Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (7)

6

Стаята за билярд беше в най-отдалечената част на къщата. Докато Клер запали свещите върху полилея, спускащ се от средата на тавана, Никълъс накладе огъня в камината, за да затопли влажния пролетен въздух. После издърпа кадифената покривка от масата. Във всички посоки се разхвърча прах и Клер закиха.

— Съжалявам. — Сгъна покривката и я сложи в ъгъла. — Нов провал в домакинството.

— Започвам да си мисля, че ролята на домакиня няма да ми остави време да бъда любовница.

— Мога да живея и в прах — неочаквано измърмори той.

Клер неволно се усмихна, което очарова Никълъс. Пораждането и улавянето на тази усмивка беше като опитите да докоснеш малко срамежливо жребче — ключът беше в търпението.

Никълъс извади от шкафа комплекта топки от слонова кост и ги постави върху масата, покрита с тънко сукно.

— Каква щека искаш: жезъл или стик?

— Каква е разликата?

Подаде й жезъла, който представляваше метален прът с разширен гладък дървен връх.

— Този начин на игра вече е остарял. Топката повече се бута, като при хазарта, ако си чувала. Играчът, който използва жезъла, не трябва да се навежда. — Той доближи щеката до билярдната топка и демонстрира бутането, като изпрати набелязаната топка в ъгловата дупка на билярдната маса.

— А със стика?

Никълъс свали фрака си, за да може да се движи по-свободно, после се наведе, прицели се и удари. Билярдната топка се сблъска с червена топка, която преди да падне в отвора на билярдната маса, тласна и друга, която също се завъртя и влезе в дупката.

— Играта със стика позволява повече гъвкавост и контрол. Както забелязах, предпочиташ жезъла — по-морален е.

Тъмните вежди на Клер се извиха.

— Как може едно парче дърво да бъде по-морално от друго?

— С жезъла дамата не се навежда и така не разкрива глезените си, което би покварило присъстващите мъже — обясни й той.

Пълните й устни се разтрепериха и тя ги стисна здраво. Удивен, той възкликна:

— Защо не се отпуснеш и не се усмихнеш? Не се ли напрягаш, като се навърташ около мен със строга физиономия?

Сериозната набожна учителка се закиска. Той едва повярва на ушите си.

— Прав си — съгласи се тя жално. — Толкова си несериозен, че е доста трудно да се държа на положение. Но ще продължа да упорствам. — Тя вдигна жезъла в едната си ръка, а билярдната щека в другата. — Няма значение кое от двете ще използвам, защото ще се проваля при вкарването и в точността.

Никълъс засили червената топка върху зелената повърхност към дупката. На половината път тя се удари в някаква грапавина и отскочи вдясно.

— Тази маса е толкова неравна, че умението не играе никаква роля. С нетърпение очаквам да видя как ще бъде върху плочата от шисти.

— Какви са правилата?

— Има различни игри и играчите могат да добавят нови правила за удоволствие. Ще започнем с нещо по-просто. — Той посочи към масата. — Ще поставя шест червени, шест сини и една бяла топка. Бялата топка се използва да удря другите и да ги изпраща в дупките на билярдната маса, но самата тя не трябва да бъде вкарвана. Всеки от нас ще си избере цвят. Ако ти избереш червения, ще получаваш по една точка за всяка вкарана в дупката топка и ще губиш точка, ако случайно докоснеш синя. Всеки продължава да играе, докато пропусне.

Клер остави жезъла и отиде до другия край на масата, после се наведе и опита удар с билярдната щека. Твърдият връх чукна полираната билярдна топка от слонова кост, завъртя я леко встрани от центъра и тя се търкулна в единия край. Клер се нацупи.

— По-трудно е, отколкото изглежда.

— Всичко е по-трудно, отколкото изглежда. Първо правило в живота. — Той заобиколи масата откъм нейната страна. — Позволи ми да ти покажа. Обещавам, няма да гледам глезените ти.

Устните й отново се извиха в усмивка.

— Лъжец.

— Недоверчиво момиче. — Той вдигна щеката и започна да й обяснява. — Отпусни тежестта си на десния крак и наклони бедрото. Пръстите на лявата ръка поддържат щеката. Гледай по дължината на щеката и се опитай да удариш топката точно в центъра. — Той отново й показа.

Когато Клер се наведе, за да опита, той се отдалечи от масата, скръсти ръце на гърдите си и безсрамно заоглежда глезените й. Тя демонстративно го пренебрегна.

Глезените й си заслужаваха да бъдат огледани, както и останалата част от тялото й. Клер нямаше грациозна фигура, която да привлича погледите на мъжете и дрехите й бяха ушити повече да прикрият тялото й, отколкото да изтъкнат красотата му. И въпреки това фигурата й беше стегната и когато тя се отпусна, се видя естествената й грация, която привличаше вниманието. С нетърпение очакваше да я види в по-елегантна рокля. Най-много би искал да я види без облекло.

След като Клер научи основните техники, те започнаха играта. Никълъс си определи по-трудни правила: точните му удари не се брояха за точки, ако топката не докоснеше два пъти уплътнения ръб, преди да падне в дупката на билярдната маса. Комбинацията от това ограничение и неравната повърхност ги направиха почти равностойни противници.

За негово удивление сериозната учителка играеше като ентусиазирано дете, мръщеше се при пропуск и сияеше от удоволствие, когато вкараше топка в дупката. Зачуди се дали често си позволява да прави нещо само за удоволствие. Много рядко, предположи той — вероятно прекарва цялото си време в упорита работа и добри дела и никога не се държи като дете.

Но в този момент тя явно се забавляваше. Вкара една след друга две червени топки и се бе протегнала над масата, като съсредоточено се прицелваше в трета. Няколко къдрици от косата й се бяха измъкнали от кока и се къдреха примамливо над лицето. Позата й също подчертаваше възхитителните извивки на тялото й. Никълъс силно се изкушаваше да я погали.

Потисна нагона си, за да не нарушава дружелюбната атмосфера. Когато се гневеше, Клер беше отлична компания — интелигентна, емоционална, остроумна, проницателна за човешките качества, но и наивна в липсата си на опит.

Клер удари, но не успя да уцели билярдната топка точно в центъра и затова тя се търкулна до единия ръб.

— Пусто да остане! Отново лош удар.

Никълъс се закиска. И макар билярдът да не бе неморален по същество, не можеше да се отрече, че разговорите за топките, щеките, ударите и дупките приятно събуждаха неприлични представи у притежателите на похотливо съзнание като неговото. За щастие Клер в невинността си не разбираше скрития неприличен подтекст на разговора им.

— Силни думи, Кларисима — подигравателно я укори той. — Билярдът май наистина надделява над морала в характера.

Тя затули уста с ръка, за да прикрие усмивката си.

— Предполагам, че фалът ми се дължи на лошата компания, а не на играта.

Никълъс й отправи чувствен поглед, после се наведе над масата и се прицели. Движеше се с ленива грация, а бялата риза подчертаваше широките рамене над тесния ханш. Наистина лоша компания — тъмен и дяволски красив, той беше романтична мечта за всяко момиче и ужасен кошмар за всеки баща. Клер се насили да отклони поглед от компаньона си към билярдната маса.

Никълъс я научи как да избягва най-големите издутини на масата. Дори при условието че топката може да отскача от уплътнените ръбове на билярдната маса, той успя да вкара последните си топки.

— Имам късмет, че не играем за залог — отбеляза тя. — Отдавна щеше да си ме победил.

Радостен от успеха си, той каза:

— Като начинаеща се справяш много добре, Клер. Пропуските ти намаляват с всяка игра. С още малко практика можеш да постигнеш необходимата точност.

Не беше доволна, дори това да бе комплимент.

— Ще играем ли още една игра?

Часовникът на полицата над камината удари кръгъл час. Поглеждайки към него, тя възкликна от изненада:

— Единадесет часа!

Денят приключваше и истинският момент наближаваше. Бодрото настроение на Клер мигновено се изпари.

Надявайки се плахо, че той е забравил правото си на целувка, тя каза:

— Време е да си лягам. Утре трябва да свърша много работа: да отида до Пенрийт и да намеря готвачката, да уредя посещението ти в рудника, да се уверя, че приятелката ми Марджед се справя в училище. Не е малко.

Тя остави билярдната щека и се извърна към вратата. Преди обаче да успее да пристъпи, Никълъс рязко вдигна своята щека, острият връх се заби в стената до нея и й прегради пътя. С провлачен глас той я попита:

— Не забрави ли нещо?

Тя се отдръпна.

— Не съм забравила. Надявах се ти да си забравил.

Наблюдаваше я с израз на очарован хищник.

— Не и когато съм чакал цял ден за тази целувка.

Никълъс отпусна щеката и пристъпи напред. Когато вдигна ръка, тя отскочи назад, после се почувства като глупачка, когато видя, че той просто окача щеката си.

Никълъс замислено извърна поглед към нея.

— Толкова ли е ужасяваща перспективата да те целуна? Досега не съм имал оплаквания. Даже обратното.

Гърбът й опря стената. Нямаше накъде повече да отстъпва.

— Хайде, направи го — напрегнато изрече тя.

Изведнъж прозрението проблесна в очите му. Той постави ръка под брадичката й и я вдигна така, че тя да може да го гледа право в очите.

— Клер, някога целували ли са те… от любов?

Без да може да отрече унизителния факт, тя отвърна:

— Нито един мъж не е пожелавал това.

И в това, както при билярда, той прояви благородство, без да осмива неопитността или страха й.

— Гарантирам ти, че има мъже, които мечтаят да те целунат, но ти си ги уплашила толкова, че никой не е посмял да опита. — Той започна да разтрива устните й с палец. — Отпусни се, Кларисима. Моята цел е да те убедя, а не да те измъчвам.

Ритмичните му движения бяха дълбоко чувствени, а ефектът — дори по-замайващ от предния ден, когато разпусна косата й. Устните й омекнаха, откликнаха се и тя инстинктивно докосна палеца му с език. Усети солта и мъжествеността, после се изчерви от смущение, когато осъзна дързостта на поведението си.

Без да обръща внимание на лекото й отдръпване, той каза:

— Ако това е първата ти целувка, ще започна просто. В края на краищата пред нас са три месеца. — Той нежно премести ръце върху раменете й и наведе глава.

Лицето й се напрегна, тялото й се скова срещу атаката му. Но вместо да я целуне по устата, той притисна устни върху нежната кожа в основата на шията й.

Клер се задъха, а пулсът й се ускори от натиска на устните му. Мислеше си, че е готова за отпор, но усети, че не може да се защитава срещу неочакваната ласка. След топлата и влажна диря на езика му я обхванаха страстни тръпки, които се спускаха надолу, изгаряха я и затрептяха в най-чувственото място на тялото й.

— Кожата ти е прекрасна — промълви той, докато устните му се плъзгаха по пламналите извивки между гърлото и рамото й. — Келтска коприна, гладка, съблазнителна.

Предчувстваше, че ще направи нещо, но нямаше представа какво. Колебливо постави ръка на кръста му, усещайки изпънатите мускули под нежната батиста на ризата му.

Топлият му дъх галеше ухото й. Той леко захапа меката долна част на ухото й. Зъбите му чувствено контрастираха с нежността на устните му. Пръстите й неспокойно се плъзгаха по гърба му.

Когато започна да гали раменете й, тя затвори очи и се остави да я понесе в чувственото море. Кичури коса се спуснаха върху раменете й, нежно докосващи при движението си пламтящата й плът. Струваше й се, че е направена от мек и податлив восък.

Усети леко издърпване зад врата си, после плъзгащите се пръсти по-надолу, отворената длан, палеща кожата на раменете й. Сякаш я поля със студена вода. Тя осъзна, че той разкопчава копчето, прикрепящо горната част на роклята й. Когато започна да разкопчава и следващото копче, тя рязко се отдръпна от него.

— Не е ли време да приключим с целувката? — попита тя с далечно подобие на спокойствие. — Стига толкова.

Той не направи опит да я спре. Може би само дъхът му бе по-учестен, но иначе не изглеждаше развълнуван от прегръдката.

— Целувката свършва, когато някой от участниците реши, че трябва — меко отвърна той.

— Чудесно. Днешната целувка приключи. — Протегна ръце назад и се закопча с разтреперани пръсти.

— Нима това бе толкова лошо, Кларисима? Стори ми се, че ти беше приятно.

Не й се искаше да му отговаря, но честността я принуди да си признае:

— Аз… не съм казала, че не ми хареса.

— Все още ли се страхуваш от мен?

Докосна падналата й коса с нежността на пеперуда. Тя затвори очи за миг, после ги отвори и срещна втренчения му поглед.

— Аристофан е казал, че момчетата хвърлят камъни по жабите на шега, но жабите наистина умират. Ще разрушиш живота ми, ще го разпилееш по вятъра, а после ще си заминеш, без дори да се замислиш върху това. Да, милорд, плашиш ме.

За секунди остана смълчан.

— Само твърдите неща са чупливи. Вероятно и твоят живот се нуждае от разбиване.

— Звучи ми много дълбокомислено. — Устните й се свиха. — Животът ти бе разбит преди четири години. По-добър или по-щастлив си от това?

Той помръкна.

— Определено е време да си лягаме. Утре ще ходя до Суонзи, така че ще се видим за вечеря. — Вдигна, прашната кадифена покривка и я метна върху масата.

Клер взе малкия свещник от рафта и напусна стаята с крачки, които повече приличаха на бягство. Не спря, докато не стигна до спалнята си. Заключи вратата, остави светилника и се отпусна в тапицирания стол, притискайки слепоочията си.

Беше минал един ден и една целувка. Как, за Бога, щеше да оцелее след още деветдесет?

Не само се забавляваше в обятията на мъж, който не бе неин съпруг и имаше напълно безчестни намерения, но не можеше да спре копнежа по прегръдката на следващия ден. Заради спасението на душата си трябваше незабавно да напусне Абърдар. Селото можеше да се справи само. Никой не беше я молил да се жертва за Пенрийт, нейна собствена идея бе да изпълни този дълг.

Решението да си тръгне успокои разгорещената й глава. Графът можеше да помогне на стотици хора и щеше да бъде лудост да ги лиши от тази помощ заради нервните си пристъпи на стара мома. Беше се уплашила от новото преживяване, но утре щеше да покаже по-малко чувствителност към желанията му.

След като се преоблече с памучната си нощница и сплете косата си в дълга плитка, тя се качи върху огромното легло и се застави да заспи. Щеше да се нуждае от цялата си сила, за да не отстъпи пред графа демон.

 

 

Никълъс стоеше пред камината и разсеяно се взираше в догарящите въглени. Къщата не изглеждаше толкова мрачна в нейно присъствие, но тя доста го разстройваше. Това вероятно се дължеше на факта, че той не беше привикнал с невинността. Съчетанието от неопитност и хладнокръвие у Клер беше странно привлекателно. И за момент, преди здравият й разум да се възвърне, тя се бе отдала на допира му, толкова копнежно, като обърната към слънцето върба.

Искаше да бъде този, който щеше да я научи, че желанието не е грях. И искаше, проклет да бъде, да го направи още тази вечер.

Като изруга споразумението, което му пречеше да пристъпи към по-смели опити да я прелъсти на следващия ден, той неспокойно забарабани с пръсти по мраморната полица на камината. Споменът за широко отворените очи на Клер и за копринената й кожа му пречеше да заспи.

Изведнъж той наведе глава и се засмя. Може би беше разочарован, но също така се чувстваше по-пълен с живот, откогато и да било. И това се дължеше на неговата методистка-кокетка.

 

 

Клер тихо отвори вратата на училището и пристъпи в обикновената, с бели варосани стени, стая. Повечето ученици работеха самостоятелно, докато Марджед обясняваше с тих глас урока по аритметика на най-малките деца.

Всички извърнаха глави при влизането на Клер и стаята мигновено се изпълни с шепот и кикот. Марджед също вдигна поглед. Тя се усмихна и обяви, както винаги:

— Време е за обяд. Поздравете госпожица Морган и можете да излезете.

Освободените деца се струпаха около Клер, сякаш бе отсъствала месеци, а не ден и половина. След като отвърна на поздравите им и направи някои подходящи забележки — „Успя да научиш изваждането, Иънто. Чудесно!“ — тя се приближи и прегърна Марджед.

— Как се справяш?

Засмяна, приятелката й приседна на ръба на очукания чин.

— Вчера си мислех, че няма да оцелея.

— Лорд Абърдар иска да влезе в мината, за да види условията там, а не би искал Джордж Мадок да знае за това. Дали Оуен — каза мрачно Клер — ще има нещо против да го заведе?

Марджед прехапа устни.

— Ако Мадок разбере, Оуен може да си има неприятности.

— Знам, че е опасно — призна си Клер, — но ако се случи най-лошото и той бъде уволнен, сигурна съм, че негова светлост лордът ще му намери друга работа. Не казвай на никого освен на Оуен, но Абърдар спомена, че иска отново да отвори и развие каменната кариера за шисти.

— Значи успя, Клер! Клер, това е чудо.

— Малко е рано да се радваме. Той заяви също, че ще говори с лорд Майкъл Кениън за мината, но мисля; че иска да види сам проблемите, вместо да се доверява на думите на една жена.

— Ще бъде добре да иде в рудника: иначе никога няма да разбере. — За момент Марджед се замисли. — Мадок винаги се прибира вкъщи за час-два по обяд, така че утре ще е удобно да заведат негова светлост в рудника. Тази вечер ще говоря с Оуен, когато се прибере вкъщи. Ако има проблем, ще изпратя съобщение в Абърдар, но ако не го получиш, доведи лорда там на обяд. — След като уточниха подробностите, тя извърна яркосините си очи към Клер. — Как се справяш с графа демон?

— Досега добре. — Клер взе едно подсолено паче перо за писане и джобното ножче от бюрото и механично започна да остри. — Не беше много доволен, че реших да приема предизвикателството му, но прие присъствието ми с благоприличие.

— Какво ще правиш?

Ножчето трепна и Клер едва не се поряза.

— Както изглежда, ме провъзгласи за домакиня. Даде ми право да наема персонал, да изчистя и пренаредя къщата, за да стане по-удобна за живеене.

— Какво мисли за всичко това Рийс Уилямс?

— Тази сутрин, преди да дойда до Пенрийт, говорих с него и той е възхитен. Доста му е трудно да се грижи за тази огромна къща само с две прислужници. — Тя отново започна да остри перото. — Прекарах сутринта в селото и наех хора за временна работа, които ще имат възможност да останат за постоянно, ако графът реши да остане в къщата.

— Сигурна съм, че не ти беше трудно да намериш желаещи.

Клер кимна.

— Не само приеха, но всички тръгнаха за Абърдар веднага след като говорихме. На Рийс Уилямс му трябват най-малко дузина души, които да мият и бършат прахта, а госпожа Хауел е наета в кухнята. Дори и да не пренареждаме къщата, то тя поне скоро ще бъде изчистена.

— Направи ли нещо лорд Абърдар, с което да потвърди репутацията си на развратник?

Ножът разцепи перото на две.

— Съжалявам… съсипах ти перото. — Клер внимателно го остави обратно на бюрото. — Според мен има вид повече на самотник, отколкото на развратник. Вероятно продължава да скърби за съпругата си. Както изглежда, ме иска заради компанията — някой, с когото да се заяжда.

— Звучи по-интересно от домакиня.

— О, щях да забравя. Срещнах „странните животни“ и те са пингвини — много очарователни същества. Лорд Абърдар каза, че можем да доведем децата да ги видят.

— Чудесно! След няколко седмици, когато времето се оправи, можем да организираме пикник. Няма да има никакъв проблем да дойдем с няколко каруци.

След това те прехвърлиха разговора върху училището. След като Клер отговори на въпросите на Марджед, си тръгна към Абърдар.

Когато пристъпи във фоайето, работата беше в разгара си. Коридорът и близкият салон бяха изпълнени с упорито работещи хора уелсци, до един пееха в хор с умение и с ентусиазъм. Музиката придаваше празнична атмосфера на дейността им и за кратко даде възможност на Клер да си представи какво би представлявал един оживен Абърдар.

Докато се оглеждаше слисано, Рийс Уилямс се извърна от полирания меден свещник и я поздрави. Никога не беше виждала сериозното му лице толкова въодушевено.

— Къщата се оживи — гордо каза той. — Реших да последвам съвета ви и да съсредоточа усилията върху фоайето и салона. Това ще направи най-голямо впечатление.

— То имаше въздействие и върху мен. — Клер поклати глава от удоволствие, когато пристъпи в салона. — Учудващо колко много е помогнало изнасянето на грозните мебели и украси. — Толкова много неща бяха извадени, че вече имаше празни пространства, които трябваше да бъдат запълнени. — Графът спомена, че горе на тавана са складирани разни мебели. Има ли нещо подходящо за салона?

— Има няколко чудесни неща. Искате ли да ви заведа? — Икономът закачи парцала за полиране на дръжката, пое бонето и шала на Клер и я поведе нагоре по стъпалата. — През последните години, докато къщата ставаше все по-мрачна, понякога си мислех какво бих направил с това място, ако беше мое. Разположението и пропорциите на стаите са прекрасни и с малко усилия Абърдар щеше да стане великолепен. Но не можех да направя нищо без позволението на милорда.

Клер се усмихна. Беше чудесно: Уилямс не само че имаше желание да изпълни заповедите й, но и продължаваше да се отнася към нея с искреността на приятел от Пенрийт. Не можа да устои на възможността да научи повече и попита:

— Какво представляваше лейди Трегър?

Изражението на иконома стана безстрастно.

— Наистина не мога да кажа, госпожице Морган. Тогава бях помощник-иконом и много рядко виждах нейна светлост. Разбира се, тя беше много красива. — След кратка пауза добави: — Искате ли да видите портрета й?

— О, да. Не знаех, че тук има такъв.

— Старият граф го поръча след бракосъчетанието на внука си. — Уилямс изведе Клер от огромния таван и я въведе в друг, по-малък. Грамадна дървена решетка се простираше по дължината на едната стена, позатулена от покрити с платна правоъгълни рамки. — Накарах дърводелеца да я направи, за да запазим по-дълго време тези картини.

Измъкна една и издърпа хартията, с която бе обвита, после вдигна фенера, за да освети картината. Беше великолепен портрет на млада жена в костюм на гръцка нимфа. Тя стоеше с развети от вятъра златисти коси сред ливада, изпълнена с цветя, а бялото облекло подчертаваше чувствената й фигура.

Клер изучаваше безукорното лице, студените зелени очи и леката усмивка, която загатваше за нещо тайнствено. Това беше жената, която се бе омъжила за Никълъс и бе споделяла леглото му, а сега изпълваше нощите му със скръб и чувство на вина.

— Веднъж видях лейди Трегър отдалече, но тук тя е дори по-прекрасна, отколкото си я спомням.

— Никога не съм виждал толкова красива жена — просто отвърна Уилямс.

— Защо портретът е тук, а не долу?

— Знам, че графинята качи портрета горе, преди да затвори къщата и да се премести в Лондон.

Явно Уилямс говореше за Емили Дейвис, втората съпруга на стария граф. Обичала ли бе тя непокорния внук на съпруга си и ревнувала ли е от изящната съпруга на Никълъс? Това се разбираше от заточаването на портрета в този далечен скрит ъгъл.

Клер помръкна. Къщата бе видяла твърде много тъмни страсти, може би бе време някои от тях да се появят на дневна светлина.

— Този портрет ще стои много добре над камината в салона. Да го занесем долу.

Уилямс запротестира, но после промени решението си.

— Много добре, госпожице Морган. — След като помисли за миг, той предложи: — Искате ли да поставим и тази над другата камина? Преди е висяла в салона. Вдовицата я качи тук заедно с тази на лейди Трегър.

Той измъкна друга картина. На нея се разкри в цял ръст портретът на стария граф. Макар бялата му коса да показваше, че е била нарисувана в края на живота му, позата му излъчваше енергия, а лицето му бе арогантно, както винаги. Внушителен мъж, но Клер знаеше, че Никълъс не би искал да го вижда всеки ден.

— Остави тази тук. Ще видя дали има нещо друго подходящо.

Клер намери два удивителни пейзажа, които заслужаваха да бъдат окачени на приземния етаж. Последната картина беше отново портрет и лицето, нарисувано на конопеното платно, принадлежеше на самия Никълъс. Той бе позирал на кон с ловджийско куче до краката. Клер затаи дъх, неспособна да устои на безгрижния чар на красотата и на жизнерадостната младост. Това беше Никълъс, очаровал я в детските й години.

После се намръщи объркана. Дрехите му бяха много старомодни, а и боята не беше достатъчно тъмна.

— Да не би това да е бащата на милорда?

Уилямс клекна и се вторачи в гравираната табела на рамката.

— Преподобният Кенрик Дейвис. — Икономът се изправи. — Той напусна дома, преди да започна работа тук. Отначало си помислих, че това е господарят Никълъс.

— Закачи я над камината, която е най-близо до коридора и постави лейди Трегър над другата. — Клер я изтри от праха с полата си. — Ако имаме късмет, можем да привършим подреждането на салона, преди лорд Абърдар да се върне от Суонзи.

И когато се върнеше, тя искаше да бъде там, за да види реакцията му при вида на портрета на отдавна мъртвата му съпруга.