Хедър Греъм
Робинята на викинга (15)

Четиринадесета глава

Ерик я настигна, улови ръката й и я повлече след себе си с такава скорост, че Рианон скоро се задъха. Дробовете й горяха, краката отказваха да й се подчиняват. Клоните на дърветата късаха дрехите й и се оплитаха болезнено в косата й, но въпреки задавените й стонове Ерик не забави темпото нито за миг. Макар че беше едър и мускулест, той се движеше с учудваща лекота.

Накрая Рианон се спъна на един корен. Ръката й се изплъзна от здравата хватка на мъжа й и тя се просна с цялата си дължина в една кална дупка. Ерик спря, обърна се и ядно изруга. Протегна й ръка за помощ, после спря и се ослуша.

В гората беше тихо. Йорг и хората му бяха изгубили следите им. Продължителното мълчание на Ерик потвърди предположението на Рианон.

— Е, милейди — изпъшка той, останал без дъх, — ще бъдете ли така добра да се изправите, за да продължим пътя си? Или желаете малка почивка?

Страхът й от Йорг изчезна в мига, в който гневът отново пламна в гърдите й. Тя сграбчи шепа тиня и я плесна право в лицето на Ерик, след което пъргаво скочи на крака и предпазливо го заобиколи.

Тинята го улучи право в носа. Рианон едва не избухна в смях, защото тъмната кал беше прекрасна рамка за сините очи, също като сребърния му шлем.

— Да, нуждая се от почивка! — изкрещя тя и пое дълбоко дъх. — Но това не значи, че ще почивам в тинята! Не мога повече, милорд. Кажете ми най-после какво, за бога, търсите тук?

— Какво? — Ерик се изправи и опря ръце на хълбоците си. — Да не би да сте искали да си останете при датчаните, мадам? Ако е така, трябва само да ми кажете!

— Ах, значи щяхте да ме оставите там, така ли? Много добре си спомням, че някога имаше едно място, където пожелах да остана, но тогава нямаше кой да се съобрази с желанието ми!

Ерик се хвърли към нея и преди да е успяла да се отдръпне, я сграбчи за кръста. Метна я като чувал на рамото си и продължи напред.

— Какво правите? — изкрещя вбесено Рианон.

— Връщам ви на датчаните! — изрева в отговор мъжът. — Вие сте една зла вещица, една проклета жена, хапете и, за да бъда честен докрай, косата ви вече е добила цвят на купчина тор.

— О! — Рианон забарабани с юмруци по гърба му. — Веднага ме пуснете!

Ерик наистина я пусна и тя падна в тинята. Ръката й веднага посегна да го замери с втора шепа кал, но само след миг той вече седеше върху нея, не по-малко изпоцапан с лепкава тиня. Всичко, което се виждаше от лицето му, бяха очите. Да, и белите зъби, когато се ухили. Пръстите му се сключиха около китките й.

— Дойдох да ви спася, макар че и самият аз не знам защо!

— Глупак! Можеха да ви убият! — изкрещя в отговор Рианон. — Забравихте ли, че отговаряте за живота на стотици мъже? Защо дойдохте сам-самичък сред тази орда датчани?

— По дяволите, жено! — изрева ядно Ерик. — Не знаете ли какво щяха да направят с вас, ако бяха разбрали, че цялата армия е тръгнала да ви освободи? Щяха да ви прережат гърлото още преди да сме успели да ги нападнем.

От думите му я побиха студени тръпки. Вече беше чувала какво правят викингите с жертвите си. Говореше се за мъже, приковани към някое дърво и заставени да гледат как разрязват вътрешностите им. Под дебелия пласт мръсотия лицето й побледня, а тялото й се разтрепери като лист. Усети тежестта му върху себе си и осъзна, че той не е разбрал правилно мълчанието й. Особено когато заговори отново:

— Би трябвало да ви одера кожата със собствените си ръце, мадам, защото престъпихте заповедта ми и ни поставихте в такова трудно положение!

— Дойдох да ви предупредя! — извика отчаяно тя.

— А аз ви казах да внимавате за себе си! Да не се излагате на опасност!

— Господи, как се осмелявате! Аз предпазих вас и хората ви от предателство!

Ерик се изправи и попита с треперещ от гняв глас:

— Кой ни е предал? Вече знам на какво сте способна с добре прицелените си стрели. Помните ли как ме посрещнахте?

— Но…

— О, вече знам, че сте забележителна актриса, Рианон. Достатъчно е само да си припомня нощта, когато едва не накарахте мъжете да се изпобият помежду си. Сватбената ни нощ, помните ли? Може би самата вие сте изпратили послание на датчаните, а след това сте дошли да ни предупредите и да докажете невинността си.

Рианон побесня от гняв. Дъхът спря в гърлото й. Яростта вля в ръката й такава сила, че успя да го отблъсне. Ерик се подхлъзна в тинята, тя скочи на крака и се впусна да бяга без посока.

— Рианон!

Само след секунда я беше настигнал. Тя се изтръгна от ръцете му, но се спъна в един дебел клон и изпищя от болка, защото стъпи накриво и си навехна глезена. Ерик я вдигна отново на ръце и продължи напред, без да каже нито дума. Единственото чисто място на лицето му беше около очите.

— Вероятно хората ми вече са нападнали датчаните, които се бяха скрили в селската къща — уведоми я хладно той. — Ще се срещнем утре рано сутринта при завоя на реката.

Рианон не отговори. Беше мръсна, гърлото й беше пресъхнало, всяко мускулче я болеше и пареше. Отпусна изтощено глава и затвори очи.

Равномерните му движения я приспаха. Когато отново отвори очи, беше тихо и тъмно. Гората беше ярко осветена от пълната луна и звездите по ясното небе. Огледа се и забеляза, че наблизо е запален огън, че на него се пече месо, а тя лежи на нещо като възглавница, направена от долната риза на Ерик. Чу плискане на вода и разбра, че мъжът й е стигнал до мястото, където трябваше да се срещнат с воините му.

Все още се чувстваше уморена до смърт и затвори очи. Когато нещо студено докосна челото й, скочи като ужилена. Ерик беше коленичил до нея, гол, само по чорапи, и триеше калта от лицето й с парче от туниката си. Рианон седна и бързо отвърна лице.

— Рианон, исках само да…

— Мога и сама да се погрижа за себе си, благодаря!

— Можете ли? — попита иронично той.

— Вие само размазвате калта по лицето ми, вместо да я почистите!

— Е, мадам, това може лесно да се промени.

Рианон изпищя и задумка с юмрук по гърдите му, но Ерик я грабна и я понесе право към студената вода на потока. Влезе навътре, докато водата стигна до хълбоците му, и небрежно я пусна. Рианон потъна, но само след миг се показа на повърхността, плюейки и кашляйки. Гневът й забушува с нова сила от ироничния му смях.

Подхлъзна се и Ерик улови края на туниката й.

— Дрехите ми са мокри и така ме теглят към дъното, че сигурно ще се удавя. Или ще замръзна, ако много преди това не съм умряла от желанието да ви видя мъртъв! — процеди през зъби тя.

Мъжът я привлече в обятията си.

— Е, скъпа моя, няма да ви позволя да се удавите — усмихна се той. — Ако окото те гневи, изтръгни го — нали така гласи една християнска премъдрост? Дрехите не са точно като окото, но щом ви гневят… — С тези думи той дръпна туниката й с все сила и я смъкна от раменете й, въпреки ругатните й, въпреки отчаяните й опити да се отбранява. След като свърши с туниката, Ерик чисто и просто я хвърли във водата, за да може да й свали и чорапите. Метна дрехите й към брега и в мига, в който й обърна гръб, Рианон се гмурна във водата, за да му избяга. Излезе на отсрещния бряг на потока, скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа трепереща от гняв.

— Върнете се — заповяда безизразно той.

— Вие сте луд!

— Рианон, не можехме да останем с тези мръсни дрехи. Елате при мен. Искам само да измия косата ви, защото когато тинята изсъхне, така ще се сплъсти, че ще трябва да я отрежем.

— Е, и? Какво значение има за вас загубата на известно количество останал без блясък месинг? — попита иронично тя.

Ерик помълча малко, после избухна в луд смях.

— Я виж ти, дамата била суетна — промърмори той и закрачи с големи крачки към нея. Рианон се хвърли във водата и заплува по течението в отчаян опит да му избяга. Показа се на повърхността едва когато дробовете й щяха да се пръснат.

Но Ерик беше само на метър от нея.

— Рианон…

Тя се потопи отново. Този път не можа да промени достатъчно бързо посоката и мъжът успя да я улови за крака. Дръпна я към себе си и плъзна ръце по голите й бедра, странно горещи в студената вода. Рианон се закашля и се опита да го отблъсне, но той я притисна с все сила до гърдите си и я вдигна към лицето си. Тя погледна в сините му очи и видя пламналото в дълбините им страстно огънче.

Останала без дъх, попита едва чуто:

— Наистина ли ви е грижа за коса без блясък?

Пръстите му помилваха хълбоците й, после бавно и чувствено опипаха гръбначния стълб. Когато я притиснаха към слабините му, тя усети как членът му оживя и до болка се притисна към корема й.

— Какво трябваше да кажа на оня негодник? — попита тихо той. — Разбира се, косата ви е прекрасна. Блести като утринна зора или като огнен залез. Покрива ме целия и ме омайва с мекотата си; милва голата ми плът като жива и твори чудеса.

Пръстите му се заровиха в мократа й коса, пригладиха я назад, слязоха по бузите и оставиха пареща следа по шията към гърдите. Палецът му подраска втвърдилите се връхчета, после дланта му бавно обхвана меката гръд. Рианон пое дълбоко въздух, милувката му запали в утробата й буен огън. Все пак се опита да се отдръпне, да му избяга.

— Не искам да ви обидя, милорд, като ви позволя да милвате гръд, прилична на увиснал презрял пъпеш!

Лицето му се озари от момчешка усмивка. Очите му не можеха да се откъснат от прекрасното видение, огряно от тайнствената светлина на луната.

— Да, но ако му бях казал, че в действителност гърдите ви са като сладки, сочни плодове, твърди и здрави като ябълки, алабастър, увенчан с розови връхчета, единствени по рода си, той никога нямаше да ви пусне!

Милувките му бяха меки и омайващи. Дланите му се движеха в нежен, наелектризиращ ритъм и Рианон усети как коленете й омекнаха. Щеше да падне, ако Ерик не я държеше здраво. Внезапно ръката му пусна гърдата й и дръзко се насочи към тъмния триъгълник между краката й. Пламъкът в утробата й се разгоря с нова сила. Тя потръпна и се притисна към него, забравила протеста си. Ерик обаче не беше забравил думите си и продължи да шепне дрезгаво в ухото й, да се отрича от лъжите, изречени пред датчаните:

— Казах, че краката ви са къси и криви, мадам, но нима бих посмял да му призная, че кожата ви е по-нежна от всяка тъкан, произведена от най-добрите източни майстори, че в действителност краката ви са дълги и прекрасно оформени, че умеят да се увиват страстно около мъжа и го карат да се чувства като в рая? Не можех да му кажа, че сте по-сладка от най-сладкото вино, че човек може да се удави в красотата на очите ви, че желанието да ви притежава може да подлуди всеки мъж и че с готовност бих дал живота си, за да бъдете моя. Защото аз вече вкусих сладостта ви и съм готов да се бия с всеки мъж, с всеки могъщ бог, за да ви имам завинаги.

Той й се присмиваше, да, сигурно й се присмиваше. Ала когато вдигна очи към лицето му, в погледа му нямаше подигравка. Той я вдигна високо над водата, изнесе я на брега и я положи на земята. Устните му непрестанно я уверяваха, че е замайващо красива с алабастровата си кожа, обляна от лунната светлина. Докато й описваше красотата на всяка частица от тялото й, той придружаваше думите си с безброй нежни, влудяващи целувки и горещите му устни и език много скоро успяха да прогонят студа от вените й. Тялото му я топлеше, а когато се отпусна върху нейното, възбуждащата, упойваща нежност се превърна в буйна страст.

Много по-късно, когато луната почти се бе скрила зад дърветата, когато се бяха насладили на страстта си и трепереха от изтощение, Рианон усети как ръцете му я вдигнаха и я увиха в топлата наметка. Беше почти заспала, когато Ерик я смушка и й подаде парче месо, което междувременно се беше опекло на огъня. Не й се вярваше, че ще може да преглътне дори една хапка, но великолепната му миризма напълни устата й със слюнка и й напомни, че отдавна не е слагала нищо в устата си. Когато се нахрани, Ерик легна до нея и я притисна плътно до голото си тяло. Спокойна и сигурна в прегръдките му, Рианон се почувства обичана — за първи път, откак бяха станали мъж и жена.

Ала когато се събуди на зазоряване, случилото се през нощта изглеждаше само далечен сън. Когато отвори очи, Ерик не беше до нея. Беше я завил небрежно с наметката си и тялото й трепереше от студ. Тя се уви и бързо се надигна. Видя, че мъжът й е вече облечен и стои до брега на потока на няколко метра от нея. Обут с грубите кожени ботуши, той беше стъпил на един камък и се взираше замислено във водата.

Изглежда беше усетил, че се е събудила, защото се обърна и я изгледа остро.

— Станете и се облечете — прозвуча сухо гласът му. — Воините ми скоро ще бъдат тук.

Наранена от тона му, Рианон стисна здраво зъби и гордо се изправи. Уви се с наметката и слезе на брега. Наведе се и пи до насита от чистата, студена вода. Когато стана и се обърна към него, той я наблюдаваше с все същия хладен поглед. В душата й се надигна гняв, примесен със смущение. Нежността беше само трик — той се бореше с нея по същия начин, по който воюваше с враговете си. Щом желанието отминеше, захвърляше нежността като празна чиния.

— Какво всъщност искате от мен? — попита грубо тя.

— Ако можех да изтръгна от устата ви истината, скъпа моя, бъдете сигурна, че щях да го направя.

— Коя истина? За какво говорите?

Ерик не бързаше да отговори. Сви рамене и тихо попита:

— Ако не сте вие, кой е тогава, Рианон? Кой е предателят в собствения ви дом?

Рианон се сгърчи, сякаш я беше ударил. Тя бе рискувала живота си, за да го предупреди, а той продължаваше да я подозира в предателство!

— Копеле! — изсъска вбесено тя и млъкна. Обърна му гръб и започна да събира влажните си дрехи. Поиска да се скрие зад дървото, за да се облече, но Ерик посегна към ръката й. В погледа му нямаше гняв.

— Не съм ви обвинил — започна изненадващо кротко той.

Рианон се изтръгна от ръката му. Очите й се напълниха със сълзи и без да съзнава какво прави, тя замахна да го удари. Ерик улови ръката й още във въздуха и я привлече към себе си.

— Попитах ви кой е, Рианон, това беше всичко. Сигурно имате някаква представа кой се крие зад всичко това.

— Нямам! — изсъска ядно тя. — Не знам нищо! Веднага ме пуснете!

— Рианон! — Гласът му беше мек, пръстите му нежно милваха косата й. Тя отметна глава назад, за да избяга от докосването му.

— Не! Не се преструвайте повече! На светло лъжите ви са безполезни. Между нас няма нежни чувства, милорд!

Тя извъртя глава и се изплъзна от ръцете му, страхувайки се, че сълзите ще потекат по бузите й и ще издадат бушуващите в сърцето й чувства.

— Обвинявайте ме, щом искате, но бъдете честен. Отвращавам се от тази… тази лицемерна нежност, с която си служите!

Тя видя как лицето му се опъна, видя опасния блясък в очите му, но не беше подготвена за бруталността, с която я сграбчи. Нежните й китки едва не се пречупиха.

— Отвращавайте се от мен, проклинайте ме, колкото си щете, проклинайте деня, в който съм се родил! Но ми се подчинявайте, Рианон, във всичко. И отговаряйте учтиво, когато ви задавам въпрос.

— Тогава задайте въпроса си учтиво! — извика гневно тя и отчаяно се помоли да я пусне. Ако не го направеше веднага, тя щеше да рухне на земята и да запищи. Само една глупачка можеше да се влюби в него. Само една глупачка можеше да повярва в думите, казани в мрака на нощта. Само една глупачка.

Мили боже, бавно, но сигурно, тя се превръщаше в същата такава глупачка. Имаше нужда от него, жадуваше да чува нежния му шепот, гореше от желание да завоюва уважението му…

— Кой е отговорен за предателството? — попита студено той.

— Не знам! — отговори троснато Рианон. После се усмихна през здраво стиснатите си зъби и му напомни: — Не вярвам да мислите, че са отново Егмунд и Томас. Освен ако не смятате, че духовете им са се надигнали от земята, за да извършат повторно предателство спрямо вас и Алфред.

Ерик не можа да отговори, защото между дърветата се чу шум и утринният въздух бе прорязан от силен вик, изпълнен с очакване и страх:

— Ерик! Тук ли сте?

Без да откъсва очи от жена си, принцът отговори:

— Да, Роло, тук сме!

Рианон се дръпна с все сила, но не успя да освободи китките си. Болката и гневът бяха моментално забравени.

— Не съм облечена, милорд! — напомни му смутено тя. Но вече беше късно. На полянката изскочиха няколко ездачи. Първи препускаха Патрик и Роло, непосредствено зад тях беше Роуан. Рианон побърза да се увие с наметката, но дрехите й бяха нахвърляни по тревата.

Патрик скочи от коня си и се втурна към нея. Сграбчи свободната й ръка и падна на колене.

— Слава на Бога и на всички светии, милейди! Толкова се страхувах за вас!

— Патрик, моля ви — прошепна меко Рианон и се запита какво ли си е помислил Ерик при тази сцена. — Моля ви, станете!

Но момъкът не я послуша.

— Вие спасихте живота ми, лейди, като пронизахте със стрелата си противника ми, и рискувахте своя. И макар че много бързо намерих Ерик, решихме, че не можем да нападнем датчаните, защото когато са в опасност, те вършат неописуеми неща с пленниците си. Слава богу, вие сте здрава и читава, милейди! Толкова сме ви благодарни за всичко!

— Какво стана с датчаните? — прекъсна го сухо Ерик.

— Какво можеше да стане? — ухили се гордо Роло.

— Изтребихме ги до крак — обясни бързо Роуан. Очите на Рианон срещнаха неговите и бузите й пламнаха. Пак го посрещаше без дрехи…

Патрик, който внезапно осъзна, че е коленичил върху туниката й, скочи на крака.

— Ще минем от другата страна и ще ви чакаме — обърна се той към Ерик.

Роло не беше толкова деликатен. Смехът му огласи полянката.

— Виж ти, ние не мигнахме цяла нощ от тревога за милорд и милейди, а те са прекарали няколко часа в рая. Е, извинете ни, Ерик, ще ви чакаме под дърветата.

Патрик се метна на седлото и ездачите бързо изчезнаха. Рианон обърна гръб на мъжа си и се опита да се облече под наметката. В продължение на един дълъг миг Ерик остана неподвижен, после гръмкият му глас я стресна:

— Какви са тия работи, мадам? Каква нова игра играете? — Той рязко смъкна наметката от раменете й и Рианон се разтрепери от хладния утринен въздух. Гневът й избухна с нова сила.

— Вече познавам всяка частица от великолепното ви тяло, Рианон — продължи невъзмутимо Ерик. — Освен това бих искал да ви напомня, че ми принадлежите, че не съм търпелив човек и че не понасям глупостите ви.

Рианон го изгледа с цялото презрение, на което беше способна, и отчаяно си пожела да имаше малко повече сила, за да го удари, както заслужава. После отметна глава назад и подпря ръце на хълбоците си, без да се тревожи от голотата си.

— Добре! — изфуча гневно и посегна към чорапите си. Ерик я наблюдаваше, потънал в студено мълчание. Но когато тя се облече и тръгна през поляната, протегна ръка да я задържи.

— Предупредих ви, милейди, можете да ме мразите, но трябва да ми се подчинявате!

— Обещавам ви, че никога вече няма да изпращам послания — отговори остро тя.

— Да ми се подчинявате във всяко едно отношение — допълни твърдо Ерик, сякаш не я беше чул.

— Ще се грижа да поднасям на масата ви най-вкусни ястия — обеща тържествено тя.

Мъжът се усмихна, сините му очи блеснаха иронично.

— Във всяко едно отношение — повтори меко той. — Ще получа онова, което искам да имам.

Рианон пое дълбоко въздух, за да обуздае лудото биене на сърцето си.

— А какво ще кажете за моите желания, милорд?

— Ще се радвам да ги изпълня.

— Ами ако желанието ми не може да бъде изпълнено?

Ерик се засмя и я привлече към себе си, без Рианон да разбере гневен ли е или развеселен.

— Смятам, че трябва да се научите да нагаждате желанията си към моите, Рианон. Така и двамата ще бъдем доволни. — Усмивката бързо изчезна, гласът му се понижи и в тихите слова прозвуча недвусмислена заплаха: — Предупредих ви, че трябва да ми се подчинявате. Ще наложа волята си, затова дори не помисляйте, че можете да ме мамите.

— Ще наложите волята си? — повтори иронично тя, за да го ядоса. — Но този път не ви послушах, велики Ерик от Дъблин. Има само две възможности: или предателката съм аз, или съм проявила непослушание, като съм тръгнала да ви предупредя. Аз не съм по-добра от Александър и със сигурност не съм по-ценна от него! Какво ще направите с един упорит кон или с някой непокорен слуга? Защо не ме обесите на най-близкото дърво, милорд, защо не ми откъснете главата от раменете, за да сложим най-после край?

— Не бих прибягнал до такава окончателна стъпка — отговори с усмивка той. — Имайте ми доверие, мадам. Много сериозно размишлявам дали да не ви наложа болезнено наказание, но такова, на което да присъствам само аз и което да се извърши в частните ни покои. Но сега, милейди и моя съпруго, можем ли най-после да тръгваме?

Рианон го изгледа с омраза и бързо му обърна гръб.

— Все някоя датска брадва ще ви застигне, милорд — прошепна със сладък глас тя.

— Вече е твърде късно, скъпа моя съпруго — отвърна също така сладко той.

Битката беше загубена. Рианон вирна гордо брадичка, за да прикрие отстъплението си. Без да каже дума, забърза през полянката към мястото, където Роло, Патрик и Роуан я очакваха начело на група воини. Патрик й доведе кон и й помогна да го възседне. Рианон видя как Роло доведе на Ерик белия жребец. Ерик се усмихна, поздрави животното като стар приятел, помилва ноздрите му и пошепна нещо в ухото му, преди да го възседне.

Той се радва много повече на коня, който ми открадна, отколкото на жена си, каза си горчиво Рианон и отново се учуди на острата болка, пронизала сърцето й. Защо се вълнуваше толкова? Той беше нападнал родната й страна и й беше отнел всичко. Дори гордостта. Ироничните й забележки и привидният бунт бяха само отбранителен бой, призна пред себе си тя, последни усилия да му устои. Но тя никога нямаше да се признае за победена, иначе беше загубена.

Малкият отряд препусна към морския бряг. Ерик яздеше начело. Рианон беше между Патрик и Роуан. Няма да се влюбя в теб, повтаряше си отчаяно тя. И никога няма да се страхувам от теб!

Тук, между многото мъже, никой не можеше да я упрекне в непочтени отношения с Роуан. Спокойно можеше да разговаря с него и с младия Патрик, когото вече ценеше и обичаше. Рианон се усмихваше, отговаряше, слушаше внимателно историите, които Патрик разказваше за родината си. Стана й весело, когато момъкът най-сериозно ги увери, че преди много години патронът на Ирландия Свети Патрик е прогонил от острова всички змии.

— Колко жалко, че не може да се върне и да изтреби и датчаните! — ухили се Роло, който се беше присъединил към тях. Рианон избухна в смях и очите й заблестяха. Но когато видя, че мъжът й се е обърнал и я наблюдава с любопитство, смехът замръзна на устните й. Тя сведе глава, но след малко вирна упорито брадичка и се постара повече да не му обръща внимание. Помоли Патрик да разкаже още нещо и този път момъкът най-сериозно й описа как в процепите на скалите и в пещери дълбоко под земята живеят мънички човечета.

Когато наближиха града, на небето започнаха да се събират черни облаци. От морето повя леден вятър.

В далечината се появиха градските порти и в този миг Ерик вдигна ръка, за да даде знак за спиране. Рианон се надигна и видя, че на пътя е застанал Мергуин и ги чака. Беше сам, но сякаш имаше власт над земята, над небето и дори над разбуненото море. Вятърът развяваше бялата му коса и дългата до земята брада. Очите му бяха сиви и тежки като облаците над него. И бяха изпълнени с безкрайна тъга.

— Какво е станало? — попита остро Ерик и скочи от коня. Пристъпи към стария друид и Мергуин улови ръцете му. Рианон с болка осъзна колко възрастен и крехък е древният магьосник. Внезапно изохка и устреми поглед към морето.

Пристанището отново беше пълно с викингски кораби. Грамадни, с изкусно изрязани носове, оформени като фигури на диви животни, най-вече дракони и змии.

Сърцето й заби ускорено. Ерик изобщо не обърна внимание на корабите. Погледът му беше устремен в стария мъж, който бе излязъл на пътя им.

— Ард-Рий… — започна глухо Мергуин.

— Дядо! — прошепна задавено Ерик. Погледът му потъмня. — Дядо е на смъртно легло…

— Баща ви ви вика. Майка ви има нужда от вас. Ако отплавате с отлива, ще успеете още веднъж да видите Ейд Финлейт жив.

Ерик даде заповед да намерят кон за Мергуин, метна се на гърба на Александър и препусна към града. Мъжете го последваха мълчаливо.

Щом стигнаха пред господарския дом, той скочи от коня и забърза към залата. Рианон понечи да слезе и установи, че Патрик се е притичал да й помогне. Очите му бяха тъжни, пълни със сълзи.

— Наистина ли ще отплавате за Ирландия? — попита тихо тя. „Мили боже, дано замине! Дано остане по-дълго далече от мен! За да не ме докосва и да мога отново да се науча да го мразя. И моля те, не ми позволявай да тъгувам от раздялата!“

— Разбира се, че ще заминем! Всички обичат Ард-Рий, особено децата и внуците му. Той е велик мъж; донесе мир на страната си и го запази дълги години, въздаде справедливост и милост на всички хора. И вие бихте го обичали.

Рианон кимна, за да не го обиди. Момъкът беше толкова потиснат от вестта за предстоящата смърт на краля си, но тя изпитваше само безкрайно облекчение от отпътуването на съпруга си.

Рианон влезе в залата, надявайки се да стигне без много шум до стаята на Адела и да остане там, докато траят приготовленията за заминаването. Ако не я виждаше, мъжът й сигурно нямаше да се сети за нея. Ала още когато се запъти към коридора, се озова пред първото препятствие. Мергуин. Сивите му очи я гледаха обвинително. Откъде знаеше, че тя ще мине точно в този миг? Какво искаше от нея, и то сега, когато трябваше да мисли за съвсем други неща?

— Помолих ви да не ходите — напомни й тихо той и в гласа му прозвуча болка и загриженост.

Рианон веднага съжали за поведението си. Тя го обичаше — не можеше другояче, освен да го обича.

— Много съжалявам — прошепна тя. — Наистина, Мергуин, не исках да ви причиня болка. Съжалявам и за Ард-Рий. Очевидно всички го обичат и му се възхищават. Сигурно е велик владетел. Ще се моля с цялото си сърце за него. Всички тук ще се молят.

Не беше забелязала, че Ерик е влязъл след Мергуин, защото мъжът й стъпваше както винаги безшумно. Гласът му я стресна до смърт, студен и остър:

— Няма защо да се молите за него тук, мадам. Вие ще ни придружите в Ирландия.

Рианон застина на мястото си. Очите й безпомощно потърсиха лицето на Ерик. Металносиният му поглед сякаш осветяваше мрачния коридор. Не, той не желаеше да я вземе със себе си — той просто не искаше да я остави тук, защото знаеше, че тя се надява да остане сама.

Преглътна и се опита да се пребори с напиращия гняв. Трябваше да прояви благоразумие.

— Ерик, боя се, че само ще ви преча. Очаква ви трудно време.

— Не искам да го направя още по-трудно, като постоянно си блъскам главата какво става с вас във всеки един момент от деня — дали не са ви хванали датчаните, или пък сте решили да си направите излет до някой неприятелски лагер — прекъсна я грубо той. — Най-добре се погрижете да съберете нещата си, макар че Мергуин вече възложи тази задача на Адела.

— Но, милорд… — започна тихо тя.

— Престанете да ме разубеждавате, Рианон, и побързайте. Утрото ще дойде скоро.

Рианон погледна умолително Мергуин, макар да знаеше, че не може да очаква помощ от него — веднъж вече бе успяла да го измами. А Ерик…

— Няма да тръгна с вас! — изплака тя и понечи да мине покрай него, но той протегна ръка и я улови за косата. Рианон изпищя от болка, но Ерик стисна невъзмутимо един кичур и се усмихна ледено.

— Ще тръгнете, Рианон. Все едно доброволно или не, но ще тръгнете. — Сините му очи пронизваха нейните. — Затова ви предлагам да го направите доброволно.

Той пусна косата й, мина покрай нея и влезе в залата. Рианон погледна безпомощно Мергуин, после избухна в плач и хукна нагоре по стълбата.

Адела я чакаше в спалнята. Топла вана, чисти кърпи и сапун с аромат на рози бяха приготвени пред камината. Необичайно плаха, старата дама й разказа, че всички много се уплашили от закъснението й — макар че Мергуин непрекъснато ги уверявал, че нищо не се е случило, че господарката ще се върне жива и здрава.

— А когато морето отново се напълни с викингски кораби и установихме, че не са нашите, а чужди, направо изпаднахме в паника. Слава богу, Мергуин ни обясни, че са изпратени от Олаф Белия, краля на Дъблин. Толкова са красиви, нали? А после и ти се върна, точно както беше предсказал друидът. Утре заминаваш за Ирландия, мила моя. Толкова ще ми липсваш! Трябва да се грижиш добре за себе си, обещай ми!

— Няма да замина за Ирландия! — изплака отчаяно Рианон.

— Недей така, мила моя…

— Няма да тръгна с него!

На вратата се почука и преди някоя от двете жени да е успяла да каже „Влез“, някой я отвори. Рианон се стресна, защото помисли, че е Ерик и че е чул дръзките й думи.

Не беше Ерик. Влезе слугинята Джудит — хлапачката, която обожаваше господаря си. Носеше табла с ядене. Остави я на един сандък и направи реверанс пред Рианон.

— Милейди, лорд Ерик заповяда да ви донеса това и каза да се нахраните и да почивате, защото ще трябва да станете още по тъмно.

Рианон впи поглед в младото момиче и си каза, че то е готово да изпълни всяко желание на съпруга й. Или вече му беше правила и други услуги?

— Благодаря, Джудит — отговори безизразно тя. Момичето не се помръдна от мястото си. Очите му жадно оглеждаха спалнята.

Мисълта, че един ден малката би могла да се озове в леглото на мъжа й, в прегръдките му, беше непоносима за Рианон. Трябваше да положи огромно усилие, за да запази самообладание. Нямаше да допусне да я правят на глупачка.

— Благодаря, Джудит, това е всичко.

Прислужницата въздъхна и се обърна към вратата.

— Би трябвало да внимаваш за това момиче! — предупреди я тихо Адела.

— О, не… — промърмори уморено Рианон. Искаше да остане сама. Обърна се и улови ръката на леля си. — Ти направи толкова много за мен, мила, събра вещите ми, приготви леглото ми. Вече съм добре. Ще се среша, ще хапна набързо и ще си легна. Направи и ти същото. Сигурно си много уморена.

Адела я погледна и кимна колебливо.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Моля те.

Адела я целуна и си отиде.

Щом леля й излезе, Рианон закрачи нервно напред-назад. После седна на края на леглото и с бавни движения започна да четка косата си. Беше й много трудно след преживяното в гората, но най-после успя да разреши сплъстените кичури. Помисли малко, после извади от сандъка си нощница. Избра тънка ленена риза с красива бродерия на деколтето и китките. Материята беше толкова фина, че не скриваше почти нищо. Нахлузи нощницата през главата си и страхливо се запита колко ли късно е станало и дали Ерик щеше да спи тази нощ при нея. Погледна таблата с вечерята, откри стомничка медовина и я изпи на големи глътки. После отново разреса косата си.

Пред вратата се чуха стъпки. Рианон захвърли гребена, пъхна се в леглото, разстла косата си върху възглавниците и стисна очи.

Вратата се отвори. Тя разпозна стъпките на Ерик. Вслуша се, за да го чуе как затваря вратата, и зачака да се приближи към леглото. Сърцето й биеше до пръсване.

Ерик застана пред леглото и втренчи поглед в неподвижната фигура. След малко се обърна, изу ботушите си и се съблече на светлината на единствената свещ. Рианон улавяше всяко негово движение.

Чу тихото му проклятие, когато се потопи в изстиналата вече вода. Очевидно се беше измил набързо, защото само след минута излезе и започна да се бърше.

Ей сега щеше да дойде в леглото и да я обвини, че се преструва на заспала. А тя щеше да седне и убедително да му отговори, че през целия си живот няма да прави нищо друго, освен да се подчинява на волята му и ще полага всички усилия, за да му достави радост. А после щеше да пошепне, че ще очаква с копнеж завръщането му — разбира се, ако й позволи да остане тук.

Ерик легна до нея, но не я докосна. Обърна й гръб и сякаш заспа.

Рианон отвори очи. Той беше духнал свещта, но луната огряваше стаята и опънатите мускули на гърба му се виждаха повече от ясно. Рианон стисна здраво зъби, за да не извика. Не знаеше какво да направи. Накрая се обърна с гръб към него, притисна се към голия му гръб и преметна една дълга къдрица от ухаещата си коса върху рамото му. Ерик пак не се помръдна.

Тя се обърна по гръб и се загледа с невиждащи очи в тавана.

— Ерик — прошепнаха най-после устните й.

Мъжът се обърна към нея и се подпря на лакът. Рианон потръпна под погледа му.

— Много съжалявам за дядо ви. Наистина.

Ерик не отговори. След малко понечи да се отпусне обратно на възглавницата, но вместо това изруга тихо, сложи ръце върху скованите й рамене и я привлече към себе си. Тя изстиска няколко сълзи от очите си, защото знаеше, че ще блеснат на лунната светлина, и пошепна в ухото му:

— Моля ви, не ме принуждавайте да замина с вас! Толкова ме е страх…

— Какво? — попита смаяно мъжът, приведе се над нея и я погледна в лицето.

Нямаше по-прекрасна жена от нея! Очите й блещукаха сребърни, устните й тръпнеха, червени като рози, тялото й ухаеше. Гърдите под прозрачната нощница се вдигаха и спускаха неравномерно. Розовите хълмчета му изглеждаха по-големи, по-пълни и по-изкусителни от когато и да било дотогава; връхчетата им също бяха още по-големи, по-тъмни, по-твърди и възбуждащи. Косата й милваше голото му тяло, обвиваше го целия, омайваше го. Но тя беше правила това и преди, за да наложи волята си, да замъгли разума му със златните си къдрици, с блещукащите сребърни очи, с мелодичния си глас и разкошните си форми. Това не е любов, каза си ядно Ерик, никога не е любов. Но тя беше негова и той я желаеше повече, отколкото която и да било друга жена преди нея. Сега му се искаше да я притисне нежно в обятията си, да я успокои, да я задържи.

Но той я познаваше. Познаваше я много добре.

Златната лисица пак замисляше нещо. Това няма никакво значение, помисли си уморено той. Нека си играе.

— Ерик. — Рианон произнесе името му нежно и изкусително, шепотът й беше пълен с трепереща невинност. — Милорд, аз ще ви бъда добра жена, ще ви слушам, ще ви… ще изпълнявам всяко ваше желание. Но моля ви, не ме вземайте със себе си! Не ме принуждавайте да замина за Ирландия. Щом се върнете, ще ме намерите тук. И ще правя всичко, което се изисква от една добра съпруга.

Ерик помилва косата й и потръпна от наслада.

— Наистина ли? — попита тихо той.

— Ще го направя, обещавам.

Ресниците й бяха полуспуснати, очите нежни и омайващи. Ерик полегна върху нея, помилва гърдите й с ръце и устни, захапа нежно втвърдилото се връхче. Рианон пое шумно въздух, тялото й се притисна до неговото, женствените й форми се отриха в набъбналата му мъжественост и в слабините му пламна диво желание.

— Ще бъда всичко онова, което искате от мен! — обеща тя и зарови лице в къдриците му. После се надигна заедно с него, обгърна го с косата си, с ръцете си. Покри гърдите и раменете му с изгарящи целувки. Копринените кичури милваха тялото му. Устните й се впиха в неговите с изгаряща жажда, после се плъзнаха по тялото му. Меки, умели, търсещи. Да, тя беше решила да го прелъсти. Собственото му желание избухна като вулкан, разтърси го като огнена вихрушка. Тя знаеше точно къде да го докосне. Можеше да заслепи всеки мъж, да го накара да се забрави, да направи и невъзможното, за да задоволи желанието си.

Той я сграбчи грубо, вдигна я върху себе си, после я обърна по гръб. Погледна дълбоко в очите й и дългите, гъсти мигли побързаха да ги закрият. Но краткият триумфален проблясък не убягна от вниманието му. Обзе го луд гняв и трябваше да положи огромно усилие, за да овладее жестокостта, която заплашваше да избликне като порой.

„Спри!“ — заповяда си той, какво от това, че ще се включиш в играта й. Усмихна се и нежно зацелува устните й, вкуси сладостта на устата й. После я помилва бавно, без да сваля тънката нощница. Горещият му език опари кожата й, проникна до най-съкровените дълбини на женствеността й. Усилията му бяха възнаградени със задавен шепот и гърлени викове, тялото й се разтрепери като в треска под неговото, заизвива се, устреми се към мъжествеността му.

Накрая Ерик разкъса нощницата й на парченца и жадно се нахвърли върху голото й тяло. И когато Рианон остана без сили, изнемощяла и трепереща от неудържимия екстаз, който я бе завладял, той я дръпна безмилостно под себе си, нахлу като ураган в утробата й и започна съвсем отначало.

Тя цялата беше негова. И двамата преживяха бурно и същевременно сладко освобождаване, неизпитвано никога досега. Сякаш бяха плували в бурно море и най-после достигнаха спасителния бряг. Мъжкото тяло се разтърси от силни тръпки, семето му се изля в утробата й и той падна изтощено върху нея. За миг усети такова удовлетворение, каквото не беше вярвал, че съществува. Затвори очи и се вслуша в неравномерното биене на сърцето й под неговото. Вече знаеше, че може да стигне до най-интимната й същност, че има средства да получи всичко онова, което тя така упорито отказваше да му даде.

Но не можеше да забрави, че го бе измамила, че все още проклинаше деня, когато бе станала негова жена.

Горчива усмивка разкриви устните му, тежък товар притисна гърдите му. Господи! Защо не можеше да престане да я желае? Защо не можеше да забрави, че тя съществува…

Не. Никога нямаше да я забрави. Когато не беше при него, се явяваше в сънищата му. Когато разбереше, че я заплашва опасност, не можеше да овладее страха си. Тя беше негова жена.

И щеше да я научи да се съобразява с факта, че всички фалшиви номера и лицемерни обяснения в любов не са в състояние да променят положението й. Тя трябваше да му се подчинява и толкова.

Все още учуден от болката, която беше изпитал, Ерик стисна здраво зъби, за да я прогони. Притисна я до себе си и прошепна нежно:

— Наистина ли ще ме обичате, когато се върна?

Рианон все още не можеше да си поеме дъх. Ръката на Ерик милваше гърдите й, той я притискаше в обятията си и се вслушваше в силното биене на сърцето й.

— Да, милорд — прозвуча дрезгаво гласът й.

— Ако се върна… ще ме уважавате и ще ми се подчинявате, така ли?

— Да!

Ерик я целуна по челото и тя се сгуши доволно в него. Очите му бяха устремени към тавана. Проклета да е тази фалшива змия! Ейд Финлейт умираше! Тази мисъл беше непоносима. Не смееше да си представи бъдещето. Ирландският му дядо беше донесъл мир на страната си. Ирландия преживяваше своя златен век и то само благодарение на мъдростта на Ард-Рий. Ерик никога нямаше да го забрави.

Ръцете му притиснаха по-силно мекото женско тяло и Рианон нададе слаб вик. Ерик се усмихна и я пусна. Трябваше да поспят, дори и само няколко часа.

Но не можа да заспи. Лежа буден, докато започна да се зазорява. Щом видя първата розова ивица, отметна ленената завивка и скочи от леглото.

Рианон очевидно беше усетила, че мъжът й е напуснал леглото. Мека усмивка накъдри устните й, тя се протегна сладостно, косата й я обви като златна мантия. Ерик скръцна със зъби, обърна й гръб и започна да се облича. Уви се в най-красивата си наметка, закопча колана и пъхна меча в ножницата. Знаеше, че трябва да изглежда възможно най-добре, когато слезе на родна земя.

После отново пристъпи към леглото и се вгледа в жена си. Пръстите му трепереха и трябваше да ги стисне до болка, за да не я прегърне. Рианон беше прекрасна. Може би тя го беше предала на датчаните. Не, той не вярваше, че е способна на предателство. Но сигурно знаеше нещо. Беше колкото красива, толкова и измамна.

И доказателството беше, че той щеше да носи до края на живота си белег от стрелата й!

Усмивката му беше студена като лед.

— Ставайте — подкани я кратко той. — Време е за тръгване.

— Но аз не тръгвам! — възпротиви се още в полусън Рианон.

— Тръгвате, мадам. Казах ви го още вчера.

— Но… — Тя млъкна и лицето й се обля в червенина. — Но нали казахте… О! — Осъзнала глупостта си, тя задиша тежко. — Как можахте да ме… О, колко сте отвратителен! — Побесняла от гняв, тя се нахвърли върху него като тигрица.

Ерик улови ръцете й още преди да е успяла да го удари. Сърцето му биеше, кръвта пулсираше в слепоочията му. Желаеше я дори сега, макар че през нощта беше притежавал тялото й.

Стисна китките й в железните си пръсти и се взря в сребърните очи.

— Ще ви кача на кораба си и хич не ме е грижа гола ли сте или облечена. Разбира се, по-добре е да ви представя на майка си в прилично облекло, но това зависи само от вас. Ще ви отведа при родителите си по единия или по другия начин. Вчера ви казах, че ще ме придружите. И многократно ви предупредих, че никога не променям решенията си под влияние на женски игрички — все едно колко възбуждащи изглеждат.

Той я отблъсна от себе си, без да пуска китките й.

Защото знаеше, че тя отново ще се нахвърли върху него. Пръстите й се свиха като котешки лапи, погледът й беше див, безумен. Думите изригваха като вулкан от устата й.

Нарече го копеле, плъх и какво ли не още. После премина на уелския език на баща си. Ерик не го владееше достатъчно добре. Сега обаче това нямаше значение, защото разбираше отлично бесния й изблик.

— Давам ви десет минути, скъпа съпруго! — изрева в отговор той и я блъсна към леглото. Рианон изпъшка и се сви на кълбо. Ала погледът й оставаше упорито втренчен в очите му. Голото й тяло, покрито само от огнената коса, беше прекрасно. И толкова крехко.

— Десет минути — повтори той. И преди тя да е успяла да се надигне или да е поела достатъчно въздух, за да каже нещо, той блъсна вратата, изскочи навън и я затръшна след себе си.

Рианон не можеше да знае, че мъжът й спря на прага и се заслуша в тихия й плач. Но като си припомни, че тя му е разиграла цялата тази сцена само за да се отърве от него, той стисна зъби и се отдалечи. Проклета да е! Сигурно се беше надявала, че корабът му ще се озове на дъното на Ирландско море или смъртта ще го застигне някъде в родината му. Толкова ли й се искаше да се отърве завинаги от него?

Сигурно щеше да има война. Когато Ард-Рий умреше, ирландските крале щяха да се вдигнат срещу сина му Нийл, защото бяха жадни за власт. А и датчаните щяха да се възползват от моментната слабост на Ирландия. Но все едно какво ги очакваше, баща му щеше да задържи Дъблин. Ерик беше абсолютно сигурен в това.

Но баща му щеше да подкрепи Нийл, и то не само защото му беше роднина. Войната беше неизбежна и може би желанието на Рианон най-сетне щеше да се изпълни.

Без да издава нищо от бушуващата в душата му буря, Ерик се запъти към залата.

Жена му щеше да направи добре, ако успееше да се приготви за десетте минути, които й беше дал. Ако не, щеше да стигне в Ирландия увита в одеялата от леглото и метната като чувал на рамото му.