Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (3)

2

— Моята репутация — озадачено повтори Клер. — Какво, за Бога, искаш да кажеш?

Изглеждайки прекалено доволен от себе си, графът изрече:

— Ако живееш с мен за, да кажем, три месеца, ще помогна на селището и ще направя най-доброто, на което съм способен.

Клер усети, че я обхваща страх. Въпреки дръзките си думи въобще не си бе представяла, че той ще прояви интерес към нея.

— Въпреки скуката, която ще се наложи да изтърпиш — каза тя със сарказъм, — искаш да стана твоя любовница?

— Изглеждаш твърде непреклонна, за да си позволиш да се позабавляваш с греховете на плътта. — Погледът му се премести отново върху нея, този път студен и замислен. — Дори да промениш решението си през тези три месеца, ще ми достави удоволствие да ти услужа. Никога не съм бил с учителка, и то методистка. Дали пък, ако не вкарам в леглото си някоя, няма да се приближа до Бога?

— Възмутителен си!

— Благодаря. Опитвам се. — Той преглътна отново огромна глътка бренди. — И да се върна на въпроса — въпреки че ще живееш тук и ще изглежда, че си моя любовница, наистина няма да се налага да легнеш с мен.

— Какъв е смисълът на тази шарада? — попита тя облекчена, но объркана.

— Искам да видя колко далеч можеш да стигнеш и през какво си готова да минеш, за да постигнеш целта си. Ако приемеш моето предложение, скъпоценното ти село може да има полза, но ти никога няма да вдигнеш гордо глава, защото репутацията ти ще бъде унищожена. Заслужава ли си подобна жертва? Съседите ти биха ли ти простили милостиво падението дори ако се облагодетелстват от това? Интересен въпрос, но на твое място не бих разчитал много.

Разбрала накрая намеренията му, тя твърдо заяви:

— За теб това е само една безсмислена игра, нали?

— Игрите никога не са безсмислени. Разбира се, те се играят по определени правила. Какви да бъдат нашите? — Веждите му се свъсиха. — Нека да помислим… Основното условие ще бъде помощта ми в замяна на присъствието ти под моя покрив и привидно в моето легло. Успешното прелъстяване ще е нещо като второстепенна цел — допълнителна награда, която ще забавлява и двама ни. За да ми дадеш шанс честно да те прелъстя, ще трябва да ми позволяваш да те целувам един път на ден, но мястото и времето ще е по мой избор. Всички други любовни игри освен тази ще бъдат по взаимно съгласие. След тази целувка ще имаш право да кажеш не и аз няма да мога отново да те докосвам до следващия ден. След три месеца ще можеш да си отидеш вкъщи, докато аз продължа да помагам толкова време, колкото е необходимо. — Той се начумери. — Опасно е — ако ти позволя да ме въвлечеш в плановете си, може да не се измъкна от долината до края на живота си. Все пак ще е честно, аз ще рискувам нещо значително, а ти можеш да загубиш толкова много, ако приемеш предложението ми.

— Цялата тази идея е абсурдна!

Той я погледна с ангелска невинност.

— Напротив, мисля, че ще ти бъде много забавно — почти съжалявам, че няма да приемеш. Но цената е твърде голяма, нали? Девствеността ти може да бъде пожертвана, без никой да разбере, но репутацията е крехка обществена стока, лесно се губи, невъзможно е да се възстанови. — Той направи грациозен презрителен жест със свободната си ръка. — Сега, когато установих правилата на твоето мъченичество, още веднъж ще те помоля да тръгваш. Предполагам, че няма да ме безпокоиш пак.

Със злобното си самодоволно изражение, той приличаше на циганин — търговец на коне, който току-що беше продал стар кон на пет пъти по-висока цена. Видът му разпали гнева на Клер и я изкара извън кожата й. Беше толкова арогантен, безотговорен, дълбоко убеден, че я е надхитрил…

Прекалено вбесена, за да се безпокои за последствията, тя отвърна троснато:

— Много добре, милорд. Приемам предложението ти. Моята репутация в замяна на твоята помощ.

За миг настъпи тишина. После той изпъна гръб на дивана.

— Не казвай това! Ще си навлечеш презрението на приятелите и съседите си, вероятно ще бъдеш принудена да напуснеш Пенрийт ще загубиш и учителското си място. Заслужава ли да жертваш живота си, всичко, на което си се посветила, заради удоволствието да ме объркаш?

— Приемам предложението ти, за да помогна на моите приятели, макар, не отричам, че ще ми достави удоволствие да смачкам арогантността ти — студено отвърна тя. — Освен това, мисля, че грешиш — репутацията, която съм изградила за двадесет и шест години, може да е не чак така уязвима, както си мислиш. Ще разкажа на приятелите си точно какво правя и защо. Надявам се те да ми повярват и да ми простят. Ако пък греша и тази твоя игра ми струва живота, какво пък… — поколеба се, после сви рамене и устните й се присвиха. — Така да бъде.

Той попита с безпомощно изражение:

— Какво би казал баща ти?

— Каквото винаги е казвал. Задължението на християнина е да помогне на другите, дори личната цена да е твърде висока, а делата му са въпрос на съвест между самия него и Господ.

— Ако направиш това, ще съжаляваш.

— Може би, но ако не го направя, повече ще съжалявам за страхливостта си. — Очите й се присвиха. — Нима великият играч се уплаши изведнъж от играта, която самият той измисли?

И преди да е завършила думите си, той стана от дивана и прекоси стаята. Спря на милиметри от нея, черните му очи блестяха.

— Много добре, госпожице Морган. Или не, предполагам, че трябва да те наричам Клер, след като почти си ми любовница. Ще получиш каквото искаш. Използвай останалата част от деня, за да уредиш нещата си в селото. Ще те чакам утре сутринта — Той я изгледа с проницателен поглед, внимателен, но и преценяващ. — И не си създавай главоболия да носиш много дрехи. Ще те заведа в Лондон, където ще можеш да си купиш подходящо облекло.

— Лондон? Задълженията ти са тук. — Макар да чувстваше, че е ужасно нахално, тя добави: — Никълъс.

— Не се притеснявай — рязко каза той. — Ще изпълня своята част от споразумението.

— Но не искаш ли да знаеш какво трябва да се направи?

— Утре ще имаме много време за това. — След като се отпусна отново, той лениво пристъпи една крачка и се доближи толкова близо, че почти се докоснаха.

Сърцето на Клер заби по-бързо, докато се чудеше дали ще получи първата си целувка. Непреодолимата близост разпиля гнева й, поддържащ я до този момент. Тя неспокойно изрече:

— Сега ще тръгвам. Има много неща, които трябва да свърша.

— Не, все още не. — Той й отправи ленива хищна усмивка. — Ще станем много близки през следващите три месеца. Защо не опитаме да започнем още сега?

Графът вдигна ръка, а тя почти не бе на себе си от възмущение. Внезапно застинал на място, той каза меко:

— Може би е възможно да се запази репутацията ти след трите месеца под моя покрив, но ще можеш ли ти да устоиш?

Изведнъж Клер облиза сухите си устни, после се изчерви, когато го видя да наблюдава нервните й движения. Като се опитваше да звучи уверено, тя каза:

— Мога да устоя, когато се налага.

— Сигурен съм, че можеш — съгласи се той. — Целта ми ще бъде да те науча да се забавляваш.

За нейна изненада той не се опита да я целуне. Вместо това посегна и започна да издърпва фибите от косата й. Тя усети напрежението, потискащата мъжественост, сръчните му пръсти и ивицата открита загоряла кожа на шията над яката на ризата. Той излъчваше ухание с примес на бренди, което я накара да си представи иглолистна дива гора и свеж бриз край морето.

С лудо биещо сърце Клер стоеше скована на мястото си, когато неочаквано голям кичур от косата й се разпиля свободен, като непокорния порив, пропълзял под корсажа й. Той загреба с шепа косата й и я остави да се плъзга през пръстите му.

— Никога ли не си я подстригвала?

Когато тя поклати глава, той измърмори:

— Прекрасно. Тъмен шоколад с оттенък на червен дарчин. И останалата част от тялото ти ли е такава, Клер — прекалено силен нравствен контрол, прикриващ таен вътрешен огън?

Напълно засрамена, тя бързо изрече:

— Ще се видим утре, милорд.

Когато Клер опита да се извърне, той я улови за китката. Мушна фибата в дланта й, после я пусна.

— До утре.

Като обгърна с ръка кръста й, Абърдар я съпроводи до вратата. Преди да я отвори, сведе поглед към лицето й. Изражението му бе напълно сериозно.

— Ако решиш, че не искаш да минеш през това, повече няма да мисля за теб.

Четеше мислите й или просто много добре разбираше природата на хората? Клер отвори вратата и се измъкна от стаята. За щастие Уилямс не беше наоколо, за да види разрошената й коса и пламналите бузи. Ако беше я видял, със сигурност щеше да си помисли, че…

Дъхът й спря. Ако приемеше предизвикателството на графа, тя щеше да живее тук и Уилямс щеше да я вижда всеки ден. Дали икономът ще гледа на нея с разбиране? Или с презрение? Дали ще й повярва, ако му обясни всичко, или ще я презира и ще я мисли за лъжкиня и блудница?

Почувствала се сякаш на ръба на нервно разстройство, Клер се втурна в малка приемна. Седна и скри лицето си в длани. Почти не познаваше Уилямс, а бе загрижена за неговото мнение. Колко ли по-лошо щеше да стане, когато всички в Пенрийт разберат, че живее с известния развратник?

Когато осъзна напълно дяволската игра на Никълъс, отново разтри слепоочията си. Той знаеше точно какво иска; всъщност разчиташе на страха й от общественото неодобрение, за да я обезкуражи и да я накара да се откаже.

Тази мисъл й помогна да си възвърне самообладанието.

Измъкна се от къщата и отиде в конюшнята, за да вземе каретата с коня си.

Все още имаше време да промени решението си. Дори не трябваше да се изправя лично пред графа, за да признае страхливостта си. Всичко, което трябваше да направи, беше от утре да стои далеч от него. Никой нямаше да разбере какво се е случило.

Но истинският проблем не беше нито нейната гордост, нито графа с упоритата му егоцентричност. Проблемът беше Пенрийт. Тази истина прониза сърцето й, когато пътят се изкачи до малък хълм и селото изникна пред погледа й. Клер спря каретата и се вторачи в познатите плочи върху покривите. Пенрийт приличаше на стотици други уелски селища с редици каменни къщички, сгушени в избуялата зеленина на долината. И макар в него да нямаше нищо забележително, това бе нейният дом и тя знаеше, че обича всеки камък там. Хората бяха свои, сред тях бе прекарала целия си живот.

Мисълта за мината избистри обърканото й съзнание. Може би днес да постъпи лошо, подтикната от гордост и гняв, но въпреки всичко причината за нейната мисия беше сериозна. Борбата за благоденствието на селото не можеше да бъде грешка; предизвикателството щеше да спаси собствената й душа, която бе извадена от равновесие.

 

 

Седмичната сбирка беше сърцевината на духовното общение между методистите и тази вечер групата на Клер имаше една от редовните си срещи. Тъкмо сега бе моментът да разкаже всичко на най-близките си приятели. И въпреки това, когато групата изпя заключителния химн, от тревога стомахът й се сви на топка.

Водачът на групата, Оуен Морис, каза молитвата. После настана време членовете на малкото братство да споделят духовната радост на предизвикателствата, които бяха преживели през последните седем дни. Беше спокойна седмица; много бързо дойде ред на Клер да започне разказа си. Тя се изправи и обходи с поглед всеки един от петимата мъже и шестте жени.

Групите бяха най-добрият модел на християнка общност. Когато бащата на Клер умря, членовете на братството я подкрепиха в трудностите, както и тя поддържаше другите при разрешаване на техните проблеми. Хората, събрани в тази стая, бяха едно духовно семейство, в което мнението на другите се ценеше повече от личното.

Молейки се вярата им в тях да не се окаже неоправдана, тя каза:

— Приятели… братя и сестри… впуснах се в едно начинание, което се надявам да бъде от полза за всички в Пенрийт. То е в разрез с общоприетото — дори е възмутително — и много хора ще ме осъдят. Моля се вие да не го направите.

Съпругата на Оуен, Марджед, която беше най-близката приятелка на Клер, насърчително й се усмихна.

— Разкажи ни. Не мога да повярвам, че ще направиш нещо, с което да спечелиш неодобрение.

— Дано да е така. — Клер сведе поглед към сплетените пръсти на ръцете си. Сякаш духът на нейния баща, любимецът на всички членове на методистката църква в Южен Уелс се преля в нея.

— Граф Абърдар се върна в имението. Днес отидох при него с молба да използва влиянието си, за да помогне на селото ни.

Едит Уикс, бърза в думите, както винаги, се ококори ужасено.

— Говорила си с този мъж! Скъпа, разумно ли беше?

— Вероятно не. — Клер предаде сбито споразумението, което бяха сключили с Абърдар. Не спомена за това как се е чувствала, как се е държал графът, както и факта, че той ще трябва да я целува по един път на ден. Нито можеше да си позволи да разкрие невъздържаността на собствените си емоции. Лишено от тези подробности, обяснението не продължи дълго.

И когато тя свърши, приятелите й останаха да се взират в нея с изненада и загриженост. Едит заговори първа:

— Не е възможно да се подложиш на това! — заяви тя. — Непристойно е. Ще бъдеш съсипана.

— Може би. — Клер вдигна ръце в умоляващ жест. — Но всички знаете как стоят нещата в мината. Ако има шанс лорд Абърдар да промени положението, аз съм длъжна да опитам.

— Не и с цената на твоята репутация! Доброто име на една жена е нейното най-голямо богатство.

— Това са само надути фрази — отвърна Клер. — Главната догма на нашата вяра е всеки човек да действа според своята собствена съвест. Не трябва да позволяваме да бъдем възпирани от това, какво може да си помисли обществото.

— Да — неуверено се съгласи Марджед, — но сигурна ли си, че си призвана да го направиш? Молила ли си за това?

Опитвайки се да прозвучи уверено, Клер отвърна:

— Сигурна съм.

Едит се намръщи.

— Какво ще стане, ако Абърдар унищожи репутацията ти и после не изпълни обещанието си? Ще се провалиш — заради неговата дума и титлата му. Този мъж е само един лъжлив циганин.

— За него съдбата на селото е игра — но пък той е от хората, който приема игрите сериозно — заяви Клер. — Мисля, че по свой начин е честен и почтен.

Едит изсумтя.

— Не може да му се има доверие. Като момче беше див като хищна птица и всички знаем какво се случи преди четири години.

Джейми Харкин, който беше войник, докато не загуби крака си, каза с бавен, спокоен глас:

— Наистина не знаем какво се е случило тогава. Прекалено много слухове, но не бяха предявени никакви обвинения срещу него. Спомням си Никълъс като момче. Беше свестен младеж. — Той поклати глава. — Но хич не ми се ще нашата Клер да остане в голямата къща. Ние я познаваме твърде добре, но другите ще говорят и ще я порицаят. Ще направят живота ти ад, момиче.

Марджед погледна към съпруга си, който работеше в мината като рудокопач. Той беше късметлия — имаше работа, макар и трудна и опасна.

— Ще бъде чудесно, ако Клер успее да убеди лорд Абърдар да подобри условията в рудника.

— Така е — обади се Хю Лойд, млад мъж, който също работеше в мината. — Собственикът и управителят пет пари не дават… — Той се изчерви. — Простете, сестри. Това, което исках да кажа, е, че не ги интересува какво ще се случи с нас, въглекопачите.

— Вярно е — мрачно потвърди Оуен. — Кажи ни искрено, Клер, вярваш ли, че постъпваш правилно? Много си смела, рискувайки доброто си име, но едва ли някой ще разбере подобна неблагоприлична постъпка.

Още веднъж изпитателният поглед на Клер обходи стаята. Знаейки, че не отговаря на изискванията, тя беше отказала да стане водач на малкото братство и никога нямаше да осъществи мечтата си да проповядва. Но беше учителка и знаеше как да завладее вниманието на пълна с хора стая.

— В дните, когато членовете на нашата общност бяха преследвани, моят баща рискува живота си, за да проповядва истинното християнско учение. Два пъти за малко да бъде убит от тълпата и живя с раните чак до деня, в който умря. Ако той не се поколеба да рискува своя живот, как мога аз да откажа да рискувам нещо толкова незначително като земната си репутация?

По израженията върху лицата им разбра, че приятелите й бяха трогнати от нейните думи, но продължават да се съмняват. Изпитвайки силна нужда от тяхната подкрепа, Клер продължи:

— Лорд Абърдар не скри факта, че предложението му не е резултат на… греховна страст, а просто начин да ме откаже. Той заложи на това, как ще реагирам, и загуби. — Тя преглътна мъчително, после побърза да отклони истината, докато не бе станала опасна. — Моето предположение е, че смята да ме използва като домашна прислужница или може би като икономка.

Облекчение се появи върху загрижените лица около нея. Само Едит измърмори:

— Да бъдеш домашна прислужница не е безопасно, ако негово величество лордът си е наумил нещо. Неслучайно го наричат графа демон.

Потискайки угризението, че ги заблуждава, Клер каза:

— Защо му е да таи някакви долни мисли към мен? Със сигурност има голям избор от неморални жени — тя търсеше подходящата дума, — как ги наричаха — муселинени развратници.

— Клер! — възкликна Едит ужасена. Джейми Харкин тихичко се захили.

— Всички знаем, че съществуват такива жени. Някои от тях дори са преоткрили Господ в сърцата си и са станали добри методистки. Защо да не сме съвсем искрени, когато говорим за тях?

— Какво ще стане с училището, Клер? Няма да имаш време да преподаваш. Дори да го направиш, повечето хора от селото ще бъдат изплашени, ако и преподаваш, и живееш в Абърдар при такива необичайни обстоятелства.

— Надявам се, че Марджед ще поеме редовните класове. — Клер погледна към своята приятелка. — Искаш ли да го направиш?

Марджед широко отвори очи.

— Мислиш ли, че ще се справя? Преподавала съм само в неделното училище и нямам твоите познания.

— Можеш да се справиш — увери я Клер. — Почти същото е като в неделното училище — четене, писане, смятане, домакински умения. Само има по-малко занимания по светото писание и по-големите ученици са по-напреднали. Разбира се, за времето, през което ще преподаваш, ще получаваш учителската ми заплата.

Както предполагаше, възможността да получава заплата реши изхода — за Марджед парите бяха необходими за трите й малки деца.

— Добре, Клер. Ще дам най-доброто, на което съм способна.

— Чудесно! Разработила съм план за уроците и съм написала бележки за това, как се справят различните деца. Ако дойдеш с мен вкъщи, ще ти дам всичко, което ти е нужно. — После Клер се обърна към Едит. — Марджед ще бъде много заета през следващите три месеца. Това е страхотно бреме, но ти вероятно ще можеш да поемеш часовете ми от неделното училище.

По-възрастната жена първо я погледна изплашено, после благодарно.

— Да, скъпа, ако това ще ти помогне да се справиш.

Друг член, Бил Джоунс се обади:

— А тъй като аз живея точно в края на улицата, ще наглеждам къщата ти.

Съпругата му Гледна самоуверено заяви:

— И ако някой говори лошо за теб, ще се разправя с мен!

Клер прехапа устни и се надигна.

— Благодаря много на всички ви. Благословена съм с такива приятели.

Мислено тя се закле, че никога няма да предаде доверието им.

 

 

— Тук съм написала най-важното на всеки ученик.

Марджед заразглежда внимателно бележките, задавайки й въпроси. Когато свършиха, попита разтревожено:

— Трима от учениците знаят почти колкото мен. Освен това не е минало много време, откакто бях ученичка.

— Напредналите ученици са най-лесните. Те не само се обучават сами, но помагат и на по-малките. Ще се справиш много добре — увери я Клер. — Не забравяй, че ако имаш някакви въпроси или проблеми, аз съм само на две мили оттук.

По устните на Марджед трепна лека усмивка.

— Както винаги, си организирала всичко чудесно. Страхувам се, но… о, Клер, толкова съм развълнувана, че ми вярваш, че мога да се справя! Преди пет години дори не можех да чета. Кой би си помислил, че самата аз ще стана учителка?

— А моята най-силна тревога е, че училището няма да се нуждае от мен, когато се върна. — Макар Клер да изрече думите спокойно, внезапно почувства остра болка от истината в тях. С малко опит Марджед щеше да стане превъзходна учителка, в известно отношение по-добра от самата Клер. Макар приятелката й да не беше толкова обучена, тя имаше повече търпение.

Когато приключиха с работата, Марджед се облегна на стола и отпи от чая, който Клер беше поднесла.

— Как изглежда?

Улавяйки я неподготвена, Клер попита:

— Кой?

— Лорд Трегър или по-точно лорд Абърдар, какъвто е в момента. — Марджед отправи към нея палав поглед. — Нашият Никълъс. Едно време се измъкваше от пазачите си и слизаше да играе в селото. Не беше от младежите, които лесно се забравят. Разбира се, ти беше по-малка, затова не си го спомняш толкова добре. Палав и малко див, но никаква злоба, нито снобизъм. Говореше добре уелски като нас, не като стария граф.

— Не знаех, че говори уелски. — След като по-горните класове в Уелс бяха обучавани предимно на английски език и възпитавани в духа на британската традиция, Клер неохотно се опита да повиши мнението си за Никълъс. — Говорих на английски език, когато го посетих.

— Спомням си, когато се прибра от Оксфорд с тримата си приятели — замечтано каза Марджед. — Някой спомена, че в Лондон ги наричали падналите ангели. Никълъс, тъмен и красив като дявол. Люсиен, рус и красив като Луцифер. Рафаел, който сега е херцог, и лорд Майкъл, преди проклятието да връхлети Пенрийт. Може би бяха малко диви, но също най-красивите младежи, които някога съм виждала. — Тя се усмихна. — Разбира се, освен Оуен. Е, той се увърташе около мен и може би съм изпитала изкушението да стана паднала жена.

— Със сигурност преувеличаваш.

— Съвсем малко. — Марджед изпи чая си. — И така, Никълъс е граф, и отново е вкъщи след години скитане из диви земи. Толкова ли е красив, колкото преди?

— Да — промърмори потиснато Клер.

Марджед изчака с надежда да чуе повече подробности. Когато такива не последваха, тя попита:

— Има ли някакви странни зверове, които се навъртат в имението? Говори се, че е донесъл някакви диви животни. Трябва да предпазя децата да не надникват в имението.

— Не видях нищо по-екзотично от пауни, но те винаги са си били там. — Клер подреди купчината листа и ги подаде на приятелката си.

Сещайки се, че е време да си ходи, Марджед стана.

— Ще идваш на сбирките ни, нали?

— Разбира се. — Клер се поколеба. — Най-малкото ще идвам, когато мога. Лорд Абърдар спомена, че ще ме заведе в Лондон.

Приятелката й изви вежди.

— Наистина ли? Няма да те заведе там, ако си домашна прислужница.

— Но може да го направи, ако работя като икономка — промърмори Клер, изпитвайки неудобство, че отговорът й не беше съвсем честен. — Ще разбера какво ще трябва да правя.

Като стана сериозна, Марджед я предупреди:

— Бъди внимателна със Стария Ник, Клер. Той може да бъде опасен.

— Съмнявам се. Лорд Абърдар е твърде високомерен, за да насили жена, която не го желае.

— Не ме тревожи това — мрачно изрече Марджед. — Опасността е, че той може да те накара да го пожелаеш. — След тази злокобна забележка тя си тръгна за облекчение на приятелката си.

Скоро Клер опакова малкото си лични вещи, които щеше да занесе в Абърдар, а нямаше никаква друга работа за вършене. Твърде неспокойна, за да заспи, тя преброди четирите стаи на селската къща, като от време на време докосваше предметите. Бе родена под този покрив и никога не бе живяла някъде другаде. Колкото и да беше величествен Абърдар, щяха да й липсват варосаните бели стени и простите мебели.

Като погледна към малката градина в задния двор, все още незасята за тази година, Клер потрепери: не можеше да потисне чувството, че вижда всичко за последен път. Може би не буквално, но с цялото си същество усещаше, че един етап от нейния живот беше приключил. Това, което се беше случило в Абърдар, щеше да я промени завинаги. Макар да се съмняваше, че промяната ще е за добро, тя бе поела този път и нямаше да се откаже.

Накрая, в отчаяно търсене на смирение в душата си, тя коленичи и се помоли, но не получи отговор на молитвите си. Никога не получаваше.

Утре, както винаги, трябваше да се изправи сама пред съдбата си.