Хедър Греъм
Робинята на викинга (11)

Десета глава

— Хората от Рочестър се държаха цяла зима срещу датчаните — разказваше Алфред на Ерик, докато яздеха покрай английските войски. Ерик, възседнал белия си жребец, слушаше внимателно и в същото време оглеждаше дългите редици воини.

Неговите хора бяха в голямата си част на коне, докато твърде малко саксонци умееха да яздят. Саксонските воини бяха облечени в кожи. Професионалните войници, така наречените карлове, имаха добро оръжие, но простите хорица, дребните занаятчии и селяни, бяха грабнали първото, което се беше изпречило пред очите им, за да се бият. Някои бяха нарамили вили, други коси, а повечето бяха въоръжени с тежки боздугани, отсечени от дебели дъбови клонове.

В сравнение с тях воините на Ерик бяха забележително добре подготвени за предстоящата война. Хората от Дъблин, както ирландците, така и норвежците, бяха изучили добре занаята си. Примирието, сключено между ирландския дядо и норвежкия баща на Ерик, бе дало своите плодове в цяла Ирландия. Ирландците се научиха да строят кораби и да водят война с методите на норвежците, които бяха викинги като вечните им врагове — датчаните.

За голямата част от християнския свят викингите са едно, размишляваше Ерик — нашественици, опустошители, насилници, грабители и убийци.

Жена му също смяташе така. За нея всички викинги бяха еднакви.

Ядосан от топлата вълна, разляла се по тялото му при спомена за Рианон, той реши да съсредоточи вниманието си върху краля и започна да му задава въпроси и да дава съвети за предстоящата война.

— Щом датчаните са стояли толкова дълго пред стените на града, сигурно са построили защитни съоръжения. — Той спря за миг, обърна се и отново огледа дългите редици воини, които се точеха по пътя. После се усмихна на Алфред. — Готов съм да се обзаложа, че когато датчаните чуят с каква огромна войска сте потеглили към Рочестър, те ще се откажат от обсадата.

— За страхливци ли ги смятате?

Ерик сериозно поклати глава.

— Викингите не са страхливци и вие много добре го знаете, Алфред. Всеки викинг жадува за победа, за чест и богата плячка. Викингът не се бои дори от смъртта, бои се само от безчестната смърт, защото тя ще го опозори в очите на другарите му. Животът в чертозите на Валхала е възнаграждение, отредено само за смелите. А никой не е вечен. По-добре е да загинеш като герой на бойното поле, отколкото да остарееш и да се сбръчкаш в постоянни опити да се пребориш с безкрайното време.

— Цял живот съм се бил срещу датчаните — отговори тихо Алфред. — Знам за викингите всичко, което знаете и вие, Ерик Олафсон.

Ерик се ухили.

— Не съвсем, защото аз съм син на норвежки викинг. И не се отказвам от наследството си. Тук съм, за да се бия заедно с вас срещу един натрапник. Но не забравям, че аз също съм син на един такъв натрапник — и на една истинска християнска принцеса на Ирландия — и това представлява истинско предизвикателство за мен. Много е интересно, знаете ли? Има хора, които твърдят, че баща ми е обсебил насила голяма част от Ирландия. Други пък са убедени, че Ирландия е завладяла него, че той е повече ирландец, отколкото са местните хора. — Той погледна Алфред и отново се усмихна. — Все едно колко пъти сте побеждавали датчаните, сир, те ще продължават да воюват и също ще побеждават. Саксонските момичета ще раждат датски деца, а имената, които датчаните са дали на реките и потоците, на планините и хълмовете, също ще оцелеят във времето. Викингът, все едно от коя народност, винаги оставя своя знак там, откъдето е минал.

Алфред слушаше внимателно.

— Е, аз вече приех един викинг в своя дом, не е ли така? Направих го свой роднина!

— Сър?

— Да, викинг. Мъж, който пристигна по море с драконов кораб. Любопитен съм, Ерик Олафсон. Какъв печат ще поставите върху парчето английска земя, което получихте? Или Англия ще постави своя печат върху вас?

Ерик се засмя, без да се обиди.

— Много е просто. Англия вече ме владее. Видях земята, за която винаги съм мечтал, и вие ми я подарихте. Затова не се бия за вас като наемник, нито като един от многото принцове, които сте помолили за помощ, а като западен саксонец, какъвто сте и вие самият. Това ме прави много по-опасен за датските ми братовчеди.

— Нали казахте, че ще избягат?

— Допускам това. Те не са страхливци, но и няма да влязат в открит бой, когато противникът значително ги превъзхожда. Затова трябва да ги притиснем до стената.

— Ще видим, Ерик, ще видим — отговори сериозно Алфред и изгледа замислено младия принц. — Споменахте земята, която получихте, но не казахте нито дума за другото ви саксонско завоевание.

— И кое е то?

— Жена ви — отговори изненадано Алфред.

— Аха — промърмори Ерик.

— Дамата е моя роднина и кръщелница — напомни му кралят.

— Ваша роднина, сир, но вече не сте й настойник — гласеше любезният отговор.

— Все пак аз продължавам да съм загрижен за нея — проговори като на себе си кралят.

Ерик помълча малко.

— Разчитам, че сте я оставили в добро състояние — прибави по-тихо Алфред.

— А вие как мислите, в какво състояние съм я оставил? — попита рязко Ерик.

Червенина обля бузите на краля и той се загледа право пред себе си.

— Имахте известни основания да й се гневите…

— И макар че съм ирландски принц, аз си оставам викинг — довърши равнодушно Ерик. — Уверявам ви, че не съм я нарязал на малки парченца и не съм я изял за закуска. Освен това, не съм я ударил нито веднъж и не съм злоупотребил с нея, Алфред.

Кралят все още не беше доволен. Той пое дълбоко дъх, без да отмества очи от пътя пред себе си.

— Разбрахте ли дали бракът ви е в съответствие с… условията, които уговорихме?

— Искате да кажете дали намерих невестата си недокосната, както ме беше уверил личният ви лекар? — попита развеселено Ерик. — Да, лекарят ви се оказа прав.

— Значи сте доволен от женитбата си, а Рианон е щастлива?

— О, не бих казал, че съпругата ми е кой знае колко щастлива — разсмя се Ерик. — Но мога да потвърдя, че се помирихме. А пък ако тя още не се е примирила с мен, това ще стане в най-близко бъдеще.

Алфред не беше особено доволен от отговора, но не посмя да разпитва още, защото нямаше право да разисква подробностите на един брак, сключен по негово изрично желание.

След малко обаче на лицето му изгря усмивка. Вече беше сигурен, че тази нощ с Рианон не се е случило нищо лошо.

— Какво има? — попита учудено Ерик.

— Много умело се справихте с Роуан — отговори с уважение Алфред.

Ерик въпросително вдигна едната си вежда.

— Е, той остана жив и вече не е ваш враг. Доколкото чух, обеща да ви служи вярно и предано.

— Кажете ми, Алфред, а вие доволен ли сте от споразумението, което сключихте с дявола?

— Какво споразумение с дявола?

— Нали двамата сключихме съюз!

Кралят избухна в смях.

— Ще разбера това, когато се изправим срещу датчаните — отговори той.

— Ако имаме такъв случай — поправи го сериозно Ерик.

— О, разбира се, че ще имаме — увери го Алфред. — Ако не сега, то със сигурност следващия път.

— Сигурен съм, че ще извлечете добра печалба от сключената сделка — рече Ерик.

— А вие вече получихте една голяма част от Западна Саксония — напомни му Алфред. — Но сте прав, аз също ще получа своята част от сделката.

— Странно — промърмори Ерик, когато двамата продължиха пътя си. — Имам впечатление, че говорите повече за една жена, отколкото за земята.

— Може би сте прав.

— Тогава ми позволете да ви уверя — отговори бавно Ерик, опитвайки се да прикрие несигурността в гласа си, — че Рианон е добре и винаги ще живее добре с мен. Тя е моя жена и това беше вашата воля, не моята. Но аз съм грижлив към онова, което ми принадлежи. Ще бъда честен с вас, кралю, и ще ви кажа, че й нямам доверие. Нито за миг. Сигурен съм, че ще ви посрещне с диво ликуване, ако при завръщането си й поднесете главата ми на табла. И до известна степен намирам, че цялата тази работа е извънредно забавна. Защото аз ще живея, Алфред, въпреки всички лоши предсказания и клетви — и ако няма друга причина, то само защото тя желае нещо друго. Докато не ме мами и не плете интриги зад гърба ми, няма от какво да се бои.

— Може би се страхува именно от вас — проговори тихо Алфред.

Ерик поклати глава.

— Не. Тя се отвращава от мен, може би, но не се бои. Струва ми се, че щеше да бъде по-добре, ако поне малко се страхуваше. Все още не знаем какво точно се е случило при слизането ми на брега. Ако не е била тя, кой тогава се е противопоставил на волята ви? Въпреки това съм сигурен, че тя ви обича с цялото си сърце.

— Обичаше ме — отговори с тъжна въздишка Алфред, който още не можеше да се примири с мисълта за изминалата нощ. Без съмнение, Рианон се беше съпротивлявала. И също така несъмнено Ерик беше осъществил съпружеските си права. При тези обстоятелства не можеше да се очаква, че кръщелницата му храни особено мили чувства към него.

Повечето жени лягаха в брачното легло, без да имат избор, опита се да си втълпи Алфред. Но не можеше да прогони мисълта, че е постъпил непочтено с момичето, което толкова обичаше. Ерик беше подарил живота на Роуан. Той беше цивилизован мъж и показваше християнски дух, но въпреки това…

Нещата, които ставаха между мъжа и жената, не можеха да се сравнят с нищо друго.

— Рианон не ме е предала — проговори безизразно той. После усети умора от разговора, а му се стори, че и събеседникът му показва признаци на досада. — Вече се стъмва. Ще лагеруваме под онези възвишения. Утре ще стигнем Рочестър. — Той се обърна и предаде заповедта на хората си. Дългата редица спря.

Кралят познаваше земята си. Бяха спрели недалеч от една рекичка и скритата крайбрежна долина им осигури защита за нощта.

Мъжете се разпръснаха. Ерик и хората му издигнаха свой собствен лагер, саксонците направиха същото. Не запалиха огньове, за да не ги видят датчаните.

Ерик се отдалечи от лагера, какъвто беше навикът му в нощта преди битката. Спря под един стар дъб и се загледа към нощното небе. Нощта беше ясна и хладна. Чуваше лекия плисък на водата и предпазливите движения на воините си. Когато погледна на север, забеляза огньовете пред Рочестър. Датчаните сигурно бяха издигнали дървени огради и земни насипи. Вероятно се бяха окопали добре, макар че по природа бяха нападателни. Ерик съзнаваше това, защото всички викинги си приличаха.

Но не можеше да се съгласи с твърденията на жена си, че не е нищо друго, освен натрапник. Жена му…

Той се отпусна под дървото и започна да разтрива ръцете си. Рианон беше капризна малка мръсница, с която трябваше да се постъпва твърдо и решително. Не… тя беше много повече.

Никога нямаше да забрави огъня в очите й, когато го гледаше. Нямаше да забрави омразата й, стрелите, с които го посрещна, силата й…

Но имаше и нещо друго, което не можеше да бъде забравено. Нима можеше да забрави как го обгръщаше копринената й коса? Или извивките на хълбоците й, пълните гърди и движенията на тялото й под неговото? Хладният нощен въздух сякаш съдържаше частица от сладкия й аромат. Ерик отново вкуси с устни нектара на тялото й, чу лудото биене на сърцето й. Затвори очи и я видя пред себе си. Ярките цветове, страстния блясък, гнева, отдаването…

Да, миналата нощ тя беше изцяло негова. Или не?

Той очакваше борба. Очакваше гняв и сълзи. Знаеше, че тя е срещу него, и знаеше, че за съвместното им бъдеще е абсолютно необходимо той да победи.

Съзнаваше и истината в твърдението на Алфред, че Рианон е най-красивата жена в цяла Англия.

Ръцете му се свиха в юмруци и той опъна пръстите си, за да намали напрежението, което заплашваше да го надвие. Колко красива беше на сутринта, когато го молеше на колене за живота на любовника си…

Само заради това се беше унижила пред него!

Прекрасна, съвършена в ролята на молителка, както беше съвършена във всички роли досега. Пожелаваше я винаги, когато я погледнеше, и желанието му беше толкова страстно, че объркваше сетивата му, запалваше пожар в слабините му и раздвижваше всеки нерв в тялото му. Нима беше лошо да желаеш така собствената си съпруга?

Но тя не беше просто негова жена. Беше рисковано да я желае така отчаяно. Тя беше опасна жена, способна да му забие меч в гърлото, ако някоя датска брадва не свършеше работата вместо нея.

И въпреки това му обеща…

Обеща да му даде онова, което вече е дала на друг, каза си горчиво Ерик. Той бе събудил страстта й, бе разпалил в тялото й чувственост, която не можеше да се отрече, но това не означаваше, че тя го обича. По-скоро я е отвратило още повече от мен, заключи ядно той. Никога нямаше да забрави как изглеждаше в гората с Роуан. Омаята, която се излъчваше от нея, нежността, с която даваше всичко от себе си на любимия…

Ерик потърка лицето си. Той не я обичаше. Любовта беше чувство, което бе познал в безгрижното си минало. Не беше такъв глупак, че да се влюби в жена си.

Беше твърдо убеден, че Рианон се надява с цялото си сърце съпругът й да бъде убит във войната. Но той щеше да оцелее. Каквото и да му струваше, щеше да остане жив. Не беше излъгал краля. Щеше да се върне при жена си, все едно какво го очакваше там. Убеден в това, той стана и се върна в лагера. Роло вече го чакаше с пълен рог ейл. Ерик го пое и благодарно отпи голяма глътка.

— Утре ще победим — усмихна му се Роло. — Усещам го. Вятърът ми го каза.

— Внимавай — промърмори предупредително Ерик, — започнал си да говориш като Мергуин.

Роло избухна в смях.

— Именно Мергуин ми го каза. Знаете ли, Ерик, старият мърморко ми липсва. Защо не е с нас да ни ходи по нервите?

— Трябва да призная, че и аз усещам липсата му.

— Защо не тръгна с нас? Знам, че не обича да тръгвате на война без него.

— Нужен е другаде.

— Къде?

— Оставих го да се грижи за жена ми — отговори кратко Ерик. Изпи бирата си и върна рога на Роло. — Лека нощ, приятелю. Не е хубаво да си прекалено уверен в победата. Смъртта застига първо непредпазливите.

— Някой ден смъртта идва при всеки човек — отговори спокойно Роло.

Ерик се ухили и извади меча си от ножницата. Острието заблестя на светлината на звездите.

— Вярно е — съгласи се спокойно той. — Но някой ден не означава утре. Не искам да умра утре, дори ако това означава да прекарам вечността в компанията на воините от Валхала.

Той се приготви за сън, но Роло го повика по име:

— Ерик! Нима не знаете, че ви смятат за християнски принц?

— Няма да умра дори и заради всички обещания за небесен рай, Роло — засмя се в отговор Ерик — Няма да умра, кълна ви се.

 

 

Първият й ден като омъжена жена беше за Рианон доста неприятно преживяване.

Имаше чувството, че всички са се наговорили да я гневят. Бузите й пламтяха, сърцето й биеше като лудо и всеки път, когато се опитваше да се успокои, пред духовния й взор заставаше присмехулното синьо на коравите, арктически очи на съпруга й и гневът отново пламваше в сърцето й. Не можеше да го забрави. Ароматът му беше навсякъде — във възглавницата, където беше спал, по чаршафите, във всяко кътче на стаята. Той я нападаше неочаквано и я мъчеше така, че й се искаше да изпищи. Нощта беше като жива пред очите й и това беше ужасяващо. Помнеше всяка дума, всяко докосване. Помнеше със засрамваща яснота какви неща беше искал от нея, как я бе подчинил на волята си, как я беше прелъстил.

И тогава установи, че не е чак толкова страшно да бъде негова жена. Беше я принудил да му принадлежи, но по-страшното бяха чувствата, които се бяха събудили в душата й, и страстта, която беше показала твърде лесно.

Тя изплака тихо и скри лице във възглавницата. Не можеше да забрави. Онова, което му бе дала миналата нощ, не му стигаше. Той искаше повече… Беше й го казал тази сутрин, когато го бе молила за живота на Роуан. И тя му беше обещала. Трябваше да му даде всичко, което искаше. Беше дала клетва, че ще отиде при него по същия начин, по който бе отишла при Роуан.

Роуан! Обзе я луда паника. Не можеше да си спомни лицето му. Помнеше всяка черта на омразния викинг, ужасяващите му сини очи, които проникваха чак до сърцето й. Никой не я беше познал така интимно, никой не я беше развълнувал толкова дълбоко.

Тя седна в леглото и ядно удари с юмрук по възглавницата. Той нямаше да получи от нея нищо повече! За него това беше само удоволствие. Не беше дошъл с намерение да се жени, но я направи своя съпруга, за да получи онова, което искаше. Интересуваше се само от битките и плячката. Тя беше играчка в ръцете му и той беше убеден, че е в състояние да й наложи волята си.

Как ли се беше смял вътрешно, докато я принуждаваше да се моли за живота на мъжа, когото вече беше пощадил…

Не, той я измами и тя имаше пълното право да не изпълни споразумението, на което я беше принудил. Той не биваше да очаква отзивчивост от нея. Дори Господ не можеше да иска това! Той нямаше да я подчини на волята си, никога. Бог да й е на помощ, но тя нямаше да се предаде, нямаше да му позволи да я затвори в ада.

Мъжкият му аромат отново я удари в носа. Тя скочи и захвърли възглавницата надалеч. Мъжът й беше тръгнал на война. С Божията помощ може би щеше да загине. Дано проявеше тази почтеност.

Не, Ерик нямаше да умре. По гърба й пробягаха студени тръпки. Боеше се за мъжете. Боеше се за краля. Но знаеше, дълбоко в сърцето си знаеше, че Ерик ще се върне.

Изруга гневно и изтича към вратата. Магдалена седеше под едно дърво наблизо. Рианон я повика и жената веднага дотича.

— Какво да направя за вас, милейди?

— Искам да изчеткаш косата ми. И да ми помогнеш да се облека. Побързай, Магдалена!

— Разбира се, милейди.

Магдалена се справи бързо с непокорните червени къдрици. Едновременно с това устата й не спираше да бъбри. Изрази многословно възхищението си от внушителната гледка на строените за поход бойци.

— Кралят винаги изглежда прекрасно, макар че никой не може да каже точно защо. Не е нито по-едър, нито по-силен, нито по-представителен от другите мъже. Но той е Алфред Великият. Мъжете го казват, не аз. Във всички кралства го наричат Алфред Велики. Великолепен е нашият крал! Обаче, милейди, вашият лорд може напълно да се мери с него. Толкова е изискан, изглежда така сигурен и красив върху огромния си кон. А когато погледът му падне върху някоя жена, тя направо припада. Казвам ви, милейди…

— Моля ви, Магдалена, престанете! — заповяда остро Рианон, но веднага се усмихна, за да смекчи резкостта на думите си. — Мъжете тръгнаха на война — допълни бързо тя. — Трябва да се молим за тях.

— О, съпругът ви няма да умре, милейди! Той е истински бог! Прекрасен е, едър и златен. А пък мускулите му… Ах! Казвам ви, милейди…

— Магдалена!

— Ще го сънувам — промърмори замечтано прислужницата, без да обръща внимание на предупрежденията. Отпусна четката за коса, седна на леглото и помилва завивките по начин, който окончателно вбеси Рианон. — Казвам ви, бих искала да се омъжа за някой от новодошлите! Тогава и аз ще имам прекрасен викинг за съпруг като вас…

— Той е ирландец. — Рианон сама се учуди на остротата в гласа си.

— Не, той е викинг от глава до пети — възрази уверено Магдалена.

— Престани! Кралят и нашите смели мъже ще се бият, ще рискуват живота си, за да прогонят викингите. Не бива да говориш така!

— О, разбира се! — Магдалена скочи на крака и закърши ръце. — Не исках да кажа нищо лошо, милейди.

— Знам, че не искаше — отговори с досада Рианон. — А сега ми помогни да облека ризата и туниката. После ще сплетеш косата ми и си свободна.

— Кралицата желае да ви види — припомни си внезапно Магдалена.

Рианон въздъхна. Нямаше настроение да слуша съчувствените думи на Алсвита. Вече беше късно за съчувствие. Но все някога трябваше да се яви пред нея и пред другите жени, затова по-добре беше да го стори веднага.

Облече се бързо с помощта на Магдалена и енергично закрачи към кралския дом. Децата я поздравиха бурно и тя се улови, че вдига едно по едно малките и ги милва, за да не погледне кралицата в очите. След известно време Алсвита я покани да седне и да хапне нещо и нещата се развиха много по-лошо, отколкото беше очаквала. Алсвита се опита да й обясни, че първата брачна нощ е катастрофа за всяка жена, даже ако е имала късмет да попадне на нежен съпруг, когото обича. Когато започна да я уверява, че по-нататък ще стане по-добре, че болката ще премине, Рианон втренчи мрачен поглед в масата. Не можеше да говори, не смееше дори да диша.

— Толкова ли те боля? — попита съчувствено кралицата.

— Не! — процеди през стиснати зъби Рианон.

— О, мила моя…

Рианон се изправи и скри стиснатите си юмруци под туниката, за да не загуби самообладание.

— Той изобщо не ми е причинил болка! — извика ядно тя. — Но моля те, Алсвита, точно за това ли трябва да разговаряме?

— Не, разбира се, че не. — Внезапно кралицата млъкна и погледна зад нея. Рианон разбра, че някой е влязъл в залата и стои мълчаливо зад гърба й. Обърна се и неволно се усмихна.

Старият мъж с безкрайно дълга брада и набраздено от безброй ветрове и бури лице. Днес беше облечен в дълго палто и странна шапка и я наблюдаваше със сериозни, неразгадаеми очи.

— Рианон — обади се забързано Алсвита, — това е Мергуин, един от хората на Ерик…

Рианон не можа да разбере дали кралицата беше искала да каже „слуга“. Но когато погледна стареца, разбра, че никой мъж и никоя жена не биха се осмелили да го нарекат така.

— Аз съм Мергуин — представи се спокойно той. — Някои ме наричат друида от гората, други ме смятат за луд, но аз съм служил на ирландския Ард-Рий и на близките му още когато вие не сте били родени. Дойдох да те заведа у дома.

— У дома? — В първия миг сърцето на Рианон спря, после заби като лудо. У дома. В неговия дом? Не, нямаше да тръгне, не можеха да я принудят.

— Ще се върнем на брега. Там ще чакаме Ерик.

— О! — въздъхна облекчено тя. Но отново понечи да се възпротиви, защото беше решила да възразява на всичко, заповядано от мъжа й.

После обаче си каза, че не може да остане тук. Обичаше Алсвита и децата, но в последно време се беше отчуждила от тях. Алфред беше заминал на война, Роуан също. И Ерик, разбира се.

— Може би е по-добре да останеш… — започна Алсвита.

— Не, не! Много ти благодаря, но предпочитам да си отида у дома. — Тя се усмихна на друида и тихо промълви: — Мергуин.

Очите му привличаха нейните като с магнит. Тъмни, знаещи очи. Припомни си как й се бе усмихнал по време на венчавката. Това беше единственото, което помнеше ясно, което й бе вдъхнало надежда. Усмивката на един мъж, когото не познаваше.

Прилича ми на вечно недоволен стар мърморко, помисли бегло тя.

И въпреки това го харесваше. Усещаше нещо особено у него, нещо топло, заслужаващо доверие.

— Да, с удоволствие ще си отида в къщи.

Алсвита веднага се втурна да дава нареждания за багажа, за конете и свитата, която трябваше да ги придружи, но Рианон изобщо не я слушаше. Старият друид беше приковал вниманието й.

Тя целуна за сбогом кралицата и децата и двамата с Мергуин потеглиха на път. Възседнаха конете, които ги чакаха в двора пред палата. Повечето мъже бяха тръгнали с краля, но Рианон не можеше да пътува без свита. Двама млади момци, не по-възрастни от самата нея, вече бяха готови за път, а старата Кейт от кухнята пълнеше с храна чантите на седлата, за да имат прилична вечеря.

Алсвита многословно изрази съжалението си, но Рианон я целуна бързо по бузата и се настани удобно на гърба на червената кобила от кралския обор.

Като се имаше предвид възрастта му, Мергуин се справи учудващо добре с коня си. Метна се на седлото с лекотата и пъргавината на младеж. Забеляза погледа на Рианон и я изгледа сърдито.

— Когато стана твърде стар и вече не мога да бъда полезен, млада лейди, аз сам ще се оттегля в заслужена почивка. — После изпухтя презрително и Рианон неволно се запита какво ли искаше да каже с думите „заслужена почивка“. Сведе глава, за да прикрие усмивката си, после се обърна към децата и им помаха за сбогуване. Най-после щеше да си иде у дома.

Уорхем едва беше останал зад гърба им, когато Рианон приближи коня си до този на друида.

— Той ще се върне, нали? — попита тихо тя. — Вие знаете това. Ерик от Дъблин ще преживее и тази битка.

Друидът я изгледа любопитно.

— Да. Ерик ще се върне.

— А кралят?

— Кралят е предопределен за велики дела.

— Значи и той ще се върне?

— Този път „да“.

— Какво означава „този път“?

Друидът впи поглед в очите й.

— Това е само началото, милейди. Той нападна гнездото на стършелите и скоро тук ще настане същински ад. Но това са предстоящи събития и духът ми не е в състояние да ги прозре.

— Откъде знаете всичко това? — попита Рианон.

Снежнобелите му вежди се повдигнаха иронично.

— Откъде го знам ли? Огледай се — заговори тържествено той. — Вслушай се в дърветата, в бученето на земята, в шума на морето. Слушай и ще знаеш.

Рианон отметна косата си назад.

— Вие знаехте, че Ерик ще се ожени за мен. Още преди Алфред да е взел решение.

Друидът кимна.

— И искате да ме убедите, че такава е била волята на съдбата?

— Написана във воя на вятъра.

— А аз ви казвам — провикна се ядно тя, — че нищо не е написано във вятъра, нищичко! Нито във вълните на морето, нито в горския ветрец! Ние сами определяме съдбата си и аз ще живея живота си, както аз искам, въпреки вашия проклет ирландски принц!

Мергуин сякаш не забеляза избухването й. Гласът му прозвуча развеселено:

— Сега той е и твой принц, не е ли така, милейди? — После пришпори коня си и препусна напред. Рианон не можа да продължи. Остана загледана след него, питайки се нов враг ли си е спечелила в негово лице или се е сдобила с могъщ, изпитан в превратностите на живота приятел.

След малко пришпори коня си и препусна след него. Беше на път към дома. Това беше единствената й утеха.

 

 

Конните отреди препускаха напряко през полята към укрепения лагер на датчаните. Пешите войници ги следваха бавно. Обсаждащите бяха издигнали високи дървени огради, бяха изкопали дълбоки ровове, но когато първите английски войски достигнаха до тях, стана ясно, че датчаните имат намерение да отстъпят.

Ерик препусна по продължение на крепостната стена и огледа внимателно обстановката. Трябваше да бъде сигурен, че хората му претърсват гората, в която бяха избягали датчаните. Не искаше никой да им се изплъзне, защото много добре знаеше, че бързо щяха да се съберат и да ги нападнат от засада.

Могъщ като бог върху едрия бял жребец, Ерик се втурна срещу враговете. Първият му противник беше грамаден воин със сива брада, който размахваше двустранно наточена бойна брадва. Ерик трябваше да се наведе, за да избегне смъртоносния полет на оръжието. Само след миг размаха меча си и улучи мъжа в тила. Датчанинът се строполи на земята и духът му отлетя към Валхала.

Битката няма да трае дълго, каза си доволно Ерик.

Двамата с Роло се биеха един до друг и след известно време установиха, че са останали сами сред море от мъртви неприятели. Забелязаха някакво движение вляво от себе си, в коритото на един от потоците в края на гората. Размениха бърз поглед, обърнаха конете си и препуснаха нататък.

Група саксонци бяха обградени от цяла орда датчани — ако се съдеше по вида им, повечето бяха берзекери. Съотношението беше един към двама. Ерик се ухили на приятеля си.

— Какво ще кажеш, да се включим ли?

— Кой иска да живее вечно? — гласеше равнодушният отговор.

— Така е, кой иска да живее вечно! — повтори с усмивка Ерик.

И двамата се хвърлиха в битката. Земята беше твърде неравна, за да се бият на коне, затова Ерик скочи от седлото. Веднага бе нападнат от млад датчанин с яркочервена коса, който му изкрещя, че е най-добре веднага да си вземе сбогом с живота.

— Ти си син на коза! — изръмжа датчанинът.

Ерик парира бесния му удар, отскочи назад и заби острието на меча си в гърлото на нападателя. После прекрачи през изстиващото му тяло и промърмори:

— Момко, ти никога не си виждал жена като майка ми…

После огледа коритото на потока. Сърцето му заби по-бързо, когато забеляза, че дузина тежковъоръжени датчани в тежки ризници и шлемове са обкръжили един-единствен саксонец.

И този саксонец беше Роуан.

Макар да беше сигурен, че няма да се измъкне жив, младежът се биеше смело и дори се подиграваше на нападателите:

— Хайде, елате да ви видя, жалки глупаци, елате всички едновременно! Аз ще умра, но преди това ще убия поне един от вас. Кой има желание да дойде с мен на небето? Хайде, започвайте! Не ме зяпайте като стари баби, смърдящи дяволски изчадия! Кой смее да се приближи до мен?

Ерик усети, че Роуан е уплашен, но смелостта, която светеше в очите му, беше повече от забележителна.

Само след минута датчаните щяха да се нахвърлят едновременно върху него.

Без да губи време, Ерик скочи на седлото и препусна в галоп към саксонеца. Размаха верния си меч и датчаните, изненадани от неочакваното нападение, изкрещяха и отскочиха назад. След като прониза първия, Ерик скочи от коня си и продължи да размахва меча.

Роуан нададе победен вик и също се хвърли в боя. След няколко мощни удара се озова в средата на воините, които го бяха нападнали. Ерик се озърна и установи, че Роло също се е присъединил към тях. Вече бяха трима.

Битката свърши бързо. Повече от половината датчани лежаха по земята в гротескни пози. Оживелите хукнаха да бягат.

В този миг откъм гората се зададе Алфред, зает да оглежда бойното поле и да брои падналите си войници. Лицето му изразяваше загриженост.

— Не успяхме да ги задържим — проговори най-после той.

— Мисля, че все пак убихме достатъчно много — възрази сухо Роло.

— Така е, а смелият Роуан повали дузина неприятели — допълни доволно Ерик.

Момъкът го погледна и се изчерви. После вдигна поглед към краля си.

— Ако ирландският принц не бе дошъл навреме, сега щях да бъда мъртъв, сир.

Ерик сви рамене, огледа бойното поле и се обърна към краля:

— Трябва да съберем убитите и да ги погребем. За в случай, че датчаните решат да се върнат, за да ограбят мъртвите…

— Ще се погрижим за всички — увери го спокойно кралят. Очите им се срещнаха. Двамата бяха участвали в безброй битки и знаеха как постъпват викингите. Често се случваше да разпарят коремите на пленниците и да изваждат вътрешностите им или да ги изгарят живи. Смъртта беше най-доброто, което можеше да очаква ранените, а най-доброто за мъртвите беше адът.

Ерик възседна отново белия си жребец и последва краля към градските стени на Рочестър. Портите се отвориха и изгладнелите жители на града се втурнаха навън, за да поздравят освободителите си.

През първата нощ, прекарана в Рочестър, победителите имаха възможност да установят, че датчаните наистина са избягали набързо. Бяха изоставили пленниците си и много коне. Алфред остана много доволен от ценната придобивка.

Празнуваха в голямата зала на владетелския дом. Настроението беше приповдигнато. Английските разказвачи величаеха делата на краля си, а един от ирландските бардове на Ерик изпя песен за смелостта, проявена от принца му в този паметен ден. Ерик слушаше развеселено, но когато младият Роуан стана и вдигна чаша към него, на лицето му се изписа учудване.

— Пия за принца, който на два пъти спаси живота ми! Кълна се във вечна лоялност към него!

Прозвучаха въодушевени викове. Ерик се надигна, изненадан от това, че се бе почувствал неловко. Роуан се изправи пред него, поклони се, после се отпусна на едно коляно.

— Вечно ваш слуга, милорд — проговори покорно той.

Ерик посегна и го вдигна на крака. После го потупа по рамото.

— Не, Роуан — отговори меко той, — вие не сте мой слуга. Нека бъдем приятели.

Одобрителните викове станаха още по-бурни. Младежката, доверчива усмивка на Роуан засегна една дълбоко погребана струна в душата на Ерик. Младежът не беше страхливец, не беше и глупак. От него се излъчваше сила, скромност и искреност.

Роуан беше обичал Рианон и Рианон беше обичала Роуан. Беше му лесно да им прости младежката влюбеност. Е, не съвсем лесно, защото доста време беше измъчван от гняв и ревност, както трябваше да признае. Но сега харесваше младия мъж и го съжаляваше. Любовта му заслужаваше съчувствие.

И той беше обичал като него.

Двамата се погледнаха в очите и в този миг от един ъгъл се разнесе странна музика.

Звуците идваха от една дълга флейта и цялата зала се умълча. Развлеченията започваха.

Тъмнокожо момиче с тъмни, бадемовидни очи излезе пред огъня. Косата й беше с цвят на абанос и падаше на меки вълни до бедрата. Тя постоя няколко мига неподвижна, после тялото й меко се раздвижи в ритъма на музиката, а след него се раздвижиха и крайниците й.

Девойката беше невероятно красива и грациозна. Изглеждаше толкова екзотична с косо разположените си очи и медноцветната кожа, а когато се въртеше, прозирните воали, с които беше обвита, се развяваха и разкриваха съвършената й фигура.

Ерик наблюдаваше танца й с усмивка. Скоро обаче нещо в танца й му напомни едно друго представление, състояло се наскоро. Рианон. Тя се движеше също така грациозно и разказваше за отдавна минали времена с мекия си, изкусителен глас на сирена…

Дори сега, докато наблюдаваше бадемооката танцьорка, не можеше да мисли за нищо друго, освен за жена си. Той стисна здраво зъби и изруга полугласно. Не искаше да мисли за нея. Поне когато беше буден. Не искаше и да я сънува.

Роло седна до него. Загърната в облаците дим, които се пиеха над огнището, младата девойка танцуваше като магьосница, лека и мимолетна като тях.

— Тя е пленница, изоставена от датчаните в прибързаното им бягство — обясни Роло. — Каза ми го домакинът. Пленили я при един набег в Средиземно море и се говори, че си търси нов господар. Не виждате ли, че очите й често се устремяват към вас?

— Така ли? — Ерик не беше забелязал нищо. Гледаше момичето, но мислеше за нещо съвсем друго.

Танцьорката пристъпи към него и се завъртя в бърз, екзотичен ритъм. После започна един по един да се освобождава от воалите си. Разкриха се медноцветни рамене и високи, твърди гърди. Беше обута с тесни шалвари, а гърдите й бяха стегнати само с тънка копринена лента. Тя се завъртя още по-бързо с босите си крака, приближи се до Ерик и когато музиката се усили, внезапно замря. После отметна глава назад и падна на колене пред него.

В залата се възцари задъхана тишина. Ерик съвсем ясно чуваше ускореното дишане на момичето. То вдигна бавно глава и го погледна с огромните си очи.

Той усети, че мъжете са втренчили погледи в него, усмихна се и изръкопляска.

— Момичето е робиня — заговори високо кралят. — Всички видяха, че се обрече на вас.

Нищо в гласа на Алфред не издаваше мислите му. Ала Ерик беше сигурен, че кралят много добре знае какво трябва да се направи. Затова се обърна към него и отвърна спокойно:

— Днес се бих под вашето знаме, Алфред. Всяка плячка, която завладяхме, е ваша. Имате право да я разпределите между хората си.

Кралят го погледна изненадано, после махна с ръка и освободи робинята. Тя се надигна с нещастно изражение на лицето и се запъти към изхода, като постоянно спираше и се обръщаше назад.

Ерик не откъсваше поглед от краля.

— Нито вие, нито аз виждахме това момиче, Алфред. И двамата мислехме за друго подобно представление.

— Да. И то ви донесе жена.

— А на вас военен съюз. Женитбата беше част от договора ни.

Кралят присви очи.

— Значи имате намерение да вземете робинята?

Ерик се ухили и бавно поклати глава.

— Не, сир. Имам намерение да я дам на един свой приятел.

Кралят вдигна смаяно едната си вежда.

— Ще я дам на Роуан — поясни Ерик. — Момчето изгуби много и смятам, че заслужава малко радост.

Внезапно Ерик усети огромна умора и се отпусна на стола си. Той беше на път да загуби ума си! Защо даде момичето на друг? Трябваше да я задържи, за да покаже на всички, че сам си е господар, че не позволява една жена да го води за носа, дори ако тази жена е роднина на краля и негова законна съпруга. Погледна към Алфред и кралят отговори на погледа му.

— Много съм доволен от нашия съюз, Ерик — промълви тихо той. — С радост бих ви дал всичко, с което се сдобихме днес.

— И момичето ли?

— И момичето — отговори твърдо Алфред, макар че устните му издайнически потръпнаха.

Ерик се поколеба.

— Не я искам — каза най-после той. — Лека нощ, Алфред, кралю на Англия. Тя ми напомни, че горя от нетърпение да се върна в града, който възнамерявам да направя свой дом. Много е разрушено и трябва да се построи наново.

Той стана и излезе от залата. Вече беше разпоредил в коя от стаите да отнесат вещите му.

Изтегна се на широкото легло и затвори очи. Верният Венгеанс беше до него, в непосредствена близост до десницата му. Никога не спеше без меча си, особено на чуждо място.

Събитията на деня преминаха още веднъж пред уморения му взор, после нервите му се отпуснаха и той заспа. Отново видя момичето с бадемовидните очи да танцува полуголо пред него, но това беше Рианон, съпругата му.

Косата й се вееше като наметка от пламъци и падаше по голите й крайници. После я видя да ляга по гръб и чу лекия ромон на горски поток. Тя му махна с ръка и се усмихна. В очите й пламтеше желание. Той се отпусна между нежните й бедра и притисна гъвкавия й гръб в сочните зелени листа, осеяли сладко ухаещата плодородна земя.

Помилва косата й и плъзна ръце по тялото й. Тогава усети върху пръстите си нещо лепкаво: кръв.

Стресна се и скочи от леглото.

Наоколо всичко беше спокойно и тъмно. Вратата към залата беше отворена и той видя налягалите около огъня мъже.

Рианон не е в опасност, опита се да си втълпи Ерик. Защо постоянно ме преследват видения за нейната смърт?

Тя е тази, която иска да ме види мъртъв, опита се да си припомни той.

Имаше нужда от сън. Единствената рана, която беше получавал в бой, беше от нейната стрела. И въпреки това денят беше дълъг и напрегнат, нищо, че беше завършил с победа. Утре щеше да стане рано и да препусне право към дома си.

Беше изпълнил своята част от споразумението и щеше да продължи да я изпълнява. Защото датчаните нямаше да се примирят с поражението и скоро щяха да тръгнат отново да плячкосват и грабят.

Ерик се отпусна обратно в леглото и затвори очи.

Заспа бързо, но беше неспокоен. Отново и отново сънува, че страшна заплаха дебне жена му, и на няколко пъти скачаше от леглото.

Невъзможно. Рианон не беше в опасност. Мергуин беше при нея и щеше да я пази от всички заплахи.

На разсъмване се предаде и стана. Изскочи раздразнено от стаята си и откри Роло до огъня. Скрил глава в ръцете си, едрият викинг хъркаше звучно. Ерик го блъсна с ботуша си.

— Събуди нашите — заповяда рязко той. — Време е да тръгваме.

Роло примигна и скочи на крака. После се развика към другарите си.

Ерик излезе навън и вдъхна дълбоко хладния утринен въздух. По тревата блещукаха капчици роса, околните хълмове бяха забулени в мъгла. Рочестър беше прекрасен град. Ненапразно датчаните го обсаждаха толкова дълго.

Ерик беше сигурен, че един ден ще се върнат.

Той повика едно момче и му нареди да изведе коня му от обора, както и да извести на краля, че норвежко-ирландската войска тръгва само след няколко минути.

Хората му вече бяха събрани на двора, натоварени с отмъкнатата от датчаните плячка. Ерик се изненада, когато видя Роуан, възседнал коня си, готов за път. На седлото зад него седеше танцьорката.

— Кралят няма да тръгне с нас — извика му той и се запъти към него.

— Знам. Той ми позволи да служа при вас — отговори кратко Роуан.

Ерик го погледна замислено. Момъкът проявяваше многостранни таланти — дали пък накрая нямаше да се окаже търсеният предател? Добре, Роуан можеше да тръгне с него, но от днес нататък щеше да бъде под постоянно наблюдение — и той, и Рианон.

— Да вървим — заключи Ерик и се обърна към отряда си. Изкрещя някаква заповед и препусна към градските порти.

Отивам си у дома, мислеше той. Отивам при жена си…

Дойде времето скъпата ми съпруга да изпълни всички обещания, които ми даде, каза си той и на лицето му изгря усмивка. А той щеше да се погрижи тя да удържи дадената дума. Да спази всяко обещание поотделно.