Хедър Греъм
Робинята на викинга (19)

Осемнадесета глава

Битката беше кратка и безпощадна.

Само след няколко седмици вече бяха заклещили датчаните в Лондон и боевете се пренесоха сред стените на стария римски град.

Ерик беше възседнал своя Александър и се взираше в разрушения Лондон. Опожарено, безутешно място, където още дълго време нямаше да живеят хора. Мъже с колички събираха посечените тела; сред руините се ровеха деца и жени с надеждата да открият нещо за ядене.

Е, поне всичко свърши, каза си уморено Ерик.

И той отново беше оцелял, заедно с Роло и голяма част от хората си. Ерик беше свикнал с войната; през целия си живот не се беше занимавал с нищо друго. Но днес, взрян в руините на този някога велик град, усещаше в сърцето си безкрайна умора от кръвопролитията, болките и безутешността на войната и се радваше от дън душа, че само след няколко дни отново ще се завърне вкъщи. В своя дом…

Първо трябваше да бъде сключен мирен договор. Защото коварният датчанин Гунтрум отново бе съумял да избегне страшната битка.

Англия трябваше да бъде разделена на две части. Датчаните получаваха Есекс, Източна Англия, източните Мидленди и земята северно от Хъмбър. Алфред щеше да управлява цялата южна част и вече никой нямаше да поставя под въпрос владичеството му.

Щеше да има мир. Само че колко ли щеше да трае?

Ерик обърна коня си, за да не гледа повече разрушения град, и препусна към лагера пред крепостната стена.

Когато чу пронизителен писък, последван от ужасени викове и звън на стомана, той пришпори коня си. Някъде наблизо се водеше бой с мечове. Стигна до една горичка и откри група мъже. Повечето бяха от неговите хора, но имаше и неколцина от най-близката свита на краля. Датски нападателен отряд се беше нахвърлил върху тях. Ерик светкавично измъкна меча си и се хвърли в боя. Откри Роло в най-голямата бъркотия, скочи от коня и си проби път до приятеля си. Застанали гръб в гръб, двамата бяха непреодолима, смъртоносна бойна машина.

— Кълна се в чертозите на Валхала! — изрева Роло. — Какво правят тия? Точно в деня, когато трябва да подпишем мирния договор!

— И аз не знам! — изрева в отговор Ерик. Пък и в този момент му беше все едно. Неприятелят връхлиташе от две страни и той имаше нужда от цялата си сила, за да размахва меча достатъчно бързо. Иначе нямаше да спаси кожата си. Препъна се в един паднал датчанин и това се оказа спасението му, защото един меч изфуча като змия във въздуха и прелетя на косъм от главата му. Ерик скочи и с един замах отсече главата на нападателя си. После пое дълбоко въздух, защото откри на близкото възвишение един самотен ездач, който внимателно оглеждаше бойното поле. Присви очи и се опита да различи знаците на наметката му.

В този момент мъжът вдигна ръка и във въздуха блесна сребърно острие. Ерик изруга и светкавично вдигна щита си. Камата се удари с голяма сила в тежкия щит и падна на земята.

Ездачът се обърна и препусна към гората.

Ерик коленичи и вдигна камата. Веднага разбра, че е същата като онази, която беше убила Роуан.

Оцелелите датчани се втурнаха да бягат и скоро изчезнаха между дърветата. Ерик изкрещя на Роло да го следва и се втурна към жребеца си. Препусна като луд, но непознатият конник беше изчезнал и не се знаеше в каква посока се е отправил. Ерик изруга на всички езици, които знаеше, и изтощено препусна обратно към лагера.

Младият Йон от Уинчестър, любимецът на краля, тъкмо се беше навел над мъртвото тяло на един датчанин. Надигна се и се потърси от отвращение, когато Ерик се приближи до него.

— Може ли да се има доверие на мирния договор, след като се случват такива неща?

Едуард от Съсекс, най-добрият приятел на Йон и някогашен верен придружител на Роуан, се присъедини към тях.

— Да бъда проклет, ако разбирам нещо! Тези тук не дойдоха да се бият и да победят, а само да убиват!

— Това не е необичайно за датчаните — възрази горчиво Йон.

— Не съм сигурен — отговори Ерик и поклати глава. — Какво като са датчани? Мъжете се бият, за да спечелят или да се защитават. За какво друго?

Никой не можа да му отговори. Събраха ранените си и се върнаха в лагера. Ерик изми кръвта от лицето и ръцете си, смени туниката си и се запъти към палатката на Алфред. Кралят беше там и слушаше един писар, изпратен от Гунтрум с подробните условия на мирния договор.

— В този проклет договор няма нито една вярна дума! — прекъсна го грубо Ерик.

Алфред се опита да го успокои:

— Вече изпратихме вест на Гунтрум и го обвинихме в коварство и предателство. Той отрича да е имал нещо общо с нападението. Изпрати ми една от дъщерите си за заложница, за да потвърди истинността на думата си.

— Значи предателят е между нас — отговори мрачно Ерик. — Предател, който е особено зле настроен към мен — или по-точно, стреми се да ме премахне от пътя си — и то от деня, в който кракът ми стъпи на английския бряг. Всичко започна с това, че посланието ви не стигна до Рианон и корабите ми бяха нападнати от хората й. После, когато потеглих на юг, за да се срещна с вас и да се изправим отново срещу датчаните, някой ги беше предупредил за пристигането ми. Освен това имам всички основания да вярвам, че младият Роуан загина не от вражески меч, а бе убит, за да предизвика размирици в дома ми.

Откъм входа на палатката се чу ужасено охкане. Младият Йон от Уинчестър се втурна вътре, все още в бойното си снаряжение.

— Кълна се във всичко свято, лорд Ерик, наистина ли мислите, че младият Роуан е бил подло убит?

Ерик хвърли на масата камата, с която непознатият ездач се бе опитал да го убие.

Алфред огледа внимателно смъртоносното оръжие и изработката му. Умореното му лице се разкриви от болка и той се отпусна в стола си.

— Какво е това? — учуди се Йон.

Алфред му направи знак да вземе камата и момъкът побърза да изпълни заповедта. Кралят пое дълбоко въздух и заговори:

— Камата принадлежи на Уилям. Уилям от Нортъмбриън. Не може да има грешка. Сигурно е станало недоразумение…

Уилям от Нортъмбриън. Точно така. Уилям и Алън, Йон и Едуард бяха в дома му, в дома на Рианон, когато Алфред го повика на бой с датчаните. Уилям не замина с тях за Ирландия, но в отряда имаше много мъже от Есекс, повечето от които бяха под командата на Роуан.

— Няма недоразумение — отговори тихо Ерик. — Имам две такива ками. Едната беше извадена от гърба на Роуан в Ирландия, а с другата се опитаха да ме убият тази сутрин.

— В Ирландия…

— Потърсете един мъж на име Харолд от Мерсия. Ако е преживял последната битка, може би ще хвърли известна светлина върху събитията — предложи Ерик.

Алфред отиде до входа на палатката си и заповяда на застаналия отпред страж да потърси Харолд от Мерсия. После скръсти ръце на гърба си и се заразхожда нервно в тясното помещение. Само след минута се появи възрастният мъж, който беше разговарял с Ерик след смъртта на Роуан в Ирландия, и коленичи раболепно пред краля.

— Викали сте ме, милорд.

— Станете! — заповяда Алфред и воинът изпълни заповедта. Хвърли бърз поглед към Ерик и Йон и побеля като платно. Погледна към масата и като видя камата, целият се разтрепери. Обърна се и понечи да избяга навън, обзет от паника.

Йон застана пред изхода и му препречи пътя. Ерик го сграбчи за рамото и го завлече обратно пред краля.

— Бяхте ли на служба при Уилям от Нортъмбриън, когато заминахте за Ирландия?

— В служба на Уилям? Защо, не, не, разбира се, че не, кралю. Служех на младия Роуан, само на него.

— Наистина ли му служехте? — попита студено Ерик. — Или най-коварно го убихте в гръб? За шепа злато, обещано ви от Уилям?

Бледото лице на мъжа подпечата съдбата му. От гърлото на Йон се изтръгна дрезгав вик, той измъкна светкавично ножа си и прониза гърлото на предателя.

Отвратен от гледката, Алфред му обърна гръб. Увисналите му рамене издаваха дълбока болка и изтощение.

— За бога, Йон, аз цял живот се борих да дам закони на тази страна! А ти извърши убийство, и то пред очите ми!

— С радост ще платя обезщетение на близките му — отговори гневно младият Йон. — Може би и те са алчни като него и ще са щастливи да измъкнат малко пари от смъртта му. За бога, Алфред, та той е убил Роуан!

— По заповед на Уилям — прекъсна го рязко Ерик. — Отивам да го доведа.

Той изскочи като луд от палатката и хукна към мястото, където се бяха настанили хората на Уилям. Профуча като вихър покрай насъбралите се воини и отметна платнището на палатката.

Вътре нямаше никой. Ерик се обърна, сграбчи за ръкава първия мъж, който му попадна пред очите, и го попита къде е господарят му. Никой не знаеше и макар че ги заплашваше с най-страшни наказания, той не можа да научи какво е станало. Научи само, че сутринта Уилям е излязъл на езда, придружен от Алън от Кент, и оттогава не се е връщал.

Ерик все още разпитваше хората на Уилям, когато дотичаха Йон и Едуард.

— Никой не го е виждал, него и Алън. Уилям сигурно ви е видял да вдигате камата и знае, че вече разполагате с доказателство срещу него. Тръгнал е на юг.

— Веднага тръгваме след него — отговори кратко Ерик.

Йон погледна замислено приятеля си Едуард и заговори с треперещ глас:

— Да, ще тръгнем след него, и то незабавно. Вече наредихме на вашия Роло да събере багажа и да доведе коня ви. Трябва колкото се може по-бързо да стигнем до брега, до дома ви.

Ерик усети как го обзе леден студ. Усети страха, който мъчеше Мергуин, откакто бе стъпил на чуждата земя.

— Защо трябва да тръгнем към дома ми? — попита дрезгаво той.

— Защото смятаме, че… — започна несигурно Йон и пое дълбоко въздух, но Едуард го изпревари:

— Смятаме, че Уилям от Нортъмбриън отдавна желае жена ви. Съдим за това по някои забележки, които отправяше към Роуан, по неща, които виждахме със собствените си очи, а има и такива, които са само предположения. Мислехме, че всичко е на шега. Обаче Уилям съвсем сериозно смяташе, че ако Роуан се махне от пътя му или ако Рианон изгуби благоволението на краля, той ще има повече шансове да я получи. А сега е на път да загуби всичко, затова предполагаме… уверени сме, че ще рискува дори живота си, за да може да излее омразата и гнева си върху нея.

Ерик здраво стисна ръце в юмруци. После отметна глава назад и нададе пронизителния си боен вик. Бойният вик на дома Вестфалд, който този път изразяваше не само гняв, но и безкрайна болка, страховитият рев на вълк в беда.

Скоро се появи Роло, възседнал грамадния си петнист жребец. Доведе му Александър, Ерик се метна на седлото и пришпори коня в луд галоп. Останалите препуснаха след него.

 

 

Дните на Рианон минаваха бавно.

Беше пролет и земята се будеше за нов живот. Новините от бойното поле идваха редовно. Ерик изпращаше всяка седмица вестоносец и Рианон беше добре осведомена за хода на сраженията. Докато не подпишеха мирния договор, опасността не беше отминала. Рианон знаеше, че и Мергуин, въпреки привидното си спокойствие, тръпне от нетърпение и се старае да не я оставя дълго време сама. Друидът наблюдаваше усилено небето, морето и вятъра и често излизаше навън; Рианон не знаеше къде ходи и какво прави през време на отсъствията си. Тревогата й непрекъснато нарастваше.

Когато един следобед пред портите на града се появи Уилям от Нортъмбриън, Рианон беше сама. Мергуин се беше скрил някъде в гората, а Дария и Адела бяха слезли на брега, за да посрещнат пълния с подаръци кораб, изпратен от Олаф и Иърин.

Стражите, които познаваха цветовете на Уилям, веднага отвориха градските порти, а прислужниците побързаха да уведомят Рианон. Тя забърза към вратата, сигурна, че вестите са лоши, щом е дошъл самият Уилям, а не някой слуга или войник.

Излезе на двора и спря с лудо биещо сърце. Уилям очевидно беше препускал с най-голямата възможна бързина насам и това я уплаши още повече. Беше сам, придружаваше го единствено постоянният му спътник Алън. Рианон ги поздрави учтиво и им предложи да хапнат и пийнат, но Уилям скочи от коня си и я сграбчи за раменете.

— Нямаме време, Рианон! Заповядайте на слугите да донесат ейл и малко хляб и сирене за из път. Трябва да бързаме.

— Защо? Какво се е случило? Къде трябва да отидем? — извика стреснато тя.

— Ерик е ранен. Не бива да се движи. Непрекъснато пита за вас. Обещах да ви заведа при него колкото се може по-бързо.

— О! — изплака ужасено Рианон и застина на мястото си, неспособна нито да се помръдне, нито да размисли. — Трябва… трябва да намеря Адела и да събера багажа си…

— Не! Тръгваме веднага. Заповядайте на прислугата да донесе храна и бира и потегляме. Още сега. Нямаме никакво време.

— Трябва да взема Гарт.

— Какво? — извика Уилям и стисна ръката й.

— Гарт е синът ми. Не мога да тръгна без него.

Уилям поглади замислено мустака си, усука го няколко пъти и внезапно се усмихна.

— Да, разбира се, мила моя. Вземете сина си, но побързайте.

Рианон го послуша. Трепереща от страх, тя тръгна към стаята си. Коленете й поддаваха. Ето го ужасът, който отдавна висеше заплашително над нея. Ерик отново беше предизвикал смъртта и този път тя нямаше да му прости. Той беше велик воин, един от най-добрите и умееше да си служи с меча като никой друг. Но всеки човек е смъртен и сега мъжът й беше ранен и може би умираше, след като беше станал най-важното нещо в живота й. Не! Все едно какво беше предопределила съдбата, той нямаше да умре! Тя нямаше да го позволи!

Гарт спеше. Без да обръща внимание на плача му, Рианон го вдигна от леглото и го уви в голяма ленена кърпа. Наметна се с първата пелерина, която й попадна пред очите, и хукна надолу по стълбите. Междувременно слугите бяха оседлали една кобила и бяха напълнили чантите на седлото с храна.

Патрик беше излязъл на двора и слушаше с напрегнато внимание разказа на Уилям за похода към Лондон.

— Нека и аз тръгна с вас — предложи развълнувано той.

— Не! — възпротиви се остро Уилям. — Ерик изрично настоя да останете в дома му при Адела и сестра му. Той има нужда да знае, че градът е в сигурни ръце.

— О, Патрик! — изплака отчаяно Рианон. Младежът я прегърна за сбогом, помогна й да се качи на коня и сложи Гарт в скута й.

— Той ще се оправи, милейди, ще видите, че ще се оправи! Ерик е от желязо, нали знаете. Вярвайте в това и всичко ще бъде наред.

— Да вървим, Рианон! — настоя Уилям.

— Да! Да тръгваме! — прошепна задавено Рианон. — Бързайте, Уилям, и ме отведете колкото се може по-бързо при него! Патрик, нека Бог бъде с теб!

— И с вас, милейди!

Уилям тръгна напред. Рианон и Алън го последваха в бърз галоп. Излязоха от градските порти и се насочиха към крайбрежните скали. Рианон не можеше да спре сълзите си. Изобщо не забелязваше в каква посока яздят.

Ала Мергуин, който тъкмо излизаше от гората, видя тримата ездачи и стисна до болка юмруци. Затвори за миг очи, но бързо разтърси глава и хукна към оборите. Без да обръща внимание на болезненото биене на сърцето си, скочи върху голия гръб на един кон. Не се трогна дори от загрижените викове на Патрик и ратаите и изхвърча като вихър през портата.

Конниците бяха доста далеч от града и тъкмо се скриваха в гората. Мергуин препусна с все сила и ги настигна точно в мига, когато се готвеха да завият по една сенчеста пътека.

— Рианон! — извика задавено той.

Рианон веднага дръпна юздите на кобилата си.

— Откъде се взе този стар глупак? — попита ядосано Уилям.

— Трябва да го почакаме! — настоя възбудено Рианон и се обърна назад. — Мергуин! Ерик е ранен! Трябва веднага да отида при него!

Мергуин забави ход и се приближи към малката група. Погледна Рианон, после впи поглед в Уилям и тихо отвърна:

— Ерик не е ранен. Ерик от Дъблин не е получил дори драскотина.

— Откъде можеш да знаеш това ти, стари лъжецо? — попита подигравателно Алън. — Нали бяхме до него! Идваме направо от бойното поле. Той ни помоли да отведем жена му при него.

Мергуин бавно поклати глава. После се промуши с коня си между Рианон и Уилям.

— Ако Ерик от Дъблин беше на смъртно легло, аз щях да го знам. Не отивай с тях, Рианон. Дръж здраво бебето и препускай като дявол към къщи. Тръгвай!

Той плесна с все сила задницата на кобилата и уплашеното животно направи огромен скок. Рианон изпищя и едва успя да се задържи на гърба й. Притисна Гарт до гърдите си и изпълни заповедта на стария друид. Сърцето й се обливаше в леден страх. Тъкмо когато обърна кобилата по тясната пътека, Уилям изкрещя предупредително и Алън бързо й препречи пътя. Рианон не успя да му избяга, не и с бебето в ръцете си. Единствената й грижа беше малкият да не падне и да бъде стъпкан от подплашените коне. Чу остър вик, който внезапно се прекъсна, чу и шум от удар. Обърна се стреснато и успя да види как Мергуин се олюля и се строполи с глух стон на земята.

Рианон скочи от кобилата си и хукна към стария друид, без да изпуска Гарт от ръцете си.

От гърлото й се изтръгна ядно проклятие. Вдигна поглед към Уилям и изсъска като змия:

— Той каза истината! Каква игра играете?

После остави Гарт на земята до себе си и положи главата на Мергуин в скута си. Очите му се отвориха, сиви като сумрака в гората, тайнствени, изпълнени с болка.

— Оставете го да си лежи! — заповяда грубо Уилям.

— Но вие го ранихте!

— Трябваше да го убия!

— Копеле! Алфред ще ви обеси.

— Алфред няма да има тази възможност, защото никога няма да ме види.

— Мергуин — прошепна умолително Рианон, без да обръща повече внимание на Уилям. Прастарите очи на друида се втренчиха в нейните и от гърлото му се изтръгна стон.

— Трябва да го отнеса в къщи! — проплака Рианон. — Ако остане да лежи тук, ще умре!

— Нека да умре. А вие, лейди, няма да се завърнете в дома си.

— Моля ви се, Мергуин, стиснете зъби! Останете жив, умолявам ви! Сигурна съм, че някой ще ви потърси.

— Рианон — пошепна задавено друидът. Само тя можеше да го чуе, защото се бе навела над устните му. — Не се бой за мен. Достатъчно дълго съм живял. Успях да те предупредя и намесата ми не беше напразна. Ерик препуска насам и скоро ще бъде съвсем близо до теб. Опитай се да ги забавиш. Създавай им всевъзможни пречки. Ако съм успял да разваля плана на тоя предател, значи съм изпълнил предназначението си в Англия и ми е дошло времето да се срещна с хората, които обичам, в един нов, по-добър живот.

— Не! — изплака Рианон и по бузите й потекоха сълзи. — Не, Мергуин, не!

Тя скочи на крака и впи поглед в ухиленото лице на Уилям.

— Или ще му помогнете, или няма да направя нито крачка повече!

Мъжът се ухили още по-широко и се наведе от седлото.

— Ще тръгнете, и то веднага, милейди, или ще заповядам на Алън да ви вземе бебето и да опре ножа си в гърлото му. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Няма да посмеете! — изкрещя извън себе си Рианон.

— Алън!

— Не!

Тя вдигна Гарт от земята, притисна го до себе си и отново втренчи поглед в бледото лице на Мергуин. Очите му бяха затворени. Хлътналите му черти бяха приели маската на смъртта. Не, нямаше да го остави да умре сам!

Но не можеше и да рискува живота на сина си!

— Милейди? — повтори нетърпеливо Уилям. Рианон не се помръдна. — Качете се на коня си или ще ви взема детето и ще го дам на Алън. И не се опитвайте да ми избягате. Ще причиня болка и на вас, и на бебето.

Единственият й шанс беше да възседне коня си и да му избяга, за да може да се върне при Мергуин. Трябваше да му избяга, трябваше…

Ала когато възседна кобилата си, Уилям улови здраво юздите й. Сам щеше да я води.

— Трябва да бързаме! — намеси се предупредително Алън.

— Къде отиваме? — попита смаяно Рианон.

— При датчаните — обясни кратко Уилям. — Достатъчно съм снабдявал Гунтрум с ценни сведения, достатъчно съм го предупреждавал. Сега е време той да изпълни обещанието си и да ми осигури подобаващо място в двора си. Вие ще го споделите с мен.

— Алфред ще поиска връщането ми.

— Може би. Но дотогава, скъпа моя, ще бъдете толкова омърсена, че няма и да си помислите за връщане при мъжа си. Той също няма да иска жената, която ще благоволя да му върна, нали, Алън?

Алън избухна в смях. Рианон приближи кобилата си до Уилям. Ръката му държеше поводите небрежно. Тя стисна Гарт с две ръце и с все сила заби пети в хълбоците на животното. Бедната кобила препусна напред с такава скорост, че юздите бяха изтръгнати от ръцете на мъжа.

Притиснала здраво бебето, Рианон правеше отчаяни опити да улови висящите поводи, докато конят препускаше без посока из гората. Клоните на дърветата се захващаха в косата и шибаха лицето й, но тя не смееше да намали темпото. Улови поводите, но веднага ги изпусна, защото кобилата се понесе като вихър по една стръмна и камениста пътека. Изведнъж обаче животното спря толкова рязко, че Рианон с мъка се задържа на седлото. След миг препусна отново, но Уилям вече я беше настигнал. Мършавото му лице беше разкривено от гняв, черните очи святкаха злобно.

— Само още един опит като този тук и ви обещавам, че ще сложа детето ви под копитата на коня си. А той е свикнал да тъпче неприятелите по време на боя и лесно ще се справи с един толкова мек череп.

Рианон сведе глава, за да задържи напиращите сълзи. Знаеше, че повече няма да посмее да изложи на опасност живота на сина си. Как можа да прояви такова лековерие? Как стана толкова лесна плячка в ръцете на този убиец?

Погледна го и в очите й проблесна твърда решителност.

— Добре, милорд. Продължаваме пътя си.

— Ако се съмнявате в заплахата ми…

— О, разбира се, че не се съмнявам. Напълно вярвам, че сте в състояние да убиете едно беззащитно кърмаче. Докато битката срещу истински мъже явно не е по силите ви.

Уилям застана съвсем близо до нея и с все сила я плесна през лицето с опакото на ръката си. Рианон политна назад и стисна здраво зъби, за да се задържи на седлото. Уилям се вгледа в лицето й и устните му се опънаха в злобна усмивка.

— Скоро ще се научите на уважение и учтивост, милейди. Пред нас има безброй дни и нощи, в които ще ви обучавам.

Дни и нощи… Рианон спря да диша. Кошмарът се превръщаше в действителност.

Къде беше Ерик? Дали все още беше при краля? Мергуин искаше да я предупреди, но закъсня. Очите й се напълниха със сълзи при мисълта, че най-верният й приятел все още лежи ранен на пътеката. Или вече беше заел мястото си в чертозите на Валхала и прегръщаше онези, които беше обичал и изгубил. „О, Мергуин, помогни ми още веднъж! — помоли се безмълвно тя. — Нека някой ми помогне, Господи, направи така, че някой да дойде!“

 

 

Още щом стигна пред портите на града, Ерик разбра, че Уилям го е изпреварил. Влезе в двора пред дома си и извика на стражата да намери Патрик.

Ужасът, изписал се върху добродушното лице на момъка, окончателно го убеди, че се е случило нещо неотвратимо. Без да слиза, Ерик започна да задава въпроси:

— Дойде ли Уилям от Нортъмбриън? Кога се появи?

— Да, Ерик. Каза, че сте ранен, и лейди Рианон взе бебето и тръгна с него.

— Преди колко време потеглиха? — попита прегракнало Ерик. Малкият му отряд беше препускал ден и нощ, за да скъси преднината на предателя. Яздиха три дни без прекъсване, но Уилям се оказа по-бърз.

— Може би час, най-много два. Слава богу, вие сте жив и здрав, милорд! Защо тогава Уилям…

— Ерик! — Дария, която бе чула пристигането му, изскочи като вихър в двора. — Ерик, ти си добре! Защо ни казаха, че…

— По-късно ще ви обясня всичко. Сега трябва да намеря Уилям и да му отнема жена си.

— И детето — допълни тъжно Дария.

— Детето? Значи наистина е взел и детето ми?

— Да, Ерик. Изчезнаха толкова бързо, и то точно когато Адела и аз отсъствахме. Татко изпрати кораб с подаръци, знаеш ли! О, Ерик!

— Къде е Мергуин?

— Сигурно е при тях — отговори глухо Патрик. — Дотича тук и се метна на гърба на една кобила, за да ги настигне. Кобилата се върна преди малко. Тъкмо се готвех да тръгна да го търся, преди да се е смрачило.

— Аз ще го намеря — отговори твърдо Ерик.

После обърна белия жребец и се понесе към портата. Роло, Едуард и Йон го последваха.

— Чакайте! — провикна се подире им Дария. — Нека дойда с вас! Може би ще ви помогна с нещо!

Ерик рязко дръпна юздите на Александър.

— Веднага се прибери вътре! — заповяда й грубо той. — Не искам и ти да се излагаш на опасност!

Едва бе успял да й обърне гръб, когато Дария се понесе като вихър към оборите. Тя е дъщеря на баща ни, помисли си с неволно възхищение Ерик — и на Иърин от Тара!

Малкият отряд излезе от градските порти и препусна в пълен галоп към крайбрежните скали. Когато Рианон падна в ръцете на датчанина Йорг, той бе успял да я измъкне без усилия, но днес положението беше коренно различно. Уилям беше загубил всичко и отчаянието го тласкаше към безумни постъпки. Той беше виновен за много неща, освен това бе предал краля си и знаеше, че за предателя няма пощада. Със сигурност беше готов да заложи живота си на карта, само и само да повлече след себе си Рианон и Ерик.

А детето! Защо Рианон не беше оставила малкия вкъщи? Не, Ерик много добре знаеше, че жена му не се отделяше от детето. Знаеше също, че е готова да стори всичко, за да го защити. От всички пори на тялото му избликна пот, ръцете, които стискаха юздите, се разтрепериха. Ако намереше Уилям, с какво удоволствие щеше да го разкъса с голи ръце.

Той смръщи чело и устреми поглед напред. После задавено изохка. Недалеч от пътеката лежеше неподвижна мъжка фигура. Ерик скочи от коня и падна на колене пред сгърченото тяло. Мергуин, с лице сиво като смъртта, със затворени очи.

— Господи! — процеди през зъби Ерик, вдигна внимателно стария си учител и го притисна до гърдите си. — Онзи негодник ще умре, дори само заради това, което ти е сторил, стари ми приятелю. Кълна се в честта на майка си!

Той опря глава в гърдите на стареца и чу слабото биене на сърцето му. Слава богу, беше жив! Но не можеше да го вземе със себе си. Трябваше да го остави да лежи тук. А ако не успееше да го отнесе през морето, за да го погребе в ирландска земя, щеше да излезе с кораба си в открито море, да го положи върху един сал заедно с руните и келтските му кръстове, да го запали и да го пусне да се носи по водата. Така щеше да освети пътя му към залите на Валхала. Господи, как щеше да му липсва! До края на живота си щеше да усеща отсъствието му.

Внезапно старческите гърди се раздвижиха. Мъдрите сиви очи се отвориха, очевидно с огромни усилия, и се впиха в неговите.

— Не губи време с мен, принце. Аз съм си добре тук в гората. Тя знае, че Уилям е предател, и ще се опита да го спре. Побързай да я настигнеш. Тръгнаха на север по продължение на скалите и хълмовете. И без това си закъснял. Побързай. Остави ме да лежа тук и изчезвай, чуваш ли!

— Не мога да те оставя да умреш тук!

Мергуин се усмихна и му махна с ръка да се наведе над устата му. Пошепна му нещо и изтощено се отпусна назад.

— Роло, ела и вземи Мергуин. Качи го на коня си и го отведи у дома с най-голямата възможна предпазливост.

— Но така ще останете само трима! — възрази възбудено приятелят му.

— Вече съм яздил съвсем сам срещу двайсет мъже — отвърна сухо Ерик. — Вземи Мергуин. Йон и Едуард трябва да отмъстят на Уилям за смъртта на стария си приятел, а аз искам да си върна жената и детето. Тръгвай сега, и по-бързо!

Роло изпълни заповедта, без повече да се противи. Ерик скочи на седлото и препусна напред. Едуард и Йон го последваха.