Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (21)

20

Всяка частица от решителността на Клер се разпръсна, не можеше да каже „не“ и съпротивата й се сломи, когато топлите му устни направиха магията върху гърдите й. Тя изви гръб нагоре, неспособна повече да си спомня защо иска това да спре, защо трябва да го направи против желанието си.

Никълъс издърпа презрамката на долната й риза през рамото и започна да целува другата гърда, този път върху голата и плът, а не през прозрачната тъкан. Тя трескаво заизвива гръб в сукното, дланите й се впиваха в стегнатите му мускули. Пръстите на Никълъс прокараха изгаряща пътечка до тайнствените места между бедрата й. Когато докосна пламтящия цвят на женствеността й, тя изстена и започна да извива глава нагоре-надолу, защото нямаше думи за силата на подобна чувствена крайност.

Той галеше влажните й гънки, разтвори ги и проникна с пръсти. А след това тя почувства твърдото силно плъзгане, бавно, но неумолимо. Инстинктивно разбра, че копнеещото й тяло потъваше в чистото блаженство, надигна се и се притисна в неговото.

После я прониза болка, разкъса я толкова жестоко, че желанието изчезна. Изпитвайки чувство, сякаш беше разкъсана, тя го избута обезумяло за раменете.

— Спри!

Той замръзна, тялото му се надигна над нея, лицето му бе опустошено, когато се вторачи в очите й. Твърдият му фалос пулсираше заплашително и почти изгаряше кожата на корема й, сякаш решен да се плъзне напред въпреки волята на Никълъс.

Когато болката и уплахата изтласкаха възвишените й неземни мисли за моралността и отмъщението, тя се замоли:

— Моля те, стига вече.

За миг сякаш той загуби контрол. А после сухожилията на ръцете му изпъкнаха като стоманени възли, надигна се злобно и тихичко се изруга.

Облекчението мигновено бе последвано от объркване. Мили Боже, как можа да позволи да се случи това? Притисна длани върху устата си, опитвайки се да прикрие ужасния срам, който я обхвана. „Който гроб копае другиму, сам пада в него.“

Осъзнавайки, че е на косъм от истерията, тя се надигна, седна и издърпа ризата си, за да покрие, колкото е възможно, повече от голата си плът. Никълъс се беше превил на пода с наклонена напред глава, така че лицето му не се виждаше. Ръцете му обгръщаха коленете, а тялото му трепереше, както й нейното.

Тя отклони поглед, осъзнала вината си, прониза я угризение толкова остро, колкото физическата болка няколко минути по-рано. Дори в най-разпалените си отмъстителни представи не възнамеряваше това да се случи. Искаше й се да му даде урок, а не да опустоши и двамата.

След като си пое дълбоко дъх, Никълъс горчиво каза:

— Представата ти за поведението на набожна учителка не е лоша, но си страшна гледка, по-убедителна и от каеща се блудница.

Сълзите, които се опитваше да сдържи, се стекоха по бузите й и тя започна да плаче жално, което го удари право в сърцето. Тя се задъха:

— Не спирай дотук. Не само съм блудница, но и духовна измамница, лицемерка. За миг исках да съм пропаднала жена и дори не можах да разбера дали е правилно. — Тя зарови лице в дланите си. — Бих искала никога да не съм се раждала.

След продължително мълчание той унило изрече:

— Доста силни думи. Какво щеше да прави баща ти без теб?

— Баща ми едва ли осъзнаваше, че съм жива. — Гърлото й се присви — сякаш й отмъщаваше за факта, че беше изрекла на глас това, което никога не си бе признавала и пред самата себе си.

И Никълъс, проклинайки се, разбра значимостта на тези изстрадани думи. С по-внимателен глас той попита:

— Нима не те е обичал?

— О, той ме обичаше — открито отвърна тя. — Той беше светец, обичаше всички. Имаше време и търпение, и проникновение за всеки, който го помолеше. Но аз не можех да го помоля, така че нищо не оставаше за мен. — Тя продължи да държи главата си наведена, не можеше да погледне Никълъс в очите. — Ти си единственият, който някога ме е питал какво е да живееш със светец, така че ти казвам истината: беше като в ада. Първото нещо, което научих от моята майка, беше, че делата Господни са по-важни от семейството на проповедника и винаги трябва да поставяме на първо място неговата работа. Упорито се опитвах да бъда такава, каквато очакваше моят баща от мен, да бъда религиозна, спокойна и великодушна, толкова добра християнка, колкото той и майка ми. Предполагам, вярвах, че ако направя живота на баща си доста лесен, щеше да му остане повече време и за мен. Но той никога не го направи. — Устата й се присвиха. — Когато ми разказа как ти е помогнал в Абърдар, изпитах ревност, защото си бил много повече време с него и ти е обръщал много повече внимание, отколкото на мен. Не е много великодушно от моя страна, нали?

— Човешко е да искаш любов от родителите си. Може би ние никога няма да превъзмогнем липсата им.

— Не знам защо ти казвам това — отчаяно изрече тя и ноктите й се забиха в дланите. — Твоето семейство е било далеч по-лошо от моето. Поне баща ми не ме е продал и не ми е казал, че иска друго момиче за своя дъщеря. И когато му останеше време, винаги ми е благодарил много любезно за добрите ми грижи за него и за дома ни.

— Лесно е да мразиш някого, който открито те е предал — изтъкна Никълъс. — Може би много по-болезнено е, когато егоистичен светец те е предал по много по-изтънчен начин — особено такъв, който е изисквал да бъдеш самопожертвувателна и набожна.

Той я разбираше твърде добре. Тя гневно избърса сълзите от очите си.

— Но аз не съм светица. И макар да нямах нищо против да посветя живота си на Господ, аз исках друго и никога не съм спирала да се възмущавам от факта, че не го получих. Аз съм егоистка и алчна и заслужавам да бъда изхвърлена от методистката църква.

— Защо се смяташ за измамница?

Тя се взираше в преплетените си пръсти.

— Сърцето на моята религия е управлявано от Господ. През първите дни, когато се е появил английският методизъм, Джон Уесли лично е разпитвал бъдещите членове на общността, за да се увери, че чувствата и вярата им са искрени. Ако беше го направил с мен, щях да се проваля, защото никога — нито веднъж — не съм изпитала прозрение за божественото присъствие. Виждах го в другите — понякога, когато разговарях с моя баща, той спираше да ме слуша и се вторачваше в пространството, лицето му сияеше, сякаш Светия дух преминаваше през него. — Гласът й секна — И от това изпитвах ревност. Когато бях по-млада, всеки ден се молех с часове, молех Господ да ми помогне да почувствам дори само за миг тази духовна връзка. Но дори съзнанието ми да вярваше, сърцето ми оставаше празно. Ужасната ирония е, че другите се научиха от моите молитви и предполагаха, че съм дълбоко вярваща. Когато отхвърлих лидерството в църквата, помислиха си, че съм подобаващо скромна. Трябваше да им кажа истината, но беше по-лесно да се преструвам на такава, за каквато ме смятаха другите. Благочестието, добродетелта и самопожертвуванието ми помагаха да изглеждам като чиста личност. Но след като те срещнах, всички мои заблуди ме напуснаха една по една и сега нищо не остана. Въобще не съм чиста личност.

Тя не разбра кога беше станал и прекосил стаята, докато пръстите му нежно не помилваха заплетената й коса.

— На мен ми изглеждаш много чиста, Клер, дори да не се смяташ за жената, която си. — Пръстите му се плъзнаха по главата й и погалиха скования й от напрежение врат. — Ще ти трябва време да осъзнаеш наистина коя си. Старото трябва да бъде унищожено, за да има място за ново, и това е болезнен процес. Макар че след време ще бъдеш по-щастлива, съжалявам, че те въвлякох в това. Знам, че звучи противоречиво, но макар да искам да те прелъстя, никога не съм искал да те нараня.

Тя отпусна брадичка върху ръката му, мислейки си колко странен беше този разговор. И двамата бяха заменили гнева си с открито примирие.

— Не е твоя грешката, Никълъс. Не си направил нищо, което да е толкова лошо, като това, което самата аз си сторих. И напълно се срамувам за това, което се опитвах да ти направя. — Насили се да се усмихне. — Сега разбирам защо Господ запазва отмъщението за себе си. Когато слабото и тленно човешко същество се опитва да отмъсти, всичко се проваля много лесно.

— Нещата често се объркват между мъжете и жените — тъжно каза той. — Учудващо е как човек се опитва да оцелява. Съвкуплението изглежда много по-лесно между животните, които не съзнават.

Може би това беше нейният проблем — мислеше прекалено много. Тя въздъхна:

— Не знам защо ти казах всичките тези лоши неща за себе си. Предполагам, като изкупление за лошото си поведение.

Пръстите му стиснаха нейните.

— Доста съм поласкан, че избра да бъдеш откровена с мен. Спри да се самонаказваш, Клер — прегрешенията ти са нищожни, повече са резултат на объркване, отколкото на злонамереност.

— Жена на моята възраст не може да бъде толкова объркана.

Той се отдалечи за миг, после метна фрака си над раменете й.

— Лягай си. Аз ще се погрижа за нещата ти. Никой няма да разбере какво… се е случило.

Дори сега това бе от значение за нея. С негова помощ тя слезе от масата. Все още не можеше да погледне в лицето му, но му беше благодарна, когато забеляза, че отново бе обул панталоните си. Колкото повече прегради, има между тях, толкова по-добре.

Измъкна се през вратата и тихичко прекоси заспалата къща. Имаше пълнолуние и месечината хвърляше достатъчно светлина, за да й покаже пътя.

Чак когато стигна до спалнята си, забеляза, че кърви. Истеричен смях се изтръгна от гърлото й. Означаваше ли това, че вече не е девствена? Можеше ли някой да бъде частично девствен? Никълъс трябваше да знае, но не можеше да си представи, че ще му зададе такъв интимен въпрос, дори да беше отговорен за състоянието, в което се намираше.

Като откри една подложка и попи кръвта си, мислеше с иронична усмивка, че вече беше прелъстена, без да се е забавлявала от това. Тя обви одеяло около тялото си и се сви до прозореца, твърде напрегната, за да си легне.

Неохотно, сякаш трябваше да докосне открита рана, тя върна мислите си на онези умопомрачителни мигове, когато ослепя за всичко друго, освен за страстта. Потрепери, щом споменът и желанието я връхлетяха, усети как топлина облива най-чувствените й места.

За първи път наистина разбра как страстта може да заслепи някого за истината, благоприличието и здравия разум. Никога дори не й беше минавало през ум, че ще и се случи така нелепо, толкова вулгарно — та тя бе лишена от девствеността си на билярдната маса. Ако не беше тази неочаквана болка, сега с Никълъс щяха да бъдат любовници.

Макар от неясните думи на омъжените жени да беше разбрала, че при изгубване на девствеността се изпитва болка, Клер бе останала с впечатление, че неразположението е минимално и бързо преминава. Очевидно жените се различаваха и по болката, която изпитват. Трябваше ли да се радва, че тази болка я спаси от крайното безумие? Или да съжалява? Вероятно можеше да бъде по-щастлива, ако безвъзвратно беше отхвърлила добродетелите — определено щеше да е по-малко объркана.

Сега, когато и страстта, и болката затихнаха, Клер се чудеше дали беше планувала малкото си отмъщение с тайната надежда, че Никълъс щеше да я покори с опияняващата си мъжественост. Ако беше успял, в този момент щеше да спи в леглото му на топло и защитена в прегръдките му. Грешница, но щастлива.

Клер вдигна поглед към луната, понесла се безпристрастно над множеството хора, подслонени в Лондон. Според западната митология месечината винаги е била жена — Диана, богинята на луната — е била девственица. Какво щеше да прави богинята на Никълъс? Диана вероятно щеше да захвърли лъка, стрелите и диска си и да го придърпа в мъхнато лоно на гората.

Тя обви одеялото по-плътно около гърдите си, разсъждаваше колко бе пропуснала в стария си живот заради упоритата си решителност. Въпреки че от време на време я спохождаха тайни съмнения, повечето можеше да ги пренебрегне с времето. А после мислите й се понесоха към Никълъс и тя постепенно се отпусна, но понякога все още се свиваше в нервни тръпки.

И макар накрая да си призна, че беше лъжкиня и недостойна за християнка, тя не можеше да отхвърли напълно морала. Душата й все още вярваше, че ще бъде грешно да стане любовница на Никълъс. Ако му се отдадеше само за да задоволи похотта си, щеше да се презира веднага след като желанието й бъде задоволено. И според верния си практически усет, тя щеше да постъпи като глупачка, ако се доверява на мъж, който нито я обича, нито иска да се ожени за нея.

В тези дни положението на любовниците вероятно беше неопределено. Но въпреки че Никълъс беше изненадващо любезен с нея след нощта, в която и двамата претърпяха разочарование, тя не можеше да си представи, че ще желае дълго да бъде около него. И затова може би Клер щеше да има успех в постигането на една от целите си: да го накара да я отблъсне. В този случай успехът нямаше да я направи много щастлива. С въздишка тя стана от прозореца и си легна. Не можеше да промени нещастните събития от вечерта и твърде скоро разбра каква жена ще бъде сега — вече нямаше да има фасада, зад която да се крие. Вместо това тя напрегна мислите си върху въпроса, как на сутринта да погледне в лицето Никълъс.

 

 

Недовършените дела принудиха Никълъс да напусне рано къщата, за което тя беше благодарна. Трудно можеше да повярва колко малко време беше минало, откакто Клер връхлетя в живота му — струваше му се, че бяха изминали години и много усложнения, а не няколко седмици. Връзката им щеше да се промени след тази вечер и нямаше представа какво би се случило след това. Той я желаеше повече от всякога и въпреки това изпитваше същото чувство на разочарование, толкова измъчващо го, колкото й нея.

Когато привърши с делата си, обмисли да спре в някое много скъпо, много дискретно заведение, където момичетата бяха красиви, опитни и мили. Незабавно отхвърли тази мисъл — любенето с непозната нямаше да намали желанието му към Клер и сигурно щеше да го направи повече самотен, отколкото задоволен.

Къщата му беше близо до Хайд Парк и Клер често се разхождаше в този час, така че реши да мине по този път, преди да се прибере. И тъй като денят беше студен, паркът беше доста безлюден и скоро забеляза Клер и прислужницата, която я следваше.

Той дръпна юздите и нареди на коняря си да се прибере вкъщи, после безмълвно освободи домашната прислужница само с жест на ръката. Когато се доближи на няколко крачки до Клер, тя се извърна и го погледна. Беше облякла много обикновена рокля и имаше сенки под очите, но както обикновено запази самообладание…

— Имаш забележителен талант да се появяваш и изчезваш — прошепна тя. — Като котка.

Той мушна ръката й под лакътя си и те бавно се насочиха към малкото езеро, наречено „Серпентина“.

— Радвам се, че разговаряш с мен.

Тя въздъхна и отклони поглед.

— Няма причини да ти се сърдя. Всичко, което ми се случи, се дължи на собственото ми своеволие и безразсъдство.

— Може да не изпитваш чувството, че си лоша християнка, но определено не си преодоляла чувството за вина.

Тя извърна глава и му отправи възмутен поглед.

— Предполагам, че така бих го нарекла, ако ми тежи нещо на съвестта.

Той потупа отпуснатите й върху ръката му пръсти.

— Добре. Харесвам те повече, когато ми се сопваш. По-нормално е.

Устните й се разтеглиха в неохотна усмивка.

— Ако нормалното означава желание да те ударя през лицето, мисля, че съм в добро състояние.

— Първото правило на циганите в боя е никога да не удряме юмрук върху някой, който е с десет сантиметра по-висок от теб.

— Ще го запомня.

Те достигнаха края на езерото, където патици шумно се гмуркаха във водата, а две момчета се опитваха да потопят играчките си под строгото наблюдение на бавачките. Никълъс кимна към лодките.

— Люсиен каза, че през юни в чест на победата тук ще се проведе празненство. Принц-регентът вероятно на „Серпентина“ ще възпроизведе битката при Трафалгар.

— Наистина ли?

— Самата истина — увери я той. — Плюс фойерверките, парадите и веселието, общонароден панаир за непретенциозни зрители. Ако искаш да видиш спектакъла, ще дойдем отново в Лондон.

— Не мога да гледам два месеца напред — едва си представям как ще мине утрешният ден. — Тя вдигна поглед и втренчи в него дълбоките си сини очи. — Не може да продължаваме повече така. Разбира се, вече си го забелязал.

Никълъс присви устни.

— Защо?

— Играеш опасната игра на прелъстяване и закачки, нарушаваш все повече и повече границите между нас — рязко отвърна тя. — С моята истерия и с твоята лудост ще се унищожим един друг, ако не спрем.

— Може би си права — каза той с искрено нежелание. — Какво предлагаш?

— Разбира се, ще бъде по-безопасно и за двамата, ако се прибера вкъщи, когато се върнем в Пенрийт.

Сърцето му се сви от тревога.

— Това, което казах преди, си остава — хрипливо изрече той. — Ако напуснеш, преди да изтекат трите месеца, аз ще се откажа от плановете си за долината.

Тя спря и се вторачи в него.

— Наистина не разбирам защо си толкова загрижен за моето присъствие? Бих си помислила, че се бориш да разрешиш проблемите на мината единствено за да обезпокоиш лорд Майкъл.

Той сам не можеше да се разбере, но дяволски добре знаеше, че не иска тя да си тръгне. Вдигна инстинктивно ръка, искайки да я убеди с докосване. Клер неуловимо се напрегна, но явно се отдръпна.

Стомахът му се сви на топка и той отпусна ръка. Ако започнеше да се страхува от него, нямаше да го понесе. Можа да измисли само едно приемливо решение, макар да мразеше тази мисъл.

— Ще се откажа от правото си на всекидневни целувки. Така вероятно ще е възможно да бъдем заедно, без да губим здравия си разум. Не беше много мъдро предложението ти да се обзаложим, когато започнахме играта на билярд предишната вечер.

Клер свъси вежди.

— Вече те разбирам много по-малко. Миналата вечер решително отказа да обсъждаме прекратяването на целувките.

— Това беше тогава. А сега е друго. — Той пое ръката й и отново започнаха да се разхождат. Отпуснаха се, тъй като изглеждаше, че той ще успее да наложи предложението си. — Очевидно е, че се забавлявам от твоята компания. Когато се върнем в Абърдар, вероятно ще обмисля възможността да си взема кученце, но засега ще трябва да заемаш неговото място.

Тя се усмихна и се успокои.

— След като използваш толкова ласкави хвалебствия, как мога да ти откажа.

Зарадва се, като я видя да се усмихва. Но докато се връщаха към къщата на Абърдар, си припомни факта, че има само два месеца да я увещае да остане при него и повече не можеше да използва страстта като убеждение.

 

 

Херцог Кандовър се върна вкъщи и откри своя гост на прага, готов да си тръгне. Прикривайки тревогата си, Рафи попита:

— Пренебрегнах ли те много, Майкъл?

С безизразно лице приятелят му отговори:

— Ни най-малко. Обаче не мога да си позволя повече да прахосвам времето си и да лежа тук като инвалид — има много неща, които трябва да свърша. Не е толкова сериозно — удрял съм се е и по-лошо в главата, когато съм минавал през ниски врати. — След като си спомни за изисканите обноски, той каза: — Благодаря ти, че ме подслони.

— Защо не освободиш стаята си и не останеш тук? — предложи Рафи. — Това е дяволски голям хамбар, бих се забавлявал от компанията ти.

— Ще напусна Лондон. От дълго време съм занемарил делата си — време е лично да се заема.

Рафи усети тръпки да пронизват тила му.

— Това включва ли мината в Пенрийт?

Майкъл пое шапката си от иконома и я нахлузи така, че периферията да засенчи очите му.

— Всъщност да, означава.

Херцогът се почувства така, сякаш го бяха наругали.

— Една война току-що приключи. Надявам се да не започнеш нова.

— Никой не обича мира повече от запасния войник — отвърна Майкъл, хладен и непроницаем. — Ще те уведомя, когато се върна в Лондон.

Той се извърна и излезе, без да извърне поглед назад.