Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (17)

16

Докато чакаха сред дългата колона от гости в имението Кандовър, Клер попита:

— Виждал ли си херцога след пристигането си в Лондон?

— Посетих го, но не беше вкъщи, затова му оставих бележка — усмихна се Никълъс. — Рафи ми изпрати отговор. Покани ме на бала със заплахата, че ако не дойда доброволно, ще ме довлече тук за яката.

— Вероятно няма да успееш да го поздравиш при толкова много чакащи — отбеляза тя. — Чувала съм, че в Лондон приемат за светски този бал, на който има достатъчно голяма блъсканица.

— Рафи не следва модата, той я въвежда. И тъй като не се забавлява от непокорната тълпа, сбирките му са с много по-подходящ брой хора. А също и по-забележителни.

Тя го изгледа с раздразнение в погледа.

— Не кани ли неомъжени момичета, на които не им е позволено да идват?

— Рафи не се интересува от благовъзпитани девици — унило отвърна Никълъс. След като посочи жената, застанала до домакина, той добави: — Това е лейди Уелкот, последната му любовница според думите на Люсиен.

— Омъжена жена?

Никълъс кимна.

— Рафи винаги се е интересувал само от омъжени жени. Знаят правилата и не създават проблеми, нито се влюбват безумно в него.

Като дъщеря на проповедник тя не знаеше достатъчно за висшите кръгове, затова попита:

— Нима прелюбодеянието е начин на живот в светското общество?

Той сви рамене.

— След като много аристократични бракове се сключват поради семейни или имотни причини, трудно можеш да се изненадаш, когато съпрузите търсят удоволствие другаде.

Затова ли Никълъс бе изневерил на своята съпруга? Дори великолепната рокля на Клер не й даде кураж да зададе този въпрос. Вместо това тя каза:

— Вероятно дукът не може да си избере съпруга по свое желание заради фамилното наследство.

— След като завърши Оксфорд, Рафи изведнъж се влюби безразсъдно — постави всичко в краката на едно момиче. Никога не съм я виждал, тъй като бях все още в университета, но той ми писа разни несвързани безсмислици, че била като богиня, слязла на земята. Официално щяха да се сгодят през следващия светски сезон. Единственият път, когато съм забелязвал Рафи разстроен душевно.

— Нима момичето е умряло и той не е срещнал жена, равна на нея? — съчувствено попита Клер.

С гневен блясък в очите Никълъс отвърна:

— Не, тя го предаде. Не е ли това любовта?

Клер усети как дъхът й изведнъж пресекна. После промълви:

— Така е, без съмнение, това е най-циничната забележка, която някога съм чувала в живота си.

— Нима? Моят опит показва друго. Всеки, който някога е твърдял, че ме обича… — гласът му рязко секна.

Осъзнавайки, че той неволно е издал една от болезнените истини, направили го такъв, какъвто е в момента, тя улови студената му ръка в своята.

— Предполагам, някои хора твърдят, че обичат, когато имат нужда от любов, или от желание за контрол, или пък го правят само от егоизъм — каза тя замислено. — И въпреки това все още има хора като Оуен и Марджед Морис, Емили и Робърт Холкрофт. Мислиш ли, че тяхната любов допуска предателство?

Пръстите му бавно стиснаха ръката й.

— Не, предполагам, че не. Вероятно искрената любов е късмет, който някои хора имат, други не.

— Понякога съм си мислила за това — тъжно изрече Клер. — Ако не вярваш в любовта, тогава в какво вярваш?

След кратка пауза той отвърна:

— Вероятно в приятелството.

— Искреното приятелство донякъде е любов — каза тя.

— Надявам се да е така. — Той й се усмихна недоверчиво. — Но след като съществува много по-малка вероятност от предателство в приятелството, то е много по-безопасно.

Те стигнаха до началото на шпалира и Клер за първи път можа да разгледа дук Кандовър, който разговаряше с двойката пред тях. Беше висок, красив и тъмен почти колкото Никълъс, с благородно изражение на лицето. Любезен, приятен, сдържан — истински образец на типичен английски джентълмен.

Предшестващите гости се отдръпнаха и дукът се извърна към тях. Лицето му мигновено просветна.

— Никълъс, радвам се, че успя да дойдеш. — Ръкува се с искрен ентусиазъм. — Вероятно тази вечер няма да имаме много време да разговаряме, но се надявам утре за обяд да се присъединиш към мен в правителствения клуб.

И както Клер бе одобрила Люсиен заради участието му в училищния побой въпреки превъзхождащия брой противници, тя хареса дука заради искрената радост от срещата им. И макар Никълъс да имаше лошо мнение за любовта, очевидно притежаваше дарба да спечели приятели.

Като издърпа напред Клер, той я представи.

— Рафи, моята приятелка, госпожица Морган.

След разговора им Клер се опасяваше, че той ще се осмели да я представи като своя приятелка. С усмивка тя каза:

— За мен е голямо удоволствие, ваша светлост.

Той изискано се поклони.

— Удоволствието е изцяло мое, госпожице Морган. — За разлика от очите на Никълъс, в неговите имаше много скръб, типична за англичаните, забеляза също любопитство и мъжко одобрение в дълбините им. За да приключи с представянето, Рафи каза: — Лейди Уелкот, граф Абърдар и госпожица Морган.

Любовницата на дука беше няколко години по-възрастна от него, може би около четиридесетте. Беше красива, русокоса жена с вид на изискана дама — но не от този тип, които истерично се влюбваха в мъжете. Клер си помисли за „богинята, слязла на земята“, която бе тласнала Рафи към тази жена и потисна въздишката си. Бедният херцог. Толкова много хора искаха да бъдат обичани и въпреки това, като че никога нямаше достатъчно любов за всички.

Лейди Уелкот нехайно кимна на Клер, но очите й заблестяха, когато се извърна към Никълъс.

— Лорд Абърдар — разгорещено каза тя. — Може да не си спомняте, но сме се срещали, когато бяхте виконт Трегър. В Бленъм.

Той се наведе над ръката й.

— Разбира се, че си спомням. Никога не забравям привлекателните жени.

Лейди Уелкот имаше прекалено изтънчени маниери, за да не допусне да се усмихне превзето, макар че според безпристрастното мнение на Клер това също беше преструвка. Като развяваше с грация ветрилото си, нейно благородие каза:

— Сега, когато сте отново в Британия, се надявам да ви виждаме по-често в Лондон.

— Твърде вероятно е. — Усмивката му беше чаровна — неговите усмивки винаги бяха такива.

Ако дукът изглеждаше развеселен от взаимните им комплименти, Клер трябваше да потисне желанието си да изрита в глезена както Никълъс, така и нейно благородие. Никълъс насочи веселия си поглед към нея и тя беше сигурна, че той прочете мислите й.

— Задържаме шпалира. Ако не успеем да разговаряме тази вечер, Рафи, ще се видим утре в клуба на британското правителство — увери го Никълъс.

Той улови ръката на Клер и я въведе в огромно преддверие, после свиха вляво към балния салон.

— За да имаш успех в обществото, Клер, трябва да се научиш да прикриваш чувствата си. Уплаших се, че ще ухапеш лейди Уелкот.

— Нямам желание да постигам успех в обществото — язвително отвърна тя. — И беше грубо от страна на нейно поостаряло благородие да позволи да й потекат лигите по теб в мое присъствие.

Той се ухили.

— Нима долавям ревност? Мислех си, че е един от седемте смъртни гряха.

— Ревността не, но завистта, скъперничеството, разврата, гнева, невъздържаността, високомерието и леността са — отвърна тя.

— Знам много добре този списък. — Очите му играеха. — Всеки има идеали, към които се стреми.

Клер се засмя.

— Невъзможен си.

— Опитвам се — скромно измърмори той.

Те преминаха през арка от яркочервени цветя и влязоха в огромна зала, където красиво облечени мъже и жени се разхождаха безцелно сред танцуващите. И макар че беше първият й прием във висшето общество, вниманието на Клер бе привлечено не от хората, а от декорите.

Стените и високите тавани, боядисани в черно, поглъщаха голяма част от светлината на канделабрите и придаваха тайнствена, нереална атмосфера на помещението. Тъмнината увеличаваше възхитителния ефект на силно осветените мраморни статуи, които стояха на поставки в ъглите на салона. Всичките скулптури бяха с размери на хора в класически драперии, разголващи голяма част от телата им. Клер отбеляза:

— Гръцките и римските статуи са твърде екстравагантни, нали?

Никълъс се захили.

— Наблюдавай скулптурите известно време.

Тя го направи и както предполагаше Никълъс, рязко възкликна, когато една от скулптурите смени позата си.

— Милостиви Боже, те са живи!

— Рафи обича баловете му да са незабравими. — Никълъс посочи друга „скулптура“, мъж който се беше навел от постамента и разговаряше с красива жена статуя до него. — Вероятно на тези дами е било платено щедро да се покрият с бяла боя и пудра, а после да стоят неподвижни цяла вечер. Възможно е младежът да се опитва да си уреди лична среща с любимата си нимфа.

— Дукът няма ли да се разсърди?

— Е, няма да му хареса, ако статуята тръгне към беседката с приятелката си, но предполагам, че могат да правят каквото пожелаят, когато свърши балът.

Клер загледа отблизо скулптурата, която с бавно движение вдигна белите си вежди към джентълмена, който я потупваше по крака. Дрехите й бяха много оскъдни и ясно се долавяше, че забележителната й фигура изобщо не е творение на изкуството.

— Започвам да разбирам защо не желаят да водят невръстните си дъщери тук — плахо промълви Клер.

На балкона музикантите подеха мелодия и започна да се сформира група за танци, мъже и жени се нареждаха един срещу друг. Изведнъж Клер се усети, че потропва с крак в такт с музиката.

— Искаш ли да танцуваш? — попита Никълъс.

— Не знам как — каза тя, неспособна да прикрие съжалението в гласа си.

— Хм, забравих, че танцуването е против методистките принципи. — Той сведе поглед към тропащия й крак. Тя скри обувките си под подгъва на роклята, Никълъс каза: — Доста лесен народен танц. Само веднъж ги наблюдавай и ще можеш да опиташ на следващия път, разбира се, ако съвестта ти позволява.

След кратко обмисляне тя изрече:

— Съвестта ми ще ме измъчва седмици наред. Едва ли един танц ще влоши нещата.

Първият танц беше последван от още един и Клер и Никълъс се присъединиха към танцуващите. Възхитена, тя сбърка само веднъж, но за късмет той беше достатъчно близо, за да я улови. Напълно забравила за греховността, тя страхотно се забавляваше.

След това започна валс, затова те се отдръпнаха встрани от дансинга. Никълъс каза:

— Валсът изглежда много порочен и е възможно да докара до провал западната цивилизация.

— Едва ли. — Клер оглеждаше плавно движещите се двойки. — Изглежда е много приятно с партньор, който ти харесва и доста противно с този, който не ти харесва.

— Ако се интересуваш, мога да наема учител по танци да те научи. Малко е сложно да опиташ без уроци.

Предложението беше съблазнително, но все пак в душата й бе останало малко благоразумие и съвест.

— Благодаря, но не мисля, че в бъдеще ще имам възможност да танцувам валс.

— Ще видим — измърмори той.

Неочаквано пред Никълъс изскочи пищна червенокоса жена. Напълно пренебрегвайки Клер, тя прегърна Никълъс и изписка:

— Скъпи Стари Ник, върнал си се у дома. Трябваше да ми се обадиш. Улица „Хил“ №12. Сегашният ми покровител няма да има нищо напротив.

Той спокойно я отблъсна от гърдите си.

— Същото каза и последния път, Айлин, а нещата свършиха с дуел при варовиковата кариера. За щастие тогавашният ти покровител беше дяволски несръчен в стрелбата, но едва ли мога да отрека справедливостта на недоволството му.

— В много неща Хенри не беше добър — затова те поканих. — Без да се смути, тя леко потупа китката му с прибраното си ветрило от слонова кост. — Кога можеш да дойдеш?

— Съжалявам, а освен това вече съм зает. — Проницателният й поглед се премести върху строгото лице на Клер. — При това никога не повтарям една и съща грешка втори път.

Червенокосата кокетка се нацупи.

— Бях любезна единствено заради доброто старо време, нали знаеш. — Тя разтвори ветрилото си и енергично го развя. — Не се нуждая от теб. Сегашният ми покровител е метър и деветдесет и всичко му е в пропорция.

Вместо да се обиди, Никълъс избухна в смях.

— Правилно, Айлин, няма да си губиш времето с жалък младеж като мен.

Ярко начервените устни на жената рязко се свиха в превзета усмивка и за първи път тя погледна Клер в очите.

— Забавлявай се, докато можеш, душичко. Никой не е по-добър от Никълъс, както в леглото, така и извън него.

Когато Айлин се отдалечи, Клер каза раздразнено:

— Нима жените тук се делят на такива, които са били някога в леглото ти и други, които се надяват да те вкарат там в бъдеще?

Устните му се извиха.

— Вероятно ще си хабя напразно думите да ти казвам да не се тревожиш, но забележи, че не приех предложението й. Макар да съм виновен за предишните си успешни прелъстявания, за разрушаването на репутацията ти и за много други по-дребни прегрешения, едно нещо със сигурност няма да направя. И това е да те унижа пред другите хора.

Той нежно постави ръка на тила й и бавно я погали. Напрегнатостта й започна да намалява. Клер с примирение установи колко добре я разбираше Никълъс. Въпреки че беше чужда на най-смъртоносните грехове, тя определено беше горда и нямаше да понесе, ако Никълъс публично покровителстваше тази нахална продажна жена.

— Не каза ли, че куртизанките ще са по-дискретни от дамите?

— Всяко правило си има изключение.

Познат глас прекъсна разговора им.

— Добър вечер, Никълъс, госпожице Морган. — Лорд Стратмор с лека походка се приближи с лека походка до тях. — Забелязах Майкъл да се насочва към игралната зала, макар да не бях достатъчно близо, за да съм сигурен, че е той.

— Може би ще го открия — заяви Никълъс. — Ще останеш ли с Клер, докато се върна?

— Разбира се.

Когато Никълъс изчезна в тълпата, Стратмор замислено измърмори:

— Живо доказателство за смесената му кръв.

Сепната, Клер попита:

— Какво искаш да кажеш?

Стратмор кимна към отдалечаващия се Никълъс.

— Сравни го с останалите прекалено възпитани аристократи.

Тя се засмя след мигновено обзелото я прозрение — нямаше мъж в балния салон, който да притежава магнетичната жизненост на Никълъс.

— Разбирам какво имаш предвид. До него всички изглеждат като полуживи. — Тя хвърли палав поглед към събеседника си. — Ти прекалено възпитан ли си?

— Разбира се. Основателят на благородническата фамилия Стратмор е бил енергичен барон разбойник, но буйната кръв се е успокоила с годините. Женитбата с един циганин може да подобри потеклото ни. — Той й отправи ангелска усмивка. — И тъй като никога не съм си позволявал да ме покори неудържима страст, Никълъс знае, че е безопасно да те остави на моите грижи.

— Предполагам, че липсата на страст е нещастие за един развратник.

— Не съм развратник — усмихна се той. — Но допускам, че имам тъмни тайни.

Развеселена тя каза:

— Ако не си развратник, значи си шпионин.

Леконравното изражение върху лицето на Стратмор изчезна и той остро реагира:

— Нима Никълъс ти е казал за… — спря, после направи гримаса. — Мисля, че току-що казах твърде много.

Въпреки че коментарът на Клер бе напълно добродушна шега, реакцията на Стратмор й помогна бързо да заключи.

— Веднъж Никълъс спомена, че по време на пътуването си из континента събирал информация и вършел куриерска работа за стар приятел. И тъй като работиш в британското правителство, не е трудно да предположа, че е имал предвид теб.

— Имаш ум на интелигентен чиновник. — Усмихнат, Люсиен изглеждаше по-млад и по-малко отегчен. — И тъй като допускам, че не съм толкова значителен и полезен, на какъвто се правя, бих бил благодарен, ако запазиш това за себе си.

— Този разговор е толкова уклончив, че не мога да си позволя да го спомена пред някой друг, лорд Стратмор.

— Умна и дискретна. — Удовлетворен, той въздъхна. — Защо не срещна жена като теб? Ще трябва да те помоля да ми казваш Люсиен, както моите приятели. И тогава, ако нямаш нищо напротив, ще мога да те наричам Клер.

— Бих искала да е така, Люсиен.

Той й предложи ръката си.

— И сега, след като официално сме приятели, ще си потърсим ли по чаша пунш? Доста е задушно тук.

С усмивка тя мушна ръка под лакътя му и те си пробиха път през тълпата до една беседка, където гола русалка разливаше от стъкленица винения пунш в кристални купи. Този път беше истинска статуя, въпреки че, ако имаше живи русалки, Клер не се съмняваше, че херцогът щеше да ги наеме.

Стратмор задържа една чаша под струята, подаде я на Клер, после напълни друга за себе си.

— Забавляваш ли се от първия си бал?

— Да, но се надявам да не личи, че не съм била досега на балове.

— Изглеждаш спокойна и почти като у дома си — увери я той. — Никой не би предположил, че си учителка от Уелс, която волю-неволю е била въвлечена в чужд свят.

Той придружи Клер обратно до балната зала, за да погледат танцуващите.

— Никълъс заслужава хубав бой за това, което ти е направил, макар да мога да разбера порива му.

— Надявам се това да е комплимент.

— Така е. — Веселието му се изпари. — Нима трябва да ти казвам, че Никълъс е далеч по-объркан, отколкото си признава. Винаги е бил, а след тези нещастни събития преди четири години само Бог знае какво таи под повърхността на странното си циганско съзнание. Нуждае се от нещо или от някого, и ти си най-добрата надежда, която съзирам. И въпреки че имаш причина да негодуваш от това, което направи с живота ти, надявам се да бъдеш търпелива с него.

— За да бъда честна, трябва да си призная, че вината за това положение е колкото моя, толкова и негова. Не трябваше да го моля за помощ още на първата ни среща, нито пък да приемам такова нелепо предизвикателство. — Клер се замиеш върху останалите думи, които Люсиен беше изрекъл. — Но не съм толкова значима за него, освен че го запознах с живота в Пенрийт. — Тя се засмя. — Понякога си мисля, че Никълъс не знае как да се държи с мен, като с любовница или като с домашен любимец. Люсиен се усмихна одобрително, но поклати глава.

— За него ти си много повече от тези неща, макар да се съмнявам, че той наистина го разбира.

Коментарите на Люсиен бяха вълнуващи, но Клер не им вярваше. Докато отпиваше от пунша, тя реши, че самоувереният и със съвършено възпитание лорд Стратмор беше романтик.

По-лесно й беше да повярва в това, отколкото че тя самата е нещо специално за Никълъс.