Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викингите Маколиф (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Viking’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 149 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2014)

Издание:

Хедър Греъм. Робинята на викинга

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-021-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Соня)
  3. — Корекция от hrUssI

Пролог

Той бе заченат по време на една буря, в нощ, предопределена от гнева и страстта.

Роди се, когато светкавица проряза небето, и по всичко изглеждаше, че бурите ще определят живота му и за в бъдеще.

Ярка светкавица разкъса нощния мрак и Иърин, кралицата на Дъблин, простена мъчително. Прониза я пареща, безмилостна болка. Прехапа устни, защото беше сигурна, че раждането ще мине леко, и защото не искаше да уплаши нито онези, които се бяха събрали около нея, нито краля, своя съпруг и повелител. Болката се засили, достигна връхната си точка и бавно отшумя. Иърин пое дълбоко дъх. После затвори очи и дори се усмихна, припомнила си нощта, за която беше сигурна, че е заченала детето. Двамата с Олаф бяха излезли на езда и бурята ги изненада далече от крепостните стени. Добре, че скалистият морски бряг беше осеян с пещери. Този ден тя беше сърдита на Олаф — макар че вече не помнеше защо. Ала гневът никога не беше пречка за пламтящата помежду им страст. Така беше станало и в онази нощ. Разменените ядни думи само подклаждаха огъня на желанието.

Иърин помнеше всяка подробност. Олаф й изкрещя нещо, после избухна в смях и я грабна в обятията си. Тя му отговори гневно, но веднага забрави причината за спора и падна в плен на буйната му целувка. Докато навън бурята бушуваше с пълна сила, Олаф я хвърли на земята, а когато блесна първата светкавица, двамата създадоха живота, който скоро щеше да се появи на бял свят. Иърин се радваше на детето, защото обичаше съпруга си повече от всичко на света. И никога нямаше да забрави как беше изглеждал в онзи съдбоносен ден нейният викинг. Помнеше кобалтовосините очи, които умееха да гледат с неизказана нежност и да пламтят от луда страст. Помнеше нежността на силните му ръце, парещите му целувки, могъщата му прегръдка. Усещаше огъня на страстта му дълбоко в себе си като тръпките на светкавицата.

— О, господи! — изплака тя, когато се надигна нов прилив на болка и в сърцето й се надигна страх. Раждането на Лейт беше много тежко и тя се беше молила второто дете да дойде на бял свят по-бързо и безболезнено. Но ето че болката отново гореше в нея и заплашваше да разкъса тялото й.

Иърин усети меката ръка на майка си върху челото си.

— Защо, мамо? — пошепна измъчено тя. — Защо трябва да бъде толкова болезнено?

Мейви й се усмихна с обич и се опита да прикрие загрижеността си.

— Не е просто да родиш наследниците на Вълка, мила. — Чу се шум и Мейви изненадано вдигна поглед. Под сводестата врата беше застанал Норвежкият вълк, кралят на Дъблин. Внимателният му поглед обходи стаята, после грамадният, внушителен рус крал закрачи към постелята на съпругата си.

— Ето ме, принцесо. Бори се за мен. Дари ме с още един син.

Иърин се усмихна. Олаф отново се възхити от крехката й хубост и прозря силата, която се криеше под нея. Очите й блещукаха в наситенозелено и бяха също така неразгадаеми като силата й, тази сила, която държеше сърцето му в плен. Силата, която щяха да притежават и децата й. В наследниците им щяха да се обединят страстта на ирландците и физическата мощ на суровите викинги.

Иърин докосна с нежност ръката му, щастлива, че мъжът й е до нея.

— Този път ще бъде момиче! — пошепна тя и отново се усмихна.

Олаф сериозно поклати глава.

— Не. Ще родиш син.

— Син ли?

— Да. Мергуин ми каза.

— О! — изпъшка Иърин, но стисна зъби и не извика. Олаф беше до нея, тя стисна ръката му и в измъченото й тяло се вляха нови сили. Прониза я поредната пареща болка, но този път въздишката й издаваше облекчение. Детето почти бе успяло да си пробие път.

— Идва! — извика щастливо тя.

Олаф беше до нея и при първото раждане и вече знаеше как трябва да я държи. Много скоро детето се плъзна от утробата на майката и разплаканата от щастие Мейви можа да потвърди, че наистина е син.

— Поне хубав ли е? — попита уплашено Иърин.

— Прекрасен — успокои я Олаф.

Прислужниците на кралицата побързаха да окъпят малкия и го подадоха на майка му. Като видя колко е голям синът й, Иърин смаяно отвори очи.

— Още едно русо бебе… — промърмори недоволно тя, а Олаф се засмя и целуна влажната коса с цвят на абаносово дърво.

— Май ще се наложи да почакаш за дъщеря, любов моя — подразни я той. — Пък и не е сигурно, че тя ще има твоята коса…

— Как смееш да ми говориш за още деца в такъв момент! — възпротиви се със слаб глас Иърин.

— Е, ще почакам да се възстановиш, но не много дълго — пошепна в ухото й той и я погледна с дълбока любов и привързаност.

— Ами очите му?

— Сини като бащините му — отговори с въздишка Мейви и намигна на зет си. Тя също не можеше да се нагледа на детето.

— Цветът може да се промени — отбеляза Иърин.

— Лейт има ирландски очи — напомни й Олаф.

— Разбира се, очите често се променят — подкрепи дъщеря си Мейви.

— Не, неговите няма. — Олаф беше напълно сигурен в думите си. Очите на детето бяха ясни и будни, юмручетата му здраво стиснати, гласът му звучеше заповеднически. — По всичко личи, че малкият знае още отсега какво иска — отбеляза доволно той.

— Като баща си — промърмори Иърин. Тя вече обичаше втория си син с цялото си сърце. Отпусна се в леглото и поднесе гърдата си към търсещата му уста. Малкият веднага намери топлото зърно, стисна я с юмручето си и започна да суче с такава сила и сигурност, че майката уплашено изохка, а после избухна в смях.

След малко Олаф забеляза, че очите на жена му се затварят. Гъстите черни мигли паднаха върху поруменелите й страни. Мейви проследи погледа му и кимна. Той понечи да вдигне сина си, но Иърин веднага се събуди. Отвори широко очи и в погледа й пламна паника. Ръцете й конвулсивно стиснаха бебето.

— Не го пипай! — проплака тя и Олаф разбра страха й. Не беше минало много време, откакто първородният им син Лейт бе отвлечен от датчанина Фригид, ожесточения враг на Олаф. Сега Фригид беше мъртъв — убит от ръката на Олаф — но Иърин още не беше преодоляла страха си, че Лейт — или както сега новороденото бебе — може да бъде изтръгнат от ръцете й.

— Това съм аз, скъпа — успокои я Олаф. — Ще го взема, за да могат слугините да сменят чаршафите и да те измият.

Диво святкащите й очи отново се затвориха.

— Ерик — пошепна тя. — Ще го наречем Ерик. Лейт беше кръстен на моя брат, а второто ни бебе ще носи името на твоя.

Олаф я погледна с благодарност.

— Добре, нека бъде Ерик — съгласи се с готовност той. После отнесе новороденото до прозореца и втренчи поглед в личицето му. Косата на бебето беше гъста и почти бяла, очите му, все още широко отворени, бяха северно сини. И беше едро, много едро дете.

— Какъв юнак ще ми станеш… — промърмори в унес бащата.

— И добър викинг — чу се дълбок глас откъм вратата.

Олаф се обърна рязко и изгледа изненадано възрастния мъж, който току-що бе влязъл в стаята. Мергуин. Старец без възраст, викинг и друид, дете на северен майстор на руни и легендарна ирландска жрица на стария друидски култ. Той служеше на Ард-Рий, краля на ирландските крале, бащата на Иърин, но прекарваше много време в дома на любимката си. Иърин беше най-малкото от десетте деца на Ейд Финлейт и друидът я беше научил на много неща за живота. Обичаше я, беше готов да я брани от всяко зло и се отнасяше лоялно към съпруга й.

По всичко личеше, че законите на времето и пространството не важаха за Мергуин. Ето и сега беше пристигнал от усамотената си колиба в дивите гори, макар че никой не го беше повикал. Той просто знаеше, че детето ще се роди именно на този ден.

Нови светкавици прорязаха небето. Отблясъкът им озари лицето на жреца със странна светлина. В дългата му до пода брада засвяткаха искри. Светлината падна и върху детето и то сякаш запламтя в обятията на баща си.

— Викинг ли? — ухили се Олаф, поклати глава и посочи заспалата Иърин. — Само не го казвай високо — продължи предупредително той. — Майка му ужасно ще се ядоса.

Мергуин докосна лицето на бебето. Малкият посегна към ръката му и я стисна с всичка сила.

Олаф смръщи чело. Усети, че от друида се излъчва някакво предупреждение, и силно притисна бебето до широките си гърди, сякаш можеше да го защити от бъдещето му.

— Какво искаше да кажеш, стари черногледецо?

— Вълкът би трябвало да знае по-добре, вместо да ме ругае — отговори спокойно Мергуин. После млъкна и бавно пое въздух. — Това дете, милорд, е твое. Ще стане викинг. И също като баща си ще кръстосва световните морета. Ще воюва в безброй битки и мечът му ще отрази безброй удари. И ще победи хиляди бойци с ума и силата на десницата си. Той…

— Какво той? — попита напрегнато Олаф. Той обичаше от все сърце новороденото, но все пак Ерик беше вторият му син. Ако Лейт беше предопределен да властва в Дъблин, дали Ерик щеше да се опита да му оспори това право?

Мергуин веднага усети загрижеността на норвежеца и поклати глава.

— Съдбата ще го отведе в друга страна. Но там го очакват сериозни опасности.

— Синът ми ще се справи! — отвърна му уверено Олаф.

Мергуин го погледна право в очите. Никога не беше лъгал Господаря на вълците.

— Над него ще властва Один. Синът ви ще пътува по моретата сред бури и гръм и също такава бурна страст ще пламти в сърцето му. Когато порасне, ще падне мрак. Но…

— Говори!

— Скоро ще дойде и светлина. — Лицето на Мергуин беше сериозно, а Олаф, Господарят на вълците, не знаеше дали да се моли на християнския Господ, който бе приел в угода на жена си, или да падне на колене пред Локи, Один и Тор, боговете на родината му.

Най-добре беше да се помоли на всички. Олаф стисна здраво зъби и мускулите му се напрегнаха.

Мергуин се уплаши, че могъщият воин ще задуши детето в прегръдката си, и го изтръгна от ръцете му. Топлината на детското телце проникна в него и старият жрец затвори очи.

— Малкият ще прилича много на баща си. Има страстна натура и непрестанно ще се излага на опасности, но…

— Какво „но“? — настоя гневно Олаф.

Макар че Мергуин се усмихваше, очите му оставаха мрачни.

— Дай му добро образование, милорд. Научи го да се бие и да действа с ум и хитрост. Погрижи се десницата му да е силна и слухът му остър. Той ще стане викинг и ще трябва да се пребори с коварен, жесток враг.

Мергуин спря за миг. Детето го гледаше с очите на баща си — едновременно огнени и ледени. Това бебе разбираше предсказанията му! Усмивката на друида стана още по-дълбока.

— Родил се е със смелост, с гордост. С непобедимия дух на майка си и силата и волята на баща си. Дай му разум и опит, Олаф. После го пусни да тръгне по широкия свят, както направи с теб баща ти. И той е като теб — ще съумее да изкове сам съдбата си.

Олаф смръщи чело.

— Без загадки, друиде.

— Аз не говоря със загадки. Казвам ти всичко, което знам. Пусни го да си отиде и сам ще победи демоните си. А после…

— После?

— Е, милорд, крайната победа ще бъде за него. Също като теб, синът ти ще намери жена със силата на Один. Силата на бурята, силата на светкавицата, силата на гърма. Волята й непрестанно ще предизвиква неговата. Заради нея ще го грози опасност, но от нея ще дойде и спасението. Тя е необуздана и сприхава лисица. Красотата й е ослепителна, но омразата й е по-дълбока от морето, което разделя неговата и нейната родина. Ала не се безпокойте, господарю на вълците, вълкът ще опитоми лисицата и победата ще бъде за него.

Мергуин помълча малко и добави с едва забележима усмивка:

— Или лисицата ще опитоми вълка и тогава…