Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (14)

13

Клер се взираше с широко отворени очи през прозорчето на пътническата карета към здрачния Лондон.

— Никога не съм си представяла, че има толкова много хора на света — въздъхна тя.

Никълъс тихо се засмя. Той седеше до нея, излегнал се непринудено върху тапицираната седалка с ръце, скръстени пред гърдите.

— Селските мишки идват в града.

Тя се намуси, имитирайки раздразнение.

— Когато си дошъл за първи път в Лондон, сигурна съм, че си бил напълно равнодушен.

— Ни най-малко — весело отвърна той. — Бях на седемнадесет и бях толкова очарован, че за малко да падна през прозореца на каретата. Някои обичат Лондон, а други го мразят, но никой не може да остане равнодушен. Докато си тук, възнамерявам да ти покажа многообразието на града.

Каретата им се отклони и водачът на преминаващата двуколка обсипа с поток от обидни хули техния кочияш. Клер слушаше със свъсени вежди.

— Този колар на чужд език ли говори? Не можах да разбера нищо от това, което каза.

— Говори кокни — ужасния диалект на лондонското простолюдие от източната част на града, а така също използва думи, които една добре възпитана млада дама не може да разбере — унило отговори Никълъс.

Тя му отправи палав поглед.

— Можеш ли да ми обясниш забележките му към мен?

Той изви вежди.

— Макар винаги да съм желал да те развратя, непочтеният език не е начинът, по който искам да го направя.

Улиците постепенно станаха по-чисти и по-тихи и накрая каретата се залюля и спря. Кочияшът отвори вратата, свали стъпенката и Никълъс помогна на Клер да слезе. Беше почти тъмно и всичко, което можа да види от къщата на Абърдар, беше предната фасада.

— Това място също ли се нуждае от икономка? — попита тя.

— Преди няколко дни съобщих на моя лондонски представител, че ще пристигна, така че къщата трябва да е почистена и временно да е нает персонал. — Той й предложи ръка. — Разбира се, като господарка на къщата можеш да направиш каквито промени пожелаеш.

Тя установи унило, че това беше нова, по-ловка форма на прелъстяване. Опияняваше се при мисълта, че се отнася с нея като с дама и зачита мнението и. Но си напомняше, че това е временно и тази мисъл й помагаше да остане нащрек.

Докато изкачваха мраморните стъпала, започна да се съмнява, че всичко ще мине благополучно. Досега на Никълъс му беше забавно да има Клер за компания. Но Лондон щеше да му предложи много по-вълнуващи забавления. Всъщност той можеше да се отегчи от присъствието й и да я изпрати вкъщи преди да е изминала седмицата.

И тогава тя щеше да спечели, нали?

Разкошните стаи и пищната мебелировка в къщата на Абърдар се оказаха в добро състояние, въпреки че не бяха използвани дълги години. Никълъс учтиво представи Клер на малобройния персонал като своя братовчедка, както бе направил, когато запази отделни стаи в странноприемницата по време на пътуването им до Лондон.

В началото слугите не знаеха как точно да се държат с Клер. Тя предположи, че изглежда твърде старомодно облечена, за да бъде роднина на аристократ и още по-малко вероятно негова любовница. Обаче слугите бяха лондончани и трудно можеха да бъдат объркани, така че се подчиняваха на заповедите й в замяна на огромните си надници. Откри, че й е безразлично какво е личното им мнение за нея — много по-лесно се живееше сред непознати, отколкото с хора, които знаеха целия й живот.

В първия си ден в града Клер се събуди, изпълнена с вълнение. Когато слезе на приземния етаж, Никълъс вече пиеше кафе и четеше „Морнинг Поуст“. Когато я видя, стана учтиво.

— Добро утро, скъпа. Добре ли спа?

— Не, наистина — Мейфеър е почти толкова шумен, колкото мината в Пенрийт. Но предполагам, че ще свикна. — Клер хвърли поглед към „Морнинг Поуст“. — Представям си какво удоволствие е да можеш да прочетеш днешния вестник, а не няколко седмици по-късно! Такъв лукс.

Усмихвайки се, той й наля чаша с горещо кафе.

— Лондон е центърът на света, Клер. Повечето от новините се правят тук.

След като си избраха топла закуска от бюфета, двамата седнаха. Никълъс каза:

— Преглеждах светските новини. В тях не се споменава за лорд Майкъл Кениън, нито за граф Стратмор, но дук Кандовър е в града.

Сърцето й се сви от тревога.

— Дук?

Правилно разтълкувал изражението й, той обясни:

— Това е Рафи. Не се тревожи, въпреки че е дук и един от най-големите богаташи, той никога не си позволява да го изтъква и да те поставя в неудобно положение. Страстен привърженик е на сдържаните джентълменски обноски.

— Винаги съм била любопитна как се държи един джентълмен независимо от парите и предните си.

Той се засмя и сгъна вестника.

— Според Рафи английският джентълмен не трябва да е груб, освен ако не го прави нарочно.

— Не намирам утешение в това обяснение — каза тя с усмивка. — Предполагам, че граф Стратмор е твоят приятел Люсиен.

— Точно. Не се тревожи, може да имат благороднически титли, но като мои приятели са много толерантни — трябва да са такива, щом ме търпят. — Той се унесе в спомени. — Срещнах Люсиен в Итън, когато четири момчета решиха, че някой толкова черен и приличащ на чужденец, колкото мен, трябва да бъде набит. Люсиен сметнал, че превъзходството над противника е неспортсменско, затова мина на моя страна. Този побой струваше и на двама ни посинени очи, но успяхме, и оттогава сме приятели.

— Мисля, че одобрих граф Стратмор. — Клер приключи с яйцата и наденичката — не толкова добри, като тези на госпожа Хауел, но доста приемливи. — Някой от падналите ангели женен ли е, или това е против правилата на развратниците?

— Доколкото знам, всичките са ергени, макар че след като толкова време не съм ги виждал, всичко може да се е случило. — Той бръкна в джоба си и измъкна няколко банкноти, после ги подаде на Клер. — Вземи това. Лондон е скъпо място и ще се нуждаеш от джобни пари.

Клер му се усмихна и изумена огледа парите.

— Двадесет лири. Колкото учителската ми заплата за година.

— Ако загатваш, че светът е нечестно място, няма да оспорвам твоето становище. Може би даренията за училището в Пенрийт ще повишат заплатата ти.

— Двадесет лири е огромна сума — има учителки в Уелс, които печелят по-малко от пет лири годишно, макар да работят и нещо друго. Е, вярно е, че получавам дарове, храна и помощ от много ученици и семействата им. Не знам дали принадлежа към света, в който двадесет лири са джобни пари. — Тя понечи да върне парите обратно през масата.

— Можеш да принадлежиш на този свят, който си избереш — остро каза той. — Ако двадесет лири ти изглеждат разточителство, запази ги за бягството си. Ще се нуждаеш от пари, за да се върнеш в Пенрийт, ако стана непоносим — възможност, която не е изключена.

Както обикновено, нелепите му шеги я влудиха.

— Много добре, макар че ми изглежда странно да взимам пари от теб.

Очите му заблестяха.

— Ако ти плащах за неморално поведение, не си си заслужила парите. Обаче двадесет лири ще покрият разноските за това, че те доведох в Лондон против твоето желание.

Тя се предаде и прибра банкнотите в джоба.

— Много е трудно да се спори с теб.

— Никога не спори с циганин, Клер — ние не се подчиняваме на логиката или на достойнството. — Той стана и се протегна с удоволствие. — Когато привършиш със закуската, ще трябва да направим нещо за гардероба ти.

Тя бързо сведе поглед към чашата с чай. Имаше и нещо невинно в начина, по който се протегна — с гальовна котешка сладострастност, която беше достатъчна да влуди и най-въздържаната дама.

Преди се мислеше за въздържана, но й ставаше все по-трудно да си го напомня.

 

 

Шивашкото ателие за модно облекло носеше непретенциозното семпло име „Дениз“ върху светло боядисаната малка табела, висяща над вратата. Обаче в самата Дениз нямаше нищо семпло — веднага след като влязоха в салона, приятна пълна блондинка изписка и дръзко се хвърли в прегръдката на Никълъс.

— Къде беше, ах ти, цигански немирнико? — възкликна тя. — Разби ми сърцето.

Той я вдигна във въздуха и звучно я целуна, после потупа пищните й задни части и отново я постави на крака.

— Сигурна съм, че казваш това на всички млади мъже, Дениз.

— Да — искрено си призна тя. — Но на теб го казвам сериозно. — Трапчинките й се очертаха. — Най-малкото говоря сериозно, защото мисля, че това ще се случи някога.

Клер наблюдаваше смълчана, обладана от непознато досега чувство на ревност. И макар да знаеше, че Никълъс беше свободен да се целува с когото пожелае, не й бе приятна непринудената му интимност към тази цветуща и красива блудница.

Преди гневът й да нарасне до опасно ниво, Никълъс каза:

— Дениз, това е приятелката ми госпожица Морган. Нуждае се от цялостна смяна на гардероба.

Модистката кимна и бавно започна да обикаля около новата си клиентка. Когато завърши огледа, тя съобщи:

— Меки цветове, проста линия, предизвикателно, без да бъде вулгарно.

— Точно така мисля и аз — каза Никълъс. — Ще започваме ли?

Дениз ги въведе в пробната, застлана с дебел килим, където влязоха още една шивачка и едно много младо момиче. Наредиха на Клер да се качи на платформата в средата на стаята. След това започнаха да се отнасят към нея като към бездушен манекен, докато Никълъс и Дениз я обвиваха с тъкани и обсъждаха стила, цветовете и материите.

Жизнерадостното им държане зарази както Клер, така и Никълъс и скоро първоначалното й раздразнение се разсея. Доставяше й удоволствие хуморът й и това, че изцяло обсебва вниманието на двама души, които бяха загрижени за дрехите й повече, отколкото самата тя, особено след като въпросните облекла бяха толкова различни от тези, които се смятаха за прилични в Уелс. Ако трябваше да избере дрехите си сама, щеше да се обърка от големия избор.

За да запълни времето си, тя започна да обмисля какво иска да види и да прави по време на пребиваването си в Лондон. Само веднъж се откъсна от мислите си, когато Дениз обви парче синя коприна около раменете й и каза:

— Перфектен цвят, нали?

— Окото ти е безпогрешно — съгласи се Никълъс. — От това ще стане великолепна вечерна рокля.

Когато започнаха да обсъждат възможните модели, помощничката се приближи и занавива коприната на руло. Материята запърха около врата й и Клер неволно я притисна — искаше да задържи нежния допир. Това беше най-прекрасният плат, който някога бе виждала, блестящ във всички нюанси на синьото и с други изящно преливащи оттенъци. Тя притисна коприната до бузата си и се погали в нея като котка, забеляза, че Никълъс я наблюдава. Пусна тъканта объркана.

— Няма нищо лошо да се забавляваш от нещо красиво — каза той ласкаво.

— Коприната е суетна и екстравагантна — отвърна строго тя, макар кожата й да продължаваше да тръпне на местата, където материята я бе погалила. — Има по-добри начини да си похарчиш парите.

— Може би — съгласи се той. Веселото му настроение растеше. — Но една рокля, ушита от тази коприна, ще направи чудеса със сините ти очи. И ще се чувстваш чудесно, когато я носиш.

Искаше да отрече, че би й доставило удоволствие да има такава красива и безполезна рокля, но не можеше — сърцето й се колебаеше, но и копнееше за синята коприна. Знаеше, че като приема предизвикателството на Никълъс, ще постави на изпитание добродетелите си, но се угнети, когато осъзна колко е уязвима за невъздържаността и за суетата на земните блага. Тя потърси в паметта си всички цитати от библията, предупреждаващи я за безумието на суетата.

Но това не й помогна. Не престана да мисли за синята коприна.

След като избраха тъканите и моделите, Никълъс попита дали има някакви готови модни облекла, които да подхождат на Клер. Дениз им показа три рокли, като съпроводи това с хапливи забележки за дамата, която ги поръчала, но не платила.

За да изпробва първата рокля, Клер се оттегли зад параван. С помощта на шивачката Мари тя облече премяната от муселин, прекрасен, но почти прозрачен. После шивачката пристегна късия корсаж. Клер очакваше да изпита по-голямо неудобство, защото никога не беше носила корсет, но облеклото се оказа по-комфортно, отколкото предполагаше.

Мари измърмори:

— Мадмоазел има толкова тънък кръст, че едва ли се нуждае от това, но така ще се подчертае линията на дрехата.

Шивачката взе мерките й, за да ги използва за ушиването на другите премени. После помогна на Клер да нахлузи рокля от мек плат с цвят на рози. Задните копчета бяха сложни — Клер започна да разбира защо модните дами се нуждаеха от прислужници. Преди да позволи на Клер да се погледне в огледалото на стената, Мари извади букетче от кремави копринени рози и го забоде в тъмната коса на Клер.

— Необходими са допълнителни аксесоари и различна прическа, но това ще задоволи графа.

Когато накрая й разреши да се види, Клер замига изненадано срещу образа си в огледалото. Кремавите рози придаваха на кожата й блясък, а очите й изглеждаха огромни. Приличаше на дама — доста привлекателна дама. Дори, Господ да й е на помощ, много елегантна. Критично огледа деколтето на роклята. Не само беше изрязано обезпокоително ниско, но корсажът повдигаше гърдите й отпред. Макар Клер да знаеше, че е скромно надарена, в тази модна рокля изглеждаше с доста изобилни… природни дадености.

Потисната от желанието да прикрие разголената си шия и гърди, тя срамежливо излезе иззад паравана. Никълъс и Дениз прекъснаха разговора. Шивачката кимна със задоволство, а Никълъс заобиколи Клер с блестящи одобрителни очи.

— Да си призная, поразен съм. Нуждае се само от една поправка. — Той очерта с пръста линията на корсажа отпред. — Изрежете деколтето дотук.

Тя се задъха — не само защото той докосваше гърдите й — и то на обществено място! — но и заради ужасяващо изрязаното деколте, което искаше.

— Отказвам да нося нещо толкова неприлично!

— Това, което предлагам, е доста модно. — Той очерта нова линия през гърдите й, като този път леко докосна зърната й. — Така вече ще бъде неприлично.

Ужасена, Клер вдигна поглед към Дениз.

— Разбира се, той се шегува.

— Защо не — оживено се обади шивачката. — Имам клиентки, които не желаят да си купят рокля, ако няма опасност гърдите им почти да изскочат. Казват, че поддържало интереса на джентълмените.

— Разбира се, съгласна съм, че има такива — измърмори нервно Клер. — Но това не е за мен.

— Изпъкваш с блясъка си повече от всички жени, които някога съм срещал. — Никълъс й отправи дяволита усмивка. — Деколтето, което предлагам, е по-смело, отколкото искаш, и по-консервативно, отколкото бих желал. Не е ли справедливо така?

Не можа да не се засмее. Напомняйки си, че никога няма да носи тези рокли пред други познати, тя каза:

— Много добре. Но ако хвана бронхит, ти ще си виновен.

— Ще те топля — отвърна той с определено опасен блясък в очите.

Клер се върна бързо зад паравана, като си повтаряше, че няма никакво значение дали тези непознати я възприемаха като негова любовница. Следващата премяна беше дневна рокля и деколтето беше по-почтено, но все пак достатъчно изрязано, че да накара всички в Пенрийт да вдигнат неодобрително вежди.

Когато нямаше кой да я чуе, Клер тихичко попита Никълъс:

— Какви жени са клиентките на Дениз? Нямам чувството, че ателието е за напълно почтени дами.

— Разбира се, според теб биха били непочтени — отвърна той. — Жените, които идват тук, искат да изглеждат колкото е възможно по-съблазнително. Макар някои да са дами от висшето общество, много от тях са актриси и куртизанки. — Той наведе глава на една страна. — Това засяга ли те?

— Предполагам, че би трябвало — призна си тя. — Но нали няма да посещавам приемите на висшето общество. Освен това Дениз доста ми харесва.

Разговорът им бе прекъснат, когато младата помощничка донесе поднос с чай и кейк, за да се почерпят. Никълъс и Дениз започнаха оживена дискусия за чорапите, обувките, ръкавиците, наметалата и интимното бельо, което също трябваше да бъде изискано. Дори само като ги слушаше, Клер започна да се уморява.

Обаче Никълъс се беше оживил. Когато след три часа напуснаха ателието, той каза въодушевено:

— Сега, скъпа, ще ти предложа най-вълнуващото преживяване.

— О, не — възкликна тя. — Опитвам се да бъда добра любовница, но не мисля, че е честно да ме унижаваш.

— Да съм споменал нещо за унижение? — Той й помогна да се качи в двуколката, после взе юздите от кочияша, който се качи отзад.

Когато се вляха в лондонското улично задръстване, тя попита тревожно:

— Да не би да ме водиш на някаква… оргия?

— О, защо говориш така, Клер! — възкликна той, като я изгледа любопитно. — Изненадваш ме. Какво знаеш за оргиите?

— Не много, макар да разбирам, че са отвратителни, похотливи и включват голям брой хора, които имат поведението на животни от селски двор — язвително каза тя.

Той се засмя.

— Добра дефиниция. Разбира се, има всякакви оргии, но предполагам, че на празненството трябва да присъстват най-малко трима, за да отговаря на изискванията. Разбира се, не всички трябва да са хора.

Клер се задъха от смущение, но точно в този миг една товарна каруца за малко не се сблъска в тях. Никълъс успя сръчно да спре двуколката и избягна удара, но коларят, типичен представител на лондонското простолюдие, не беше доволен. Без да вади дългата пура от устата си, той започна да сипе ругатни за проклетите богаташи, които си въобразяват, че улиците са техни.

— Какъв неприятен тип — отбеляза Никълъс. — Трябва да бъде научен на обноски.

С рязко движение на китката той замахна с камшика и пурата от устата на каруцаря изчезна. Грубиянът застина с удивено изражение и разкъсана угарка между зъбите.

Смаяна от ужас, Клер възкликна:

— Свети Боже, ако беше ударил погрешно, можеше да извадиш окото на човека.

— Но не ударих погрешно — спокойно изрече Никълъс. Той отново замахна с камшика, шапката на каруцаря полетя и се приземи в скута на Клер. Тя усети лекото свистене във въздуха, но ремъкът на камшика се бе преместил толкова бързо, че тя не успя да види движението му.

Когато, онемяла от страх, тя се вторачи в смачканата шапка, Никълъс каза:

— Макар да твърдят, че добър с камшика е този, който може да уцели муха върху ухото на някой от впрегнатите коне, има само няколко души, които действително могат да го направят. — Камшикът изсвистя още веднъж, шапката се вдигна, завъртя се във въздуха и се приземи върху главата на напълно объркания каруцар. — Аз съм един от тези, които могат.

След като приключи с натрапника, Никълъс отново започна умело да се провира през уличното задръстване.

— Да се върнем на темата за оргиите. Обикновена мъжка фантазия е да вкараш в леглото си две жени наведнъж. Всъщност леглото не е подходяща дума — необходимо е по-голямо пространство, така че леглото се заменя с пода. Обсебен от тази любопитна възможност, веднъж реших да се отдам на фантазията си. Предполагам, че резултатът можеше да бъде назован оргия. — Той зави с двуколката в по-широка улица. — Искаш ли да знаеш какви са най-живите ми спомени от тази оргия?

С пламнало лице Клер притисна длани върху ушите си.

— Не искам да слушам повече!

Пренебрегвайки протеста й, Никълъс изрече с наслада:

— Килимът гореше под коленете ми, това е, което си спомням. За да не оставя дамите да скучаят, трябваше непрекъснато да пълзя напред-назад. Изтощителен опит, след който накуцвах цяла седмица. — Той спря замислено. — Така разбрах, че е по-добре някои фантазии да си останат в съзнанието ти.

Клер избухна в невъздържан обезсърчителен кикот.

— Ти си за окайване — задъхваше се тя. Само Никълъс можеше да превърне толкова ужасно неприлична история във весела.

Обаче Никълъс все още не бе приключил с изненадите. Когато се спуснаха по една тиха уличка, изведнъж дръпна юздите.

— Чукалото е вдигнато. Трябва да са си у дома.

Като подаде отново юздите на коняря, той пъргаво скочи на паважа, подаде ръка на Клер и й помогна да слезе.

— Чий е този дом? — попита тя, когато слезе от двуколката. Той я поведе с блеснали очи по стъпалата и почука на вратата с чукалото, което имаше форма на лъвска глава.

— На скъпата ми стара баба.

Баба. Баба? Но майката на баща му беше починала преди години и ако баба му — майката на циганката — беше още жива, тя едва ли щеше да живее в къща в Мейфеър.

Обзе я силно вълнение още щом вратата се открехна. Клер осъзна с ужас, че той говори за младата съпруга на дядо си — вдовицата Емили, графиня Абърдар — жената, за която се носеше мълва, че като любовница на Никълъс е била в центъра на скандала, погубил два живота.