Мери Джо Пътни
Неприлично предложение (15)

14

Когато Клер и Никълъс влязоха в къщата, тя изпита нехристиянското желание да извие врата му. На всекиму в Пенрийт беше известно, че в нощта, когато старият граф и Каролайн са умрели, слугите са заварили Никълъс в спалнята на графинята. Въпреки това неопровержимо доказателство Клер винаги неохотно бе приемала този факт. Сега обаче имаше възможността да научи истината, като ги види заедно, и откри, че не иска да знае какво се е случило.

Когато представителният иконом покани гостите и попита за имената им, едно голо, току-що проходило, дете изпищя във фоайето. Това напълно разруши официалния ефект. Задъхана бавачка енергично подгони детето, последвана след миг от засмяна около тридесетгодишна дама.

Погледът й се спря на гостите и изражението й се промени.

— Никълъс! — възкликна тя и протегна ръце. — Защо не изпрати съобщение, че ще се връщаш в Англия?

Той улови ръцете й и я целуна по бузите.

— Едва вчера пристигнах в Лондон, Емили.

Клер ги наблюдаваше със сковано лице, мислейки си, че днес е видяла Никълъс да целува прекалено много жени. Графинята сияеше от здраве и щастие и изглеждаше с десет години по-млада, отколкото в Абърдар. И съдейки по смелите шеги между тях, беше лесно да се повярва, че са били любовници.

Никълъс се обърна и придърпа към себе си Клер.

— Може би си спомняш моята придружителка.

След миг на смущение графинята каза:

— Вие сте госпожица Морган, учителката в Пенрийт, нали? Срещнахме се, когато Никълъс направи дарение за училището.

Беше ред на Клер да се смути.

— Никълъс е направил дарението? Мислех си, че училището е ваша идея.

— Съпругът ми не одобряваше прогресивните идеи на Никълъс, така че беше по-добре аз да се заема с обществената част — каза графинята. — Надявам се, че училището се справя добре. Все още ли сте учителка?

— През повечето време — прекъсна я Никълъс. — Напусна за три месеца, за да се опита да ме образова.

Любопитният поглед на графинята отново се премести върху него, но преди да успее да каже нещо, младата бавачка се върна с голото дете, извиващо се в ръцете й.

— Съжалявам, мадам — извини се тя. — Не знам как господарят Уилям е успял да се измъкне.

Графинята се наведе и целуна сина си по бузата.

— Учудващо изобретателен, нали? — гордо каза тя.

— Бритателен, бритателен, бритателен! — повтаряше детето.

— Значи това е моят внук. — Никълъс с усмивка пое детето от бавачката. — Само отбелязвам колко мрази да носи дрехи — след години няма да му се наложи да пръска куп пари за облекло. Може би това е циганската любов към свободата.

Клер затърси прилика между Никълъс й Уилям. Ако имаше такава, тя не успя да я забележи — детето беше русо и синеоко, типично английско бебе. И бе твърде малко, за да бъде плод на връзка отпреди четири години.

Мекият глас на графинята прекъсна мислите й.

— Простете грубостта ми, госпожице Морган. Както можахте да забележите, всичко е простено до седемгодишна възраст. Надявам се, че нямате нищо против да се присъедините към нас за чая. С Никълъс имаме толкова много неща да си кажем.

Никълъс се засмя и върна Уилям на бавачката.

— Личи си какво си правила през последните няколко години.

Графинята се изчерви като ученичка, после въведе гостите в салона и позвъни на слугата. Клер отпиваше от чая и отхапваше от кейка, докато двамата обсъждаха светските новини. Затова ли беше в Лондон — да наблюдава как Никълъс омайва други жени? Тази мисъл я накара да почувства враждебност.

След половин час Никълъс измъкна от джоба си ярко оцветена дървена играчка.

— Купих малък подарък за Уилям. От източните Индии е, там го наричат и-йо. — Той нави връвта около пръста си и тя започна да се спуска и изкачва по връвта, съпроводена от тиха мелодия.

Графинята каза:

— Когато бяхме деца, брат ми имаше подобна играчка, но той я наричаше по друг начин. Да видим дали си спомням как работи. — Опитите й бяха безуспешни. При третия й опит и-йото увисна, отпуснато на връвта, и тя го върна на Никълъс. — Страхувам се, че съм загубила сръчност.

— Ако не възразяваш, ще го занеса на бавачката и ще го покажа на Уилям.

— Ще бъде омаян. — Графинята позвъни на иконома и нареди да отведат Никълъс в детската стая.

Клер се стегна, когато остана насаме с графинята, но когато другата жена извърна откритите си кестеняви очи към нея, тя се поотпусна.

— Моля те, прости на мен и на Никълъс за грубостта ни — четири години е дълго време, а и този хаймана не обича да пише писма.

— Сигурно се радвате, че отново си е у дома, лейди Абърдар — каза Клер с безстрастен тон.

— Да, макар да ми напомня за онова ужасно време. — Графинята си взе парче маслен кейк. — Между другото, вече не използвам титлата, госпожице Морган. Сега съм госпожа Робърт Холкрофт. Или Емили за приятелите на Никълъс.

— Изоставила сте титлата? Невероятно. Мислех си, че жените във вашето положение запазват званието си дори и да се омъжат за човек, който няма наследствена благородническа титла.

Лицето на Емили придоби хладно изражение.

— Никога не съм искала да бъда графиня. С Робърт, моя съпруг, израснахме заедно и винаги сме знаели, че ще се оженим. Но той беше по-малкият син на земевладелец без наследство, докато аз бях дъщеря на виконт. Когато лорд Абърдар направи примамливото си предложение за брак, родителите ми настояха въпреки моя отказ, тъй като той беше четиридесет години по-стар от мен.

— Съжалявам — неловко изрече Клер. — Нямах представа. Изглеждахте толкова жизнерадостна, че никой в Пенрийт не предполагаше, че бракът е бил против желанието ви.

— Лорд Абърдар искаше млада, плодовита съпруга, която да му роди още деца. — Тя започна да рони масления кейк с пръсти. — Той доста… добросъвестно се опитваше да изпълни съпружеските си задължения, но аз се оказах разочарование за него. Беше трудно време. Никълъс беше… голяма подкрепа за мен. — Масленият кейк се превърна в купчина златисти трошички.

На Клер това й прозвуча като болезнено признание, че Емили и Никълъс са били любовници и интимната им връзка не е била случайно плътско прелъстяване. Или поне не и за Емили. Макар Клер да не можеше да прости прелюбодеянието, тя разбираше как нещастната жена се е увлякла и е завързала любовна история с красивия чаровен внук, който беше почти на нейната възраст. Не знаейки какво друго да каже, тя отбеляза:

— Уилям е доказателство, че не е била ваша вината да не родите деца от първия си брак.

— Нима мислиш, че това не ме радва — унило каза Емили. — Където и да е сега граф Абърдар — а предполагам, че е на много горещо място — надявам се да разбере, че не съм безплодна. — Тя докосна корема си. — А тази есен Уилям ще си има братче или сестриче.

— Прекрасно. Поздравявам ви. — Не успявайки повече да сдържи изумлението си, Клер попита: — Но защо разказвате всичко това на една непозната?

Емили сви рамене.

— Защото е лесно да се говори с теб. Защото Никълъс те доведе тук. Защото си от Пенрийт. Май че последната причина е най-важна. Ако живееш в долината, значи си чула скандалните истории, които се носят около смъртта на моя съпруг и жената на Никълъс. Само Господ знае какви истории се разнасят — клюките понякога са много по-лоши от истината. Напуснах Уелс веднага след като погребах съпруга си. По това време бях твърде разстроена, за да ме е грижа какво си мислят хората.

Клер се чудеше — какво ли е изпитвал Никълъс? Обичал ли е Емили? Все още ли я обича? Но, разбира се, тя не можеше да попита това. Вместо това каза:

— Имаше налудничави злословия за това, какво се е случило, но сега скандалът донякъде е забравен. След като с Никълъс напуснахте долината, клюките полека замряха.

— Добре. — Емили свъси вежди. — Робърт ми помогна да загърбя това ужасно време. Никълъс, мисля, имаше по-лош късмет. Може би ти ще можеш да му помогнеш, както Робърт на мен.

Клер промърмори безпомощно:

— Много странен разговор.

— Предполагам — усмихна се Емили. — Не знам точно какво има между вас, но той нямаше да те доведе тук, ако не се интересуваше от теб. Нуждае се от някой, който да се грижи за него. Някой, на когото да може да вярва.

Преди Клер да обясни на Емили, че положението не е такова, за каквото си мисли, Никълъс се върна от детската стая. Когато разговорът отново мина към общи теми, Клер реши — по-добре, че не успя да отговори, защото не знаеше какво да мисли и какво да каже. Беше израсла в свят на резки, ярки контрасти, където правилното си беше правилно, а грешното — грешно. За зла участ нещата около Никълъс все още бяха забулени в сиви сенки.

Няколко минути по-късно, когато Клер и Никълъс се приготвяха да си тръгнат, съпругът на Емили се прибра вкъщи. Робърт Холкрофт бе набит рус мъж със заразителна усмивка. След като се представи на Никълъс, той енергично се здрависа, без да пропусне да спомене колко е очаквал тази среща. Ако допускаше, че Емили и Никълъс са любовници, това не пролича в поведението му.

Когато потеглиха с двуколката, Клер каза:

— Радвам се, че сега лейди Абърдар е щастлива. Когато напусна долината след погребението на съпруга си преди четири години, беше с разбито от скръб сърце. Никой в Пенрийт нямаше представа какво й се е случило.

— Иска да забрави годините в Уелс и едва ли някой може да я обвинява за това — мрачно изрече Никълъс. — Омъжи се за Холкрофт една година след смъртта на дядо ми. Тогава той беше опитен адвокат, но сега е изгряваща звезда в парламента. Някой ден ще стане министър в кабинета.

— Кои райони представя?

— Лестършир. — Никълъс намали скоростта, а след малко зави вляво в по-тиха уличка. — Контролирам този избирателен район и когато Емили ми писа, че Холкрофт иска да влезе в политиката, аз му го предоставих. От това, което чувам, справя се доста добре — изглежда е и по-умен, и по-практичен от предшественика си.

Смаяна, тя попита:

— Контролираш областта Лестършир?

— Освен другите. Покварената ни политическа система ми даде възможност за ефективен контрол в три различни района. Макар титлата на Абърдар да има корени в Уелс, в днешни дни по-голяма част на богатството на фамилията идва от другаде.

Клер беше смаяна колко малко знае за Никълъс, за богатството му и за политическото му влияние.

— Не се учудвам защо господин Холкрофт така се зарадва да се срещнете. Затова ли си кръстник на Уилям?

Никълъс се усмихна.

— Бих искал да е и заради приятелството. Емили беше като оазис на доброта и разум в Абърдар.

Не звучеше като мъж, който страда от разбито сърце. Очевидно е бил много привързан към Емили, но Клер със самозалъгваш реши, че тя не е била голямата любов в живота му.

— Ако си успял да вкараш Холкрофт в парламента, трябва да си наблюдавал зорко и отблизо делата си, докато си бил извън страната.

— На всеки шест месеца получавах пакет с официални документи, а аз изпращах обратно инструкциите си. — Той й хвърли ироничен поглед. — Не съм толкова безотговорен, колкото загатва репутацията ми.

— Никой не може да бъде — язвително отвърна тя. Никълъс прихна.

— Ти си съвършена, типична уелска роза: изящна, със силен аромат, но гъсто обрасла с бодли. — Той се протегна и погали брадичката й с опакото на облечената си с ръкавица ръка. — И тези бодли те правят интересна.

И тъй като не получаваше много комплименти, Клер таеше всичките в душата си. Тя беше много по-бодлива, отколкото подхождаше на женския чар.

 

 

Клер и Никълъс прекарваха вечерта в игра на билярд, когато от фоайето се разнесе ленив глас:

— Умението в билярда е похвално за един джентълмен, но да играеш твърде добре, е доказателство за пропиляна младост.

— Люсиен! — Никълъс захвърли щеката си, приближи се към новодошлия и го прегърна пламенно. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Люсиен измърмори:

— Все така необуздан. — Клер забеляза, че бе отвърнал на прегръдката с явна обич.

Докато мъжете си разменяха поздрави, тя огледа госта, който беше облечен елегантно и имаше маниери на конте. Беше почти толкова красив, колкото и Никълъс, но съвсем рус, типично за англичаните. Сред падналите ангели очевидно е бил Луцифер, утринната звезда, най-ярката и най-красивата, преди да се разбунтува срещу небесата. Той също се движеше малко като котка, затова нито Клер, нито Никълъс бяха чули кога е влязъл.

След като се освободи от прегръдката на своя приятел, Никълъс ги представи:

— Клер, досетила си се, че това е лорд Стратмор. Люсиен, това е моята приятелка, госпожица Морган.

Бяха ли с Никълъс приятели? Тези думи загатваха за много недоизказани неща. С усмивка тя каза:

— Удоволствие е за мен да се запознаем, милорд. Никълъс доста често говори за вас.

— Лъжи, всичко е лъжи — бързо изрече той. — Това никога не доказва нищо.

Когато Клер се засмя, той грациозно се наведе над ръката й. След като се изправи, видя, че очите му бяха необикновено зелени с искрящи в златисто оттенъци, което я накара отново да го сравни с котка. Той я оглеждаше любопитно, сякаш се опитваше да разгадае мястото й в живота на приятеля си. Нито една благовъзпитана неомъжена жена нямаше да прекара сама вечерта в къщата на самотен мъж. От друга страна, дори новата й рокля не можеше да я промени така, че да прилича на жена, с която Никълъс би се държал с неуважение.

Лорд Стратмор попита:

— От Уелс сте, нали, госпожице Морган?

— Мислех си, че английският ми е безупречен.

— Следата от уелски акцент добавя мелодичност в гласа. — Усмивката му съперничеше по чар на тази на Никълъс.

Клер каза:

— Ще си лягам. Сигурно има какво да си кажете.

Никълъс нежно постави ръка на рамото й.

— Не си тръгвай още. Искам да попитам Люсиен за Майкъл Кениън, а отговорът те интересува, колкото и мен.

Лорд Стратмор се намръщи, но не каза нищо. Тримата се настаниха в библиотеката, мъжете с чаша бренди в ръка, а Клер отпиваше шери. С Никълъс седнаха един до друг в люлеещи се столове, докато Стратмор се отпусна на дивана срещу тях.

След кратко описание на ситуацията в мината до Пенрийт Никълъс каза:

— Както изглежда, Майкъл напълно е изоставил делата си, което не е типично за него. Знаеш ли къде е той сега? Не съм го чувал, откакто напуснах Англия, но бих искал да го видя, колкото е възможно, по-скоро.

Люсиен вдигна вежди.

— Нима не знаеш, че се върна в армията?

— Мили Боже, нямах представа. Когато продаде всичко, заяви, че доста е воювал и му било достатъчно за цял живот.

— Не се съмнявам, че тогава е мислел така, но скоро след като напусна страната, получи ново назначение.

Никълъс се намръщи и Клер забеляза загриженост в очите му.

— Не се опитваш да ми кажеш, че горкият човек се е жертвал в бой, нали?

— Не се притеснявай, Майкъл е неуязвим. През последните четири години участва в повечето боеве във Франция. Сега е майор и нещо като герой.

Никълъс се усмихна.

— Типично за него. По-добре да развихри дивия си гняв срещу врага, отколкото върху приятелите си.

Люсиен сведе поглед към чашата и разклати брендито.

— С Майкъл не се виждате заради някаква кавга, нали?

— Не. Всъщност много рядко се виждахме месеци наред, преди да напусна страната, въпреки че той прекарваше повечето време в Пенрийт. Изцяло беше погълнат от плановете си за подобрения в мината и именно затова толкова се изненадвам, че я е занемарил сега. — Никълъс се протегна и хвана ръката на Клер. — Къде е в момента — във френската армия ли?

— Не, имаш късмет. Бил повален от треска през зимата и по лично нареждане на Уелингтън — прехвърлен вкъщи. Сега е в Лондон, възстановен след боледуването си, макар да е на болничен режим. — Люсиен замълча и се вторачи в брендито, потънал в тежки размисли.

— Значи си го виждал и си загрижен за него — предположи Никълъс. — Какво не е наред?

— Предполагам, че твърде дълго е воювал — бавно каза Люсиен. — Една сутрин го срещнах в парка да язди. Беше измършавял като вълк и под външния му образ усетих първичната същност на диво животно. А може би е в депресия. Страната може да е извлякла полза от победите на армията, но не и той.

— Все още ли е в къщата си в Ашбъртън? Искам да разговарям с него.

— Не, наел е квартира, но не знам къде. — Люсиен мрачно се усмихна. — Макар да изглеждаше доволен, че ме вижда, не каза нищо лично. Заприлича ми на лисица, скрита в дупката си. От няколко месеца е в Лондон, но не е направил никакви опити да се види със старите си приятели.

— Можеш да разбереш къде е отседнал — винаги знаеш всичко за всеки.

— Но рядко казвам всичко. — Люсиен вдигна поглед, очите му блестяха в златисто на светлината от камината. — Може би е по-добре да не се опитваш да го видиш. Когато разговарях с Майкъл, споменахме името ти и не бих казал, че се озъби като вълк, но останах с такова впечатление.

Пръстите на Никълъс се впиха в ръката на Клер.

— Няма да е приятно, ако е в лошо настроение, но трябва да говоря с него за мината в Пенрийт. И щом като не желае да я управлява добросъвестно, може да ми продаде обратно рудника, но трябва да е наясно, че той е в моя земя, там са моите хора и няма да позволя да продължава сегашното положение.

Клер хвърли поглед към него, изненадана от напрегнатостта му. Сякаш Никълъс беше приел нейните проблеми като свои — въпреки заплахите, че ще си тръгне, ако тя напусне.

— Упорит си, колкото и Майкъл — каза Люсиен, нотка на раздразнение. — Ако ще има кавга, срещата на публично място вероятно е най-подходяща. Следващата седмица Рафи организира бал и Майкъл каза, че ще присъства. Разбира се, ще бъдеш поканен веднага щом Рафи разбере, че си се върнал.

— Идеално. — Никълъс се отпусна и се усмихна на Клер. — Баловете на Рафи са забележителни. Ще го харесаш.

Люсиен се намръщи.

— Не съм сигурен дали на подобно събитие можеш да заведеш госпожица Морган.

— Не? — Никълъс го изгледа предизвикателно. — Прекалените педанти може и да не одобряват забавленията на Рафи, но той никога няма да си позволи вулгарност. Мисля, че ще се забавляваме.

— И все пак това не е място за порядъчна неомъжена жена.

— Но аз не съм порядъчна — равно каза Клер и се изправи. — Никълъс може да ти разкаже, ако си любопитен. Радвам се, че се срещнахме, лорд Стратмор. Никълъс, ще се видим утре.

Той също стана.

— След минута се връщам, Люси.

Никълъс я съпроводи до коридора и затвори вратата на библиотеката след себе си.

— Нима си помисли, че можеш да се измъкнеш, без да изпиташ удоволствието от целувката за деня?

Тя се засмя.

— Надявах се, че няма да забравиш. — Притисна се в обятията му и повдигна лице.

Целувката му бе опияняваща и тялото й болезнено запулсира. Едната му ръка се плъзна до бедрото й и силно я притисна до себе си. Опита се да се отдръпне. И тогава немирният дявол й подсказа, че Никълъс ще се върне при приятеля си скоро, така че беше безопасно да го подразни така, както друг път не би се осмелила.

Нежно хапна със зъби долната му устна. Той изстена и ръцете му започнаха да я притискат трескаво, галеха тялото й, сякаш той се опитваше да се слее с нея. Удивена от смелостта си, тя плъзна ръка надолу, докато стигна до тръпнещия хребет на мъжествеността му. Той мигновено се втвърди, цялото му тяло се напрегна.

— Люси може да се прибере вкъщи, когато продължим на горния етаж — задъхваше се той.

Леко объркана от реакцията му, тя се отдръпна от прегръдката.

— Не трябва да си груб с приятел, когото не си виждал от години — каза глухо Клер.

Когато тръгна по стълбите, той улови ръката й и я извърна към себе си. С тих хипнотичен глас попита:

— Да дойда ли при теб по-късно и да ти покажа какво следва?

Тя почувства, че се разтреперва, както от страх, така и от вълнение. Дразнеше лъва и ако не внимаваше, можеше да стане лесна плячка. Като издърпа ръката си, тя прошепна:

— След такъв уморителен ден се нуждая от сън.

— Скоро ще кажеш да. — Черните му очи се впиха в нейните, желаещи и обещаващи. — Заклевам се.

— Не разчитай на това, Никълъс. Спомни си, твоята цел е да ме прелъстиш, а моята — да те накарам да полудееш.

Той избухна в гръмогласен смях.

— Т[???]

Отправи му най-прелестната си усмивка.

— Приготви се за провал, милорд. — После тя се втурна към горния етаж, а във вените й пулсираше въодушевление.

Вдъхновението й продължи, докато влезе в стаята си. След като заключи вратата, тя се облегна на нея и със замислен поглед обходи разкошната спалня.

От дълбините на сърцето й се изтръгна тих стон. „Мили Боже, помогни ми да намеря сили да се откъсна от този опасен танц, преди да ме е унищожил.“ Повтаряше думите отново, и отново в най-отчаяната молитва на своя живот. Не почувства осенение, нито вътрешна увереност за това, какъв път да поеме. Беше сама. Единствената реалност беше изкушението, което я влечеше към тъмнината, опасността и желанието.

Плачеше с лице, скрито в дланите. Почувства се по-самотна от всякога в своя живот.

 

 

Когато Никълъс се върна в библиотеката, Люсиен наля още бренди и на двамата.

— Госпожица Морган каза, че не е порядъчна и ти ще ми разкажеш за това, ако те помоля. — Той сръбна от питието. — А аз наистина съм любопитен.

Никълъс разясни накратко споразумението, което бяха приели с Клер: нейното присъствие в замяна на помощта му за хората в Пенрийт.

И макар преднамерено да не спомена подробности, Люсиен тихичко изруга.

— Проклятие, Никълъс, какъв дявол е влязъл в теб? Участвал си в невероятни приключения, но никога не съм вярвал, че ще прелъстиш невинна жена.

— Клер не е невинна — отвърна Никълъс. — Двадесет и шест годишна е, достатъчно добре образована, за да се каже, че е жена с интелектуални интереси и напълно реалистична. С мен е по собствено желание.

— Нима? — В очите на Люсиен заблестяха зелени искрици, което означаваше, че няма да остави разговора дотук. — Ако изпитваш желание да надделееш над жена, намери си някоя кучка, която го заслужава. Не прелъстявай порядъчна жена, като използваш съвестта й и чувственото й сърце.

Никълъс тръшна чашата върху масата.

— Проклятие, Люси, нямаш право да ме порицаваш. Именно затова винаги постъпвах като новак и не станах член на малката ви тайна организация.

Люсиен вдигна ръка.

— Да се сдобрим, Никълъс. Не се забавлявам, като се бъркам в чужди работи, но съм заинтересован от ситуацията, а както изглежда, ще се намери кой да злослови за госпожица Морган.

— Нямам намерение да я наранявам.

— Но вече си го направил. Сигурно знаеш какво влияние имат клюките в едно малко село. Ще й бъде доста трудно да се върне към стария си начин на живот.

Никълъс стана и закрачи нервно из библиотеката.

— Добре. Може да остане при мен.

— Като любовница? — Гласът на Люсиен беше изплашен.

— Защо не? Често съм правил и по-лоши неща.

— Ако изпитваш нещо към това момиче, ожени се за нея.

— Никога — рязко отсече Никълъс. — Веднъж се жених и повече няма да повторя.

След продължително мълчание Люсиен меко каза:

— Често съм се чудел какво се случи между теб и съвършената Каролайн.

Никълъс се извъртя на пети и се вторачи в приятеля си, изражението му бе напрегнато — личеше, че е на ръба на дива ярост.

— Люси, единственият начин едно приятелство да продължи, е да има граници, които не трябва да бъдат пресичани. Ако държиш на дружбата ни, гледай си своята работа.

— Очевидно е било много по-лошо, отколкото предполагах. Съжалявам, Никълъс.

— Недей. Тя имаше щастието да умре. — Никълъс отново напълни чашата си, после я вдигна и подигравателно произнесе наздравицата. — За Каролайн, която ме научи на толкова полезни уроци за живота и любовта. — Той изпи брендито на един дъх.

Люсиен го наблюдаваше смълчан. Предполагаше, че четири години са достатъчно дълъг срок, за да се възстанови Никълъс от нещастието, заради което избяга от Англия, но както изглежда, не беше така.

Но той също бе научил някои уроци през трудните си години. Един от тях беше, че няма човек, който може да бъде негов приятел… освен ако вече не беше такъв.