Хедър Греъм
Робинята на викинга (6)

Пета глава

Той седеше на гърба на великолепния бял жребец и гледаше към крайбрежието на юг. Вятърът развяваше наметката му, подчертаваше ширината на раменете и правеше фигурата му още по-величествена. Лекотата, с която седеше на седлото, издаваше опитния ездач.

Зад него кипеше трескав труд. Стотици работници издигаха отново разрушените крепостни стени. Свеж морски бриз галеше лицето му и навлажняваше страните му.

На устните му изгря лека усмивка.

Спомни си как веднъж, още като момче в Ирландия, бе стоял на върха на крайбрежните скали. Тъкмо размахваше дървения си меч, когато дотича Лейт и двамата организираха двубой по всички правила на изкуството. Лейт изпусна меча си, Ерик се изправи гордо и се обяви за победител.

— Не, глупако! — възрази със злобна усмивка брат му.

— Какво? Защо казваш „не“? Аз не съм глупак. Бях по-добър и те победих!

— Ти си глупак! Изобщо не си ме победил! Защото аз ще стана крал, а ти, братко, ще бъдеш мой васал. Ще се биеш за мен и ще ми се подчиняваш.

— Никому няма да се подчинявам! Ще взема съдбата си в свои ръце!

Иърин, която седеше наблизо на едно одеяло и си играеше с малката им сестричка, стана и ги раздели. Ерик обърна гръб на брат си и направи обидена физиономия.

— Той ли ще стане крал, мамо?

— Да. Но първото ви задължение е да се подчинявате на баща си — дано Бог му даде още много години живот! — поучи ги меко тя.

— Аз винаги ще слушам татко и ще го почитам — отвърна мрачно Ерик.

— И брат си — допълни все така меко Иърин.

Момчето помълча малко, после се отпусна пред брат си на коляно и заговори тържествено:

— Лейт, ще почитам и теб така, както почитам баща ни. И винаги ще вдигам меч в твоя защита. Но някой ден ще имам свое собствено кралство. — Той хвърли бърз поглед към майка си: — Дали някога ще притежавам своя собствена земя?

— Твоят баща е крал — усмихна се Иърин. — Дядо ти е най-високопоставеният ирландски владетел. Сигурна съм, че един ден ще имаш парче земя, което да наречеш своя собственост.

Ерик отиде при нея и опря ръце на хълбоците си.

— Не искам никой да ме съжалява, мамо. Аз ще завладея своята земя сам. Ще направя като татко: първо ще обиколя света като викинг и не може да не намеря парче земя, което да стане мое.

Иърин прегърна упорития си син и силно го притисна до гърдите си.

— Ти си ирландец, скъпи мой. Ще се погрижим да ти намерим кралство тук…

— Не, мамо. Аз сам ще си го завоювам.

— Дотогава ще минат години…

— Татко ще ме разбере.

И баща му наистина го разбра.

Ето че сега земята на неговите мечти се простираше пред очите му. А той трябваше да тръгне на война, за да я защити… и да вземе за жена една огненокоса красавица, изпълнена с омраза, която може би беше предала собствения си крал. Това беше част от договора и тя изглеждаше твърде малка отстъпка в сравнение с радостта в сърцето му и триумфа в душата му.

Докато разглеждаше пристанището, полята и скалите, Ерик имаше чувството, че е способен на великодушие. Щеше да й предложи мир. Ала се съмняваше в трайността на един такъв мир, защото помнеше погледа й, помнеше сребърните ками, които го пронизваха. Припомни си и начина, по който беше разговаряла с него. Не, между него и лейди Рианон не можеше да има мир.

Той побърза да се отърси от тези мисли. Сигурно щеше да вижда жена си твърде рядко. Ако успееше да се справи с нея с добро, щеше да го направи. Щеше да я остави сама и свободна да се дави с омразата си. Ала двамата щяха да бъдат свързани пред Бога и въодушевлението в душата му отново взе връх. Истинските мъже воюваха за своя земя, за да създават големи династии, и той не правеше изключение. Достатъчно дълго беше обикалял света. Вече му беше време да има наследници. Дано поне в това отношение жена му проявеше разбиране.

Странно, но при тази мисъл пулсът му се ускори и кръвта му закипя. Тази жена не предизвикваше в душата му нежни чувства, но беше засегнала дивите дълбини на сърцето му. Докато я държеше в обятията си, не изпитваше нищо друго, освен гняв и болка, но слабините му пулсираха от желание. Искаше я и щеше да я има. Но размерът на това желание никак не му харесваше. Той не беше варварин. Челюстта му се опъна. Норвежците не бяха диви зверове.

— Ерик?

Роло се приближи към господаря си. Ерик обърна грамадния жребец. Зад него бяха застанали верните му мъже и чакаха заповед.

— Тръгваме към Уорхем! — провикна се той. Отрядът потегли на път и земята затрепери под безброй конски копита.

Наближиха кралската резиденция на смрачаване. Ерик заповяда да разпънат шатри за нощуване. Стените на града вече се виждаха, но той не беше готов да влезе в кралския дом. Обзет от странно неспокойство, желаеше да прекара още една нощ сам.

Вечеря отделно от воините си, загледан в светлините на града. Отпи голяма глътка медовина и се запита какво ли щеше да излезе от тази сватба. Момичето можеше да не изпълни заповедта на краля, а това означаваше война. Предстоящото събитие беше разгласено от всички църкви и не само неговата чест, а и тази на хората му бе заложена на карта. Ерик вдигна рамене. Трябваше да има доверие на краля. Алфред нямаше да се осмели да го измами още веднъж.

— Бъди нащрек, млади господарю!

Той се обърна и видя, че Мергуин го е последвал.

— Аз винаги съм нащрек, Мергуин. Ако си ме последвал през морето, за да ми дадеш добрия съвет да внимавам за себе си, знай, че вече съм научил този урок.

— Пак прочетох руните ти — отговори тихо друидът.

— Е? — попита заинтересовано Ерик и вдигна празната си чаша.

— Хегалез. А после празна руна.

— Хегалез предупреждава за бури, урагани, гръмотевици и непознати сили. А ние знаем какво ни предстои, защото сме тръгнали да се бием с датчаните при Рочестър.

— Някога на майка ти се паднаха същите руни — обясни все така тихо старецът.

Ерик остана с усещането, че Мергуин не е съвсем наред с главата. Май напредналата възраст му създаваше проблеми. Макар да беше убеден, че друидът е вечен, защото беше служил още на дядо му Ейд Финлейт, когато той бил малко момче. Все пак отговори меко, защото обичаше стария си учител с цялото си сърце:

— Не се страхувай за мен, Мергуин. Познавам правилата на боя и не се боя от смъртта. Не, по-скоро се страхувам от живот, в който мъжът би могъл да забрави, че един ден може да го връхлети смъртта, все едно герой ли е или жалък подлец. Ще се пазя, когато влезем в бой с датчаните, обещавам ти. Ще се държа винаги близо до Роло, а ти знаеш, че двамата сме като непробиваема стена.

Мергуин направи крачка напред. Облегна се на дървото, под което беше застанал Ерик, и въздъхна:

— Има мрак, който е много по-близо. Над главата ти се събират облаци и аз не мога да проумея значението им.

— Облаците са част от живота ми.

Друидът се изправи като свещ, погледна настойчиво питомеца си и го заплаши с пръст:

— Бъди нащрек, защото те заплашва предателство. То не е неприятел, който се вижда. Този враг е невидим.

— О, Мергуин — промърмори уморено Ерик, — ще запомня предупрежденията ти и ще се пазя колкото се може по-добре. Тази нощ обаче съм уморен и искам да спя. — Той потупа стареца по гърба и се отдалечи.

Щеше да прекара тази нощ далече от хората си. Искаше да усети земята под себе си и луната над главата си, имаше нужда от мрака и самотата на нощта.

Взе верния си Венгеанс, защото думите на друида бяха оказали нужното въздействие, а и той по природа си беше недоверчив. Повървя малко, докато стигна бистро горско поточе. Седна в тревата и се заслуша в ромона на водата. Мелодията беше мирна, приспивна и успокои разбунената му душа. Скоро Ерик разстла наметката си и се приготви за сън.

 

 

Утрото беше близо.

Рианон напусна безшумно кралския дом. Беше загърната в топла наметка, но знаеше, че днес няма да има нужда от скъпоценностите, които така грижливо бе зашила в подгъва й.

Трябваше да се срещне с Роуан. Искаше да го види, защото го обичаше, защото двамата бяха мечтали за съвместно бъдеще и защото трябваше да му каже сбогом. Беше престанала да мечтае за бягство.

Не можеше да избяга с любимия си.

Не страхът от Алфред я бе подтикнал към това решение. Не, тя щеше да се подчини на кралската воля само защото се страхуваше от кръвопролитието, което щеше да бъде неизбежното последствие от отказа й да свърже живота си с ирландския принц. Бягството й щеше да изправи Алфред срещу хората, които му бяха жизнено необходими в битката срещу датчаните. Никой нямаше да се предаде и безброй мъже щяха да загинат. Тя нямаше да допусне това. Вече беше видяла достатъчно кръв в собствения си град.

А ако ирландските нормани и мъжете на Есекс се избиеха помежду си, крайната победа щеше да бъде за датчаните. Рианон бе стигнала до убеждението, че й е невъзможно да поеме отговорността за такива ужасяващи събития.

Тя изтича в обора, избра си сива петниста кобила, оседла я и препусна в галоп. Дори ако слугите бяха будни, със сигурност не я бяха забелязали. Стражата на портите я пропусна необезпокоявана.

Стигна до дъба и зачака.

На изток вече се зазоряваше, а Роуан не идваше. Сърцето й се изпълни с тъга. Толкова време бяха пропилели. Съдбата на Роуан беше още една причина да се откаже от замисленото бягство. Ако ги хванеха заедно, любимият й щеше да бъде осъден на смърт.

Тя чу шум в храстите и се обърна очаквателно, макар да се боеше от неприятна изненада. Хората на краля може би я бяха проследили и ей сега щяха да я отведат обратно в Уорхем. Не, любимият й най-после беше дошъл.

— Сърце мое!

Настойчивият шепот я направи щастлива. Тя се втурна по посока на гласа и се хвърли в обятията му, напълно забравила, че е годеница на друг. Той не я отблъсна и Рианон забрави, че е дошла да му каже сбогом. Роуан я притисна до себе си, впи устни в нейните и сърцето й заби като лудо. Пръстите му се заровиха в косата й, той я погледна дълбоко в очите, после отново я целуна и езикът му си проби път в устата й.

Само една целувка, каза си тя. Сладък спомен за предстоящите дълги, празни години. Бог щеше да я разбере и да й прости.

Скоро щеше да стане жена на викинга. Да се омъжи законно чрез неразрушима християнска венчавка.

Но сърцето й се пръскаше от болка и тя не можеше да се откъсне от топлата целувка на любимия си.

Той беше този, който накрая се откъсна. Притисна я до гърдите си и замря.

— Толкова те обичам! — прошепна Рианон. — Обичам те!

— Аз също, любов моя! Ще бъдем заедно!

— О, Роуан! Не можем да бъдем заедно, никога вече!

Мъжът изглежда не я чу. Само я привлече по-плътно до себе си и двамата паднаха във високата трева. Едва се беше развиделило и наоколо нямаше никой. Рианон забрави съмненията си, че някой я е проследил. Забрави, че е годеница на викинга, и се остави изцяло във властта на страстта. Кой можеше да я обвини, че е решила да прекара тези последни мигове с любимия си? Нима не й беше позволено да пошепне в ухото му няколко любовни думи? И да го целуне веднъж-дваж пъти за сбогом?

Роуан се взираше с нежност в лицето й и милваше бузата й. Въздишката му издаваше огромна мъка.

— Колебая се, а трябва да бързаме! — процеди през зъби той.

Той не разбираше. Все още смяташе, че тя е дошла, за да избяга с него. Рианон поклати тъжно глава и Роуан смръщи чело.

— Трябва да побързаме, скъпа моя, иначе ще забележат изчезването ни. С радост бих дал живота си за теб, но тогава няма да бъдем заедно!

— Проклет да е кралят! — прошепна ядно Рианон.

— Не искам да чувам такива думи, любов моя. Това е държавна измяна!

Той целуна пръстите й и тя погледна с любов в кафявите му очи.

— Проклет да е, Роуан — повтори упорито тя. — Предателство е, че дойдохме тук, че се срещнахме насаме. Но аз дойдох само за да ти кажа довиждане. Нима думите могат да причинят по-голяма мъка?

— Не! Ние ще избягаме…

— Не, Роуан. Чуй ме. Не можем да избягаме.

Мина време, преди мъжът да проумее значението на тези думи.

— Той ще ни залови — обясни отчаяно Рианон. — И ще те убие!

— О, любов моя! Не мога да понеса, че ще принадлежиш на друг!

— Трябва, Роуан. Господи, какво да правя! Знаеш ли колко мислих? Нямам друг избор, освен ако не искам да стана причина за най-ужасното кръвопролитие! Исках да бъде различно, но не би! О, Роуан, сърцето ми се къса, че ти причинявам тази мъка!

Роуан беше поразен. Погледна я с такава безкрайна тъга, че Рианон изстена от болка.

— Господи, но аз те обичам! — изкрещя той и в думите му имаше толкова страст и мъка, че Рианон се хвърли в обятията му и забрави всичко около себе си, понесена от вихъра на буйната му страст. Устните му пиеха жадно нейните, целувката му беше сладка и омайна.

А после… дойде другото.

Тя не знаеше кой кого подтикваше или как се стигна чак дотам за толкова кратко време. Виновен беше мигът, виновна беше горчивата болка на любовта. Докосна нежно раменете му и те бяха голи. Ръцете му милваха голата й плът, а наметката и туниката й бяха изчезнали. Устните й сами зашепнаха:

— Обичам те, обичам те! Дават ме на един отровен плъх, на безчестен викинг, но обичам само теб!

Любовният му шепот помилва страната й, накара кръвта й да закипи, замъгли разума й. При това знаеше много добре какво щеше да стане. Така трябваше. Тя го обичаше. А от неговите устни течаха като безспирен поток горещи любовни думи.

Не, не биваше така и тя го знаеше. Тя беше обещана на друг мъж. Щеше да стане негова жена пред лицето на Бога.

— Роуан! — Умолителният й вик го спря. Очите му срещнаха нейните и той видя тъгата и отчаянието в тях.

Страстта изчезна, сякаш никога не се бе появявала. Роуан я прегърна и замря на рамото й.

Рианон не усещаше вина. Притисна се нежно до него и се вслуша в песента на птицата, която се радваше на изгрева. Малкото мигове на страстна отдаденост щяха да се запечатат завинаги в паметта й. Те бяха най-ценното й богатство.

Само че Рианон не знаеше, че двамата отдавна не бяха сами.

 

 

Ерик, принцът на Дъблин, беше застанал като вкаменен само на четири метра от влюбените. През нощта бе сънувал змии.

Зли, коварни гадини, които бяха вдигнали глави срещу него, и той бе извадил меч, за да ги изтреби до крак. Размаха меча с цялата си сила, но не можа да се справи с тях. Йемения беше до него и той знаеше, че е лежала тук; усещаше нежното й докосване, милувката на косата й, крайниците й се преплитаха в неговите. Продължаваше да се бие със змиите, но те бяха безброй. Ала когато посегна към Йемения, от гърлото му се изтръгна отчаян вик и проби небето. Любимата му беше цялата в кръв. Взе я в обятията си и се опита да й вдъхне живот, но кръвта заля и двамата като потоп. Едва тогава осъзна, че това не е Йемения, че в обятията му лежи друга жена и косата й го е загърнала целия. Опита се да отмахне от лицето й напоените с кръв кичури, но тя започна да потъва в постоянно надигащото се море от кръв. Змиите я теглеха към дълбините му. Той посегна към нея и отново изкрещя…

Събуди се вледенен. Скочи на крака и стисна верния си Венгеанс.

Дишането му бавно се успокои. Укори се, че се е уплашил от един сън, докато наяве беше готов да се опълчи срещу цялата датска армия. Легна отново и се загледа в луната, измъчван от спомени. Очите му бавно се затвориха и този път заспа дълбоко.

Усети настъпването на утрото, целувката на развиделяването, първия слънчев лъч. Чу мекия ромон на потока и се озова в онова приятно, безтегловно състояние между съня и будуването. Някъде далече в гората се чу шум. Пращенето звучеше безобидно и той знаеше, че не го заплашва опасност. Затова не се изправи. Още в полусън установи, че крачките са на момиче. Малката се стараеше да стъпва безшумно и очевидно не желаеше компания. Ерик нямаше намерение да пречи на усамотението й, затова не издаде присъствието си.

След време обаче към нея се присъедини мъж.

Ерик чу откъслеци от шепота им. Беше склонен да предостави влюбените на щастието им, но не можеше да си тръгне, без да го видят.

Видя как започнаха да се събличат. Видя възхитителната белота на нейния гръб, защото косата й беше сплетена на плитка и увита на тила. Жената беше замайващо красива и Ерик не можеше да откъсне очи от меката закръгленост на гърдите й, от добре оформеното задниче и възхитително тънката талия. Шията й беше дълга и прелестна, раменете красиво извити и гъвкави. Той я наблюдаваше със затаен дъх и в същото време му се искаше да бъде някъде далеч, за да не пречи на страстната им прегръдка.

Следващите думи обаче се чуха съвсем ясно и Ерик внезапно съзна коя е жената насреща му.

Рианон. Годеницата му.

Не можеше да позволи това. Не беше искал да нахлуе така рязко в живота й, но тя му беше обещана и сега той трябваше да пази собствеността си.

Тя щеше да стане негова жена!

Гневът заплашваше да го надвие и трябваше да положи немалко усилия, за да се овладее.

Може би влюбените се бяха срещали и друг път тук, във високата трева, и се бяха любили.

Но той нямаше намерение да се остави да го мамят — сега и тук, или по-късно. Скочи на крака и светкавично посегна към меча си, за да даде урок поне на нахалния млад овен, който си беше позволил да докосва годеницата му.

Но не успя да стигне до любовната двойка, защото тишината на крайбрежната полянка внезапно бе разкъсана от конски тропот.

— Намерете ги! — изкрещя мъжки глас. — За честта на краля! Търсете ги!

Рианон изпищя и скочи на крака. Нямаше време да се облече, но любовникът й се надигна и я загърна с наметката й.

— Бягай! — пошепна в ухото й той. — Опитай се да стигнеш сечището!

— Не! Мен кралят няма да убие, но с теб ще бъде безмилостен! О, Роуан, ако пострадаш заради мен…

— Върви! — заповяда отново младежът и я блъсна право към мястото, където беше застанал Ерик.

— Не! Няма да направя нито крачка, докато не те видя да избягаш! Ако не ни намерят заедно, няма да те обвиняват за изчезването ми, нито пък за… — Гласът й пресекна от ужас.

— Добре, ще избягам — обеща неохотно момъкът и отново я бутна в противоположната посока.

Рианон се втурна слепешката в храстите. Ерик не се помръдваше, борейки се с бесния си гняв. Конниците бяха съвсем близо и той знаеше, че девойката отчаяно се опитва да им се изплъзне. След миг тя прекоси потока и се спъна точно пред краката му. Видя края на наметката му и инстинктивно се залови за него.

— О, сър, моля ви, помогнете ми! Настойникът ми е решил да ме омъжи за едно викингско копеле и тъкмо правя отчаян опит да се измъкна от преследвачите му. Съдено ми е да прекарам живота си с един отровен плъх, но…

Докато говореше, тя вдигна поглед и когато сребърносините й очи срещнаха неговите, думите заседнаха в гърлото й. Веднага го позна, но Ерик разбра, че все още не знае кой е той в действителност. Изненадата бе последвана от бездънен ужас, кожата с цвят на слонова кост побледня и стана бяла като сняг.

Завладяна от паника, Рианон установи, че е попаднала в ръцете на омразния викинг. Нима можеше да очаква помощ от такъв човек? Не, тя бе застигната от още по-голямо нещастие!

— О, не! — изпъшка тя. — Вие!

Трябваше да избяга от този мъж. Надигна се и светкавично се извъртя. Ала преди да е направила и една крачка, Ерик посегна и я улови. Ботушът му настъпи наметката й и тя се смъкна от раменете й. Той я обърна с лице към себе си и тя се озова гола в бруталната му прегръдка.

Дано я беше забравил!

Не, не беше.

Помнеше я много добре и това беше очевидно. Помнеше стрелите й — и без съмнение удара с коляно. Никога преди това не беше виждала такъв бесен гняв по мъжко лице. Краката й омекнаха. Този мъж беше лакей на ирландския принц — кървав слуга! Той щеше да я предаде на Алфред или направо на своя господар. А може би щеше да я убие и дори кралят нямаше да посмее да му попречи.

— Имайте милост! — пошепна тя и отметна глава назад. Плитката й се разплете и тежките къдрици се разсипаха по гърба й. Много й се искаше да се увие в тях, за да скрие голотата си.

Ала Ерик не обръщаше внимание на голото й тяло. Взираше се право в очите й и Рианон четеше в бездънните им дълбини тъмна, пареща омраза.

— Милост ли? — попита тихо той. Думата беше произнесена меко, но съдържаше смъртоносна заплаха. — Милост значи!

Той я придърпа по-близо до себе си и Рианон изпищя. Гърдите му бяха горещи и корави. Ръцете му стискаха така здраво китките й, че тя не можеше да се отмести нито на сантиметър и усещаше с всяка фибра на тялото си опънатите от гняв мускули. Ледът в очите му пронизваше сърцето й като остър нож.

— Бих се с вас, защото мислех, че сте дошли да нападнете града ми — обясни отчаяно тя. — Нямаше да ви причиня неприятности, ако знаех, че идвате по покана на краля. Моля ви, пуснете ме да си ида! Трябва да се смилите над мен, защото…

— Не, лейди, не. Нямам такова намерение.

— Но…

— Това няма нищо общо със смъртоносната стрела, с която искахте да улучите сърцето ми. Нито с онази, която прониза бедрото ми и болката ме измъчва и до днес. Не е свързано и с нежното ви коляно, което забихте в слабините ми, нито с елегантните ви юмруци, които барабаняха по гърдите ми. Не, лейди. Това е нещо, което бих могъл да забравя…

— Защо тогава…?

— Няма да ви окажа тази милост, защото именно аз съм отровният плъх, копелето, варварският викинг, за когото сте сгодена.

Устата й се отвори смаяно. Главата й се отметна назад и от гърлото й се изтръгна дрезгав, животински вик. Тя задърпа отчаяно китките си и се опита да се освободи. Писъците й ставаха все по-страшни. Леден страх стискаше сърцето й. Отново беше в ръцете на този мъж. Гола и беззащитна, притисната до могъщите му гърди. Толкова страшно беше да усеща силата на тялото му, мощните бедра и ръце.

— Вие! — изплака тя.

— Да, лейди, аз!

Невъзможно!

— О, господи, не! — изпищя отново тя и се нахвърли като тигрица върху него. Това беше последната й възможност за спасение: трябваше да се освободи и да избяга.

Ала не можа да се изтръгне от желязната му хватка. Изви глава и се опита да го ухапе. Когато и това не й се удаде, вдигна коляно, за да го забие в слабините му.

— Спрете! — изсъска мъжът и я блъсна на земята. Останала без дъх, Рианон вдигна очи към бъдещия си съпруг. Косата й я загръщаше цялата — като огнена мантия. Голите й гърди надничаха изпод блестящите кичури. Тя съзнаваше болезнено ранимостта си и когато се опита да стане, изплака от страх.

Ерик прекрачи над легналото й тяло и приклекна над нея. Тя вдигна юмруци и отчаяно заудря гърдите му, но ръцете му без усилия сграбчиха китките й и здраво ги притиснаха към земята отляво и отдясно на главата й. Тялото му се опря в нейното, кораво и безмилостно. Силно и могъщо като закалена стомана. Не можеше да се освободи.

И когато я погледна с гневно стиснати устни и стегна още повече жестоката си хватка, Рианон с болка осъзна, че сънят й е бил пророчески — норманският й враг се оказа принцът на Дъблин.

— Ето че се срещнахме отново, лейди — проговори неочаквано меко мъжът. Леденосиният огън на очите му проникна в душата й и я изгори. Рианон неволно се запита какво ли беше видял и чул от срещата й с Роуан.

Всичко…

— И при такива… интересни обстоятелства. А аз вече бях започнал да смятам, че съществува, макар и малка възможност двамата да живеем в мир. Пристигам в Уорхем да празнувам сватбата си и какво заварвам? Годеницата ме чака гола-голеничка.

Той се надигна, настани се по-удобно върху бедрата й и изпъна крака. Студеният утринен въздух щипеше кожата й, а под острия му поглед гърдите й набъбнаха и връхчетата им се втвърдиха. Допреди миг Ерик сякаш не забелязваше голотата й, но сега се зае да я оглежда с видимо презрение и изразът на очите му запали буйни пламъци в тялото й.

Непокорният й дух се събуди. Тя се изви под него като змия и се опита да се изплъзне от натиска на бедрата му.

— Веднага ме пуснете да стана! — Гласът й прозвуча ледено.

— Не, лейди, не — възрази изненадващо меко мъжът. Ледените му очи я пронизаха и в сърцето й сякаш се забиха две остриета от хладна стомана. Той се наведе плътно над нея и дъхът му погали устните й: — Едва в деня, когато умреш, сладката ми.

Рианон отново потъна в черната пропаст на паниката. Все пак тя успя да се пребори със страха си и реши, че никога повече няма да му покаже ужаса, който изпитваше.

— Кажете на краля, че не ме искате! — зашепна като в треска тя. — Кажете му…

— Толкова ли ви се ще да предизвикате война? Нима искате страната ви да потъне в море от кръв? — попита рязко Ерик.

— Но вие не ме искате! — проплака Рианон и замлъкна, защото конският тропот се усили. Кралските хора бяха съвсем близо.

Викингът скочи, посегна към китките й и с един-единствен мощен тласък я изправи на крака, при което за миг я притисна грубо до гърдите си.

— Не, лейди, не искам да се оженя за вас! — увери я подигравателно той и я пусна.

В продължение на няколко секунди Рианон го гледаше като замаяна, после инстинктът надделя и тя се обърна, за да избяга. Пръстите му безмилостно сграбчиха косата й и от гърлото й се изтръгна остър писък. Мъжът я притегли към себе си и зашепна в ухото й:

— Я не се дръжте като глупачка! Сега не е моментът да се правите на страхливка. — Гласът му прозвуча враждебно. — Досега винаги съм се възхищавал на смелостта ви.

Тя го погледна и думите се изляха като порой от устата й, преливащи от омраза:

— Не се боя от вас и никога вече няма да ме е страх. Нямате власт да ме нараните, никога!

Той се усмихна, но усмивката му беше мрачна. Очите му приличаха на вледенени норвежки фиорди.

— Предлагам ви да се научите да се боите от мен, лейди, и то колкото се може по-скоро. Има много неща, от които трябва да ви е страх.

Много й се искаше да вирне гордо брадичка, но беше гола и леденосиният му поглед се плъзгаше безчувствено и пренебрежително по цялото й тяло.

Конският тропот наближаваше. Ерик отмести очи, коленичи, вдигна наметката й и загърна раменете й. Рианон се изненада, че викингът закри голотата й. В очите й се появиха сълзи, но много скоро трябваше да разбере, че това не е бил акт на учтивост.

— Смятам, че достатъчно дълго показвахте онова, което от днес нататък ще ми принадлежи, не е ли така, милейди? — Той вдигна едната си вежда, без да изчака отговора й. Всъщност, изобщо не чакаше отговор.

Тъкмо когато се обърна и свирна на коня си, Рианон успя да възвърне гласа си.

— Никога няма да ви принадлежа!

Жребецът пристигна в галоп и Рианон извика смаяно. После тялото й се скова. Този кон беше неин. Александър, любимецът й!

— Това е моят кон! — извика тя.

— Моят — поправи я меко Ерик.

Господи, тя беше забравила, че с женитбата цялото й имущество ставаше негово!

Без да престане да се усмихва, мъжът я погледна студено.

— Моят кон — повтори той. — И както жребецът принадлежи на мен, така и вие, милейди, ще станете моя. И вие ще се научите да идвате, щом ви повикам. Ако ви повикам, разбира се. Употребяван кон е едно, но употребявана жена е нещо съвсем различно…

— Жалко копеле! — изсъска разярено Рианон, но думите й преминаха в гневен протестен вик, когато силните му пръсти се сключиха болезнено около рамото й.

— Не! — изплака панически тя, но Ерик не й обърна внимание и я вдигна във въздуха. Обезумяла от страх, тя се опита да го удари или да го издере, за да се освободи. Но каменният му поглед накара юмруците й да се отпуснат безсилно.

— Не прекалявайте, лейди!

Той я метна като чувал на коня и зае място зад нея.

— И не ме нападайте повече — продължи предупредително той. — Дори не помисляйте за бягство, защото при всеки опит да ме ударите, ще получите ответен удар — много по-бърз и със сигурност много по-силен от вашия!

Тези безчувствени думи я принудиха да преглътне гнева си.

— Варварин! — изфуча тя, но не посмя да се раздвижи.

Очите му се присвиха в тесни цепки.

— Да ви покажа ли какво значи това? — попита той.

Рианон остана безмълвна. Ерик пришпори коня си и тя се опита да сложи малко ред в обърканите си мисли, макар че трепереше в силната му прегръдка.

Хората на краля бяха точно зад тях и изведнъж самообладанието на Рианон се прекърши.

Тя беше опозорила Алфред. Точно сега, когато най-после се бе преклонила пред волята му, беше поругала честта му. Беше се примирила с предстоящата сватба и възнамеряваше да спазва условията на споразумението, сключено от краля. Но всичко се обърка. И макар че в действителност не беше сторила нищо лошо, мъжът, на когото бе обещана, я завари в твърде неловко положение с друг мъж. А годеникът й се оказа именно човекът, който се бе заклел да й отмъсти…

От краля не можеше да се очаква никаква помощ.

„Роуан!“ — изплака вътрешно тя. Този омразен викинг ни видя заедно. Той щеше да намери Роуан и да поиска удовлетворение.

Щеше да се пролее кръв и само тя беше виновна за това.

Пред очите й причерня и тя се отпусна безсилно в ръцете на мъчителя си. Ала дори когато я обгърна непрогледната мъгла на безсъзнанието, не престана да усеща силната прегръдка на мъжа, от когото отчаяно се опитваше да избяга.

Той беше викинг… и неин господар.