Хедър Греъм
Робинята на викинга (4)

Трета глава

Ерик спа неспокойно. Накъсани сънища, късчета спомени профучаваха през главата му и го мъчеха. Пред очите му се носеха красивите джамии на арабите, просторните палати на тъмнокожите маври. Видя морето, припомни си как беше плавал по Сена, а един от най-ранните му спомени го отведе в учебната стая във впечатляващия каменен палат на баща му в Дъблин. Лейт беше винаги прилежен и умееше да се владее, нали беше наследник на кралството. Лейт познаваше много добре ирландската история и Ерик, който го ревнуваше до полуда, често се качваше на масата по време на уроците, размахваше несъществуващ меч и се кълнеше, че е готов да се изправи срещу целия свят.

Помнеше и гласа на майка си — мек, строг и мелодичен. Той забравяше мечтите си да завладее света, когато майка му събираше около себе си многобройните си наследници: Лейт, Крик, Брайън, Грайс, Конан и Конар се казваха момчетата, а момичетата бяха Елизабет, Мегън и Дария. Иърин им разказваше старите ирландски приказки и легенди, а децата седяха в краката й и благоговейно слушаха. После се появяваше Олаф и правеше отчаяни опити да привлече вниманието им със своите истории за Один, Тор, Локи и всички останали северни богове. В палата на Дъблин винаги имаше топлина. Топлина и любов.

Ерик се мяташе неспокойно в съня си и пред очите му се мяркаха все нови и нови образи, далечни и неясни. Дните, когато заминаваха за Тара, за да се срещнат с останалите ирландски крале, управлявани от дядо Ейд Финлейт справедливо и мъдро. Дните, когато го изпращаха в гората, за да се учи при прастария друид Мергуин. Дни, в които плющеше вятър и отекваха гръмотевици, а старецът стоеше с разперени ръце под дъжда:

— Почувствай го, момчето ми! Почувствай вятъра! Виж как лети соколът, а земята е легнала под краката ти. И запомни, че отговорите не се търсят у другите хора, а винаги в твоята собствена душа — ти и земята, вие сте едно!

Със спокойната си сила Мергуин го принуждаваше да чете. Да изучи латинските, франкските, норвежки, ирландски и английски текстове. Мергуин го гонеше през ухаещото на гнило блато и му обясняваше кои билки извличат отровите от тялото, от кои лишеи се приготвят лечебни компреси, как се спира опасен за живота кръвоизлив. Друидът не го щадеше, тормозеше го много повече от братята и сестрите му, докато един ден Ерик се възмути и му изкрещя:

— Не се старай толкова, старче! Аз съм принц! Аз съм син на Норвежкия вълк и внук на великия Ард-Рий.

Мергуин го измери от глава до пети и мушна в ръката му тежка брадва.

— Да, Ерик, ти си всичко, което твърдиш. А сега нека изпробваме дали силата на тялото може да се мери със суетността ти. Започвай да сечеш онези дървета и не преставай, докато не натрупаш огромен куп дърва, защото зимата обещава да бъде тежка.

Ерик така и не разбра защо тогава се подчини на стария жрец, макар да знаеше, че майка му го обича и дори баща му често търси съвет при него.

Друидът винаги беше прав.

Той знаеше още от самото начало, че Йемения ще умре.

Ерик простена и отново се замята в мекото легло. Тогава бяха отседнали в господарския дом на завладяния град. Когато тръгна на път с чичо си, друидът искаше да го спре. Ерик вече отдавна не беше малко момче, но Мергуин дойде при него на брега. Брадата, косата и наметката му се развяваха от морския бриз и той приличаше на стар гарван. Мършавата му фигура устояваше без усилия на поривите на вятъра и той чакаше търпеливо, докато Ерик намери време да поговорят насаме.

— Не отивай — помоли го тихо друидът.

— Трябва, Мергуин. Обещах на чичо.

— Заплашва те опасност. Не мога да те предупредя да се пазиш от определена личност или събитие. Мога само да ти кажа, че сърцето, душата и животът ти ще бъдат подложени на голямо изпитание.

Ерик помнеше обичта, която в този ден бе изпитал към стария си учител, помнеше и как обгърна със силните си ръце костеливите му рамене.

— Аз съм ирландски принц, Мергуин. Не мога да не удържа на думата си, дори ако това ще струва живота ми. Трябва да мина през тази опасност, както е сторил и баща ми преди мен.

Мергуин го разбра и не каза нищо повече.

Ерик тръгна на път, срещна Йемения и сърцето, душата и животът му наистина бяха изложени на смъртна опасност.

Онази нощ той уби много мъже. Но нито броят на мъртвите, нито потоците кръв, които бе пролял, можеха да уталожат болката, която го разкъсваше и която стана част от него. Тя не преставаше да пари в душата му, да се промъква в сънищата му.

Ерик отново простена. Кракът го болеше и в неспокойния му сън се появи образът на Мергуин. Стар, прастар друид с мършаво, сбръчкано лице. Ерик направи опит да се усмихне:

— Махни се, друиде! Не влизай в сънищата ми!

— Ти не сънуваш — прозвуча гласът на жреца.

Ерик примигна и разтърси глава, но образът остана. Скочи от леглото, но му се зави свят и отново се отпусна във възглавниците. Пребори се със замайването и лека-полека стените престанаха да се въртят.

Друидът наистина беше при него.

Ерик смръщи чело и го изгледа изненадано.

— Ти си като стар прилеп от ада! Какво търсиш тук?

Мергуин приседна до него на леглото. Ерик извика от болка и здраво стисна зъби, защото старецът без бавене опипа раната на бедрото му.

— Кълна се в кръвта Христова, никога не съм усещал такава адска болка! — изскърца със зъби той.

Друидът загрижено поклати глава.

— Ерик, не бива да споменаваш на един дъх Христос, Один и ада! Посвети сърцето си на един бог, млади вълко, и отправяй молитви само към него с подобаващата почит!

— Как дойде тук? — попита развеселено Ерик.

Мергуин наложи раната му с някаква лапа и Ерик с изненада установи, че болката изчезна почти веднага. Докосването на костеливите ръце открай време притежаваше магическа сила. Друидът го наблюдаваше внимателно, без да отговаря.

— Попитах нещо! — не се стърпя Ерик.

Този момък има темперамента на Вълка, каза си Мергуин. Не, има и нещо повече. Измежду многобройните потомци на Олаф Белия този най-много прилича на баща си.

— Прочетох руните ти — отговори най-после той.

Ерик вдигна русите си вежди.

— Наистина ли си прочел руните ми? — попита той. Също като него, Мергуин беше син на ирландска майка — мнозина твърдяха, че е била вещица — и на нормански майстор на руни. Руните бяха символни камъчета, които можеха да предсказват бъдещето — ако засегнатият вярваше в силата им. Много от хората на Ерик не тръгваха на път, особено по море, ако руните не бяха предсказали щастливо плаване.

— Исках да открия накъде си тръгнал — продължи Мергуин и пристегна превръзката на крака му. — Корабите ти бяха изчезнали на хоризонта, затова прочетох руните и веднага тръгнах след теб.

— Защо?

Друидът стана, протегна ръка и посочи към прозореца.

— Заради това тук! Има предателство!

Ерик смръщи чело и отметна завивките, за да стане.

— По-добре е да останеш в леглото. Раната пак ще започне да кърви — предупреди го Мергуин.

— Не мога да лежа. — Ерик закрачи към каната, приготвена на малка масичка. Кракът го болеше, но друидът не биваше да го забележи. Потопи главата си във водата и хладът го ободри.

— Раната щеше да зарасне по-лесно, ако беше извадил острието както трябва — продължи поучително друидът. — Но не, нашият безразсъден принц е трябвало да разкъса мускулите и кожата, за да се отърве колкото се може по-бързо от стрелата.

Ерик го изгледа остро и избърса лицето си с ленена кърпа.

— Нали се погрижи за крака ми! А предупреждението за предателство дойде твърде късно. Може би е най-добре да се върнеш там, откъдето си дошъл, и да ходиш по нервите на брат ми, който е затънал до гуша във велики проекти!

Без да му обръща внимание, Мергуин придърпа един стол към огнището. Пламъците осветиха невероятно дългата му брада, към която се отнасяше с извънредна грижливост и която изглеждаше като част от стоманеносивата му коса, спусната на гърба. Ерик сви рамене, отиде до вратата и я отвори. Намираше се на втория етаж на дървената господарска къща. Спалнята вероятно принадлежеше към покоите на лорда, защото мекото легло, в което беше спал, стоеше върху подиум, а дюшекът беше пухен. В стаята имаше няколко удобни стола, изкусно изработена камина, чийто перваз беше украсен с изображения на светци и демони. Стените бяха закрити с тежки гоблени, а стомните и купите на масата бяха майсторски изработени, дръжките им бяха украсени със скъпоценни камъни.

Да, това бяха покоите на лорда, който беше управлявал този град — и може би на неговата лейди. Възможно беше обаче да е спал в стаята на злата малка мръсница, която носеше отговорност за сегашното му състояние.

— Роло! — извика Ерик. След миг на стълбата се появи красивото момиче, което вчера беше спасил от нахвърлилите се върху него викинга. Малката беше измита и сресана. Тъмната й коса беше сплетена на плитка, туниката й беше дълга и затворена догоре. Лицето, увенчано с големи очи, пламтеше от смущение.

Тя се поклони и заговори задъхано:

— Чаках да се събудите, милорд. — После му протегна приготвената табла. Ароматът беше изкушаващ. Печено пиле, пресен хляб и кана ейл.

Ерик я погледна и кимна:

— Кажи ми как се казваш.

— Джудит, милорд.

— Къде е господарят ти, Джудит? Беше ли убит във вчерашната битка? Защо ме нападна? Какво знаеш за това?

Обърканото момиче поклати глава.

— Тук няма господар. Принц Гарт загина преди много години.

— Как така няма господар? — учуди се Ерик.

Мергуин, който продължаваше да седи с лице към огъня и с гръб към Ерик, надигна глас:

— Попитай я за господарката.

— Лейди Рианон — отвърна момичето.

— Така значи, лейди Рианон — усмихна се Ерик. — Да не е една стройна нимфа с червено-златна коса, стигаща почти до бедрата? — И дяволски сръчна в изпращането на смъртоносни стрели, допълни на ум той.

— Да, това е моята господарка.

Ах, как му се искаше отново да я усети под себе си! Усмивката му издаваше високомерна небрежност:

— Е, къде е тази лейди Рианон? Защо ме нападна? Аз дойдох тук по покана на краля.

Момичето поклати глава.

— Дойдохте с викингски кораб, милорд. Всички видяха дракона на носа…

— Вярно е — отговори мрачно Ерик. — В Ирландия също се строят драконови кораби, защото те са най-добрите. И въпреки това трябваше да ме посрещнете с добре дошъл. Освен ако някой е предал и мен, и краля ви.

Той огледа внимателно момичето. Красиво като картинка, но само слугиня. Не можеше да му помогне.

— Благодаря ти, Джудит — проговори меко той и й махна с ръка да се оттегли.

— Мога ли да ви услужа и по друг начин? — попита плахо девойката и сведе очи.

— Да, намери ми Роло. Едър мъж с червена коса. Кажи му веднага да дойде при мен.

Момичето направи реверанс.

— Той също ви чакаше… — Тя млъкна смутено.

Ерик смръщи чело.

— Добре, добре, изпрати го при мен.

Девойката падна на колене пред него, целуна бързо ръката му, после скочи на крака и побягна. Ерик погледа малко след нея, после разтърси глава и се върна в стаята. Седна на масата и изведнъж усети вълчи глад. Разряза печеното пиле и се наслади на вкуса му. След малко погледна към Мергуин, който продължаваше да се взира в пламъците.

— Хайде, Мергуин, разкрий ми кой е извършил това ненужно предателство и коя е причината за вчерашното кръвопролитие.

Друидът вдигна рамене и продължи упорито да се взира в пламъците.

— Не мога да открия причината. Не съм ясновидец.

— О, разбира се, че не си — отвърна сухо Ерик и вдигна към устните си каната с ейл. Беше много жаден и набързо я изпразни. Някой почука на вратата и той му извика да влезе. Появи се Роло. Лицето му издаваше загриженост. Беше уловил за ръка някакъв духовник и го бутна към господаря си.

Ерик го изгледа с високо вдигнати вежди.

— Какво означава това? — попита на норвежки той.

— Говорете, отче, и то бързо — настоя мрачно Роло.

Дребният мъж навлажни устни, после втренчи поглед в русия великан пред себе си и в очите му светна изненада. Ерик носеше само къса кожена туника, раменете му бяха голи, мускулите им трептяха, кожата над тях блестеше. Ерик се надигна и развеселено установи, че монахът просто се губи пред него. Непознатият се прекръсти, направи колеблива крачка напред и произнесе няколко едва разбираеми думи. Ерик скръсти ръце пред гърдите си и го подкани със странна смесица от гняв и веселие:

— Хайде, говорете, отче. Ние не сме варвари.

Монахът очевидно нямаше доверие в думите му, но бързо успя да овладее езика си.

— Аз съм отец Пол и принадлежа към старинния орден на Свети Бийд. Кралят ме изпраща, Алфред от Есекс.

— Наистина ли? — усмихна се подигравателно Ерик. Цялото му тяло се напрегна. По гърба му пълзяха предателски тръпки.

— Моля ви, скъпи принце! Кралят е извън себе си от гняв и не знае за предателството нищо повече от вас, но се кълне, че ще разкрие истината. Изпраща ви медовина, вълна, кожи и накити, приготвени от най-добрите му златари и шивачи.

— Кралят ми изпраща подаръци, защото се бои, че иначе ще си ги взема сам — отвърна хладно Ерик.

Монахът се изправи с достойнство.

— Алфред е велик крал. Той е човек, който държи на думата си и не се страхува от битките.

— Добре казано — промърмори Ерик.

— И е истина — прибави спокойно Мергуин.

Монахът се взираше възхитено в гърба на друида. Ерик отиде при него и се облегна на перваза на камината. Превръзката на Мергуин оказваше своето въздействие и той имаше чувството, че в тялото му се вливат нова сила и енергия. Потърка брадясалото си лице и се обърна към монаха, който не беше откъснал поглед от гърба на друида.

— Какво желае кралят?

— Кралят има голямо желание… хм… кралят би желал да се срещне с вас лично. Очаква ви в края на гората, но би искал първо да получи един заложник, защото изхожда от това, че сте много ядосан.

— Няма да му дам заложник — започна Ерик, но Мергуин, все още едър и строен, приличен на стар гарван, се изправи и го прекъсна:

— Напротив, принце. Аз ще отида в лагера на английския крал, за да изпълня молбата му.

Ерик се намръщи. Друидът често беше трън в очите му, но му беше скъп като кръвен роднина и сега нямаше никакво намерение да рискува живота му.

— Не, няма да отидеш.

— И защо не?

— Защото си много стар за тази игра.

— Когато остарея, ще умра — отговори спокойно Мергуин, поклони му се с почит, после се обърна към смаяния монах и попита: — Тръгваме ли?

Духовникът не можа да каже нито дума. Роло избухна в смях.

— Не, бойте се, отче, Мергуин не е зъл магьосник. Той е нещо като личен еремит на моя лорд. Мергуин няма да ви превърне в птица. — Той спря за миг и погледна към стария жрец. — Или все пак ще го направиш, друиде?

Мергуин вдигна рамене.

— Не. Днес не.

— Не знам дали един луд е достатъчен…

— Кажете на краля си — прекъсна го рязко Ерик, — че получава най-ценния ми човек, моя личен учител, който много често е моята сила. Кажете му, че държи в ръцете си истинско съкровище, и ако отново има предателство, цяла Англия ще плати за него. И още му кажете, че ще го чакам, когато му е удобно. Най-добре е да разговаряме в тази красива зала.

Двамата мъже излязоха от стаята, монахът още по-нервен, отколкото при пристигането си, Мергуин невъзмутим както винаги. Роло им държа вратата и тръгна след тях с развеселено лице. След като стаята се опразни, Ерик довърши обяда си и се облече. Роло се беше погрижил да внесат в стаята пътническия му сандък и той реши да се облече като син и внук на крале, за да застане достойно пред Алфред от Есекс. Избра ирландско облекло, топли вълнени чорапи, синя туника, обшита с кожи, и колан, украсен с изкусно изработен келтски кръст. Загърна се в обичайната си яркочервена наметка, закопчана с брошка с отличителните знаци на бащиния му дом — короната и вълка.

Когато се приготви, огледа помещението. Роло го беше настанил в най-хубавата стая на къщата и щом градът нямаше господар, значи това бяха покоите на господарката. Ерик отиде при сандъка в ъгъла и любопитно го отвори. Пред очите му се разкриха красиви женски рокли, дълги туники от най-фин лен, украсени с кожи и скъпоценни камъни.

Тук значи беше живяла лейди Рианон. Това беше нейната стая. Той я бе прогонил от родния й дом, или поне така изглеждаше. В сърцето му се надигна гняв. Някой беше извършил предателство и вероятно лейди Рианон е била в дъното на интригата. Прислужницата бе казала, че тази земя е нейна. Тя беше заповядала на войниците си да нападнат викингите и беше останала с тях до кървавия край.

Тази жена го посрещна със смъртоносна стрела. Нанесе му тежка рана. Гореше от желание да го убие.

— Вещица! — изсъска ядно Ерик. И тя наистина беше такава с тези сребърносини очи, огнената коса и кипящата омраза. Той посегна към тясната кама, чиято дръжка беше обсипана с бисери, и отново се замисли за случилото се. Може би щеше да стори по-добре, ако беше запратил ножа си право в сърцето й. Защото ако се срещнеха отново, тя непременно щеше да посегне на живота му. За малко да го стори още при първата им среща — нещо, което не се беше удавало на никой мъж досега. Тази жена се биеше като лисица и успя да го рани тежко; очевидно я бяха обучили да се прицелва в жив човек.

— Е, добре, горделивке! — промърмори полугласно той и завъртя камата в ръката си. — Скъпо ще си платите за тази глупост. Ще загубите земята си, дрехите си, всичко ще стане мое. И никога няма да ви го върна, кълна се! Може би така ще се научите на малко смирение. А ако някой ден ви срещна отново, сладка лейди, ще се погрижа да ви обуча в изкуството на покорството. — Той все още не можеше да забрави гнева, който тази жена бе разпалила в сърцето му. Още по-малко можеше да забрави самата жена. Дори когато очите й святкаха с омраза, те бяха прекрасни със сребърносините си ириси, обкръжени от гъсти черни мигли. Тя не събуждаше в сърцето му нежност, а плашещо желание. На лицето му грейна усмивка. Жалко, че беше благородна лейди. Иначе можеше да я поиска за наложница. А да попадне в ръцете на мъж, когото смята за викинг, със сигурност ще бъде непоносимо унижение за нея.

Той хвърли камата обратно в сандъка и го затвори. Никоя жена, все едно колко привлекателна беше, не означаваше за него повече от земята. И макар че отмъщението щеше да бъде много сладко, той предпочиташе да стане собственик на тази част от крайбрежието и на долините и възвишенията наоколо. Ако кралят не беше виновен за случилото се, той щеше да му поиска обезщетение под формата на земя. На тази земя. Като християнски принц не можеше да поиска една лейди, за да я направи своя наложница за временно забавление.

Ерик слезе по стълбата и завари повечето от хората си събрани около големия огън. Огромната зала беше пълна с кучета, а слугите вършеха работата си както обикновено. Щастие е да си роб, каза си с усмивка Ерик. Защото когато господарят беше почтен човек, слугите живееха добре при него — все едно кой водеше войни и кой заповядваше над страната.

Хадрайк, Роло и Майкъл от Армаг се бяха разположили удобно и пиеха ейл. Хадрайк беше син на един от капитаните на баща му и на ирландската му съпруга. Роло беше истински норманин, а Майкъл беше чист ирландец като кралица Иърин. Докато наблюдаваше верните си мъже, Ерик си мислеше, че баща му е имал голям късмет, като се е свързал в нерушим договор с човек като дядо му Ейд. Тези трима бяха най-добрите приятели. Биеха се един до друг, грижеха се един за друг и бяха безрезервно предани на Ерик.

И все пак, също като него, те бяха тръгнали да търсят… нещо. Може би като него мечтаеха за свое парче земя…

Роло вдигна очи към господаря си и се усмихна.

— Поръчах да приготвят празнична вечеря за краля на Есекс. Той ни изпрати за заложник млад благородник от Източна Англия, а пък ние изпратихме свита, която да придружи хората му. Мисля, че е време да тръгваме, за да го посрещнем пред портите на града.

— Добре, тръгваме. — Ерик пристъпи към огъня и протегна ръце към пламъците. После остро изгледа Хардрайк: — Има ли пленници?

— Не, Ерик. В края на битката пленихме доста мъже и жени, но никой от тях не принадлежи към господарския дом. Имаме селяни, слуги и занаятчии. Всички положиха клетва за вярност.

— Добре — кимна Ерик. Преговорите с английския крал щяха да бъдат трудни, но той нямаше да се откаже от земята, която си беше извоювал.

И все пак искаше момичето. Гореше от желание да грабне лъка и колчана със стрелите и да ги строши в дупето й.

Или да я остави няколко нощи само на вода и хляб, в някоя студена и тъмна стая…

Той обърна гръб на огъня и махна с ръка на хората си:

— Да тръгваме!

Майкъл, Хадрайк и Роло кимнаха и Ерик тръгна напред към двора. Вече беше ден. Свине и пилета се ровеха в калта. По-далеч се виждаше момче, което караше пред себе си вол. Повечето от хората му вече бяха станали. Няколко седяха удобно облегнати на хамбара и дялкаха нещо с ножовете си по обичая на скандинавците. Други стояха на пост и внимателно оглеждаха околността.

Насреща им излезе Денис от Корк. Водеше за юздата едър бял жребец и се беше ухилил с цялото си лице.

— Вижте какъв красавец, милорд Ерик! Добре хранен, добре оформен, силен и бърз. Смаях се, като го видях, и веднага си казах, че е достоен за вас!

— Наистина е хубав — съгласи се Ерик и меко плъзна ръка по копринената козина. Жребецът изцвили и запристъпва нервно от крак на крак. В това животно наистина се криеше сила. Ерик го потупа по ноздрите и засмяно се обърна към Денис: — Благодаря ви, приятелю! Много добре се грижите за мен.

Той се метна на седлото и даде знак на хората си. Отговори му дружен вик и малкият конен отряд потегли към портите на града.

 

 

Високо на хълма, от който като на длан се виждаше градът, Алфред наблюдаваше как опасният принц, когото бе поканил в страната си, препуска в галоп към него. Ерик от Дъблин не можеше да бъде сбъркан с никой друг; грамадната му фигура беше по-внушителна от всички слухове, които се носеха за нея. Той яздеше едрия жребец с лекотата на опитен воин, седеше гордо изправен на седлото и представляваше впечатляваща гледка с ръста и златнорусата си коса.

Кралят измерваше с недоверчив поглед ирландския принц. Нищо чудно, ако му беше заложил някой капан. Не, нямаше такъв. Сините очи, които се впиха в неговите, не примигнаха нито веднъж. Те бяха твърди… и може би жестоки. Гледаха го настойчиво, с известна сдържаност, но и с неоспоримо уважение.

— Алфред от Есекс? — попита ирландският принц.

Кралят кимна.

— А вие сте Ерик от Дъблин?

Ерик отговори с кратко кимане. Въздухът помежду им беше зареден с напрежение и тежеше от недоверие.

Алфред беше придружен от голяма свита — и ако се съдеше по облеклото, всички бяха благородници. Но в тези първи мигове нито кралят, нито ирландският принц обръщаха внимание на обкръжението си. Важността на срещата се определяше от първите им взаимни впечатления и доверието, което щяха да изпитат един към друг.

Алфред подкара коня си напред и подаде на Ерик стегнатата си в кожена ръкавица ръка. Ерик се поколеба едва забележимо и я пое. Кралят беше показал истинска смелост, като бе излязъл сам насреща му. Може би се доверяваше на славата му, че е човек на честта. Или толкова мразеше датчаните, че беше готов на всякакъв риск. Алфред беше среден на ръст, с остри лешникови очи. Ерик предположи, че нищо не е в състояние да убегне от тези очи. Още от пръв поглед личеше, че кралят е умен и мъдър.

И Мергуин вярва в славата му, каза си развеселено той. Ръката, която стисна неговата, беше корава и силна.

— Да отидем в града — предложи Ерик. — Жените вече приготвят празничната трапеза за посрещането на великия Алфред от Есекс.

Кралят кимна, без да го изпуска от очи. Ерик разбра, че Алфред е осведомен за завладяването на града и че е решил да не разговаря с него за това. Забеляза също, че кралят е много добър ездач и че като него се е сражавал с датския враг от най-ранните си години. Вероятно беше четири-пет години по-възрастен от него.

Ерик, крал Алфред и придружаващите ги минаха през градските порти. По всичко личеше, че благородниците не смееха да оставят краля си сам и не изпитваха особено доверие към чужденците. След като влязоха в голямата зала, Алфред заповяда на хората си да чакат отвън, а Ерик кимна на Роло и останалите да сторят същото. После нареди да донесат медовина, двамата с краля седнаха един срещу друг и отново се погледнаха, този път съвсем открито.

Ерик чакаше разговорът да бъде започнат от Алфред, защото той беше длъжен да даде обяснение. Лицето му беше сериозно и затворено.

Кралят се приведе напред:

— Не мога да ви опиша какъв живот сме водили до днес — всъщност не, смятам, че сте в състояние да ме разберете, защото датчаните много отдавна опустошават ирландските брегове.

— Баща ми непрекъснато воюваше с датчаните, дядо ми също, а аз съм се бил под знамената и на двамата.

— Така е и с мен.

Ерик отпи глътка медовина и се облегна назад. Погледна внимателно краля над ръба на чашата си и заговори направо:

— Кажете ми тогава, Алфред от Есекс, защо бяха нападнати корабите ми, след като пристигнах тук, за да отговоря на молбата ви за помощ.

Алфред поклати глава и също се облегна назад. Ерик беше впечатлен от сериозността му.

— Някъде дебне предател, но не знам къде. Кълна ви се, че няма да се успокоя, докато не разкрия истината. Много от хората ми смятат, че един от воините, посечени от хората ви, е бил предателят, защото предпочел да се бие срещу вас, вместо да ви посрещне с добре дошли.

— Какво ще кажете за момичето?

— Какво момиче? — учуди се кралят.

— Говоря за лейди Рианон. Тази земя е нейна. Може би предателката е тя?

— Не, никога! — отговори бързо кралят.

— Защо сте толкова сигурен?

— Тя е моя кръщелница. И моя кръвна роднина.

Ерик не беше много съгласен да свали подозренията си от лейди Рианон, но реши да премълчи.

— Аз ще поема този град и земите около него — съобщи кратко той.

— Вече го направихте — отвърна Алфред със сух — и може би горчив — хумор.

— Причинихме достатъчно зло на тази земя — рече тихо Ерик.

— Така е — съгласи се Алфред, приведе се през масата и очите му заблестяха трескаво. — Вие дойдохте, за да се биете с датчаните. Земята, която ще защитавате, не принадлежи към родината ви, но аз ще се погрижа да бъдете възнаграден, както подобава.

Ерик се надигна, отпи глътка медовина и бавно закрачи към камината. Облегна се на перваза и втренчи поглед в краля.

— Каква награда имате предвид?

Алфред стана и също отиде при огъня. Пламъците тлееха помежду им като страстната им омраза към общия враг.

— А вие какво искате?

— Само земя — отговори без заобикалки Ерик. — Искам околните долини и ивицата от крайбрежието северно оттук. Там има обширен залив, заобиколен от стръмни скали. Никой не може да завладее така добре защитена земя. Долината е много плодородна. Мога да издигна истинско пристанище, разбрах го още вчера на кораба.

Алфред се колебаеше.

Ерик вдигна хладно едната си вежда и кралят видя колко бързо очите на този мъж ставаха ледени.

— Много ли искам за кръвта, която се проля?

— Не е това. Веднага бих предал земята във ваши ръце, но тя не е моя.

— Тогава заповядайте на лорда, който е неин собственик, да си потърси друго парче земя. Скоро ще отнемем достатъчно от датчаните.

— Тази земя не принадлежи на никой лорд — промърмори неуверено Алфред. Ерик смръщи чело. — Тя е наследство на моята кръщелница, на лейди Рианон.

Ерик кимна бавно. Беше разбрал.

— Тя би трябвало да се зарадва, че може да ви окаже такава голяма услуга.

— Вече го направи — отговори кралят с обичайния си сух хумор. — Този град също е неин, баща й го завладя преди много години.

Образът на огненокосата фурия със сребърносините очи, в които се четеше жажда за убийство, се появи за миг пред духовния му взор и Ерик се ухили злорадо.

— Значи ще отнема не само града, но и земята на уважаемата лейди!

— Така е — отговори тихо кралят и се върна на масата. — Рианон е господарка на цялото крайбрежие. Баща й Гарт беше изключителен воин. Беше мой лоялен поданик и хората го помнят с добро. Ако проявя неуважение към дъщеря му, много от поданиците ми ще се изправят срещу мен.

— Няма да се откажа от тази земя — проговори безизразно Ерик. Наистина нямаше. Тук се бе проляла ирландска и викингска кръв. Освен това лейди Рианон не заслужаваше дори шепа кал.

Алфред смръщи чело. Гневеше се на неотстъпчивия принц, но много повече беснееше от постъпката на Рианон. Ерик от Дъблин нямаше да се откаже от изискванията си, кралят четеше това в ледения му взор и непоколебимата линия на брадичката. А това означаваше, че мечтите му за мир в Есекс ставаха неосъществими. Не, той трябваше да се бори, можеше и трябваше да победи. Той беше крал и искаше мир.

Но нима можеше да тръгне на бой, без да разполага с достатъчно воини? Беше получил помощ от Англия, но повечето войници бяха необучени и загиваха още в първата битка. На плещите му тежеше огромна отговорност. Пристигналите ирландци и викинги бяха закалени в безброй сражения и бяха неоценими за него. Воини като тях, смели и горди, силни и добре обучени, бяха цяло богатство. Той щеше да ги поведе към победата.

— Ако отнема имотите на Рианон, тук ще избухне нова война — изрази съмненията си кралят. — Хората ми ще се изправят срещу вашите.

— Е, щом е така, съмнявам се, че можем да стигнем до разбирателство. Освен това смятам, че има някои неща, които трябва да изясня лично с лейди Рианон — отговори меко Ерик.

— С Рианон?

— Все пак тя заповяда да нападнат корабите ми — обясни кратко Ерик и се запита защо беше решил да премълчи пред краля обстоятелствата около интимната част на срещата му с младата дама.

Алфред навлажни устните си.

— Добре. Ще ви дам лейди Рианон за жена и така цялото й притежание ще стане ваше. Ще получите много повече земя, отколкото искате.

— Какво? — погледна го смаяно ирландският принц.

— Ще ви дам лейди Рианон за жена и ще ви направя господар на земите й. Хората не могат да не приемат женитбата й за християнски принц, още повече, че тази женитба ни свързва в здрав съюз. Щом ви поверя собствената си кръщелница, вашите хора ще разберат, че предателството не е излязло от мен.

Алфред беше изненадан, че по остро изсеченото, красиво лице на принца се появи израз на изумено недоверие.

— Но аз не искам жена, сър — възпротиви се той.

Кралят му обърна гръб. Беше засегнат болезнено. Всеки благородник в двора му и в цялата страна щеше да се почувства почетен от такова предложение. Кръщелницата му беше по-красива и от най-красивите божии ангели. Рядко се срещаше същество, надарено с повече прелест.

И като добавка с най-добрата земя в Есекс.

— Ерик от Дъблин — заговори остро кралят и забарабани с пръсти по масата, — говорим за жена от моята собствена кръв, дете на есекския кралски дом и потомък на две от кралските фамилии на Уелс. Освен жена, аз ви давам и земя, която превъзхожда и най-сладките мечти на всеки завоевател, богата и плодородна земя, която не се среща често.

Ерик стисна здраво зъби. Той искаше да си отмъсти, не искаше съпруга. Веднъж вече беше разбрал какво значи да обичаш и бе изгубил любимата жена. Никога не беше гледал на Йемения като на своя съпруга, но не искаше друга да заеме мястото й. Сърцето му беше обградено с ледена броня. Едно беше да се забавляваш в компанията на талантлива проститутка и съвсем друго да се ожениш за благородна дама.

Освен това Алфред говореше не за коя да е жена. Той искаше да го ожени за момичето с огнена коса и изпълнено с гняв сърце.

Ерик едва не избухна в смях. Един такъв съюз можеше да се сключи само в ада!

— Алфред, по никакъв начин не исках да ви обидя. Но бих желал да ви напомня, че съм син на крал и внук на Ард-Рий на цяла Ирландия и на един от най-могъщите норвежки крале. Не съм просто натрапник, с когото сте принуден да преговаряте.

— Не ви приемам като такъв, сър. Предлагам ви своята собствена плът и кръв.

— Съмнявам се, че младата дама ще се съгласи да встъпи в брак с мен.

— Ще направи, каквото й кажа. Аз съм неин настойник и неин крал.

Ерик вдигна рамене. Пак го напуши смях. Това беше ирония на съдбата. Спомни си как я беше предупредил да се пази от новата им среща и си каза, че молитвите й очевидно не са били чути. И отговорен за това беше кралят с безумната си идея.

Внезапно Ерик усети хладен полъх и се обърна към отворилата се врата. На прага бяха застанали мъжете от двете свити и надничаха с очакване в залата. Всички се надяваха на съюз, който да изчисти неразбирателствата и да измие пролятата кръв.

Но той нямаше никакво желание да се жени! Презираше тази жена, презираше нахалството, с което тя отричаше всичко норманско, без да си направи труда да го разбере. Беше разглезена, своенравна и високомерна и той трябваше да й отмъсти за всичко, което му бе причинила. Не можеше да й окаже честта да я направи своя законна съпруга.

— По дяволите, човече! — изруга кралят. — Рианон е най-красивата жена в цяла Англия! Сърцето ми се разкъсва, че трябваше да я предложа именно на вас.

Ерик вдигна едва забележимо дясната си вежда и отговори спокойно:

— Алфред, лейди Рианон никога няма да се съгласи на тази женитба.

— Ще го направи — отговори уверено кралят. Неговата дума беше закон.

В сърцето му се бореха противоречиви чувства. Трябваше да превъзмогне себе си, за да предложи Рианон на Ерик, макар да знаеше, че тя обича Роуан, макар да й беше обещал благословията си. Но сега не можеше да си позволи слабост. Трябваше да забрави, че Роуан и Рианон се обичат. Победата над датчаните беше по-важна от Рианон или Роуан — и от любовта им.

— Това е единствената възможност — заключи кратко той.

Единствената възможност, повтори наум Ерик. Алфред беше решен да си осигури помощта му и беше готов да направи всичко — или почти всичко. Но нямаше да му отстъпи тази земя без бой, а само като му даваше племенницата си за жена.

„Какво значение има това?“ — запита се внезапно Ерик и хладният разум отново взе връх. Женитбата беше договор и той щеше да го подпише — нищо повече. Жената щеше да стане негова, докато смъртта ги раздели, и може би това беше най-високата цена, която тя щеше да плати за стореното зло.

Освен това той щеше да получи дом. Собствена земя — и то много добра земя, зелена и плодородна, дори крайбрежна ивица с пристанище. Нямаше да я получи нито чрез наследство, нито като дар, а защото я беше заслужил.

Трябваше да стане господар на тази земя. Искаше да я вкуси, да я усети като своя. В сърцето му се надигна възбуда. Искаше това парче земя, искаше да живее тук и да управлява богатствата му. А жена си щеше да опитоми. По един или по друг начин, но щеше да я опитоми. Ако не успееха да заживеят мирно и тихо в този прекрасен дом, толкова по-зле за нея. Щеше да я изпрати в Ирландия и да се отърве от нея.

Женитбата беше делови въпрос. Тя беше част от сключването на договори, завземането на земи и съюзите между владетелите.

За миг си припомни какво беше изпитал, когато Рианон лежеше под него; спомни си допира на плътта й, гнева и страха в очите й и възбуждащата им сребърна синева. Помнеше дивото желание, което го беше обзело, и как можеше да я вземе в онези мигове — като викинг, като варварин, какъвто го беше нарекла.

Тази земя беше нейна! Тя го посрещна със смъртоносни стрели. Някой ги бе предал…

Ако предателката беше тя, ако кръвта на ирландци, нормани и англичани, която толкова ненужно беше напоила тази земя, тежеше на нейната съвест, тя щеше да си плати за стореното зло — и то скъпо, във всеки отделен ден от живота си. Ако кралят не се погрижеше за това, Ерик щеше да вземе нещата в свои ръце.

А като неин съпруг щеше да има възможност да го направи. Трябваше да се ожени за нея, както искаше кралят.

Никое от тези чувства и никоя от тази мисли не проличаха по каменното му лице. Алфред знаеше, че принцът насреща му размишлява по предложението му, но мислите му си оставаха тайна, скрита зад арктическия лед в очите му.

Ерик се върна обратно на масата. Напълни отново богато украсените чаши с прясна медовина.

— За дълга и трайна дружба — проговори тържествено той и предложи на краля едната от двете чаши.

— За смъртта на датчаните — гласеше тостът на краля. Кралят изпи медовината на един дъх и впи поглед в лицето на Ерик. Мъжът насреща му беше наистина впечатляващ!

Всяка жена би се радвала да има такъв съпруг, каза си той, опитвайки се да успокои бурята в сърцето си. Момичето трябваше само да го види и щеше да забрави предразсъдъците си. В него течеше кръвта на крале, силата на две войнствени нации. Имаше благороден вид и се държеше като лорд. С изключително едър ръст, мускулест, великолепен като първокласен боен кон, а чертите на лицето му бяха мъжествени и силно впечатляващи. Очите му излъчваха магнетична сила… Но понякога бяха студени като лед.

Да, всяко момиче щеше да пожелае такъв мъж. Образован и красив. Говореше много езици и беше овладял мъдростта на вековете, също както и военното изкуство.

Всяка жена… Освен Рианон.

Алфред побърза да прогони тази неканена мисъл. Той беше кралят и също познаваше мъдростта на книгите и военното изкуство. Като коравия рус воин пред него, той се бе научил да бъде жесток, разбира се, до известна степен.

Алфред отново вдигна чашата си.

— За женитбата ви, Ерик от Дъблин. А сега ще повикаме писарите и ще поставим печатите си под договора, като знак, че ще изпълним всичко, както е уговорено.