Серия
Хари Потър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Prisoner of Azkaban, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 283 гласа)

ГЛАВА ПЕТА
ДИМЕНТОРЪТ

На следващата сутрин Том събуди Хари с чаша чай и обичайната си беззъба усмивка. Момчето бързо се облече и тъкмо убеждаваше негодуващата Хедуиг да се прибере в кафеза, когато Рон нахълта в стаята му с много раздразнен вид, намъквайки пуловер през главата си.

— Колкото по-бързо се качим на влака, толкова по-добре — заяви той. — Поне в „Хогуортс“ да се отърва от Пърси. Сега пък ме обвинява, че съм покапал чай по снимката на Пенелопи Клиъруотър. Нали я знаеш — Рон направи гримаса, — приятелката му. Криела вече лицето си под рамката, защото носът й бил на петна…

— Имам да ти казвам нещо — започна Хари, но го прекъснаха Фред и Джордж, които се отбиха да поздравят Рон, че пак е успял да вбеси Пърси.

После слязоха на закуска, където господин Уизли вече четеше със свъсено чело първата страница на „Пророчески вести“, а госпожа Уизли разказваше на Хърмаяни и Джини какъв любовен еликсир направила като малко момиче. И трите се кикотеха тихичко.

— Какво искаше да ми кажеш? — обърна се Рон към Хари, като седнаха на масата.

— После — смънка Хари, защото в този момент шумно влезе Пърси.

В хаоса около заминаването Хари не успя да поговори нито с Рон, нито с Хърмаяни. Всички бързаха да смъкнат куфарите си по тясното стълбище на „Продънения котел“ и да ги струпат близо до вратата. Най-отгоре кацнаха с клетките си Хедуиг и Хермес, бухалът на Пърси. От една малка тръстикова кошница до купчината куфари се чуваше яростно съскане.

— Не бой се, Крукшанкс — изгука Хърмаяни през плетката на кошницата, — във влака ще те пусна.

— Не може! — сопна й се Рон. — А горкия Скабърс, а?

И посочи към гърдите си, където голяма подутина издаваше, че Скабърс се е свил в джоба му.

Господин Уизли, който стоеше отвън да чака колите на министерството, подаде глава.

— Пристигнаха — рече той. — Идвай, Хари.

Господин Уизли поведе Хари по тесния тротоар към първата от двете старомодни тъмнозелени коли, управлявани от двама странни магьосници с униформени мантии от смарагдово кадифе.

— Хайде сядай — покани го пак господин Уизли, като се огледа наляво и надясно по многолюдната улица.

Хари се настани на задната седалка, а скоро дойдоха и Хърмаяни, Рон и… Пърси, за голямо разочарование на Рон.

Пътуването до гара Кингс Крос бе направо скучно в сравнение с пътешествието на Хари със „Среднощния рицар“. Колите на Министерството на магията изглеждаха съвсем обикновени, но Хари забеляза, че можеха да се провират там, където новата служебна кола на вуйчо Върнън със сигурност нямаше да успее. Пристигнаха на Кингс Крос двайсет минути по-рано. Шофьорите на министерството им намериха колички за багажа, разтовариха го, после докоснаха шапки за поздрав към господин Уизли и подкараха количките, като успяха някак си да се озоват в началото на неподвижната опашка от превозни средства пред светофара.

През целия им път през гарата господин Уизли вървеше плътно до Хари, докосвайки лакъта му.

— Стигнахме — каза той, като се огледа наоколо. — Ще преминаваме по двама, защото сме много. Аз съм пръв с Хари.

Той тръгна бавно към бариерата между пероните девет и десет, явно много заинтригуван от Интерсити 125[1], който току-що бе пристигнал на перон девет. Като отправи към Хари многозначителен поглед, той небрежно се облегна на бариерата. Момчето направи същото.

В следващия момент вече бяха преминали странично през твърдото желязо и се намериха на перон Девет и три четвърти. Точно пред тях бе експрес „Хогуортс“ с яркочервения си парен локомотив, който бълваше дим над главите на вещици и магьосници, дошли да изпратят децата си до влака.

Пърси и Джини изникнаха внезапно зад Хари. Те явно бяха преминали на бегом през бариерата, защото едва си поемаха въздух.

— А, ето я и Пенелопи! — каза Пърси, като приглади косата си и поруменя.

Джини улови погледа на Хари и двамата извърнаха глави, за да прикрият смеха си, а Пърси закрачи към едно момиче с дълги къдрици, изпъчил гърди така, че по-добре да се вижда лъскавата му значка.

Щом се събраха и останалите от семейство Уизли заедно с Хърмаяни, всички последваха Хари и господин Уизли към края на влака. Минаха покрай вагони с претъпкани купета, докато стигнаха до вагон, който изглеждаше почти празен. Там натовариха първо куфарите си, настаниха Хедуиг и Крукшанкс, после пак слязоха долу да се сбогуват с господин и госпожа Уизли.

Госпожа Уизли разцелува всичките си деца, после Хърмаяни и накрая Хари, който се смути, но остана много доволен, когато тя го задържа в прегръдките си.

— Моля те, Хари, пази се! — заръча му тя, а като се изправи, в очите й имаше някакъв особен блясък. После отвори грамадната си ръчна чанта и каза: — Направила съм сандвичи. Ето за теб, Рон… не, не са с филе… Фред? Къде е Фред? Ето и на тебе, момчето ми…

— Хари — тихо го повика господин Уизли, — ела за момент.

Той кимна към една от колоните и Хари го последва натам, а другите останаха скупчени около госпожа Уизли.

— Трябва да ти кажа нещо преди да тръгнеш — започна господин Уизли с напрегнат глас.

— Всичко е наред, господин Уизли, аз вече знам.

— Знаеш ли? Откъде знаеш?

— Аз… ъъъ… ви чух, като разговаряхте снощи с госпожа Уизли, нямаше как да не чуя — побърза да обясни Хари. — Съжалявам, че…

— Не по този начин бих искал да узнаеш — притесни се господин Уизли.

— Нищо… Честно ви казвам, всичко е наред. Пък и така не нарушихте обещанието си към Фъдж, а аз съм осведомен какво става.

— Хари, сигурно си много уплашен…

— Не съм — искрено възрази Хари. — Вярвайте ми — добави той, защото господин Уизли го погледна с известно недоумение. — Не че се правя на герой, но все пак Сириус Блек не може да е по-страшен от Волдемор, нали?

Господин Уизли трепна при споменаването на това име, но се направи, че не го е чул.

— Хари, знаех, че си по-издръжлив, отколкото предполага Фъдж и съм твърде доволен, че не те е страх, но…

— Артър! — извика госпожа Уизли, която водеше вече останалите към влака. — Артър, какво правите? Ще тръгне!

— Идваме, Моли! — отвърна господин Уизли, но пак се обърна към Хари и продължи да му говори по-тихо и забързано. — Виж какво, искам да ми обещаеш…

— …че ще бъда добро момче и няма да напускам замъка — мрачно довърши Хари.

— Не точно това — каза господин Уизли, сериозен както Хари никога досега не го бе виждал. — Хари, закълни ми се, че няма да ходиш да търсиш Блек.

— Какво? — широко отвори очи Хари.

Чу се пронизителна свирка. Покрай влака минаваха пазачи и затръшваха всички врати.

— Обещай ми, Хари — повтори господин Уизли вече по-забързано, — че каквото и да се случи…

— Защо ще търся някого, за когото знам, че иска да ме убие? — недоумяваше Хари.

— Закълни ми се, че каквото и да чуеш…

— Артър, бързайте! — викаше госпожа Уизли.

Над локомотива вече се носеше пара. Влакът леко бе започнал да се движи. Хари изтича до вратата на вагона, Рон се отдръпна да го пропусне. После двамата се надвесиха през прозореца и замахаха на господин и госпожа Уизли, докато влакът зави и повече не ги виждаха.

— Трябва да поговорим насаме — прошепна Хари на Рон и Хърмаяни, когато влакът набра скорост.

— Остави ни, Джини — каза Рон.

— Много мило! — нацупи се Джини и се отдалечи наперено.

Тримата приятели тръгнаха по коридора да търсят свободно купе, но всички бяха пълни, освен едно в самия край на вагона.

Единственият пътник в него бе потънал в дълбок сън до прозореца. Хари, Рон и Хърмаяни спряха до вратата. Експрес „Хогуортс“ бе запазен само за ученици и досега те не бяха виждали в него възрастен, освен вещицата, която буташе количката за закуски.

Непознатият бе облечен в доста износени магьоснически одежди, кърпени на няколко места. Изглеждаше болен и изтощен. Макар и млад, светлокестенявата му коса беше прошарена със сиво.

— Някой от вас познава ли го? — прошепна Рон, като влязоха, затвориха плъзгащата се врата и заеха най-отдалечените от прозореца места.

— Професор Лупин — веднага отвърна Хърмаяни шепнешком.

— Откъде знаеш?

— Там пише — каза Хърмаяни и посочи багажника над главата му, където имаше малък олющен сандък, опасан с множество върви. При един от ъглите се четеше полуизтритото име „Професор Р. Лупин“.

— Интересно какво преподава — каза Рон, като се взря изпод вежди в бледия профил на професор Лупин.

— То е ясно — продължи да шепне Хърмаяни. — Липсва само един учител, нали? По защита срещу Черните изкуства.

Те бяха имали вече двама преподаватели по защита срещу Черните изкуства, но и двамата бяха изкарали само по една година. Носеха се слухове, че предметът бил омагьосан.

— Е, дано поне той се справи — каза Рон със съмнение в гласа. — Както го гледам, и една магия ще му дойде много, а? Оставете това — обърна се той към Хари. — Какво имаше да ни кажеш?

Хари им разказа всичко за спора между господин и госпожа Уизли, както и за предупреждението на господин Уизли. Като свърши, Рон гледаше като ударен от гръм, а Хърмаяни бе затиснала устата си с длани. Но все пак ги махна оттам, за да каже:

— Сириус Блек е избягал, за да преследва теб? О, Хари, трябва много, много да внимаваш! Не си търси белята…

— Аз никога не си търся белята — отвърна Хари настръхнал. — Обикновено белята сама ме намира.

— Хари не е чак толкова глупав, че да тръгне подир някой луд, дето иска да го убие — каза Рон с треперещ глас.

Хари не бе очаквал вестта да ги разтревожи толкова много. И Рон, и Хърмаяни явно се плашеха от Блек повече от самия него.

— Никой още не знае как е успял да избяга от Азкабан — каза Рон притеснен. — Друг затворник не е успявал досега. А той е бил и под свръхстрога охрана.

— Ама ще го заловят, нали? — много сериозно попита Хърмаяни. — Нали и всички мъгъли го търсят…

— Какъв е този шум? — внезапно попита Рон.

Отнякъде се чуваше слаб тъничък звук като от свирка. Тримата се заоглеждаха из купето.

— От твоя куфар е, Хари — каза Рон, стана и се пресегна към багажа над главата им.

След миг измъкна между дрехите на Хари джобния опасноскоп. Върху дланта на Рон той се въртеше бързо — бързо и светеше.

— Това опасноскоп ли е? — полюбопитства Хърмаяни, като се вдигна на пръсти, за да вижда по-добре.

— Аха… само че от евтините — каза Рон. — Например полудя, докато го връзвах към крака на Ерол, за да го изпратя на Хари.

— Да не си правил нещо нередно в тоя момент?

— Не! Ъъъ… не биваше да използвам Ерол. Нали знаете, той не може да издържа на дълги разстояния. Ама как иначе Хари щеше да си получи подаръка?!

— Пъхни го обратно в куфара, че ще го събуди — каза Хари и кимна към професор Лупин, защото опасноскопът пищеше пронизително.

Рон напъха опасноскопа в чифт от най-ужасните стари чорапи на вуйчо Върнън, които заглушиха звука, после затвори куфара.

— Ще го дадем да го проверят в Хогсмийд — каза Рон и пак седна на мястото си. — Продават такива неща в „Дервиш и Банджис“, магазин за магически инструменти и други пособия. Фред и Джордж ми разправяха за него.

— Сигурно знаеш много неща за Хогсмийд? — попита заинтригувано Хърмаяни. — Чела съм, че е единственото абсолютно не-мъгълско селище във Великобритания.

— Май е така — отвърна Рон безразлично, — но не затова искам да ида там. Само да ми стъпи кракът в „Меденото царство“!

— Какво е това?

— Една сладкарничка — отвърна Рон и придоби замечтано изражение, — в която има всичко… И пиперени дяволчета, дето карат устата ти да задими, и големи шоколадови топки, пълни с ягодов крем и гъста сметана, и страхотни захарни пера, които можеш да си смучеш в час, давайки си вид, че просто мислиш какво да напишеш.

— Но Хогсмийд е забележително селище, нали? — настояваше Хърмаяни. — В „По следите на магическите събития“ пише, че в страноприемницата е бил щабът на Бунта на таласъмите през 1612 година, а Къщата на крясъците е свърталище на най-много духове в страната…

— …да, и големи газирани топчета, които те вдигат на десетина сантиметра от земята, докато ги дъвчеш — продължаваше Рон, който явно не беше чул и дума от онова, което каза Хърмаяни.

Тогава тя се обърна към Хари.

— Нали ще е прекрасно да си починем малко от училище и да разгледаме Хогсмийд?

— Сигурно — отвърна Хари. — После ще ми разкажете всичко.

— Какво значи това? — попита Рон.

— Не мога да дойда. Дърсли не ми подписаха разрешителното, а и Фъдж отказа.

Рон беше ужасѐн.

Нямаш разрешение да дойдеш? Но… не, не може… Макгонъгол или някой друг ще ти разреши…

Хари се изсмя глухо. Професор Макгонъгол, ръководителката на дома „Грифиндор“, беше изключително строга.

— А можем да попитаме Фред и Джордж, които познават всички тайни тунели, извеждащи от замъка…

— Рон! — строго го прекъсна Хърмаяни. — Не смятам, че Хари трябва да се измъква тайно от училище, докато Блек се разхожда наоколо…

— Да, така ще отговори и Макгонъгол, като я помоля за разрешение — тъжно каза Хари.

— Но ако ние сме с него — Рон разпалено се зае да уверява Хърмаяни, — Блек няма да посмее…

— О, Рон, не говори глупости! — прекъсна го Хърмаяни. — Блек вече е убил цяла тълпа хора насред оживена улица. Да не мислиш, че ще се поколебае да нападне Хари само защото ние сме там.

Докато говореше, тя си играеше с каишките на кошницата на Крукшанкс.

— Не пускай това нещо навън! — каза Рон, но бе твърде късно.

Крукшанкс се изплъзна със скок от кошницата, протегна се, прозина се и скочи върху коленете на Рон. Издатината на джоба на момчето потрепери и той раздразнено избута Крукшанкс встрани.

— Махай се оттук!

— Не така, Рон! — ядоса се Хърмаяни.

Рон тъкмо щеше да й отвърне, когато професор Лупин се размърда и всички го погледнаха напрегнато, но той просто извърна глава и продължи да спи с леко отворена уста.

Експрес „Хогуортс“ се движеше право на север и през прозореца се виждаше все по-дива природа с тъмнеещи гъсти облаци по небето. Покрай вратата на купето им непрекъснато тичаха фигури в двете посоки, а Крукшанкс се бе настанил на една празна седалка и бе обърнал плоската си муцуна към Рон с вперени в горния му джоб жълти очички.

В един часа пред вратата на купето пристигна пълничката магьосница с количката за закуски.

— Дали да не го събудим? — попита Рон колебливо и посочи с глава професор Лупин. — Май има нужда да похапне нещо.

Хърмаяни се доближи предпазливо до професор Лупин.

— Ааа… професоре — започна тя, — извинете, професоре?

Той не помръдна.

— Не се притеснявай, миличка — каза жената, като подаде на Хари голям пакет котелни сладкиши. — Ако е гладен, като се събуди, да ме потърси отпред при машиниста.

— Дали наистина спи? — тихо попита Рон, щом магьосницата затвори плъзгащата се врата. — Искам да кажа… не е умрял, нали?

— Не, не, диша си — шепнешком отвърна Хърмаяни, поемайки сладкиш от Хари.

Макар да не беше кой знае колко забавен спътник, професор Лупин им беше полезен дори със самото си присъствие в купето. Късно следобед, когато заваля и дъждът заличи очертанията на ниските хълмове, които се виждаха доскоро през прозореца, по коридора пак се разнесоха стъпки и на вратата се появиха най-непоносимите им съученици — Драко Малфой и неизменно следващите го като сенки Винсънт Краб и Грегъри Гойл.

Драко Малфой и Хари бяха врагове още от първата си среща в експрес „Хогуортс“ преди две години. Малфой — бледолик, с остри черти и подигравателна усмивка — бе разпределен в дома „Слидерин“ и беше търсачът на слидеринския отбор по куидич — същия пост, който имаше и Хари в отбора на дома „Грифиндор“. Краб и Гойл съществуваха сякаш само за да изпълняват заповедите на Малфой. И двамата бяха широкоплещести и набити, като Краб беше по-висок, дебеловрат и подстриган като с паница, а Гойл имаше къса четинеста коса и дълги маймунски ръце.

— Я виж ти кои били тук — лениво провлачи глас както винаги Малфой, като отвори вратата на купето. — Потли и Уизър…

Краб и Гойл се разкикотиха като чудовища.

— Чух, че това лято баща ти най-сетне бил докопал някакво злато, Уизли — каза Малфой. — Майка ти не получи ли удар?

Рон скочи така внезапно, че събори на пода кошницата на Крукшанкс. Професор Лупин изсумтя.

— А тоз кой е? — попита Малфой и инстинктивно отстъпи крачка назад, като видя Лупин.

— Нов учител — отвърна Хари, който също се бе изправил, за да възпира Рон, ако се наложи. — Та какво каза, Малфой?

Воднистите очи на Малфой се присвиха — не беше чак толкова глупав, че да започва свада под носа на учител.

— Да се махаме — измърмори той злобно на Краб и Гойл и тримата изчезнаха.

Хари и Рон седнаха отново, а Рон продължи да разтрива кокалчетата на пръстите си.

— Тази година не смятам да простя нищо на Малфой — гневно обяви той. — Сериозно ви казвам. Ако още веднъж си отвори устата за моето семейство, хващам му главата и…

Рон направи заканителен жест във въздуха.

— Рон — почти изсъска Хърмаяни, като посочи с глава професор Лупин, — внимавай…

Но професорът все още спеше дълбоко.

Колкото по̀ на север се движеше влакът, толкова повече дъждовната пелена се сгъстяваше и прозорците станаха плътносиви с отблясъци, докато постепенно потъмняха и едно по едно затрепкаха пламъчетата на фенерите по цялата дължина на коридора и над багажниците в купетата. Влакът тракаше, дъждът барабанеше по прозорците, вятърът бучеше, но професор Лупин продължаваше да спи.

— Сигурно вече наближаваме — каза Рон и се надвеси през професор Лупин към прозореца, станал вече съвсем тъмен.

Едва беше изрекъл тези думи, и влакът започна да намалява ход.

— Великолепно — продължи Рон, стана и мина покрай професор Лупин да се опита да види какво става навън. — Умирам от глад и искам по-скоро да започва тържествената вечеря…

— Не може да сме пристигнали! — каза Хърмаяни, като погледна часовника си. — Защо ли спираме тогава?

Влакът се движеше все по-бавно и по-бавно. Като стихна шумът от буталата, плющенето на вятъра и дъжда по прозорците се чуваше вече по-силно.

Влакът спря със силен тласък и по тъпите далечни удари и дрънченето познаха, че са изпопадали багажи. После изведнъж и без предупреждение всички лампи изгаснаха и навсякъде се възцари непрогледен мрак.

— Какво става? — чу се гласът на Рон зад гърба на Хари.

— Оооох! — извика Хърмаяни. — Рон, това беше моят крак!

Хари се върна с опипване на мястото си.

— Мислиш ли, че може да се е повредил влакът?

— Отде да знам…

Чу се тънко скърцане и Хари различи тъмния силует на Рон да трие ивица по прозореца и да се взира навън.

— Там долу нещо се движи — каза Рон. — Струва ми се, че се качват хора…

Вратата на купето рязко се отвори и някой се стовари върху крака на Хари.

— Извинявам се! Да знаете какво става? Ооох! Съжалявам…

— Здрасти, Невил! — отвърна Хари и като потърси с ръце из мрака, придърпа Невил за наметалото.

— Хари, ти ли си? Какво става?

— Нямам представа. Сядай…

Последваха шумно съскане и сподавен вик от болка — Невил се бе опитал да седне върху Крукшанкс.

— Отивам да разбера от машиниста какво става — чу се гласът на Хърмаяни.

Хари я усети да минава покрай него, да отваря плъзгащата се врата, после се чуха два-три глухи удара и силен писък от болка.

— Кой си ти?

— А ти кой си?

— Джини?

— Хърмаяни?

— Какво правиш?

— Търсех Рон…

— Влез и седни…

— Не тук! — бързо предупреди Хари. — Аз съм тук!

— Ооох! — изпъшка Невил.

— Тишина! — рязко се обади дрезгав глас.

Професор Лупин изведнъж се беше събудил. Хари чу как всички се раздвижиха, но никой не проговори.

Чу се меко щракване и трепкаща светлина изпълни купето. Професор Лупин като че държеше шепа пламъчета. Те осветяваха умореното му сиво лице, но очите му гледаха зорко и бдително.

— Останете по местата си — каза той със същия дрезгав глас и бавно се изправи с шепата пламъчета пред себе си.

Ала вратата се отвори още преди Лупин да стигне до нея.

На прага, осветена от трепкащата светлина в ръката на професора, застана фигура с наметало, която се извисяваше до тавана, а лицето й бе скрито под качулката. Очите на Хари се стрелнаха надолу. Изпод наметалото стърчеше ръка — лъскава, сивкава, слузеста, крастава, като нещо мъртво, разложено във вода…

Мерна се само за миг. Усетило сякаш погледа на Хари, съществото под наметалото я бе дръпнало бързо под гънките на черния плат.

После онова, което беше под качулката, каквото и да бе то, си пое дъх — дълго, бавно, гъргорещо, сякаш се опитваше да засмуче не само въздух от заобикалящата го обстановка.

Силен хлад облъхна всички. Хари почувства как дъхът му спира в гърдите. Студът проникна дълбоко под кожата му, изпълни дробовете му, самото му сърце…

Очите на Хари се извъртяха нагоре. Той не виждаше нищо. Усещаше, че се дави в студа. В ушите му се появи шум като във вода. Нещо го теглеше надолу, грохотът ставаше все по-оглушителен.

И тогава някъде от далечината чу писък — ужасен, страховит, умолителен писък. Хари искаше да помогне на онзи, който викаше, опита се да си раздвижи ръцете, но не можа… Наоколо се вихреше гъста бяла мъгла и нахлуваше в него…

— Хари! Хари! Какво ти е?

Някой го пляскаше по лицето.

— К-какво?

Хари отвори очи. Над него светеха фенери, а подът отдолу се тресеше — експрес „Хогуортс“ отново се движеше и светлините бяха запалени. Явно се бе свлякъл от седалката на пода. Рон и Хърмаяни бяха коленичили до него, а над тях се бяха надвесили Невил и професор Лупин. Хари се чувстваше много зле, а като вдигна ръка да намести очилата си, усети ледена пот по лицето си.

Рон и Хърмаяни го вдигнаха да седне на мястото си.

— Добре ли си? — притеснено попита Рон.

— Аха — отвърна Хари и хвърли бърз поглед към вратата.

Съществото с качулката бе изчезнало.

— Какво става? Къде е онова… онова нещо? Кой изпищя?

— Никой не е пищял — отвърна Рон още по-нервно.

Хари огледа светлото купе. Джини и Невил, силно пребледнели, бяха вперили очи в него.

— Ама аз чух писък…

Силен пукот накара всички да подскочат. Професор Лупин разчупваше на парчета огромен блок шоколад.

— Вземи — каза той на Хари, подавайки му най-голямото парче. — Изяж го. Ще ти помогне.

Хари взе шоколада, но не го изяде.

— Какво беше това нещо? — попита той професора.

— Диментор[2] — отвърна той, докато раздаваше шоколад и на останалите. — Един от дименторите от Азкабан.

Всички се обърнаха към него. Професор Лупин смачка празната опаковка и я пъхна в джоба си.

— Хапнете си — повтори той. — Ще ви подейства добре. Аз трябва да поговоря с машиниста, извинете ме…

Той мина покрай Хари и изчезна в коридора.

— Сигурен ли си, че си добре, Хари? — попита Хърмаяни, гледайки го тревожно.

— Нищо не разбирам… какво стана? — попита на свой ред Хари, като избърса още пот от челото си.

— Ами… онова нещо… дименторът… стоеше там и ни оглеждаше… Поне така мисля, защото не можех да видя лицето му… и ти… ти…

— Помислих, че припадна или нещо такова — продължи Рон, който още изглеждаше уплашен. — Ти някак се вцепени, свлече се от седалката и започна да трепериш…

— А професор Лупин те прескочи, приближи се до диментора и извади магическата си пръчка — разказваше Хърмаяни. — После му рече: „Никой от нас не крие Сириус Блек под наметалото си. Върви си.“ Но дименторът не помръдна. Тогава Лупин промърмори нещо и от пръчката му се стрелна едно такова сребристо… А дименторът се обърна и изведнъж се изгуби от погледите ни.

— Беше ужасно — обади се Невил с по-висок глас от обикновено. — Усетихте ли какъв хлад повя, като влезе това нещо?

— Почувствах се много странно — каза Рон и неспокойно раздвижи рамене. — Като че никога нямаше пак да изпитам радост…

Джини, която се беше свила в своя ъгъл и изглеждаше почти толкова зле, колкото Хари, изхлипа тихичко. Хърмаяни отиде при нея и я прегърна да я успокои.

— Ама никой от вас ли… не падна от мястото си? — неловко попита Хари.

— Не — отвърна Рон и пак го погледна тревожно. — Но Джини се тресеше като обезумяла…

Хари не разбираше нищо. Чувстваше се слаб и разтреперан, сякаш бе прекарал тежък грип, а започваше и да го хваща срам. Защо бе проявил такава слабост, щом всички други се държаха?!

Професор Лупин се върна, спря на вратата, огледа се и каза с лека усмивка:

— Не съм слагал отрова в този шоколад, да знаете…

Хари отхапа и за голяма изненада усети как изведнъж го облива топлина чак до върха на пръстите на ръцете и краката.

— След десет минути сме в „Хогуортс“ — каза професор Лупин. — Хари, добре ли си вече?

Хари не попита откъде професорът знае името му.

— Добре съм — измънка той смутено.

До края на пътуването не разговаряха много. Най-сетне влакът спря на гара Хогсмийд и на изхода настана голяма блъсканица — сови крещяха, котки мяучеха, а жабата на Невил изкряка силно изпод шапката му. На малкия перон бе мразовито, дъждът се изсипваше като ледена завеса.

— Първокурсниците насам! — провикна се познат глас.

Като се обърнаха, Хари, Рон и Хърмаяни видяха в другия край на перона гигантската фигура на Хагрид, който събираше изплашените нови ученици за традиционното прекосяване на езерото с лодки.

— Добре сте ли сте, вие тримата? — провикна се Хагрид през главите на множеството.

Те му помахаха, но не можаха да му отговорят, понеже тълпата около тях ги избутваше да вървят. Тримата последваха останалите ученици до разкаляния път, където ги чакаха поне сто файтона, теглени, както предположи Хари, от невидими коне, защото щом се качиха в единия и затвориха вратичката, той тръгна от само себе си, подскачайки и люшкайки се в колоната.

Вътре леко миришеше на плесен и слама. Благодарение на шоколада, Хари се чувстваше по-добре, но още бе слаб. Рон и Хърмаяни все го поглеждаха скришом, сякаш се бояха, че може пак да припадне.

Файтонът изтрополи през голяма желязна порта с две великолепни ковани врати на колони, украсени с крилати глигани, и Хари видя още двама качулати великани диментори да пазят от двете страни. От ледената вълна пак му се доповръща, той се отпусна назад в изтърбушената седалка и затвори очи, докато минат през портата. Файтонът ускори ход нагоре по дългата стръмна алея до замъка, а Хърмаяни се надвеси през прозорчето да гледа малките и големите кули и бойници на училищния замък. Най-сетне файтонът се люшна и спря и Хърмаяни и Рон веднага слязоха.

Щом стъпи на земята, Хари чу в ухото си провлачен и доволен глас.

— Ти май си припаднал, а, Потър? Истината ли казва Лонгботъм? Ти си припаднал?

Малфой избута с лакът Хърмаяни, за да препречи пътя на Хари нагоре по каменните стъпала на замъка. Лицето му бе изкривено в насмешка, а воднистите му очи злобно святкаха.

— Изчезвай, Малфой! — каза Рон, стиснал зъби.

— Да не си припаднал и ти, Уизли? — още по-гласовито попита Малфой. — Да не би да си се уплашил и ти от стария диментор, а, Уизли?

— Какво става? — попита някой с мек глас.

Професор Лупин тъкмо бе слязъл от следващия файтон.

Малфой погледна нахално професора и забеляза кръпките по мантията му и оръфания му куфар. С едва забележим сарказъм в гласа той отвърна: „О, нищо… ъъъ… нищо, професоре!“ и като намигна на Краб и Гойл, ги поведе нагоре по стълбите към замъка.

Хърмаяни смушка Рон в гърба да побърза и тримата се включиха в тълпата по стълбите, минаха през гигантската дъбова входна врата и влязоха в огромната входна зала, осветена от ярки факли и извеждаща към приказното мраморно стълбище за горните етажи.

Вдясно бе отворена вратата към Голямата зала и Хари последва другите нататък, но едва бе мернал омагьосания таван, тази вечер черен и облачен, когато един глас ги извика:

— Потър! Грейнджър! Искам да говоря с вас!

Хари и Хърмаяни се обърнаха изненадани. Професор Макгонъгол, преподавателката по трансфигурация и ръководителка на дома „Грифиндор“, ги викаше над главата на другите ученици. Тя бе строга на вид магьосница, със стегната на кок коса, а проницателните й очи гледаха иззад очила с четвъртити рамки. Хари си проби път до нея с тягостно предчувствие. Професор Макгонъгол винаги го караше да си мисли, че нещо е сбъркал.

— Не ме гледайте така уплашено, просто искам да си поговорим в моя кабинет — каза тя. — Ти отивай при другите, Уизли.

Рон остана в недоумение, докато професор Макгонъгол отдели Хари и Хърмаяни от бъбрещата тълпа. Те я последваха през входната врата нагоре по мраморното стълбище и после по един коридор.

Като влязоха в кабинета й — малка стая с уютен огън в голямото огнище, — професор Макгонъгол направи знак на Хари и Хърмаяни да седнат. Тя се настани зад бюрото си и веднага започна:

— Професор Лупин изпрати сова с вестта, че ти е станало лошо във влака, Потър.

Преди Хари да успее да отговори, на вратата се почука леко и Мадам Помфри, старшата сестра влезе, без да чака отговор.

Хари усети, че целият почервенява — не му стигаше, че бе изгубил съзнание или каквото там да се беше случило, ами сега всички се занимаваха само с това.

— Нищо ми няма — каза той. — Нямам нужда от нищо…

— О, ти си значи! — каза Мадам Помфри, без да обръща внимание на думите му, и се наведе да го огледа отблизо. — Сигурно пак си правил нещо опасно, нали?

— От диментора е, Попи — каза й професор Макгонъгол.

Те си размениха мрачни погледи и Мадам Помфри зацъка неодобрително с език.

— Да пускат диментори из училището! — мърмореше тя, като бутна Хари назад и допря ръка до челото му да провери температурата му. — И няма да е само той… и други ще припадат. Да, избила го е студена пот. Ужасни същества са те и действат зле на хора, които са по-крехки.

— Аз не съм крехък! — възрази Хари.

— Разбира се, че не си — каза Мадам Помфри разсеяно, докато мереше пулса му.

— Какво препоръчваш? — делово попита професор Макгонъгол. — Да полежи в леглото си или може би да прекара тази нощ в болничното крило?

— Аз съм съвсем добре! — каза Хари и скочи.

Изпита ужас само като си помисли какво ще приказва Драко Малфой, ако го изпратеха сега в болничното крило.

— Е, поне да хапне малко шоколад — препоръча Мадам Помфри, като се опитваше да надникне в очите му.

— Аз вече ядох — съобщи Хари. — Професор Лупин ми даде. На всички раздаде.

— Наистина ли? Още там? — каза одобрително Мадам Помфри. — Значи най-сетне имаме преподавател по защита срещу Черните изкуства, който си разбира от работата.

— Сигурен ли си, че си добре, Потър? — строго попита професор Макгонъгол.

Да — отвърна Хари.

— Добре тогава. Почакай, ако обичаш, навън, докато разменя две думи с госпожица Грейнджър за нейната програма и после заедно ще слезем на вечерята.

Хари излезе в коридора заедно с Мадам Помфри, която тръгна към болничното крило, мърморейки си. Беше чакал само няколко минути, когато се появи Хърмаяни, видимо зарадвана, а след нея и професор Макгонъгол. Тримата заслизаха по мраморното стълбище към Голямата зала.

Там се люлееше истинско море от островърхи черни шапки. Покрай дългите маси седяха ученици, грейнали на светлината на хилядите свещи, които се носеха във въздуха. Професор Флитуик, дребен на ръст магьосник с бял кичур коса, изнасяше от залата една много стара шапка и четирикрако столче.

— Ооо! — тихо каза Хърмаяни. — Пропуснали сме разпределителната церемония.

Новопостъпилите ученици в „Хогуортс“ биваха разпределяни по различните домове, като налагаха на главите си Разпределителната шапка, която им казваше на ухо името на дома, за който са най-подходящи — „Грифиндор“, „Рейвънклоу“, „Хафълпаф“ или „Слидерин“. Професор Макгонъгол се запъти към празното си място край Височайшата маса, а Хари и Хърмаяни се отправиха колкото се може по-тихо в обратната посока — към масата на „Грифиндор“. Погледите се обръщаха към тях, докато минаваха покрай стената на залата, а няколко души сочеха към Хари. Нима вестта за случката с припадъка му пред диментора се бе разпространила толкова бързо?

Двамата с Хърмаяни седнаха от двете страни на Рон, който им бе запазил места.

— Какво стана? — попита той.

Хари се зае да му обяснява шепнешком, но в този момент директорът се изправи да говори и той млъкна.

Професор Дъмбълдор, макар и вече на възраст, винаги излъчваше невероятна енергия. Имаше сребриста коса и брада, дълги сигурно повече от метър, очила с формата на полумесец и извънредно гърбав нос. Често казваха за него, че е най-великият магьосник на своето време, но не само затова го уважаваше Хари. Албус Дъмбълдор вдъхваше доверие на всички и като го гледаше как се усмихва лъчезарно на учениците, Хари се почувства спокоен за пръв път, откакто дименторът бе влязъл в купето на влака.

— Добре дошли! — каза Дъмбълдор и брадата му заискри на светлината на свещите. — Добре дошли за новата учебна година в „Хогуортс“! Искам да ви кажа няколко неща, а тъй като едното е много сериозно, мисля че е по-добре да приключим с тях, преди да потънем във вихъра на това прекрасно тържество…

Дъмбълдор се покашля и продължи:

— Както сигурно всички сте разбрали от претърсването на експрес „Хогуортс“, няколко диментори на Азкабан са изпратени в нашето училище по искане на Министерството на магията.

Той замълча и Хари си спомни как господин Уизли му бе казал, че Дъмбълдор не бил съгласен дименторите да пазят „Хогуортс“.

— Те са разположени при всеки вход към територията на училището — продължи Дъмбълдор — и докато са тук, трябва да сте наясно, че никой не може да излиза без разрешение. Дименторите не могат да бъдат заблудени от разни номера или прикрития, дори и от мантии невидимки — добави той недвусмислено, а Хари и Рон се спогледаха. — По природа дименторите не разбират от молби и извинения. Затова ви предупреждавам да не им давате повод да ви навредят. Възлагам на префектите и на нашите нови двама отличници сред момчетата и момичетата да внимават някой ученик да не си навлече гнева на дименторите.

Пърси, който седеше няколко места по-встрани от Хари, отново изпъчи гърди и се огледа важно наоколо. Дъмбълдор пак направи пауза, обходи залата със сериозен поглед и никой не посмя да мръдне или да издаде звук.

— А сега нещо по-приятно — продължи той. — С радост приветствам двама нови учители, дошли при нас тази година. Най-напред професор Лупин, който бе така любезен да заеме мястото на преподавател по защита срещу Черните изкуства.

Чуха се откъслечни, не особено ентусиазирани ръкопляскания. Само онези, които бяха пътували в едно купе с професор Лупин, пляскаха силно, особено Хари. Професор Лупин имаше доста окаян вид спрямо всички останали учители, облечени в най-хубавите си мантии.

— Погледни към Снейп! — изсъска Рон в ухото на Хари.

Професор Снейп, учителят по отвари, бе вперил поглед в професор Лупин покрай масата. Не беше тайна, че Снейп много искаше да преподава защита срещу Черните изкуства, но дори и Хари, който ненавиждаше Снейп, се изненада от гримасата, разкривила слабото му изпито лице. Беше нещо повече от гняв. Бе истинска омраза. Хари твърде добре познаваше това изражение, защото то се появяваше по лицето на Снейп всеки път, когато погледнеше към Хари.

— Колкото до втория нов преподавател — продължи Дъмбълдор, след като стихната слабите ръкопляскания за професор Лупин, — не без съжаление ще кажа, че професор Кетълбърн, нашият учител по грижа за магически създания, се пенсионира в края на миналата година, за да може по-дълго да се радва на недотам здравите си крайници. Със задоволство обаче ви съобщавам, че неговото място ще бъде заето не от друг, а от Рубиъс Хагрид, който прие да добави и задълженията на преподавател към досегашните си отговорности като пазач на дивеча.

Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха удивени. После се присъединиха към аплодисментите, които бяха най-бурни от масата на „Грифиндор“. Хари се надигна да види Хагрид, който бе почервенял като рубин в лицето и бе забил поглед в грамадните си ръце, скрил широка усмивка в буйната си черна брада.

— Трябваше да се сетим! — възторжено възкликна Рон, тропайки на масата. — Кой друг би могъл да включи в списъка ни и хапеща книга?!

Хари, Рон и Хърмаяни ръкопляскаха най-дълго и когато професор Дъмбълдор заговори отново, те забелязаха, че Хагрид бърше очите си в покривката на масата.

— И така, мисля че ви казах всичко — обяви Дъмбълдор. — Нека празникът да започне!

Златните чинии и бокали пред тях тутакси се изпълниха с храна и напитки. Хари, внезапно усетил вълчи глад, си сипа от всичко, до което можеше да стигне, и започна да се храни. Край масата беше много весело и залата забръмча от разговори, смях и тракането на ножици и вилици. Хари, Рон и Хърмаяни обаче с нетърпение очакваха всичко да свърши, за да си поговорят с Хагрид. Знаеха какво голямо значение за него е фактът, че е станал учител. Хагрид не беше пълноправен магьосник, защото го бяха изключили от „Хогуортс“ през третата година от обучението му за престъпление, което всъщност не беше извършил. Именно Хари, Рон и Хърмаяни бяха успели предишната година да изчистят това петно от честта му.

Най-сетне, когато и последните хапки тиквен пай бяха изчезнали от златните подноси, Дъмбълдор даде знак, че е време да си лягат и тримата веднага скочиха.

— Поздравления, Хагрид! — изчурулика Хърмаяни, щом стигна до височайшата маса.

— Само зарад’ вас тримата — каза Хагрид и изтри лъсналото си лице със салфетка преди да ги погледне. — Дойде ми изневиделица… Страшен човек е тоя Дъмбълдор! Пристигна право при мен в колибата, щом професор Кетълбърн казал, че му стига толкова… А пък аз нали все за това съм си мечтал…

Вълнението го задави, той зарови лице в салфетката и професор Макгонъгол дойде да ги отпрати към спалните.

Хари, Рон и Хърмаяни се включиха в потока грифиндорци нагоре по мраморната стълба, вече много уморени. Извървяха още няколко коридора, изкачиха нови и нови стъпала до скрития вход на кулата „Грифиндор“. От един голям портрет дебела дама в розова рокля ги попита:

— Парола?

— Идвам, идвам! — провикна се Пърси най-отзад на групата. — Новата парола е Фортуна майор.

— О, не!… — жално се обади Невил Лонгботъм.

Толкова му беше трудно да запомня паролите!

Като минаха през портрета и прекосиха общата стая, момичетата и момчетата се разделиха и поеха към своите стълбища. Хари изкачи витата стълба, мислейки си само колко е щастлив, че отново е тук. Стигнаха до познатата спалня с пет кревата с по четири колони и балдахин, Хари се огледа наоколо и най-сетне се почувства у дома си.

Бележки

[1] Съвременен високоскоростен влак между големите градове. — Б.пр.

[2] Някой или нещо, което подлудява (от англ.) — Б.пр.