Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (10)

9

Когато съзряха мината, Никълъс дръпна юздите на коня си и се вгледа в целта на пътуването им. Не беше приятна гледка. От най-високата постройка стърчеше комин, който бълваше тъмен дим към сивото небе. Отпадъчни късове скали бяха натрупани около мрачните сгради и на сто метра наоколо не растяха дървета.

Клер обясни:

— Главната шахта е точно в средата на онези помещения. Използва се за вентилация, за вход и за изнасяне на въглищата. — Тя посочи вляво. — Не можеш да я видиш оттук, но има още по-стара шахта, наречена Байчън. В днешни дни тя се използва само за вентилация, а понякога и за достъп до южния сектор на мината.

И макар да бяха на повече от четвърт километър, тежкото пъшкане на парния двигател беше ясно доловимо.

— Това ли е шумът от мотора на помпите, които изкарват водата от мината? — попита Никълъс.

— Да, старият двигател на Нюкомън. Новите модерни машини на Уат са много по-мощни.

Той подкара коня си и те се спуснаха по хълма.

— Двигателят е един от проблемите, нали?

Тя кимна.

— Не само е твърде малък за мина с такива размери, но е почти на сто години и е несигурен.

— Защо не го подменят? Когато Майкъл Кениън купи мината, той планираше да поднови оборудването, за да може да бъде увеличена производителността.

— През първите няколко месеца лорд Майкъл направи някои подобрения, но скоро загуби интерес й остави въгледобива и управлението му на Джордж Мадок — обясни тя. — Мината има няколко стари хоризонтални галерии — подземни тунели, които отвеждат водата към по-ниските нива — затова Майкъл реши, че ще бъде прахосване на пари да закупи по-добра помпа. И това му е оправданието да използва старинния ремъчен скрипец за издигането и спускането на товарите. Една модерна машина, задвижвана с пара, може да бъде по-бърза, по-мощна и много по-безопасна.

— Недалновидно мислене от страна на Мадок. Новото съоръжение ще бъде скъпо, но много бързо ще се изплати. Изненадан съм, че Майкъл не контролира работата в мината — винаги е имал проницателен ум за печалбите си. — Никълъс хвърли поглед към Клер. — Както знаеш, фамилията Дейвис притежаваше мината, но моят дядо сметна, че не се полагат повече грижи и разходи, отколкото си заслужаваше според приходите. Откакто ме посещава, Майкъл започна да се интересува от мината. Мислеше, че с по-добро управление може да извлича много повече печалба, затова направи предложение. Дядо ми беше възхитен и с готовност се отърва от неприятностите в управлението на рудника, но си запази собствеността върху земята.

— И така мината смени собственика си — каза със съжаление тя. — Никой не си направи труда да обясни това на хората, които работят там. Казаха им, че лорд Майкъл е харесал много долината, затова е купил имението и с ентусиазъм се е отдал на работа.

— Има нещо вярно в това. Майкъл бе очарован от тази част на Уелс още при първото си посещение в Абърдар. Като по-малък син той нямаше да наследи земя от фамилията си, затова купи имението Брин веднага след като придоби рудника. — Изведнъж на Никълъс му хрумна друга мисъл и попита: — И къщата ли е занемарил както мината?

— Доколкото знам, лорд Майкъл не е стъпвал в долината от години. Най-малкото още петнадесет души загубиха работата си, когато беше затворено имението Брин.

Никълъс се намръщи.

— Дребната земевладелска аристокрация не е донесла нищо добро на долината, нали?

— Нещата се влошават с всяка изминала година. Само отчаянието ме накара да търся помощ от негодник като теб.

Забелязвайки палавите искри в очите й, той бързо отвърна:

— Но това все пак се оказа сполучлив ход. Оцени ли факта, че ти давам чудесната възможност да станеш християнска мъченица.

Погледите им се срещнаха и двамата избухнаха в смях. Проклятие, той харесваше тази жена и хапливото й чувство за хумор. Тя беше с по-дълбок ум и характер от него и умееше да се държи на положение.

И двамата станаха сериозни, когато стигнаха до мрачните сгради. Той попита:

— Какъв е този ужасен шум, който идва от голямата барака?

— Въглищата се пресяват и сортират. Там работи по-голяма част от надземните работници.

Той се опита да изтупа саждите, полепнали върху белите му маншети.

— Явно това е източникът на въглищния прах, който покрива всичко наоколо.

— След като обичаш да носиш черно, има ли някакво значение. — Тя посочи към бараката. — Можем да оставим конете тук.

Когато слязоха от конете, до тях се приближи здрав, мускулест мъж. Клер го представи:

— Лорд Абърдар, това е Оуен Морис.

— Оуен! — Никълъс протегна ръка. Като повиши глас, за да надвика шума на машините и тракащите в тях буци въглища, той обясни. — Клер не спомена името на водача ни.

Миньорът се усмихна и се ръкува.

— Не бях сигурен, че ще ме помниш след толкова години.

— Как мога да те забравя? Показвах на другите момчета как да изкушават наивните девойки, но ти беше единственият, който прояви забележителна дарба. Добре ли е Марджед?

— Аха. Дори е по-прекрасна, след като се оженихме — гордо отвърна Оуен. — Ще й стане приятно, когато й кажа, че я помниш.

— Наистина не се забравя такава жена. Разбира се, едва ли ще се осмеля да я поздравя от страх да не ми счупиш врата. — Докато говореше, Никълъс изучаваше лицето на стария си приятел. Под въглищния прах прозираше характерната за миньорите бледа кожа, но иначе изглеждаше здрав и щастлив. Дори като момче бе имал завидно вътрешно спокойствие.

— Ще е по-добре да се преоблечеш с миньорско облекло. Жалко ще е да се съсипят модерните ти дрехи — предложи Оуен.

Никълъс покорно последва Оуен в бараката, свали собствените си дрехи и облече стара риза, размъкнато яке и здрави панталони, подобни на тези, които носеше Оуен. И макар долнокачествените дрехи да бяха грижливо изпрани, те все още бяха наблъскани с въглищен прах. Графът се засмя, когато наложи ватираната тежка и сплъстена шапка, допълваща екипировката му. Лондонският му шивач щеше да получи удар само ако го зърнеше.

— Завържи ги на някой от илиците — нареди Оуен като му подаде две свещи. — Имаш ли кремък и огниво?

Никълъс имаше, но ако не му бяха напомнили, щеше да ги забрави в собствения си фрак. Когато премести кутийката с огнивото в джоба на ватираното яке, той запита:

— Нещо друго?

Миньорът загреба от дървена кутия шепа мека глина и направи от нея подложка около основата на две свещи.

— Вземи я. Ако се наложи да пълзим, можеш да използваш глината да закрепиш свещта върху шапката си.

Те излязоха навън и откриха Клер, която ги чакаше, също облечена в работно миньорско облекло. В огромните дрехи тя приличаше на малко момче.

— С нас ли ще дойдеш? — изненадан попита Никълъс.

— Няма да е първото ми влизане в рудника — отвърна тя.

Развълнуван от обхваналото го необичайно желание да я защити, той искаше да й забрани слизането, но въпреки това съумя да си сдържи езика. Не само нямаше право да дава нареждания на Клер, но тя имаше много по-голям опит от самия него. И според вида на лицето й, вероятно щеше да го ухапе с подигравка, ако се опиташе да я спре. Усмихна се. Не че имаше нещо против да го ухапе, но тук не беше нито мястото, нито времето.

Трябваше да заобиколят ремъчния скрипец, за да достигнат до входа на рудника. Скрипецът представляваше огромен вретеновиден винт, който наподобяваше водно колело, прикрепено от двете страни. Задвижвано от няколко коня, той задействаше скърцащите макари, които се издигаха над главната шахта.

Когато приближиха, на повърхността на шахтата се появи претрупан кош с въглища. Двама работници го наклониха на една страна и изсипаха съдържанието му във вагонетка. След като въглищата изтрополиха в празния вагон, от близкия навес излезе възрастен мъж.

— Това ли е посетителят ти, Оуен?

— Аха. Лорд Абърдар, това е господин Дженкинс. Отговаря за всичко, което влиза и излиза от мината.

Никълъс му подаде ръка. След миг на изненада работникът я пое, прибързано се здрависа, после докосна ръба на шапката си.

— За мен е чест, милорд.

— Посещението в рудника е удоволствие за мен. Ще се опитам да не преча на работата на хората. — Той изгледа откритата шахта. — Как ще слезем долу?

Господин Дженкинс издърпа една макара, спря я и се разсмя.

— Запалете свещта, после хванете здраво въжето, милорд.

Когато се вгледа по-отблизо, Никълъс забеляза, че въжето има примки, привързани на различни нива.

— Боже Господи, така ли слизат работниците в рудника? Мислех си, че се използват метални клетки.

— В модерните мини да — отвърна Клер.

Но Пенрийт беше примитивна, необезопасена и именно затова Никълъс беше тук. Той загледа как Оуен запалва свещта, после мушва крака в примката и присяда, като с една ръка стиска въжето. Осъзнавайки, че се е надвесил над истинска пропаст от стотици метри, Никълъс направи същото. Обзе го чувството, че е подложен на огромно изпитание. Но веднъж осъзнал реалността, нямаше кураж да стори това, което миньорите правеха всеки ден.

Беше му почти толкова мъчително да се настани в примката, колкото и да наблюдава как Клер прави същото. Когато тя пристъпи над пропастта, Никълъс отново трябваше да потиска импулсивното си желание да я защити.

С остро скърцане скрипецът се завъртя и те пропаднаха в тъмнината, увиснали на въжето като връзки лук. Пламъкът на свещите силно трептеше. Въртяха се, докато се спускаха и Никълъс се почуди дали миньорите не се чувстват замаяни и потиснати. Клер беше кацнала малко над него, така че той впери поглед в изящния й гръб. Ако покажеше някакъв признак, че губи равновесие, той моментално щеше да я сграбчи. Но тя бе спокойна.

Когато светлината от върха на шахтата намаля, той забеляза как червеното петно под тях се уголемява. По-рано Клер му беше споменала, че на дъното на шахтата гори огън, който е част от вентилационната система. Това обясняваше дима и горещия въздух около тях — сякаш се спускаха в комин.

След около две минути бързината на спускането намаля и те спряха на няколко стъпки от бушуващия вентилационен огън. Когато развързаха въжето, Никълъс установи, че се намират в огромна галерия. На няколко метра от тях работници с почернели от праха лица заканваха кош, който трябваше да бъде вдигнат. Никълъс отбеляза:

— Това място определено прилича на ада, който баща ти описваше с такова въодушевление.

Клер леко се усмихна.

— Надявам се, че се чувстваш като у дома си, Ник.

Той отвърна на усмивката й. Наполовина циганин, той винаги жадуваше за свеж въздух и открити пространства, а и двете липсваха в рудника. Закашля се, очите му смъдяха. Замига, проумявайки защо никога не бе желал поне от любопитство да слезе долу, когато беше още хлапак.

— Ще отидем във въглищния забой в западната част — каза Оуен. — Не е толкова оживено, така че ще видиш повече.

От главната шахта започваха около половин дузина галерии. Докато вървяха към тази, която щеше да ги заведе до целта им, трябваше да се дръпнат, за да направят път на малките колички.

— Това е вагонетка — обясни Оуен, когато първата мина покрай тях, тикана от двама юноши. — Побира петстотин килограма въглища. Младежите, които ги бутат, наричаме тласкачи. По-големите мини имат траверси за вагонетките — улесняват работата.

Те навлязоха в галерията, Оуен водеше, следван от Клер, а Никълъс бе последен в редицата. Таванът не беше достатъчно висок и графът не можеше да върви изправен. Усети миризмата на влага и си помисли колко е по-различна от земното ухание на прясно разорана нива.

Оуен каза през рамо:

— Най-големият проблем тук е газът. Рудничният газ се отлага в дъното на изоставените кариери и може да те убие. Гризу е още по-лош, защото може да избухне. Когато стане плътен, един младеж пропълзява вътре и го запалва, после ляга и изчаква, докато пламъкът премине над него.

— Господи, звучи ми като самоубийство!

Оуен хвърли поглед над рамото си.

— И е така, но това не означа, че можеш да споменаваш напразно името Господне. Дори и да си лорд — добави той с лек трепет в гласа си.

— Знаеш, че винаги съм бил арогантен тип, но ще се опитам да си държа езика зад зъбите — обеща Никълъс. Мина му през ума, че Клер също намира думите му за обидни. Може би трябваше да заругае на цигански. — Сега се сетих, че съм чувал за изгарянето на газа, но си мислех, че вече не се използва заради опасността.

— Това е много примитивна мина, милорд — мрачно отвърна Оуен.

— Ако ще ме гълчиш за лошия език, ще трябва отново да ме наричаш Никълъс. — Той избърса челото си с опаката страна на ръкава на вълнената си шуба. — Въобразявам ли си, или тук е много по-топло от повърхността?

— Не грешиш — отвърна Клер. — Колкото по-дълбоко навлизаме в мината, толкова по-високи стават температурите. — Тя хвърли поглед през рамо. — По-близо до ада, нали знаеш.

Далеч пред тях се чу слаб металически звук, а когато излязоха от завоя, Никълъс видя желязна врата, която преграждаше галерията. Оуен извика:

— Хю, отвори вратата.

Вратата изскърца и малко момче, може би шестгодишно, подаде глава през отвора.

— Господин Морис! — радостно изписка то. — Много отдавна не съм ви виждал.

Оуен спря и разроши косата на момчето.

— Работя в забоя в източната част. Как е животът на миньора, обслужващ вентилационните шахти?

Хю тъжно отвърна:

— Лесно е, но се чувствам много самотен, по цял ден стоя в тъмното. И не обичам плъховете, сър, никак не ги обичам.

Оуен извади една от своите свещи, запали я и я подаде на момчето.

— Татко ти още ли не позволява да взимаш свещи?

Хю поклати жално глава.

— Казва, че са твърде скъпи за дете, което печели само четири пенита на ден.

Никълъс се намръщи. Момчето работеше в тази тъмна дяволска дупка само за четири пенита на ден? Ужасяващо. Оуен измъкна маслен кекс от джоба си и го подаде на Хю.

— Ще си поговорим, когато се върнем.

Те влязоха през вратата и продължиха по наклона. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуе, Никълъс попита:

— По дяволите, какво прави толкова малко момче тук?

— Баща му иска парите — отвърна Клер с твърд глас. — Майката на Хю почина и баща му, Най Уилкинс, пияница и грубиян, доведе момчето в рудника, когато то беше едва на пет години.

Те продължиха, като всеки път, когато вагонетката минаваше покрай тях, се опираха в скалата. Достигнаха края на галерията. В тясното задушно пространство дузина мъже работеха с кирки и лопати. След бегъл безразличен поглед към новопристигналите те продължиха работата си.

— Това са рудокопачите — обясни Оуен. — Работят в забоя непрекъснато.

Те наблюдаваха мълчаливо. Рудокопачите използваха меката глина, за да закрепят свещите на различни места и така ръцете им оставаха свободни. Зад всеки имаше вагонетка, в която трупаше въглищата, тъй като на всеки работник се заплащаше според количеството изкопана руда. Никълъс бе слисан от начина, по който мъжете гърчеха тела, за да изровят въглищата. Някои коленичеха, един лежеше по гръб, а друг се превиваше нагоре, така че да може да подкопае тънкия пласт.

Втренченият му поглед се спря на рудокопача в най-отдалечения край на забоя. Той тихичко прошепна:

— Онзи младеж няма свещ. Как вижда какво копае?

— Той не вижда — отвърна Клер. — Блетайн е сляп.

— Наистина ли? — прошепна Никълъс недоверчиво. — Рудникът трябва да е доста опасно място за сляп мъж. И как разбира дали вади въглища или отпадъци?

— Чрез докосване и по звука от удара на кирката — разясни Оуен. — Блетайн познава всяко разклонение и всички тунели в рудника — веднъж, когато ни заля поток и изгаси свещите ни, той изведе шестима от нас в безопасност навън.

Един от рудокопачите извика:

— Време е за ново зареждане.

Друг изпъна тяло и избърса потта от челото си.

— Аха, Бодвил, твой ред е да заредиш барута.

Един як мъж мълчаливо остави кирката си, вдигна огромна ръчна бургия и започна да пробива скалата. Другите рудокопачи хвърлиха инструментите си във вагонетките и започнаха да ги тласкат към галерията. Оуен обясни:

— Когато издълбае достатъчно дълбока дупка, я запълва с черен барут, после го запалва с фитил.

— Взривът няма ли да срути тавана на забоя?

— Не, ако е подготвен и извършен правилно — отвърна Клер. Усетил напрежение в тона й, Никълъс хвърли учуден поглед към Клер и забеляза, че и тя се намира сякаш на ръба на нервно избухване. За миг той се почуди защо. После очевидният отговор проблесна в съзнанието му. Почувства се сякаш го бяха ударили.

Той почти беше забравил, че баща й бе загинал тук, но явно не и Клер — напрегнатият й израз разкриваше какво й струва да бъде в мината. Искаше му се да обвие ръка около раменете й и да й каже нещо успокояващо, но потисна желанието си. Съдейки по изражението й, тя не търсеше съчувствие.

Последният рудокопач, който напусна забоя, беше нисък младеж с изпъкнали мускули и свадлив език. Въпреки че беше с други хора, той спря пред Никълъс и го изгледа косо.

— Ти си графът циганин, нали?

— Така е.

Мъжът се изплю в краката му.

— Кажи на проклетия си приятел лорд Майкъл да държи под око Мадок. Старият Джордж живее по-добре, отколкото може да си позволи всеки друг управник на мина. — Рудокопачът се извърна отново към вагонетката и я забута към галерията.

Когато мъжът се скри от погледа им, Никълъс попита:

— Мислиш ли, че Мадок може да извлича незаконни печалби от мината?

— Наистина не мога да кажа — отвърна Оуен неловко. — Много силно обвинение, за да се направи без доказателство.

— Твърде си наивен и праволинеен — недоволно изрече Клер. — Той е монополист тук.

Никълъс измърмори:

— Ако е така и Майкъл разбере, не бих искал да съм на мястото на Мадок. Приятелят ми винаги е бил много жесток.

Бодвил измъкна бургията и започна да запълва дупката с барут.

— Време е да тръгваме — каза Оуен. — На връщане искам да ви покажа още нещо.

Тръгнаха обратно по същия път и завиха в една галерия, която водеше към огромен забой, чийто таван беше подпрян с масивни квадратни греди. Като вдигна свещта си, за да освети мястото, Оуен обясни:

— Исках да видиш подпорите и преграденото място в мината. Обикновено по-големите жили се обработват така. Недостатъкът е, че може би половината въглища остават под тези греди.

Никълъс огледа една от подпорите и откри, че грубата изровена повърхност има тъмния блясък, характерен за въглищата. Изведнъж Оуен изкрещя:

— Пази главата си, друже! — Той сграбчи ръката на Никълъс и го дръпна назад.

Голяма скала се сгромоляса точно на мястото, където бе стоял Никълъс, разбивайки се на малки късове при удара в пода. Разтреперан, той вдигна поглед към скалния таван.

— Благодаря, Оуен. Как успя да го забележиш?

С весела нотка в гласа си Оуен каза:

— Тъй като пещерите са създадени от Господ, те са много устойчиви. А понеже мините са дело на човека, те винаги се срутват. Като поработиш известно време в мина, се научаваш непрекъснато да държиш око над главата си. Трябва да си съобразителен и смел, за да бъдеш миньор.

— По-добър си от мен — мрачно рече Никълъс. — Циганинът ще умре, ако го насилиш да работи тук долу.

— Много е лесно да умреш — особено в тази мина. — Оуен направи жест към огромната тъмна пещера. — Мадок иска да започнем да сваляме подпорните колони — за да добие още въглища под тях. Твърди, че е прахосничество да ги оставяме така.

Никълъс се намръщи.

— Това няма ли да срути тавана?

— Възможно е. — Оуен посочи една от носещите греди. — Ако имаше достатъчно подпори, може би това щеше да е възможно, но Мадок не иска да плаща за нови материали — смята, че това, което е построено, е достатъчно.

Никълъс направи гримаса на неодобрение.

— Започвам да не харесвам господин Мадок, а дори не съм го видял още.

— Изчакай да го срещнеш — язвително рече Клер. — Антипатията ти ще се превърне в истинска погнуса.

— Нехристиянска забележка, Клер — каза Оуен с мек укор. — Хайде, време е да си тръгваме.

Докато го следваше към галерията, Клер разкаяно се извини:

— Прав си, съжалявам.

Никълъс не съжаляваше, че напускат забоя. Докато вървеше зад Клер, той държеше под око тавана, а същевременно следеше грациозното полюшване на бедрата й. Време беше да започне да мисли как и кога да получи днешната си целувка.

Като стигнаха до главната галерия и се насочиха към изхода на рудника, Оуен вдигна глава.

— Помпата отново се е развалила.

Никълъс се заслуша и установи, че равномерният далечен бумтеж от двигателя беше спрял. Цареше дълбока тишина.

— Често ли се случва?

— Един или два пъти в седмицата. Надявам се, че техниците бързо ще я оправят. С тези пролетни дъждове ще стане наводнение, ако помпата не тръгне до един или два часа.

Никълъс ги последва, после спря, ослуша се и дочу глух тътен. Отекваше зловещо през проходите и галериите и от скалите под краката им се разтресоха вибрации.

Оуен извика през рамо:

— Бодвил е взривил.

Клер рязко извърна лице към галерията, от която идваха, и лицето й придоби напрегнато изражение.

— Слушайте.

Никълъс уплашено се извърна и се вторачи в същата посока. Видимостта беше ограничена от завоя на около двеста метра зад тях, но въздухът странно се сгъсти и към тях с особен плискащ шум се приближаваше нещо, което той не можа да различи.

Преди да успее да отвори уста, за да попита какво става, зад завоя се появи огромна вълна, изпълни галерията и се насочи към тях с ужасяваща скорост.