Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викингите Маколиф (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Viking’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 149 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2014)

Издание:

Хедър Греъм. Робинята на викинга

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-021-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Соня)
  3. — Корекция от hrUssI

Шеста глава

За съжаление милостивата забрава трая твърде кратко време. Събуди я здраво разтърсване. Още беше в ръцете на викинга. Той я вдигна и небрежно я пусна на земята. Рианон не успя да запази равновесие и се свлече на колене. Вдигна поглед към грамадния ездач пред себе си и се взря като замаяна в ледените сини очи.

— Дрехите ви, лейди — уведоми я сухо Ерик. Беше я отвел там, където в тревата бяха разпръснати нещата й. Колко й се искаше да изкрещи в лицето му презрението, гордостта и омразата си! Но погледът й бе привлечен като с магнит от малката купчинка: тънката долна риза, дългата туника, чорапите и кожените обувки.

Бузите й пламнаха. Не можеше да очаква учтивост при ситуацията, в която я бе видял. Но не можеше и да свали наметката си и да се облече в негово присъствие. Освен това не беше извършила нищо лошо — макар че викингът беше убеден в противното.

Тя вдигна гордо глава, но не посмя да го погледне в очите.

— Ако обичате…

— Не обичам — прекъсна я рязко той.

— Проявете поне малко учтивост!

— Отначало искахте милост, сега пък настоявате да проявя учтивост. Знаете ли колко усилия ми струваше да ви оставя жива? Облечете се и по-бързо!

Да върви по дяволите това копеле, каза си ядно Рианон и тялото й се разтрепери от гняв. Усети прилив на смелост — може би смелостта на безумието. Надигна се бавно и с достойнство и го изгледа с неприкрита враждебност. После загърна още по-плътно наметката си, вдигна едната си вежда и устните й се разкривиха в презрителна усмивка:

— Убийте ме, щом желаете, лорде. Това ще бъде по-добра съдба, отколкото да бъда ваша жена.

Опъването на брадичката му беше едва забележимо, но въпреки това Рианон усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. Никога не беше виждала мъж с такова желязно самообладание.

— Наистина ли! — промълви учтиво той. — Съкрушен съм, че мислите така за мен, милейди. — После тонът му рязко се смени: — Облечете се. Веднага. — Гласът му прозвуча тихо и дълбоко като далечен гръм.

Рианон се изпъна, за да откаже още веднъж. Усмивката й издаваше непоколебимост.

— Направете го.

— Кое? — попита остро Ерик.

Опитвайки се да потисне предателското треперене, Рианон го изгледа упорито. Беше възседнал коня си като трон, величествен и изискан в официалната си дреха, украсена с отличията на датски и норвежки принц. Юздата на коня беше обшита със северни перли, перли искряха и по брошката, която придържаше наметката му. Рианон беше изправена, но й се струваше, че стои безкрайно по-долу от него, увита в диплите на омачканата наметка, с разпусната, разрошена коса. Само сребърносините й очи святкаха с безкрайна упоритост.

— Направете го! — изкрещя тя. — Извадете езическия си меч и ме насечете на парчета!

След миг от гърлото й се изтръгна уплашен писък. Ерик наистина извади меча си. Жребецът изпръхтя и затропа с копита, а студеният, безмилостен викинг, който го беше възседнал, се приведе и опря острието на меча си в гърлото й. Рианон не посмя да се помръдне, защото върхът бе притиснал вената, която водеше към сърцето.

— Облечете се! Нямам намерение да ви убия, милейди. Не и когато ни очаква такова блестящо бъдеще. Но може би ще се наложи да сляза и да ви покажа как да се облечете.

— Как смеете! — изсъска с треперещ глас тя.

— Как смея ли? — Гласът му звучеше тихо, но беше изпълнен с гняв и усилие да го овладее. Той скочи от коня и се изправи над нея, без да отмества острието на меча от врата й. Погледна я право в очите и бавно го прибра в ножницата. Рианон не беше ниска, но той я надвишаваше с цяла глава. — Как смея ли, милейди? — повтори подчертано меко той. После посегна и светкавично улови наметката точно пред гърдите й. Дръпна я към себе си и Рианон потръпна от топлия дъх до устните си, когато продължи: — А вие как се осмелявате да разговаряте с мен по този начин, след като ви открих тук и в това състояние? Би трябвало да бъдете по-внимателна, моя малка саксонке. Не забравяйте, че според вашите представи аз съм варварин. А варварите вършат всичко, каквото си поискат.

С тези думи той свали наметката й само с едно, почти елегантно движение. Рианон беше толкова изненадана, че в продължение на няколко секунди остана неподвижна. А когато осъзна, че отново е гола, едва не се обърна да избяга. В следващия миг обаче вдигна упорито брадичката си и го погледна право в очите.

— Точно по варварски — отбеляза презрително тя, обърна му гръб и се опита да скрие страха, който пълзеше по цялото й тяло. Каква ли щеше да бъде следващата му стъпка?

Тя посегна към ризата си, захвърлена под стария дъб, като през цялото време усещаше разяждащата мощ на погледа му. Пръстите й бяха сковани от студ и й струваше немалко усилия да нахлузи ризата през главата си. Без да го поглежда, тя облече и туниката си и стегна колана. Ерик не помръдваше, но нито за миг не я изпусна от поглед. Когато мълчанието помежду им стана злокобно, Рианон не издържа. Обу с треперещи ръце чорапите си и напъха стъпалата си в обувките. Когато най-после се облече, опипа земята за наметката си и се загърна в нея с цялото достойнство, на което беше способна. Едва сега чу кънтящите наоколо викове и си припомни, че кралските хора продължаваха да я търсят. Запита се отчаяно дали поне Роуан беше успял да избяга.

Усети движенията на викинга и го изгледа през рамо. В погледа му пламтеше недоверие. Той възседна отново коня си и я изгледа пренебрежително. Рианон разбра, че този спокоен и овладян мъж е прочел мислите й. Когато й протегна ръка, по лицето му не трепна дори мускулче. Все пак гневът се разливаше на вълни от цялото му същество и зареждаше въздуха с напрежение.

— Какво смятате да правите? — прошепна с пресекващ глас тя.

Ерик притисна коляно в хълбоците на коня и животното тръгна право към нея. Рианон понечи да го избегне, но не успя. Без усилия, викингът я вдигна пред себе си на седлото и железните му пръсти се сключиха около талията й. Тя усети твърдостта на бедрата му и стоманения пръстен на ръката му. Ерик пришпори коня и Александър препусна в галоп. По едно време мъжът се обърна назад и когато Рианон направи същото, за да разбере какво е искал да види, усети на челото си меката милувка на брадата му.

Зад тях бяха Уилям и Алън. Слава богу, разстоянието помежду им беше значително.

— Ако това беше страната на майка ми — промърмори Ерик, — просто щях да ви пусна на земята и да ви върна на баща ви, без да изгубя честта си.

Тя вече нямаше баща, сигурно щеше да я върне на краля. А Алфред щеше да я заточи в най-далечния си град. До края на живота й щяха да я презират, но щеше да бъде свободна. Свободна от този мъж. И въпреки това сърцето й заби като лудо. Не искаше да я пусне на земята. Колкото го мразеше, толкова обичаше Алфред и Есекс, все едно какво й беше причинил кралят.

— Това ще бъде добре дошло за мен — проговори хладно тя.

Без да й обръща внимание, Ерик продължи:

— Ако това беше страната на баща ми, тогава курвата щеше да бъде продадена в робство. — В гласа му зазвуча недвусмислено предупреждение: — По най-бързия начин продадена на орда мръсни датчани. А във вашия случай мога да твърдя със сигурност, че много скоро ще се намери берзекер, който да ви изтръгне от ръцете ми.

Рианон се скова и гневно изпъшка. Ала го прокле само на ум, защото ръцете му се сключиха с такава сила около нея, че не можеше да се помръдне. В очите й пареха сълзи, но нямаше как да вдигне ръка, за да ги изтрие.

— Вече съм във властта на един викинг. Какво значение има от Норвегия ли е дошъл или от Дания?

— Или от Ирландия.

— Да, или от Ирландия!

— Тук има съществена разлика, милейди. Надявам се сама да откриете колко значителна е тя.

— Презирам ви! — изсъска вбесено тя.

— Престанете! — заповяда остро той, тъй като ездачите наближаваха. Натискът на ръцете му се засили. — Наистина ли сте такава егоистка, та умирате от желание да напоите земята си с норманска, ирландска и английска кръв?

Рианон веднага млъкна, питайки се отчаяно дали наистина щеше да успее да предотврати кръвопролитието. Сигурно беше, че викингът ще откаже да я вземе за жена. Ако я върнеше обаче, войната между англичаните и ирландските му приближени ставаше неизбежна.

— Смятам, че е по-добре само ние двамата да се бием помежду си — прибави меко Ерик и топлият му дъх опари бузата й. Рианон се смая от нахлулата в тялото й горещина. — Трябва ни само малко късмет, лейди, и повече нито един мъж няма да стане жертва на вашето предателство.

— Не съм предателка! — възпротиви се тя и се обърна да го погледне в очите. Те бяха студени. Викингът никога нямаше да й повярва.

Ерик бързо отмести поглед.

— Е, по този начин поне се запознахме — произнесе тихо той.

— Ерик от Дъблин! — провикна се за поздрав Уилям и тъмният му, обвинителен поглед се впи в очите на Рианон. — Кралят покорно ви моли за прошка за начина, по който бяхте посрещнат.

— Аз съм на път към краля — отговори хладно Ерик.

— Момичето ще…

— Аз лично ще я отведа при него — прекъсна го решително принцът. После провря коня си между двамата мъже и го пусна в галоп. Бързото движение на коня тласна Рианон към мускулестата му гръд и тя отново усети силата, скрита в мъжкото тяло.

Този викинг беше най-смелият воин, когото познаваше. Беше видял Роуан и сигурно щеше да го убие.

Много скоро стигнаха пред портите на града. От всички страни към крепостта се стичаха мъже — войници на краля и ирландско-норвежки отряди. Рианон не можа да открие Роуан между тях и горещо се помоли любимият й да е успял да се скрие в гъстата гора.

Вратите се отвориха. Едрият жребец препусна право към кралския дом.

Кралят ги очакваше в двора. Проследи с поглед как викингът спря само на метър от него, как вдигна Рианон от седлото и я пусна на земята.

Девойката застана пред кръстника си със сковано тяло и треперещи крайници. Едва успя да се задържи на краката си. Страхът заплашваше да избие в луда паника. Едно беше да усеща презрението и омразата на викинга и съвсем друго да види гнева и омразата в студения поглед на Алфред. Той направи крачка към нея и тя разбра, че отлично е осведомен за срещата й с Роуан. Единственото, което не знаеше, беше, че тя е отишла там с твърдото намерение да се подчини на волята му.

Алфред беше убеден, че кръщелницата му го е предала — нарочно и коварно.

Кралят вървеше право към нея. Погледна я в очите и я зашлеви в лицето с такава сила, че тя падна на колене и от гърлото й се изтръгна писък. Чу как викингът скочи от коня зад нея, и усети треперенето на земята под тежките му ботуши. Тътенът се усили, защото войската влизаше в града — безброй англичани, норвежци и ирландци на коне.

— Ерик от Дъблин — проговори кралят, — освобождавам ви от военния съюз и от обещанието за женитба.

Рианон чу как викингът пристъпи към нея, сграбчи я за лакътя и я изправи на крака. В сърцето й бушуваше буря. Много искаше да се освободи от хватката му, но не посмя. Само прехапа устни, за да не изпищи.

— Алфред, кралю на Есекс — отговори тържествено Ерик, — моля да ме приемете в дома си, за да разговаряме насаме. Двамата най-добре ще решим как да отстраним възникналите трудности.

Кралят кимна бавно.

— Бъдете добре дошъл, Ерик от Дъблин. Сърдечно добре дошъл в дома ми.

Рианон не можеше да се помръдне. Натискът на мъжките пръсти се засили дотолкова, че й причерня пред очите. Тя погледна в сините северни очи и усети излъчващата се от тях сила. Вдигна упорито брадичка и отговори на погледа му.

— Милейди? — проговори хладно Ерик, но тонът му беше всичко друго, само не и учтив. Все пак тя успя да последва Алфред с високо вдигната глава.

Викингът не пускаше ръката й. Когато влязоха в залата, слугите на краля се поклониха и зачакаха заповеди. Нервно усмихнатата Алсвита забърза към госта, поклони се грациозно пред него и хвърли бърз поглед към пепелявото лице на Рианон. После прикова очи в набразденото от бръчки чело на съпруга си, което единствено издаваше бушуващата в сърцето му ярост. Когато предложи на Ерик ейл, хляб и херинга, гласът й пресекваше от уплаха. Слугите се втурнаха да поднасят и Ерик пое чаша с ейл, но отклони предложеното ядене. Кралят вдигна ръка и каза на жена си:

— Махни Рианон оттук!

Обзе я паника. Ръката на викинга притисна като в клещи рамото й и я поведе към един от столовете край камината.

— Момичето ще остане — проговори твърдо той и я притисна да седне. После се изправи зад стола й като статуя.

Рианон преглътна и отчаяно се обърна към Алсвита. Но и от нея не получи помощ. Кралицата отстъпи назад и със сериозно лице се изправи зад съпруга си.

— Няма да позволя на воините си да се бият още веднъж заради една жена — заговори бавно и отмерено Ерик.

Рианон скочи, за да изкрещи, че няма никаква вина за кръвопролитието, но желязната му ръка се впи болезнено в рамото й. Каква по-ясна заповед да си държи езика зад зъбите!

— Имате пълното право да се откажете от дадената клетва — отговори Алфред.

— Правото, кралю на Есекс, но не и желанието. Ще взема тази лейди и земята й, но при следните условия: преди да я направя своя жена, ще се бием с датчаните при Рочестър. Рианон ще бъде отведена в манастир и ще остане там, докато се установи, че не носи в утробата си плода на друг мъж. Ако бъда убит, земята, за която претендирам, да премине в собственост на баща ми и той да разполага с нея по свое усмотрение. В случай, че бъда убит, желая също така момичето да бъде предадено на семейството ми. Нека то реши какво да стане с нея.

— Значи съюзът между нас не е нарушен и ще тръгнем заедно срещу датчаните?

Викингът вдигна чашата си.

— Съюзът е в сила.

— Всичко ще стане, както желаете — обеща Алфред и двамата мъже си стиснаха ръцете. Пръстите на Рианон се впиха в дървените облегалки на стола и кръвта се смрази във вените й.

— Случилото се няма да остане ненаказано — продължи кралят и хвърли кратък поглед към кръщелницата си. Никога не бе виждала в очите му тази хладна враждебност. Само беше чувала, че кралят може да бъде безмилостен и жесток спрямо предателите.

Но към нея винаги се бе отнасял милостиво. Той я обичаше. Беше строг с нея, но я обичаше. Сега вече не.

В гласа му звучеше трудно удържан гняв:

— Обещавам ви, че годеницата ви ще се научи на приличие и покорство. А мъжът, който знаеше какво обещание съм дал и въпреки това престъпи заповедта ми, ще бъде наказан, както заслужава.

— Не, Алфред — отговори спокойно викингът. — Аз сам ще потърся удовлетворение за поруганата си чест.

Ръцете му върху раменете й пареха като огън. Рианон усещаше думите му с всяка фибра на тялото си. Това не беше заплаха, беше само спокойно обявяване на намеренията. През всичките дни, които й оставаха, щеше да плаща за онова, което беше извършила. Тя усещаше това с абсолютна сигурност, но беше като упоена. Страх изпълни душата й, но не за самата нея, а за Роуан.

Внезапно вратите се отвориха с трясък. Алфред се обърна гневно и разбра, че в залата са влезли Алън и Уилям. Двамата влачеха окървавения и пребит от бой Роуан.

Рианон щеше да стори много по-добре, ако беше запазила мълчание. Трябваше да спаси последния остатък от честта си, но не можеше да понесе вида на любимия си, да преглътне страшната участ, която го заплашваше.

Тя забрави всичко на света, освен нежната привързаност, която изпитваше към него. Изплъзна се от силните ръце на викинга и скочи със сърцераздирателен писък. Понечи да изтича при него, но само след една крачка Ерик я улови и тя падна на гърдите му.

Роуан беше близо до припадък, но все пак успя да й се усмихне измъчено, преди да се свлече на пода между двамата мъже. Те го блъснаха напред и той падна по лице пред краля.

— Сър — заговори Уилям и мрачният му поглед обходи залата, — не знаем дали двамата са били заедно, но го намерихме пред портите на града, недалеч от мястото, където беше конят на милейди.

— Вървете — заповяда кратко кралят.

— Но, сър… — възпротиви се Уилям.

— Тя е недокосната, господарю — прошепна Роуан и от устата му бликна кръв.

Рианон отново изпищя. Роуан изплю един зъб и като замаян отмести поглед към викинга.

Кралят пристъпи към него, приведе се и сграбчи края на туниката му. Главата на Роуан издрънча в каменния под. Рианон изплака и безумно задърпа ръцете, които я стискаха безмилостно. Ами ако Роуан беше мъртъв?

— Моля ви в името на Бога, пуснете ме при него! — проплака тя.

— Престани! — изрева кралят. — Не ти ли е достатъчен позорът, който ми причини? — Той попипа шията на Роуан и вече по-спокойно продължи: — Жив е… поне засега.

По бузите й потекоха горещи сълзи. Внезапно викингът я пусна и тя политна напред. Коленичи до Роуан и разбра, че любимият й наистина е жив. Прегърна главата му и безмълвно заплака.

Кралят извика на слугите си да отнесат безжизненото тяло. Рианон усети докосване по рамото, което беше всичко друго, но не и грубо. Някой я вдигна на крака и я задържа да не падне. Викингът.

Отнесоха Роуан. Кралят и Ерик продължиха разговора си, но тя не разбираше нито дума, защото трескаво се молеше да не стане причина за смъртта на любимия си. Не можеше да знае какво разбира викингът под удовлетворение за поруганата си чест. Как да постъпи: дали да моли за милост към Роуан, дали да се унижи дотам, че да падне в краката му?

Не. Веднъж вече й бе отказал милост.

— Така да бъде — рече кралят. — Още сега, в този час. — Той повика един слуга и му нареди да доведе личния му лекар и една акушерка. После се обърна към Алсвита: — Отведи Рианон в стаята й.

Викингът пусна жертвата си. Кралицата посегна към ръката й.

Рианон се отдръпна уплашено. Изгледа всички поред и се запита какво ли още бяха измислили, за да я унижат.

— Да вървим, Рианон! — настоя Алсвита.

Тя погледна краля, който се беше затворил в омразата си, после се обърна към грамадния викинг, който сега я наблюдаваше с лениво, безразлично любопитство. Той вдигна рамене, сякаш нищо нямаше значение за него.

— Все още смятам, че сватбата може да почака — каза той на краля.

— Обещах ви тази дама, а тя е под мое покровителство. Смятам я за едно от децата си. Ще се радвам да науча истината още сега.

— Сигурен съм, че и аз бих могъл да открия тази истина, кралю на Есекс, и да построя семейния си живот в съответствие с резултата.

— Тя все още е част от кралския дом на Есекс, а аз държа на обещанията си.

Вратата се отвори отново и в залата влезе личният лекар на краля, следван от едрата си помощница. Жената изгледа Рианон с присвити очи, в които светеше злоба. Устните й се разкривиха в усмивка, сякаш се радваше на онова, което й предстоеше.

Едва сега Рианон осъзна какво възнамеряват да правят с нея и очите й се разшириха от срам и ужас.

— Не! — изплака страхливо тя. Ако имаше и най-малката възможност, щеше да избяга. Но тъй като нямаше избор, овладя паниката и гнева си и успя да пристъпи спокойно напред, не към краля, а към норманско-ирландския лорд. Болката в гърдите й беше непоносима, но лицето й изразяваше каменно спокойствие. Викингът вече я бе нарекъл уличница. Беше обявил, че ще потърси удовлетворение, но онова, което щяха да направят с нея, беше нещо много по-страшно.

— Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат, милорд. Не съм виновна в предателство спрямо вас и макар че ме видяхте… — Тя млъкна за миг, за да пребори треперенето на гласа си. Трябваше да говори с достойнство, решителност и достатъчна настойчивост, за да го убеди. — Не съм престъпила заповедта на краля, нищо че той, който се кълне, че ме обича, не ме удостоява с доверието си. Не допускайте да ми причинят това! — помоли горещо тя.

Побиха я тръпки, защото знаеше, че методите, към които щеше да прибегне той, за да открие истината, са много по-брутални. Но беше убедена, че нищо не може да бъде по-унизително от онова, което възнамеряваха да й сторят.

Не. Каквото й да направеше лекарят, то нямаше да промени факта, че съдбата й беше завинаги свързана с викинга.

Въпреки това й се стори, че в очите му проблеснаха искри на възхищение, макар че молбата й бе отхвърлена.

— Не аз ви причинявам това, милейди — отговори меко той.

— Тогава ви обещавам, че ще ви мразя до края на дните си — прошепна тя и стисна ръце в юмруци. Не можеше да приеме, че няма начин да се изплъзне от предстоящото унижение. Но при никакви обстоятелства нямаше да помоли повторно викинга.

— Милейди — въздъхна отегчено Ерик, — признавам, че нямам особени основания да бъда любезен с вас, но тази идея не е моя. Алфред е вашият крал. Той е ваш настойник. Аз имам свои средства да открия истината, която ме интересува. Вашият крал каза думата си, милейди, а в тази къща той е законът. Когато отидем в моята къща, аз ще бъда вашият закон.

Думите му не звучаха особено ободрително.

Той я заплашваше недвусмислено и въпреки това кралят беше този, който възнамеряваше да я подложи на срамното унижение. Тя се обърна като ужилена и впи поглед в Алфред.

— Давам ви думата си, че Роуан каза истината! — извика тя.

— Вече не вярвам на думата ти, Рианон. Ти доведе всички ни до ръба на пропастта.

Алсвита улови ръката й. Рианон видя надвисналите по ресниците й сълзи и не посмя да срещне погледа й.

— Не се противи, в името на Роуан! — помоли тихо кралицата.

— Хванете я! — изгърмя кралят.

Алсвита нямаше сили да изпълни тази заповед. Две едри жени излязоха от кухнята и уловиха Рианон. Тя изпищя и започна да се дърпа. Но без успех. Изведоха я от залата и я завлякоха в пристройката, където беше малката й спалня. Хвърлиха я на леглото и я притиснаха безмилостно въпреки ожесточената й съпротива. Разкъсаха дрехите й и победена от унижението и срама, Рианон престана да се брани. Алсвита седна до нея и нежно приглади косата й. Рианон положи огромни усилия и остана неподвижна, затворена в себе си. Студени ръце зашариха по тялото й. Когато разтвориха краката й и проникнаха в най-интимната й женска същност, от очите й потекоха сълзи. Някъде много отдалеч се чу гласът на доктора, който съобщи на Алсвита, че дамата е още девствена и ципата й е напълно здрава.

Никога през живота й не я бяха унизявали така дълбоко. Беше толкова засрамена и отчаяна, че не можа да събере сили дори да помоли за милост към нещастния Роуан.

Заслепена от омраза, тя се закле, че никога няма да прости на викинга, втурнал се така неочаквано в живота й, за да го разруши из основи. Беше й все едно дали Бог ще й прости или не. Отсега нататък щеше всеки ден да се моли Ерик от Дъблин да бъде изличен завинаги от лицето на земята. Щеше да се моли още смъртта му да бъде мъчителна и страшна и викингът да проклина деня, в който се е родил.

 

 

Ерик премина покрай редиците на строените воини. От време на време подхвърляше по някоя забележка, хвалеше нечие снаряжение или предупреждаваше някой млад англичанин, че ако продължава да бъде така небрежен с щита си, левият му хълбок ще остане незащитен. Стигна до края на дългия строй и спря, за да наблюдава военните упражнения. Кралят също ги проследи от гърба на коня си. Утре щяха да заминат за Рочестър. Обсаденият град нямаше да издържи още дълго на напора на датчаните.

През миналата нощ Ерик и Алфред бяха седели дълго до огъня. Макар да се знаеше, че саксонецът не пие много, двамата бяха изпразнили няколко рога от френското вино, донесено от Ерик. При това Алфред разказа на Ерик, че познава от по-рано датчанина Гунтрум. През лето Господне 878 двамата бяха водили голяма битка, завършила с победа за Алфред. При това саксонският крал лично беше кръстил неверника и Гунтрум бе спазил условията на християнския мир — поне известно време. Сега обаче обсаждаше Рочестър и Алфред възнамеряваше да се разправи с него веднъж завинаги.

Събитията в града на Рианон го бяха разстроили дълбоко.

— Имате ли представа какво може да се е объркало? — попита замислено Ерик.

Кралят поклати сериозно глава:

— Изпратих свой човек, един млад момък, който беше заслужил доверието ми, с изричното нареждане да бъдете посрещнат като мой уважаван гост. Повече не видях пратеника. Всеобщото мнение е, че посланието ми не е достигнало до лейди Рианон. Смятам, че един от мъртвите е скрил вестта от нея. — Той погледна Ерик и бързо продължи: — Тя не би се противопоставила на думата ми, не и при тези обстоятелства! Отрича да е знаела нещо за идването ви и аз й вярвам.

Ерик не каза нищо.

— Все още можете да се отречете от обещанието си — увери го сериозно кралят. — Ако я смятате за виновна…

— Нямам намерение да наруша дадената клетва — прекъсна го решително Ерик. Нямаше да изложи на риск нито сключения военен съюз, нито обещаната му земя заради една проклета жена. Нали я видя с Роуан край потока! Може би ги беше прекъснал, преди да са осъществили любовния акт. Ерик не вярваше, че някой ден ще се убеди напълно в невинността й. Тя беше изкусителка, осъзнаваше напълно красотата и властта си над мъжете и Ерик изпитваше съжаление към бедния момък, който я обичаше толкова силно.

Гневът му се беше уталожил. Притежаваше силен собственически инстинкт и го знаеше. Щом станеше негова жена, щеше да я научи да спазва определените от него закони и никога да не смее да му се противопоставя. Не му беше приятно да си спомня деня, когато я бе заловил с Роуан, защото гневът му всеки път избухваше с нова сила. Но имаше и още нещо. Той не я обичаше, това беше сигурно, и се отнасяше към нея с най-голямата възможна предпазливост. И все пак тя бе успяла да замае главата му. Тази жена беше необикновено красива, страстна и пълна с живот. И можеше да бъде толкова изкушаваща, колкото мечтата за чест и слава. Ерик вече знаеше, че силно я желае. В слабините му гореше огън, който не можеше да бъде угасен, и въпреки това беше решен да стои далеч от нея. Имаше доверие в Алфред; кралят никога не би си позволил да го излъже. Вярваше и на лекаря му. Човекът не би измамил и него, и краля, особено по един такъв деликатен въпрос като девствеността на годеницата му. Съгласих се само от гордост, каза си с усмивка той, когато Алфред настоя за тази унизителна проверка на добродетелта. Тази жена трябваше да разбере, че когато е необходимо, Ерик не се влияе от нищо и от никого, че може да бъде недостъпен и непоколебим. Освен това нямаше никакво намерение да й позволи да тъгува цял живот за изгубената си любов към Роуан.

Имаше мигове, в които изпитваше съчувствие към нея. Не можеше да забрави обезкураженото, забулено от сълзи достойнство в погледа й, когато се обърна за помощ към него в дома на английския крал. При това вината беше изцяло нейна. Но Ерик не беше забравил какво значи да обичаш. В това отношение Рианон можеше да разчита на разбиране от негова страна. Сигурен беше, че би рискувал всичко за Йемения. Ала не можеше да мисли за годеницата си, без в гърдите му да забушува луд гняв. Никога нямаше да й прости измяната. Положението, в което я изненада, беше недвусмислено. А тя вече беше обещана на него.

Все пак Ерик се питаше дали огънят, който гореше в тази жена, и красотата й също не са причина да запази съюза с краля. Може би не беше способен да обикне отново, но изгаряше от желание да притежава лейди Рианон.

— Все още съм доволен от съюза, който сключихме — обърна се той към краля. — И се радвам, че утрото минава без кръвопролития.

— Така е — промърмори кралят и се загледа право пред себе си. Сякаш изобщо не беше забелязал Ерик.

Викингът проследи погледа му и видя, че Роло препуска право към тях. Веднага усети, че сериозното лице на капитана му е свързано с проблемите около годеницата му.

— Какво има? — попита рязко той, щом Роло спря коня си пред него.

Конят изпръхтя.

— Хората ни са недоволни — отговори кратко Роло.

Ерик вдигна въпросително едната си вежда.

— Изискват да видят кръв, изискват отплата.

— От кого? — попита хладно Ерик.

— От уелсеца на име Роуан.

— Защо? — Никой, освен него не бе видял двамата влюбени, следователно никой не знаеше каква драма се беше разиграла на разсъмване.

— Носят се разни слухове. Нали познавате нашите. Настояват да се биете, за да защитите честта си.

Ерик въздъхна нетърпеливо:

— Искат да убия момчето, така ли?

— Да — отговори унило Роло. Много добре знаеше, че не бива да рискуват размирици сред ирландско-норвежката войска. — Момчето трябва да излезе срещу вас. Трябва да ви даде удовлетворение. Ако нямате намерение да оставите момичето на него, трябва да го убиете.

Щом Роло млъкна, над полето се възцари потискащо мълчание. Мъжете като един обърнаха глави към близката горичка.

Оттам излезе самотен ездач. Роуан. Воините се разстъпиха, за да му сторят път.

Ерик видя посивялото му лице и неволно се възхити на гордата небрежност, с която седеше върху коня си. Роуан спря пред Ерик, но още преди да е успял да заговори, Алфред от Есекс раздели двамата врагове.

— Как се осмелихте да дойдете тук, Роуан? Проявих великодушие, като ви оставих жив, а вие отново се опълчвате против волята ми!

Роуан сведе глава.

— В името на Бога най-покорно ви моля за прошка, сир. — После вдигна поглед и се обърна към Ерик. — Но аз я обичам и вие вече знаете това, Ерик от Дъблин. Не искам да проявя неуважение към вас, защото сте гост на моя повелител. Но въпреки това ви предизвиквам на бой, сър, както е мое право и както изисква нашият стар закон.

— Наистина ли искате да се биете с мен… и с Венгеанс? — попита тихо Ерик и потупа верния си меч.

Лицето на младия мъж побеля като платно, но той кимна решително.

Ерик помълча малко и отговори все така тихо:

— Момичето не заслужава това, драги. Никоя жена не го заслужава.

— Напротив, Рианон заслужава много повече — възрази меко Роуан.

Ерик много искаше да му каже, че е безумец и глупак, но смяташе, че всеки мъж има право да защити честта си с оръжие.

— Добре тогава, на разсъмване — отсече рязко той. — Тук, на това поле.

Роуан вдигна ръка в знак на потвърждение.

— Тук, принц Ерик, на това поле.

— Дано Бог бъде милостив към душата ти! — прошепна глухо кралят.

Роуан кимна мрачно с глава и Ерик смаяно установи, че харесва младия мъж, който беше проявил куража да тръгне на сигурна смърт. Роуан обърна коня си и препусна към града, следван от дивите бойни викове на ирландските и норвежки воини. Викът бе понесен от вятъра и отекна като смъртоносно ехо.

Ерик вдигна ръка и сърдито им махна да млъкнат. Крясъкът утихна. Белият жребец затропа с копита, усетил недоволството на господаря си. Ерик обърна коня си и изгледа гневно хората си.

— Толкова ли сте жадни за кръвта на един съюзник? Разберете — дошли сме да се бием с датчаните и ако ви доставя радост да сеете смърт, то нека убиваме датчани.

Той препусна в галоп към крепостния вал, без да си прави труд да се насочи към портата. Белият жребец прескочи препятствието с лекота и се понесе към безкрайните поля, защото господарят му имаше нужда да охлади бушуващия в сърцето му гняв.

 

 

Ерик остана безкрайно учуден, когато Рианон слезе на вечеря.

Роуан не присъстваше. Много му се искаше да разбере дали годеницата му е чула за предстоящия двубой. Огледа я и реши, че никой не е сметнал за необходимо да я осведоми. Защото когато блестящите й сребърни очи се спряха върху него, те бяха пълни с такова отвращение, с такава безумна смелост, та изглеждаше напълно невероятно да е научила за предизвикателството на Роуан.

Тя не благоволи да отиде при него, не се появи и в близост до краля. Правеше се, че изобщо не забелязва двамата мъже.

Прекрасна, обкръжена със странен ореол, тя влезе в залата и пристъпи с толкова гордост и презрително достойнство, та никой не би помислил, че е виновна и в най-малкото прегрешение. Ерик беше предположил, че след случилото се през деня няма да се осмели да се яви пред лицето на краля, но тя очевидно беше на друго мнение. Рианон беше най-прекрасната жена в тази зала — а вероятно и в цяла Англия, каза си недоволно той. Тази вечер носеше сиво-синя туника, чийто цвят отговаряше напълно на цвета на очите й, разбира се, ако не се вземеше предвид коравия, изпълнен с омраза и гняв израз, който се появяваше винаги, щом погледът й се спреше върху него. Косата й беше вдигната в сложна прическа, която придаваше завършеност на ясните линии на шията и лицето. Пристъпваше като фея, стройна и крехка. Когато стана време да седнат на масата, тя си намери място в края на дългата трапеза.

Ерик се поклони хладно в посока към годеницата си и продължи да я наблюдава с нещо като развеселено любопитство. Утре щяха да я предадат в ръцете на една религиозна общност, чиито привърженици обещаваха да гарантират девствеността й до сватбата. Повечето жени в нейното положение нямаше да посмеят да се явят на вечеря, но не и тя. Тя беше тук, избягвана и проклинана от мнозина, и въпреки това величествена.

Ерик забрави присъствието й, защото скоро се увлече в сериозен разговор с краля. Двамата имаха да обсъдят още много подробности от предстоящия поход. Поднесоха им безброй ястия — пълнени пъдпъдъци, облепени отново с перата им, херинга, свинско, печен на жар дивеч. Ейл и медовина се лееха в изобилие. Когато всички се нахраниха, Алсвита даде знак на прислугата да изнесе остатъците.

— В чест на нашите гости! — извика тя. — Тук е Падрайк, сенешалът на великия лорд на гърма, Ерик от Дъблин.

Ерик се изненада, когато ирландският му разказвач се изправи и се запъти към средата на залата, където всеки можеше да го види. Огънят зад него придаваше необходимата атмосфера на разказа. С голяма драматичност и красноречие той се зае да описва семейството на Ериковия баща. Разказа за ирландските крале и за битките, бушували между тях. Изразяваше се елегантно, с умело подбрани думи, а понякога преминаваше в стихове. След като оказа подобаващата почит на семейство Финлейт, стигна до Ейд Финлейт, който беше обединил ирландските крале; който бе дал дъщеря си за жена на норманина Олаф Белия, смелия норвежки вълк, за да дари мир на Ирландия и да й вдъхне нови сили. После заговори за Ерик, за странстванията му по света, за смелостта, с която беше защитавал кралството на баща си, за безбройните битки, в които се бе сражавал и печелил.

Когато най-после замлъкна, мъжете избухнаха в одобрителни викове. Алсвита се изчерви от радост, защото Алфред беше въодушевен, Ерик гледаше изненадано, а събраното общество се беше забавлявало чудесно с увлекателния разказ на талантливия ирландец.

Скоро обаче шумът заглъхна и в залата се възцари мъртвешка тишина. Ерик се огледа любопитно и видя, че мястото на Падрайк е заето от Рианон. Тя разпусна косата си и пламъците заиграха по гъстите кичури. Роклята й блесна и тя цялата сякаш се превърна във видение от течаща коприна и чувствена красота.

— Изслушахме историята на уважаемите нормански гости с най-голямо внимание — започна с мек глас тя. — Благодарни сме на славните ни съюзници, затова ги молим да изслушат със същото внимание и нашите саксонски истории за жестоки битки, болка и… триумф.

Жални тонове на лютня огласиха залата и Рианон се раздвижи в ритъма на музиката. Сякаш самата мелодия бе проникнала в крайниците й и грациозно я полюляваше. Направи няколко стъпки, обърна се, отметна глава назад и вдигна ръце. Всички в залата притихнаха и приковаха очи в неземното видение. Не се чуваше и най-малък шум. Остана само нежната мелодия на лютнята, лекото пращене на огъня и прошумоляването на женските крака по пода. Тази жена беше магьосница и всички бяха попаднали под властта й. Скоро огромното помещение потъна в мрак, цветовете се замъглиха, остана само едно светло петно, сред което танцуваше прекрасната изкусителка.

Без да престава да танцува, Рианон заговори. Повече пееше, отколкото декламираше, и мелодията беше много тъжна. Тя също разказваше история. Английска история.

Очите й бяха втренчени с гордо, подигравателно предизвикателство в лицето на Ерик.

— Историята, която ще разкажа, е за Линдесфарн — произнесе безизразно тя. Очите й излъчваха непоколебима воля. Най-после Ерик разбра защо беше слязла в залата тази вечер. Искаше да си отмъсти. Искаше да се пребори — с него.

— Ще разкажа историята на едно прекрасно място, лишено от Божията милост, от хубостта и спокойствието си. Линдесфарн… Ще ви разкажа историята за диваците, нападнали този прекрасен земен кът, историята за жестоките варвари.

Тя се усмихна и отново затанцува — грациозна, замайващо красива, омагьосваща.

И никой в залата не беше в състояние да се раздвижи или да каже дума, за да попречи на разказа.

Ерик също не беше сигурен, че би могъл да се помръдне.

Нищо, щеше да изслуша историята й.

Щом искаше борба, той с готовност щеше да се бори с нея.

Линдесфарн…

Ако не се мамеше, историята беше опасна. Алфред наблюдаваше Рианон с недоверие. Пръстите му се бяха впили в облегалката на стола.

Но и той не се надигна да я спре. Никой не мърдаше.

Разказът беше опасен. Момичето беше опасно. То имаше силата да омагьосва хората.