момент Стан се провикна:

— Гръм и мълнии! Ърн, ела тук! Бързо ела!

Хари вдигна очи към притежателя на ръката и усети в стомаха му да се изсипва цяла кофичка лед — бе налетял право на Корнелиус Фъдж, самия министър на магията.

Стан скочи на улицата до тях.

— Как му казахте на нашия Невил, господин министре? — попита той развълнувано.

Фъдж, възпълен нисък мъж с дълга мантия на тънки райета погледна хладно и уморено.

— Невил ли? — повтори той и се намръщи. — Това е Хари Потър.

— Знаех си! — викна ликуващ Стан. — Ърни! Ърн! Я познай кой е бил нашият Невил! Ами Хари Потър бе! Ето му белега!

— Да — каза сухо Фъдж. — Е, много се радвам, че „Среднощният рицар“ е взел Хари, но ние с него трябва да се прибираме вече в „Продънения котел“…

Фъдж стисна още по-здраво рамото на Хари и го побутна към входа на кръчмата. Пред вратата зад бара се появи приведена фигура с фенер. Беше Том, съсухреният беззъб собственик.

— Значи го намерихте, господин министре! — рече Том. — Ще желаете ли нещо? Бира? Бренди?

— По-добре чай — каза Фъдж, без да пуска рамото на Хари.

Зад гърба им се чуха шумно тътрене и пухтене — Стан и Ърни внесоха куфара на Хари и кафеза на Хедуиг, като се оглеждаха любопитно наоколо.

— Ти що не ни каза кой си, а, Невил? — попита Стан със сияеща усмивка, а иззад рамото му заничаше Ърни с изражение като на сова.

— И самостоятелна стая, ако обичаш, Том — добави Фъдж подчертано.

— Чао! — тъжно каза Хари на Стан и Ърни, когато Том кимна на Фъдж да го последва по един коридор зад бара.

— Чао, Невил! — провикна се Стан.

Фъдж поведе Хари по тесния коридор след Том, който ги въведе в малка приемна. Там собственикът щракна с пръсти и запали огън в камината, след което се поклони и излезе.

— Седни, Хари — каза Фъдж, като му посочи един стол до огъня.

Хари седна, но усети, че го полазват тръпки въпреки топлината от пламъците. Фъдж свали раираната си мантия и я метна встрани, подръпна нагоре панталоните на масленозеления си костюм и седна срещу Хари.

— Казвам се Корнелиус Фъдж, Хари, и съм министър на магията.

Хари знаеше това — веднъж вече беше виждал Фъдж, но тъй като тогава бе с мантията невидимка на баща си, самият Фъдж нямаше как да го види.

Том се появи отново, този път с престилка върху нощната си риза, и донесе табла с чай, масло и питки. Той остави таблата между Фъдж и Хари, излезе и затвори вратата.

— Е, Хари — започна Фъдж, докато наливаше чая, — трябва да призная, че здравата ни уплаши. Да избягаш така от дома на леля си и вуйчо си! Бях започнал да мисля… Но важното е, че вече си в безопасност.

Фъдж си намаза една питка и побутна чинията към Хари.

— Хапни, Хари, едва се държиш на краката си. А сега… Сигурно ще се зарадваш да научиш, че ние оправихме тази работа със злощастното издуване на госпожица Марджъри Дърсли. Преди няколко часа двама членове на Аварийната служба за разваляне на магии бяха спешно изпратени на „Привит Драйв“. Госпожица Дърсли бе върната в нормалното й състояние и паметта й бе пренастроена. Така че всичко завърши добре.

Фъдж се усмихна на Хари над ръба на чаената си чаша като чичо, който се радва на любим племенник. Хари, като не можеше да повярва на ушите си, отвори уста да каже нещо, но не знаеше откъде да започне, и пак я затвори.

— Ти може би се тревожиш какво са казали леля ти и вуйчо ти — сети се Фъдж. — Е, няма да скрия, че са много ядосани, Хари, но са готови да те приемат и следващото лято, при условие, че останеш в „Хогуортс“ през коледната и великденската ваканция.

Хари сякаш успя да отпуши гърлото си.

— Аз винаги прекарвам коледната и великденската ваканция в училище и изобщо не искам да се връщам на „Привит Драйв“.

— Хайде, хайде, сигурен съм, че ще мислиш другояче, като се поуспокоиш — каза Фъдж все още загрижено. — В края на краищата те са твоето семейство и съм убеден, че… ъъъ… някъде много дълбоко в себе си сте привързани един към друг.

Хари нямаше никакво желание да спори с Фъдж. Той още чакаше да чуе какво ще му се случи оттук нататък.

— Сега остава само да решим — продължи Фъдж, като си мажеше втора питка — къде ще прекараш последните две седмици от ваканцията си. Предлагам ти да наемеш една стая тук в „Продънения котел“ и да…

— Чакайте — не се стърпя Хари, — ами наказанието ми?

Фъдж примигна:

— Какво наказание?

— Нали наруших закона! — каза Хари. — Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни.

— О, мило момче, нима ще те наказваме за такава дреболия! — възкликна Фъдж и размаха небрежно питката си. — Станало е случайно! Ние не изпращаме никого в Азкабан, задето е издул леля си!

Хари не би могъл и да си представи такова отношение от страна на Министерството на магията.

— Миналата година получих официално предупреждение само защото едно домашно духче размаза пудинг в къщата на вуйчо ми! — намръщи се той. — От Министерството на магията ми писаха, че ще ме изгонят от „Хогуортс“, ако пак разберат, че съм направил магия.

Ако очите не го лъжеха, министърът изведнъж се почувства неловко.

— Обстоятелствата се менят, Хари… трябва да се съобразяваме… със сегашната обстановка… Ти нали не искаш да те изключат?

— Разбира се, че не искам! — отвърна Хари.

— Ами тогава за какво изобщо говорим? — изсмя се безгрижно Фъдж. — А сега си вземи питка, докато отида да видя има ли Том стая за теб.

Фъдж излезе от приемната, а Хари продължи да гледа след него. Ставаше нещо необяснимо. От една страна, защо го беше чакал Фъдж пред „Продънения котел“, ако не за да го накаже за стореното? Но пък от друга — едва ли е редно министърът на магията лично да се занимава с нарушенията на невръстни магьосници.

Фъдж се върна, придружен от Том.

— Единайсета стая е свободна, Хари — съобщи министърът. — Мисля, че ще се чувстваш много добре. Само още нещо ще ти кажа и съм сигурен, че ще ме разбереш — не искам да се скиташ из мъгълски Лондон. Стой си на „Диагон-али“. И вечер ще се прибираш, преди да се мръкне, нали? Ясно ти е защо, надявам се. Том ще те държи под око вместо мен.

— Разбира се — бавно каза Хари, — но защо…

— Няма да допуснем пак да изчезнеш — обясни Фъдж със сърдечна усмивка. — Не, не, по-добре да знаем къде си… искам да кажа…

Фъдж шумно прочисти гърлото си и взе раираната си мантия.

— Е, аз ще тръгвам, че имам много работа, нали знаеш.

— Попаднахте ли вече на някаква следа от Блек? — попита Хари.

Пръстите на Фъдж се плъзнаха по сребърната тока на мантията му.

— Какво каза? О, ти си чул… Е, не, не, още не, но това е само въпрос на време. Пазачите от Азкабан никого досега не са пропускали… а аз лично никога не съм ги виждал толкова разлютени. — Фъдж дори леко потръпна. — И така, аз ще се сбогувам.

Той протегна ръка и като я поемаше, Хари внезапно се сети нещо.

— Ааа… Господин министър, мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — усмихна се Фъдж.

— Ами нали третокурсниците вече имат правото да посещават Хогсмийд, но леля ми и вуйчо ми не можаха да ми подпишат разрешителното. Дали не бихте могли да го подпишете вие?

На Фъдж явно му стана неудобно.

— Хм — поколеба се той, — не! Не мога, Хари. Много съжалявам, но аз не съм ти нито родител, нито настойник…

— Ама вие сте министър на магията! — настоя Хари. — Ако вие ми разрешите…

— Не, съжалявам, Хари, но правилата са си правила — сухо каза Фъдж. — Може би ще успееш да посетиш Хогсмийд догодина. Всъщност мисля, че е по-добре да не… дааа. Е, тръгвам. Приятно прекарване тук, Хари!

И като се усмихна и раздруса ръката на Хари за последен път, Фъдж излезе от стаята. Том пристъпи към момчето, широко усмихнат.

— Последвайте ме, ако обичате, господин Потър — подкани го той. — Аз вече съм качил нещата ви горе…

Хари тръгна след Том по красиво дървено стълбище. Стигнаха до врата с месингов номер единайсет, която Том отключи и отвори пред Хари.

Вътре имаше много удобно на вид легло, добре излъскани дъбови мебели, весело припукващ огън, а на гардероба бе кацнала…

— Хедуиг! — ахна Хари.

Бялата полярна сова щракна с човка, изпърха и кацна на рамото на Хари.

— Много умна сова имате — подсмихна се Том. — Пристигна има-няма пет минути след вас. Ако ви потрябва нещо, господин Потър, веднага ме повикайте.

Той се поклони още веднъж и излезе.

* * *

Хари дълго седя на кревата и умислено галеше Хедуиг.

През прозореца небето бързо се променяше от тъмно кадифеносиньо в студено стоманеносиво… После бавно порозовя с тук-там златни отблясъци. На Хари просто не му се вярваше, че се е махнал от „Привит Драйв“ едва преди няколко часа, че не е изключен от училище и му предстоят цели две седмици без следа от Дърсли.

— Каква странна нощ, а, Хедуиг! — каза той и се прозя.

И без дори да си свали очилата, полегна назад върху възглавницата и веднага заспа.

Бележки

[1] Буквално — „избягващ бариерите за пътна такса“. — Б.пр.

[2] Така звучат имената на някои селища в Уелс. — Б.пр.

[3] Градове, съответно в Уелс и Шотландия. — Б.пр.