Джонатан Раб
Теория на хаоса (13)

За върховенството
(С писмо до Негово Светейшество Папа Климент VII)
Еузебиус Айзенрайх
Орденът на Св. Бенедикт, Св. Гал 1531 година

 

От Еузебиус Якобус Айзенрайх

до Негово Светейшество, Светия Отец, Папа Климент VII

 

Мъжете, които тия дни дирят покровителство, предпочитат да дават някакъв подарък от изключителна ценност на онези с голямо влияние, знак, който изразява едновременно подчинение и амбиция. Мъже даряват земи, скъпоценни камъни, дори и дъщери с надеждата да извоюват благоволение от висшите инстанции. Но тези неща имат преходна стойност и много често служат само за утоляване на преходни страсти. Истинският дар трябва да издържи изпитанието на времето.

Тъжно е, че земите се рушат, скъпоценните камъни губят своя блясък, а младите момичета растат и се омъжват. Но проницателното управление, същинското управление на суверенитета никога не напуска ума ни. И затова най-доблестният дар трябва да има-за своя основна грижа стабилността и продължителния живот на държавите; и като прави това, той трябва да предписва най-ефикасните методи за поддържането и подобряването на суверенната власт.

Няма да хабя думи за превъзнасяне на добродетелите на малката книжка, която изпращам на Ваше Светейшество, нито пък ще се поддам на изкушението на съвременния навик да сервилнича, на който свитите мъже се поддават, когато се обръщат към мъже от вашата възвишена инстанция. Аз предлагам само опита си на практик и на човек, който схваща политиката, моето разбиране за изтънченото общуване и моите проникновения за природата на хората и тяхното разположение в една федерация като доказателство за моето основание.

Книгата не съдържа възвишени идеали или натруфени излишества. Тя е един прост и искрен трактат от вида, който само един друг мъж се е осмелил да напише. Ограниченията на труда на месер Николо сега ни се откриват така, че истинската природа на властта и нейните възможности да бъдат разкрити пред вас. Във вашата мъдрост, Светейшество, не се стъписвайте пред бруталните истини, които лежат върху страниците пред вас. Не бъдете като обитателите на пещерите при Платон, които, боейки се от светлината, идеща отвън, се връщат в мрака във вътрешността, щастливи да се скрият от властта, която не разбират.

Открийте сред тези страници инструментите, чрез които можете да постигнете величието, което предопределението и вашият гений могат да постигнат. Малцина са тези, които притежават възможността да променят хода на историята. Точно пред такъв момент понастоящем сме изправени. Моето най-голямо желание е вие, най-доблестният слуга на Бог и човека, да сграбчите този момент и да се осмелите да промените самото име на върховенството.

Съдържание

I. Че суверенитетът е многоглаво създание

II. Че истинската природа на суверенитета остава непозната

III. Как да постигнем стабилност

IV. Третият път към стабилно управление

V. Защо природата на човека и природата на властта си подхождат толкова добре

VI. Онези компоненти, които съставляват държавата

VII. Защо е жизненоважно да се поддържа на външен вид разделението между трите сфери

VIII. Как една държава може да бъде подготвена за истинското върховенство

IX. Пътищата към хаоса

X. Пътят към политическия хаос

XI. Пътят към икономическия хаос

XII. Пътят към социалния хаос

XIII. Как трите сфери заедно създават хаоса

XIV. Как да градим върху хаоса

XV. Защо е важно да се култивира омраза

XVI. Защо държавата трябва да бъде единственият конкурент

XVII. Военните

XVIII. Законът

XIX. Идеалната форма на управление

XX. Призив към действие

I. Че суверенитетът е многоглаво чудовище

За повечето наблюдатели на държавите съществуват само два избора при суверенитета. Или един човек трябва да управлява сам. или трябва да има разделение на властта между мнозина. В първия случай правото по рождение, победата или узурпацията узаконяват неговата власт; във втория, законодателството институира едно суверенно тяло да действа като колектив. Римската империя при властта на императорите и Републиката илюстрират добре различията между двете форми.

Но хората са глупаци, които правят избора си само между предложените им възможности. В действителност суверенитетът не е нищо повече от думата, използвана от един царедворец за „власт“, и не е особено мъдро наистина за онези, които упражняват такава власт, да претендират, че знаят как да я ограничават. Суверенитетът не е нито прислужницата на добродетелния или лукавия принц, нито пълномощията на едно законно сформирано тяло от законодатели. Това е награда, която трябва да се извоюва и следи; следена от онези, които могат в един момент да упражнят кралска автономия, а в следващия — да се появят като модели за републиканска добродетел. Изборът за управление чрез една форма на суверенитет означава да се изгуби наблюдението върху капризите на суверенитета, неговите прищевки. Властта търси не онези, които се опитват да я опитомят. Властта търси онези, които признават раздора й, и които могат да превърнат този раздор в контрол.

II. Че истинската природа на суверенитета остава непозната

Ако природата на суверенитета е такава, каквато я описвам, задачата ми да давам примери не ще бъде от лесните. Защото аз бих претендирал, че никой до този момент в дългата история на човешките взаимоотношения не се е осмелил да признае истинската природа на такава власт. И по този начин никой не я е приложил на практика. Аз не мога да предложа никакви завладяващи истории за измяна и лукавство, никакви морални поуки на състрадание, които да илюстрират напълно тази неосвободена и променлива власт. В това отношение книгата „Принцът“ на месер Николо показва един по-голям реверанс към миналото, отколкото моите няколко страници.

И въпреки това историята не представлява особена загриженост за хората с визия. Фактът, че държавите се издигат и рухват, че са пораждали велики водачи и злокобни тирани, по никакъв начин не дарява това минало с мъдрост днешните политици в работата им. Без съмнение някои учени мъже ще кажат, че аз съм глупак; че онези, които не успяват да видят в историята собственото си бъдеще, могат да обвиняват единствено себе си за нечуваните нещастия. Може би. Но аз бих отговорил, че тези така наречени „учени“ не правят почти нищо, за да открият утеха в която и да е остаряла стратегема, които обещават ред в цикличния процес на политическия живот. Полибий е може би този, който най-често ни идва наум: че от кралското управление идва аристокрацията, от аристокрацията произхожда олигархията, от олигархията произлиза демокрацията, от демокрацията произхожда тиранията, а от тиранията отново произлиза кралското управление.

Само ако пътищата на политиката бяха толкова елементарни, толкова добре дефинирани, толкова лесно подредими, както тези велики мъже се мъчат да ни убедят. Тогава, по всяка вероятност, миналото би трябвало наистина да застане като прозорлив водач при всички възможни случаи на управлението на хората и държавите. Случаят обаче не е такъв, нито има вероятност да бъде. Властта е като неуморно дете, което не носи лесно дрехите на демократа или олигарха. Те го стягат по ръкавите, разпарят се при китките, а то се мъчи да направи така, че дрехите да паснат на мерките му. Нито пък е вероятно детето да се придържа към ограниченията на един праволинеен курс. По-скоро то избира програмата на демократа сутринта, тази на олигарха — следобед, и на тиранина — вечерта. Последователността не е приятел на властта (макар и да съществува необходимостта от подобна видимост). Властта трябва да си задава свой собствен курс и да носи различните костюми според модата.

От това следва, че властта не може да задава своята цел върху простото завоюване на един град, на една земя, на една страна. Историята е състрадателна приказка за провинциалния възглед на хората за собствените им способности. Прекалено много принцове, тирани и дори религиозни Отци са утолявали жаждата си с вода от едно малко езеро, когато в същото време съществуват океани. Сигурността — безопасността на малките късове територии, битките на даден император, на една Флоренция, или дори на един папа — е дребна грижа в сравнение с по-голямата цел на това зле облечено дете с лош нрав. То счита всички градове, всички земи, всички страни като свое владение, като свое право по рождение. И мъжете, които го следват с обожание и смелост, разбират, че неговият път е единственият, който води до истинска стабилност.

Пиша това не за онези, които искат да останат в плена на фалшивата мечта за един класически идеал, и които са доволни да се въртят в кръг, отколкото да се отправят към планинския връх. Един съвет за такива като тях: откажете се още докато сте на тази страница и не си губете повече времето с тази книга. И без това има достатъчно малки езерца; можете да черпите вода от тях с фалшивото усещане за сигурност, докато вълната, възникнала от дълбочината, не ви помете. Съветите, които са дадени тук, само ще ви разгневят и възбудят, защото те ще се противопоставят на вашето самодоволство. Затова оставете книгата, преди да е натежала прекалено в ръцете ви.

За онези, осмелили се да продължат по-нататък, аз ще започна да им разкривам дълбоките загадки на нашата тема. Внимавайте. Веднъж вече поели по този път, няма връщане назад.

III. Как да постигнем стабилност

Стабилността на държавата, а също и дългият й живот е целта на всеки лидер, с изключение на неспособните. Има три начина, по които може да бъде постигната тази дълготрайна стабилност: първо, чрез безкомпромисна изолация; след това, чрез акумулирането на алианси и приятелства; и трето, чрез продължителна експанзия чрез изкуствата на агресията и измамата.

Първият от трите може да се окаже полезен при осигуряването на стабилност за ограничен период от време, но той не може да осигури стабилното съществуване на държавата за по-продължително време. Това е вярно по три причини. Първо, държавите, които практикуват изолация, са построени върху страх — страх от външна сила и намеса във вътрешните работи. Няма правителство, което да се задържи достатъчно дълго време върху страха като свой бастион. Второ, земите и ресурсите са ограничени в пределите само на една държава. Без търговия никоя държава не може да оцелее, а търговията е анатема за онези, избрали пътя на изолацията. Трето, само една западнала държава, която се разлага от собствената си корупция, избягва агресията на другите държави. Проспериращата държава, дори и изградена в изолация, става лесна плячка за онези, които са алчни да я притежават. Тогава държавата трябва или да се покори на завоевателя си, или да влезе в битка. Тъй като повечето хора се стремят към война, тогава не съществува голяма надежда, че те ще останат изолирани продължително време.

Мелос е отличен пример за държава, прекалено силно желаеща да поддържа изолацията си, и поради това си късогледство, пада като лесна плячка под набезите на един атински левиатан. Остров, важен едновременно и за Спарта, и за Атина, Мелос се задоволява със спазването на неутралитет по време на първите петнадесет години на Пелопонеските войни. И по този начин процъфтява. Но никоя награда не остава дълго време незабелязана. (Ако малкият остров бе успял да култивира своята западна-лост, тогава може би той щеше да избегне бдителното око на алчния атинянин! Но не този е пътят в държавническото изкуство.) Атина предявява претенции за почит, жителите на Мелос търсят мирно решение и не след дълго гордият остров бива разрушен, поданиците му убити или отведени в робство. Никоя държава не е остров, без значение дали е обградена с вода, или не. И никой народ не може да разчита единствено само на сладките думи на политиците си мъже, за да го спасят. Накратко, изолацията е само покана за робство.

Вторият път към постигането на стабилност разчита на добрите намерения на всички държави; че всяка една от тях държи на думата си и спазва договореностите, записани върху няколко парчета хартия. Защо казвам аз, че всички трябва да бъдат добродетелни? Защото дори ако само една държава реши да играе безчестно, тогава всички останали държави вече са изложени на опасност. И тъй като е много трудно, да не кажа невъзможно, да се определи бъдещата политика на всяка държава, също така е невъзможно да се простре доверието върху всяка такава държава за продължителен период от време.

Все пак може да се окаже вярно, че група държави могат да сключат пакт, за да се бранят съвместно срещу единствения злодей, застрашаващ общия мир. Най-могъщият пример от близкото минало е съюзът, сключен между петте големи градове-държави на Италия. За известен период от време всяка една от тях е загърбвала дребните си разногласия и е отправяла поглед към изгодите, които техният Договор от Лоди би им донесъл. Скоро след това обаче Лодовико Сфорца видял ползата, която може да бъде извоювана за собственото си Милано, като покани Шарл от Франция в Италия. И така завършили временните приятелства, доказвайки, че такива алианси не подпомагат особено каузата за дълготрайната стабилност. Временният успех на договора се е дължал повече на временното стечение на общи интереси, отколкото на самата природа на съюза. Частните интереси неизменно разрушават такива съюзи. По този начин се убеждаваме, че докато приятелствата и алиансите са приятни неща, те не отразяват по-дълбоката същност на човешката душа.

IV. Третият път към стабилно управление

Така, както разбрахме до този момент, нито страхът, нито приятелството могат да доведат до дълготрайна стабилност. Хората са неспокойни животни, които жадуват за промяна и предизвикателства по същия начин, по който жадуват за хляб. Те не са доволни да работят, така че нещата да си остават такива, каквито са. Изолацията и съюзите разчитат на подобна смиреност. Единствената алтернатива е да се подхранва човешкото желание за движение напред, нуждата да се налага една воля над друга. Продължителният живот на всяка държава по този начин почива върху способността й да подхранва агресивните въжделения у собствения си народ. Стабилността не е другар на спокойствието.

Всеки, който изучава човешката природа, ще съзре в по-горните редове предписание за самодоволство, което до някаква степен може да доведе до щастие. Един по-проницателен наблюдател обаче ще зададе въпроса как такава практика може да вдъхва надежди за постигането на стабилност без държава. Там, където на тълпата е позволено да въздейства с капризите си върху политиката, анархията със сигурност ще се появи по най-бързия начин. Принудени сме да признаем, че макар и агресията да е жизненоважна за дълготрайността, огромното мнозинство от хората са неспособни да видят начините, по които да се впрегне тази енергия за полезна работа. Хората не са особено мъдри създания, лесно поддаващи се на манипулация, с еднаква склонност да следват както светец, така и някоя змия. Те могат да бъдат галени и ласкани, преследвани и пребивани и известно време ще вървят в посоката, която им е посочена.

Но само известно време. Защото не след дълго те ще усетят примамливостта на промяната, нуждата да извадят на показ собствените си волеизявления. Така че те ще унищожат всичко, което е било построено за тях от учените мъже, за да дадат израз на собствената си агресия. Такова е нещастието на историята. Такава е работата на мъжете в политиката.

Това е и централният урок, който прекалено много мъже в политиката не успяват да схванат. Не е достатъчно само да се отстрани опасността и да се постави на нейно място правителство от един човек или повече. Месер Николо отново иска да ни убеди, че неговият Принц ще изгради един силен авторитет от хаоса, и че този смел водач след това ще предаде властта на някое републиканско тяло, което да просъществува през вековете.^[1]

Разбира се, в началото хората ще живеят в страх от един толкова могъщ воин, който възбужда у тях гордост, добродетел и прочие. И те ще го следват дотогава, докато той демонстрира властта си. И наистина, Принца е човек, с когото трябва да се съобразяват. Способността му да предугажда собственото си бъдеще, силата и смелостта му да превъзмогва прищевките на съдбата (тази най-всемогъща богиня), желанието му да разиграва едновременно ролите на демон и ангел в политиката, всичко това са характерни черти, които трябва да се уважават и поощряват. Но по-голямата част от хората не притежават такива качества и са неспособни да ги развият. И въпреки това, веднъж след като това квази-божество изпълни предназначението си и създаде здрав фундамент за политическата власт, той вече става ненужен (дори може би опасен) и именно в този момент, както ни казват, хората поемат юздите от него с мъдрост и разбиране за държавническо изкуство, което ще осигури дълготрайно стабилно властване.

Променят ли се обаче хорските сърца? Изпаряват ли се въжделенията им само поради факта, че са живели под крилото на такъв внушаващ страхопочитание принц? И което е най-важно, престават ли да търсят промяната и развлечението? Определено не. Подобно на децата, те се нуждаят от постоянно отвличане на вниманието, от постоянно забавление. Те се отегчават и стават неспокойни при прекалено дълго продължилата единствена форма на управление. Точно това е и причината да не страдат за принцове (дори и за онези с неоспорими качества) за какъвто и продължителен период от време. Без значение колко силна е била първоначалната власт, без значение колко здраво е изградил принцът своя фундамент, те не могат да са препятствие за агресивните таланти на хората.

Освен ако, разбира се, хората не бъдат приучавани по друг начин, тоест, освен ако техните водачи не направят обучението жизненоважна част от управлението, като по този начин човешките души постоянно да се преоформят и адаптират, за да отговарят на политическата и комерсиална изгода. За лидерите не е достатъчно да упражняват политическа власт. Нито е достатъчно да се господарства в условията на търговия и общуване. Дори и заедно, тези две здрави опори не са достатъчни. Те трябва да бъдат подсилени от една трета, не по-малко жизненоважна: хората трябва да следват водачите си по най-трудния път, който превръща агресията в сърцевина на стабилността. И хората трябва да следват не само с желание, но и с ентусиазъм. По този начин хората трябва да бъдат водени, но те не трябва да съзнават, че камшикът ги гони напред. Образованието постига и двете цели и в същото време захранва с ентусиазъм хората по предначертания курс. То може да превърне агресията в плам, упорството — в посвещаване на делото, и непостоянството — в страст. Едно добре конструирано обучение едновременно учи хората да имат свободен избор и в същото време ги убеждава, че те са направили свободно своя избор. Последното, разбира се, никога не трябва да става на въпрос.

Платон добре е разбирал това толкова важно качество на образоването и така е изградил модела си за република на основата на засиленото обучение. Ако той бе проумял, че уроците се менят, че начините на мислене отразяват обстоятелствата, тогава може би той щеше да ни даде образци, валидни за вечността. Платон обаче е съумял да измисли само една-единствена Истина, под която той задава границите на цялото образование. Справедливост. Сладка дума, но има и още нещо. И превръщайки Правосъдието в свой стандарт, Платон превръща една практическа идея в идеал. Проницателният изследовател на човешката природа разбира, че никаква такава Истина, никакво възвишено Добро не ръководи хората в действията им или в тяхното разбиране на собствената им същност. Или дори и да ги ръководи, хората не са достатъчно склонни да следват диктата му. По този начин такива Добро и Истина не могат да влияят върху политическата и комерсиалните материи.

Това не означава, че лидерите може да не насочват дадено поколение чрез обучение с ясно поставена цел. Но те могат да го правят само докато тази цел подобрява общата стабилност. Когато образованието започне да създава индивидуалности, които виждат отвъд рамките на политическия и комерсиалния живот, институцията се превръща в отживелица. Даден подход може да се прилага със столетия, както е било при древна Спарта, но това има толкова общо с бруталността, колкото и с целесъобразността. Достатъчно е да кажем, че онези, които се надяват да поддържат властта, трябва да държат образованието под бдително око, така че уроците му винаги да отговарят на политическите и комерсиалните нужди на деня. Да образоваш означава да планираш чрез заблуда. Това трябва да е главната максима на лидерството.

Освен това, агресивното желание, което притежават хората за промяна, ще се държи под наблюдение чрез образованието, ускорявано през даден период, държано под контрол при друг. И това желание винаги трябва да има простор да се разгърне. Това е една непоклатима истина, защото ако хората някога усетят, че тяхната агресия има рамки, те ще впият нокти в самата сърцевина на управлението по същия начин, както правят уловените в клетка диви животни. На хората трябва да им бъде позволено да дават воля на желанията си, на прищевките си, на хаотичните си стремежи в пределите на социалната стабилност. Но те в никакъв случай не трябва да усещат стените около себе си. Именно в това се състои задачата на правителството и образованието да поддържат това деликатно равновесие.

И въпреки това можем да попитаме: не е ли агресията самото семе на катаклизма? Как контролът върху учениците ще помогне да се предотврати бунтарството от страна на бащите им? За онези, които разбират какво представлява бунтът, този въпрос лесно се отхвърля с няколко довода. Първо, катаклизмът се кове с поколения; обучавай детето добре и лоялността не оставя никакво място за съмнение. След това, катаклизмът е продукт на скрито възмущение, което се надига, за да разруши мира; позволете на тази враждебност да има добре премерен изказ и тя престава да бъде заплаха. И трето, викът на недоволството е насочен срещу изключването, срещу несправедливото отношение или погазването на правосъдието; необходими са години, за да се развият такива груби изрази на недоволство, и това може да бъде насадено сред младежта дълго преди такива брожения да се разраснат до опасни пропорции. И това е всичко, което казвам върху предполагаемите опасности от бунт.

V. Защо природата на човека и природата на властта си подхождат толкова добре

По подобен начин лидерите трябва да обръщат особено внимание върху най-слабите промени в отношението, които загатват за недоволство. Именно по тази причина правителствата трябва да имат желание да играят различни роли според диктатите на времето. Започне ли веднъж безпокойството на хората да си пробива път, тогава правителството трябва да притежава умението — да променя самото си лице, за да може едновременно и да успокоява, и да отклонява ненадеждната тълпа. Промяната може да бъде само повърхностна (като повечето пъти постига целите си чрез измама), но нейният ефект ще е само моментен. Би могло да се дадат примери от миналото, които да илюстрират тази политика. Но никой до този момент не се е осмелил да го направи.

Една причина, поради която правителствата проявяват нежелание или неспособност да овладеят тази методика, е защото те се заблуждават, че по всяко време всички народи се стремят към свобода, и че тълпата е най-доволна да живее или в република, или в демокрация. Но защо хората избират да живеят под една постоянна форма на суверенност, когато самите те не демонстрират такава вътрешна убеденост? Ако всички хора бяха надъхани с републикански дух през всички епохи, тогава в действителност републиката би била формата на изборът на управлението. Но хората не са такива създания. Нито трябва да се стремят да бъдат. Не е тайна, че има моменти, когато хората прегръщат дори и тиранията, без значение дали го правят открито, или не. Този, който претендира, че това не е така, е или лъжец, или глупак. Защо светът познава толкова много тирани, ако не поради простата причина, че всеки човек се вижда на неговото място? Тоест да притежава пълен контрол, да налага волята си върху всички останали. И точно както хората търсят подобна власт за себе си, така и я ценят у другите. Да живееш под една изграждаща империя тирания, да усещаш властта й върху собствения си гръб и гърба на останалите, това може да пробуди у всеки човек жаждата за тиранстване.

Както вече казах, хората са деца. Не е необичайно за децата да търсят строгата ръка на авторитета от един властващ баща. Но както на детето му омръзват всички нови играчки, така и тази след време му омръзва. Когато обаче родителят е мъдър, подобно на мъдро правителство, той знае кога да разиграва ролята на груб и деспотичен баща и кога на мекушав. Властта отразява в себе си желанията на хората; и хората са най-доволни, когато подхранват капризите на властта. Тиранията, която често не се различава особено от недолюбваната монархия, понякога задоволява човешките страсти.

Именно това е мястото, където природата на човека и природата на властта си подават ръка. Властта не понася добре оковите на покоя; нито пък хората. Властта следва прищевките си; същото правят и хората. Властта задоволява жаждата си чрез прицелено в бъдещето, ако не и във вечността завоевание; хората също търсят разсейване и забава в политическата експанзия. По този начин пътищата на властта и потребностите на хората си подхождат една на друга до съвършенство.

VI. Онези компоненти, които съставляват държавата

До този момент говорих с общи термини. Обясних, че хората трябва да бъдат оставени свободни, за да действат съгласно агресивните си желания (в определени рамки, за които те не трябва да се досещат); че властта е движеща, капризна сила, която се простира далеч отвъд рамките, налагани от демокрациите, олигархиите и всичко останало: и че където става въпрос за упражняване на власт, хората и властите се стремят към едно и също нещо. Остава ни само да зададем централния въпрос: Как се постига тази цел?

Ще огранича наблюденията си до онези, които упражняват властта. Говорих достатъчно за хората. Те остават грижа, но само дотогава, докато следват малцината водещи. За да разберем агресивните желания на главната тълпа, е необходима стъпка във водачеството. Да се планира чрез измама промяна в желанията им, така че държавата да може да процъфтява, е по-трудната задача.

Успехът в това начинание изисква ясно разбиране на природата на държавата. Вече не е особено умно да се описва държавата като единична сфера, като едно неразделимо цяло. Не възнамерявам да наблягам върху очевидното, че суверенността е разделима. Римската република със Сената, консулите и трибуните си е достатъчно доказателство, че такова разделение е не само възможно, но може би дори допринасящо за стабилността. Не. Аз искам да наложа твърдението, че държавите се състоят от три отделни сфери, всяка от които играе особена роля във взаимоотношенията между лидерите и народа. Тези сфери са политическата, икономическата и социалната.^[2]

Първата се дефинира най-лесно. Тя е най-осезаемата от трите, защото за изследванията й са излети океани от мастило. Втората е, ако позволява скромността, мое собствено обозначение на дефиницията на онези дейности в търговията и отношенията в рамките на държавата и без нейно участие. В продължение на столетия терминът е обозначавал поддръжката на домакинствата. Такива са и многобройните позовавания на Аристотел на „оекономията“ в неговите „Политика“ и „Нихомахеанска етика“. Но не е ли държавата в широкия смисъл на думата едно домакинство? Следователно съвсем логично е да се отнасяме към поддръжката на държавата по същия начин, както се отнасяме към поддръжката на домакинствата и по този начин да разработим по-обширна представа за икономиката. Колкото до третата, тя е най-абстрактната от трите. Засега само ще напомня на читателя, че образованието заема централното място в социалната сфера и аз ще оставя по-подробната дискусия за по-нататък.

До този момент авторите на теории, и практични, и непрактични, са събирали трите сфери в една кошница, като по-често са считали политическата сфера като централната сила на управлението. Икономиката и обществото са им изглеждали само малко повече от отражения на политическата власт. Този подход, макар и често използван, не успява да разкрие действителната сложна структура на държавата. Онези, които поемат по този път, са като онзи, който след като опитал задушеното, отбелязал, че говеждото е с добро качество, и следователно, цялото ястие е със задоволително качество. Епикуреецът обаче е този, който отбелязва, че нежният аромат на картофите, праз-лукът, морковите и бульонът правят всъщност ястието и който знае как да поддържа деликатния им баланс. Ако задушеното не се хареса следващия път на първия човек, той ще търси причината за това единствено само в говеждото като причина за неговото недоволство. Епикуреецът има по-фин вкус, по-дискретно чувство за съставките и той знае какво да провери, когато задушеното не го задоволява. Същото е и при държавите — лидерите трябва да разпознават различните съставки на политиката, икономиката и социалната сфера и да ги балансират добре, за да постигат стабилност.

И както за различните ястия има различни готвачи, също така трябва да има отделни Префекти за различните сфери в рамките на държавата: един човек, който да разбира политическите взаимоотношения, друг, който да управлява икономическата сфера, и трети, който да решава социалната политика. И тъй като всеки трябва да се придържа към рамките на собствената си сфера, той не трябва да се взира отблизо в конструкциите, зададени от другите с неговия ранг в другите сфери. Изискванията при всяка сфера са толкова строги, че за водачите на сферите просто не остава време да се занимават с каквото и да било друго, освен със собствените са задачи.

Как тогава те ще действат в хармония? Тоест как, ако всеки се грижи само за собствената си сфера, конструкциите във всяка една сфера ще обслужват по най-добър начин интересите на държавата като цяло? Разбира се, без някаква основна фигура, която да надзирава всички действия в рамките на всяка сфера, ще се получи анархия. Следователно зад тримата мъже трябва да застане един мъж, който да ги ръководи с внимателни подсказвания и мъдри съвети. Не е необходимо той да бъде много опитен в делата, които се разгръщат във всяка отделна сфера. По-скоро той трябва да има общ поглед от високо — с проникновението на Аврелий, с волята на Цинцинат — способност, която позволява на съперничествата между отделните сфери да усилват връзките помежду им. Той не е принц, не е суверенен монарх, чиято еднолична власт диктува пътя на държавата. Само в определени моменти той налага такава власт. При всички останали моменти той просто седи и наблюдава, щастлив извън кипящия казан. Той не е жаден за власт и въпреки това може да я обуздава, когато обстоятелствата го призоват. За него надмощието е всичко друго само не и отражение на стабилността и той знае, че такава стабилност се основава върху манипулациите на сферите, които той надзирава.

Необходимо е едно кратко отклонение, за да разгледаме характера на този човек, когото аз оттук насетне ще наричам Надзирателя. Само един човек от миналото е показал правилното разположение на Надзирателя. Цинцинат, призован по време на оранта от Минусианското консулство да отблъсне еквите, приема поста диктатор на Рим с единствената цел да възстанови реда в Империята; и след като го постига, той се връща към ралото си след шест месеца. Неговата амбиция е била единствено да върне стабилността на Империята, а не в осигуряването на собствената си власт. Нашият Надзирател не е орач, нито може когато и да било да напусне коридорите на властта, но негово използване на властта трябва да демонстрира пълното отсъствие на егоизма и тясната цел, която си е поставял Цинцинат.

 

 

Взаимоотношенията между тримата Префекти и Надзирателя ще определят благоденствието на държавата и, което е не по-малко важно, контрола над хората. Всяка сфера трябва да поддържа автономност. Или най-малкото подобна отделеност трябва да изглежда реална на народа. Тоест хората рядко ще имат нужда да научават за Надзирателя, който държи трите сфери в хармония. За простата тълпа, политиката, икономиката и социалната сфера се ръководят от различни хора, като всеки от тях е по някакъв начин проверка на амбициите на другите двама. По този начин републиканската добродетел ще засенчва управлението, защото властта ще изглежда разделена между мнозина. Добрият външен вид на рамките и балансите (да заемем отново от Полибий) ще задоволят капризите на хората.

Те също така ще бъдат убеждавани по всяко време, че формата на държавата отговаря на тяхното желание. Когато, например, тълпата зареве за аристокрация, ще доминира социалната сфера. Когато същите тези гласове започнат да плачат за олигархия, ще доминира икономическата сфера. А когато вече преситени, се разплачат за принц, ще се появи и политическият лидер. По този начин фасадата на управлението ще се мени с ветровете на обществения интерес и ентусиазъм, за да поддържа народа заблуден и доволен. И поради това агресивното желание у хората никога няма да стане причина за разкъсване на тъканта на една държава, която съпровожда жаждата им за промяна.

Тези промени, това ще стане очевидно, са изградени повече върху измамата, отколкото върху реалността. Защото ако на една държава, ако трябва да говорим истината, един ден й се наложи да приеме капаните на демокрацията, а на следващия ден капаните на тиранията, от нея повече държава не става. Последователността трябва да бъде сигналната дума за лидерите й. Както много автори са забелязвали, държавата много напомня на кораб. Метафората обаче няма почти нищо общо с ролята на капитана или моряците и дори още по-малко с трудния въпрос кой стои на кърмата. Тук сходството по-скоро лежи в конструкцията като цяло. За да се държи корабът над водата, за да се справя с всякакво вълнение, за да остава стабилен по време на вълненията, на битка или метеж всеки кораб разчита на едно-единствено устройство, скрито от всички очи. Килът. Килът остава постоянен във всички моменти — корабът може да приема нови моряци, може да смени мачтата с по-висока, може да предприема нови плавания, но тези промени касаят единствено формата му, а основата си остава една и съща. Това, което поддържа кораба стабилен, никога не се променя. Така е и в рамките на държавата.

VII. Защо е жизненоважно да се поддържа на външен вид разделението между трите сфери

Оттук следва, че непоклатимата конструкция на Надзирателя и Префектите трябва да остава винаги в сърцевината на управлението. Техните роли никога не се променят по отношение един на друг, а само по отношение на народите и другите страни. Тоест очевидното надмощие на една сфера над някоя друга в даден момент зависи от обстоятелството дали държавата трябва да изглежда по-политически доминираща, икономически по-мощна и така нататък. Тук невидимият елемент — Надзирателя, е този, които прави възможни всички тези трансформации, през които преминава една държава. Именно неговите скрити взаимоотношения с Префектите в рамките на всяка една сфера са онова, което придава на държавата нейната толкова високо ценена стабилност.

Това не означава, че четиримата играят в съюз един с друг, като всеки е наясно с подробните действия, нужни за успеха в рамките на отделните сфери. Не. Усилията им се обединяват само в определени моменти. Реалната власт на Префектите лежи в тяхното безпогрешно посвещаване на техните си сфери, заедно със знанието им за единството, което трябва да съблюдават под Надзирателя, но единство, невидимо за всичка останали. Втората максима на лидерството: за да управляват ефективно, хората трябва да се занимават със собствените са задачи, на външен поглед отделно един от друг, но със скритото разбиране за общото сдружаване. По този начин пълната степен на тяхната власт остава маскирана чрез привидната им индиферентност един към друг. По този начин действителното надмощие ще се проявява чрез скритата им връзка.

До този момент, ако това беше книга, посветена единствено само на идеите, аз бих бил доволен да обясня есенцията на върховенството и природата на стабилността. Но каква куха победа би било, ако пропусна да предложа дори една-единствена дума за средствата, чрез които лукавите лидери са способни да постигнат тази цел. Сега остава да се види как една държава (както аз съм я описал) може да възникне и как може да процъфтява. Много хора преди мен са писали на тази тема, но повечето са го правили с непоследователно намерение — описват държавите такива, каквито трябва да бъдат, а не каквото представляват. И по този начин те са разчитали на едни еднакво фантазьорски представи за добродетел, сила, кураж и всичко подобно, за да осигуряват стабилност в пределите на тези въображаеми сфери. Дори месер Николо с неговото желание да представлява реалността, ни е дарил с един принц, който сякаш се появява от мъглите на Провидението, със смелост и хитрост непокътнати дълго преди да се запознаем с него. По подобен начин този принц притежава съкровище, на което трябва да благодари за предизвикването на хаос в пределите на държавата, така че той да може да изяви своята добродетел. Както признава месер Николо, неговите герои от миналото и настоящето се изплъзват прекалено бързо — дори и онези, уважавани като Чезаре Борджия, — неспособни да поддържат арогантността си, твърдостта си и прозрението си за който и да е продължителен период от време. Питам аз тогава, този принц по-практичен ли е спрямо практиционера на държавническото изкуство от краля-философ на Платон или от добродетелните принцове, които откриваме в писанията на Салутати, Гуарино или Поджо? Не. Те са само чиста фантазия. Накратко, книжката ми не би представлявала по-полезна от техните, ако бях решил да спра дотук. Следователно останалото трябва да обърне внимание на практическата част. По тази причина отново трябва да започнем на чисто, за да определим как можем да изградим държава, способна да устои на времето.

VIII. Как една държава може да бъде подготвена за истинското върховенство

Хората се ръководят от собствените си желания и от прищявката на съдбата и именно тази битка между двете страни решава благосъстоянието на държавите. Степента, до която една от тези страни може да доминира, е от главна важност за нас. Месер Николо би ни накарал да повярваме, че двете страни воюват в равностойна битка. Ако бъдем честни, той е първият, дал на хората честен шанс в борбата, дори и ако чрез собствените си примери да доказва прекалено добре, че съдбата в крайна сметка е победителят в историята. Но дори и той трябва да признае, че хората не могат да спечелят, защото не могат да се адаптират с достатъчна скорост към изискванията на времето. Дълготрайната стабилност (сърцевината на истинското върховенство) си остава недостижима мечта.

Определени хора обаче са далеч по-способни, отколкото можем да си представим, дори още по-способни и от принца на месер Николо. Техните способности лежат не в техните добродетели или в хитрината на Тезей. За разлика от принца на месер Николо тези хора не е задължително да притежават свръхчовешки качества. Нито воюват със съдбата като тяхна единствена Немезида. Тяхната сила по-скоро лежи в тяхната вяра в самата държава, в способността на държавата да постига постоянство в лицето на прищевките на съдбата. Под повърхността на нейните толкова много промени, държавата съхранява едно непрестанно качество — безсмъртност. И въпреки това голямата част от хората не са наясно с тази дълговечност. По тази причина те с голяма неохота се разравят в сбърканите структури, върху които държавата почива, от страх накрая да не останат само с анархията. Толкова е голям страхът им, че те предпочитат да кърпят неизправната структура и да възпроизвеждат до безкрай едни и същи грешки, отколкото да направят опит да изградят нещо наистина стойностно. Това обаче, което те не успяват да схванат, е че само в хаоса на разрухата може да бъде изграден силен фундамент. И само онези, които поместват доверието си в тази способност на държавите (а не в хората), разбират как може да се постигне стабилност.

От което следва, че лидерите, които искат да изградят стабилна и дълговечна държава, трябва първо да имат желанието да хвърлят настоящата държава в хаос. Накратко, винаги трябва да има място за саможертва. Моята цел тук е не да драматизирам, а да разкривам болезнени истини. Месер Николо определено разбира този пункт, макар и не така цялостно. Неговият принц достига висините на властта, защото той знае как да се възползва от ситуация, породена от хаоса. Тази задача е оставена на каприза на съдбата. По този начин месер Николо дава повече власт на съдбата, отколкото на хората. Но онези, които искат да предприемат тази смела крачка и да захвърлят държавата в пропастта изтръгват такава власт от ръцете на капризната богиня и по този начин оформят собствените си съдбини.

Изборът не е толкова драстичен, както би могъл да изглежда на пръв поглед. Да вземем, например, един математик, който се мъчи да изгради неопровержимо доказателство. Той разхвърля по плочата теорема подир теорема, аксиома подир аксиома, но напразно. Неговите пресмятания не довеждат до сигурност. И тогава той изтрива плочата, като съхранява само едно или две твърдения, които смята за абсолютно необходими за окончателното доказателство. И въпреки това той отново достига до несигурно положение. Какво може да направи той? Неговите учени колеги мислят, че няколкото твърдения, които той е съхранил, са необходими за решението на задачата. Те твърдят, че без тези основни доказателства той не би знаел откъде да започне. Но той е по-мъдър от тях и има истинска визия. И така той изтрива плочата напълно и започва неповлиян от тяхната остаряла мъдрост. Той вярва на науката, а не на хората, като по този начин показва куража си да нагази в дълбини, за които останалите не смеят дори и да си помислят.

Същото е и с държавите. За да осъществят истинска промяна, лидерите трябва да имат желанието да разкъсат всяка структура, изградена върху фалшив фундамент. В продължение на две хиляди години хората са градили и разрушавали градове, държави, дори и цивилизации с надеждата да съградят една съвършена държава. Но техните усилия са били напразни по простата причина, че те никога не са имали куража, нито прозрението да започнат от нищото. Държавата трябва да е чиста, ако искаме новата държава да остане незасегната от язвите и болестите на предишния режим. Не е достатъчно да заместиш един тиранин със законодателство, а тълпата с крал. Фасадата може да бъде различна, но сърцевината остава същата. Една плавна трансформация от една форма на държавно управление към друга само разкрива прогнилия фундамент. Ако го изразим с малко по-различни думи, това е всичко друго, само не и отлагане на екзекуцията. Онова, което подронва първия режим, не иска да си ходи и продължава да подронва следващия, и така нататък.

Проблемът тук се корени в липсата на въображение. Те не могат да видят отвъд стените на миналото и по този начин намират сигурност само в онова, което е дошло преди тях. Но въпреки това истинският кураж се налага сам, когато се изправи пред възможния неуспех. Неизвестното предлага тъкмо такова изпитание. Връщането към прогнила, но все пак добре изпитана структура, разкрива единствено слаба воля и безкрайно примирение с посредствеността.

Не може да има лесен път към изграждането на държавата, която аз описах. Защото аз искам лидерите да виждат не само самите себе си, но и държавата, която се надяват да управляват, в една съвършено нова светлина. В историята няма нищо такова, на което биха могли да се облегнат, за да направят промяната по-мека. Нито пък могат да открият в миналото нещо, което да може да обясни как да установят сферите и Надзирателя. Също както с всички новости, нападението е най-добрият начин. От това следва, че онези, които се надяват да управляват, трябва да се стремят към тотално унищожение на съществуващия режим.

Но само в определен момент. Би било глупаво да се предизвиква хаос, ако тези лидери не са готови да изградят нови структури, с които да заменят старите, да запълнят междината, създадена от разрухата, предизвикана от самите тях. Ще направя само кратко отклонение, за да разясня изкуството на една такава тактика. Трудно е, ако не и невъзможно, да се провокира помитаща промяна в една държава, в която има дори и мъничко останало спокойствие и близки отношения, тоест, в такава държава, която вони на същата посредственост в продължение на десетилетия. Елиминирайте спокойствието и самодоволството и спектрите на несигурността и безредието ще хвърлят без особен труд хората в ръцете на нови водачи. По този начин смелите ще предизвикат вакуум, който могат да запълнят със собствената си марка върховенство, така че да заменят победения режим.

Задачата не е Херкулесова, както би могло да изглежда на пръв поглед, защото по-голямата част от подготовката ще зависи само от четирима души; един над всички, притежаващ мъдростта да поучава и да подбере тримата последователи, така че да имат достъп до трите сфери. Няма да отричам, че това е най-продължителната и най-трудна част от процеса: тримата мъже трябва да бъдат подбрани още от най-ранна възраст, когато умът им е отворен към всичко ново и авангардно, и когато не се боят от онова, което изглежда невъзможно. Обучението, което провежда Аристотел на младия Александър, потвърждава, че ако е дадена насока от най-ранна възраст, и ако бъде вдъхновяван със страстта към новото, младите мъже израстват като велики покорители. Светът не е виждал други мъже като Александър досега, нито пък е имало такива учители като Аристотел, които да зададат курса на такова изумително въображение. Но ако човек подбере неколцина деца, на които бъде дадена възможността да надзърнат във възможното бъдеще, да добият представа за безграничната власт, която може да бъде придобита чрез стриктното разделение на сферите, за Надзирателя не би било трудно да завоюва тяхната безгранична преданост. Неговото бреме ще се състои в това, да си подбере мъдро учениците.

Освен това Надзирателя не бива да се тревожи, че всяко едно от тези момчета няма да издържи на товара на тази огромна задача, защото всеки един ще се ограничи само с тази област, тази сфера, която ще бъде негово владение, когато се роди новата държава. В същото време обаче всеки ще бъде наясно с по-голямата цел, уверен, че двамата му колеги са ангажирани с делото си по същия всеотдаен начин, както и самият той. По-фините детайли от този първоначален етап ще бъдат определени по начина, по който Надзирателя интерпретира шепата думи, които аз привеждам тук. Поради това не ще правя опит да описвам курса на това обучение. Аз не съм в състояние да предсказвам обстоятелства, нито пък мога да определя изискванията на бъдещето за всяка сфера. Достатъчно е да кажа, че всеки мъж трябва да стане експерт в дадената му сфера до такава степен, че да се намира в положение на значително влияние, когато удари часът за провокирането на хаоса. Следователно наблюдателят трябва да избира от хората, които притежават способностите да се добират до такива позиции; това е повече от очевидно. И въпреки това определени аспекти от наставленията ще стават по-ясни с описанието ми на по-късните етапи на това начинание.

IX. Пътищата към хаоса

Всяка една от сферите е в състояние сама да хвърли държавата в хаос. Политически катаклизъм поради въстание или политическо убийство, икономическа разруха, причинена от неуспяли предприятия или изчерпване на стоки, или социален безпорядък, предизвикан от чума, глад или други бедствия, може да причини временен хаос. Събитията в Англия през изминалите осемдесет години са добра илюстрация за това как политическата интрига може да разтърси самите основи на държавата. Убийствата и заговорите преди пристигането на Хенри Тюдор хвърля в хаос Англия при повече от един случай, като най-лошият се случва след възкачването на Ричард Плантадженет върху трона. Страната е във война със себе си и накрая намира спасение в един принц-завоевател. Но извличат ли англичаните максимума от този хаос? Търсят ли да извлекат от държавата онези характерни черти, направили възможно цялото това опустошение? По всяка вероятност не. Тюдорите са възстановили мира, но на човек само му остава да се чуди колко дълго ще трае тази сигурност, след като сегашният Хенри няма мъжки наследник. Ще бъдат ли принудени тези разбити англичани да водят още веднъж същата битка?

Що се отнася до икономическата разруха, вие си спомняте, че след войната си с нюмантините Римската република изпитва големи трудности, причинени от хилядите селяни, неспособни да намерят земя за посев. Храната започва да изчезва, като само внесеното зърно предотвратява въстанията. Икономическото напрежение е толкова голямо, че трибуните водят популярна агитация срещу Сената и консулите. Опасността започва да се разпространява и сред армията, и в цялата държава, която вече се смъква към хаоса и изглежда на ръба на пълен колапс. Ако не са били Тиберий и Гай Грак — мъже, надарени изключително от съдбата, — чиито реформи възстановяват порядъка в търговията и селското стопанство, Рим можеше отдавна е станал на прах преди още първият му диктатор да го постави на колене.

За социалните безредици само ще напомня за чумата в Атина като свидетелство за опустошенията, които причиняват тези бедствия.

При всеки един от тези хаоси настъпването на хаоса не е достатъчно да разубеждава хората от въздигане на същите институции, на които държавата на първо място дължи отслабеното си състояние. По този начин, за да може хаосът да си свърши както трябва работата, и трите сфери трябва да изригнат заедно. Възниква естественият въпрос: как? В примерите, които цитирам, катастрофите не са били желани, нито са били продукт на съзнателна човешка дейност. Може би Ричард Плантадженет признава ползата от хаоса, до който довеждат действията му, но би било глупаво да приписвам човешка причина на икономическата разруха в Рим и богохулство да правим това в случая с чумата. И въпреки това, за да възникне стабилна държава, няколко човека трябва да поемат върху себе си задължението да предизвикат хаос; те трябва да унищожат цялата власт, за да създадат новата власт.

X. Пътят към политическия хаос

Ролята на всяка една сфера е различна и всяка една от тях би могла да поведе към хаоса. Но би било разумно да обясним какви трудности е най-вероятно да възникнат във всяка сфера, преди да разгледаме техните обединени усилия. При политическата сфера имаме три пътя към хаоса: първо, чрез убийства; второ, чрез военна или чуждестранна заплаха; и трето, чрез популярна демагогия.

Историята е прекалено изпълнена с примери за първата, които гарантират продължителна дискусия, но малцина се открояват сред множеството. Най-очевидният е Цезар, чиято смърт в ръцете на двадесет и двамата оставя Рим сред една кървава гражданска война, завършила със загубата на Републиката и издигането на имперското управление. Няколкото години на объркване и несигурност, през които Брут и Октавиан воюват за надмощие, са били незабавните последици от убийството. Един не толкова ефикасен пример, но такъв, случил се по времето на нашите бащи, е частично успелият опит за убийство на Джулиано и Лоренцо де Медичи. Паци заговорничат да отърват града от двамата му изтъкнати граждани и по време на свещената меса на Великден връхлитат върху двамата братя, като убиват първия, но позволяват на втория да спаси с бягство живота си. Докато стане известно бягството на Лоренцо, градът е обзет от паника и ако не са били няколкото успокоителни думи на младия Лоренцо, произнесени от стъпалата на катедралата, е оставало съвсем малко Медичите да станат свидетели на пълния безпорядък във Флоренция. Лоренцо е бил толкова лукав член на това любопитно семейство, че той обръща неуспелия опит за убийство в свое предимство, като прави промени, които усилват контрола му върху правителството. В действителност такъв изход е много необичаен и е по-скоро резултат на личните качества на Лоренцо, отколкото на обстоятелствата след опита за покушение.

Но дори и когато са успешни, убийствата хвърлят страните само временно в хаос, от който се заражда една променена, макар и пак толкова слаба, суверенност. За онези, които завоюват даден суверенитет чрез заговори и убийства, не остава много надежда да премахнат страха, завистта и ужасяващата възможност за реванш. Принцовете, издигнали се на власт благодарение на убийства, вдъхновяват останалите да се добират до властта по същия начин, като по този начин скоро стават плячка на самите средства, изтикали ги отпред. За да се изгради правителство върху подобни основи, означава да се осъди държавата да плаща ретрибуция. Макар че такива събития хвърлят градовете държави в постоянно състояние на хаос, това не е онзи хаос, от който може да се роди истинското върховенство.

 

 

Вторият път може да доведе до по-стабилно лидерство от първия, но той е все така подозрителен и далеч по-труден за следване. Защото военните мъже (които ще опиша с големи подробности) не са лесни за контролиране, нито пък има вероятност за контролиране на управлението на някой лидер, веднъж след като вече е вкусил сладките блага на властта. Твърде много е било правено за лоялността на такива армии по отношение на техните генерали и по отношение на лидерите, които ръководят тези генерали. По време на истински героизъм може би такава висша оценка господства. Но ние живеем в епохата на наемни войски, които се бият за дневната си надница, без значение кой развързва кесиите със заплатите им. Войниците могат да сменят господаря си и по време на най-разгорещената битка, стига само да ги възнаградят достатъчно добре. Да се довери човек на военните — дори и на тели от собствената милиция на града (месер Николо отново демонстрира неподозирана наивност) — това е все едно човек да позволи на безредната тълпа да определя хода на събитията. Лоялността не може да съперничи на рафинираните примамки на властта. По този начин, за да се създаде политически хаос чрез военна сила, е все едно да се осъди държавата на военни закони (без значение по какъв сладък начин ще бъде наложен този военен закон). Не може да се отрече, че военното управление предлага известна стабилност, но само за известно време. Амбицията е основният стимул на всички войници и прекалено много от тях разполагат със средствата (един полк тук, друг гарнизон там) да заграбят властта. Никоя държава не може да оцелее дълго, щом й се налага да понася непрекъснатите боричкания между отделните военни клики.

Чуждестранната заплаха е още по-трудна за предсказване и почти невъзможна за контрол. Освен това само мъжете в историята, които са се добирали до властта чрез завоевания на други, са били шпиони и предатели. Това са най-лошият вид хора и заслужават най-суровите наказания, които могат да се стоварят върху тях. Няма какво повече да се каже за възможностите, създавани чрез чуждестранни заплахи.

Първите два пътя към политически катаклизъм си поделят един основен недостатък: нито единият, нито другият се ангажират сериозно с необходимостта да се планират чрез измама мненията на хората. Самото убийство е дело на неколцина или на отделен лунатик. Военният катаклизъм засяга малка част от държавата. Онези, които последват който и да е от двата пътя, не успяват да разпознаят, че въпреки че са неспособни да управляват сами, хората са най-могъщата сила в една държава и по този начин всяка промяна във властта трябва да отговаря на вълната на техните пристрастия. Хората не биха довели по желание държавата в състояние на хаос, но те могат да бъдат подведени да го направят. Има само един начин за постигането на тази цел: трябва да се появи един демагог, който да завземе тяхната преданост, и който разпознава нуждата за катапултиране на държавата в руини, така че той и останалите да могат да създадат стабилност от отломъците.

Флоренция още веднъж ни дава подходящ пример в лицето на Савонарола, който се превръща във водещия гражданин на града по време на последните дни на първата република. Едва миналата година синьор Микеланджело Буонароти ми каза, че и до ден днешен не може да забрави гласа на Савонарола, когато проповядвал. Движен от желанието си за шеметна промяна и в църквата, и в обществото на приятелите си съграждани, Савонарола изпълнил проповедите си с предсказания за очистителния гняв, който щял всеки момент да се стовари върху Италия. Когато пророчеството му се сбъднало с нашествието на французите през годината на нашия Бог 1494, той взел управлението на града в свои ръце и възможността да изгради святата си сфера върху катаклизма. Но той бил мъж с тясно скроена визия и не желаел нищо повече от една заздравена република, ръководен от мотото „Христос-Крал във Флоренция“. Тялото му скоро пламнало върху клада на Пиаца делла Синьория — свидетелство колкото за влиянието му, толкова и за тесните му рамки.

Сред множеството демагози през столетията малцина (ако изобщо има такива) са поели тази роля с онзи вид прозорливост, необходима за подготовката на държавата, която аз си представям. Нашият демагог трябва да е мъж, готов да поеме юздите в политическата сфера веднага след като хаосът избухне. Следователно той трябва да има добра представа за останалите сфери и да вижда ролята си като такава с ограничена важност. От изключително значение е той да разиграва ролята на демагога, отколкото да бъде действително такъв. Защото ако на него му се наложи да възприеме всичките атрибути на такъв водач, той никога не би бил способен да утоли собствената си жажда, веднъж след като бъдат положени новите фундаменти на държавата. По този начин той не трябва да се появява на политическата сцена просто чрез случайност, тоест, чрез благоволната съдба на няколко гръмки проповеди. Не. Той трябва да изучава темперамента на хората, да разбира за. какво жадуват те или да се изказва пренебрежително за настоящата държава и след това да използва тези знания, за да подхранва техните желания. Той трябва да говори така, сякаш говори на всички тях. Той трябва да бъде изкусен наблюдател на хората и трябва да знае кога да влезе в битка. Не е необходимо да нанася смели удари; по-скоро той трябва да изгражда смело от първоначалните малки успехи. Нека думата за делата му и неговите мнения повишават популярността му. Нека хората да го призовават, а не той тях. И тогава, в точния момент, когато Надзирателя е събрал значително движение от всички сфери, нека да поведе хората към хаоса. Те няма да се огънат. Те ще са му отдали своето доверие и пълното си посвещение. Завоюването на такава лоялност изисква време и именно обстоятелствата ще решат напредъка на делото му. Всичко обаче, което се изисква и от демагога (политическия Префект) и от Надзирателя, е това да са способни да четат в душите на хората, умение, придобивано след години изучаване.

XI. Пътят към икономическия хаос

Такива са пътищата към катаклизма в политическата сфера. В рамките на икономическата сфера също има три пътя: първият, чрез естествено изтощаване; следващият, чрез чуждестранна блокада; и третият, чрез съзнателна злоупотреба. Първият е най-вероятно да причини бедствия сред различни групи в пределите на държавата, тоест, като насъсквате богатите земевладелци срещу занаятчиите и търговците, и срещу селяните и бедните. Когато продуктите са недостатъчни, за да може всяка група да посрещне нуждите си, тези, които са лишени от тях, ще намерят кауза да вдигнат бунт и да съсипят държавата. Често вината е у селячеството, защото то е неспособно да разпознае възходите и спадовете на икономическата и търговията. Когато храната или други основни стоки не достигат, те обвиняват оземлените, които всъщност заслужават да бъдат обвинявани не повече от самите селяни, защото именно природата е, а не алчността, която предизвиква поскъпването на зърното, дървесината, металите и всичко останало.

Никъде този фарс не е така всеобщ както в германските държавици през последните сто години. Хората от гилдиите воюват срещу търговците, селяните — срещу земевладелците, тъкачите и миньорите — срещу търговците, докато с една внезапна експлозия не избухват Селските войни, които оставят след себе си управлението на диктаторите по цяла Германия. Хаосът, предизвикан от икономическото недоволство, не прави нищо друго, освен да върне старите управници на власт с още по-голям контрол отпреди. Злоупотребено е с естественото изтощаване на ресурсите, за да се насочи държавата в нов коловоз.

Тъй като чуждестранната военна заплаха е трудна за контролиране и не е по-лесна за предизвикване, същото се отнася и до чуждестранната блокада. Ако някой е бил достатъчно глупав да окуражава заплаха отвън, така че да пожъне плодовете от възникналия хаос, тези хора със сигурност са най-лошият вид глупаци, защото тук има съвсем малко пространство за шеметна промяна веднъж след като блокадата свърши работата, заради която е била предизвикана. Твърде често обсадените се обръщат с хлътнали бузи към завоевателите си, щастливи да приемат всякакво управление, стига само да им донесе хляб. Малцината, повели изгладнялата тълпа, могат да настояват, че всички ще предпочетат смъртта пред покорството. Но хората слушат повече стомасите си, а не честта или лоялността. Единствената промяна, която носи такава промяна, е управлението на завоевателите. А за онези, които се съюзяват с новите управници, трябва само да погледнат историята, за да видят съдбата на такива предатели.

Остава ни последният избор — съзнателната злоупотреба. Лидерите не могат да изчакват някакво естествено влошаване в търговията и отношенията, за да причинят паника, нито трябва да поверяват съдбата си в ръцете на чужденец или враг. Вместо това, те трябва да изберат една област в света на покупките и продажбите, която да е уязвима към силни безредици. Не се заблуждавайте, че това действие трябва е някакъв особено драстичен акт. Онези, които искат да причинят хаос, не им се налага да изгорят всичкото зърно, нито да опустошават цялата земя. Всичко, от което имат нужда, е да провокират едно събитие, което да разтърси доверието на хората; една област, където внезапната промяна ще накара тълпата да се усъмни в сигурността на всичко. Това се е случвало повече чрез грешки, отколкото целенасочено през цялата история на човечеството, но урокът е един и същ.

За пример можем да вземем Милано. Когато дукът на този прекрасен град, посветен на Гуелфите (ще спестя на паметта му недостойното му име), тайно заповядва да потопят един от корабите му от страх, че и приятели, и врагове ще открият любовницата му — жена от рода на Гибелините — на борда му, той по погрешка изпраща на дъното и голямо количество вълна и коприна заедно с нея. Действията на дука може да са предотвратили страшен диспут между двете враждуващи фракции, но той е предизвикал далеч по-големи вълнения чрез възбуждането на гнева на търговците и тъкачите, отколкото ако е бил позволил на кораба да пристигне в пристанището. Производителите на коприна и дрехи се боели, че загубите им от потъналата пратка ще съсипят цялата им търговия. Без стоки или заплащане, разсъждавали те, как е възможно да се надяват да продължават? За да ограничат загубите си, те намерили мъдро решение: затворили почти половината магазини в града. Хората, които се плашели лесно, веднага заключили, че кризата ще плъзне и във всички останали области на търговията. Нарастващата паника принудила дука да предложи големи привилегии на членовете на всяка гилдия, като изпразнил кесиите си и отслабил позициите си с Гибелините. И всичко това само заради един малък кораб и няколко бали коприна и вълна!

Дукът нямал намерение да предизвиква такава тревога, но урокът бил ясен: онези, които съзнателно предизвикват подобен хаос, могат да пожънат най-големите придобивки, защото те контролират кога и как да се развихрят безредиците и са способни да предугаждат реакцията на хората. Надзирателя, заедно с Префекта на икономическата сфера, следователно трябва да определя една област от търговията и отношенията, която да е способна да предизвиква същата реакция като при онази с вълната и коприната в Милано. Така както демагогът трябва да чете в душите на хората, така и този Префект трябва да разбира естествените превратности на икономиката, като използва това знание, за да управлява малка област от търговията. И подобно на демагога, този Префект ще има нужда от години опит и обучение, за да вземе това решение. По този начин, докато демагогът събира свои последователи, така и икономистът (отново дума, която аз си измислих) се установява сред най-мощните кръгове. Когато нужният момент се яви, тоест, когато моментът отговори на нуждите на другите сфери, няма да е трудно държавата да бъде хвърлена в икономически хаос.

XII. Пътят към социалния хаос

Какво представлява социалната сфера? Как би могъл един Префект да създаде хаос сред нея? Няколкото примера, които успях да събера от историята, лежат изцяло на страната на съдбата (или волята Божия) и нямат нищо общо с плановете на хората. Определено никой, освен Всемогъщият, не може да насочва епидемии и чума срещу хората и без значение колко мъдри стават хората по време на болести и смърт, няма никаква вероятност, че някога ще успеят да предизвикат такива бедствия. И въпреки това съществува по-фин начин за подготовка на социалната база към едно ново състояние, начин, който изисква драстична промяна, и по този начин лесно може да бъде приет за вид хаос.

Обясних, че тази сфера намира своята основа в образованието: да се контролира образованието, означава даден човек да държи социалната сфера в ръцете си. По този начин промяната трябва да се случи в пределите на учебните зали. От това следва, че за да може тази промяна да има някакво влияние върху населението, образователната институция, която споделя съобщението си, трябва да бъде широко разпространена. За нещастие, трябва да признаем, че в този момент не съществува такава институция.

Освен ако не вземем Светата католическа църква като маяк на учението. Сред нейните свещени стени могат да се обръщат душите на хората, да се насочват и окуражават да променят света. Ако не беше могъщата институция, която води началото си от Рим, щяха да са нужни десетилетия, ако не и столетия, да се задействат средства, които да променят толкова много човешки сърца и души. И сред тези зали трябва да се състои подобен катаклизъм. Църквата трябва да разшири визията си, така че да може да води хората не само към вечното спасение, но и към една дълговечна държава тук, на земята. Аз не бих бил толкова прям, нито пък бих рискувал крехката нишка на пиетета, ако нямаше друга институция, толкова подходяща за нуждите на дълговечността и стабилността. Може би през идните дни някоя подобна образователна институция може да възникне, за да освободи Църквата от това тежко бреме. Докато дойде този ден обаче, Рим трябва да поеме юздите и да поведе с железен юмрук. Да накаже еретиците и да подкрепи силата на праведните си чеда. За да го направи, тя трябва да съживи средствата си, с които ръководи хората, и да развие нов начин на обучение, който да вдъхновява стремежа и посвещаването в добре диктувана стабилност.

Аз не говоря просто ей така, да се намирам на приказка. Трябва само да погледнем която и да е от германските държавици, за да разберем надвисващата неизбежна опасност. Такава голяма опасност вече се е появила в лицето на един свещеник-бунтар, мъж, който се стреми да измести авторитета от полагащото му се място. Ако сам човек може да промени волята на толкова много към ерес, представете си силата на истинската Църква, която определя действията на хората.

Добре се разбира, че пътищата към Рая и пътищата към стабилна държава изискват различни инструкции. И въпреки всичко Рим трябва да признае, че тази инструкция може да дойде от един и същи източник. Би било богохулство да претендираме, че Църквата е имала за свое предназначение да се занимава с делата на този свят. Но аз не отправям такава претенция. По-скоро вярвам, че една стабилна държава по никакъв начин не се противопоставя на висшата цел на вечното спасение, и че Църквата може да съветва и двете, без да влиза в противоречие. Вижте думите на Тома Аквински, Уилям Окхам, Дънс Скотъс, Питър Ломбард — тези учени са дали форма на тази мисия още преди столетия. За тях разумът и вярата водят вечна битка. Следователно университетите, катедралните училища и манастирите са се посветили на въпросите, съпровождащи тази борба, борба, която продължава и днес, и която остава изпитанието на просвещението на хората на Светия Дух.

Сега обаче една нова тема лежи върху масата и настоява за същото внимание — властта, чиито собствени битки подлагат на изпитание решимостта на човека в политическата и икономическата сфери. Следователно един учител трябва да развива тази нова област на преподаване и да промени определени институции в рамките на самата Църква. Вниманието на Духа трябва да остава в ръцете на по-голямата Църква. Но реверансът към политически и икономически опортюнизъм трябва да стане доменът на тази нова област. Не би трябвало да е трудно да се види как учителят може да служи на Църквата като цяло без заплаха. И наистина, когато хората живеят сигурно в един стабилен и дълготраен мир на земята, те трябва с още по-голяма страст да посвещават себе си на постигането на вечно щастие.

Тогава това призив за хаос ли е в социалната сфера? Ще дойде ли момент, когато Надзирателя ще препоръча внезапно движение, светкавично действие, за да се разклати съществуващата сфера? Не. Би било трудно да се оприличи промяната в рамките на социалната сфера с онези, нужни в пределите на политическата и икономическата сфери. Моментът на катаклизма тук идва по-рано, в самия момент, когато един човек реши да поеме контрол върху образоването в името на върховенството. В началото тази нова авантюра ще изглежда отклонение от правия път за онези, които го забележат. И въпреки това те ще го отхвърлят, няма да видят в него нищо, което да причини тревога, защото на пръв поглед тя ще има ограничено влияние. Подобно на еретическите секти, които възникват от време на време, новите школи първоначално няма да изглеждат като заплаха. Представете си обаче изненадата на хората, когато въвлечени в хаоса от политическата и икономическата сфери, видят малка армия от млади хора, напълно обучени да поведат държавата в съвсем друга посока. Тогава непросветените няма да имат никакъв избор освен да прегърнат новия път по начина, наподобяващ удавника, който протяга ръка към късчето дърво, за да се спаси от смъртта.

XIII. Как трите сфери заедно създават хаоса

Преди да опиша как трите сфери могат да работят съвместно, за да създадат хаос, трябва да подчертая, че е възможно да не възникне необходимост от комбиниране на такива катаклизми. Отбелязал съм, че паниката в една сфера не е вероятно да доведе до подходящите условия, от които да се изгради стабилната държава. Ще съществуват обаче онези редки случаи, онези единични събития, които поставят лидерите в позицията на необикновена възможност. Подобно на принца на месер Николо, тези лидери ще имат щастието да благодарят за техните обстоятелства. За онези, които се ползват с благоволението на съдбата (и които са се подготвили в пределите на трите сфери), не е необходимо да четат подробно следващите страници, защото те са готови да изграждат.

За другите, с по-малко късмет, трябва да припомним, че една или две от сферите могат да поемат водачеството при предизвикването на хаоса. Социалната сфера обикновено действа като стабилизатор, отколкото като причинител на хаоса. И въпреки всичко трите трябва да координират усилията си; в противен случай единичният акт в една сфера може да се окаже безплоден спрямо благосъстоянието на държавата като цяло. Преди да бъде предприето каквото и да било действие, следователно, и тримата Префекти трябва да са в състояние да управляват хода на събитията в пределите на техните сфери. Голяма част от подготовката на тези мъже ще стане индивидуално през продължителен период на обучение, но колкото повече се приближаваме към момента на експлозията, толкова повече те трябва да действат съвместно.

В този момент е най-добре да се започне с икономически катаклизъм, защото хората са най-вече загрижени за собствените си джобове и често губят разума си, когато е заплашено богатството им. Да повторя: не е необходимо катаклизмът да бъде в големи мащаби, но да е достатъчен, за да повдигне въпроси в простите умове на хората. Веднъж появило се съмнението, за демагога не ще бъде трудно да засили несигурността сред последователите си, които ще породят паника от негодувание сред цялото общество. Защо от негодувание? Защото демагогът ще е научил учениците си да мислят лошо за текущия режим дори и по време на относително спокойствие: неуспехите да се успокоят фракциите в рамките на държавата, неуспехите да се установи печеливша търговия с чужди страни, неуспехите да се изследват възможностите за експанзия, неуспехите да се осигури икономически просперитет — това са едни от немалкото недостатъци, които демагогът ще привлече към вниманието на хората, и това ще обслужва раздвижването на прищевките. Веднъж след като станат свидетели на икономическия катаклизъм, те ще убедят себе си и другите, че разполагат тъкмо с каузата да съборят режима.

Тези неуспехи все пак няма да им бъдат достатъчни, за да причинят тотално изоставяне на преобладаващата политика. Трябва да има и едно основополагащо бедствие, за което такива неуспехи да са просто видимите знаци. И всичко това ще се върти около тази язва, така че демагогът да свиква своите войски. Най-сигурният избор е моралното разложение. Нищо не пасва така добре на човешките инстинкти както чувството на религиозно негодувание. Нека демагогът обагри всички болести на обществото като отражения на лошото морално ръководство на режима, неспособно да насочи хората по правилния курс. По този начин икономическият катаклизъм ще изглежда като окончателното злодеяние на държавата, ’затънала в неморални дела. Как по-добре да се убеди една ръмжаща тълпа, че държавата трябва да се прочисти изцяло, ако не чрез призоваване към нейната увереност в собствената й правота? Хората много бързо превъзнасят собствената си святост. Нека да повярват, че най-добре е да се прочисти както държавата, така и да се прочистят и самите те. Хаосът ще се превърне в желания избавител от една основна крещяща несправедливост.

XIV. Как да градим върху хаоса

И къде е най-добре да потърсим спасение, ако не в сферата на образованието, което разпознава стойността на стабилността? Къде е по-добре да се отмие разложението, ако не в едно училище, обгърнато в обятията на Църквата? Хората, ако бъдат добре наставлявани, с готовност ще зарежат всичко онова, което им напомня за тяхното нещастие, всичко онова, което почива върху фалшив фундамент, и ще се втурнат да поверяват колективната си съдба в ръцете на Префектите. По този начин те с желание ще се хвърлят в неизвестното, но неизвестно, което изглежда твърдо вкоренено в едно обричане на добродетелно и дълготрайно управление. Следователно жизненоважно е институциите на образованието да бъдат на място; или ако не са изцяло на място, тогава поне до степен, която ще разбуни и усмири раздразнената тълпа. Защото на хората ще им е необходимо безопасно убежище, в което да се укрият, докато наблюдават как техните шампиони рушат старите институции.

След като образователната сфера бъде радикално променена, първата задача на новата държава трябва да се състои в освобождаването й от най-упоритите елементи от предишния режим. Това, което имам предвид тук, са хората. Преживели хаоса, тези врагове на държавата ще се намират в несигурни позиции, но работа на новите лидери ще бъде да превърнат тези елементи от старото в примери. Покажете ги пред хората като автори на корупцията и разложението и ги оставете подобно на козлите на отпущението да понесат всички грехове на миналото в гробовете си. Трябва да се приложат много усилия за това пречистване, за да могат всички хора да почувстват, че са взели участие във възкресяването на държавата. Освен това такива действия ще окуражат въздържането сред хората като цяло.

Със сигурност може да се заяви, че целта да се всява страх в сърцата на хората си струва. Все пак бъдете предпазливи. Прекалената демонстрация на бруталност може да увеличи страха до опасни размери. Страхът може да бъде еликсир, който, приет в правилна доза, може да разбуди ентусиазъм: Но ако бъде даван в прекалено големи количества, се превръща в ужас, ужасът се превръща в гняв, а гневът — в ненавист и омраза. И както дава мъдър съвет месер Николо, този сорт ненавист е като звяр без господар. Властта е в много несигурно положение, когато ненавистта вилнее по улиците. Следователно Префектите трябва да са сигурни, че процесът на прочистване съответства на текущите обстоятелства и подхранва само частично порочния глад на тълпата. Агресивните им страсти винаги ще крещят за повече кръв. Но внимавайте. Не засищайте изцяло това желание. Дръжте хората гладни. Това е начинът да превърнете страха във възбуда и агресията — в плам.

Историята на Рафаел Ормети ни дава добър пример за това. Фридрих фон Кеслау, човек с изключителни дарования в областта на изграждането на нови държави, завоювал контрола върху Хамбург за известно време, като елиминирал много от враговете си в града и окачил телата им на централния площад, едновременно за да радва и плаши хората. Фон Кеслау не може да не е знаел, че неговите действия ще отприщят дива ярост сред хората, жадуващи за повече кръв. Скоро градът почнал да гъмжи от вилнеещи банди главорези. За да възстанови контрола върху тези диви хамбургци, фон Кеслау изпратил Ормети в града, за да умиротвори тълпата чрез каквито методи счете за необходими. Този Рафаел бил мъж, у когото жестокостта била венчана с ефикасността, и не след дълго всички бандити били усмирени. Жестокостта обаче си има своите ограничения, което било добре известно на фон Кеслау. Нежелаещ да насочва срещу себе си ненавистта на тези свои нови поданици, както и нежелаещ да поема вината на Ормети за всички зверства, извършени от него, фон Кеслау изпратил втори емисар да отстрани Рафаел, чието тяло една сутрин се появило насечено на отделни парчета, като всеки къс бил набучен върху отделно копие пред замъка на Адолф III. Този акт имал двойно влияние: фон Кеслау придобил славата на спасител и вдъхнал на гражданите на Хамбург здравословен страх от новия им господар. За жалост обаче царуването му траяло само няколко месеца, докато Любек си възвърнал отново града, при което тялото на фон Кеслау отишло да прави компания на жестокия си, макар и несретен последовател.

Прочистването на държавата обаче не трябва да бъде еднократен акт. От време на време според диктуваните от ситуацията обстоятелства, политическият Префект трябва да намира причина да елиминира други врагове, тези, които заплашват стабилната сърцевина на послушанието и експанзията, основите на трите сфери. Съществуват няколко начина за определяне кой трябва да живее и кой трябва да умре, но е най-добре да има някаква разумна причина за избирането на жертвите. Произволните наказания няма да доведат до добър край. По този начин той трябва да освети пътя на определена група, която без значение дали наистина, или не представлява заплаха за порядъка в държавата. Освен това хората трябва да вярват, че тази единствена група препречва пътя за достигането на съвършената стабилност. И тълпата трябва да развие презрение спрямо тези изгнаници. Най-добрият избор без съмнение биха били членовете на определени религиозни секти или граждани с чужда националност, които живеят в новата държава.

XV. Защо е важно да се култивира омраза

Месер Николо още веднъж пропуска да разгледа животинските страсти, които движат човешките души. Водачите със сигурност трябва да не допускат народът им да ги ненавижда. Ненавистта обаче, ако е насочвана както трябва, е могъщо оръжие за контрол върху хората. С добър ефект римляните преследвали християните, гърците ограничавали свободата на всички чуждестранни жители, а много други са използвали евреите като готови мишени. Дръжте хората непрекъснато ангажирани с един общ враг и техните агресивни страсти (обслужвани най-добре чрез целенасочена омраза) ще засилват спойките на държавата. Демагогът трябва, следователно, да култивира тази злоба у хората, злоба, която да обслужва по най-добрия начин стабилността, когато тя отразява моралната правота, която от своя страна подбужда първия катаклизъм.

Следователно, за да градим върху хаоса, е жизненоважно да поддържаме обществените събирания, игрите и фестивалите, които да осмиват и хулят избраните групи. Такива събития не са чужди на хората. Спектаклите с лъвовете, разкъсващи невъоръжените християни, помпозността на публичните екзекуции, дори и най-простите куклени представления, в които старият евреин бива пребит до смърт заради неговото лихварство, задоволяват първичната човешка страст. Освен това те представляват отмъщението в неговия най-основен облик, тоест, такива представления не са нищо повече от онова, което изглежда, че са. Под повърхността не лежи никакъв скрит смисъл; няма никаква сложност, която да обърка или гневи хората. Накратко, тези събирания и изложения култивират страст към прости отговори, които на свой ред правят хората хрисими и лишени от въображение.

Наградите, които носи тази политика, са много. Първо, винаги е по-изгодно хората да бъдат сплотявани около обща омраза, отколкото около обща любов. Хората търсят дружба с онези, които споделят агресията им, а нищо не обслужва по-добре тази обща агресия от общ враг. Никой не би бил глупав да претендира, че нищо друго освен ненавистта към френските и испанските нашественици държи заедно хлабавата федерация на флорентинските градове. Ако чуждестранната заплаха може да обедини тези разединени хора, представете си колко добре би поддържала една държава целостта си, ако има общ враг отвътре. Второ, докато хората насочват омразата си срещу малка група хора, те няма да имат причина да изливат агресията си върху лидерите в рамките на отделните сфери. Страхът от всеобщ бунт или дори силно недоволство ще се превърнат в минало. Дръжте хората с ангажирано непрекъснато съзнание и те няма да се занимават много с властта, която упражнявате. И трето, всяко недоволство може да бъде насочвано срещу член на групата от изгнаници, без значение дали той наистина е такъв, или не. След това няма никакъв проблем да се отървете от него, стига само хората да вярват, че той е заплаха спрямо сигурността на държавата.

Тук може би най-важното е, че тази злоба не познава граници и в крайна сметка може да изкара хората извън кожите им. Ще дойде време, когато вълната от човешката ненавист ще пресъхне в рамките на дадена държава, когато всички членове на омразната секта вече са елиминирани. В този момент демагогът (чрез памфлети, агитатори и така нататък) може да изобрети нова заплаха под маската на друга група или, един по-благоразумен вариант, той може да реши, че заплахата просто е била преминала в друга държава, която сега следователно се нуждае от прочистване.

Колко перфектна за приложение спрямо човешката природа е тази тактика. Хората са окаяни създания, помпозни, слаби и алчни, като животинските желания далеч надвиват разума в техния безпътен живот. Позволете им да излеят агресията си и те няма да причинят голяма вреда. Все пак им подрежете ноктите и те ще опустошат всичко около себе си. Така че демагогът трябва да канализира тази агресия, да я отприщва извън пределите на държавата, а като прави това, той усъвършенства държавата. Експанзията, ръководена от ненавистта, е най-сигурният начин към сигурността.

Трябва да бъде пределно ясно обаче, че групата, обвинена в заплашване на стабилността, е всичко друго, но не и изобретение на Надзирателя и Префектите. Никоя единична секта не би могла със сигурност да предопределя живота или смъртта на дадена държава. Реалността обаче не е грижа на онези, които търсят добре подредена сфера. Всичко, което е нужно, е, че те убеждават хората, че заплахата е реална. А къде най-добре да учим хората как да насочват ненавистта си, ако не в училище, което претендира, че воюва с моралната корупция. Какви трябва да бъдат в такъв случай уроците? Култивирайте недоверие и хората ще потърсят онези, които представляват дори и най-малката заплаха за държавата. Култивирайте правота и хората ще нападат въодушевено всички врагове. Култивирайте прости отговори и агресия и хората ще побеждават злото извън собствените си стени, подхранвайки жаждата на властта за завоевания в името на добродетелта. По този начин образованието и агресията вървят ръка за ръка, осигурявайки стабилност.

XVI. Защо държавата трябва да бъде единственият конкурент

За да се гради върху хаоса в икономическата сфера не се изисква почти никакъв контакт с хората. Вместо това, Префектът трябва за известно време да поеме пълен контрол върху всички отношения, търговията и натуралната размяна. Хората няма да окажат голяма съпротива. Неспособни да се опомнят от внезапната експлозия на хаоса и добре направлявани от демагога, те ще признаят и ще приемат нуждата от драстични мерки. Само икономистът ще остане като некорумпируема сила. Освен това, докато в блюдата им има храна, хората ще са съгласни на всички усилия за прочистване на държавата от корупция. Всички земи ще преминат под юрисдикцията на държавата. Всички гилдии ще сдадат пълномощията си на държавата. На тези, които се съпротивляват, ще им бъде лепнат етикета „врагове“ и хората няма да се отнесат дружелюбно към тях.

Ако някой се съмнява, че един човек, със съгласието на хората, може да завземе значителна власт в една-единствена икономическа област, помислете си само за парвенюто Хенри в Англия. Не е тайна, че той възнамерява да заграби всички църковни земи в рамките на тази сфера за себе си, ако Рим не реши в негова полза въпроса с развода му с Катерина. Този крал знае добре, че хората не са пречка за неговите желания, защото той ги е убедил, че отървава Англия от една корумпирана институция, тоест, от пресветата Католическа Църква. Дори и заплахата от отлъчване не може да бъде съперник на неговите еретически кроежи и горделивото лицемерие на народа му.

Всеобхватният контрол е жизненоважен, ако икономистът трябва да използва институциите на търговията в полза на другите две сфери. Еднакво важно е както предприятията да минат под командата на Префекта, така и държавата като цяло да стане едноличен търговец с пълната сила на икономическата мощ на държавата зад себе си по време на преговорите с други. Тогава държавата ще открие, че експанзията е лесна задача. След време икономистът може да делегира контрола върху сферата на по-дребните търговци, манифактуристи и всички останали. Но ако той пожелае да има по-пълен контрол в бъдеще, трябва само да разшири спектъра от корупция чрез сектата от изгнаници, за да може още веднъж да си възвърне контрола. По този начин експанзията и стабилността ще отразят добре естествените възходи и спадове в търговията и отношенията.

Накратко, градежът върху хаоса изисква обширен контрол в пределите на всяка сфера. Елиминирането на враговете и насаждането на целенасочена ненавист означава да се контролира политическата сфера; отстраняването на цялата конкуренция в пределите на държавата с цел доминиране на конкуренцията с онези в другите държави, означава да се контролира икономическата сфера; а култивирането на агресия и справедливост чрез образование означава да се контролира социалната сфера. Експанзията ще бъде естественият резултат от такъв контрол и ще осигури дълготрайна стабилност.

XXVII. Военните

Няма да направя лоша услуга на целите на тази малка книжка, ако реша да спра дотук, доволен, че съм предложил като идеи и практика средствата за постигане на стабилна държава. И въпреки това остават два въпроса, които изискват още мастило. Първият е военните, на които месер Николо посвещава почти половината от малкия си трактат. Без значение дали осъжда използването на наемници, или превъзнася добродетелта на един от многото си герои, месер Николо описва държавническото изкуство с термините на военната подготовка и хитрост. И наистина той твърди, че държавите се нуждаят само от добри въоръжени сили и добри закони, за да постигат стабилност. И това може да е вярно. Той предлага безброй примери за правилното и неправилното използване на военните за сигурността на границите, установяването на империите и така нататък. Той следователно настоява, че изкуството на войната (и по този начин контрола върху военните) почива твърдо в ръцете на принца.

И въпреки това месер Николо изглежда, че не е наясно, че без една такава привлекателна и лукава фигура, която да ги води, армиите проявяват тенденции да се превръщат в скитащи банди главорези и пияници, които с еднакво желание ще опозорят както дъщерята на съюзника, така и дъщерята на врага.

С не по-малка неохота той признава, че войниците не са склонни да се вслушват в гласа на здравия разум и са по-склонни да следват славолюбивия, отколкото проницателния. Именно последната черта ги прави особено опасни. Защото достатъчно е да има само един мъж сред редиците им, който да демонстрира способности на водач, и те всички ще подхранват амбицията му дотогава, докато навред останат само руини. Има и още по-лошо — когато сред тях се открият двама такива мъже и държавата бъде принудена да угасва бавно сред пламъците на гражданската война. Накратко, мъжете с пагони не са по-различни от останалите мъже, ако не броим факта, че те владеят смъртоносни оръжия и заплашват всички със своята гордост и тщеславие.

Едно предупреждение. Бъдете особено бдителни с войниците. Използвайте ги само като инструменти, защото те са нито съобразителни, нито притежават нужната издръжливост за градежа на държавата. Армията, следователно, трябва да бъде подобна на прислужница за онези, които контролират сферите. Не се страхувайте да унищожавате онези в пределите й, които започнат да придобиват прекалено голямо влияние или да демонстрират и най-малките признаци на амбиции.

XVIII. Законът

Нашата последна тема е втората част на наставленията на месер Николо за стабилността — законът. Запазих го за края, защото не вярвам, че той допринася за благосъстоянието на държавите толкова, колкото онези, дошли преди мен, претендират. В повечето случаи те заключават, че законът брани хората и увеличава свободата. Но свободата е опасно оръжие в ръцете на някои хора. Тълпата не може да прави разлика между всепозволеността и свободата, като в повечето случаи поставя всепозволеността ; на първо място и като прави това, въвлича държавата в анархия. По тази причина законът трябва да работи в: ограничаване на свободата. Приемането на това като цел [на закона не ще се окаже трудно, веднъж след като образователните институции започнат да произвеждат млади ; мъже, споделящи визията на Надзирателя и които разглеждат стремежа към стабилност за по-вдъхновяващ, отколкото някакво кухо желание за слободия или подобни. В началните етапи обаче на новата държава целта на закона няма да съвпадне толкова лесно с характера на хората. Трудността тук възниква, защото хората — така, както са били обучавани — ще вярват, че стабилността произтича от закона. Това е фалшива вяра, която новата държава трябва бързо да коригира.

Законът е отражение на волята на хората. Нещо повече. В този свят не съществува върховно предписание, които да определя правата или погрешните стъпки на който и да било закон. Само наказанието като такова установява правосъдието на всички действия. По този начин законът и наказанието са своеволни и деспотични, защото са създадени да отговарят на политическия, икономическия и социалния опортюнизъм. Законите заслужават точно толкова доверие, колкото и хората, които ги създават, а стабилността никога не може да разчита на човешкия каприз.

Но да не отнемаме законите на хората. Законите са като много износено одеяло, в което хората се загръщат. Дайте им тяхната детска святост; говорете със силен глас за законите, въвеждайте нови закони от време на време, отменяйте старите и винаги карайте хората да вярват, че имат законите, на които трябва да са благодарни за благоденствието на държавата. Освен това най-добре е законите да се поддържат прости. Това се прави, това не се прави. Това е наказанието, това — наградата. Нека хората видят, че без законите те самите ще бъдат принудени да внасят ред в държавата, да задават ограничения на действията, да контролират заобикалящите ги. Те с радост ще оставят отговорността на закона, за да запазят живота си, колкото е възможно по-безгрижен. И като отдава на законите полагащия им се авторитет, тълпата предава цялата власт на Надзирателя и Префектите. Хората гледат да избягват колкото е възможно повече усложненията. Нека законът отговори на желанието им.

Това последното е урок, който се простира далеч отвъд закона. Във всички случаи държавата трябва да се стреми да опростява и като прави това, да превръща хората в по-хрисими. Както нещата започват да опростяват, същото става и с хората. Въображението, което винаги представлява опасност за всяка една държава, ще престане да провокира нови идеи. Нека хората затъпеят със страстите си (страсти, измислени и прокарани от Надзирателя и Префектите) и те ще изгубят всякакво желание да предизвикват властта. В образованието учете хората да бъдат обикновени, задръствайте мозъците им с елементарни съждения (ненавистта е най-доброто решение), така че скоро да престанат да имат каквито и да било собствени идеи. Веднъж след като водачите изкоренят изобретателността и дързостта от сърцата и душите на хората, те ще престанат да са заплаха за стабилността.

XIX. Идеалната форма на управление

До този момент приложих всяко усилие, за да избегна непоследователни съвети, предлагани от онези, писали преди мен. Никъде не съм обяснил как държавите би трябвало да направляват себе си, нито как хората би трябвало да действат. Избрал съм по-честния, ако не и суровия път, така че думите ми да бъдат от известна полза за хората, които търсят върховенство в един реален свят, а не в някоя измислена земя. Защо тогава сега претендирам, че мога да опиша идеалната форма на управление? Такива неща не са за хората, поставили си практически цели.

Причината е елементарна. За онези, които все още поставят под въпрос полезността от трите сфери, които не могат да видят защо хаосът е толкова необходим за създаването на стабилно управление, моите заключения могат да се сторят непостижими. Действително управлението, за което говоря, е единствено възможно, ако трите сфери работят заедно в съвършена хармония. Тогава и само тогава действителното върховенство ще доведе до управление, което на повърхността ще изглежда, че отговаря на капризите на човешките желания, без да се разделя дори и с частица от властта си. Република, тирания, демокрация — тези имена са без значение, ако не се брои комфорта, който те предлагат на сърцата и умовете на хората.

Използвам и думата идеал по друга причина. Никъде из тези страници не описвам как дадена държава може да приложи тези думи на практика. Никъде не препоръчвам периода на опекунство, през който всеки Префект ще развие уменията си. Никъде не давам името на точната област в икономиката или точния политически провал, който ще превърне в руини стария режим. И никъде не описвам курса на обучение, който да бъде преподаван в училищата. Думите ненавист, експанзия, агресия и машинация дават единствената подробност. Но защо? Защото обстоятелствата трябва да диктуват избраните политики, защото всяка държава изисква различна мишена за ненавист, защото най-уязвимите области в рамките на икономиката варират в отделните страни, защото експанзията налага своя собствена посока и защото властта следва собствените си приумици.

Това е идеал, защото никой, включително и аз, не може да предскаже изискванията на бъдещето в рамките на трите сфери. Но вземете си забележка. Аз не го наричам идеал, защото не може да се извоюва. Това, което съм написал, може да поведе хората и държавите към стабилността. Дали тези мъже ще имат умението и куража да разчитат правилно обстоятелствата на своите епохи и да действат съобразно тях, е всичко, което стои сега на пътя между идеала и реалността.

XX. Призив към действие

И все пак се чудя дали е дошло времето за създаване на нова държава и дали неколцина мъже могат да се опитат да предизвикат такава великолепна промяна. Вярно е също така, че страхът е разял активността, самодоволството е заместило устрема, а съпреживяването е разводнило всичко. И въпреки всичко категоричният ми отговор е да. Никога до този момент съдбата не е предлагала по-благоприятни условия и арена, такова предизвикателство към онези, които се стремят към властта. В самото й присъствие Лютер сочи колко лесно хората могат да бъдат подмамени да изоставят всичко онова, което им е скъпо, в името на някаква неизвестна и неизпробвана власт. Използвайте. свети Отче, този германски ренегат като символ на корупцията; покажете го като язва, която ще разруши цяла Европа; унищожете го и заедно с него и неговите последователи и докато правите това, освободете силата, така че тя да може да изследва и покорява според волята си.

Унищожението на този Лютер обаче трябва да дойде само като кулминация на положени усилия, окончателният момент, преди хаосът да изплува на светло. Нека другите по-дребни инстанции на разрушението да павират пътя, така че смъртта му да прозвучи като ясен вик на предупреждение за всички онези, готови да пристъпят отвъд корумпирания свят, който той е вдъхновил. Нека хаосът гради събитие по събитие, докато те се надигнат заедно и вселят страх и несигурност в човешките сърца. Една малка безредица не върши никаква работа. Едно след друго, едно след друго — ето къде е истината; това е нещото, което след период от няколко месеца със сигурност ще разбуди хаоса. Помнете също, скъпи Отче, че тези вълнения не бива да са от реален момент. Техният истински ефект е от слабо значение дотогава, докато заплахата, която преследват, не стане огромна.

Не мога да претендирам със сигурност, че моята схема е непогрешима, но краткото разписание, което предлагам по-долу, е един такъв начин да се породи хаоса, който е от такава жизнена важност за истинското върховенство. Аз ви моля само да го прочетете, с надеждата, че той може да ви вдъхнови във вашите най-велики помисли.

1. Не се страхувайте да унищожавате онова, което ви е най-скъпо. Катедралата „Санта Мария деи Фиоре“ трябва да бъде първата жертва. Това е символ на вашата сила, на желанието на нашия Отец Исус и по този начин застава като крепостна стена на нашата вяра. Нека хората повярват, че Лютер е виновен за това, че той е заплахата. Те ще реагират по нужния начин.

2. Испанският посланик трябва да е следващата жертва. Чарлз ще погледне на това като на интрига и ще увеличи спектъра на войната. Хората, страхуващи се за собственото си оцеляване, ще прегърнат всяка сигурност, която им предложите.

3. Пристанищата на Чивитавечия и Портописано трябва да се сблъскат с бедствие; само по този начин търговията ще бъде разрушена. В същото време банка „Паци“ трябва да бъде съсипана — неправилното управление е най-сигурният начин: В нея са тези, които аз съм поставил на ваше разположение и които имат огромно желание да служат на тази цел. Вие трябва само да ги призовете.

4. Вие трябва да заплашите евреите с второ прогонване от Рим; покажете ги като парии, върху които всички да съсредоточат ненавистта си. Но не ги прогонвайте. Позволете им да останат, така че агресията на хората да има къде да избуява. Когато дойде моментът, вие ще правите примери от тях на публични фестивали.

5. Позволете няколко кладенеца в Рим и Флоренция да бъдат заразени. Това ще трае само кратко време, но е необходимо, за да направи заплахата от чума съвсем осезаема. Болестите и хаосът вървят ръка за ръка.

Това е само началото, най-свети Отче. Наистина най-добре е да се направи един пръв пробен опит, няколко инцидента в рамките на един важен град — Венеция може би е най-мъдрият избор, — за да сме сигурни, че климатът е узрял за хаоса. Веднъж направен опитът, пуснете юздите и оставете хаосът да се развива сам по целия континент.

Запазил съм останалите събития от разписанието за себе си, за да можем двамата да замислим и изпълним тази най-дръзка част от плана. Не ме наказвайте, загдето съм ги оставил в тайна. Един беден човек винаги трябва да запазва нещо и за себе си. Ще ви припомня обаче, че окончателният финален акт ще бъде смъртта на самия дявол, този Лютер, който препречва пътя на човечеството към спасението. Именно разписанието, което съм съставил, ще направи възможна тази крачка.

Има мъже, които са готови да ръководят трите сфери; аз съм ги обучил да разбират и най-малките тънкости в рамките на всяка сфера и да гледат на вас като на свой водач, техен Господар, техен Надзирател в идните дни. Нека те ви бъдат слуги. Позволете им да използват чумата и този Лютер като извинение за промяната на самата природа на върховенството. Тези мъже, някогашни момчета без визия и страст, сега разбират, че сферите са навсякъде еднакви — във всяко градче, всеки град, всяка нация. Позволете им да ви предадат командването на всички тях.

Господ ви е дарил с една възможност в облика на едно религиозно чудовище. Той ви предлага тази саможертва, за да можете вие да приложите всичката си воля и да споделите Неговата слава. Никой няма да отрече правотата на действията ви, ако действате веднага, бързо, с отмъщението, което такова зло предизвиква. Силата драска по вратата, готова да скочи напред и да погълне този демон. Самият Господ ви предлага ключа да освободите силата. Вземете го, мой Господарю, и създайте за нашия Спасител свят от съвършен ред и стабилност тук, на земята.