Хедър Греъм
Робинята на викинга (12)

Единадесета глава

Хубаво беше да се върне отново в къщи.

В дома й всичко беше непокътнато, а през времето, когато беше отсъствала от града, много от разрушените сгради бяха построени отново.

Освен това намери Адела жива и здрава.

Адела, братовчедката на майка й, беше почти шестдесетгодишна. Весела, жива дама с остри очи и още по-остър език. Беше прекарала много години с Рианон. До преди ден се беше крила в къщата на един селянин. Ала когато узна за връщането на господарката и видя с какво уважение и колко учтиво се отнасят към нея викингите, оставени да пазят града, тя побърза да се върне във владетелския дом. Когато я видя, Рианон избухна в плач, засмя се и я притисна в обятията си, а Адела с удоволствие се настани отново в старата си стая.

— Питър и семейството му бяха много мили с мен, макар че беше рисковано да ме крият в къщата си — разказваше оживено тя, радостна, че след освежителна баня и дълъг сън в собственото си удобно легло е облякла отново красивите си дрехи. — За съжаление нямат никакви удобства и трябваше да спя на пода, върху наръч слама, представяш ли си! Ако знаеш как ме боли отзад! Но какви ги разправям? Ти как си, скъпа моя?

Въпросът бе зададен с такова съчувствие, че Рианон трябваше да премисли добре отговора си.

— Добре съм. Избягах при Алфред, а после… после Алфред дойде тук.

— Знаех си, че е бил кралят! — прекъсна я Адела. — Но не се осмелих да се покажа, защото не знаех какво ще ми сторят. Онзи златен великан още първия ден забрани на хората си да притесняват мирните граждани, но откъде да знам как ще постъпят с роднина на господарката! Разказвай! Как така се върна при нас?

— Златният великан стана мой съпруг — отговори с безизразно лице Рианон.

— О! — извика изненадано Адела. — Е, да, това можеше да се очаква. Но какво стана с Роуан?

— Ами… — отвърна Рианон, опитвайки се да се усмихне, да вложи поне малко хумор в отговора си. — Нали разбираш, че женитбата с Роуан стана невъзможна?

— О, милото ми дете! — извика съчувствено Адела и в сините й очи просветна нежна обич. После на лицето й изгря сияеща усмивка. — Викингът е великолепен мъж! Само да беше чула с какъв плътен, дълбок глас дава заповеди!

— Разбира се, че вече съм го чувала да дава заповеди с прекрасния си глас — отвърна раздразнено Рианон.

— Той е смел воин, но иначе е милостив господар.

— Милостив ли! — извика с горчива ирония Рианон.

Адела кимна сериозно.

— Когато влезе в града, веднага забрани на хората си да плячкосват и убиват. О, мила моя Рианон! Толкова ли страдаш?

— Разбира се, че не — излъга бързо Рианон. — Кралят пожела да ме омъжи и аз се подчиних на волята му. Това е моята земя, хората са мои поданици, все едно какво си мисли викингът. Няма да се откажа от онова, което ми принадлежи. Повечето бракове се сключват по сметка, така че би трябвало да бъда доволна. Но сега искам да ми разкажеш какво става в града. Радвам се, че Питър и семейството му са добре. — Тя прегърна отново леля си. — И благодаря на Бога, че мога да прегърна поне теб, след като бедният Егмунд и толкова други хора са мъртви!

— Егмунд бил погребан по християнски, с всички почести, също и останалите — увери я Адела. — Гробовете са под големия дъб край източната порта. Ако желаеш, ще отидем да се помолим за душите им.

Рианон вече беше посетила гробовете. Беше обиколила арендаторите и слугите и беше изразила съжаление за понесените загуби, освен това им беше обещала помощ в построяването на новите им домове. Накрая даде на всички един ден почивка, заповяда да изнесат месо от складовете на господарския дом и да го опекат, отпусна и бъчви с ейл. Никой от викингите не се възпротиви на благотворителните й дела. Даже едрият червенокос норвежец с широки рамене, който очевидно беше назначен за управител на града и когото наричаха Зигурт. Може и да не беше много доволен, че е изпразнила склада на господаря му, но не обели нито дума. Всъщност, той рядко си отваряше устата, дори когато седеше на масата заедно с нея, Адела и Мергуин.

Въпреки това Рианон постоянно усещаше присъствието му. И знаеше, че той следи всяка нейна стъпка.

На разсъмване тя застана зад една бойница и се загледа към своя малък, обграден от каменни стени град. По всичко личеше, че за слугите, арендаторите и селяните животът продължава, както досега. Мъжете работеха по полята. Беше пролет и всеки бързаше да засее нивата си. Хората имаха нужда от храна, за да живеят.

Тя въздъхна тихо и проследи с поглед излизащите на полето волове. Сега господари бяха викингите. Ерик беше оставил в града няколко от хората си, които макар да бяха извънредно учтиви с нея, постоянно я наблюдаваха. Не се опитваха да се месят в делата й, но когато слизаше за вечеря, те бяха в залата. На мястото на стария Егмунд седеше викинг. Макар да твърдяха, че са ирландци, Рианон продължаваше да ги смята за викинги.

Побиха я студени тръпки. Дали след двайсет или трийсет години хората щяха да говорят така и за децата й? Остави ги тези, те не са англичани, те са викинги…

При тази мисъл започна да й се гади. Решението можеше да бъде само едно: тя и златният великан, който така непоколебимо налагаше волята си, просто не биваше да имат деца. Той беше чужденец.

Не, Ерик не ми е чужд, каза си внезапно Рианон. Не и след сватбената нощ. Бузите й се обляха в червенина и тя си припомни дългата езда към крайбрежието в компанията на Мергуин и двамата млади воини. Старият друид заслужи възхищението й. Той умееше да я развлича, като й разказваше разни истории, например как Свети Патрик прогонил змиите, или за Ейд Финлейт, великия Ард-Рий, който успял да обедини почти всички ирландски крале, за да се опълчи срещу викингите.

— И въпреки това — бе отбелязала Рианон — викингите са завладели Дъблин.

Мергуин се усмихна и вдигна рамене.

— Но те сключиха съюз с Ард-Рий. Оттогава цари мир, като се изключат някои незначителни датски нападения. Ард-Рий прекарва много време в Дъблин, а многобройните му внуци управляват страната и подчиняват на волята си непокорните благородници. Олаф Белият, Вълкът от Норвегия, говори много по-често на ирландски, отколкото на собствения си език. Облича се в ирландски одежди и строи здрави ирландски укрепления. Той е много повече защитник на Ирландия, отколкото неин покорител.

— Сега е така — възрази отново Рианон, — но е дошъл като завоевател.

— Децата му са част от Ирландия. Също както детето, което носиш под сърцето си, ще бъде част от обединеното кралство на Алфред.

Рианон пое дълбоко въздух и го изгледа сърдито.

— Аз не нося дете…

— Напротив, напротив.

— Откъде знаете? Това е невъзможно, не разбирате ли!

Старецът сви рамене.

— Както желаеш. Но ще родиш син и ще го наречете Гарт.

Рианон повторно трябваше да си поеме дъх. Защото знаеше, че ако има син и й бъде позволено сама да избере името му, непременно ще го нарече на баща си, когото беше обичала толкова много, макар да го беше виждала твърде рядко. Но нима викингът щеше да й позволи да избира? Пък и откъде старецът знаеше такива неща?

— Сигурно сте говорили с Алфред — прошепна невярващо тя. Мергуин не отговори и тя разбра, че се е излъгала. А сега, докато се взираше занемяла в зелените поля, си припомни онзи разговор дума по дума. Не, той не можеше да знае! Никой не можеше да знае след толкова кратко време!

Лицето й се опъна. Не можеше да роди детето на един викинг. Той сигурно искаше законен наследник, но тя не можеше да понесе мисълта, че ще му даде дори частица от онова, което желаеше.

Затвори очи, припомни си сватбената нощ и отново се запита дали пък наистина не е бременна.

— Мили боже, не позволявай това! — прошепна горчиво и потрепери. — Никога вече няма да слушам глупостите на онзи стар езичник! — закле се тържествено тя.

Но изведнъж се изправи на пръсти и се загледа напрегнато в далечината.

Към града препускаха конници. Отначало видя само неясна сива маса на хоризонта. Но после, когато наближиха, започна да различава отделните фигури. Видя и развяващото се знаме.

Пръв препускаше едър бял жребец, а ездачът му носеше блестящата стоманена ризница, с която Ерик от Дъблин беше тръгнал на бой. Той яздеше с вдигнат наличник, сребърният шлем увенчаваше гордата му глава. Движеше се със самочувствието на бог. Зад него препускаше един от верните му хора, издигнал високо знамето с емблемата на вълка.

Връщаха се! Но защо толкова скоро? Рианон се молеше кралят да извоюва победа, но не очакваше войната да свърши толкова бързо. Не очакваше да види съпруга си само след няколко дни раздяла.

Прозвучаха рогове, за да възвестят завръщането на воините. Рианон се улови за парапета и дълго стоя неподвижна. Сърцето й беше до пръсване. След време, което й се стори цяла вечност, реши да слезе долу и да го посрещне с показно покорство.

Нищо не му дължеше, защото той я бе измамил, но въпреки това щеше да слезе и да го поздрави.

Забърза надолу по стълбата и се скри в стаята си. Огледа се нервно и усети, че цялата й тяло се разтърсва отново от онези странни тръпки. Това бяха нейните покои, но той ги беше завладял насила. Сандъците му бяха тук — пълни с дрехи, оръжия, карти и книги, написани с голямо старание от ирландски монаси. Тя бе претърсила нещата му, отначало колебливо, после все по-уверено. Съвсем сериозно бе обмислила възможността да си избере друга спалня, но макар че я беше срам да го признае дори пред себе си, тя се страхуваше от него. А може би онова, което усещаше, нямаше нищо общо със страха. Та тя почти не го познаваше. Може би трябваше да го помоли и той щеше да й разреши да спи отделно. Но ако разбереше, че е отишла против волята му, щеше да я грабне и да я върне обратно, пък и законът му даваше пълното право да го стори.

Не само ирландските, но и английските закони бяха на негова страна.

Тя грабна четката и започна да разчесва косата си. После плъзна ръка по туниката си и реши да остане с нея. Днес беше облечена в бял лен с избродирани цветя на деколтето и на ръкавите. Не беше празнична одежда, но пък беше красива и подчертаваше цвета на косата й.

Защо размишляваше с какво е облечена? Вероятно беше редно да даде на битката помежду им по-цивилизовани форми. Но те щяха да си останат неприятели. До смъртта.

Рианон слезе по стълбата в главната зала и бавно прекоси помещението. Адела седеше до прозореца с бродерия в ръце, но като видя Рианон, се усмихна несигурно и стана.

— Значи великанът се връща.

Рианон хвърли бърз поглед към леля си и преглътна напиращата на устните й глупава забележка.

— Да, Адела, връща се. Ела с мен. Ще те запозная с него. Не бива да се страхуваш.

— О, но аз изобщо не се страхувам от съпруга ти! — увери я усърдно старата дама и я последва през тежката двойна врата.

Двете излязоха на двора. Портите тъкмо се отваряха. Зигурт и Мергуин вече бяха излезли и чакаха лорда си.

Сърцето на Рианон биеше като безумно. Тя излезе на слънце и здраво стисна ръце в юмруци. Сигурно е яздил цяла нощ, помисли си неволно тя, щом пристига толкова рано.

Конете се втурнаха в галоп през портите. Ерик все още яздеше начело. Сега стискаше сребърния си шлем под мишница, флагът с емблемата на вълка се развяваше гордо зад гърба му. Той хвърли бърз поглед към събралите се да го посрещнат и скочи от коня. Оборските ратаи хукнаха да поемат юздите. Ерик се изправи в целия си ръст, величествен в бойното снаряжение, и се усмихна на Мергуин и Зигурт. После отмести поглед към стълбището, пред което беше застанала Рианон, все още стиснала ръце в юмруци. Когато очите му се плъзнаха по лицето й, тя реши, че е забелязала в тях подигравка. А може би беше предизвикателство.

Едър и могъщ, мъжът й стоеше под светлината на слънцето и я разглеждаше спокойно с невероятните си сини очи. Рианон неволно се запита дали пък не очакваше тя да отиде при него. Нямаше да го направи. Всъщност, това вече нямаше значение, защото Зигурт се втурна към господаря си и първият му въпрос беше за изхода на битката. Ерик го удари по рамото и го увери, че обединената войска е постигнала пълен успех. После поздрави Мергуин и го попита за здравето му. Едва тогава закрачи към Рианон и младата жена престана да диша.

Внезапно си припомни първото му влизане в главната зала на дома й; припомни си грубата физическа сила на първата им среща и първата им битка.

Ерик застана пред нея, стиснал шлема под мишница, още по-величествен и грамаден в ризницата си. Сега вече беше сигурна, че в очите му, освен ирония има и предизвикателство.

— Милейди, съпруга моя, толкова се радвам, че излязохте специално за да ме посрещнете.

Тя изобщо не гореше от желание да го поздрави и той много добре го знаеше. Въпреки това Рианон се усмихна и лицето й сякаш се разкъса.

— Исках да ви попитам за краля, Ерик от Дъблин.

— Кралят е добре. Няма ли да се осведомите и за мен?

— Не съм сляпа, милорд. Отлично виждам, че здравето ви е отлично. Или не съм права?

— Наистина отлично. Само един белег на дясното бедро ми създава ядове, но той е от минало сражение. От битката с датчаните се връщам непокътнат. Убеден съм, че сте много радостна от тази новина.

Усмивката замръзна на лицето й.

— Много, много радостна.

Ерик се приведе напред, взе ръката й и пошепна в ухото й:

— Каква лъжкиня сте, милейди. Всъщност сте желали от цялото си сърце да ме донесат тук с висящи черва и посечено тяло.

— Не, милорд, с цялото си сърце се надявах, че никога вече няма да се върнете — отговори със сладък глас Рианон и продължи по-високо: — Сигурно сте много уморен след дългата езда.

— Изобщо не съм уморен — отговори равнодушно Ерик. — Препусках като самия дявол, защото тук ме чака обещание… за дом.

Рианон се обърна, за да влезе в залата и да сложи край на комедията, която бяха принудени да играят пред другите. За съжаление това не беше краят. Роло щеше да влезе с тях, както и останалите военачалници, трябваше да им поднесат ейл и да приготвят набързо някакво ядене. Време беше да се погрижи за гостите. А после щеше да се постарае изобщо да не му се мярка пред очите.

Рианон се втурна вътре и едва не се сблъска с Адела. Ерик очевидно я виждаше за първи път, защото смръщи чело и дръпна Рианон за дрехата.

— Коя е тази?

— Адела, милорд! Слугиня на жена ви.

— Адела е моя леля — поправи я бързо Рианон и я изгледа сърдито.

Адела направи прелестен реверанс и очите й засвяткаха дяволито.

— Много се радвам, че се завърнахте здрав и читав, милорд.

Ерик се усмихна, после се изсмя с глас.

— Адела значи! Добре, седнете на масата с нас да пием за добре дошли. Сигурен съм, че съпругата ми гори от желание да вдигне чаша за най-новата победа на Алфред.

Рианон не му отговори. Всяка негова дума беше двусмислена. Очевидно му доставяше огромно удоволствие да й се подиграва. Не, аз никога няма да стана негова жертва, закле се тържествено тя, никога няма да се предам. Нека се забавлява, колкото си иска, но който се смее последен, се смее най-добре.

Роло изникна внезапно иззад гърба на господаря си и я поздрави с целувка по ръката. Скоро залата се изпълни с хора. Когато забеляза между влезлите воини добре познато лице, сърцето на Рианон заби като лудо и после замря.

Роуан. Бившият й любим беше последвал съпруга й в залата, в която се бе надявал да живее.

Тя усети как кръвта се отдръпна от лицето й. Усети и нещо по-страшно. Очите на мъжа й не се откъсваха от лицето й, макар че в момента отговаряше на любопитната Адела.

Роуан.

Той тъкмо се смееше на шегата на един от другарите си, когато погледът му падна върху нея. Усмивката веднага изчезна от очите му. Кимна сериозно за поздрав и побърза да се обърне настрана.

Тежка ръка в ръкавица стисна рамото й и я обърна. Рианон вдигна побледнялото си лице и се взря смаяно в горящите сини очи на Ерик Норвежки.

— Така е, скъпа съпруго — проговори спокойно мъжът, — младият Роуан е при мен. Жив и здрав, както бяхте така добра да забележите.

Рианон го изгледа мрачно и се отдръпна. Ерик я пусна без съпротива.

— Защо е тук? — попита тихо тя. — Каква нова жестокост сте измислили?

— Никаква, мадам. Той сам реши да ми служи.

— Не вярвам на нито една ваша дума!

— Да не би да съм го оковал във вериги? Не, скъпа съпруго, както виждате, младежът се разхожда спокойно. Случайно имах възможността да го спася от лапите на няколко датчани и доколкото разбирам, по този начин той желае да ми се отблагодари.

— Спасили сте живота му? — Самодоволството в думите му я изкара из търпение. — Може би сте велик воин, но сте глупак, норвежки вълко — продължи с фалшива любезност тя. — Може би аз продължавам да съм влюбена до уши в Роуан. Може би и той все още е влюбен до уши в мен. И може би ще ви сложим рога точно тук, в тази къща.

Ерик мълча дълго и макар че по коравото му лице не потрепна нито едно мускулче, Рианон ясно усети гнева му. Стомахът й се сви и тя си пожела да не беше казвала последните думи.

След минута Ерик вдигна едната си златна вежда и впи очи в жена си. Какво ли мисли сега, запита се отчаяно Рианон. Но той само сви рамене, улови ръката й и се приведе към ухото й. Когато устните му се плъзнаха по кожата й, Рианон едва не изпищя.

— Няма да стане, лейди. Наистина няма да стане. Роуан държи на честта си и няма да ме измами. Вие също няма да ме измамите, защото ако го направите, ще ви напердаша така здраво по голия задник, че ще си научите урока за цял живот.

Рианон трескаво се опита да се освободи от яката му хватка, но не успя.

— Пуснете ме! — помоли задъхано тя. — Залата е пълна с ваши сънародници. Няма ли да ги поздравите като домакин?

— Не, мадам. Аз съм лордът тук. Смятам да се окъпя и да сменя дрехите си, преди да се нахраня.

— Само не очаквайте аз да забавлявам хората ви — възпротиви се ядосано Рианон.

— Не съм казал такова нещо — усмихна се Ерик. — Очаквам да забавлявате мен.

Очите й се разшириха от ужас и тя задърпа отчаяно ръката си.

— Ерик, не е възможно да…

— Разбира се, че е, скъпа моя. Нежните ви думи по адрес на Роуан веднага извикаха в паметта ми един много приятен миг. Видях съпругата си, загърната единствено в зашеметяващата красота на косата си, да ми обещава всичко, което поискам, в случай, че запазя живота на Роуан. Да ми обещава всички радости на брачното легло. Всички.

— Но двубоят вече беше свършил!

— Нима можех да ви обещая, че няма да го убия, ако вече го бях сторил, скъпа моя?

— О! Много добре знаете какво исках да кажа. Вие ме измамихте. Вече бяхте взели решение. Седяхте си най-спокойно на коня — на моя кон! — и не направихте нищо, за да прекратите тази глупава игра.

— Обещахте да ми дадете всичко, което ми се полага.

— Нищо не ви дължа.

— Напротив — възрази меко Ерик и в сините му очи блеснаха пламъци. Ръцете му я стиснаха още по-здраво. — Дължите ми много и аз дойдох да си получа дължимото.

— Не сега. Не тук!

— Адела! — извика остро Ерик, без да й обръща повече внимание. Старата дама се обърна и викингът я дари с такава ослепителна усмивка, че веднага завладя сърцето й. За разлика от нея Рианон трепереше като в треска. — Лейди, бъдете така добра и наредете на слугите да отнесат голямата вана в покоите на съпругата ми. Погрижете се също да има достатъчно гореща вода и може би малко вино. Освен това, лельо Адела, ще ви бъда много задължен, ако се погрижите за удобствата на хората ми. Сигурен съм, че знаете как да се справите, защото сте изпълнявали тези задачи преди появата ни да е объркала обичайния ред в дома. Тъй като никой не ни е очаквал толкова скоро, вероятно ще мине известно време, преди да се опече месото и да се приготви обедът. Нали ще бъдете така любезна да се погрижите за всичко?

— О, разбира се, милорд — отговори с усмивка Адела и веднага се запъти към кухнята, за да даде необходимите разпореждания.

Рианон се уплаши още повече и предприе последен опит да разубеди мъжа си:

— Ерик, подобно държание от наша страна ще бъде много неучтиво…

— Или ще тръгнете с мен, милейди, или ще ви отнеса на рамо. Все ми е едно по какъв начин ще го сторите, но ви заявявам, че ще ме придружите.

— Правите го само защото Роуан е тук, с вас! — обвини го ядно тя.

— Не, скъпа, не. Правя го, защото ще ми достави радост — и не само на мен.

Когато я погледна, над очите му сякаш се спусна ледено було. Рианон потръпна от студ, но само след миг студът изчезна и отстъпи място на пареща топлина. Устата й пресъхна, тялото й потръпна от очакване. Тя го мразеше — наистина го мразеше — и се отвращаваше от онова, което щеше да й стори. Но си припомни сватбената нощ и отново усети ръцете му, които се плъзгаха по тялото й. Усети устата му, която пареше плътта й, и отчаяно разтърси глава. Роуан беше тук, в залата. А тя обичаше само Роуан.

Но той никога не беше събуждал това парене в тялото й.

— Няма да тръгна с вас!

— Хайде, започнете поредната битка, лейди, и аз ще ви победя, както съм ви побеждавал и досега — подразни я подигравателно той.

— Няма да печелите всеки път.

— Напротив. Още от най-ранна възраст са ме научили да печеля. За мен съществуват само победата и смъртта, затова приемам всички битки на сериозно.

Рианон отвори уста, за да възрази, но не каза нито дума. Мъжът й знаеше какво иска и никога не произнасяше празни заплахи. Ерик се приведе и я метна на рамото си. Смеховете и оживените разговори в залата внезапно замлъкнаха, но макар че Рианон заудря с юмруци по гърба му, Ерик се обърна с весел тон към присъстващите:

— Пийте здраво, хора, и се наслаждавайте на мира, който идва след битката! Моята лейди и аз ще се присъединим към вас, след като си свършим работата.

Чуха се изпълнени с разбиране смехове. Ерик се обърна, притисна жена си към желязната ризница и леко я понесе нагоре по стълбата. Рианон продължи да го заплашва и да удря с юмруци по гърба му, но това не го разтревожи ни най-малко. Когато влязоха в спалнята обаче, я хвърли с такава сила върху леглото, че тя се уплаши дъските да не се строшат на парченца. Рианон веднага се подпря на лакът, готова да се нахвърли върху мъжа си, но замръзна в това положение, защото забеляза, че голямата дървена вана вече е внесена в стаята и момчетата от кухнята изливат вътре ведро след ведро гореща вода. Старият прислужник Джоузеф постави на масичката бутилка вино и две чаши. Никой не смееше да я погледне. Ерик благодари любезно на прислужниците и ги освободи. После шумно затвори вратата, облегна се на рамката и втренчи поглед в Рианон.

— Е? — попита след малко той.

— Какво „е“?

— Елате да ме обслужите, скъпа моя.

— Вие да не сте полудели! Май сте получили опасен удар с бойна брадва, скъпи.

— Колко прекрасно звучат в устата ви тези думи! Не съм си загубил ума. Дори напротив, паметта ми е отлична. Много добре си спомням какво ми обещахте, скъпа.

— Вие ме измамихте! — извика възмутено тя.

Ерик прекоси стаята с големи крачки. Беше толкова красив в бронята си и дебело подплатената риза отдолу. Рианон скочи, преди да е успял да стигне до нея.

— Ерик!

— Елате при мен, Рианон, и ми помогнете да сваля бронята. Иначе ще съжалявате, кълна ви се.

— Не ме заплашвайте!

— Това е сериозно обещание, което със сигурност ще изпълня.

— Не мога.

— Можете. Сигурен съм, че често сте помагали на мъжете да свалят бойното снаряжение. Затова елате и ми помогнете. Имам нужда от вас. Може пък това да е всичко, което искам.

Рианон се обърна с лудо биещо сърце. Постара се да се овладее, после отметна решително глава и колебливо закрачи към него. Ерик вече беше оставил шлема си на един сандък и сега посегна към края на дългата риза, която беше основната част на бойните доспехи. Отпусна се на едно коляно и Рианон му помогна да издърпа плетената ризница през главата си. Беше толкова тежка, че падна от ръцете й и металът издрънча.

— Няма нищо — усмихна се Ерик. — Слугата ми ще я вдигне. Погрижете се за ремъците.

Той се изправи, а Рианон мина мълчаливо зад гърба му и развърза кожените ремъци, с които беше прихваната туниката, за да не се размества ризницата. Ерик захвърли нетърпеливо и тази дреха и остана по ленена риза, ботуши и чорапи. И сам може да се справи с тях, каза си Рианон и му обърна гръб.

Само че мъжът седна на най-близкия стол, вдигна единия си крак и се ухили.

— Какво правите? И сам можете да си събуете ботуша.

— Да, бих могъл. Но предпочитам да ми помогнете. — Усмивката му беше любезна. — Обещавам ви, че винаги ще ви помагам в събличането, стига да поискате.

— Благодаря ви, но не храня подобно желание — отговори твърдо Рианон. Ерик я погледна и зачака, все още с усмивка на устните. И макар че беше далече от него, Рианон усети как в тялото й се надигна топла вълна, плисна се в корема й и се разля по страните й.

— О, мили боже! — изплака неволно тя, после коленичи пред него и изу единия ботуш. Когато се зае с втория, Ерик притисна босия си крак до бедрото й. Рианон издърпа с все сила тежкия ботуш и скочи на крака. Сините очи все още бяха впити в нейните, устата му се усмихваха лениво.

— Благодаря — проговори меко Ерик и се надигна. Обърна се с гръб към нея и свали ризата и панталоните.

Като видя голия му гръб и твърдия задник, Рианон преглътна конвулсивно. Мускулите се опъваха при всяко движение. Неспособна да се овладее, тя му обърна гръб и се загледа в стената. След миг го чу да влиза във ваната.

Минаха няколко безкрайни минути.

— Мога ли вече да си вървя? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи овладяно.

— Какво искате?

— Искам да изляза. Да се махна от тази стая. Да се погрижа за гостите.

— Да се погрижите за гостите? Да не искате да кажете, че горите от желание да обслужвате орда диви викинги?

Рианон окончателно престана да се владее. Нямаше да проси, нямаше да му се моли. Нямаше да иска разрешение. Изруга ядно и се запъти към вратата.

Гласът му я шибна като с камшик.

— Не го правете!

За нейно голямо учудване дъхът заседна в гърлото й и сърцето й заби като лудо. Не отвори вратата, но остана пред нея.

Не съм страхливка, втълпяваше си отчаяно тя. Но много добре знаеше, че ако се опита да излезе, той ще скочи гол от ваната и ще я спре. А после… кой знае какво щеше да направи после.

Тя се обърна бавно, скръсти ръце пред гърдите си и впи поглед в очите му.

— Казахте, че ако ви помогна да се съблечете…

— Необходима ми е още помощ — отвърна любезно той.

— Какво искате?

— Искам да ми изтриете гърба. Уморително е да се сражаваш, разбирате ли. Копнея за мир и удобства.

„На един проклет викинг не се полагат мир и удобства!“ — изруга на ум Рианон, но не посмя да произнесе думите гласно. Вместо това се постара да се пребори с парещите тръпки в тялото си и се запъти към ваната. Не биваше да поглежда голото му тяло. Изтръгна от ръката му кърпата и сапуна и затърка гърба му с отчаяното желание да му обели кожата. Непрекъснато преглъщаше, докато триеше широките бронзови рамене, защото усещаше силата и жизнеността им, а ръцете й отговаряха с предателска горещина. Златната му коса пареше пръстите й.

— Готова съм — прошепна задавено тя и хвърли сапуна във ваната.

Ерик светкавично улови китките й и я дръпна към себе си. Тя падна на колене и се озова точно срещу замъглените му очи.

— Не сте готова. Едва сега започвате.

— Аз…

— Изтрихте ме толкова меко и нежно, че гърдите ми също закопняха за милувката ви. Никога не са ме къпали така.

Рианон сведе глава, защото не можеше да понесе погледа му. После стисна зъби, грабна отново кърпата и започна да търка гърдите му, без да поглежда към онази част на тялото му, която беше скрита под водата. Пръстите й се плъзгаха по набъбналите мускули и ръцете й затрепериха толкова силно, че едва не изпуснаха кърпата.

— Молих се да умрете! — изсъска задавено тя, но отново не посмя да го погледне. Сините очи бяха устремени безмилостно към лицето й.

— Е, вероятно сте се молили на християнския бог. Трябваше да се обърнете към боговете на баща ми. Може би Тор щеше да склони да ме изведе от битката и да ме отнесе в чертозите на Валхала, вместо да ме върне здрав и читав във вашата спалня.

— Вероятно сте прав — отвърна Рианон, възвърнала смелостта си. — Следващия път ще го сторя.

После понечи да стане, но Ерик отново улови китките й.

— Не сте готова, скъпа моя.

— Напротив.

Викингът цъкна съжалително с език и Рианон се изчерви цялата. Не посмя да го погледне, но знаеше, че няма изход; сключените около китките й пръсти бяха от желязо.

— Като си припомня дългите самотни нощи, когато лежах буден и си мислех за сладките ви обещания…

— Лъжете, милорд. Сигурна съм, че сте се сражавали, без изобщо да мислите за мен. По-скоро сте мислили за новоспечеленото си парче земя, отколкото…

— Права сте — прекъсна я сериозно Ерик. — Много мислих за земята си. — Очите им се срещнаха и на устните му изгря усмивка. — Обичам тази земя. Обичам я, защото е красива, макар и гола. Обичам смеха на децата, които играят по поляните. Копнея за мир, за да мога да се грижа за хората и да увеличавам богатствата на земята. Вие също я обичате — заключи меко той.

Той наистина обичаше земята, Рианон бе усетила това още от самото начало. Колкото и да не й се искаше, трябваше да признае, че съпругът й уважава и човешкия живот — учудващо качество за мъж, които беше прекарал голямата част от живота си по бойните полета.

Алфред също беше велик воин. Алфред, който толкова ценеше науката, семейството, дома и огнището, своя бог. Макар че постоянно водеше войни, Алфред беше мъж, способен на милост и съчувствие.

Не й беше лесно да си представи, че този мъж, неин враг и едновременно с това неин съпруг и господар, също можеше да бъде човек, способен на милост и съчувствие. И че я познаваше по-добре, отколкото й беше приятно.

— Аз обичам хората си, милорд — отговори тихо тя и сведе очи.

— Така е, но тези хора са неразривно свързани със земята. По всичко личи, че се справяте добре с наследството си. Докато ме нямаше, градът отново е разцъфтял.

Тя го изгледа с част от старата упоритост.

— Това вече не е мое наследство, не забравяйте.

Ерик се усмихна, облегна се доволно назад и затвори очи.

— Вие ми принадлежите, земята ви също ми принадлежи. Ценя и двете.

— Също както цените и Александър.

— Той е забележително добър жребец.

Вместо отговор, Рианон вдигна кърпата, за да я плесне в лицето му. Ала трябваше по-добре да размисли. Отпуснатата му стойка лъжеше. Още преди да се е раздвижила, Ерик отвори очи и пръстите му се впиха в китката й. Той я стисна здраво и заговори с дълбок, дрезгав глас, който я стресна много повече от силната му ръка:

— Мислех за вас, съпруго моя. Всяка нощ. Мислех за сладкото ви, замайващо обещание. Помолихте ме да не убивам любимия ви и аз го оставих жив. Да видим спомням ли си точно думите ви. Е, май съм забравил някои неща, но отлично помня, че ми обещахте всичко, наистина всичко, което поискам.

— Вие ме измамихте.

Мъжът вдигна рамене.

— Все пак ще получа онова, което искам — увери я лениво той. — И много добре знам, че брачните задължения съвсем не са ви толкова отвратителни, колкото искате да покажете. Доставя ми голямо удоволствие да си припомням сватбената нощ. Тези нежни, сладки — а и другите, не толкова нежни и не толкова сладки тонове, които издавахте, ме преследваха в сънищата ми, докато лежах самотен в мрака.

Лицето й отново се обля в червенина.

— Заплахата на един викинг… — започна тя с цялото достойнство, на което беше способна, но не можа да продължи. От гърлото й се изтръгна задавен писък, защото ръката му се сключи около рамото й и я притегли при него във ваната, както си беше с дрехите. Водата се разплиска по дъските, Рианон се стовари с цялата си тежест върху гърдите му, но той само се засмя и не обърна никакво внимание на протестите й. Пръстите му се заровиха в косата й и тя притихна. Устата му се впи жадно в нейната, езикът си проправи насилствено път през стиснатите й устни и я завладя цялата. Рианон пламна, сърцето й заблъска лудо, топлината на водата и парещото докосване до тялото му я възбудиха още повече. След малко устните му се отделиха, но пръстите му вече търсеха връзките на туниката.

— Обещахте да дойдете при мен и да ме прелъстите също както постъпихте с любовника си онази сутрин в гората — напомни й той. — Обещахте да ми доставите същата радост.

Тя стисна силната му ръка, за да предотврати милувката по гърдите.

— Искате нещо, което не можете да получите, което никога няма да заслужите, което никога няма да ви дам. Аз обичах Роуан.

— Обичала го била! — изпухтя презрително Ерик. — Това са детски игри. Нужен ви е мъж.

— О, а вие, господарю, сте достатъчно стар, нали? Е, добре тогава! Искам си по-младия! Кое момиче би се задоволило с един треперещ от старост любовник?

— Слава богу, още не съм почнал да треперя — засмя се Ерик, после взе ръката й и бавно я спусна по тялото си. Рианон простена, защото пръстите й отидоха под водата, плъзнаха се по твърдия му корем и се увиха около коравия член. Тя усети пулсиращата му топлина и се уплаши още повече, когато мощно набъбна под милувката й, изпълнен с ужасяваща сила и желание. Понечи да отдръпне ръката си, но Ерик не я пускаше. Искаше да се бори, да крещи. Но очите му я държаха в плен и не й позволяваха дори да се помръдне.

Ерик се усмихваше с увереността на победител. Пръстите му умело развързаха панделките на туниката и разголиха гърдите й. Привлече я още по-близо до себе си и устата му се сведе над разкошната пълнота на мекото, женствено хълмче. Езикът му закръжи около втвърдилото се връхче, после нежно го заблиза и засмука. В тялото й нахлу мощна вълна на възбуда. От устните й се изтръгна стон и пръстите й се заровиха в косата му. Ръката му се плъзна под дрехата й, помилва голата плът и се спусна към бедрата. После се зарови в центъра на пулсиращата й женственост, плъзна се навътре, дълбоко и все по-дълбоко и продължи да я милва, докато Рианон се озова на края на бездънна пропаст. Тялото й трепереше като в треска, обливаше се в пламъци, искаше да се съпротивлява, но знаеше, че битката е загубена. Пръстите му я милваха, описваха кръгове, толкова силни и нежни… Устата й мълвеше несвързани думи, въздишаше и стенеше, и най-после устните му завладяха нейните и сложиха край на последния опит за протест.

Ерик я стисна в прегръдките си и излезе от ваната. От голото му тяло и измокрените й дрехи се стичаше вода. Очите му бяха впити в нейните, докато ръцете му я поставиха на пода, стиснаха края на дрехата й и го дръпнаха с такава сила, че раздраха едновременно тънката ленена риза и любимата й бяла туника. Рианон не помръдваше. Вътрешно полагаше отчаяни усилия да се пребори с червенината, която заливаше лицето и тялото й, но въпреки това не сведе глава. Опита се да вложи в погледа си цялата гордост и предизвикателство, на които беше способна. И тайно се зарадва на изпълнената с възхищение усмивка и блясъка, появил се в очите му при вида на голото й тяло. Да, те бяха врагове, но тя въпреки това се зарадва на възхищението му и усети допълнителна възбуда от вида му, от първичната мъжка красота на тялото му, от ръста и силата му, от зашеметяващата мощ, която се излъчваше от него. Зарадва се дори на арогантността му, защото може би именно скритата в нея невероятна самоувереност разпалваше в тялото й този безумен огън.

— Унищожихте напълно роклята ми — съобщи му сухо тя.

— Имате и други.

— Така е, сър, но аз съм ваша жена, ваша собственост, ваше имущество. Онова, което принадлежи на мен, принадлежи и на вас, затова унищожаването на една рокля представлява загуба и за вас. Не мислете, че винаги ще побеждавате врага. Някой ден няма да останат богатства за плячкосване!

— Сигурно не, защото скъпата ми жена вече знае на кои богове да се моли за смъртта ми.

— Не може винаги да се печели! — настоя упорито Рианон.

Ерик посегна към нея, измъкна я от остатъците на дрехите и я стисна в прегръдките си. Красиво изсечените му устни се усмихнаха, когато прошепна:

— Аз съм на друго мнение, скъпа моя. Свикнал съм да печеля винаги и ви уверявам, че така ще бъде и занапред.

Рианон много искаше да възрази, но Ерик я притегли към леглото. Хвърли я върху завивката и легна до нея. Устните му веднага завладяха нейните. Когато най-сетне се отделиха, той зашепна в ухото й колко е прекрасно да е отново до нея и как тя е готова за него. Гледаше я в очите, ръката му я милваше, дрезгавият му глас обясняваше как ей сега ще изпие останалите капчици вода по тялото й. Дланта му милваше меко гръдта й, след това я заместиха устните му. Езикът навлажни вкоравеното зърно, описа влудяващи кръгове около него, всмука го дълбоко в устата и Рианон забрави всичко около себе си. Простена, притисна се с все сила до него, зарови едната си ръка в косата му, ноктите на другата се впиха в рамото му. Забрави всяка съпротива, забрави, че онова, което той правеше с нея, е унизително и недостойно, и се отдаде на страстта си. И последните съмнения се разтвориха в лъчите на залязващото слънце.

Ерик изпи с целувки и последната капчица вода от вдлъбнатинката на пъпа й, после се плъзна надолу и легна между бедрата й. Даде й последен шанс да протестира, когато силните му ръце разтвориха бедрата й, погалиха дългите стройни крака, а след това замилваха с безкрайна нежност розовите листчета на женствеността й. Докосването му беше толкова леко и в същото време търсещо, жадно и възбуждащо, че Рианон нито за миг не помисли да протестира. Тялото й само се изви срещу неговото. Ерик сякаш отгатваше всяко нейно желание. Ръцете и езикът му я милваха и галеха и я водеха към непозната досега наслада.

Дълбоки, тъмни образи, които никога досега не беше виждала, изникнаха в съзнанието й. От гърлото й излизаха задавени стонове, тя забрави всякакви задръжки и се заизвива под него, пламнала от желание. Вълните на екстаза я разтърсиха от глава до пети. Когато достигна кулминационната точка, пред очите й се разсипаха безброй ярки звезди. И тъкмо когато помисли, че удоволствието започва да отшумява, той се надигна и я изпълни с коравата мощ на мъжествеността си. Бързите му тласъци отново събудиха жаждата в тялото й.

Рианон впи зъби в рамото му, ноктите й одраскаха гърба му. Забравила срама, тя се вкопчи в него, уви краката си около кръста му, задвижи се в дивия му ритъм, направи всичко, за да увеличи неговото и своето удоволствие.

Едва тогава се сети, че всъщност не беше искала това. Не искаше да му се отдаде; макар да беше обещала, че ще го стори, той я беше измамил най-безогледно…

Не, тя го искаше. Искаше тялото му, искаше любовта му. Впи устни в гърдите му и извика от удоволствие, когато вдъхна мъжествения му аромат. Започна да изследва мускулите му с връхчетата на пръстите си и остана очарована от могъществото им. Силата, с която твърдите му хълбоци се издигаха и спускаха между бедрата й, я влудяваше. Удоволствието се увеличаваше с всяка изминала секунда и скоро достигна незнайна висина. В следващия миг утробата й се изпълни с почти непоносима сладост, ярък сноп светлина заслепи очите й и тя усети, че Ерик е стигнал още по-дълбоко… до самата й женска същност.

Това беше върхът на насладата. Пронизаха я стрелите на оргазма. Светът около нея потъмня и дрезгавият, първичен вик на съпруга й достигна до ушите й някъде много отдалеч. В същия този миг и неговата жажда намери своето облекчение в утробата й.

Бавно, много бавно светлината се върна. Рианон едва дишаше, тялото й все още потръпваше от преживяната наслада.

Ерик се надигна на лакът и впи поглед в лицето й. После меко докосна бузата й. Тя усещаше погледа му, но затвори очи и си заповяда да не мърда. Макар че вътрешно трепереше и изпитваше лудо желание да притисне глава до гърдите му и да намери покой.

— Сънувах те всяка нощ, скъпа моя.

Отначало Рианон не беше сигурна, че този шепот е бил действителност. Но после разбра, че не се е излъгала, защото Ерик нежно я притегли към себе си и намести главата й върху гърдите си. Пръстите му отмахнаха нападалите по челото й къдрици.

— Сънувах твоя град, сънувах крайбрежните скали и вълните. Сънувах цвета им — оранжево и пурпур и зеленото на пролетта.

— Чувала съм, че Ирландия е зелена — прошепна до гърдите му тя. Не виждаше лицето му, но усети усмивката му.

— Така е, Ирландия е зелена. Прекрасно, безкрайно зелена. Макар че и тя има своите цветове. Скали и канари. Красота и мир.

— Тук не е толкова спокойно — прошепна сънливо Рианон. — Често бушуват бури. И морето е коварно.

— Така е — съгласи се уморено Ерик.

— Това съответства на начина ви на живот, нали?

От гърлото му се изтръгна дрезгав смях.

— И на вашия, милейди. Е, мисля, че и двамата сме попаднали на истинското си място.

В гласа му продължаваше да звучи нежност, но Рианон усети страх. Но още повече се уплаши от задоволството, което изпитваше да лежи сгушена в него. Това не можеше да трае дълго. Той не я обичаше, само си играеше с нея. Държеше на нея, както държеше на новоспечелената си земя — и на Александър! Никога не биваше да му позволи да се доближи твърде много до нея. Никога не биваше да разчита на него.

Ръката му милваше гърба й. Бавно, уверено. Нежните, леки милувки я възбуждаха. След като погали рамото й, Ерик нежно докосна отстрани гърдата й. И сякаш беше съвсем естествено да лежат така един до друг.

Рианон прехапа устни и вдигна глава, за да освободи косата си, притисната от ръката му. Тихият, дрезгав звук на гласа му й се присмя. Той седна отново върху нея и се подпря на мускулестите си ръце.

— Е, сладка моя съпруго, може би тъкмо сте открили, че ме обичате — мене, немощния старец!

Сладостта на страстта и нежните думи, разменени помежду им, постепенно отлетяха. Всичко, което остана, беше едно силно, красиво и пламтящо мъжко лице. Лице на викинг. И споменът за безумната жажда, която заливаше на вълни тялото й.

— Никога няма да ви обичам! — обеща му дрезгаво тя. — Само изпълнявам дълга си. А и вие просто не ми оставяте възможност за избор.

Очите му потъмняха, сякаш леден щит се спусна отгоре им. Но не се отделиха от нейните. Усмивката му не изчезна.

— Да, лейди, нямате избор. Помнете това. Не е нужно да ме обичате — трябва само да ми служите. Може би това е достатъчно, за да живеем добре. Любовта е много болезнено чувство.

— Вие също не ме обичате — напомни му тя.

— О, господи, разбира се, че не — отвърна кратко той. Рианон не смееше да се помръдне. Пръстите му милваха бузата й, гласът му прозвуча почти нежно: — Бог да пази мъжа, който би се влюбил във вас! Небето, Валхала и всички богове, християнски и езически, няма да са в състояние да му помогнат.

После рязко скочи от леглото и въпреки ръста и мускулите си се отдалечи с елегантността на акробат. Рианон му обърна гръб и посегна към един чаршаф, за да се покрие. Ужасно й се спеше и смяташе да се отдаде на приятната сънливост, когато стоманеният му глас я заля със студена вода:

— Ставайте, скъпа, в залата ни чакат гости. Време е да влезете в ролята си на домакиня.

— Аз ли да се грижа за гостите? — попита хладно тя.

Ерик посегна към нея и я издърпа да стане. И — Бог да й е на помощ! — дори само докосването до тялото му събуди отново огъня в сърцето й, макар че погледът й остана изпълнен с омраза.

— Както вече казах — продължи меко Ерик, — не е нужно да ме обичате. Но сте моя жена и сте длъжна да ми служите.

— Не съм ви робиня!

— Не, Рианон, вие сте господарката тук. И затова ще държите скиптъра в залата, където сте се родила. И ще лягате с мен в тази стая, защото аз съм ваш господар и мога да искам това от вас.

— Ще видим.

— Точно така — отговори през смях мъжът. — Ще видим.

Той я привлече отново в обятията си и жадно я целуна. Целувката беше страстна и настойчива и Рианон не можа да й устои. Освен това беше сигурна, че е усетила в нея не само страст, а и полъх на нежност. Когато устните им най-сетне се разделиха, Ерик я погледна с хипнотизиращите си очи и тя се усети слаба и безпомощна.

— Наистина — промърмори полугласно той. — Бог да пази глупака, който ще посмее да се влюби във вас, Рианон!

После се обърна и отвори сандъка с дрехите си.

— Облечете се бързо, достатъчно дълго се мотахме тук.

— Ние ли сме се мотали? Аз изобщо не съм…

Очите му срещнаха нейните и я принудиха да замълчи.

— Разбира се, че се мотаете — отвърна присмехулно той. — И пак ще го правите. Всеки ден. А сега да вървим.

При този язвителен намек, последван от остра заповед, Рианон закипя от гняв, но не каза нито дума. Обърна се бързо и се разрови в сандъка си за нови дрехи. Навлече една долна риза с гръб към него, но не можа да издържи и предпазливо извърна глава.

Ерик вече беше обул чорапите си и тъкмо завързваше връзките на ризата. В утробата й отново се надигнаха сладостни вълни и тя прехапа ядно устни, за да ги спре. Кръстът му беше толкова тънък, раменете мускулести и широки. Ръцете му бяха от стомана, а бедрата твърди като дърво. Как копнееше да докосне отново опънатата кожа с цвят на бронз и да се наслади на милувката с всяка фибра на тялото си.

Той не я обичаше, но беше неин съпруг. Съдбата ги беше събрала.

Но тя нямаше да му служи! Нямаше да го направи и толкова!

И все пак — той обичаше това място. Обичаше земята и хората й. Обичаше децата.

Ерик бавно се обърна. Шестото чувство му беше подсказало, че жена му го наблюдава. Рианон се стресна, измъкна бързо една широка роба и една нова туника и скоро застана пред него, облечена в изискан светлосин тоалет. Знаеше, че сега пък той я наблюдава. Когато се изправи пред него, видя, че се е облякъл като ирландски принц, с риза и къса туника, обточена с хермелин, кралскосини чорапи и пурпурна наметка, закопчана с изкусно изкована аграфа. Талията му беше стегната с широк колан, от който стърчеше кама. Ерик никога не се разделяше с оръжието си. Той погледна изпитателно жена си и й протегна ръка.

— Можем ли да тръгваме, милейди?

— Вие ме довлякохте тук. Сега не ме карайте да бързам.

— Е, ако предпочитате да останете, аз съм готов да пратя по дяволите всички правила на гостоприемството и да се помотая още малко тук с вас! Вие сте способна ученичка, милейди, и все пак има още много неща, на които трябва да ви науча. Вярно, бързането ми не беше особено прилично, но мина толкова време след онези наистина учудващи екстази на първата ни брачна нощ, че трябваше да се уверя с очите си дали не е било само сън… — Гласът му заглъхна, но след миг помещението се огласи от дълбок, гърлен смях.

Рианон се разбърза. Още докато той говореше, беше сресала косата си, така че сега само обу обувките си и отпи голяма глътка от виното, оставено на масичката. Изправи се пред вратата и упорито вирна брадичка.

— Както виждам, вече сте готова — засмя се Ерик, взе ръката й и я изведе навън.

В коридора обаче спря, поднесе ръката й към устните си и впи изпитателен поглед в очите й.

— Скъпа моя, вие сте невероятно красива! — Коварна усмивка изгря върху чувствителните му устни. — Следобедът мина великолепно, но ви уверявам, че чакам с нетърпение нощта.

Рианон отговори на погледа му, без дори да трепне, и горещо се помоли той да не е чул лудото биене на сърцето й или да е забелязал издайническите пламъчета, които запълзяха към лицето й.

— Гостите ни чакат — произнесе колкото се може по-спокойно тя.

— Наистина!

Ерик стисна ръката й и я поведе по стълбата към голямата зала. Докато вървяха бавно и тържествено, внезапно я побиха силни тръпки. „Бог и небето да са на помощ на онази жена, която ще прояви глупостта да се влюби в него!“ — каза си отчаяно тя.

Да, Бог да й е на помощ!