Джоан Роулинг
Хари Потър и затворникът от Азкабан (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
„ПРОДЪНЕНИЯТ КОТЕЛ“

На Хари му трябваха няколко дни, за да свикне с новата и непозната свобода. Никога по-рано не бе имал възможност да става когато си пожелае и да яде каквото му се яде. Можеше и да отиде където иска, стига да е на „Диагон-али“, а от двете страни на тази дълга калдъръмена улица бяха събрани толкова много от най-примамливите магазини в магьосническия свят, че Хари нямаше никаква причина да нарушава обещанието си пред Фъдж, като се вмъкне обратно в света на мъгълите.

Докато закусваше сутрин в „Продънения котел“, той обичаше да наблюдава другите гости — чудати дребнички вещици от провинцията, дошли на пазар за един ден, достолепни вълшебници, спорещи за някоя нова статия в „Съвременна трансфигурация“, рошави магьосници, шумни джуджета и дори веднъж една вещица, която си поръча суров черен дроб, говорейки изпод дебелата си вълнена качулка.

След закуска Хари отиваше в задния двор, изваждаше пръчката си, почукваше с нея третата тухла отляво над кофата за смет и отстъпваше назад, а в стената се отваряше сводът на прохода към „Диагон-али“.

През дългите слънчеви дни Хари разглеждаше магазините и обядваше под пъстроцветните чадъри пред кафенетата, докато седящите наоколо си показваха покупките („Виж ми луноскопа — няма вече да си губя времето с чертежи като правя хороскопите си, ехе!“) или обсъждаха случая Сириус Блек („Лично аз не бих пуснала нито едно от децата самичко навън, докато не върнат Блек в Азкабан!“). Хари нямаше нужда вече да пише домашните си нощем под завивките и с фенерче, защото сега седеше на слънце пред „Сладоледената къща“ на Флориан Фортескю и дописваше всичките си съчинения. Понякога му помагаше самият Флориан, който не само знаеше доста за средновековните клади и преследването на вещици, но и всеки половин час го черпеше с по един сладолед.

Откакто напълни кесийката си със златни галеони, сребърни сикли и бронзови кнутове от своето хранилище в „Гринготс“, трябваше да проявява изключителна самодисциплина, за да не ги изхарчи на бърза ръка. Като си помисли, че го чакат още пет години в „Хогуортс“ и че би било ужасно, ако му се наложи да иска от семейство Дърсли пари за учебници по магия, успя да се въздържи да не си купи красив комплект от златни наплюващи топчета — магьосническа игра като с обикновени топчета, в която обаче топчето пръска вонлива течност в лицето на другия играч, щом той загуби точка. Неустоимо изкушение представляваше и един съвършен миниатюрен движещ се модел на Галактиката в голяма стъклена сфера, с която нямаше да има нужда да влиза вече в часовете по астрономия. Ала волята му бе поставена на истинско изпитание в любимия му магазин „Всичко за куидича“ една седмица след като пристигна в „Продънения котел“.

Любопитен да разбере какво гледа огромната тълпа в магазина, Хари си запробива път между развълнуваните вещици и магьосници, докато забеляза един скоро поставен подиум, а върху него бе прикрепена най-прекрасната метла, която изобщо бе виждал някога в живота си.

— Току-що е произведена… Прототип на… — обясняваше на спътника си един магьосник с четвъртита брадичка.

— Това е най-бързата метла на света, нали, тате? — питаше с тъничко гласче едно момче, по-малко от Хари, което се опитваше да се измъкне от ръката на баща си.

— Ирландските национали току-що направиха поръчка за седем от тези красавици! — съобщи пред множеството собственикът на магазина. — А те са фаворити за Световната купа.

Една едра вещица пред Хари се поотмести и той успя да прочете надписа до метлата:

СВЕТКАВИЦАТА

Състезателна метла последен модел, с изящна аеродинамична дръжка от ясен с диамантенотвърда политура и ръчно номерирана с индивидуална регистрация. Всяка отделна брезова клонка на опашката е идеално шлифована за минимално съпротивление, което прави „Светкавицата“ съвършено балансирана и точна. „Светкавицата“ има ускорение от 0 до 250 км в час за 10 секунди и безотказна магическа спирачка. Цената се съобщава само на интересуващи се клиенти.

Само на интересуващи се… На Хари не му се мислеше колко ли злато ще струва „Светкавицата“. През целия си живот нищо не си бе пожелавал толкова силно, но досега не беше губил мач по куидич със своята „Нимбус две хиляди“. И какъв беше смисълът да изразходва всичките си запаси от трезора в „Гринготс“ за „Светкавицата“, след като вече си имаше много добра метла? Хари не попита за цената на метлата, но почти всеки ден се връщаше само да я погледа. Ала имаше доста неща, които все пак трябваше да си купи. В аптеката попълни запасите си от съставки за отварите, а тъй като униформеното му наметало вече му бе окъсяло с десетина сантиметра и на дължина и на ръцете, той посети и магазина „Мадам Молкин — одежди за всякакви случаи“ и си купи друго. Но най-важното беше да си набави учебниците, включително и по двата предмета — грижа за магически създания и пророкуване.

Хари остана много изненадан, като погледна витрината на книжарница „Флориш и Блотс“. Вместо обичайно изложените книги за магии със златни кантове сега зад стъклото имаше грамадна желязна клетка, побрала стотина екземпляра от „Чудовищна книга за чудовища“. Навсякъде хвърчаха скъсани страници, докато книгите се боричкаха — ту вкопчени ожесточено, ту яростно захлопващи се една в друга.

Хари извади от джоба си списъка и го прегледа за първи път. „Чудовищна книга за чудовища“ бе означена като учебник по предмета грижа за магически създания. Едва сега разбра защо Хагрид му бе писал, че книгата ще му е полезна. Олекна му, защото все се чудеше дали Хагрид не очаква от него помощ за някое ужасно ново домашно чудовище.

Щом Хари влезе в книжарницата, управителят забърза насреща му.

— От „Хогуортс“ ли сте? — нервно попита той. — Идвате да си вземете новите книги, нали?

— Да — каза Хари. — Трябва ми…

— Отдръпнете се — рязко каза управителят и го бутна встрани.

После извади чифт плътни ръкавици, хвана дълъг възлест бастун и се отправи към вратата на клетката с чудовищните книги.

— Почакайте — спря го Хари, — аз вече имам една от тези.

— Така ли? — Огромно облегчение се разля по лицето на книжаря. — Слава на небесата, защото от сутринта вече ме ухапаха на пет места!

Силен звук от скъсана хартия разцепи въздуха — две от чудовищните книги бяха хванали трета и я разкъсваха.

— Спрете! Спрете! — развика се управителят, пъхна бастуна между решетките и раздели книгите. — Повече никога няма да приема такава стока, никога! Истинска лудница! Мислех, че най-страшното беше, когато купихме двеста екземпляра от „Невидима книга за невидимото“ — струваха ни цяло състояние и така и не ги намерихме… Е, с какво друго мога да ви бъда полезен?

— Ами… — Хари плъзна поглед по списъка си с книги. — Трябва ми „Разбулване на бъдещето“ от Касандра Ваблатска.

— Аха, започвате да учите пророкуване, нали? — каза книжарят, като свали ръкавиците си и поведе Хари към задната част на магазина, където имаше цял кът, посветен на ясновидството.

Върху малка масичка бяха натрупани купчина томове като „Предсказване на непредсказуемото: как да се защитим от изненади“ и „Счупени кълба: когато късметът ни напусне“.

— Ето я — каза книжарят, който се бе качил на една стълбичка и смъкна една дебела книга с черна подвързия. — „Разбулване на бъдещето“. Много добро ръководство за основните гадателски методи — гледане на длан, на кристално кълбо, на птичи вътрешности…

Ала Хари не го слушаше. Погледът му бе спрял върху друга книга между изложените — „Прокоби за смърт: какво да правим, като разберем, че идва най-лошото“.

— О, на ваше място не бих чел това! — обади се един от продавачите, като видя накъде гледа Хари. — Ще ви се привиждат прокоби навсякъде, всеки би се уплашил до смърт от това.

Но Хари не отместваше поглед от корицата на книгата. На нея имаше черно куче, голямо колкото мечка, със светещи очи. Стори му се познато отнякъде…

Продавачът пъхна в ръцете му „Разбулване на бъдещето“.

— Нещо друго? — попита той.

— Да — каза Хари, като едва откъсна очи от тези на кучето и замаяно прегледа списъка с книги. — Ъъъ… трябва ми и „Ръководство по трансфигурация“ за напреднали, както и „Класически заклинания (за трети курс)“.

Десет минути по-късно Хари излезе от „Флориш и Блотс“ с новите си книги под мишница и се запъти към „Продънения котел“, като почти не забелязваше къде върви и се блъсна в няколко минувачи.

Изтопурка по стълбите до стаята си, влезе и тръсна книгите върху леглото. Някой бе идвал да разтреби, прозорците бяха отворени и вътре струеше слънчева светлина. Хари чуваше шума на автобусите по невидимата мъгълска улица зад гърба си и глъчката на невидимата тълпа долу по „Диагон-али“. В огледалото над мивката се вгледа в собствения си образ.

— Не може да е било прокоба — каза той предизвикателно на отражението си. — Просто изпаднах в паника, като видях онова нещо на площад „Магнолия“. Сигурно е било някое бездомно куче…

Той машинално вдигна ръка и се опита да приглади косата си.

— Смятай тази битка за загубена, миличък — изхриптя насреща му огледалото.

* * *

Дните минаваха и Хари започна да търси навсякъде, където отиде, следи от Рон и Хърмаяни. С наближаването на първия учебен ден на „Диагон-али“ се виждаха все повече ученици от „Хогуортс“. Във „Всичко за куидича“ Хари срещна Шеймъс Финигън и Дийн Томас, съучениците си от дома „Грифиндор“, които също гледаха жадно „Светкавицата“; пред „Флориш и Блотс“ едва не се сблъска и с истинския Невил Лонгботъм, кръглолико момче, което непрекъснато нещо забравяше. Но Хари не се спря на приказка — Невил си търсеше списъка с книгите, а страховитата му баба го хокаше безмилостно. Хари се надяваше тя никога да не разбере, че той се бе преструвал на Невил, докато се криеше от Министерството на магията.

В последния ден от ваканцията Хари се събуди с мисълта, че на другата сутрин най-сетне ще види Рон и Хърмаяни в експрес „Хогуортс“. Стана, облече се, отиде да хвърли последен поглед на „Светкавицата“ и тъкмо се чудеше къде да обядва, когато някой почти изкрещя името му:

— Хари! ХАРИ!

Ето ги и двамата, седнали пред Сладоледената къща на Флориан Фортескю — Рон с невероятно много лунички и Хърмаяни със силен кафяв тен — и му махат ли, махат.

— Най-сетне! — каза Рон с грейнала усмивка, докато Хари сядаше. — Търсихме те и в „Продънения котел“, но ни казаха, че си излязъл, отидохме до „Флориш и Блотс“, после до „Мадам Молкин“ и…

— Аз си купих учебниците още миналата седмица — обясни Хари. — А как разбрахте, че съм отседнал в „Продънения котел“?

— От татко — простичко отвърна Рон.

Господин Уизли, който работеше в Министерството на магията, не можеше да не е разбрал какво се беше случило с леля Мардж.

— Ама ти наистина ли направи леля си на балон, а, Хари? — запита Хърмаяни с много сериозен глас.

— Без да искам — отвърна Хари, докато Рон се заливаше от смях. — Просто се… ядосах.

— Няма нищо смешно, Рон! — сгълча го Хърмаяни. — Честна дума, изненадана съм, че Хари не е изключен от училище.

— И аз — призна си Хари. — И не само изключен, аз мислех, че направо ще ме арестуват. — Той погледна към Рон. — Дали баща ти не знае защо Фъдж ме остави да се отърва така леко?

— Сигурно защото става дума точно за теб, а? — вдигна рамене Рон все още през смях. — Прочутият Хари Потър и други такива… Не искам да си помисля какво би направило министерството с мен, ако подредя така някоя леля. Само че ще трябва да ме изровят от земята, защото мама би ме убила преди това. Но и ти можеш да попиташ татко тази вечер. Ние също ще пренощуваме в „Продънения котел“. А утре идваш с нас до гара Кингс Крос! И Хърмаяни също!

Хърмаяни кимна засияла.

— Мама и татко ме докараха тази сутрин с целия ми багаж за училище.

— Чудесно! — зарадва се Хари. — Е, купихте ли си всичките учебници и другите неща?

— Я виж! — каза Рон, извади от чантата една дълга тясна кутия и я отвори. — Чисто новата ми магическа пръчка. Трийсет и пет сантиметра, върбова и съдържа един косъм от опашката на еднорог. Купихме си и всичките книги — той посочи една голяма чанта под стола си. — Какво ще кажеш за ония чудовищни книги, а? Продавачът едва не се разплака, когато му съобщихме, че искаме два екземпляра.

— А това какво е, Хърмаяни? — попита Хари като посочи към трите издути чанти на стола до нея.

— Ами нали ще уча няколко допълнителни предмета! — отвърна момичето. — Това са учебниците ми по аримантика, грижа за магически създания, пророкуване, науката за древните букви руни, мъгълознание…

— Защо ти е това мъгълознание? — попита Рон, като многозначително извъртя очи към Хари. — Ти си от мъгълски произход. Нали майка ти и баща ти са мъгъли? Би трябвало да знаеш всичко за мъгълите.

— О, прекрасно би било да ги видя през очите на магьосниците! — сериозно отвърна Хърмаяни.

— Ти смяташ ли изобщо да ядеш и спиш тази година, Хърмаяни? — попита Хари, докато Рон се подсмихваше.

Хърмаяни се направи, че не чу въпроса.

— Останаха ми десет галеона — каза тя, като погледна в портмонето си. — През септември имам рожден ден и мама и татко ми дадоха пари да си купя подаръка предварително.

— Защо не вземеш да си купиш някоя хубава книга? — невинно попита Рон.

— Не, нямам такива намерения — спокойно му отвърна Хърмаяни. — Искам сова. Ето, Хари си има Хедуиг, а ти имаш Ерол…

— Не е мой — каза Рон. — Ерол е семейната сова. Аз си имам само Скабърс. — И той измъкна от джоба си своя плъх. — Иска ми се да го прегледат — додаде той, като остави плъха на масата пред тях. — Египет май не му понесе добре.

Скабърс изглеждаше доста отслабнал, а мустаците му бяха оклюмали.

— Съвсем наблизо има магазин за магически същества — каза Хари, който вече много добре познаваше „Диагон-али“. — Ще видиш дали имат нещо за Скабърс, а Хърмаяни ще си купи сова.

Платиха трите сладоледа и прекосиха улицата към „Магическата менажерия“.

Вътре беше доста тясно. Всеки сантиметър по стената беше покрит с кафези и клетки. Носеха се особена миризма и голяма врява, защото обитателите на кафезите и клетките цвърчаха, пищяха, дърдореха или съскаха. Вещицата зад щанда даваше съвети на един магьосник как да се грижи за тритони с две опашки и докато чакаха, Хари, Рон и Хърмаяни разглеждаха животните.

Двойка грамадни морави крастави жаби мляскаха, поклащайки купища мъртви мухи месарки. Гигантска костенурка с инкрустирани в корубата си скъпоценни камъни блещукаше до прозореца. Отровни оранжеви охлюви бавно изпускаха слуз, пълзейки по стената на стъкления си аквариум, а един шишкав бял заек налагаше и сваляше копринен цилиндър с шумен звук като от тапа на бутилка. По-нататък имаше котки от всички цветове на козината, гласовит кафез с гарвани, една кошница със смешни кремави топчици козина, които шумно сумтяха, а върху самия тезгях охранени черни плъхове скачаха в клетката си като на въже, използвайки дългите си плешиви опашки.

Магьосникът с тритоните си тръгна и Рон се приближи към щанда.

— За моя плъх… — започна той да обяснява на вещицата. — Нещо е унил, откакто се върнахме от Египет.

— Мятай го тук да го видим — отвърна вещицата и измъкна от джоба си чифт черни очила с големи стъкла.

Рон измъкна внимателно Скабърс от вътрешния си джоб и го положи в клетката със събратята му, които спряха да се премятат и доситниха до телената решетка да виждат по-добре.

Както почти всичко, което притежаваше Рон, и плъхът Скабърс беше втора употреба (някога той бе принадлежал на Пърси, един от братята на Рон) и изглеждаше попрестарял. А до охранените плъхове в клетката направо предизвикваше съжаление.

— Хм, на колко години е този плъх? — попита вещицата.

— Знам ли? — отвърна Рон. — Старичък е. Беше първо на брат ми.

— Каква магическа сила има? — попита вещицата, докато го разглеждаше отблизо.

— Ами… — поколеба се за отговора Рон.

Истината беше, че Скабърс никога не бе показвал и следа от някакви интересни способности. Погледът на вещицата се премести от раздраното ляво ухо на плъха към предната му лапа, която беше без едно пръстче, и жената подсвирна.

— Много е препатил тоя приятел — бе нейното заключение.

— Така си беше и когато Пърси ми го даде — опита се да се защити Рон.

— Обикновените градински плъхове като този рядко живеят повече от три години — каза вещицата. — Ако търсите нещо по-трайно, можете да си харесате един от тези.

И посочи черните плъхове, които тутакси подхванаха отново играта си на въже.

— Позьори! — измърмори Рон.

— Е, щом не искате нов екземпляр, опитайте този тоник за плъхове — каза вещицата, като измъкна изпод тезгяха малко червено шишенце.

— Добре — съгласи се Рон. — И колко… ООО!

Рон бързо наведе глава, защото нещо голямо и оранжево връхлетя от върха на най-високата клетка, тупна върху главата му и като съскаше яростно, се хвърли върху Скабърс.

— НЕ! КРУКШАНКС, НЕ! — изкрещя вещицата, но в този момент Скабърс се изплъзна между ръцете й като сапун, приземи се почти по корем върху пода и офейка през вратата.

— Скабърс! — викна Рон и хукна навън след него.

Чак след десетина минути успяха да намерят Скабърс, който се беше свил под едно кошче за хартиени отпадъци пред „Всичко за куидича“. Рон напъха треперещия плъх обратно в джоба си и се изправи, търкайки се по главата.

— Какво беше това?

— Или много голяма котка, или съвсем малък тигър — предположи Хари.

— А къде е Хърмаяни?

— Сигурно си купува сова.

Двамата си проправиха път през тълпата обратно до „Магическата менажерия“. Когато стигнаха до входа, видяха Хърмаяни да излиза оттам, само че не носеше сова. Ръцете й здраво обгръщаха грамаден червеникавожълт котарак.

— Ти си купила това чудовище? — каза Рон и долната му челюст увисна.

— Нали е величествен? — каза Хърмаяни сияеща.

„Различни гледни точки“ — помисли си Хари. Рижавата козина на котарака бе гъста и пухкава, но краката му бяха доста криви, а физиономията му бе нацупена и някак сплескана, сякаш се бе блъснал право в тухлената стена. Тъй като сега Скабърс се не виждаше, котаракът доволно мъркаше в ръцете на Хърмаяни.

— Но, Хърмаяни, това нещо едва не ме скалпира! — протестираше Рон.

— Той не е искал. Нали, миличък? — рече Хърмаяни.

— А какво ще правя със Скабърс? — попита Рон и посочи издутия джоб на гърдите си. — Той се нуждае от почивка и спокойствие, а с това нещо наоколо как ще ги има?

— Което ми напомни, че си забрави тоника за плъхове — каза Хърмаяни и плесна дланта на Рон с малката червена бутилчица. — И престани да се безпокоиш. Нали Крукшанкс ще спи в моята спалня, а Скабърс — в твоята? Какъв ти е проблемът тогава? Бедничкият Крукшанкс, онази вещица каза, че бил там от години и никой не го искал…

— Да се чудиш защо — отбеляза саркастично Рон, като поеха към „Продънения котел“.

Завариха господин Уизли да седи в бара и да чете „Пророчески вести“.

— Как си, Хари? — вдигна той глава и се усмихна.

— Благодаря, добре! — отвърна Хари, докато тримата с Рон и Хърмаяни наобиколиха господин Уизли заедно с покупките си.

Артър Уизли остави вестника и Хари видя, че от познатата му вече снимка Сириус Блек го гледа право в очите.

— Още ли не са го заловили? — попита той.

— Не — отвърна господин Уизли с необичайно мрачен вид. — Наредиха ни на всички от министерството да оставим делничната си работа и да го търсим, но засега нямаме успех.

— Ще получим ли награда, ако го заловим? — попита Рон. — Няма да е лошо да изкараме малко пари…

— Не ставай смешен, Рон! — каза господин Уизли, който отблизо наистина изглеждаше много напрегнат. — Блек няма да се остави да го залови тринайсетгодишен магьосник. Само пазачите на Азкабан ще успеят да го приберат, запомнете какво ви казвам.

Точно тогава в бара влезе госпожа Уизли, натоварена с покупки и следвана от близнаците Фред и Джордж, които започваха петата си година в „Хогуортс“, новоизбрания отличник на училището Пърси и най-малкото дете в семейството, единственото момиче Джини.

Тя отдавна харесваше Хари и се смути повече отвсякога, когато го видя, може би защото той бе спасил живота й през последния срок в „Хогуортс“. Изчерви се силно и измънка „Здравей!“, без изобщо да го последне. Пърси обаче му подаде ръка тържествено, сякаш двамата с Хари никога не се бяха срещали, и каза:

— Радвам се да те видя, млади Хари!

— Здрасти, Пърси! — отвърна Хари, като се мъчеше да не се разсмее.

— Надявам се, че си добре — важно каза Пърси и двамата се ръкуваха, сякаш Хари се представяше на кмета.

— Много добре, благодаря!

— Хари! — провикна се Фред, като избута Пърси с лакът и се поклони дълбоко. — Очарован съм да те видя, стари приятелю…

— Великолепно! — добави Джордж, изтика Фред и грабна на свой ред ръката на Хари. — Направо зашеметяващо!

Пърси се намръщи.

— Стига! — намеси се госпожа Уизли.

— О, мамо! — възкликна Фред, сякаш току-що я бе забелязал и хвана и нейната ръка. — Страхотно е, че те виждам…

— Казах да престане! — повтори госпожа Уизли, като остави покупките на един свободен стол. — Здрасти, Хари, миличък! Нали чу каква вълнуваща новина си имаме? — Тя посочи лъскавата нова значка на гърдите на Пърси. — Втори отличник в семейството! — обяви тя, преливаща от гордост.

— И последният… — измърмори Фред под носа си.

— Не се и съмнявам! — смръщи се госпожа Уизли. — Забелязах, че не са направили префект никого от двама ви…

— За какво ни е да ставаме префекти? — попита Джордж, който изглеждаше възмутен от самата идея. — Да ни се стъжни животът ли?

Джини се разкикоти.

— Можехте да дадете по-добър пример на сестра си! — сопна се госпожа Уизли.

— Добре, че Джини има други братя за пример, мамо — каза високомерно Пърси. — Отивам горе да се преоблека за вечеря…

Той излезе и Джордж въздъхна.

— Опитахме се да го затворим в една пирамида — довери той на Хари, — но мама ни видя…

* * *

Вечерята беше истинска наслада. Гостилничарят Том събра три маси в трапезарията и седмината Уизли заедно с Хари и Хърмаяни трябваше да се справят с цели пет вкусни ястия.

— Как ще стигнем утре до гара Кингс Крос, татко? — попита Фред, като се заеха с вълшебния шоколадов пудинг.

— Министерството е осигурило два автомобила.

Всички вдигнаха очи към него.

— Защо? — полюбопитства Пърси.

— Заради теб, Пърс — сериозно отговори Джордж. — А на калниците ще има малки флагчета с буквите ПО…

— …което значи Пърси Отличителния — допълни Фред.

Всички с изключение на Пърси и госпожа Уизли се разхилиха, навели глави над пудинга си.

— Защо министерството дава колите, татко? — попита този път Пърси особено вежливо.

— Ами понеже ние нямаме вече кола и тъй като аз работя там, правят ми услуга…

Каза го като нещо обикновено, но Хари не можа да не забележи, че ушите му почервеняха, както ставаше с Рон, когато се чувстваше притеснен.

— Толкова по-добре — побърза да се намеси госпожа Уизли. — Представяте ли си колко багаж ще носите общо? Хубава гледка бихте представлявали в мъгълското метро… Нали сте си приготвили вече всичко?

— Рон още не си е прибрал новите неща в куфара — каза Пърси със страдалчески глас. — Нахвърлял ги е върху леглото ми.

— Иди и си приготви куфара, Рон, че няма да имаме време сутринта — каза госпожа Уизли.

Рон погледна Пърси изпод вежди.

След обилната вечеря на всички им се доспа. Един по един се качиха по стълбите в стаята да подготвят багажа си за следващия ден. Рон и Пърси бяха в стаята до Хари. Той тъкмо бе затворил и заключил куфара си, когато чу зад стената гневни викове и отиде да види какво става.

Вратата на номер дванайсет бе широко отворена, а вътре викаше Пърси.

— Беше тук на нощното ми шкафче, свалих я да я излъскам…

— Не съм я докосвал, разбра ли! — изкрещя Рон.

— Какво става? — попита Хари.

— Няма я значката ми „Отличник“ — оплака се Пърси.

— Няма го и моят тоник за плъхове! — обяви Рон и започна да изхвърля нещата от куфара си, за да го търси. — Дали не го оставих в бара?

— Никъде няма да ходиш, докато не ми намериш значката! — викна още по-силно Пърси.

— Ще ида да намеря лекарството на Скабърс, понеже багажът ми е готов — предложи Хари и тръгна надолу.

По средата на съвсем тъмния вече коридор към бара долови два други нервни гласа, които се носеха от салона. След секунда разпозна, че те са на господин и госпожа Уизли. Той се поколеба, защото не искаше да разберат, че ги е чул да се карат, но този път те споменаха името му. Хари спря и приближи до вратата на салона.

— Не виждам смисъл да крием от него — разгорещено настояваше господин Уизли. — Хари има право да знае. Опитах се да кажа на Фъдж, но министърът държи да се отнасяме към Хари като към дете. А той е на тринайсет години и вече…

— Артър, истината ще го ужаси! — възбудено говореше с писклив глас госпожа Уизли. — Сериозно ли искаш да изпратим Хари на училище с мисълта за това? Не разбираш ли, че той ще е по-щастлив, ако не знае?

— Разбира се, че не желая да го правя нещастен, а просто да го накарам да бъде нащрек! — не й остана длъжен господин Уизли. — Нали знаеш какви са Хари и Рон — обичат да се скитат сами… Два пъти вече са се озовавали в Забранената гора! А Хари не бива да го прави тази година! Само като си помисля какво е можело да стане с него, когато е избягал от дома си… Ако не беше го взел нощният автобус, бас ловя, че щеше да е мъртъв, преди министерството да го намери.

— Но той не е мъртъв, добре е и точно там е работата…

— Моли, разправят, че Сириус Блек е луд, и може би наистина е такъв, но явно е и достатъчно умен, за да избяга от Азкабан, което се смяташе за невъзможно. Оттогава са минали вече три седмици и никой няма ни вест, ни кост от него, та каквото и да разправя Фъдж пред „Пророчески вести“, вероятността да заловим Блек е все още не по-голяма от тази да изобретим самоомагьосващи се магически пръчки. Със сигурност знаем само кого търси Блек.

— Но Хари е в пълна безопастност в „Хогуортс“!

— И за Азкабан мислехме, че е най-строго охраняван. Щом Блек можа да избяга от Азкабан, ще може да се промъкне и в „Хогуортс“.

— Но никой не е съвсем сигурен, че Блек е по следите на Хари…

Чу се тъп удар върху дърво и Хари можеше да се обзаложи, че господин Уизли е ударил с юмрук по масата.

— Моли, колко пъти трябва да ти казвам? Не го съобщиха в печата, защото Фъдж не искаше да се вдига шум, но той лично отиде в Азкабан през ноща, когато Блек избяга. Пазачите разказали на министъра, че от известно време насам Блек говорел насън, и то все едни и същи думи: „Той е в «Хогуортс»… той е в «Хогуортс»…“ Блек е побъркан, Моли, и иска да убие Хари. Мен ако питаш, той смята, че ако Хари е мъртъв, Ти-знаеш-кой ще се върне на власт. Блек загуби всичко през нощта, когато Хари отне силата на Ти-знаеш-кой, и дванайсет години сам в Азкабан той мисли само за това…

Настъпи мълчание. Хари се прилепи още по-плътно до вратата да не пропусне някоя дума.

— Е, Артър, постъпи както смяташ за добре. Но ти забравяш Албус Дъмбълдор. Не допускам нещо лошо да се случи с Хари, докато Дъмбълдор е директор. Предполагам, че той знае всичко, нали?

— Разбира се. Наложи се да го попитаме има ли нещо против пазачите от Азкабан да бъдат поставени около входовете към целия район на училището. Не му беше приятно, но се съгласи…

— Не му е приятно ли? Защо да не му е приятно, щом те са там, за да заловят Блек?

— Дъмбълдор не харесва пазачите от Азкабан — отвърна с въздишка господин Уизли. — И аз не ги харесвам, ако става въпрос… но щом си имаме работа с магьосник като Блек, понякога трябва да се съюзиш с тези, които би предпочел да избягваш.

— Ако те спасят Хари…

— …няма никога да кажа една дума срещу тях — мрачно довърши господин Уизли. — Стана късно, Моли, хайде да се прибираме…

Хари чу да се разместват столове. Колкото можеше по-тихо той тръгна към бара и се скри. Вратата на салона се отвори и след няколко секунди позна по стъпките, че господин и госпожа Уизли се качват по стълбите.

Шишенцето с тоник за плъхове си беше под масата, където бяха седнали. Хари изчака да се затвори вратата на стаята на господин и госпожа Уизли и едва тогава се качи и той с лекарството.

Фред и Джордж се бяха стаили в сянката на стълбището и се заливаха от безмълвен смях, като слушаха как Пърси обръща надолу с главата стаята, търсейки значката си.

— У нас е — прошепна Фред на Хари. — Направихме й малка корекция.

На значката сега пишеше Отличителен.

Хари се засмя насила, отиде да даде тоника на Рон, после се прибра в стаята и си легна.

Значи него преследвал Сириус Блек! Това обясняваше всичко. Фъдж прояви такова снизхождение, защото се е зарадвал, че го намира жив. Накара го да обещае, че няма да напуска „Диагон-али“, където е пълно с магьосници — да им е под око. И изпращаше две от колите на министерството да ги откарат до гарата, за да могат Уизли да се грижат за Хари, докато го качат на влака.

Хари лежеше, заслушан в глухите викове в съседната стая и се чудеше защо всичко това не го плаши. Сириус Блек бе убил тринайсет души с едно проклятие, а господин и госпожа Уизли явно очакваха Хари да изпадне в паника, ако разбере истината. Но той самият бе напълно съгласен с госпожа Уизли, че най-сигурното място на земята е там, където се намира Албус Дъмбълдор. Нали всички казваха, че и Лорд Волдемор се бои единствено от Дъмбълдор! Сигурно и Блек, ако е дясната ръка на Волдемор, ще има страх от него.

Освен това и пазачите на Азкабан, за които всички приказват, ще са навсякъде. Щом всяват толкова страх, колкото изглежда, и обикалят около училището, шансовете на Блек да проникне вътре са въображаеми.

Ако изобщо нещо тревожеше Хари в този момент, то бе, че неговите собствени шансове да посети Хогсмийд вече изглеждаха нулеви. Никой не би се съгласил Хари да изостави сигурността на замъка, докато не бъде заловен Блек. Нещо повече, щяха да следят внимателно всяка негова крачка, докато не отмине опасността. Той се намръщи, загледан в тъмния таван. Толкова ли не вярваха, че може да се грижи сам за себе си?! Бе успял да се спаси от Лорд Волдемор три пъти, следователно не беше съвсем безпомощен.

Точно тогава образът на звяра в сянката на площадчето „Магнолия“ мина неканен през ума му. Какво да правим, когато разберем, че идва най-лошото…

— Няма да се оставя да ме убият! — каза си Хари на глас.

— Съвсем правилно, драги… — сънливо му отвърна огледалото.