Хедър Греъм
Робинята на викинга (3)

Втора глава

Сърцето на Рианон се блъскаше лудо в гърдите й, краката й пареха от болка, дробовете й бяха толкова измъчени, че едва си поемаше дъх. Все пак тя продължаваше да тича между вековните дървета, все по-далеч от града, който беше нейна родина и нейно наследство. Откак се помнеше, бе живяла във война, но никога не се беше чувствала толкова близо до отчаянието и ужаса като днес.

Едва когато навлезе дълбоко в гората, спря да си почине. Познаваше добре местността и се радваше, че скоро ще настъпи нощта. Откри една обрасла с дебел пласт мъх скала, седна и тежко пое въздух. После напрегнато се вслуша дали викингите не са тръгнали да я преследват. След малко дишането й се успокои. Никой не я преследваше. Сигурно не я смятаха за достатъчно ценна плячка. Вероятно не знаеха коя е, а може би им беше все едно.

Побиха я студени тръпки.

Той можеше да я убие. И ако не беше толкова тежко ранен, със сигурност щеше да тръгне подире й.

Тялото й се тресеше. Тя затвори очи и отново видя пред себе си викинга, рус и могъщ, усети едва доловимия му мъжки аромат, почувства милувката на ръцете му…

Рианон пое дълбоко въздух. Той можеше да се прицели право в сърцето й и да я прониже, но не го направи. Сигурно бе разбрал, че тя ще избяга и ще предупреди краля, но въпреки това я бе пощадил.

Не, не беше много вероятно постъпката му да е проява на милост. Преди това се беше държал направо брутално. Но какво ли искаше да каже, когато настояваше да научи какво се е случило? Тя обгърна с ръце тесните си рамене и й се дощя да изкрещи с цяло гърло страха, гнева и отчаянието си. Какво се беше случило ли? Орда викинги бяха дошли от морето и бяха плячкосали дома й!

Трябваше веднага да тръгне на път. Трябваше да намери краля.

Рианон скочи на крака и се запрепъва по тясната пътека, докато стигна до бистър горски поток. През цялото време се беше питала отчаяно дали викингите ще сринат града със земята. Толкова много хора бяха загинали. Благородници, професионални войници, крепостни, всички без изключение бяха тръгнали на смърт за родината си.

В очите й запариха сълзи. Егмунд беше мъртъв. Милият, верен до смърт Егмунд с увисналите мустаци и тъжните кафяви очи. Не можеше да понесе мисълта за огромната загуба. Коленичи в калта и потопи лицето си в хладната, пенеста вода. Остави я да тече, за да измие мръсотията и милувката на викинга. Разтрепери се отново, но се принуди да се изправи. Дъждът най-после беше престанал. Трябваше да върви нататък. Трябваше да тича дотогава, докато настигне Алфред.

Изведнъж усети огромно нетърпение да види отново братовчед си, да се приюти под силното му рамо, да му изплаче умората и тъгата си. Не искаше да го товари с грижите си, но Алфред беше единственият, който беше в състояние да отмъсти на викингите.

Алфред беше израсъл в безкрайни битки с норманските завоеватели. Викингите бяха нахлули в страната още преди раждането му и бяха посекли хиляди мъже от Дорсет, Линкълншир, Източна Англия, Кент, Лондон, Рочестър и Саутхемптън. Алфред беше най-младият кралски син и преди да стане крал, бе изгубил трима братя. Когато се появи благоприятен случай, плати на викингите огромна сума, за да сключат примирие, но те бяха коварни и нарушиха договора. След това не му остана друг избор, освен да продължи войната.

Рианон знаеше, че кралят е изключителен воин. Под знамената му се бяха събрали много повече мъже, отколкото при който и да било друг крал. Той беше смел, мъдър и с добро сърце и тя го обичаше повече от всичко на света. Наскоро датската армия бе обсадила Рочестър. Алфред веднага се беше заел да събира войските си и да подготви поход срещу нашествениците, за да помогне на хората, затворени в крепостните стени.

Любимият й Роуан беше с краля. Слава богу, че не остана с нея, както възнамеряваше, защото никога нямаше да се предаде на нападателите и със сигурност щеше да загине. Вече беше загубила толкова много скъпи на сърцето й хора. Баща й, загинал в една от битките, които Алфред водеше срещу датчанина Гунтрум. Скоро след това майка й го последва в гроба. Не малко от хората й също бяха паднали под мечовете на викингите и тя нямаше да понесе, ако и Роуан си отидеше.

Рианон затича още по-бързо. Осъзнаваше, че за да стигне пеша до лагера на Алфред, ще са й необходими няколко дни. Първоначално възнамеряваше да избяга на кон, но викингът бе объркал плановете й. В онзи момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за паническо бягство. И сега нямаше кон, беше уморена до смърт и отчаяна, но трябваше да продължи. Не смееше да остане нито минута повече в опасна близост до викингите.

Затова продължи да тича, като напразно се загръщаше с ръце, за да се предпази от студа. Трепереше при мисълта, че онзи огромен рус натрапник може да я залови. Никога нямаше да забрави лицето му. Остро изсечените черти, леденосините очи на дивак. Предупредителните му думи още отекваха в ушите й и я пришпорваха да тича по-бързо. Можеше само да се моли на Бога никога повече да не го срещне.

Припомни си как го бе видяла за първи път. Как само стоеше на палубата на кораба си, уверен, че и най-страшните светкавици няма да го улучат. Безсрамен и нагъл, той бе донесъл смърт и разрушение в родния й град и бе погубил толкова мили на сърцето й хора. Имаше право, като още от самото начало пожела смъртта му, защото бе усетила, че хората му нямаше да продължат нападението без него.

Той не трепна дори когато стрелата й полетя право към сърцето му! Едва в последната секунда отстъпи встрани и избягна смъртта. Рианон презираше гордостта и високомерието му, мразеше го заради пролятата кръв и плячкосването на дома й. Трябваше да избяга много по-рано, но беше изпитала отчаяно желание да го убие. И какво постигна с това? Едва не падна мъртва в краката му!

В тялото й плисна гореща вълна. Грамадната фигура на норманина и леденият гняв в очите му не можеха да се изличат от паметта й. Ръката му я пристягаше като окова, силата на мускулите му още пареше тялото й. Никога досега не беше изпитвала такава заваляваща омраза и страх. Никога нямаше да забрави очите му. Заради него любимият й роден град беше станал на прах и пепел, а Егмунд, лорд Уилтън, смелият Томас и още много други бяха мъртви.

Тя спря отново и се улови за стомаха, опитвайки се да се пребори с разкъсващата болка. Вдигна поглед към измамното небе и се помоли Адела също да е успяла да се изплъзне от ноктите на викингите. Адела беше леля й, вдовица на благородник от Есекс, и след смъртта на мъжа си беше неотстъпно до племенницата си — като компаньонка и приятелка. Рианон беше сигурна, че крехката Адела няма да преживее жестокостта на норманите.

Когато чу вляво от себе си шум като от пращене, тя замръзна на мястото си. Сърцето й направи огромен скок, после съвсем спря. Останала без сили, тя се прикри зад един дъб и падна на колене. Обзета от смъртен страх, видя отново лицето му… мръсно, покрито с брашното, което беше хвърлила в очите му, и въпреки това твърдо, студено, всяващо ужас. Усети силата на ръката му, пулсиращата мъжественост на тялото му. „Молете се — беше й казал той, — молете се да не се срещнем никога вече…“

От гърлото й се изтръгна измъчен стон. Дяволът я гонеше по петите. Нямаше как да му избяга.

След миг от отсрещния храсталак изскочи мършав червен кон.

Рианон избухна в луд смях. Обзета от истерия, тя се смя, докато очите й се напълниха със сълзи.

Толкова хора бяха загинали! Викингите й бяха отнели всичко и я бяха лишили дори от възможността да погребе по християнски падналите си приятели и служители. Лешоядите и вълците щяха да си напълнят стомасите с телата им.

Червеният кон я гледаше, сякаш е изгубила разума си, и тя също се запита дали пък нападението на викингите не беше помътило съзнанието й. Олюлявайки се, се изправи на крака и си каза, че няма време за губене. Трябваше да хване коня, защото с негова помощ щеше да стигне при Алфред още на сутринта.

Тя се приведе напред и помами животното. То изглеждаше съвсем кротко и очевидно нямаше намерение да бяга. Идваше направо от бойното поле и юздите му се влачеха по земята.

Рианон се запита кой ли е яздил този кон и как е загинал. Седлото беше надупчено и разкъсано. Рианон стисна здраво зъби, откопча ремъците и хвърли седлото в храстите. После прихвана края на туниката си и скочи на гърба на коня. Нощта отдавна беше настъпила, но това не я тревожеше. Дано само изгрееше луната, защото нямаше да намери пътя в мрака.

Докато животното препускаше в тръс, Рианон си припомняше живота си. Родителите й бяха още живи, когато се принудиха да избягат в Лондон, защото датчаните нахлуха в земята им. Първите натрапници бяха дошли само с три кораба и баща й, Егмунд и Уилтън бяха убили всички и бяха подпалили корабите им. После започнаха да прииждат все нови и нови датски орди и баща й реши, че дъщеря му също трябва да изучи изкуството на стрелбата с лък и боя с меч. Рианон стана отличен стрелец. Баща й непрекъснато се хвалеше, че момичето му е в състояние да улучи ухото на игла от сто стъпки разстояние, и макар че мъжете му умираха от смях, всички знаеха, че твърдението му не е далеч от действителността. Рианон наистина беше в състояние да улучи каквато и да е цел.

Защо не го направи и днес, когато положението беше на живот и смърт? Този въпрос не й даваше мира.

И защо викингът хвърли ножа си така, че да не я засегне? Инстинктът й подсказваше, че ако беше поискал, той можеше да я убие с един-единствен удар.

От гърлото й се изтръгна дълбока въздишка. Наоколо цареше пълен мрак. Вече нямаше да мисли за синеокия великан, нямаше да трепери, припомняйки си силата и топлината на тялото му и опасността, която дебнеше в леденосините очи…

„Молете се, милейди, никога да не се срещнем отново…“

Една сова изкрещя и Рианон така се стресна, че едва не падна от коня. Изгря луната. Тя щеше да освети пътя й.

Беше изтощена и отчаяна и изведнъж се почувства ужасно самотна. Без да иска си припомни деня, когато донесоха тялото на баща й и го предадоха на майка й. Рианон не можеше да откъсне очи от лицето му, от красивите, горди черти, застинали в маската на смъртта. Тя изтри засъхналата кръв от челото му и видя дълбоката рана. Датска бойна брадва бе разцепила черепа му. Разплака се, положи окървавената му глава в скута си и започна да го милва, сякаш можеше да го съживи. Най-после майка й я отведе в стаята й и Рианон едва не изгуби вярата си в небесния отец.

А сега същото се беше случило и с Егмунд, Уилтън и Томас. И с още много други.

Рианон отметна глава и даде воля на мъката си. Викът й отекна надалече в нощта. Вик на сърцераздирателна болка и бездънно отчаяние. Но и клетва. Нямаше да позволи да отнемат и други скъпи на сърцето й хора. Никога вече. По-скоро щеше да умре.

 

 

Алфред, кралят на Есекс, който се връщаше от параклиса, спря насред път и уморено се взря в развиделяващото се небе. Дъждът беше престанал и рубиненочервените ивици на хоризонта сякаш предсказваха кръвопролитие. Алфред беше много набожен човек и твърдо вярваше в единната и единствена католическа църква на Исус Христос, но тази сутрин небето излъчваше прастаро, езическо предупреждение.

Кралят въздъхна. Сега не можеше да влезе в къщата. Да види лицето на жена си, да слуша звънките гласчета на децата си. Да се прави, че не забелязва как го поглеждат отстрани децата и как смехът им замлъква и отстъпва място на напрегнато мълчание.

Той стисна ръце в юмруци. „Боже, ти, който си на небето, прояви безкрайната си милост и подкрепи ръката ми в тази битка, за да прогоня завинаги жестоките нашественици!“

Алфред не помнеше нито един миг от живота си, в който борбата срещу датчаните да не е висяла като заплашителна сянка над съдбата му. Първите му детски спомени бяха от поклонническото пътуване до Рим, предприето от четиригодишното момче, защото баща му и братята му не можеха да оставят бойното поле. Никой от тях не успя да остарее.

Между дървения параклис и продълговатата господарска къща имаше стар скален блок, оформен като седалка. Алфред се отпусна на хладния камък и учудено погледна стиснатите си юмруци.

Отначало се биеше срещу датчаните под командата на брат си, а когато той загина, едва беше навършил двадесет и една години. Млад мъж със слаба жена, бременна с първото им дете. Междувременно това дете беше станало на петнайсет години и Алфред беше благодарен, че е момиче и че нямаше да му се наложи да се бие в тази безкрайна война и да се погуби. Но след дъщерята се беше родил син и той скоро щеше да навърши необходимата възраст, за да вземе оръжие в ръцете си.

Алфред погледна отново към небето и се запита какво ли послание му носеха тези кървави ивици. Какво ли се беше случило? Или щеше тепърва да се случи? Макар да не притежаваше пророческата дарба на келтите, Алфред знаеше, че Англия все още пазеше езическите си обичаи и че първата поява на викингите беше предсказана от съдбоносна поличба. В горите продължаваха да бродят друиди, а въпреки че бяха приели християнството, повечето от хората му си бяха останали суеверни като езичниците датчани. Нещо предстоеше.

Алфред сключи ръце за молитва. Молеше се небесните знаци да предсказват победа. Досега Бог го бе дарил с безброй победи. Знаеше, че хората го смятат за най-великия крал от времето на легендарния Артур. Той беше кралят, поданиците прегъваха коляно пред него и се биеха за честта му. Той обаче искаше повече. Искаше мир. Искаше Англия да стане страна, в която всеки да има възможност да получи образование. Искаше децата да се учат да пишат и четат и в училищата да преподават най-добрите учители. За да постигне тази цел, имаше нужда от мир. Вече беше на тридесет и шест години. Не беше млад, но не беше и стар. Можеше да живее още много години. Имаше достатъчно време да постигне целта си.

Алфред падна на колене пред камъка, макар че току-що бе излязъл от параклиса. Взе шепа пясък и втренчи поглед в него.

— Боже на бащите ни, дай ми сили да унищожа веднъж завинаги датчаните! Дай ми сили да ги изгоня от земята си и да им покажа истинските пътища на твоята светлина.

Докато говореше, земята се разтрепери. Алън от Кент, един от най-верните му и достойни за доверие васали, препускаше право към него. Алфред се изправи на крака, а Алън скочи от коня и се хвърли на колене пред господаря си. Очевидно носеше лоши вести.

— Станете, Алън, и говорете. Какво се е случило? Да не би ирландският принц да се е отметнал от думата си и да е отказал обещаната помощ?

— О, не, кралю. Той пристигна, но това се оказа грешка. Вашето послание не е стигнало до брега. Хората в града се почувствали заплашени и нападнали първи. Лейди Рианон заповядала атаката. Ирландският принц бил посрещнат не с добре дошъл, а с дъжд от стрели.

Ужасен, Алфред сграбчи Алън за рамото.

— Откъде знаете?

— Бях на път към лейди Рианон и случайно се натъкнах на един оцелял, който се опитваше да се добере до вас. — Алън не смееше да погледне краля си в очите и Алфред се запита какво ли премълчава. После си каза, че верният му васал е свел поглед от тъга и съчувствие към Рианон.

— Сигурен ли сте, че всичко това е вярно?

— Да, сигурен съм. Градът е почти напълно разрушен.

— Не съм и очаквал друго — промърмори кралят. Беше хванал един звяр за опашката, вярвайки, че е цивилизован. Ала познаваше страшната му слава и се молеше недоразумението да няма други последствия. Не му се искаше да мисли, че Ерик вече е тръгнал към Есекс с боен вик на уста и жажда за отмъщение в сърцето. Ирландският принц непременно бе помислил, че кралят на Англия го е предал. Рианон ли беше предателката? Невъзможно! Алфред не можеше да си обясни поведението на племенницата си и неспокойно се питаше какво ли всъщност се е случило там. Ала се обърна към Алън като крал. Просто нямаше избор. На първо място беше крал и не разполагаше с много възможности да опази поне част от Британия за саксонците.

— Къде е сега Ерик?

— Завзел е града.

— Не е ли тръгнал, към вътрешността на страната? Откъде знаете какви са намеренията му?

— Над града лежеше злокобна тишина. Сигурен съм в онова, което говоря, сър, защото минах по брега, за да се уверя със собствените си очи, преди да препусна като дявол към вас.

Алфред безмълвно благодари на Бога, че ирландският принц не е жаден за незабавно отмъщение. После кратко попита:

— А племенницата ми?

Алън загрижено поклати глава.

— Не я видях никъде. Но мъжът, когото срещнах, твърдеше, че е избягала.

Алфред се загърна в наметката си и вдигна поглед към пролетното небе.

— Алън, намерете Роуан и му наредете да събере хората си и да потърси лейди Рианон. Ако е жива и е на път към нас, любовта ще му покаже правия път.

— А вие, сър?

Алфред погледна верния си васал, но не каза нищо. Двамата с Алън бяха на една възраст. Постоянните битки ги поддържаха в добра физическа форма. Алън беше тъмнокос, с остри сиви очи и уста, която се изкривяваше в жестока гримаса. Хората ми са станали твърди като гранит, каза си развълнувано кралят.

— Аз ще отида при Ерик от Дъблин. Ще се опитам да поправя стореното зло. — Той се обърна и тръгна към дома си. Наметката се развя зад гърба му. След малко спря и отново се обърна към Алън: — Как можа да се случи това? Нали й пратих послание!

— Да, знам, изпратихме вестоносец. Само че мъжът, когото срещнах, изобщо не беше осведомен за такова послание. Може би Егмунд, който мрази норманите от дън душа, е отказал да предаде вестта на своята лейди. Само че викингите са го убили, така че никога няма да узнаем истината.

Кралят се усмихна мрачно.

— Разбира се, че ще я узнаем, Алън. И то съвсем скоро.

— Сър! — Викът прозвуча пронизително и отчаяно. Беше жена. Алфред се обърна стреснато и втренчи поглед в гъстата гора на изток. Тонът на гласа му беше добре познат. Заля го вълна на облекчение.

Рианон беше жива! Тя препускаше към него, възседнала мършав червен жребец, напряко през поляните. С разкъсани, мръсни дрехи, дива и прекрасна както винаги.

— Божичко! — прошепна Алфред и се втурна към племенницата си. Младата жена дръпна юздите, скочи на земята и се хвърли в ръцете му, заливайки се в сълзи.

Алфред я задържа да не падне, приглади назад разбърканата й коса и нежно я притисна до гърдите си. Сърцето му се блъскаше като лудо. Устните му шепнеха благодарствена молитва за щастливото й избавление.

Не знаеше защо я обича толкова много — дори повече от собствените си деца. Може би причината беше, че някога обожаваше майка й. Може би защото й беше кръстник и я беше държал над кръщелния купел. Не знаеше защо, но я обичаше като своя собствена плът и кръв и сега не можеше да я пусне от прегръдките си. Рианон беше доста висока за жена, но крехка и нежна. Трябваше да я отнесе в къщата. Забравил Алън, кралят се втурна към дома си и повика съпругата си.

Рианон се сгуши в него, изпълнена с безгранично доверие. Сребърносините й очи бяха замъглени от мъка.

— Нападнаха ни датчани, милорд. Драконови кораби. Слязоха на брега и изклаха хората ми.

Очите й се затвориха. Беше й студено, дрехите й бяха мокри, усещаше смъртно изтощение.

Внезапно в сърцето на Алфред нахлу бесен гняв. Можеше ли така лекомислено да се жертват десетки човешки животи! Той погледна към девойката в ръцете си и поклати глава.

— Не са били датчани.

Рианон отвори широко очи.

— Какво говорите, милорд! Нали бях там! Нападнаха ни като глутница гладни вълци и…

— Изпратих ти вест, Рианон. Помолих за помощ от Ирландия. Принцовете на Дъблин мразят датчаните не по-малко от нас.

Рианон поклати глава. Той не разбираше.

— Нямаше ирландци! — опита се да обясни тя. После здраво стисна зъби. Не можеше да забрави викинга, когото за малко не уби — златнорус и студен като зимата в родината си. — Дойдоха с драконови кораби! — пошепна безсилно тя. Не можеше да разкаже на Алфред за сблъсъка си с този мъж. Кой знае как щеше да се ядоса, че не е избягала веднага.

— Корабостроителите на принца вероятно са нормани, Рианон, както и повечето от хората му.

Рианон отново поклати глава. Беше уморена до смърт, но трябваше да разясни на краля, че го заплашва опасност.

— О, милорд, аз ли не се изразявам ясно…

— Не! — прекъсна я строго Алфред. Гневът му нарастваше. Беше като болен при мисълта колко много хора са пострадали невинно, боеше се, че предателството ще му струва подкрепата на ирландския принц, от когото се нуждаеше отчаяно. После нежно притисна Рианон към гърдите си. Не я обвиняваше, но трепереше от ярост. — Не, мила, ти се изразяваш достатъчно ясно, но не разбираш какво ти говоря аз! Някой е извършил предателство! Ти си заповядала на хората си да нападнат човека, когото помолих за услуга. Ти си вдигнала ръка срещу мен.

— Никога не бих те предала, Алфред! — изпъшка ужасено Рианон. — Нима наистина ме подозираш? Аз влязох в бой с врага! От дете са ме научили да се боря с викингите!

— Не те обвинявам, но искам да разбереш, че трябваше да посрещнеш ирландския принц с добре дошъл. Вместо това си го нападнала.

— Кълна ти се, че не знаех нищо!

Алфред я обичаше с цялото си сърце, но в този миг не можеше да я погледне в очите. Не можеше да си позволи да изгуби войските, на които беше разчитал. Победата беше толкова близо; тя се носеше сякаш във въздуха. Нямаше да понесе, ако някой я изтръгнеше от ръцете му в последната минута. Ирландският принц трябваше да остане негов приятел и ако утре поискаше наказание за виновните, Алфред беше готов да плати най-високата цена.

Кралят прескочи прага и отново извика жена си. Отнесе Рианон до огъня и я положи върху меки възглавници.

— Алсвита! — провикна се ядно той, но жена му вече тичаше по стълбата, носейки на ръце най-малката им дъщеря Алтрайф. Като видя ужасната гледка, Алсвита остави детето на пода, хвърли укорен поглед към мъжа си и прегърна треперещата Рианон.

— Какво е станало с нея? — попита уплашено тя и попипа разкъсаната туника.

Алфред не успя да скрие обзелия го гняв.

— Някой от хората й е решил да се противопостави на кралската заповед; това е всичко.

— Не! — изплака Рианон. — Това не може да бъде вярно!

Алфред целият се тресеше от трудно сдържана ярост. Девойката не разбираше причината за това вълнение и го гледаше смаяно.

— Не обвинявам теб, Рианон, но някой ме е предал — и теб също. За съжаление случилото се може да има тежки последствия, още по-смъртоносни от досегашните.

Рианон се изтръгна от прегръдката на кралицата и се изправи с треперещи крака, за да се защити.

— Какво може да бъде по-ужасно от пролятата кръв и пепелищата на града ми? Не разбираш ли, Алфред? Толкова смели мъже, най-добрите ми приятели, са мъртви…

— А вие забравихте ли, лейди, че аз съм кралят? — прекъсна я рязко той. — Няма ли най-сетне да проумееш, Рианон, че някой от твоите мили и верни приятели те е предал. Изпратих ти послание да посрещнеш с почести ирландския принц, който ще слезе на твоя бряг, защото е дошъл с мирни намерения, като наш съюзник!

— Не съм получила това послание, милорд! — изкрещя извън себе си Рианон. — Разбери най-после, сър, нямаше никакъв ирландски принц! Видях само орда викингски разбойници!

Алфред й обърна гръб, без да каже нито дума повече.

— Имай поне малко милост, Алфред! — извика след него Алсвита. — Нима можеш да бъдеш толкова жесток? Имай доверие в това измъчено момиче!

Кралят се обърна към жена си, но погледът му беше празен.

— Разберете, цялата съдба на Есекс зависи от отношенията ми с принца на Дъблин. Не мислите ли, че е страшно дългоочакваният мир да зависи единствено от разума или жаждата за отмъщение на един чуждестранен принц? — Той се загърна по-плътно в наметката си и продължи: — Ще замина още днес при него. — Гласът му звучеше делово. — Рианон е оцеляла и съм убеден, че в този дом ще бъде на сигурно място.

Алфред излезе от стаята с отмерени крачки и двете жени дълго не помръднаха. Алсвита изглеждаше още пообъркана от Рианон.

— Той те обича… с цялото си сърце — прошепна най-после тя.

Рианон се обърна към нея и се опита да се усмихне. Ала не се получи нищо.

— Да, може би наистина ме обича. Но не толкова, колкото Есекс.

— Той не обича дори мен колкото Есекс — отвърна сухо Алсвита. Забеляза, че Рианон трепери, и повика слугините, които се втурнаха от всички страни. — Бързо стоплете вода и донесете ваната пред огъня. Не искам лейди Рианон да се разболее!

Отвън се чу конски тропот, скърцане на въжета и звън на стомана. Мъжете трескаво се готвеха за път. Алсвита обгърна рамото на Рианон и я отведе до приготвената вана. После изми косите й, като през цялото време бъбреше за незначителни неща. Но Рианон не престана да трепери дори когато излезе от горещата вана и се сви пред огъня, увита в дебела ленена кърпа.

Алсвита, която все още беше много красива с медноцветните си очи и фините линии на лицето, седна до нея и се опита да я успокои.

— Ще поръчам заупокойни служби за твоите хора. Още тази вечер ще идем да се помолим за душите им.

Рианон кимна. В гърлото й беше заседнала буца.

— Алсвита, поне ти ми повярвай! Това не бяха ирландци, нали ги видях! Само викинги!

— Вярвам ти, Рианон. Ти казваш само онова, което си видяла. Мисля, че ти просто не разбираш. Този ирландски принц има баща норвежец и вероятно изглежда като викинг. Опитай се да свържеш нещата, мила! Викингите строят най-добрите кораби и флотата на дъблинския крал е създадена изцяло от тях. Алфред има нужда от тези хора, за да се справи с кръвожадните датчани. Ирландският принц, който трябва да бъде умилостивен, произхожда от Дъблин, но по баща е норманин.

Рианон не можеше да спре да трепери.

— Казвам ти, Алсвита, Алфред е сключил съюз с демони! Нали ги видях! Това не бяха ирландски християни, а езичници!

Езичници със златните коси на северното слънце и сините очи на ледения студ. Значи Алфред се беше съюзил с тях. Нищо чудно, ако скоро се срещнеше отново с викингския воин. Вероятно той беше един от първите служители на ирландския принц.

— Божичко! — прошепна безсилно тя и отново я побиха тръпки. Русият викинг със сигурност беше разказал на принца си за саксонката, която се бе опитала да го прониже със стрелите си. Алфред беше тръгнал на път, кипящ от гняв, и щеше да се ядоса още повече, когато видеше разрушения град.

— Как можа да бъде толкова равнодушен към мен и към хората ми? Защо прие с безразличие вестта за пролятата кръв? — попита през сълзи тя. — Аз съм част от рода му, настойник ми е, а сега застава срещу мен, понеже съм защитила онова, което ми принадлежи!

Алсвита мълча дълго, а когато заговори, гласът й прозвуча спокойно:

— Не бива да забравяш, че Алфред е крал, Рианон. Целият Есекс е негов.

— Той е жесток!

— Той е корав мъж и може да бъде непримирим. Съдбата го е направила такъв, няма друг изход, освен да бъде силен. Помни, че той е не само твой настойник, но и твой крал и защитник. И че те обича. — Алсвита помилва косата й и се усмихна съчувствено. — Той е отговорен за живота ти. Но не искаше да те нарани и никога няма да го направи.

Рианон много искаше да й вярва. Тя също обичаше краля. Алфред, Алсвита и децата им бяха семейството й. Те бяха всичко, което й беше останало. Тя притисна крака към гърдите си, уви се по-плътно с кърпата и се загледа в огъня. От очите й продължаваха да се стичат сълзи.

— Беше ужасно! — заговори като в транс тя. — Толкова смърт, толкова кръв… Знаеш колко обичах стария Егмунд. И Уилтън. Помисли за жените, които вече нямат любими, помисли за бедните сирачета. — Тя се стресна и вдигна глава. — Ами Адела! Не я видях никъде. Къде ли се е скрила? Дали е успяла да се изплъзне от ръцете на викингите и сега се скита отчаяно из горите?

— Алфред ще я намери — отговори уверено Алсвита.

— Господи, защо бях такава егоистка? Защо не казах на Алфред за Адела?

— Сигурна съм, че е успяла да избяга. Хората на Алфред ще я открият.

— Ами ако я намерят викингите?

— Ако се е скрила в гората, никой няма да тръгне да я търси. Нима ще тръгнат след жена, за чието съществуване дори не подозират?

Рианон не каза нищо. Викингите щяха да търсят нея, не Адела. Тежко раненият норманин щеше да изпрати хората си след нея и може би да намери Адела.

Тя не каза нищо на Алсвита. Не можеше да й опише срещата си с викинга. Не смееше да го стори. Алсвита беше жена на Алфред и непременно щеше да му разкрие истината.

— Да вървим, Рианон — настоя меко Алсвита. — Трябва да хапнеш нещо, а после да поспиш. — Тя се поколеба и изгледа замислено младата жена. — От какво толкова те е страх?

— Какво? — изгледа я стреснато Рианон.

— Какво има? Защо все още се страхуваш?

Рианон поклати глава.

— Не е вярно… Вече не ме е страх. Нали съм тук, при теб. На сигурно място.

Но тя не знаеше дали някой ден отново ще се почувства истински сигурна и защитена. Не можеше да забрави викинга. Не можеше да прогони от паметта си нито горещината на тялото му, нито ледения студ в очите му и гърления тон на гласа му. Да не говорим за последните му думи…

„Молете се, лейди… Молете се да не се срещнем никога вече.“

Не, тя нямаше да го види отново. Щеше да остане при Алсвита и децата, а Алфред щеше да тръгне на път с армията от наемници и да се бие срещу датчаните при Рочестър. Викингът щеше да изчезне завинаги от живота й.

Зъбите й затракаха. Да, тя щеше да се моли — точно както й беше предложил той. Щеше да се моли Алфред никога да не узнае как племенницата му се е забъркала в тази ужасна каша.

Алсвита загрижено я разтърси за рамото.

— Ела, искам да си легнеш. Знаеш ли, има още един човек, който много те обича.

— Роуан! — изкрещя Рианон и скочи. Господи, тя го бе забравила — него, единствената си любов! — посред цялата тази бъркотия, след всичко, което се беше случило.

— Да, Роуан. Но съм сигурна, че той е тръгнал с краля и не е вероятно да го видиш по-рано от утре. Първо ще хапнеш нещо, после ще се наспиш хубаво. Трябва да наваксаш безсънната нощ. Нали не искаш Роуан да те види в този ужасен вид?

— Не, разбира се, че не — съгласи се забързано Рианон. И на Роуан нямаше да разкаже за срещата си с викинга. Той не обичаше само Есекс, той обичаше нея и сигурно щеше да поиска да отмъсти на норманина от свитата на принца за поруганата й чест.

Когато най-после я сложиха в леглото, облечена в дълга бяла нощница, и я завиха със затоплените чаршафи, Рианон дълго не можа да затвори очи. Когато най-после заспа, в съня й не се яви Роуан, както й се искаше. Измъченото й въображение не я дари с образа на човека, когото обичаше, младия саксонец със засмени зелени очи и кестенява коса.

Вместо него пред духовния й взор изникна грамадният викинг със златна коса и брада и широки рамене, твърди като стомана, с очи, непоколебими и студени като северен глетчер, които се забиха като ножове в сърцето й.

В ушите й прозвуча гръмкият му смях, ръцете му отново я докоснаха, в тялото й се надигна предателска слабост. Как можа да допусне тази интимна милувка — по гърдите, по голите й бедра! Каква беше тази ръка, толкова смущаващо нежна, за разлика от гневните очи и твърдото тяло?

Тя чу пошепнатите му думи, чу ги отново в неспокойния си сън: „Молете се, лейди, молете се да не се срещнем никога вече!“.

Споменът за тези думи се бе врязал дълбоко в съзнанието й и Рианон се събуди с писък. После дълго не можа да заспи. Тялото й се разтърсваше от силни тръпки. Много скоро двамата щяха да се срещнат повторно, тя беше убедена в това, въпреки всичко. Той беше влязъл в живота й с бурята и грамадните морски вълни. И беше предопределен да промени живота й из основи.