Хедър Греъм
Робинята на викинга (17)

Шестнадесета глава

На свечеряване над северния бряг повя хладен вятър. Ерик стоеше на най-високата скала и се взираше в тъмното, забулено от мъгли море. През изминалите месеци бяха постигнали много и сега, когато студената зима чукаше на вратата, войната най-после беше свършила. Един след друг ирландските крале бяха преклонили глава под владичеството на Нийл Мак Ейд.

Утре щеше да се състои последната, решаваща битка срещу Ларс Мак Конар, син на ирландка и внук на датски благородник. Нийл трябваше да спечели тази битка, иначе сключените набързо споразумения щяха да се разпаднат и по-дребните владетели отново щяха да се отделят от него.

Всичко зависеше от утрешната битка. Трябваше да победят и можеха да се върнат обратно в Дъблин. Господи, как копнееше да се върне у дома!

Не можаха да напреднат толкова бързо, колкото им се искаше — въпреки постоянната заплаха първо се бяха погрижили за погребението на Ард-Рий. След като напусна Рианон и излезе в двора на палата, Ерик бе повикан на спешно съвещание. Заедно с баща си, вуйчовците си, братята и братовчедите, беше взето общо решение, че е твърде рисковано да позволят на Ерик и жените да придружат тялото на Ейд до Тара само с малък отряд охрана. Това не беше признак на слабост или страх, напротив, много по-добре беше цялото семейство да тръгне на път с мъртвото тяло, за да се помоли на гроба му заедно с монасите от Армаг.

А веднага след това щяха да се заемат с основната си задача — да осигурят лоялността на отделните крале.

Така че Ерик разполагаше с известно време…

Не много, разбира се, защото дългото шествие напредваше бавно и денем той не намираше почти никога възможност да язди редом с жена си. Постоянно пристигаха и се изпращаха послания до различните кралски домове. Нийл беше признал ирландските крале и като ответна услуга изискваше от тях да признаят върховната му власт. Дните бяха твърде напрегнати.

Пристигнаха и вести от Есекс.

След падането на Рочестър Гунтрум отново поел по пътя на войната. Алфред събрал голяма военна флота — в нея участваха и корабите на Ерик — и нападнал датчаните.

Победата била извоювана без много усилия. Англичаните завладели безброй кораби и несметни богатства. Но датчаните ги нападнали ненадейно и успели да си възвърнат част от плячката.

Алфред възнамеряваше да ги нападне отново през пролетта и да ги прогони веднъж завинаги от Лондон. В писмото си се кълнеше тържествено в това. Настояваше Ерик да се върне до пролетта.

Ерик въздъхна, затвори уморено очи и си каза, че по време на дългото и бавно пътуване до Тара поне нощите принадлежаха само на него.

Но дори тогава двамата с Рианон нямаха много възможности за разговор. Той беше изтощен до смърт и нямаше сили да си отвори устата, а тя не го окуражаваше. За него това беше време на открития, защото Рианон наистина се бе променила. Често му се случваше да се нарича глупак и да се обвинява, че не го е забелязал по-рано. Когато милваше гърдите й, те бяха толкова пълни и твърди, а коремът й вече беше започнал да се закръгля. Струваше му се, че очите й блестят по-силно, а страните й пламтят в буйна руменина.

Не, тя открай време си беше красавица. Това не можеше да се отрече. Още от първия миг, когато я бе видял горе на бойницата, тя държеше в плен сетивата му.

Само един глупак би допуснал да се влюби в нея.

Но той я обичаше.

Понякога се питаше кога е започнало всичко, кога е настъпила тази промяна в сърцето му, кога бе започнал да я желае не само с тялото, а и с душата си.

Може би беше станало в деня, когато най-после бе признал, че тя му принадлежи и че той е готов да се бие като див звяр за собствеността си. Кога чувствата му се бяха променили дотам, че можеше да признае, макар и само пред себе си, че я обича? Не, онова, което изпитваше към нея, не беше само любов. То беше много по-дълбоко от всичко, което беше чувствал досега. То беше част от него, когато спеше и когато беше буден.

А той беше обичал и преди това…

И беше познал болката на любовта, затова и сега знаеше, че любовта е като меч с две остриета, оръжие, по-мощно от всичко, което човекът бе открил или усъвършенствал досега. Имаше още много неща, които ги разделяха. Безброй мъже бяха загинали ненужно, защото вместо да го посрещне с добре дошъл, тя насочи оръжието си срещу него.

Много неща стояха между тях, твърде много. Може би верните й хора, които почиваха под стария дъб, наистина бяха невинни, защото онези, които предупредиха датчаните за тръгването му, в никакъв случай не бяха духове.

Някой го беше направил, но кой?

Ако не беше жена му, предателят със сигурност беше от най-приближените хора на Алфред. Кой? Рианон трябваше да знае нещо. Тя беше кръщелница на краля; познаваше всичките му хора и то много добре. Дали не предпазваше някого? И наистина ли беше толкова невинна, колкото твърдеше?

Може би все още желаеше смъртта му, но междувременно беше станала по-хитра и се беше научила да чака спокойно.

Не, това не беше възможно. Единственото сигурно нещо беше, че жена му все още храни дълбоки чувства към Роуан. Когато се разделиха в Тара, тя отново го бе помолила да се грижи за сънародниците й. Придружаваха го около двайсет мъже от Есекс. Но той много добре знаеше, че молбата й се отнася най-вече до Роуан, макар че тя беше загрижена и за другите.

Щяха да имат дете. Ако паднеше в утрешната битка, щеше да остави след себе си син. Ръцете му се разтрепериха, той вдигна очи към небето и започна да се моли, макар да не беше много сигурен към кои божества отправя молбата си. Трябваше да остане жив. Сега обичаше живота повече, отколкото когато и да било преди. Искаше да види детето си, все едно син ли щеше да се роди или дъщеря, искаше да изживее живота, който виждаше в мечтите си.

За гърба му се чу лек шум. Ерик измъкна светкавично меча си и се обърна.

Мергуин. Принцът въздъхна, отпусна меча и с тихо проклятие го прибра обратно в ножницата.

— Кълна се в Один, човече, че никой не умее да се промъква като теб! Същински призрак!

Друидът не трябваше да тръгва с нас, продължи на ум Ерик. Ейд Финлейт почина на повече от деветдесет години, а Мергуин беше по-стар и от краля; прекалено стар, за да участва в кървавите сражения. Но той сам настоя да го вземат.

Вятърът играеше с дългата му коса и брада, а в очите му се отразяваше среднощната луна. Днес беше олицетворение на древен маг.

— Дойдох да те предупредя. Утре могат да се случат лоши неща — проговори тихо Мергуин.

Ерик се усмихна.

— Съгласен съм с теб. При всяко сражение се случват лоши неща. Ще се бием с един смел и опитен воин. Бъдещето на тази страна, на рода Ейд Финлейт и на норвежкия вълк е заложено на карта.

Мергуин поклати глава.

— Утрешната битка ще бъде лека. В нея няма никакви тайни.

„Лека? Без тайни?“ — запита се неволно Ерик. Никоя битка не беше лека. Винаги се проливаше кръв, винаги умираха хора. Но Мергуин беше видял толкова много сражения през дългия си живот, че със сигурност знаеше кое е леко и кое по-тежко.

Старият мъж го изгледа замислено и се отпусна на един камък.

— Ще се случи нещо, което ще има много тежки последствия. Последвах те в Англия, защото го усещах. Останах при съпругата ти, защото се боях от него. А сега, тук, злото отново е съвсем близо. — Ръцете му се свиха в юмруци. — Кълна се в Один и всички светии на небето! Усещам злото, но не мога да го назова по име! Мога само да те предупредя: дори когато нещо ти се струва очевидно, потърси какво се крие зад него. Бягай от бойната брадва, посрещай удара с удар. Знам, че ще се справиш с оръжието, но все пак те моля да внимаваш за себе си — много повече, отколкото досега.

Друидът се изправи, погледна пронизващо Ерик и младият мъж отговори на погледа му.

— Добре, Мергуин, ще внимавам за себе си, обещавам ти. А ако остана жив, ще се опитам да узная какво се крие зад очевидните неща.

Мергуин кимна и тръгна към лагера. Направи няколко крачки и отново се обърна към скалата.

— Впрочем, принце мой, детето ще е момче.

— Какво? — попита остро Ерик.

— Твоето дете. Ще имаш син.

Мергуин изчезна също така безшумно, както се беше появил. Ерик дълго гледа след него. На устните му играеше усмивка.

Кое ли е това, което Мергуин усеща, но не може да назове, запита се след малко той и усмивката му угасна. Дали заплахата от Есекс не го бе последвала чак до тези скали?

Невъзможно. Предстоящата битка правеше Мергуин неспокоен. Откакто Ейд се пренесе във вечността, друидът не беше същият.

Ерик умираше за сън.

Ала дори и след като се върна при хората си и се отпусна на постелята в шатрата си, принцът не можа да намери покой. Цяла нощ се мяташе неспокойно, измъчван от кошмари. Виждаше жестоката битка, виждаше безброй мъже да размахват мечове и брадви. Видя и Рианон, гола и изкусителна, да пристъпва към него…

Но не успя да го достигне. Между тях падна меч и Ерик скочи уплашено.

На изток изгряваше зората. Битката скоро щеше да започне.

 

 

Ерик беше оставил белия жребец в Англия и си бе избрал от конюшнята на баща си друг, също така силен. Едър черен жребец с блестящи хълбоци, учудваща бързина и издръжливост и невероятна устойчивост в боя. Заедно с Нийл, баща си и брат си Лейт Ерик поведе хората си в първия сблъсък. Баща му отдавна му бе втълпил, че истинският крал никога не се крие зад гърбовете на воините си. Ерик беше научил добре урока си и смелостта на Алфред веднага му беше направила впечатление, защото и английският крал също като краля на Дъблин никога не стоеше отзад.

Жестоката, кръвопролитна битка трая няколко часа. Земята се напои с кръвта на безброй мъртви.

Когато Ларс даде заповед за отстъпление, ожесточените двубои лека-полека престанаха.

Ерик си припомни, че беше дал обещание да пази Роуан, и ядно изруга. Защото отдавна не бе виждал младия мъж.

— Няколко от твоите англичани се бият ей там, зад дърветата! — извика му Лейт. Ерик кимна в отговор и подкара врания си жребец към горичката. Когато навлезе между дърветата, видя, че Роуан и няколко от хората му продължават да размахват мечовете. Роуан се биеше срещу четирима воини, които се готвеха да избягат.

Ерик препусна към него и още с първия удар повали единия нападател. Справи се и с втория, а в това време Роуан прониза гърлото на третия. Четвъртият успя да се скрие в гората.

— Благодаря ви, милорд! — извика младежът. — Не е много приятно да си признаеш, че имаш нужда от помощ, но вие дойдохте тъкмо навреме!

— Всеки има нужда от помощ, приятелю! — усмихна се в отговор Ерик. — И който знае това, е велик воин.

Роуан вдигна наличника на шлема си, засмя се и му махна с ръка. Ерик обърна коня си и препусна към възвишението, където се бяха събрали баща му, братята му и роднините.

Ларс беше изпратил молба за примирие. Щял да се подчини на Нийл от Ълстър, ако окажели милост на хората му и върнели ранените. Освен това молеше да му оставят парче земя, където да живее.

Изпратиха му бързо послание. Нийл беше готов да приеме предложението, ако Ларс положеше клетва за вярност пред всичките си хора. Нийл се съгласяваше с всичко, ако Ларс го приемеше за свой господар и повелител.

Започваше да се смрачава. Лейт нареди на хората си да се погрижат за ранените и да съберат мъртвите за християнско погребение. Баща му, братята и всички близки роднини бяха живи и здрави и Ерик беше благодарен на съдбата, че ги е пощадила. Ала когато видя телата на много стари приятели и верни спътници, усети пронизваща болка. Уплаши се още повече, когато Роло се приближи с добре познато тяло на ръце. Изтича при него и взе трупа от ръцете му.

Беше Роуан.

Роуан, смъртноблед, все още красив и млад, с тънка струйка кръв от устата. Ерик го положи на тревата и когато измъкна ръката си изпод гърба му, тя беше цялата в кръв.

— По дяволите! — изруга гневно той. — Как можах да го изоставя точно в края на битката! Какво стана? Кой видя падането му? Обещавам голямо възнаграждение на всеки, който ми разкаже нещо за смъртта на младия Роуан!

Един от англичаните, с тежка рана в крака, пристъпи напред и се опря на меча си. Възрастен мъж, който винаги се биеше редом с Роуан. Името му беше Харолд от Мерсия.

— Милорд, готов съм да се закълна, че в края на битката го видях жив и здрав! Но датчаните бягаха между дърветата и Роуан се втурна да ги преследва. Никой не го видя да пада.

Ерик се разкъсваше между скръбта и чувството за вина. Огледа събралите се около него мъже и в сърцето му се надигна луд гняв.

— Той беше велик воин — обади се някой.

— Много мъже паднаха днес — обади се съчувствено Роло. — Така е във всяка битка.

Ерик стана и отнесе трупа на Роуан при другите мъртъвци. Монасите вече се бяха събрали около падналите. Положи го на земята и даде златна монета на един стар, сбръчкан монах с молба да прочете допълнително молитви над трупа на младежа.

Нямаше как, Роуан щеше да почива в чуждата земя. Макар че заслужаваше да бъде погребан с всички почести в родния си Есекс. Но Ерик знаеше, че не може да отнесе тялото на Роуан у дома, защото пътуването траеше твърде дълго и морето все още беше бурно и заплашително. Щяха да го погребат тук, в Северна Ирландия.

Ерик скоро си припомни, че е племенник на Нийл и син на Олаф Норвежки, и тръгна да се погрижи за хората си. Ала щом даде нарежданията си, се оттегли на скалите и отново се взря в тъмната вода. Там го намери Роло и без да каже дума, му подаде една кама. Ерик погледна окървавеното острие и вдигна глава към приятеля си. По камата нямаше келтски украси, не беше и датска направа. Подобни оръжия се срещаха само в Саксонска Англия.

— Какво е това?

— Не исках да ви я покажа пред другите — заговори тихо Роло. — Това е оръжието, с което е бил убит младият Роуан. Сметнах, че ще искате да го видите.

Ерик погледна верния си спътник, кимна бавно и стисна здраво смъртоносното оръжие.

— Благодаря ти.

Роло разбра, че господарят му иска да остане сам, и тихо изчезна в мрака. Ерик седна на скалата, на същия камък, където снощи беше седял Мергуин. Битката беше спечелена. Време беше да се върнат в къщи.

Мисълта за предстоящата среща с Рианон изпълваше сърцето му с истински страх. Мергуин го беше предупредил. Но що за предупреждение беше това? Битката беше дълга и жестока. Роуан се би смело и успешно. И в самия край на боя го убиха.

Тук нещо не беше наред. Ерик усещаше с всяка фибра на тялото си, че в смъртта на Роуан имаше някаква тайна.

Зад гърба му се чу шум и принцът се обърна сърдито. Въздъхна облекчено, когато разбра, че е баща му. Олаф седна до него и двамата дълго се взираха в разбуненото море.

— Един мъж загина в бой — проговори най-после Олаф. — Той сам взе решение да тръгне с теб. Ти не си виновен.

Ерик направи опит да се усмихне и се обърна към баща си.

— Аз бях обещал да се грижа за него, татко. Аз, надменният викинг, бях сигурен, че ще го предпазя от смъртта. И се провалих.

— Никой не може да предпази другия от смъртта, Ерик. Така му е било писано, а човекът не е в състояние да промени предопределеното от съдбата.

Ерик кимна бавно.

— Работата е там, че в смъртта му има някаква тайна…

— Ако тази смърт ти се струва странна, трябва да откриеш причината — намръщи се Олаф.

Ерик му показа камата и попита:

— Това е английска кама, нали?

Олаф я огледа внимателно.

— Не е ирландска, освен това никога не съм виждал викингско оръжие, което да изглежда така. Ала викингите събират оръжия от много страни, убиват врагове от разни народности. Затова трябва да бъдеш сигурен в подозренията си. И внимавай за собствения си гръб.

— Да, татко, ще внимавам — отговори твърдо Ерик.

Олаф го потупа по рамото и се отдалечи тихо. Синът му трябваше да остане сам, за да намери покой.

 

 

Беше студен ден в края на декември. Рианон седеше с Дария, Мегън и Иърин в женските покои и напрегнато слушаше последното послание на краля за окончателната победа над размирните крале, когато я връхлетя безмилостна болка. Тя скочи, изпъшка и пое дълбоко дъх, за да прогони ножа, врязал се в тялото й.

— Това е бебето! — извика Дария. Приносителят на посланието спря да говори, но Иърин само се усмихна окуражително и се приведе над бродерията си.

— Моля, продължете да разказвате. Рианон, съжалявам, но до момента, когато бебето ще излезе на бял свят, ще мине още доста време. Нека първо послушаме сладката музика на победата, а после ще се оттеглим в спалнята ти и ще чакаме новия ми внук.

Дария вдигна сърдито вежди и изгледа изпитателно майка си, но Рианон послушно седна на мястото си. Болката постепенно отслабна. Вестителят се покашля нервно и продължи да говори. След като свърши, Иърин го попита съвсем спокойно:

— Съпругът ми не каза ли нищо за синовете ни?

— Само думите „всичко е наред“, милейди.

— А това означава, че всички са добре и ще се върнат в къщи — промълви меко Иърин. Остави настрана бродерията си и се обърна към Рианон: — Ерик ще се върне, мила. И ще бъде много щастлив да завари първородното си дете.

Рианон смутено сведе очи. Дали мъжът й наистина щеше да се зарадва? Тя се надяваше да роди малко по-късно. Затвори очи и се опита да пресметне дали от сватбената им нощ бяха минали пълни девет месеца. Той изглеждаше твърдо убеден, че жена му е била девствена, но дали още вярваше в това? Дали пък нямаше да се усъмни в бащинството си?

Тя стисна здраво очи и си припомни малкото спокойни дни, които им бяха дадени като милост от небето. Макар че поводът беше тъжен — погребалното шествие на великия Ард-Рий! И все пак за тях двамата това беше първият полъх на мир, време, в което помежду им нямаше гняв и подозрения. И макар че не си шепнеха любовни думи, поне не се гледаха с омраза и яд. Той милваше гърдите й с нова нежност, облягаше глава на рамото й, ръката му почиваше върху закръгления й корем.

Мили боже, проплака дълбоко в себе си тя, направи така, че крехкият мир да не се разруши! О, моля те, направи така, че той да признае детето за свое, направи така, че да го обича, да обикне и мен…

Той никога нямаше да я обича. Сам й го беше казал.

Прониза я нова болка, още по-остра от предишната. Тя изпъшка високо и погледна обвинително Иърин. Свекърва й се засмя и рече:

— Скъпа Рианон, не забравяй, че аз съм преживяла това вече единадесет пъти. Сигурна съм, че ще мине още много време, преди детето ти да види белия свят.

Иърин се оказа права. Тя отведе Рианон в покоите й и Дария и Мегън се редуваха да седят до леглото й. Когато водите изтекоха и намокриха чаршафите, Грендал веднага се появи с чисти завивки и нова нощница. Минаваха часове, болките ставаха все по-чести, все по-силни.

Когато започна да се смрачава, Рианон едва издържаше. Всеки пристъп беше по-силен от предишния. Но вместо да избухне в плач, тя започна да ругае. Изреди всички грозни думи, които знаеше, по адрес на Ерик и се закле, че се отвращава от викингите и желае всички до един да бъдат погълнати от морето. Когато най-после отвори очи, видя привелата се над леглото Иърин и пламна от срам. Простена и се опита да се извини.

Иърин избухна в смях.

— Няма защо да ми се извиняваш, мила моя! Ако щеш вярвай, но аз единадесет пъти проклинах всички викинги и им пожелавах да се издавят в морето. — Тя се усмихна съчувствено, сложи студена кърпа върху челото на снаха си и стисна здраво ръката й.

Започна новият ден и когато Рианон помисли, че няма да издържи нито секунда повече, че ей сега ще умре от болка и изтощение, Иърин се провикна облекчено:

— Главата се показа! О, Рианон, почти сме готови! Само още малко напрежение. Напъвай сега, напъвай!

Рианон се опита да изпълни нареждането, но не успя. Болката беше толкова силна, че едва не загуби съзнание.

— Не мога! Не мога! — изпищя тя. — Господи, не мога!

— Разбира се, че можеш! — Дария притисна здраво краката й. — Щом си успяла да пронижеш брат ми със стрела, сигурно ще можеш да родиш и детето му.

— Хайде, напъвай, напъвай! — извика Иърин.

— Представи си, че натискаш главата на Ерик в заледен фиорд — предложи весело Дария.

— Престани! — ядоса се не на шега Иърин.

— Само се опитвам да й помогна, мамо. Хайде, Рианон, напъвай! Така е добре! Напъвай с всичка сила!

Тя го направи и детето най-после се плъзна от тялото й. Облекчението беше огромно и по-прекрасно от всичко, което беше преживявала досега. Тя се отпусна назад. Нямаше сили дори да се осведоми момче ли е или момиче. Но и не стана нужда да пита.

— Момче! О, надменният ми брат ще полудее от радост! — провикна се Дария. — Ах, Рианон, имаш син!

Син. Мергуин й беше казал, че ще е момче. Ерик имаше син. Всички мъже искаха синове.

Освен когато се съмняваха, че са техни…

— Ето го, Рианон! Божичко, прекрасен е!

Наистина беше прекрасен. Увит в ленена пелена, все още влажен, хлъзгав и сбръчкан, синът й пищеше гръмогласно. Рианон се засмя, притисна го до гърдите си и усети такава дълбока любов към това мъничко същество, че цялата се разтрепери. Изпълни я страхопочитание.

— Трябва да се напънеш още веднъж, Рианон — помоли меко Иърин. — Плацентата трябва да излезе. Дария, вземи бебето за малко. После ще има възможност да му се любува до насита.

Рианон се подчини с готовност. Вече беше забравила болките. Беше толкова жадна да види отново сина си, че послушно свали окървавената нощница и се обърна настрана, за да сменят отново чаршафите. Засмя се щастливо и протегна ръце към бебето. Иърин й каза да го сложи за малко на гърдите си. Тя го направи и когато устничките му се сключиха с невероятна сила около зърното на гърдата й, извика от радост.

Вече обичаше малкото същество с цялата сила на сърцето си.

Също както беше започнала да обича баща му, макар да продължаваше да го отрича. Но детето си можеше да обича без страх, докато баща му…

Той й даваше страстта си, защитата си, огъня на тялото си в мрака на нощта. Но криеше мислите си, не разтваряше сърцето си.

„Моля те, Господи, направи така, че той да обикне сина си!“ — помоли се горещо тя и най-после заспа от изтощение.

 

 

Пътуването сякаш нямаше край, но най-после пред тях се бялнаха каменните стени на Дъблин. Войската не беше многобройна, защото Нийл беше останал в Тара със синовете и верните си хора, а повечето войници се бяха разотишли по домовете си.

Въпреки падналия сняг, на двора цареше оживление. Майката на Ерик излезе на стълбите да посрещне мъжа си. Ерик се втурна напред и видя, че тя държи в ръцете си някакво вързопче.

Захвърли юздите на черния жребец и забърза към нея с големи крачки, после се втурна да тича. Отначало му стана студено, после кръвта запулсира лудо в слепоочията му. Когато спря пред майка си, едва си поемаше дъх. Иърин се обърна изненадано, усмихна се и го прегърна.

— Ерик! — Целуна го по бузата и със свободната си ръка го притисна силно до себе си.

Когато най-после си възвърна дар слово, Ерик проговори:

— Мамо! Мамо, това да не е…

— Да, Ерик, да! — Иърин избухна в смях и открехна крайчето на завивката, за да разкрие зачервено бебешко личице. — Днес навърши десет дни. Кръстихме го Гарт, защото не можехме да чакаме, докато се върнеш. Рианон не се решаваше да му даде име без твое позволение, но това е името на баща й и аз…

— Гарт! Момче е значи!

— Нали ти казах, че е момче! — засмя се отново Иърин. — Вземи го.

Ерик внимателно пое бебето от ръцете й и промърмори като на себе си:

— Мергуин! Онзи стар мърморко предрече, че ще е момче. — Ръцете му трепереха, погледът му беше устремен в лицето на сина му. После забърза към входа на господарския дом. Новината вече се бе разпространила между хората му. Посрещнаха го с радостни викове. Ерик се усмихна и вдигна ръка, за да благодари за поздравленията. Погледна детето си, видя огромните сини очи, косицата с цвят на платина, мека и все пак гъста. Десет дни! Синът му го наблюдаваше със същото любопитство. Неговият син!

Ерик спря и се обърна стреснато към майка си:

— Мамо, Рианон…

— Добре е. Сега спи. Чух, че пристигате, но не я събудих, защото спеше дълбоко, а и все още лесно се уморява. Минали са само десет дни от раждането и малкият често се буди нощем.

Ерик се усмихна и кимна. Иърин пристъпи към него, помилва бузките на бебето с горда усмивка, после поведе сина си към горния етаж.

— Жена ти е много добре, наистина.

Дори когато Иърин говореше, малкият продължаваше да се взира упорито в Ерик, размахваше свитите си юмручета, а след малко нададе недоволен писък. Иърин избухна в смях.

— Не само, че ти прилича, ами и реве също като теб! Отнеси го на майка му, гладен е.

— Гладен ли е? — попита щастливо Ерик. — Е, радвам се, че не е искал да изрази колко малко му харесва лицето ми.

Той целуна майка си по бузата и забърза по широката стълба. Отвори вратата към спалнята си точно в мига, когато Рианон се събуди. Тя беше облечена в бяло, косата й беше разпусната и пламтеше върху възглавниците, а видът й беше замайващо чувствен и в същото време възхитително невинен. Погледна го и очите й се разшириха от учудване.

— Ерик! — В гласа й прозвуча радостна изненада.

Ерик прекоси помещението, положи детето до нея, взе ръката й и я целуна. После докосна с устни нейните. Очите й го изгаряха със сребърни пламъци. Жална, плаха усмивка накъдри устните й и тя попита едва чуто:

— Харесваш ли го?

— Дали го харесвам? Обожавам го. И ти благодаря от цялото си сърце.

Тя сведе бързо глава, за да скрие сълзите в очите си. Той улови брадичката й, вдигна я и я погледна изпитателно в очите.

— Какво ти е? Какво очакваше да кажа?

Рианон побледня като платно и се опита да се извърне, но той не й позволи.

— Рианон, искам да знам какво става в главата ти.

— Аз… страхувах се — пошепна тя.

— От какво, за бога? От мен ли?

Въпреки заповедта му, тя отново сведе очи. Ерик разбра. Преброи месеците и установи, че от сватбената им нощ са минали пълни девет.

Зарови пръсти в косата й, обърна главата й към себе си и впи устни в нейните с такава бурна страст, че Рианон го изгледа стреснато.

— Скъпа моя, още тогава знаех, че съпругата ми е девствена. Откъде ти хрумна да ме смяташ за глупак след толкова дълго време?

Рианон се изчерви и се изплъзна от прегръдката му. Погледна към детето и усети, че старият, добре познат гняв се връща в душата й.

— Ти изобщо не обръщаше внимание на детето, докато бях бременна!

Ерик сви рамене и се усмихна по начин, който накара сърцето й да забие от възбуда.

— Много съжалявам, скъпа. Май че наистина прекалявах със секса, но не полагах никакви усилия да вляза в ролята на бъдещ баща. Рианон, имаме син! Господи, той е прекрасен!

— Пфу! — прозвуча весел глас откъм вратата. — Имаме син! Трябваше да бъдеш тук по време на раждането му, за да имаш право да говориш така. А ако се съди по думите на Рианон, ти си в дъното на всичко и морето отдавна трябваше да те е погълнало.

Ерик се обърна и видя усмихнатото лице на сестра си Дария. Скочи на крака и я грабна в прегръдките си. Девойката се притисна с все сила до него и го зацелува бурно. Очите й се напълниха със сълзи.

— О, Ерик, толкова се радвам, че се върна жив и здрав!

— Аз също се радвам, че се върнах — отвърна меко Ерик и нежно я притисна до себе си. После погледна към жена си: — Значи си искала морето да ме погълне?

Рианон пламна от срам, а Дария избухна в смях.

— Ще взема Гарт, когато го накърмиш, за да си поприказвате на спокойствие.

Тя излезе и в стаята се възцари тишина. След малко Гарт се разплака отново и Рианон смутено промърмори, че му е време да яде. Отвори нощницата си и поднесе гърдата си към търсещите му устенца. Бебето веднага засука, надавайки доволни звуци. Ерик избухна в смях. Забрави мръсното си облекло и оръжията и се изтегна на леглото до жена си, обзет от сладка умора. Ето какво било, помисли си изтощено той. Щастие и мир, или поне първият им признак, предвкусване на бъдещето. В сърцето му нахлуха горещи чувства, обзе го желание да брани семейството си от всичко и всички, да прегърне Рианон и сина си с цялата нежност и страст, на които беше способен. Никога през живота си не беше виждал нещо толкова красиво, колкото гледката на жена си, която кърмеше малкия им син.

Ръката му се вдигна и унесено помилва бузата й.

— Наистина ли си искала да потъна в морето? Защо не се помоли да ме застигне някоя бойна брадва?

Рианон не откъсваше очи от сучещото бебе.

— Ти не разбираш. Раждането беше толкова тежко. Та аз изобщо не помня какво съм говорила…

— Много ли те боля? — попита съчувствено той.

— Ужасно беше — отговори искрено тя, но после се усмихна и го погледна. — Но си струваше! О, Ерик, той си заслужаваше мъките! Няма друг като него!

Ерик пое дълбоко въздух и я погледна право в очите. Ръката му милваше платиненорусата косичка на бебето.

— Наистина ли обичаш внука на един викинг от дома Вестфалд? — попита тихо той.

Рианон отговори на погледа му и на лицето й изгря усмивка. Кръвта му закипя, но той побърза да прогони нахлулото в слабините му желание. Не биваше дори да помисля за това. Бяха минали само десет дни от раждането на сина им.

— Много харесвам баща ти — отговори с усмивка Рианон.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Ерик се ухили, взе ръката й и я целуна. В продължение на един безкрайно дълъг миг двамата се гледаха в очите, после Рианон проговори задавено:

— О! Вземи го, Ерик, той вече спи, но трябва да го подържиш да се оригне.

Ерик вдигна бебето и умело го сложи на рамото си. През това време Рианон завърза нощницата си и седна удобно в леглото, трепереща от радост, че съпругът й се е завърнал жив и здрав и толкова харесва бебето.

— Много добре го правиш — усмихна се изненадано тя и признанието й беше искрено. Смелият воин със златна коса, пурпурна кралска мантия и силна десница беше прегърнал бебето съвсем естествено и без усилия.

— Знаеш ли колко племенници имам — усмихна се весело той. Бебето се оригна силно и Рианон избухна в смях. Ерик шеговито се скара на сина си, че е изцапал кралската одежда на баща си.

— Ох, Ерик! Толкова ме беше страх! — призна тихо Рианон, без да откъсва очи от него.

— Страх ли?

— Че няма да се върнеш — отговори още по-тихо тя, сведе очи и започна да усуква крайчето на завивката. Не биваше да му дава твърде много. Не смееше. — Но ти се върна, баща ти и братята ти също са добре, майка ти е щастлива, а аз съм толкова радостна… — Гласът й заглъхна. Мъжът й мълчеше упорито. — Ерик?

— Гарт спи. Ще повикам Дария, за да го вземе.

Той излезе навън и намери сестра си в залата, увлечена в оживен разговор с Брайън. Брайън погледна Ерик в очите и сякаш разбра, че е дошъл моментът Рианон да узнае за смъртта на любимия си.

— Дария, иди и донеси племенника ни — заповяда рязко той.

Ерик кимна кратко на брат си. Дария смръщи чело, но побърза да изпълни нареждането. Ерик се върна в спалнята си и затвори вратата след себе си. Рианон седеше в леглото и го наблюдаваше загрижено.

— Какво има, Ерик?

Той не можеше да стори нищо; не можеше да скрие вината си, нито да намали болката й.

— Роуан беше убит — заговори направо той. И втренчи поглед в лицето й, за да види как се измениха чертите й, когато осъзна истинското значение на думите му. Очите й се напълниха със сълзи, устните й затрепериха. Ерик продължи с дрезгав глас: — Заклех ти се да го пазя, но се провалих. Заповядах да го погребат със специални молитви. Не можех да го отнеса в Англия; обстоятелствата не позволяваха. Аз… толкова съжалявам.

Понечи да я докосне, но знаеше, че сега тя няма да го понесе. Тя беше обичала Роуан. Беше го обичала с младостта си, с невинната си страст, с веселия си смях. Сигурно нямаше да приеме утеха от мъжа, който бе разрушил тази любов.

— Съжалявам — повтори той и прибави с неудобство: — А сега ще си отида. Ако имаш нужда от мен, изпрати да ме повикат.

И той излезе от стаята и тихо затвори вратата. Чу тихото ридание, което се изтръгна от гърдите й, простена и се втурна като луд надолу по стълбата.

Тя нямаше нужда от него или поне така изглеждаше. Часовете на този безкраен ден отминаваха, но Рианон не изпрати да го повикат. Когато започна да се смрачава, Ерик вечеря със семейството си, после се опита да се утеши с голям рог ейл пред камината. Вече беше нощ.

Никой не дойде да го смущава. Сигурно беше минало полунощ, когато се появи баща му, приседна до него и се загледа в пламъците.

— По-добре иди при нея — проговори след малко той.

— Тя не иска да ме види — отговори просто синът.

Олаф се приведе напред, без да откъсва очи от огъня.

— Веднъж и аз се върнах от война и трябваше да съобщя на майка ти, че не само брат й, а и един стар и верен приятел — ирландският крал, за когото трябваше да се омъжи — са намерили смъртта си в последното сражение. След като й казах, веднага излязох от стаята й. Оставих я да плаче сама.

— И какво искаш от мен? — попита сухо Ерик.

Олаф се усмихна бавно.

— Направих грешка. Не искам ти да я повториш. Върви при жена си. Прегърни я. Облекчи болката й, колкото можеш.

— Ами ако тя не иска да ме види? — попита горчиво Ерик.

— Разбира се, че иска! — прозвуча мек женски глас откъм вратата. Иърин се отдели от мрака и застана зад мъжа си. Лицето й грейна в усмивка. — Знам, че иска да си при нея. Тя има нужда от теб. Също както аз имах нужда от баща ти. Върви при нея, Ерик.

Ерик се изправи и погледна родителите си. После се обърна, изкачи стълбата и се запъти с твърда крачка към стаята си. Спря за миг, после решително отвори вратата. Рианон не спеше. Очите й все още бяха пълни със сълзи. Той я вдигна на ръце и я отнесе пред огъня. Притисна я силно до себе си и дълго стоя неподвижен. Рианон обви с ръце врата му и тихо изхълца. После облегна глава на гърдите му и замря.

Ерик вдигна брадичката й и целуна мокрото лице. Отмахна нежно косата, нападала по челото, и зашепна в ухото й:

— Позволи ми да те подържа в прегръдката си, мила моя. Позволи ми просто да те държа здраво.

Ръцете й го притиснаха, тялото й се разтрепери. Ерик я попита от какво се страхува и тя го погледна със сребърните си очи.

— Страх ме е, че ще ме напуснеш — прошепна едва чуто тя.

Ерик я погледна в очите и отговори сериозно:

— Никога. Никога, любима.

Рианон се отпусна в прегръдката му и тихо въздъхна. Много скоро очите й се затвориха.

Заспа в прегръдката му и спа непробудно до разсъмване. Дария внесе в стаята скъпоценния им и ужасно гръмогласен син и двамата скочиха като ужилени.

Започваше новият ден. Слава богу, нощта отмина, каза си неволно Ерик.

Може би денят щеше да бъде начало на нещо ново.