Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (8)

7

Късното следобедно слънце надничаше в прозорците, когато приключи пренареждането на салона. Клер благодари на всички, които бяха помагали, и ги освободи за деня.

Преди да се качи горе, за да се изкъпе, тя огледа салона за последно. Можеше да изтъкне, че стените се нуждаят от пребоядисване, а тапицериите са загубили първоначалния си блясък, но общият ефект беше удивителен. Надявайки се, че Никълъс ще остане доволен, тя излезе във фоайето и въздъхна щастливо. Новата готвачка, госпожа Хауел, беше работила през целия ден и апетитните миризми на печено месо и хляб се носеха из къщата.

За нейна изненада графът избра точно този момент да влезе през вратата, без шапка, разрошен от вятъра и с навит камшик за езда в ръка.

— Здравей, Клер — каза той с усмивка. — Ползотворен ли беше денят ти?

Разтревожена, тя се чудеше защо ботушите му са кални. Въпреки това с фрака си за езда той беше елегантен, а изцапаната й рокля беше безвкусна и старомодна. Животът не беше честен. Искаше й се да беше закъснял с един час, но отвърна:

— Много. А твоят?

— Намерих инженера, построил повечето от релсите за вагонетките в Мъртър Тайдфил и открих добро място за крайбрежния вълнолом. Ще ти разкажа повече на вечеря. — Той подуши във въздуха. — Мирише много вкусно. Явно готвачката си я бива.

— Да, и това не е единственият ми успех. — Тя му махна да я последва в салона, опитвайки се да не изглежда толкова нервна, колкото се чувстваше.

Той пристъпи вътре, после рязко спря и тихо подсвирна от удивление.

— Мили Боже, мястото е станало толкова свежо и приятно, трудно е да се повярва, че това е Абърдар. Как успя да се справиш с толкова много работа за такова кратко време?

— Няма да си приписвам чужди заслуги. Идеята беше на Уилямс, а работата на слугите, които наех тази сутрин. — За да си вдъхне кураж, тя добави: — Одобряваш ли резултата?

— Много. — Никълъс й се усмихна и заразглежда обстановката. Докосвайки разцъфналите ароматни карамфили във вазата, той попита: — Къде намери тези цветя толкова рано пролетта?

— Не знам дали ще повярваш, или не, но са от оранжерията на Абърдар. През последните четири години градинарят е продължавал да отглежда цветята и зеленчуците, тъй като никой не му е казал да спре.

Графът изглеждаше изумен.

— Старият Айоло с кльощавите крака? — Когато Клер кимна, той измърмори: — Тъжно е, когато си помисля колко много власт съм имал над Абърдар, без дори да мисля за това място. Айоло, Уилямс, останалите от персонала, слугите, които са изпълнявали задълженията си през годините — не заслужавам такава вярност.

— Не, не я заслужаваш — съгласи се Клер с нотка на хаплив укор. — Ако това ще те успокои, верността им е била повече към заплатите им, отколкото към твоята персона. И тъй като вярвам, че Айоло е продавал неизползваните цветя на пазара в Пенрийт, няма какво да се тревожиш.

— Все пак… — гласът на Никълъс секна, когато видя портрета на Кенрик Дейвис. След продължително мълчание той тихо изрече: — Баща ми?

— Така пише на гравираната табела. Картината беше на тавана. Никога ли не си я виждал преди това?

— Никога. Вероятно дядо ми го е преместил горе, когато е лишил баща ми от наследство. — Той съсредоточено разглеждаше картината. — Виждам защо присъствието ми никога не бе оспорено.

— Спомняш ли си баща си?

— Малко. Смееше се много. Предполагам, че животът му като циганин е бил само игра. Забавлявал се е, но ако не бе умрял от треска, наистина мисля, че щеше да се върне в света на белите.

Той се извърна и бавно се заразхожда из стаята.

— Харесвам начина, по който си подредила мебелите, на малки групи за уединени разговори. Придава на стаята изключително въздействие на интимност.

Клер остана доволна — това беше една от нейните идеи. Тя се движеше до него, наблюдаваше изражението и реакциите му, искаше да разбере какво му харесва най-много. Никълъс очевидно оценяваше промените, леко плъзна длан по лъскавата повърхност на дървената маса, забоде навития си камшик дълбоко във възглавницата на стола, използва върха на ботуша си, за да изпробва дебелината на великолепния персийски килим, който бяха свалили от тавана.

Извръщайки поглед към Клер, той отвори уста, за да каже нещо, но замръзна на мястото си.

— Откъде, по дяволите, измъкнахте това?

Гневът му беше толкова неочакван, че Клер се скова за миг. После си спомни, че стои под портрета на лейди Трегър. Тя преглътна и измърмори:

— От тавана.

Никълъс вдигна камшика за езда и замахна към нея с дива ярост. Клер остана с отворени уста и инстинктивно вдигна ръка да защити лицето си.

Чу се тих свистящ звук, последван от силен яростен удар. Клер не усети нищо и за миг, объркана, се чудеше дали не е ударена и вцепенена от уплаха.

И едва когато Никълъс дръпна камшика обратно и замахна отново, Клер осъзна, че не тя е прицелът. Разрезите жестоко разсичаха нарисуваното лице на починалата му съпруга.

Той изсъска:

— Махай това оттук. Веднага!

Извърна се и излезе от стаята, затръшвайки вратата с такава сила, че стъклените висулки на лампионите се раздрънчаха.

Зашеметена, Клер се отпусна върху стола. Очакваше той да реагира на портрета с изненада, може би със скръб и беше подготвила кратка реч за сполетялата го загуба и продължаването на живота. Но тази ярост разби предишните й представи. Възможно бе реакцията да е резултат от скръб и вина на съпруг — но не и изражението на лицето му, което повече пламтеше от омраза, отколкото от любов.

С разтреперани ръце тя позвъни на Уилямс. Той бързо се появи с мрачно лице.

— Негова светлост не хареса ли подредбата?

— Хареса салона. Портретът беше това, което го разгневи. — Тя посочи към картината. — Трябва да го преместим. Незабавно.

Очите на иконома се разшириха, когато видя, че портретът имаше разрез във формата на Х през красивото лице на лейди Трегър.

— Ще го сваля веднага. Мястото празно ли да остане?

Клер с усилие се мъчеше да мисли трезво.

— Закачи портрета на стария замък при залез слънце. Има същия размер.

После тя се качи на горния етаж и позвъни за банята. Този път Дилис й помогна при внасянето на горещата вода и двете момичета си побъбриха жизнерадостно. Къщата беше започнала да оживява.

Топлата вода я отпусна и намали тревогата й, успокои болящите я мускули. Реши по време на вечеря да се държи така, сякаш нищо не се бе случило. Това означаваше, че трябва да се облече и да се приготви, за да бъде добра компания за вечерта.

След като изсуши косата си, тя я изви в кок, както предната вечер. Трябваше да облече същата синя рокля, тъй като не притежаваше нищо друго. Готова за нови неприятности, тя слезе долу.

Салонът, в който сутринта имаше толкова хора, беше празен, когато пристигна, а Никълъс се появи точно когато часовникът удари шест часа. Той беше облечен безупречно, като предната вечер.

— Направо в трапезарията ли ще отидем? Нетърпелив съм да изпробвам уменията на новата готвачка.

Плахо почувства благодарност, защото, както изглеждаше, той се престори, че случката в салона изобщо не се е състояла. Но когато го улови под ръка, тя усети напрегнатостта на мускулите под елегантния му черен фрак. Гневът му не беше утихнал, но поне не бе насочен към нея.

Започна да се отпуска, когато Уилямс и един от новоназначените слуги сервираха вечерята. Никълъс каза:

— Уилямс, разбрах, че много си допринесъл за пренаредбата на салона. Добре свършена работа.

Икономът се изчерви от удоволствие и стрелна с благодарствен поглед Клер.

— Благодаря, милорд. Удоволствието беше изцяло мое.

Клер не можа да не се възхити на Никълъс, който очевидно бе научил как няколко добри думи можеха да имат огромен ефект и да печелят доверие. От това, което беше чувала, старият граф никога не бе овладял този урок. Никълъс се зае с плешката и отбеляза:

— Пак агнешко, но този път приготвено както трябва. Препечено, хванало коричка, с много доматен сос, нали?

— Точно. Един от специалитетите на госпожа Хауел.

Печените картофи бяха хрупкави и горещи, аспержите вкусни, а задушената пъстърва, внимателно отделена от костите. Това беше най-хубавата храна, която Клер бе имала от месеци. Ако Никълъс се подиграеше на ястията, тя щеше да се изкуши да излее соса с праз лук и сирене върху главата му, но той се нахрани с очевидно удоволствие.

След като си бе поръчал втори път от всичко, той бутна чинията встрани и щастливо въздъхна:

— Удвоете заплатата на госпожа Хауел.

Клер за малко да изпусне вилицата си.

— Но ти не знаеш колко получава.

— Колкото и да е, заслужава повече.

— Както пожелаете, милорд. — Тя се усмихна. — Провалилата се вчера готвачка, Гладис, сега е главна домашна прислужница. Много е добра в чистенето.

Слугите мълчаливо прибраха приборите и донесоха топло кафе, докато Никълъс и Клер обсъждаха промените в домакинството. Изненада се, когато часовникът удари десет. Внезапно обхваната от умора, тя стана.

— Беше труден ден. Сега ще си лягам.

Той тихо каза:

— Ела тук.

Умората й мигновено изчезна, превръщайки се във вълнение от предчувствието: заради следобедната случка бе очаквала той да забрави за целувката.

Никълъс избута стола си от масата, но остана седнал. Когато тя се доближи достатъчно, той улови ръката й и я издърпа към себе си. Лицето му беше на няколко милиметра под нейното. Тя забеляза колко удивително дълги бяха миглите му. Наистина беше прекалено красив, за да е правдоподобно.

Продължавайки да я държи за ръката, той проточено попита:

— Къде да те целуна тази вечер?

Фактът, че краката й бяха притиснати в твърдите му бедра, й подсказа избора. Като се опитваше да използва най-добрия си учителски глас, тя каза:

— Въпросът е глупав, защото виждам, че вече си взел решение.

Той се усмихна.

— Още не.

Очите му се приковаха в шията й, където я беше целунал предната вечер, и тя усети как пулсът й заби по-силно. Когато погледът му се плъзна към устата й, тя докосна с език долната си устна. Разбира се, тази вечер щеше да я целуне по устата.

Той отново я изненада, като притисна устните си в ръката й. В началото издишаше леко върху чувствената й плът, дъхът му бе като топла ласка. После езикът му започна да опипва дланта й.

— Тялото на жената е хармония — промълви той. — И всяка твоя част е като музикален инструмент, на който може да се свири.

Пръстите й неволно се свиха и погалиха бузата му. По тъмната, гладко избръсната, кожа се усещаха леко наболите косъмчета — мъжественост, която я възбуждаше.

Твърдите му устни се плъзнаха нагоре и всмукаха малкия й пръст. Натиск, топлина, влага, слабо, неуловимо желание. Дъхът й зачести, тялото й се отпусна. Като хипнотизирана тя подви колене и седна върху коляното му. Установи, замаяна, че поведението й е ужасно неприлично, но волята я бе напуснала, бе като листо, подмятано от вятъра.

Устните му оставиха диря по бледата й кожа до китката. Омаяна, тя дълбоко въздъхна и се отпусна. Със свободната си ръка разроши косата му. Абаносова мекота, гъста, чувствена, жива.

Още веднъж почувства, че омеква и безпомощно се чудеше на способността му толкова бързо да я докарва до това състояние. Знаеше, че трябва да го спре, но топлината, която я обливаше, беше толкова възхитителна, че не можеше.

Докато не осъзна, че другата му ръка е на бедрото й и бавно се плъзга нагоре.

Здравият й разум се върна.

— Достатъчно!

Тя бързо се изправи на крака и залитна в бързината да се отдръпне. Почти изпищя, когато той сграбчи китката й, но осъзна, че той се опитва да я предпази от падане.

— Не е достатъчно, но и утре е ден. — Когато пусна ръката й, той дишаше учестено. — Лека нощ, Кларисима.

Вторачи се в него с пронизващ поглед, като сърна, замряла пред ловец. А след малко, както предната нощ, тя грабна свещта и забърза към стаята си.

Никълъс взе една салфетка от масата и разсеяно започна да я прегъва. Не беше като другите жени, които бе познавал; разбира се, нямаше нищо общо с Каролайн…

Беше забравил за портрета или по-точно го бе изхвърлил от паметта си. Той дяволски точно я представяше и когато я видя неподготвен, изпадна в ужас, сякаш беше видял самата Каролайн. Глупаво беше да си мисли, че може да я забрави, докато живее в тази къща.

Осъзнавайки, че изтрива с ленената кърпа носа си, той я хвърли върху масата с отвращение. Далеч по-добре беше да мисли за Клер и очарователната й женственост, отколкото за миналото.

Когато се заиграха, бе уверен, че ще успее да я прелъсти, но това вече не беше приемлив изход. Това беше игра, която трябваше да спечели. А между другото щеше да си позволи нещо, което винаги му носеше утеха. Изправи се и се насочи към най-отдалечения край в къщата.

 

 

Когато Клер се прибра в спалнята си, тя отвори двукрилия прозорец и дълбоко пое студения влажен въздух. Навън се сипеше слаб пролетен дъждец и равномерният му ритъм успя да успокои нервите й. Тя си помисли тъжно, че всички в Пенрийт я знаят като хладнокръвна, съсредоточена и сериозна учителка, на която поверяваха децата си.

Започна да мисли, че графът наистина е дявол, гений в изкушаването. Проблемът бе, че тя реагираше на Никълъс с чувство. Трябваше да се научи да използва разсъдъка си, да постъпва разумно, а не емоционално. Тогава щеше да му се противопостави.

Звучеше твърде лесно, когато той не беше наблизо.

Като остави прозореца отворен, тя облече нощницата си и се мушна в широкото легло. Трябваше й време да се отпусне, но постоянното барабанене на дъжда й помогна и се заунася.

Докато се люлееше между действителността и просъницата, сред капките на дъжда се понесе тиха музика като част от съня й.

Това я събуди напълно. Как можеше да се чува музика посред нощ в почти празната къща? И каква музика беше — нежна мелодия, неуловима като вълшебна песен.

Косата й настръхна, когато се опита да си спомни дали някога бе чувала мълва за духове в Абърдар.

Наметна се с халата и излезе. Музикалният призрак я поведе към стаята в най-отдалечения ъгъл на приземния етаж. Бледа светлина се долавяше под вратата, това я успокои — както знаеше, духовете не се нуждаеха от свещ.

Любопитна, натисна дръжката. Когато вратата се отвори наполовина, Клер спря удивено. Обитателят на стаята не бе призрак.

Но дух би я изненадал по-малко.