Джоан Роулинг
Хари Потър и затворникът от Азкабан (15)

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
ФИНАЛЪТ ПО КУИДИЧ

Хърмаяни им подаде писмото и каза:

— Той… ми изпрати ето това…

Хари го взе. Пергаментът беше влажен, а на места тежки сълзи бяха размазали мастилото и едва се четеше.

Мила Хърмаяни,

Загубихме. Позволиха ми да го върна в „Хогуортс“. Датата на екзекуцията ще бъде обявена по-късно.

На Бийки много му хареса в Лондон.

Винаги ще съм ти благодарен за помоща, която ни оказа.

Хагрид

— Не могат да го направят! — каза Хари. — Не може! Бъкбийк не е опасен.

— Бащата на Малфой е наплашил членовете на комисията — каза Хърмаяни, бършейки очи. — Нали го знаете на какво е способен. А те са банда изкуфели старци, дето се страхуват от всичко. Е, ще има обжалване, разбира се, както винаги в такива случаи. Само че аз не виждам надежда… Нищо няма да се промени.

— О, не, трябва! — ожесточено каза Рон. — Но този път няма вече ти да вършиш цялата работа, Хърмаяни. Аз ще ти помогна.

— О, Рон!

Хърмаяни обви ръце около врата на Рон и неудържимо избухна в сълзи. Почти ужасѐн, Рон я потупваше доста непохватно по главата, докато накрая тя го пусна.

— Рон, аз… много, много съжалявам за Скабърс… — хлипаше момичето.

— О… ами… той беше доста стар — отвърна Рон, видимо доволен, че е освободен. — А и за нищо не ставаше. Току-виж мама и татко ми подарили сега някоя сова.

При мерките за сигурност, наложени на учениците след второто нахълтване на Блек, за Хари, Рон и Хърмаяни бе немислимо да посещават Хагрид вечер. Единствената възможност да разговарят с него бе в часа по грижа за магически създания.

Той бе толкова потресен от присъдата, че изглеждаше като скован.

— ’Сичко е заради мен. Върза ми се езикът. Те ’сичките седяха там в черни роби, а аз взех да си изтървавам бележките и да забравям датите, дето ми ги бе проверила, Хърмаяни. После стана Луциус Малфой, каза си словото и комисията направи точно к’вото им е заръчал…

— Нали все още можеш да обжалваш! — разпалено говореше Рон. — Не всичко е изгубено. Ние ще ти помогнем!

Връщаха се към замъка с целия клас. Някъде напред се виждаше как Малфой крачи, обграден от Краб и Гойл, и се обръща от време на време, подигравателно ухилен.

— Няма никакъв смисъл, Рон — тъжно каза Хагрид, като стигнаха до стълбището на замъка. — Луциус Малфой дърпа конците на тая комисия. Ама ще гледам да направя последните дни на Бийки най-щастливите в живота му. Поне това му дължа…

Хагрид бързо се обърна и тръгна към дома си, закрил очи с кърпата си.

— Я го вижте как циври! — Малфой, Краб и Гойл още стояха до входа и се ослушваха. — Не съм очаквал, че ще имаме такъв лигльо за учител! — не млъкваше Малфой.

Хари и Рон едновременно се насочиха заплашително към него, но Хърмаяни ги изпревари.

ПЛЯС!

Тя бе зашлевила плесница на Малфой с всичката си сила. Драко залитна. Хари, Рон, Краб и Гойл гледаха смаяно как Хърмаяни пак вдигна ръка.

— Да не си посмял да наричаш Хагрид лигльо, ти подъл… злобен…

— Хърмаяни! — едва изрече Рон и понечи да улови ръката й точно когато тя замахваше отново.

— Пусни ме, Рон!

Хърмаяни измъкна магическата си пръчка. Малфой се дръпна назад. В пълно недоумение Краб и Гойл чакаха да им даде нареждания.

— Да вървим — смънка той и в следващия момент и тримата се изгубиха по коридора към подземието.

— Хърмаяни! — не се стърпя Рон, едновременно потресен и възхитен.

— Хари, непременно да го биеш на финала по куидич! — почти извика Хърмаяни. — На всяка цена, защото няма да понеса „Слидерин“ да спечели!

— Трябваше вече да сме в час по вълшебство — напомни Рон, все още смаян от Хърмаяни.

Те хукнаха нагоре по мраморното стълбище към кабинета на професор Флитуик.

— Закъсняхте, ученици! — укорително ги посрещна професорът, щом Хари отвори вратата на стаята. — Влизайте бързо и пригответе магическите пръчки. Днес ще упражняваме развеселителна магия. Вече сме се разделили на двойки…

Хари и Рон бързо се настаниха на един чин най-отзад и отвориха чантите си. Рон се обърна.

— Къде отиде Хърмаяни?

Хари също се огледа. Хърмаяни не беше влязла в стаята, а той бе сигурен, че я видя точно зад себе си, когато отвори вратата.

— Странна работа! — И той учудено погледна Рон. — Да не би… да не би да е отишла до тоалетната или нещо подобно?

Но Хърмаяни не се появи до края на часа.

— Една развеселителна магия никак нямаше да й се отрази зле — отбеляза Рон, широко усмихнат, на излизане от стаята на път за обяда.

Всички бяха в много добро настроение от урока.

Хърмаяни не дойде и на обяда. Докато приключат и с ябълковия сладкиш, ефектът от развеселителната магия отслабна и двамата започнаха леко да се тревожат.

— Нали не допускаш, че Малфой може нещо да й е направил? — попита Рон боязливо, докато бързаха нагоре по стълбите към кулата на „Грифиндор“.

Минаха покрай троловете охранители, казаха паролата („Перушанковци!“) на Дебелата дама и се вмъкнаха през дупката в портрета в общата стая.

Хърмаяни се бе захлупила на масата и спеше дълбоко, положила глава върху отворения учебник по аритмантика. Двете момчета седнаха от двете й страни. Хари я побутна да се събуди.

— К-какво? — сепна се Хърмаяни и трескаво се заоглежда. — Време ли е? К-какъв час имаме сега?

— Пророкуване, но чак след двайсет минути — успокои я Хари. — Хърмаяни, защо не беше в час по вълшебство?

— Какво? О, не! — изпищя Хърмаяни. — Забравих да ида на вълшебство!

— Ама как така си забравила? — недоумяваше Хари. — Та ти дойде с нас до вратата на стаята!

— Не мога да повярвам! — едва не се разплака Хърмаяни. — Сърди ли се професор Флитуик? О, да, заради Малфой. Мислех за него и забравих какво трябва да правя.

— Знаеш ли, Хърмаяни… — каза Рон, гледайки към огромния учебник по аритмантика, превърнат във възглавница. — Струва ми се, че вече не издържаш. Прекалено много си се натоварила…

— Ами, не съм! — отрече Хърмаяни, като отметна косата от очите си и заоглежда отчаяно за чантата си. — Просто допуснах грешка и толкова! Сега ще ида да се извиня на професор Флитуик… Ще се видим в часа по пророкуване.

Много разстроена, Хърмаяни ги завари двайсет минути по-късно все още в основата на стълбата, която водеше до кабинета на професор Трелони.

— Не мога да повярвам, че съм пропуснала развеселителната магия! Обзалагам се, че ще ни се падне на изпита. Професор Флитуик намекна, че не е изключено!

Всичко заедно се качиха по стълбата до сумрачната задушна зала с кулата. На всяка от малките масички сияеше по едно кристално кълбо, изпълнено с перленобяла мъгла. Хари, Рон и Хърмаяни седнаха заедно край една разклатена масичка.

— Очаквах да стигнем до кристалните кълба едва през следващия срок — измърмори Рон, като се огледа предпазливо да не би професор Трелони да се е спотаила някъде.

— Не се оплаквай. Това значи, че сме приключили с гадаенето на длан — отвърна шепнешком Хари. — Омръзна ми да я гледам как се стряска всеки път, когато погледне в дланта ми.

— Добър ден на всички! — разнесе се познат кадифен глас и професор Трелони се появи театрално, както винаги, откъм тъмното.

Парвати и Лавендър направо се разтрепераха от вълнение, а лицата им отразиха млечната светлина на кристалното им кълбо.

— Реших да започнем с кристалното кълбо малко по-рано, отколкото е по програма — каза професор Трелони, като се настани с гръб към камината и огледа всички. — Орисниците ме уведомиха, че изпитът ви през юни ще бъде върху сферата, та реших да ви дам достатъчно време за подготовка.

Хърмаяни изсумтя пренебрежително.

— Ама чуйте я, моля ви се… „Орисниците ме уведомиха“… Че кой определя темата на изпита? Тя, разбира се! Колко било трудно да го предскаже! — запротестира момичето, без да помисли да снишава глас.

Нямаше как да разберат дали професор Трелони е чула, понеже лицето й беше в сянка. Тя продължи така, сякаш не бе чула звук.

— Да надникнеш в кристалното кълбо е особено изтънчено изкуство — каза тя унесено. — Не очаквам някой от вас да успее да види нещо още при първото си взиране в бездънните глъбини на тази сфера. Ще започнем с упражнения за отпускане на будното съзнание и очите си… — Рон взе да се хили неудържимо и се наложи да пъхне почти целия си юмрук в устата за да заглуши звука, — за да се избистрят Вътрешното ни око и свръхсъзнанието. И може би, ако имаме късмет, някои от вас ще успеят да прозрат още преди края на часа.

И така, започнаха. Хари се чувстваше ужасно глупаво, напразно гледаше в кристалното кълбо и се опитваше да спира нахлуващите в съзнанието му мисли, като „Какви глупости!“. Изобщо не го облекчаваше това, че Рон току се разкикотваше приглушено, а Хърмаяни не спираше да цъка.

— Успяхте ли да видите нещо? — попита ги той след четвърт час безмълвно взиране.

— Дааа, тази маса е изгорена тук малко — каза Рон и посочи с пръст. — Някой е излял восък от свещ.

— Чисто губене на време — изсъска Хърмаяни. — Можех да уча нещо полезно. Като например пропуснатия урок за развеселителна магия…

Професор Трелони прошумоля покрай тях.

— Иска ли някой помощ при разтълкуването на сенките като предзнаменования в сферата му? — промълви тя, а гривните й подрънкваха напевно.

— Аз нямам нужда от помощ — прошепна Рон. — Ясно е какво вещае това. Довечера ще има много мъгла.

Хари и Хърмаяни едновременно избухнаха в смях.

— Но моля ви! — обади се Трелони, а всички глави се извърнаха към тях. — Смущавате ясновидските вибрации!

Тя се приближи до масата им и надникна в кристалното кълбо. Хари усети как сърцето му се свива, защото знаеше какво ще последва…

— Тук виждам нещо! — прошепна професор Трелони, доближавайки лице до сферата, която се отрази двукратно в големите й очила. — Нещо се движи… Какво ли е?

Хари бе готов да се обзаложи на всичко, което притежаваше, включително „Светкавицата“, че каквото и да вещае кълбото, то не бе добро.

— Мило момче… — ахна професор Трелони и впери поглед в Хари. — Вижда се по-ясно отвсякога… Мило мое, ето как се приближава към теб и се уголемява… това ку…

— О, престанете! — каза високо Хърмаяни. — Пак ли този смешен Грим!

Професор Трелони вдигна огромните си очи към лицето на Хърмаяни. Парвати прошепна нещо на Лавендър и двете също се обърнаха към съученичката си. Професор Трелони се изправи и огледа Хърмаяни от горе до долу с неприкрит гняв.

— Със съжаление ще кажа, че от момента, в който за пръв път дойдохте, мила моя, си пролича, че не притежавате онова, което е нужно за възвишеното изкуство на ясновидството. Наистина не си спомням да съм имала ученик или ученичка с толкова отчайващо светско мислене.

Настъпи моментно мълчание.

— Чудесно! — каза решително Хърмаяни, като се изправи и напъха „Разбулване на бъдещето“ в чантата си. — Чудесно тогава! — повтори тя, като преметна чантата си през рамо и едва не събори Рон от стола. — Отказвам се! Тръгвам си!

И за изумление на целия клас Хърмаяни отиде до капака в пода, който служеше за врата, отвори го с ритник и се изгуби от погледите им надолу по стълбата.

Минаха няколко минути, докато класът се успокои. Професор Трелони като че съвсем беше забравила за Злия Грим. Тя се извърна бързо от масата на Хари и Рон, дишайки доста тежко, и се загърна още по-плътно с воала си.

— Ооооо! — внезапно се провикна Лавендър, при което всички подскочиха. — Оооооо, професор Трелони, изведнъж си спомних! Нали я бяхте видели, че си тръгва? Нали прозряхте? „Около Великден един от нас ще ни напусне завинаги!“ Така казахте мноооооого отдавна!

Професор Трелони й се усмихна широко.

— Да, миличка, наистина знаех, че госпожица Грейнджър ще ни напусне. Е, надявах се, естествено, да съм разтълкувала знаците погрешно… Понякога Вътрешното око вижда много повече, отколкото бихме искали…

Лавендър и Парвати бяха силно впечатлени и се поотместиха, та професор Трелони да се приближи.

— Какъв ден за Хърмаяни, а? — промълви Рон с дълбоко възхищение.

— Аха…

Хари погледна в кристалното кълбо, но не забеляза нищо повече от кълбяща се бяла мъгла. Дали професор Трелони наистина бе видяла Злия Грим отново? А можеше ли и той да го види? Най-малко от всичко му трябваше сега и някоя почти фатална злополука в навечерието на решаващия куидичен мач.

* * *

През великденската ваканция не можаха да починат истински. Третокурсниците никога не бяха имали толкова много домашни. Невил Лонгботъм беше пред нервен срив, но не само той.

— Ами това е ваканция! — провикна се веднъж Шеймъс Финигън в общата стая. — До изпитите има още толкова много време, а те са ни подгонили отсега?

Но никой нямаше толкова домашни, колкото Хърмаяни. Тя учеше по най-много предмети от всички, без да се смята пророкуването. Тръгваше си обикновено последна от общата стая вечер и отиваше първа в библиотеката сутрин, под очите си имаше сенки като на Лупин и всеки миг бе готова да се разплаче.

Рон се бе заел с обжалването за Бъкбийк. Когато не се занимаваше с уроците си, той се заравяше с дебели томове с имена като „Ръководство по психология на хипогрифите“, „Пернати или копитни?“, „Студия върху агресивното поведение на хипогрифите“ и бе толкова погълнат от тях, че забравяше дори да се заяжда с Крукшанкс.

Хари трябваше да се справя с домашните си между ежедневните тренировки по куидич и безкрайните обсъждания на тактиката с Ууд. Мачът между „Грифиндор“ и „Слидерин“ щеше да се състои в първата събота след великденската ваканция. „Слидерин“ водеха в класацията точно с двеста точки. Това означаваше (както Ууд постоянно напомняше на отбора си), че трябва да спечелят мача с повече от този брой точки, за да получат купата. Което пък на свой ред значеше, че отговорността за победата падаше главно върху Хари, тъй като улавянето на снича носеше сто и петдесет точки.

— Значи трябва да го хванеш едва след като сме набрали повече от петдесет точки, Хари, иначе ще спечелим мача, но ще загубим купата. Нали разбра? Трябва да уловиш снича едва след като…

— РАЗБРАХ, ОЛИВЪР! — вече се ядоса Хари.

Целият дом говореше вече само за предстоящия мач. „Грифиндор“ не бяха печелили Купата по куидич от времето, когато търсач бе легендарният Чарли Уизли (вторият по възраст брат на Рон). Ала Хари бе сигурен, че никой от тях, дори и Ууд не искаше по-силно от него самия да спечелят най-сетне. Враждата между Хари и Малфой бе стигнала връхната си точка. Малфой още не бе преглътнал случката с калта в Хогсмийд, а най-много го беше яд, че Хари бе успял да отърве наказанието. Хари пък не беше забравил как Малфой се опита да го провали на мача срещу „Рейвънклоу“, но основната си решимост да бие сега Малфой пред очите на цялото училище черпеше от историята с Бъкбийк.

Никой не си спомняше куидичен мач да е бил предхождан някога от толкова напрегната атмосфера. В края на ваканцията напрежението между двата отбора и техните домове вече даваше искри. По коридорите се завързваха кратки схватки, които доведоха до неприятната свада, пратила един четвъртокурсник от „Грифиндор“ и един шестокурсник от „Слидерин“ в болничното крило със стръкове праз, поникнали от ушите им.

От всичко това най-често си патеше Хари. Той почти не можеше да стигне до час, без някой слидеринец да протегне крак пред него, за да го спъне, а Краб и Гойл изникваха къде ли не по пътя му, без да крият разочарованието си, ако той се окажеше заобиколен от други ученици.

Ууд се разпореди Хари да бъде придружаван навсякъде, за да не се опитат слидеринци да го извадят от строя. Всички обитатели на дома „Грифиндор“ взеха толкова присърце тази задача, че на Хари му бе невъзможно да стигне в клас навреме, тъй като винаги се озоваваше сред голяма бъбрива тълпа. Ала той се безпокоеше повече за сигурността на своята метла, отколкото за самия себе си. Когато не летеше на нея, я заключваше в големия си куфар и честичко се втурваше през междучасията до кулата на „Грифиндор“ да се увери, че е там.

* * *

Вечерта преди мача в общата стая на „Грифиндор“ никой не можеше да подхване обичайните си занимания. Дори Хърмаяни бе оставила учебниците.

— Не мога да чета! Не мога да се съсредоточа! — нервничеше тя.

Беше много шумно. От напрежение Фред и Джордж Уизли бяха по-шумни и буйни отвсякога. Оливър Ууд бе клекнал над един макет на куидично игрище в ъгъла и побутваше с пръчката си малки фигурки из него, като си мърмореше нещо под носа. Анджелина, Алиша и Кейти се заливаха от смях на шегите на Фред и Джордж. Хари седеше с Рон и Хърмаяни малко встрани от общата врява и се опитваше да не мисли за следващия ден, защото колкото пъти го правеше, получаваше ужасното усещане, че нещо огромно се опитва да излезе от стомаха му.

— Ще се справиш чудесно — уверяваше го Хърмаяни, макар че и по нейното лице бе изписан страх.

— Та ти имаш най-добрата метла! — напомни му Рон.

— Е, да… — отвърна Хари, а стомахът му пак се сви.

На всички явно им олекна, когато Ууд внезапно се изправи и се провикна:

— Отбор! По леглата!

* * *

Хари спа лошо. най-напред сънува, че се е успал и че Ууд му крещи: „Къде беше? Трябваше да те заместим с Невил!“. После му се присъни, че Малфой и отборът на „Слидерин“ са пристигнали на мача, яздейки змейове. Хари летеше с главоломна скорост и се мъчеше да избяга от струята пламъци, която бълваше змеят на Малфой, когато изведнъж осъзна, че е забравил „Светкавицата“. Пропадна надолу и се събуди стреснат.

Минаха няколко секунди, докато си спомни, че мачът още не се е състоял, че той е в безопасност в леглото си и че на слидеринци категорично няма да им позволят да играят куидич на змейове. Почувства жажда. Колкото може по-тихичко стана от големия креват и отиде да си налее вода от сребърната кана под прозореца.

Навън бе тихо и спокойно. И полъх на вятър не докосваше короните на дърветата в Забранената гора. Плашещата върба стоеше неподвижна и съвсем безобидна. По всичко личеше, че условията за мача ще бъдат идеални.

Хари остави чашата си и тъкмо щеше да се връща в леглото си, когато нещо привлече погледа му. Някакво животно се промъкваше по сребристата поляна.

Хари се втурна към нощното си шкафче, грабна очилата си, сложи ги и бързо се върна до прозореца. Не можеше да е Злия Грим… не сега… не точно преди мача.

Хари се взря пак навън и след минутка трескаво оглеждане го забеляза. Сега то минаваше точно покрай Забранената гора… и изобщо не беше куче, а… котка! Хари се подпря на рамката на прозореца с облекчение, когато позна опашката като четка за бутилки. Това беше Крукшанкс…

Но дали беше само Крукшанкс? Хари присви очи и долепи нос до стъклото. Крукшанкс изглежда бе спрял. Хари бе сигурен, че вижда и нещо друго в сянката на дърветата.

В следващия момент и то се появи — гигантско рунтаво черно куче, което се запрокрадва през поляната, а до него подтичваше Крукшанкс. Хари се облещи. Какво ли означаваше това? Щом и Крукшанкс виждаше кучето, как би могло то да е поличба за смъртта на Хари?

— Рон! — изсъска Хари. — Рон! Събуди се!

— Ъъх?…

— Ела да ми кажеш виждаш ли нещо!

— Ммм… тъмно бе, Хари — хрипливо се обади Рон. — Какво искаш?

— Там долу…

Хари погледна пред прозореца, но Крукшанкс и кучето бяха изчезнали. Той се качи върху перваза, за да погледне долу в сенките на замъка, но и там ги нямаше. Къде ли бяха отишли?

Силно хъркане му подсказа, че Рон пак бе заспал.

* * *

Хари и другите от отбора бяха посрещнати в Голямата зала с оглушителни възгласи. Широка усмивка се разля по лицето на Хари, когато забеляза, че и от масите на „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ ги поздравяват. Слидеринци съскаха, докато минаваха покрай тях. Хари забеляза, че Малфой е пребледнял повече от обикновено.

Ууд подканваше отбора си да се храни, но самият той не докосна закуската. После бързо ги поведе към стадиона, за да се запознаят с обстановката, преди да пристигнат другите. На излизане от Голямата зала пак ги изпратиха аплодисменти.

— Късмет, Хари! — викна му Чо Чан.

Хари усети, че се изчервява.

— Добре… Никакъв вятър… Слънцето е доста силно и може да ви заслепи, така че внимавайте… Земята е много твърда, добре, бързо ще се отблъсквате…

Ууд обходи и огледа игрището, следван от отбора. Чак тогава видяха в далечината как тежките врати на замъка се отвориха и цялото училище се изсипа на поляната.

— В съблекалнята! — сухо нареди Ууд.

Никой не говореше, докато се преобличаха в яркочервените екипи, Хари се чудеше дали и другите се чувстват като него — сякаш бе закусвал нещо мърдащо. Дори не успя да разбере кога дойде моментът Ууд да им каже: „Добре, да вървим.“

Вълни от викове ги съпровождаха по пътя им до игрището. Три четвърти от зрителите носеха алени гирлянди, развяваха алени флагчета с грифиндорския лъв на тях и разпъваха плакати с лозунги като: „ДАВАЙ, «ГРИФИНДОР»!“ и „КУПАТА — ЗА ЛЪВОВЕТЕ!“. Само зад головите стълбове на „Слидерин“ имаше двеста души в зелено, на флаговете им блестеше сребристия слидерински змей, а професор Снейп седеше на първия ред, облечен в зелено като другите и с най-мрачната си усмивка.

— А ето ги и грифиндорци! — разкрещя се Лий Джордън, който както обикновено щеше да бъде коментатор. — Потър, Бел, Джонсън, Спинет, Уизли, Уизли и Ууд — без съмнение най-добрият отбор, който „Хогуортс“ е имал през последните години.

Думите на Лий бяха удавени в буря от дюдюкания от страната на „Слидерин“.

— Сега влиза отборът на „Слидерин“ начело с капитана си Флинт. Той е направил някои промени в състава, залагайки явно повече на сила, отколкото на умения…

Нови дюдюкания от слидеринската тълпа. Според Хари обаче Лий имаше право. Малфой бе най-малък на ръст в отбора на „Слидерин“, а всички останали бяха гиганти.

— Капитани, подайте си ръце! — каза Мадам Хууч.

Флинт и Ууд се приближиха един към друг и си стиснаха ръцете толкова здраво, сякаш всеки се опитваше да счупи пръстите на другия.

— Яхнете метлите! — нареди Мадам Хууч. — Три, две, едно…

Сигналът от нейната свирка се удави в рева на тълпата, докато четиринайсет метли излетяха във въздуха. Хари усети как косата му се вдигна от челото, нервите му се успокоиха от тръпката на полета, той се огледа, забеляза Малфой по следите си и ускори темпо, търсейки снича.

— „Грифиндор“ води, куофълът е у Алиша Спинет, която се устремява към головите стълбове на „Слидерин“… Много добре, Алиша! Аууу, не… Уорингтън грабва куофъла, Уорингтън от „Слидерин“ прелита стремглаво над игрището… УАФ!… Един точен блъджър от Джордж Уизли, Уорингтън изпуска куофъла, улавя го Джонсън! Пак води „Грифиндор“, давай, Анджелина… Добре заобиколи Монтегю… Наведи се, Анджелина, идва блъджър!… ТЯ ВКАРВА ГОЛ! ДЕСЕТ НА НУЛА ЗА „Грифиндор“!

Анджелина излетя като стрела, размаха нагоре юмрук и направи кръг за овации над трибуните, а аленото море долу ревеше от възторг…

— УАААААА!

Но Анджелина едва не изхвърча от метлата си, защото Маркъс Флинт връхлетя отгоре й.

— Извинявай! — извика той, а тълпата долу започна да го освирква. — Съжалявам, не я видях.

В следващия момент биячът Фред Уизли фрасна Флинт по тила с бухалката си. Носът на Флинт се удари в дръжката на метлата му и рукна кръв.

— Стига! — разкрещя се Мадам Хууч и се стрелна помежду им. — Наказателен удар в полза на „Грифиндор“ за непредизвикано с нищо нападение срещу техен гончия! Наказателен удар в полза на „Слидерин“ за съзнателно контузване на техен гончия!

— Не е честно! — ревна Фред, но Мадам Хууч наду свирката си и Алиша се устреми напред да изпълни наказателния удар.

— Давай, Алиша! — викна с цяло гърло Лий в тишината, настъпила за миг над стадиона. — ДА! ТЯ ИЗМАМИ ПАЗАЧА! ДВАЙСЕТ НА НУЛА ЗА „Грифиндор“!

Хари рязко изви „Светкавицата“ да види как Флинт, от чийто нос все още течеше кръв, лети с всички сили да изпълни наказателния удар за „Слидерин“. Пред головите стълбове на „Грифиндор“ кръжеше Ууд, стиснал зъби.

— Разбира се, Ууд е отличен пазач! — заяви Лий Джордън, докато Флинт чакаше сигнала на Мадам Хууч. — Великолепно! Трудно ще мине… почти невъзможно… БРАВО! НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ! ТОЙ Я СПАСИ!

Успокоен, Хари се отдалечи, оглеждайки се за снича, като се вслушваше обаче във всяка дума на Лий. Важното беше да задържи Малфой далеч от снича, докато „Грифиндор“ дръпнат с повече от петдесет точки напред…

— „Грифиндор“ води, не „Слидерин“ води… Пак „Грифиндор“ води и сега Кейти Бел от „Грифиндор“ е с куофъла, лети през терена… ТОВА БЕ НАРОЧНО!

Монтегю, гончията на „Слидерин“, бе пресякъл пътя на Кейти, но вместо да грабне куофъла, се опита да отнесе главата й. Кейти направи лупинг във въздуха, успя да се задържи на метлата, но изпусна куофъла.

Свирката на Мадам Хууч проехтя отново, тя се издигна до Монтегю и гневно закрещя. Минутка по-късно Кейти вкара още един гол от наказателен удар във вратата на „Слидерин“

— ТРИЙСЕТ НА НУЛА! ТАКА ВИ СЕ ПАДА, МРЪСНИ… ПОДЛИ…

— Джордън, ако не можеш да коментираш безпристрастно…

— Казвам истината, професоре!

Вълна от радост обзе Хари — бе забелязал снича, който трептеше в основата на един от головите стълбове на „Грифиндор“. Само че още не биваше да го улавя. Ами ако и Малфой го имаше?

Като си придаде изведнъж много съсредоточен вид, Хари зави със „Светкавицата“ и се устреми към полето на „Слидерин“. Това изглежда подейства, защото Малфой полетя след него, предполагайки че Хари е забелязал снича именно там…

ФЮЮЮЮЮЮ!

Един блъджър изсвистя покрай ухото на Хари, пратен от Дерик, бияча гигант на „Слидерин“. В следващия момент…

ФЮЮЮЮЮЮ!

Втори блъджър перна Хари по лакътя. Към него се приближаваше и втория им бияч — Боул.

За части от секундата Хари мерна Боул и Дерик да налитат от двете му страни с вдигнати бухалки… Рязко вдигна „Светкавицата“ нагоре в последната секунда и Боул и Дерик се сблъскаха един в друг с оглушителен трясък.

— Ха-хааа! — разсмя се с цяло гърло Лий Джордън, когато биячите на „Слидерин“ се отдръпнаха един от друг, хванали главите си с две ръце. — Лоша работа, момчета! Не сте дорасли да се мерите още с такава метла! И отново води „Грифиндор“, Джонсън носи куофъла… До нея лети Флинт… Насини му окото, Анджелина!… Шегувах се, професоре, шегувах се… О, не! Флинт е с куофъла, той лети към головите стълбове на „Грифиндор“, хайде, Ууд, спасявай…

Но Флинт вече бе вкарал гол и от страната на „Слидерин“ избухнаха възгласи, а Лий изруга толкова лошо, че професор Макгонъгол се опита да измъкне от ръцете му магическия мегафон.

— Извинявайте, професор Макгонъгол, извинявайте! Няма вече! И така „Грифиндор“ води с трийсет на десет и отново „Грифиндор“…

Очертаваше се най-ожесточеният мач, в който Хари някога бе участвал. Вбесени, че грифиндорци са повели още в началото, слидеринци безцеремонно прибягваха до всякакви средства да се доберат до куофъла. Боул удари Алиша с бухалката и се опита да се оправдае, че я е помислил за блъджър. На свой ред Джордж Уизли цапардоса Боул в лицето. Мадам Хууч им присъди по един наказателен удар, но Ууд отново демонстрира отлична защита и резултатът се увеличи до четирийсет на десет за „Грифиндор“.

Сничът пак бе изчезнал. Малфой не се отделяше от Хари, който се издигна над целия терен, оглеждайки го, та щом „Грифиндор“ стигнеха петдесетте точки преднина…

Кейти вкара гол. Петдесет на десет. Фред и Джордж Уизли се въртяха около нея с вдигнати бухалки, в случай, че някой слидеринец реши да си отмъсти. Боул и Дерик използваха отсъствието на близнаците и насочиха и двата блъджъра към Ууд — един след друг те го улучиха в корема и той се завъртя във въздуха, напълно зашеметен, стискайки метлата си.

Мадам Хууч направо побесня.

— Пазач не се атакува, освен ако куофълът не е в головото пространство! — кресна тя на Боул и Дерик. — Наказателен удар в полза на „Грифиндор“!

Анджелина би удара успешно. Шейсет на десет. Минутка след това Фред Уизли запрати един блъджър по Уорингтън и изби куофъла от ръцете му. Алиша го грабна и го вкара във вратата на „Слидерин“. Седемдесет на десет.

По трибуните грифиндорци вече прегракваха от викане — отборът им водеше с шейсет точки и ако търсачът им успееше да улови снича, купата бе тяхна. Хари усещаше стотици погледи, вперени в себе си, докато се издигаше над игрището — високо над другите участници в мача, следван плътно от Малфой.

Точно тогава го забеляза отново. Сничът блестеше на около шест метра над него.

Хари рязко увеличи скоростта, вятърът забуча в ушите му, той протегна ръка, но изведнъж „Светкавицата“ взе да губи мощност.

Хари се огледа ужасѐн. Малфой го бе застигнал, хванал се бе за опашката на „Светкавицата“ и я дърпаше назад.

— Ах, ти…

Хари бе толкова разгневен, че щеше да удари Малфой, но не можеше да го стигне. Малфой се задъхваше от усилието да се задържи за „Светкавицата“ и очите му святкаха злобно. Беше постигнал точно каквото искаше — сничът изчезна!

— Наказателен удар! Наказателен удар в полза на „Грифиндор“. Не съм виждала досега такава тактика — почти се разпищя Мадам Хууч и се стрелна до Малфой, който вече отстъпваше назад със своята „Нимбус две хиляди и едно“.

— Подъл измамник такъв! — ревна Лий Джордън в мегафона и се изплъзна на професор Макгонъгол. — АХ ТИ, МРЪСЕН И ИЗМАМЕН ПОД…

Професор Макгонъгол вече дори не си направи труда да го сгълчи. Шапката й се беше смъкнала, тя клатеше заканително пръст към Малфой и също крещеше неистово.

Алиша би наказателния удар за „Грифиндор“, но беше толкова вбесена, че топката подмина обръча с цял метър. Отборът на „Грифиндор“ явно се разконцентрира и слидеринци възхитени от подлия ход на Малфой срещу Хари, се стегнаха за нова атака.

— „Слидерин“ води, „Слидерин“ в головото пространство на „Грифиндор“… Монтегю вкарва гол… — простена Лий. — Седемдесет на двайсет за „Грифиндор“…

Хари летеше сега толкова близо до Малфой, че колената им се удряха от време на време. Нямаше никакво намерение да пусне Малфой близо до снича.

— Махни се, Потър! — ревеше като обезумял Малфой, като се опита да завие, но Хари му препречи пътя.

— Анджелина Джонсън хвана куофъла за „Грифиндор“… Давай, Анджелина, ДАВАЙ!

Хари се огледа — всички играчи на „Слидерин“, освен Малфой, дори и пазачът им, се бяха насочили през игрището към Анджелина и се готвеха да й препречат пътя…

Хари рязко изви „Светкавицата“, сниши се така, че почти легна на дръжката, и я пришпори напред. Полетя като куршум към слидеринци.

АУУУУУУУГРРРРР!

Те се пръснаха, когато „Светкавицата“ се вряза между тях и пътят на Анджелина се изчисти.

— ТЯ ВКАРА ГОЛ! ГОЛ! „Грифиндор“ води с осемдесет на двайсет!

В стремглавия си полет Хари едва не се блъсна в трибуните, успя да се спре във въздуха, даде на заден ход и се озова над центъра на игрището.

Тогава видя нещо, от което сърцето му замря. Малфой се бе гмурнал надолу с тържествуващо лице, а там, на малко повече от метър над тревата се забелязваше малък златист отблясък.

Хари насочи „Светкавицата“ надолу, но Малфой беше далеч напред.

— Давай, давай, давай! — пришпорваше Хари метлата си.

Ето, че настигаше Малфой… Хари се залепи на дръжката, защото Боул запрати към него един блъджър… Вече стигаше глезените на Малфой, изравниха се…

Хари се хвърли напред, пуснал и двете си ръце от метлата, отметна ръката на Малфой от пътя си и…

ДААА!

Миг след това се издигна нагоре, размахал ръка във въздуха и стадионът избухна. Хари се извиси над тълпата, а ушите му странно пищяха. Юмрукът му стискаше малката златна топчица, която отчаяно пърхаше с крилца между пръстите му. Ууд вече летеше към него, полузаслепен от сълзи, и като го обгърна през шията, се разрида неудържимо върху рамото му. После Хари усети два силни удара от юмруците на Фред и Джордж и чу гласовете на Анджелина, Алиша и Кейти: „Спечелихме купата, спечелихме купата!“ Вплетен в многоръка прегръдка, отборът на „Грифиндор“ се спусна с прегракнали викове на земята.

Вълни от запалянковци в аленочервено се изляха през ниската ограда върху терена. Дъжд от ръце валеше по гърбовете на играчите. Хари имаше чувството, че тела и гласове минават като валяк през него. После той и съотборниците му бяха понесени върху раменете на тълпата. Като се озова на светло, видя Хагрид, цял в алени гирлянди — „Ти ги помля, Хари, помля ги! Ей сега ще разкажа на Бъкбийк!“ Дори Пърси скачаше на едно място като побъркан, забравил да си придава важност. Професор Макгонъгол ридаеше по-силно и от Ууд и триеше очи в грамадно грифиндорско знаме. И ето, че към Хари вече си пробиваха път Рон и Хърмаяни. Те просто нямаха думи. Само гледаха със светнали очи как носят Хари към трибуните, където стоеше Дъмбълдор и чакаше с голямата Купа по куидич.

А когато Хари пое от хлипащия Ууд купата и я вдигна във въздуха, усети дълбоката увереност, че ако му се яви наоколо някой диментор, би бил в състояние да призове най-силния покровител на света.