Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (29)

28

Никълъс внезапно и напълно се разбуди. За момент лежа неподвижен, чудейки се какво тревожи тази част от съзнанието му, която никога не заспиваше.

Димът. Беше прекалено много, за да е от малкия им огън. Надигна се, огледа стаята и видя малки огнени езици през прозореца, встрани от камината. Дъждът беше спрял и в тишината ясно се долавяше слабото заплашително пращене.

До него Клер продължаваше да спи. Той я побутна по рамото.

— Събуди се, нещо гори навън.

Когато тя отвори очи, той стана и навлече бричовете, ботушите и ризата си. Но не трябваше да се тревожи толкова — вратата беше само на няколко крачки и нямаше начин да бъдат притиснати вътре от огъня.

Клер се изправи на крака и замига сънено. Този път той не обърна внимание на възхитителната й голота, само й хвърли нощницата, която не беше облякла вечерта.

— Облечи това, трябва да излезем и да видим какво гори. Ако имаме късмет, ще успеем да изгасим лесно огъня, но не искам да рискуваме.

Тя кимна и се подчини, обу ботушките си и наметна наметалото, преди да тръгне към вратата. Никълъс вдигна торбите, в които се намираше всичко, което имаха и я последва.

И все пак той не можеше да прогони чувството, че нещо не е наред. Искрите от комина можеха да причинят пожар, но беше дяволски странно да се случи подобно нещо във влажната гора. И защо пламъците бяха от страната на навеса? Не си спомняше да е забелязал там някакви лесно запалими неща.

Когато Клер дръпна резето и започна да отваря вратата, той установи, че пращенето вече се чува и от двете страни на странноприемницата. Предупредителни сигнали прозвъниха в главата му. Ако навесът гори, защо конете им не цвилят? И как бе възможно случаен пожар да възникне на две различни места?

Той погледна над рамото на Клер и зърна леко движение на около двадесет или тридесет крачки от вратата. Към тях се повдигна и се насочи дълъг и прав предмет.

Пушка.

Замръзна на място от ужас. Захвърли дисагите, улови Клер за кръста и я повали на пода. И в този момент се чу изстрел. Един куршум изсвистя над главите им и се заби в стената зад тях. Той инстинктивно обгърна с ръце Клер и се претърколи далеч от отворената врата. Когато бяха извън обсега на стрелбата, протегна крак и затръшна вратата. След секунди нови три куршума пробиха масивното дърво.

— Мили Боже — задъха се Клер. — Какво става?

— Някой иска да ме убие и не го е грижа дали ще умреш и ти.

Той скочи на крака и бързо бутна резето на вратата, макар то да осигуряваше само слаба защита. Никълъс извади пистолета от багажа си и го зареди. После надзърна през прозореца и се вторачи в тъмнината навън, за да огледа около странноприемницата. Цялото място от двете страни на постройката беше осветено от пламъци. Съдейки по силната светлина и гъстия дим той прецени, че навесът гори и огънят се насочва към постройката, която беше обречена на пълно разрушение.

Петима въоръжени мъже стояха извън чертите на осветеното от пламъците пространство. Зад тях Никълъс видя конете, които вероятно бяха изведени от навеса, преди да го подпалят. Докато се взираха в огъня, един от мъжете любопитно се приближи към вратата с готова за стрелба пушка.

Никълъс разби стъклото на прозореца с цевта на пистолета си и стреля напосоки. Мъжът изкрещя, отскочи и се строполи на земята. Никълъс бързо зареди и отново стреля, но другите бяха извън обсега на пистолета му и той не успя да рани никого.

Висок глас изкрещя някаква команда и един от нападателите тръгна към задната част на странноприемницата. Никълъс тихо изруга — ако имаха някакъв шанс да избягат през задния прозорец, той вече бе провален.

С трепещ от напрежение глас, Клер попита:

— Странноприемницата гори, нали?

— Да, и навън има най-малко четирима мъже, въоръжени и готови да стрелят в нас, ако излезем. — Той трескаво обмисляше възможностите им. — И тъй като вероятно търсят мен, могат да те пощадят, ако се предам.

— Не! — Димът бързо се сгъстяваше, лютеше в очите и изпълваше дробовете им. След резкия си вик Клер пое прекалено дълбоко дъх и се закашля. Когато отново успя да проговори, занарежда: — Няма да ме оставят жива, щом съм свидетел на убийството ти. Ако се предадем, със сигурност ще ме изнасилят, а после ще ме убият. Ако ще умирам, нека да е заедно с теб.

— Въобще нямам намерение да умирам. — Изведнъж го озари нова възможност за бягство. Той отпусна вдигнатия ударник на пистолета и го пъхна в колана на брича си, после грабна камшика. — Нагоре. Бързо!

— Чакай. — Клер измъкна една дреха от багажа си, разкъса я и поля парчетата с вода от чайника, който бяха поставили встрани за през нощта. — Постави това над устата си.

Като се предпазваха да не попаднат под силните пламъци, те се втурнаха нагоре по стъпалата. Пушекът бързо се сгъсти, когато се качиха в горната стая и щяха да се задушат без влажните парчета. Жегата вече беше непоносима, след минути цялата конструкция щеше да бъде обхваната от пламъците.

— Не можем да избягаме оттук — спокойно каза Клер. — Кратък брак, но щастлив. Дори не се скарахме. — Тя се закашля, после се подпря на стената, лицето й изглеждаше много бледо на фона на гъстия дим. С усмивка и неземна нежност тя изрече: — Прости ми, за това което ти казвам, но те обичам, Никълъс. Не съжалявам за нищо, освен… освен, че нямахме повече време.

Думите й пронизаха като с нож сърцето му. Животът им не можеше да завърши по този начин — нямаше да го позволи.

Той се вторачи през прозореца, но не можа да види въоръжения мъж, който заобиколи къщата. Господи, това означаваше, че и нападателят им не може да ги види. Прозорецът беше на панти, така че Никълъс лесно измъкна резето и го отвори. Пламъците ближеха външната стена само на няколко стъпки от него и той започна да кашля, когато още дим блъвна отвътре навън.

Като пресметна бързо разстоянието и реши, че е възможно, той махна с ръка на Клер.

— Имаме шанс — каза той настойчиво. — Хвани ръба на покрива и се качи горе. Не се страхувай — няма да позволя да паднеш.

Тя само кимна разбиращо. Никълъс се надигна до прозореца и разтвори пантите, мъчеше се да не загуби съзнание от горещината и пушека. Клер се промуши през пролуката, после застана на рамката, така че тялото й остана навън. Никълъс я придържаше, тя се протегна нагоре и улови ръба на покрива. После я избута отдолу, докато успя да се покатери горе.

Молейки се димът да ги скрие от погледите на наблюдателите, той уви камшика около кръста си, после застана на прага и се протегна към покрива. Улови лесно ръба и се повдигна нагоре, когато изведнъж пръстите му започнаха да се плъзгат по влажната плоча.

Беше на косъм от сгромолясване в пламъците под него, когато Клер улови ръката му и спря хлъзгането. Залюлял се като акробат, той успя да вдигне левия си крак на ръба на покрива. След това бързо се покатери на плъзгащата повърхност. Покривът беше покрит с яркосветли и тъмни плочи. Видя, че преди да му помогне, Клер се беше хванала за хоризонталната греда на покрива. Благодари на Бога, че имаше жена с ум.

До този момент талазите гъст дим и нарастващият шум от двата огъня ги бяха прикрили от нападателите, но убежището им беше опасно. Първият етаж на странноприемницата вече гореше и беше само въпрос на време кога цялата сграда щеше да се срути. Приведен, той помогна на Клер да стигне до другия край на покрива, като се държеше с една ръка за хоризонталната греда, в случай че някой от тях се подхлъзне.

Докато се спускаха по хлъзгавия шист, той се молеше на Господ най-близкото дърво да бъде удобно. И то беше подходящо; висок, дебел бряст, който се намираше на такова разстояние от странноприемницата, че ремъкът на камшика можеше да го достигне, макар и немного лесно.

Следващата част беше най-опасна, защото трябваше да се изправи. Ако го забележеха, щеше да стане лесна мишена на пушките им. Но нямаше друг избор. Никълъс развърза камшика от кръста си и се надигна, като промуши единия си крак под хоризонталната греда, за да запази равновесие. После замахна към един клон, който му изглеждаше достатъчно близо и доста здрав, за да издържи тежестта им.

Ремъкът се уви около клона. Издърпа го пробно, но усети, че не беше се хванал здраво. Превъзмогвайки нетърпението и гнева си, той успя да освободи ремъка и отново замахна. Може би си въобразяваше, но му се стори, че плочата става по-гореща. Минутите летяха сякаш неестествено бързо. Колко време беше се минало, откакто се събуди — пет минути? Три?

Какво значение имаше колко време е минало. Като се протегна, колкото се може, по-далеч, той отново замахна с камшика. Този път, когато го изпробва, установи, че беше се увил по-здраво. И добре, че беше така, защото нямаше време за ново мятане. Протегна свободната си ръка към Клер.

— Ела тук.

Тя пропълзя отстрани до него и се изправи. Само за секунда притисна устни в нейните, като че ли с тази целувка искаше да каже това, което никога не беше изрекъл с думи. После обви ръка около кръста й.

— Дръж се здраво, скъпа.

Клер обви ръце около него. Един миг по-късно се люлееха свободно, поддържани единствено от тъмната гъвкава кожа. Той усети пропълзяването й — леко разхлабваш на примката на ремъка върху клона. Ако паднеха на земята, можеше да не е фатално, но нападателите им щяха да бъдат до тях след секунди.

С люлеене се спуснаха надолу, докато се удариха в дънера на дървото. Клер се задъха, въздухът излезе от дробовете й. Никълъс се опита да намали силата на удара с крака, но тогава за малко не я изпусна. За миг те увиснаха свободно, задържани единствено от напрегнатата му дясна ръка.

Ремъкът започна да се развива от тежината на телата им. Бяха на косъм да паднат от дървото, когато той повдигна крак и успя да яхне един клон. Не беше много здрав, но издържа тежестта им и след минута те бяха в безопасност на по-дебел клон.

Никълъс внимателно изви дръжката на камшика, докато ремъка се освободи. Когато го намотаваше отново, покривът се срути с ужасен грохот. Валма пламъци и рой искри полетяха към небето и гореща вълна ги удари. В зловещата светлина на пожара той видя силует на облечен в тъмни дрехи мъж, който чакаше с готова за стрелба пушка, в случай че се опитат да избягат от задния прозорец. На не повече от тридесет метра нападателят им не ги беше забелязал заради дима и тъмнината. Докато Никълъс се взираше, мъжът свали оръжието и заобиколи странноприемницата от другата страна, тази, от която никой вече не би могъл да излезе жив.

Те бяха достатъчно високо, така че Никълъс можеше да вижда нападателите, които чакаха в далечния край на пожара. Един от мъжете беше висок, със слаба фигура, много позната. Устните му се свиха в тънка черта. Като сведе поглед надолу, той видя, че Клер гледа в същата посока с ярост в погледа.

Сега беше моментът да избягат — докато нападателите им с първично преклонение наблюдаваха огнената стихия. Никълъс докосна Клер за рамото, започнаха да се провират между клоните и да слизат надолу. Но най-ниският клон беше доста високо над земята, така че отново камшикът бе използван, за да слязат.

Когато вече бяха долу в пълна безопасност, той нави камшика, после поведе Клер направо към гората, далеч от странноприемницата и пътя. Почвата беше мокра от дъжда, а въздухът влажен и студен. Добре, че Клер успя да избяга с наметалото си.

Когато пресметна, че са на около километър от странноприемницата, той спря за кратка почивка. Клер дишаше толкова тежко, че Никълъс я издърпа в прегръдката си. Тя трепереше силно и той предположи, че не беше само заради студа.

— Тук сме в безопасност — прошепна той. — И понеже тези чудовища ще изпълнят съвсем съвестно задълженията си, те ще изчакат да изгасне огъня и ще претърсят пепелта за телата ни, а това няма да стане преди зори.

С приглушен от рамото му глас, тя каза:

— Ти го видя, нали?

Той не се изненада.

— Видях висок мъж, който можеше да е Майкъл Кениън и не мога да измисля някой друг, който иска да ме убие — дрезгаво отвърна той. — Този въпрос ще го обсъдим по-късно. Сега трябва да открием безопасно място.

— Има ли други колиби наблизо?

— Не, имам нещо по-добро предвид. — Той издърпа ръката й над рамото си и мислите му го отнесоха към хората, при които беше отгледан. — Ще отидем при циганите.

 

 

С часове вървяха през гората, спъваха се в корените на дърветата, а дрехите им бяха мокри от капките, стичащи се от клоните. Клер пламенно благодари на Бога, че и двамата бяха обули ботушите, преди да избягат — в противен случай сега щяха да имат проблеми. Тя се изтощи напълно и щеше да се строполи до някое дърво, ако Никълъс почти не я носеше. Както изглежда, той знаеше точно накъде отиват, въпреки че за нея всичките мокри дървета изглеждаха едни и същи. И не можеше да изпита удоволствие от красотата им, докато с мъка си правеха път между тях.

Небето беше започнало да изсветлява, когато доловиха миризмата на дим.

— Има хора в табора — доволно каза той. Едва тогава Клер осъзна, че не е бил сигурен дали тук ще намери помощ.

Изведнъж се чу лай и тъмните сенки на няколко кучета се спуснаха към тях. Тя замръзна на мястото си, чудейки се дали да побегне, или да търси високо дърво. Но когато свирепият лай се усили, Никълъс вдигна ръка и силно замахна, сякаш хвърляше камък. И макар ръката му да бе празна, ефектът беше магически. Кучетата мигновено се успокоиха и започнаха да душат наоколо, а после ги последваха до катуна.

Беше достатъчно светло, за да види, че таборът се състои от три каруци. Под чергилата им тъмни фигури се движеха и тя предположи, че дъждът беше принудил циганите да се скрият вътре. Обезпокоени от шума, няколко мъже бяха излезли и се приближиха с дебнеща походка. Един от тях носеше навит камшик в ръката си.

Никълъс постави закрилнически ръка около кръста на Клер и погледна косо най-близкия мъж.

— Коре, това ти ли си?

За миг настъпи тишина. После един баритонов глас изрева:

— Ники!

Мигновено бяха заобиколени от хора, които шумно бъбреха на цигански език. Никълъс вдигна ръка, за да ги успокои. Докато с другата си ръка все още здраво придържаше Клер, той накратко обясни нещо на техния език.

Една жена с красиво гладко лице улови ръката на Клер. Никълъс й каза:

— Върви с Ани, тя ще се погрижи за теб. Аз ще дойда по-късно.

И този път Клер съвсем доброволно се остави в ръцете на някой друг. Ани я заведе до една от покритите каруци и й помогна да се изкачи в края на издадения канат. Когато издърпа чергилото, Клер видя редичка от малки глави да се надига изпод пухеното покривало, черните им очи заблестяха от любопитство. Очите на Никълъс, осъзна тя. Децата започнаха да задават някакви въпроси, но Ани им шътна да мълчат.

От близката страна подът на каруцата беше покрит с тънка подложка. Ани изрече на английски език с лек акцент.

— Ще спиш тук.

Клер свали мокрото си наметало и с усилие издърпа ботушите си. Цялата мокра и изкаляна, тя си легна. Ани я покри с една пухена завивка и след три минути Клер вече спеше.

 

 

Когато се събуди, беше много рано сутринта. Ръката на Никълъс обвиваше кръста й. И той не беше съблякъл дрехите, с които избяга — бричовете и ризата, широко отворена при врата. Продължаваше да спи, а лицето му беше младежко и трогателно красиво в съня. Обърна се и нежно го целуна по челото.

Никълъс отвори очи.

— Как се чувстваш?

— Много добре, благодаря. Няколко ожулени места от кората на дърветата, но нищо сериозно. — Тя потисна трепета си. — Полезно е да имаш мъж като теб около себе си, когато те заплашват опасности.

Лицето му помръкна.

— Ако не бях аз, животът ти нямаше да бъде изложен на риск.

— Не можем да знаем това — отправи му самодоволна усмивка. — И какво приятно приключение е това. Колко хора могат да се похвалят с такъв меден месец?

И въпреки че той леко се усмихна на ироничната й забележка, тя усети мрачното му настроение. Чудеше се как ли би се чувствала, ако някоя от най-близките й приятелки — например Марджед — се опита да я убие. Мисълта й причини такава пронизваща болка, че бързо я отхвърли. Ако го намираше за толкова разстройващо дори само като си въобразява, колко ли трудно беше при Никълъс, който искаше да вярва в приятелството. Решила да се опита да бъде делова, тя попита:

— Къде ще ходим сега?

— Таборът се е запътил на север, но предложиха да обърнат и да ни закарат до Абърдар. С каруците ще ни отнеме три дни.

Клер си спомни за малкото си конче и въздъхна.

— Надявам се, където й да е Ронда, да се грижат добре за нея.

— Когато се приберем вкъщи, ще изпратя няколко мъже да поразпитат. Ако някой е продал конете, може би ще мога да си ги откупя. Така може да разкрием мъжете, които ни нападнаха.

Кимна, после зададе следващия си въпрос:

— Има ли нещо, което трябва да знам за живота сред циганите?

За миг Никълъс се замисли.

— Опитай се да спазваш техните забрани и обичаи. В катуна водата се взима от различни места на потока, вода от най-горното, по-чистото течение се използва за пиене и готвене. Водата за миене и къпане се налива от по-долното течение. Винаги се мий с течаща вода, преди да се храниш, никога не поставяй приборите за храна в мръсна вода, защото това ги прави прокълнати, нечисти и ще трябва да ги изхвърлят. — Той и отправи притеснена усмивка. — Няма да ти хареса това, но и жените ги смятат за осквернени. Никога не позволявай полите ти да докоснат някой мъж освен мен, никога не ходи пред мъж, между двама мъже или пред конете.

Клер се намръщи.

— Прав си, не ми хареса.

— Разумно е за хора, които живеят в толкова тесен и затворен кръг — обясни той. — Това дава възможност за известно уединение и защита, в противен случай би било невъзможно и създава сексуално напрежение. И макар циганките да имат репутация на съблазнителки, всъщност случайната връзка е почти непозната сред тях.

— Разбирам. Ще се опитам да не подразня никого.

Тъй като беше чула гласовете им, Ани си позволи да надникне в каруцата.

— Време е закуска. Ти върви, Ники, аз ще донеса дрехи за съпругата ти.

Той покорно се надигна, скочи от каруцата, после помогна на Ани да се качи. Циганките носеха свободни блузи с ниско изрязано деколте и многокатови ярки поли. Провесени обици от златни монети допълваха дрънкащите гердани, обвити около шията им, а шарени шалчета покриваха косите им.

Клер се облече в подобни дрехи, но без накити. Като сведе поглед към изрязаното деколте, заяви:

— На Никълъс ще му хареса това.

Ани се захили, белите й зъбите блеснаха сред тъмната й кожа.

— Хубаво е, че Ники си е намерил съпруга. От колко време сте женени?

Клер за замисли.

— Три дни.

— Толкова скоро! — Тя хвана ръката на Клер и огледа китката й, после кимна одобрително, когато видя малката, почти зараснала, резка. — Добре. Ще организираме пир в чест на женитбата. Но сега — добави тя загрижено — трябва да хапнеш нещо.

Излязоха от каруцата, изработена от дърво и украсена с ярки рисунки и с дърворезба. Дъждът беше престанал, небето бе ясно, а въздухът — свеж. Мъжете се бяха събрали в далечината около вързаните коне. Наблизо жени се движеха грациозно из катуна, а групичка полуголи деца се гонеха и крещяха около тях. Много слаба възрастна жена с лице като сбръчкан плод оглеждаше съсредоточено Клер, после кимна с глава и върна вниманието си към димящата пура.

Близо до каруцата имаше огън с малко гърне и котел, които се топлеха над жаравата. Когато Клер подуши вкусната миризма, Ани каза:

— Първо се измий. — Тя вдигна металната кана и посочи, че Клер трябва да си измие ръцете под струята вода, която й поливаше. Когато Клер се подчини, беше доволна, че Никълъс й беше дал този кратък урок за начина на живот сред циганите.

Ани й сервира канче със силно сладко кафе и чиния с пържен лук и наденичка. И двете бяха много вкусни. Когато Клер се наяде, забеляза, че жените прибираха нещата, подготвяха се за път без никакво суетене.

Никълъс се върна с трима мъже, с които разговаряше сериозно. Беше облякъл широко кожено елече и червена кърпа около врата си и приличаше съвсем като своите сънародници. Никой не би познал, че е британски благородник.

Той видя Клер и се запъти към нея, но се спря, когато забеляза възрастната жена.

— Кеджа! — извика той. Старицата му се усмихна с беззъба усмивка и двамата започнаха да разговарят на цигански.

Когато Клер приключи с кафето, дотича едно момче.

— Идват мъже — задъха се той. — Носят пушки.

Сърцето на Клер подскочи сякаш в гърлото й. Може би са ловци, но по-вероятно беше да са вчерашните им нападатели — търсеха плячката, която им избяга.

— Насам! — Ани посочи към каруцата. Клер и Никълъс се качиха и влязоха вътре.

— Лягай — нареди той и направи точно това, което бе казал. Когато Клер се подчини, Ани донесе няколко пухени завивки. Една по една тя ги постла над Клер и Никълъс, докато напълно ги покри. После нещо тежко се тръсна отгоре им. Тежината започна да се мърда върху тях.

Разбирайки, че Клер е уплашена, Никълъс улови ръката й и я издърпа в скута си.

— Ани е сложила четиригодишния си син върху нас. Дори някой да ни търси тук, няма да погледне под малкия Йоджо. Винаги е много кален.

И макар да чувстваше, че се задушава, Клер се насили да лежи неподвижно и силно стискаше ръката на Никълъс. Няколко минути по-късно се чу груб глас точно пред каруцата, говореше на английски език.

— Виждали ли сте мъж и жена, които пътуват пеша? Тревожим се за тях. Те… те имат треска и се изгубиха от нашия бивак.

Един от ромите се обади:

— Не, днес не са минавали други бели хора освен вас, сър.

— Да ви предскажа съдбата, уважаеми господине? — проточи се женски глас. — Една красива жена се вижда в бъдещето, с ръце като на птичка. Само си подайте ръката да видя дланта ви…

Ани я прекъсна.

— Не, почитаеми господине, за „dukkerin“ — гадателка на ръка, аз съм най-добрата. Умея истински цигански магии.

Последва я глас на дете:

— Едно пени за момчето, добри господине!

Пискливи детски гласчета се извиха:

— Едно пени, сър. Хайде, няколко пени. Едно пени, моля ви! Пени за момчето, сър.

— По дяволите — изръмжа посетителят. — Денят на благодарността е след шест месеца. Махайте се от мен, копелета.

Чергилото на каруцата се открехна. Пръстите на Клер стиснаха толкова силно ръката на Никълъс, че едва не спря кръвта му. Чувството за опасност й подсказа, че един от преследвачите им наднича от края на каруцата само на няколко сантиметра от главите им.

Изведнъж детето над тях започна да се гърчи.

— Пени, пени! — замоли се Йоджо. Друг глас на английски попита:

— Има ли някой вътре?

— Само още едно мръсно малко копеле — отвърна първият глас с отвращение. — Явно са се родили научени да просят.

Чергилото бе дръпнато обратно и гласовете заглъхнаха. Клер с облекчение изпусна дъха си, който бе задържала в дробовете. Никълъс е знаел какво прави, когато бе потърсил помощ от своите сънародници.

Чакаха дълго под пухената завивка. Скоро Йоджо стана, за да продължи да проси от преследвачите им, но те останаха скрити, докато мъжки глас извика:

— Вече може да излизате, Ники. Белите мъже си отидоха. Може би трябва да останете в каруцата, докато са на пътя, но мисля, че сте в безопасност.

Никълъс избута встрани завивките и с облекчение станаха. Пред ръба на каруцата беше клекнал Коре, красив набит мъж, съпруг на Ани и водач на групата. Никълъс попита:

— Беше ли сред тях зеленоокият мъж, когото ти описах?

Коре поклати глава.

— Бяха четирима мъже, но нито един не съвпадна с описанието ти. — Той надигна и отпи от каменната делва. — Момчетата, които претърсиха изгорялата странноприемница, се върнаха. Не са открили много. Нещата ви са изгорели, а конете ви са отведени. Наблизо е имало празно шише от уиски и това. — Той му подаде гладка сребърна кутийка.

Сърцето на Клер се сви при вида на кутийката за карти, която носеха джентълмените. Лицето на Никълъс пребледня, когато я отвори. Картите вътре бяха влажни, но ясно различи:

Лорд Майкъл Кениън.

Като видя изражението на Никълъс, Коре тактично се извърна и скочи от каруцата. Клер прошепна:

— Съжалявам, Никълъс.

Ръката му се сви в юмрук и рязко затвори кутийката.

— Не е разумно — промълви той, болка се долови в гласа му. — Дори да приема, че Майкъл е полудял и е решил да ме убие, защо ще го прави в планината? Защо ще наема мъже, когато може и сам? И ако търси мен, знае, че трябва по-обстойно да претърси циганския табор.

— Но той не беше с мъжете — вероятно не иска да оставя следи — тихо изрече тя. — Далече сме от Пенрийт, смъртта ни може да бъде приета като нещастен случай. Ако има разследване, ще обвинят само бандитите. — Тя се поколеба, но после добави: — Може да не е много разумно, но разбира се, много е логично.

Всичко бе напълно правдоподобно. И все пак, когато хвана ръката на Никълъс, Клер се молеше от цялото си сърце да не е така.