Джонатан Раб
Ръкописът Q (1)

Встъпление
Пряк, Босна, 1992

В безлунното небе се разхвърчаха земя и стъкло. Огнена стена, широка почти двеста метра, сочеше мястото, ударено от снаряда. След секунди през горещата и без това нощ премина нажежена вълна.

За кратко всичко замря. Не се чуваше картечна стрелба, нито свистящата песен на приближаващите мини, само въздухът бе пропит с острата миризма на бензин. В далечината проехтяха викове, но бързо потънаха в пращенето на пламналото училище, използвано за склад на гориво. Беше минала цяла вечност от времето, когато тук имаше деца, най-малко шест, седем месеца — сега селището беше смалено до странна купчина камъни. Пряк никога не беше изглеждал като град, но сега го беше сполетяла още по-зла съдба. Бе станал стратегическо място, притиснато между сръбската Баня Лука и хърватския Боснански брод. Пущинак от жизнено значение.

Поне засега.

Иън Пиърс се взираше в нощта. За два месеца беше отслабнал пет килограма и сега бе само изопната кожа и мускули. Някога късо подстриганата му коса се спускаше почти до раменете, прибрана зад ушите, потна, със сплъстени кичури — вече втора седмица не се беше къпал с топла вода. Но лицето му беше гладко избръснато. По някакъв начин в склада, на Слитна бе пристигнала пратка от десет хиляди самобръсначки, вместо пеницилина, който бяха поискали. Хората можеше да измрат, но щяха да изглеждат прилично.

— Налапаха стръвта — чу се шепот някъде над него. — Изчакай Йосип да привлече огъня им, после тръгвай.

Църквата на Пряк — това, което бе останало от нея — беше само на трийсетина метра, очертана в блясъка на пламъците — две стени и увиснали части от покрива. Пиърс вкопчи ръце в тревата под себе си в очакване оръжията да залаят. Избухналият резервоар беше изненада, допълнителна премия към отвличащата маневра, която бяха замислили: взривяване на старата сграда, което да отвлече вниманието от църквата, където им бяха съобщили, че се намират трите сандъка черноборсаджийски пеницилин. В склада обаче имаше пазачи, и то повече, отколкото предполагаха. Което означаваше, че поне един или двама от тях все още са там и дебнат.

Обади се автомат и Пиърс хукна приведен през църковния двор. Краката му бяха свикнали с гъбестата почва на Босна — лепкави буци, набъбнали от летните дъждове. Опита да тича на пръсти, за да пази равновесие, но все пак краката му се плъзгаха толкова често, че трябваше да се опира и на ръка, за да не падне.

На пет-шест метра от църквата се спъна и внезапно се озова срещу две зелени очи — осветени от огъня, обградени от безжизнени клепачи. Вратът на мъжа беше счупен. Тихо и ефикасно. Пиърс посегна към замръзналите очи и ги притвори. Нова вълна от изстрели. Някъде напред две фигури се вмъкнаха в църквата. Пиърс скочи и се втурна след тях.

Влезе и се долепи до една от оцелелите стени; от лявата му страна бяха останките от единствения витраж в Пряк — парчетата стърчаха назъбени и хвърляха сини и червени отражения върху разпилените наоколо камъни. В далечината се запали втори резервоар — нова вълна от задушлив, горещ въздух. Той инстинктивно се дръпна и огледа малката църквица. До отсрещната стена имаше няколко походни легла, одеяла, купчини слама. Зачуди се, колко ли души са намирали убежище в изоставената църква, колко са лежали тук, ранени или умиращи, и са молели да дойдат камионите и да ги закарат в някоя болница, бежански лагер — или най-вероятно до някой гроб край пътя. Мюсюлмани и католици, налягали един до друг. В очакване.

Само в моменти като този си позволяваше да погледне през тесния фокус на оцеляването към истинското опустошение. Хиляди и хиляди измъкнати от домовете им от техните съседи и приятели, на които бе казвано да си вземат каквото могат и да се махат. Къде? Нямаше значение. Само да се махнат. Онези, които имаха късмет да стигнат границата, бяха оцелявали дни наред с храна, която само преди месец бяха приготвяли за кратка екскурзия сред природата — през гори, през планини, но никога по основните пътища: страх ги беше от военизираните групи, които стреляха по когото им падне. И всичко това, заради бледата надежда да се натъпчат в някоя спортна зала или склад, с по едно одеяло за цялото семейство. Онези, които нямаха толкова късмет, бяха преследвани, причаквани и убивани от засада. Дори и в църквите.

Пиърс се опита да не се разсейва, приклекна до купчина тухли и зачака. Знаеше, че ако позволи подобни мисли да го обземат за повече от няколко секунди, ежедневното усилие за оцеляване няма да е резултатно; но да се откаже съвсем от тези мигове би означавало да затъпее и да загрубее. И колкото повече се надяваше да възроди наивните, добронамерени убеждения, които го бяха довели тук, толкова повече разбираше, че би трябвало да има нещо по-възвишено от това безцелно унищожение. Вярата му оставаше силна. За него затъпяването не беше алтернатива.

Не и за човек, чието бъдеще беше в църквата.

Родителите му бяха против още отначало. И двамата бяха научни работници, добри католици, но по-скоро заради родителите си, а не заради самите себе си; всъщност вярата изобщо не влизаше в сметките им.

С изключение на ритуалите. Те си ги обичаха. И затова водеха него и двамата му братя на църква не заради духа, а по-скоро за да почетат календарната дата. Разбира се, не правеха нищо, което би могло да попречи на бейзбола, но пред олтара винаги се намираше нещо за едно дете, особено за най-малкото от тримата. Когато той започна да забелязва, че всъщност тези занимания са само повърхностни, не му се скараха. „Това е въпрос на култура — бе казал татко, — по този начин семейството се събира заедно“ — което, разбира се, означаваше повече време за ритуалите. Когато им съобщи, че намира във всичко това повече смисъл и привлекателност, те отново не бяха много изненадани. В крайна сметка и бележките, и приятелите, и преподавателите от колежа потвърждаваха колко е добър във всичко. Не само в играта, но и в начина, по който я играеше — с някакъв възторг, като чудо. На терена Пиърс беше най-добрият и всеки знаеше това. Нямаше проблем и когато продължи да ходи всяка неделя на църква.

Но когато се оказа, че го вдъхновява не бейзболът, а вярата, родителите му зяпнаха втрещени.

— Свещеник? — каза баща му. — Това не е ли малко… твърде католическо?

Училището беше първият компромис. Колежът „Света Богородица“. Беше използвал времето най-вече, за да играе; защо да не види нещата по-реално? И макар да отказваше да приеме това сега, статутът му на спортист беше направил живота му в колежа приятен. Бяха дошли да го видят как играе дори от първа лига. Дойдоха и си отидоха. Всички бяха обхванати от мрачни настроения. Особено младите дами. Нали се бе стремил високо нагоре. Какво искаше повече?

Вторият проблем бе с висшето образование. Отначало записа теология, но мама и татко го убедиха да погледне на нещата по-широко. Класическа филология. Сега му изглеждаше като скок в неизвестното. Беше се засмял и бе отстъпил. Но дори и той самият се изненада, когато започна с неочаквана лекота да учи латински и гръцки. Казваха му, че това било специфична дарба. Винаги бяха във възторг — особено когато обясняваше колко му е приятно да се занимава в клас с откъси от стари текстове и произведения. Беше като игра, казваше той. Да намериш липсващите парчета в мозайката — думите, които някога са били там, откъслечните фрази в пергамента, от които да оформиш смислени изречения. Винаги беше имал вкус към пъзелите. Татко се смееше и се веселеше от сърце.

Докато Пиърс не му каза, че не Хораций или Есхил, а свети Павел предизвиква целия този смях.

— Ние го пращаме в католически университет, а той иска да се зароби за цял живот? В какво сме сгрешили? Татко, разбира се, се шегуваше; родителите му никога не се бяха съмнявали в неговата искреност, дори и тогава, в гимназията. Но Пиърс знаеше, че тези шеги означават, че те всъщност никога няма да приемат решението му. Бяха си далеч по-добре с интелектуалните занимания и научните си програми. Не беше учудващо. И затова винаги се бяха отнасяли със собствената си вяра като с нещо, което трябва да се държи на една ръка разстояние.

А Пиърс знаеше, че това няма да му подхожда. Той се прехвърли теология, прекара няколко лета, работейки за архиепископията в Чикаго, и направи първите си стъпки над равнището на обикновените ритуали. Първите стъпки над играта на ученост и към крепостта на църквата.

Заедно с Джон Джей.

Дори сега, на повече от пет хиляди километра, клекнал зад камара строшени тухли, Пиърс не можеше да сдържи усмивката си при мисълта за отец Джон Джоузеф Блейни, енорийски пастор на църквата „Свято сърце“ — тази грамада от бяла коса, тези вежди, които винаги се нуждаеха от оформяне. Първия път, когато се срещнаха, Пиърс наистина трудно си наложи да не зяпа косматите снопчета, виещи се към клепачите, макар че никога не стигаха чак дотам. Впечатлението оставаше дори когато човек откриеше мъдростта и духовната сила на Блейни, скрити зад приведените рамене и зад изтощеното тяло, далечно ехо на някога внушителна фигура.

Същото чувстваха и останалите свещеници, дори и най-нахалните — никой не смееше да се изпречва на пътя на шейсет и пет годишния Блейни. Веднъж той дори взе участие в акция за залавяне на наркотици — беше научил, че някои от по-младите членове на паството му са се поддали на порока. Естествено, взе със себе си и Пиърс и двамата се потиха часове с три ченгета в едно претъпкано приземие. По типичния си начин Джон Джей накара Пиърс да прекара времето, като тихичко повтаря на глас игрословици — напред и наопаки: според него нещо необходимо за човек, облякъл расото.

Пиърс нямаше да има нищо против да си поиграе точно сега.

— Вярата е пъзел — казваше Блейни, — трябва да пазиш бодър ума си за нея.

Когато най-после, след три часа, децата дойдоха с шейсет грама марихуана, Пиърс направо трябваше да удържа за ръкава единия от полицаите, за да не се нахвърли върху Джон Джей.

— Три шибани часа, отче, за шейсет…

Блейни знаеше какво ще представлява „пратката“ (макар че не беше казал на Пиърс). Известно му беше също как ще се отрази гледката на тримата цивилни полицаи, готови да се нахвърлят върху дванайсетгодишни „дилъри“. Три часа за шест деца. Добра сделка, според Джон Джей. Трябваше му известно време, за да убеди полицаите да не прилагат строго закона, но накрая те се съгласиха и оставиха нарушителите в ръцете на Джон Джей. Видът на децата, разбрали, че с тяхното „превъзпитание“ ще се занимава отецът, беше достатъчно изразителен.

Пиърс обичаше онези летни месеци с Джон Джей. Чудесни и възторжени дни. След тях решението му вече беше категорично.

Но баща му беше на друго мнение.

— Сигурен ли си? — попита той. — Искам да кажа, съвсем сигурен?

— Да, татко, сигурен съм. — Седяха на кухненската маса в последните часове на Деня на благодарността — сами. Пиърс бе свидетел на нещо, което не бе вярвал, че ще види: баща му загуби дар слово. И за първи път се почувства равен с него.

— Предполагам, че си се надявал да се насоча към нещо друго, така ли?

— Всъщност… Не знам.

— Това е главното. Че никой не знае нищо.

— Хитрец. — Усмивка.

— Лукавец, по-точно. — Той гледаше как баща му се смее. — В това намирам смисъл, татко.

— Разбирам. Само че… животът ти ще бъде много самотен, Иън. Свещениците са друго племе. Сигурен съм, че отец Блейни ще е първият, който ще ти го каже.

— Затова ли носят тази маскарадна въшлива якичка?

— Говоря ти сериозно.

— Знам. И се опитвам да ти кажа, че не схващам нещата по този начин. Виж… помниш ли летните игри в лигата „Нютън“? — Кимване. — Спомняш ли си как ти казвах колко много обичам онова чувство, когато все още има достатъчно слънце, за да се види топката, но не достатъчно, за да му вярваш напълно? И тогава я запратиха към мен, и аз затичах да я гоня и тъкмо да я хвана, затворих очи, за да разбера дали ще падне в ръкавицата ми.

— Какъв превзет кучи син си. — Усмивка.

— Ами да — Пиърс се засмя. — Добре, спомняш ли си, когато ти казах, че когато отворих очи, топката беше там?

Кимване.

— Това е почти същото, само че хиляди пъти по-хубаво. Не можеш да го видиш, но знаеш, че го има. През цялото време. Как може да се чувстваш самотен?

За миг Пиърс помисли, че вижда в очите на баща си сянка на съжаление. Не за сина, който беше „на грешен път“, а за самия себе си. Тъга по чувство, което никога нямаше да изпита.

И все пак именно баща му предложи мисията за подпомагане на бежанците. Възторжените моменти в бейзбола и летата със свещеника бяха едно; босненските сражения бяха друго. Да изпробваш убежденията си на място, където вярата е в минимално количество. Преди да се хвърлиш в дълбокото. Затова беше дошъл.

Бездушието не беше възможност.

— Оттук — чу се глас зад купчините развалини. — Открихме ги.

Пиърс позна гласа — Салко Мендравич, мъж като мечка, който бе взел Пиърс под крилото си още първата седмица след пристигането му. Човек, който даваше мило и драго да общува при всяка възможност с пристигналите в селото американски свещеници и техните млади придружители. „Да, ваше преосвещенство, ще положа много грижи за тези млади хора, толкова смели, с толкова благороден дух…“ Мендравич, актьор преди войната, със същия ентусиазъм започна да ги учи да разглобяват, почистват и сглобяват автомата „Калашников“ веднага след като свещениците си тръгнаха. Не съвсем обичайната учебна работа за младежите. Бяха шестима. Петимата издържаха две седмици. По някаква причина Пиърс беше останал.

„По-силно убеждение“ — бе си казал тогава.

— Лошо. — Мендравич излязе на открито, проблясъците от горящия склад с гориво очертаваха огромното му тяло. — Йосип е ранен. — Той застана до Пиърс, гласът му свистеше. — Иска свещеник.

— Аз не съм свещеник — отвърна Пиърс.

— Знам… но ти дойде със свещениците. А точно сега той се нуждае от свещеник. Ти си най-близкият подръка. Той има нужда от последно причастие.

— Не мога да му дам последно причастие.

— С него е Петра — Мендравич опита да се усмихне. — Прави всичко възможно той да се чувства по-добре.

— Ще го вземем с нас. — Пиърс се раздвижи. — Ще му намерим свещеник в Слитна.

— Ще трябва да го носим. — Мендравич го стисна за ръката. — А възможността Да издържи е много малка. Колко пеницилин искаш да оставиш тук, Иън, за да го спасиш? — Усмивката беше изчезнала, хватката беше желязна. — Той иска да умре в мир. Мислиш ли, че Господ ще разбере?

Пиърс се опита да отговори, но внезапна експлозия пред външната стена на църквата не му позволи. Мендравич го блъсна на земята, насочи автомата си към отдавна изкъртения прозорец и изстреля един откос. Секунда по-късно двамата скочиха — сенките им върху отсрещната стена също скочиха — и се вмъкнаха под купчината греди и тухли — част от стената и покрива захлупиха пода като капак. Куршумите рикошираха зад тях.

— Петра! — високо прошепна Мендравич.

— Тук съм — чу се глас от мрака.

— Колко сандъчета можеш да носиш?

— Какво?

— Колко сандъчета с пеницилин?

Настъпи пауза, после се чу:

— Защо питаш? Всеки може да вземе по едно…

— Ако Иън и аз носим Йосип, колко можеш да вдигнеш?

Отново пауза. После:

— Йосип умря.

За момент Мендравич не каза нищо; после се обърна към Пиърс.

— Тогава всеки взима по едно.

Пиърс кимна. Мендравич вече го дърпаше за ръкава — отново засвириха куршуми. Безредни, диви изстрели; само единични куршуми влитаха в църквата — но достатъчно, за да накарат двамата мъже да се притиснат до земята. За нула време стигнаха до Петра; след още половин минута тримата тичаха към укритието на гората зад църквата. Носеха и трите сандъчета.

Нямаше нужда да се тревожат от преследване. Войниците в Пряк бяха „Бели Орлови“ — „Белите орли“, съвременни бандити — четници, обичащи насилието, и не изразходваха енергията си за нещо толкова обикновено като пеницилина.

Щяха да стрелят по звездите и да оставят евентуалните си жертви да се измъкнат и да се скрият в гората.

Разбира се, ако бяха открили Йосип жив, щяха да си направят голяма веселба.

 

Пиърс видя Йосип отново чак след пет седмици. При друга, нощна авантюра — този път наградата бе две дузини яйца — случайно откриха няколко плитки гроба в предградията на още едно неотбелязано на картите селище. Осем тела, всички жестоко обезобразени от Бели Орлови — накълцани лица и гениталии, последните напъхани в това, което беше останало от устата на жертвите. Пиърс бе чувал за подобни неща, казвали му бяха, че това е най-сигурният знак за себеотвращение, нуждата да обезобразиш един враг, приличащ на теб самия твърде много, но досега не беше виждал подобни неща. Сърби, хървати, мюсюлмани. Етнически неразличими по улиците на Сараево само допреди две години. Неразличими и сега — дори когато палачът е гледал лицето на жертвата и е виждал себе си.

Пиърс позна Йосип само по шарената носна кърпа — от колежа „Света Богородица“, випуск 1992-ра. Беше я подарил на Йосип в деня, когато той го бе научил да борави с „Калашников“.

— Едва ли ще мога да застрелям някого — беше казал Пиърс, докато нарамваше оръжието.

— Да застреляш някого ли? — отвърна Йосип. — Ти се радвай, ако сам не се застреляш. Все пак е добре да го носиш. Нали знаеш? Мъж без оръжие…

— … не е никакъв мъж. — Петра бе излязла на прага на близката къща — две стаи и кухничка, плюс една стара радиостанция, която някак си ги свързваше с другите хърватски градове в района — тук беше и комуникационният център за безкрайния поток бежанци. Носеше косата си на конска опашка и се мъчеше да държи встрани от лицето си буйно развяващите се черни къдрици. Както винаги, губеше битката. Две-три къдрици край бузите, маслинена кожа и остър поглед на черните като въглен очи.

Той осъзна, че се е зазяпал в странната й красота: гъвкаво тяло в панталони, блуза, пистолет на хълбока — поклащаше се свободно до бедрото й. И тези нейни очи… И рядко просветващата усмивка.

Още не беше свещеник.

— Е, значи и аз не съм никакъв мъж, като се има предвид как стрелям с това нещо — каза той.

Следа от усмивка.

— Ще се научиш — каза тя. — С повече практика.

Погледна оръжието, после него. Пристъпи и оправи тъмния ремък с нежните си пръсти.

— Всички свещеници ли са толкова непохватни? — Тя се забавляваше, като подръпваше ремъка.

— Когато стана свещеник, ще ти кажа.

— А, вярно. Забравих. — Тя се отдръпна. — Всъщност ти изобщо не приличаш на свещеник.

— Сериозно?

— Сериозно.

Усмивката му постепенно се превръщаше в смях. Той свали автомата и го подаде на Йосип.

— Така по-добре ли е?

Тя продължаваше да го гледа.

— Значи мислиш, че можеш да оцелееш без оръжие?

— Може би.

На лицето й се мярна изписа подигравателна изненада.

— Ти да не си молил случайно хората да се предават?

— Не.

— Ясно. — Тя разкопча кобура си и пусна пистолета на земята. — Е, как ще ме накараш да ти се подчиня?

Пиърс хвърли поглед към Йосип; хърватинът се усмихваше и клатеше глава. Личеше си, че много се забавлява.

— Ами… — Пиърс посегна към нея, без да спира да говори — има си начини.

Искаше да я хване за рамото, но тя внезапно промуши ръка под мишницата му, извъртя се и преди да може да реагира, го подсече; ботушът й стъпи върху едната му ръка, коляното й — върху гърдите му, пръстите й го стискаха за гърлото, а палецът й бе болезнено впит в адамовата му ябълка.

— Нали каза, че веднъж си свалил в безсъзнание сто и двадесет килограмов борец?

Пиърс понечи да отговори, но тя натисна още по-силно.

— Не, не. Пази си силите. — Усмивката се появи отново. — Видя ли, че не се давам лесно? — Тя отдръпна палеца си и освободи гърдите му. — Ако бях на твое място, щях да се науча да стрелям. Много по-безопасно е.

После скочи и се запъти към къщата още преди той да се е надигнал.

— Трудно ще се справиш — каза Йосип, докато помагаше на Пиърс да стане и му подаваше автомата.

Пиърс метна ремъка през рамо; очите му не изпускаха Петра.

— Сега е по-добре, нали?

— Не говоря за автомата. — Йосип намигна и кимна към къщата.

— Тя не е разбрала защо съм останал, нали?

— Не знам. — Йосип го погледна в очите. — Не знам. Но все пак това е добър въпрос.

— Досега не съм чул никакви недоволства.

— Още не си видял никого от нас убит.

— Това ли я безпокои?

— Не. — Йосип поклати глава. — Американските момчета идват, за да доставят храна, одеяла, може би малко вяра на народа — нещо, за което той не бе и чувал.

Дръпна оръжието на Пиърс по-надолу.

— Босненецът се нуждае от помощ, от духовно ръководство, независимо от това на кой Господ се моли. За него е лесно да облекчи съзнанието си, да служи на собствения си Бог и да крачи редом с другите, Но не го прави.

— Е, това не е лесно.

— Няма нищо лесно на тоя свят. Разликата е, че ти можеш да си заминеш където поискаш.

— Но не го правя.

— Да, не го правиш. — Той отхлаби малко ремъка. — И точно затова толкова ни озадачаваш — също както и ние теб. Аз съм добър католик, Иън, но ако не бяха направили това с дома ми, нямаше да бъда тук.

— Дори ако беше видял снимките от Омарска?

— Хиляди хора са виждали лагерите. И хиляди са вдигали рамене и са питали как е възможно такива неща да се случват в един цивилизован свят. Те не са лоши хора. Но това не е техният дом. Не е и твоят. И все пак ти стоиш тук.

— Така ли мисли и тя?

Йосип се засмя и поклати глава.

— Нямам представа какво мисли. Но ти трябва да се научиш да стреляш. Това ще е достатъчно.

— Надявам се, че никога няма да се наложи да го използвам.

— Тогава защо се мъча да те уча? — Усмивката на Йосип се стопи.

Осакатеното му тяло вече достатъчно бе служило за храна на птиците и дивите животни. По трупа беше останало малко кожа, очите и ушите бяха изчезнали. Неуместността на окървавената колежанска кърпа, леко окървавена, големите букви „СБ“ около китката му, отвратиха Пиърс толкова, колкото и накълцаната и ръфана плът. За първи път можа да свърже глас, усмивка, арогантен чар с останките пред себе си. За първи път се запита колко дълго може да издържи вярата му.

— Той казваше, че си луд да останеш. — Петра пристъпи до него, днес конската й опашка беше вързана малко по-добре. — Но мисля, че се възхищаваше от това. — През последния месец двамата се бяха сближили — толкова, колкото се осмеляваха. Той се бе научил как да събужда усмивката й, да открива изплъзващите се моменти, когато грижата падаше от лицето й, да говори за миналото, за което тя вече не си спомняше много точно.

Стояха и гледаха обезобразения труп.

— Толкова беше благодарен, когато му я дадох — каза накрая Пиърс, очите му бяха вперени в кърпата. — Като че ли му подарих нещо безценно. — Той поклати глава.

— Може би е било точно така — каза Петра, помълча и добави: — Трябва да тръгваме.

И закрачи към Мендравич и останалите. Пиърс приклекна и се прекръсти. И се помоли за успокоение на душата на Йосип.

 

Беше нощ. Седяха в една от оцелелите къщи на Слитна — няколко стола, квадратна дървена маса, сламеници във всеки ъгъл — и гледаха как няколкото деца лакомо нагъват. Майките им, в дълги шарени басмени рокли, с черни забрадки на главите, стояха встрани и се усмихваха на всеки детски, безгрижен залък. Мендравич също гледаше и се усмихваше заедно с децата, празната му уста дъвчеше заедно с техните в шеговито доволство, което предизвикваше взривове от смях и слабите личица светваха.

Пиърс отхвърли спомените за Йосип и се поддаде на техния възторг, на заразителната му новост. Петра също: хвана едно от момчета — високо до кръста й — и започна да танцува из стаята и да го върти. Другите деца се ококориха и запляскаха с ръце, без да спират да лапат. За няколко минути светът като че ли изчезна. Това, че по-малко от половината щяха да стигнат до границата и още по-малко от тях щяха да оцелеят там, нямаше значение. Достатъчно им бе да получат каквото могат и когато могат.

Смехът на големите и радостните писъци на възторжените деца заглушиха свистенето на приближаващите снаряди. Каквато и да беше причината, ужасяващият вой влетя в малката стая само секунди преди снарядът да избухне. Нямаше време да се търси зимникът, да се прегърнат децата от закрилящи ръце. Първо рухна отсрещната стена — изду се в средата, като че ли беше от хартия. Вихри от пушек и прах. Пиърс падна на земята и удари силно и болезнено лявото си рамо — хапеща болка, която усети, като се опита да се надигне. Опипа врата си — нищо счупено, но болката не намаляваше. Без да мисли, се изправи и сграбчи толкова малки телца, колкото можа. Децата пищяха, някои бяха ранени, някои се тресяха лудешки. Отново свистене на артилерийски снаряд изпълни въздуха, този път придружено от тежък тътен откъм покрива. Знаеше, че разполага само със секунди. Притисна малките телца към гърдите си, хукна през стаята, полуослепял от праха, и се хвърли през това, което се надяваше, че е врата.

Звездите отгоре и глътката свеж въздух му подсказаха, че е успял. Едва сега усети тежестта в ръцете си и погледна надолу към четирите телца, които се бяха вкопчили в него. Пищяха, но бяха живи. Едно от момчетата се опита да побегне при майка си в горящата вече къща, но Пиърс го стисна здраво. Момчето запищя и започна да дращи ръката му.

— Молим! Молим! — но нищо не можеше да се направи. Още един снаряд се взриви някъде отдясно, взривната вълна срути покрива, дъжд от дърво и камък се посипа в нощта. Пиърс падна на колене, опита да защити децата с тялото си, момченцето все още се дърпаше, другите трепереха, обзети от неимоверен ужас. Парчетии западаха по главата и гърба му, свистяха шрапнели, после ударната вълна отмина. Чу се още една последна експлозия извън границите на селището — и после нищо.

Нападението беше като всички други — някъде от хълмовете, без определена цел и без реално военно значение. Тактика на терора. Пиянската игра на Босна от края на двайсети век. Както ненадейно бе почнала, така и свърши.

Започнаха да се появяват хора; отвсякъде викове, паника. От околните сгради се измъкваха късметлиите, избегнали нощния обстрел. Пиърс се опита да се изправи — изохка от болката в рамото, — две от децата се измъкнаха и затичаха към къщата. От развалините се измъкна някой, две големи ръце ги прегърнаха. Пиърс заслони очи от пламъците и горещината. Беше Мендравич. Грамадните му ръце вдигнаха двете малки момчета и ги притиснаха към огромните му гьрди. Куцаше, десният му хълбок беше целият в кръв, но той зашепна нещо на децата и замилва малките главици. Дотичаха две жени и взеха малките; трета се приближи, за да се погрижи за другите две деца, които все още стояха до Пиърс.

— Трябва да ти превържем раната — каза Пиърс на Мендравич.

— И твоята. — Едрият мъж посочи и Пиърс чак сега видя червеното петно на рамото си. Помръдна ръка. Повърхностно. Загледа се в горящата къща. Мендравич го хвана за здравата ръка.

— Нищо не можеш да направиш. — Ръката му беше като менгеме. — Нищо.

Втора стена се срути и това проправи още по-широк път на огъня. Отвътре се чуха приглушени викове. Последва тишина. Пиърс инстинктивно се опита да се освободи, но Мендравич беше много як.

— Петра успя да изнесе момчето навън; аз взех още три. Май една-две от жените също успяха. — Просто факти, никакво обсъждане. — Едно осакатено дете не може да оживее — продължи той, за да убеди колкото себе си, толкова и Пиърс. — По-добре да умрат сега, отколкото да гладуват самотни и след седмица да умрат.

Пиърс бе чувал тези разсъждения и почти се бе научил да ги приема. Но не и тази нощ.

— Наистина ли вярваш в това?

Мендравич гледаше пламъците. Не каза нищо. Пусна ръката на Пиърс, тръгна нанякъде и подхвърли през рамо:

— Сама ще си изгори. Няма нужда да хабим водата.

Пиърс пребиваваше в някакво безтегловно състояние; краката му бяха вкопани в земята, тялото му — внезапно притиснато от огромното бреме на последните три месеца.

„По-добре да умрат сега.“

Всеки чудовищен момент — всяка подробност, всяка картина — всичко това отново нахлу в съзнанието му с кристална яснота. И при всеки взрив в паметта му един глас в него крещеше: „Какво възнаграждава вярата?“ Той се наблюдаваше отстрани, поразен, че въпросът въобще е изплувал на повърхността. Домът, единственото постоянно нещо. Единствената сигурност. Сега танцуващ в пламъци пред него.

— Тръгвай с мен. — Той се обърна. До него стоеше Петра. Нямаше представа колко дълго е била тук, колко време е стоял неподвижен. Тя чакаше, без да помръдва. Черни ивици се бяха стекли по страните й, тънки струйки кръв по врата й, но Пиърс виждаше само очите. Ясни, живи и в момента неспособни да скрият отчаянието й. Той бавно кимна. Закрачиха.

С всяка стъпка чувството на безпомощност започна да запълва пустотата в него толкова непознато, колкото и изнервящо. Отвращението, гневът, дори омразата й в миналото бяха завладявали съзнанието му, но винаги бе намирал начини да ги отблъсне. Сега усещаше как този механизъм се разпада и на мястото му идва нещо много по-разрушително.

Минаха край още една горяща къща, после край други сгради и закрачиха през откритото поле: стъпки на ботуши по тревата, две фигури в чудесен синхрон, бавни и предпазливи. Зад тях блясъкът на пожара намаляваше, тъмнината, прогонвана само от луната, постепенно ги поглъщаше. Никой не произнасяше и думичка, всеки разбираше другия по движенията му. На няколко пъти стигаха до шосета, понякога вървяха по тях, понякога — не. Винаги тя избираше, винаги тя решаваше. Той само я следваше, Щастлив, когато отново влезеше в несъзнателния ритъм.

Когато след два часа тя най-после заговори — почти шепнешком — Пиърс имаше чувството, че гласът й пронизва цялото му тяло.

— Вече е близо. — Думите го накараха да се стегне и да ускори крачка.

След десет минути Петра спря. Стояха в средата на голяма равна поляна. Тъмна сянка очертаваше отсрещния край — дървета, предположи той, зад тях може би се простираше гъста гора. Петра закрачи през поляната, той тръгна до нея; с всяка стъпка пред тях все по-ясно се очертаваше висока сянка. Трябваше му цяла минута, за да разбере, че в средата на поляната има нещо; очертанията му ставаха все по-ясни, докато приближаваха. Стигнаха на двайсетина метра до него и спряха.

Пред тях се издигаше недокоснатата църква. Без паднал купол, без срутени стени. Цяла. Беше висока десетина метра, с нисък купол и камбанария, издигаща се в небето; каменната зидария лъщеше в лунната светлина. Беше невъзможно да се каже кога точно е построена. Може би преди петдесет, може би преди сто години. Може би повече. Начинът, по който босненците строяха църквите си, се бе променял съвсем малко, за да се правят точни предположения. Най-добре можеше да се съди по патината на времето. В централната част се виждаха две големи правоъгълни врати, тъмнеещи в мрака, на всяка имаше ръждиви метални халки. Петра се запъти към тази вдясно, Пиърс вървеше на няколко крачки след нея.

Влязоха. Лъчи лунна светлина се промъкваха през няколкото реда счупени прозорци; беше достатъчно светло, за да се види, че пейките отдавна са натрошени за подпалки; каменният под беше омазан с петна и осеян с боклуци, неподходящи за грабеж. Както във всяко нещо с покрив в района, покрай стените се редяха купчини слама, останали от някогашни посетители, макар че най-известните пътища за бягство се отдалечаваха все повече и повече от църквата, което я освобождаваше от задължението й да бъде убежище. Под купола висеше огромен железен полилей; празните гнезда и проблясващите долу стъкълца, бяха единствените останки от отдавна изпотрошените крушки. Втора, по-малка лампа висеше над олтара; дългата й верига се поклащаше във въздуха от невидимо течение. Над нея с дебели главни букви бе изписано „Благословени са дошлите“.

Горната част на църквата обаче бе останала незасегната; тук-там имаше откъртени парчета тухла или камък, но нищо друго не бе повредено.

— Никой вече не идва тук — каза тя, — дори бегълците.

Намери нещо на земята и се опита да го разгледа в жълтеникавата светлина.

— Невероятно е, че е оцеляла. — Той прокара пръсти по стената — студен гладък камък със следи от влага.

— Не е невероятно. Разрушаването й ще е светотатство.

— Светотатство? — Думата изглеждаше странна и съвсем не на място. — Това не ги спря в Пряк.

— Онази църква беше католическа. Те изпитват удоволствие да разрушават католическите църкви.

— А тази православна ли е? — попита той и посочи надписа над олтара. — Не мисля.

— Е, тази част е католическа. — Тя видя, че не я разбира, и поясни: — Историята й е малко необикновена. Отдолу има стара православна църква, почти разрушена по време на турското робство. Но е оцеляло достатъчно, за да запази и очертае свещената земя. Под нея пък има останки на светилище от времето на богомилите. Всички пластове са един над друг Чудесен модел за това как е протичал животът по тези места. Разбираш ли, ако унищожиш едното, разрушаваш всичко. Светотатство за всеки, който изстрелва снаряди или мини.

Преди той да може да каже нещо, тя тръгна към една ниска арка в лявата част на олтара и изчезна. Той я последва и заслиза по тесни стъпала; каменните стени в мрака извиваха, следвайки стълбата.

След няколко крачки светлината изчезна. Като опираше ръце в стената, той слизаше предпазливо; звукът на стъпките й отпред му даваше достатъчна представа за посоката. Веднъж или два пъти стъпалата се стесняваха и това объркваше ритъма му. Трябваше да спира, да опипва с крак следващото стъпало и чак после да продължава.

— Пази си главата. — Тя беше доста по-далеч, отколкото бе очаквал, гласът й прозвуча на около пет метра пред него, но не много надолу. Той предположи, че има още само две-три стъпала, и протегна ръка пред себе си. Внезапната болка му напомни за раната в рамото. Пръстите му срещнаха камък и той започна да изследва извивката на арката. Наведе се и бавно продължи напред; очите му все повече и повече свикваха с тъмнината и той долови очертания на стена и на под.

Победата му бе краткотрайна — внезапно ярка светлина освети всичко: беше фенерче в ръката й.

Той закри очи с ръка, после я свали. Стените тук бяха с различен цвят, някак по-бели. Докато горе, в църквата, всеки камък бе издялан в точна правоъгълна форма, тук имаше големи неравни плочи. Таванът беше нисък, не повече от два метра, гладката му повърхност и майсторската зидария бяха ясно доказателство, че е построен от католици върху малката православна църквичка, в която стояха. Нищо в помещението обаче не напомняше за някогашните му религиозни предназначения, с изключение на откъси от надписи на кирилица по горната част на всяка стена. Буквите бяха избледнели и не можеха да се разчетат. Още слама, още едно съдрано одеяло.

— Държа го тук — каза тя и постави фенерчето на един издаден камък. Той не отговори нищо. Почти минута никой не пророни и дума. Накрая тя продължи: — Късмет, че никой не го е прибрал. — Чак тогава той осъзна, че са сами. Без среднощни нападения, без експлозии, без трескави разговори. Сами. Очевидно бе, че и тя го усещаше.

Тя се обърна и махна къдриците от лицето си.

— Решил си да си тръгнеш.

— Какво? — Въпросът го свари неподготвен.

— Да си заминеш. За Щатите.

Той я гледа известно време преди да отвърне.

— Нищо не съм решавал.

— Време е да станеш свещеник.

Той пак не каза нищо.

— Няма нужда да обясняваш — каза тя, вече по-меко. — И аз щях да замина, ако можех.

— Сериозно? — Тонът му изразяваше несъгласие. — Не, нямаше. Никой от вас не би заминал.

— И заради това мислиш, че трябва да останеш? Защото нямаме избор? — Тя поклати глава. — Това не е добър отговор.

— Останах, защото имах причина да дойда.

— Но причината, заради която си тук, няма нищо общо с това, заради което си дошъл. — Без гняв, без укор. Наблюдаваше как очите му я отбягват. — И двамата го знаем. Иначе щеше да заминеш отдавна, с всичките други здравомислещи момчета, които видяха достатъчно за две седмици. Но ти остана, защото мислеше, че си по-силен от тях, че твоята… вяра може да издържи повече.

Той се втренчи в нея.

— Е, моята вяра загуби битката доста отдавна. — Тя не отклони очи. — Мисля, че и с твоята е същото. По-добре замини преди да е станало късно.

Той мълчеше. Искаше да й отговори, но не можеше. Нямаше начин да се защитава срещу истината. Накрая каза:

— Тогава какво да направя? Да го приема ли?

— Не знам — каза тя.

Пиърс опря глава в стената.

— Не ми помагаш много.

— Можеш да намериш нещо друго. — Тя отново го загледа настойчиво. Изчака, после се обърна и скупчи сламата; беше с гръб към него. — Може би вече си го направил. — Главата й се наклони на една страна, косата й се разпиля по рамото; вратът й беше гол, половината в сянка, половината осветен.

— Знаеш, че е така — каза той.

Тя донесе още слама. Не го гледаше.

— И това е проблемът, нали?

Той все така стоеше до стената.

— Какво искаш да ти кажа?

Тя се обърна към него.

— Има ли значение?

— Разбира се, че има.

— Защо? И двамата знаем, че нищо няма да промени онова, което правиш. — Тя млъкна за момент. — Или това, което правя аз. Аз не мога да се махна оттук, Иън. Знаеш го.

— Не те моля за това.

— Напротив, молиш ме. Казваш или: „Ела в Щатите и ме избави от това да стана свещеник“, или: „Качвам се на следващия самолет без теб“.

— Не е честно. Не става въпрос да ме спасяваш от нищо.

— Тогава за какво става въпрос? Ако искаш нещо толкова отчаяно, за какво всъщност става дума? — Тя отново замълча. — Нещо се случи — и двамата го знаем — и съжалявам, че не подхожда на мястото и на времето. Съжалявам, ако това е объркало плановете ти. Съжалявам, че не си позволяваме лукса да се измъкнем оттук и да се махнем. Съжалявам за всички тези неща. Но не мога да направя нищо. Аз съм тук, където трябва да бъда, и ти или можеш да останеш тук, с мен, или да си тръгнеш. Изборът е твой. Аз нямам избор.

Пиърс я загледа втренчено. Все повече осъзнаваше чувството, стягащо гърдите му. Тя отново се обърна към купчината слама. Той бавно тръгна към нея, с очи, втренчени в раменете й — те се повдигаха и се смъкваха нежно с всеки неин дъх. Коленичи зад нея и обгърна кръста й с ръце. Никога не я беше докосвал така, никога не беше усещал слабия й дъх на летен дъжд. Стояха неподвижни, дори не смееха да дишат. После устните му бавно докоснаха врата й. Гърдите му бяха опрени в нея. Започна да гали раменете, ръцете, дланите й, също така търсещи, както и неговите; тя се притискаше към него; устните им се сляха в целувка.

Той се отдръпна. Усещаше дъха й върху устните си, виждаше очите й, впити в него.

— Аз… не мога да остана в Босна — прошепна той. — Не мога да издържа да гледам всичко това.

— Знам. — Тя го гледаше все така напрегнато.

— Не, не знаеш. С мен става нещо, което си бях обещал да не допускам никога. Ставам равнодушен. Не мога да позволя това. Свещеник или не, не мога да загубя усещането… И не мога да го изгубя тук, с теб. Разбираш ли ме?

— Не. — И след няколко мига: — Може би.

И още един миг. Тя изчака, после се наведе към него, като че ли за да го целуне.

— Тогава защо ме доведе тук тази нощ?

— Защото знам, че ще си тръгнеш. — Устните им почти се докосваха. — И защото така искам.

Тя бавно го дръпна към себе си за целувка, отначало нежна, после ръцете й се плъзнаха по гърдите му, стиснаха раменете му. Усещаше как той се бори със себе си — неговото желание беше също толкова голямо, колкото и нейното, но той все още се противеше вътрешно. Нежно пъхна пръсти под ризата му и ръцете му внезапно я прегърнаха здраво. Тя го притегли още по-близо, устните му намираха бузата, врата й, ръцете му бяха на хълбоците й, той се изправи и я вдигна, телата им бяха опрени в камъните, фенерчето остана на земята, но вече не светеше. Започна да разкопчава блузата й; езикът му се плъзгаше по раменете, по гърдите й. После я пусна на пода върху сламата.

Вече бяха голи — очите му бяха достатъчно зорки, за да я видят в тъмното — и той влезе в нея. Горещината изригна към гърдите им; вкус на изследващи устни; той вдигна краката й по-високо; ръцете й бяха на хълбоците му и го притеглиха. За момент останаха абсолютно неподвижни. После започнаха да се движат: пръсти, впити в плътта, устни, потънали в устни, трескаво дишане. Времето като че ли изчезна, вълни от звуци минаваха през тях — докато в една секунда на върховно напрежение по лицето й не премина силна тръпка, очите й бяха все така вперени в неговите, ръцете и краката й ставаха все по-настойчиви с всеки тласък. Всеки мускул в него започна да се стяга, той се вкопчи в някакво неизвестно убежище, загуби себе си в нея, двамата започнаха да стенат, после стигнаха върха и след миг разтрепераните им тела се отпуснаха, жадни за въздух и отново намерили спокойствие.

Тънка струйка пот се стече по гърба му, изви по хълбока му и закапа на земята. Тя започна да милва — съвсем лекичко — влажната му кожа. Той повдигна глава и усети внезапен студен повей върху гърдите си. Загледа я, някак си още по-влюбено отпреди. И се целунаха.

После зарови чело в косите й и и двамата заспаха.

След два часа се събуди, изтръпнал в тъмното. Беше го събудил някакъв звук, триене на камък в камък; съзнанието му се мъчеше да се ориентира. Мигна няколко пъти и бавно осъзна, че до него се е сгушила Петра. Надигна се да я целуне, но спря, защото стържещият звук се повтори. Той извъртя глава и видя тъничкия лъч светлина, който лазеше ио отсрещната стена.

Петра, все още потънала в съня, се сгуши в гърдите му.

Светлината идваше отдолу — от друго стълбище, водещо към някогашното богомилско светилище. „Никой не идва повече тук, никой, дори и бежанците.“ Отново стържене, тъп звук, като че ли някъде се бе откъртил камък. Пиърс внимателно се освободи от Петра и бързо навлече панталоните и ризата си. Светлината се усилваше, подскачаше неравномерно, като че ли търсеше пътя си по стълбата. Чуха се стъпки, светлината обля цялата отсрещна стена. После се показа някаква сянка. Прилепен до стената, Пиърс наблюдаваше. Един едър мъж се качваше по стъпалата към църквата. Почти бе стигнал до тях, когато Петра отново се размърда и сламата под нея прошумоля.

Светлината незабавно се насочи към тях. Пиърс скочи и разпери ръце така, че да се виждат ясно, в случай че човекът държеше нещо повече от фенерче. Беше залавян в подобни моменти и преди; най-добре беше да играе ролята на объркан служител от хуманитарната помощ и да се надява, че възрастта му е достатъчно красноречива. Ако мъжът беше католик, нямаше нужда от тревога: нямаше смисъл да тълкуват станалото по друг начин освен като невинно недоразумение.

Пиърс — ръцете му бяха все така разперени — заговори, като полекичка се отдалечаваше от Петра.

— Здраво, здраво — каза той на хърватски, — аз съм от католическата помощна мисия… Отделих се от групата си в Слитна… Само пренощувах тук. Имам документи.

— Спри. — Светлината сега беше насочена право в очите му. Пиърс мигаше бързо, като внимаваше да не прави резки движения. — Документите. Бавно.

Пиърс бръкна в джоба си и извади документите си, удостоверяващи, че е дошъл с хуманитарна мисия. Бяха малко посмачкани, но печатите все още ясно личаха. Светлината се отклони от очите му към тях, после непознатият каза:

— Изтекли са преди цял месец.

Пиърс продължи да се прави на наивен.

— Да… вече се получиха следващите, чакат ме в Загреб. — Лъжа, но той знаеше, че споменаването на бюрокрацията е най-сигурният начин да се отърве от по-нататъшно разпитване.

— Аха.

Двамата се гледаха. Не само произношението и очите, търсещи подробности, се сториха странни на Пиърс; начинът, по който бе облечен мъжът, беше съвсем не на място. Носеше добре ушита риза със защитен цвят — скоро гладена, също както и панталоните му. Косата му бе късо подстригана и сресана на тънки руси таралежови иглички в характерния военен стил. На колана на мъжа висеше кобур — хубава кожа, без следи от износване. А в лявата си ръка носеше малка чанта с дълга дръжка, също от кожа и също в отлично състояние. Но най-озадачаващото бяха ботушите. Пиърс бе виждал в Щатите такива ботуши — струваха по петстотин долара и трудно можеха да се открият в радиус от хиляда километра около Слитна.

— Трябва да ги подмените колкото се може по-скоро — каза мъжът вече на английски, произношението му беше обезпокояващо чисто. На Пиърс му се стори, че мярка в очите му следа от самодоволство, като че ли мъжът изпитваше приятно чувство, че се е изправил пред толкова лесен проблем. — В тази част на света има хора, които биха ви разстреляли за подобен пропуск.

— Прав сте. — Пиърс знаеше, че не трябва да спори, че трябва да избягва противоречието. — Грешката е моя. — Двамата отново се загледаха. Никой не помръдваше. Накрая мъжът леко кимна и Пиърс се опита да разреди напрежението, като бавно тръгна към стената вдясно.

Мъжът пристъпи и препречи пътя му. За секунда доброто настроение се смъкна от лицето му — и след секунда се върна, някак неестествено живо.

— Няма ли да останеш тук, докато се съмне? — Неловко мълчание, отново усмивка. — Или съм променил плановете ти?

И преди Пиърс да успее да отговори, изражението му отново се промени. Вече нямаше закачки, нямаше игрички — само маска от студено безразличие, каквато Пиърс не бе виждал никога.

В следващия миг главата на мъжа внезапно отскочи встрани — прозвуча изстрел — и той рухна на земята. Последва го и фенерчето — заподскача по пода и захвърля безредни светлини. Пиърс замръзна.

— Имаше нож — чу гласа на Петра и бавно се обърна. Беше се изправила — гола, с пистолет в ръка. Светна с фенерчето си. Той стоеше вцепенен. — Щеше да те убие.

После бавно остави пистолета на земята и го погледна объркана, едва сега осъзнала, че е гола.

Наведе се и затърси дрехите си. Гласът й, някак далечен, повтаряше:

— Той имаше нож — намъкна блузата си, — щеше да те убие.

Пиърс можа само да кимне. Беше го усетил, но никога не беше стоял толкова близо до смъртта, никога не я бе предусещал така пряко. Тя се облече и клекна до трупа. Пиърс клекна до нея и я прегърна. Тя се притисна към него. И двамата трепереха.

— Досега не бях убивала така — прошепна тя. — Да изчаквам, да дебна…

После внезапно се отдръпна. Личеше, че иска да каже нещо. Той понечи да отвори уста, но тя рязко тръсна глава. После приклекна и обърна трупа, оцъклените очи я гледаха.

— Не е бежанец — каза тя, претърси джобовете му, не откри нищо и посегна към кожената чантичка. Пиърс приклекна до нея и каза:

— Благодаря.

Тя се спря, без да откъсва очи от малката чанта. После я отвори и бръкна вътре.

— Изведнъж цялото му лице се промени — каза Пиърс. — Никога не бях виждал такова нещо.

— Може би е искал да разбереш, че ще те убие. — Гласът й някак се оживи. — Някои хора намират удоволствие в това.

Извади от чантата твърда пластмасова кутия и я сложи на пода. Докато я отваряше, Пиърс погледна трупа.

Мъжът беше атлетичен, с широки рамене, ръката му все още здраво стискаше ножа. Пиърс погледна късото острие и разбра колко близо е бил до смъртта. Последните три месеца не само го принуждаваха да влиза в противоречие с морала си, но и всеки случай бе различен и неочакван, като куршумите, свирещи при някое бясно нападение. Трупът пред него беше нещо много по-лично. Един нож, предназначен специално за него.

— Защо искаше да ме убие? — Въпросът бе неочакван и за самия него.

Петра се мъчеше да отвори кутията с ножа си. Капачето щракна и отвътре се разнесе странна миризма.

— Защото тук е Босна. Тук се убива.

— Не, ти го видя. Той просто изведнъж реши да ме убие. — Разумът не се предаваше така лесно.

Петра не отговори — разглеждаше съдържанието на кутията, три тетрадки от пергамент, съшити с тънки ремъчета — нещо подобно на книга. Пергаментът беше напукан и жълтеникав, изписан със странни знаци на език, който никой от двамата не бе виждал. Петра опита да отгърне първия, но успя да отлепи само края му — грапавият пергамент бе залепнал за долния лист. Отдолу се видяха подобни редове на същия неразбираем текст.

— Сигурно е пазил това — каза тя, докато се опитваше да разлисти втората и третата тетрадки. — Виждал ли си нещо такова?

Пиърс не отговори, а се вгледа в трите малки тетрадки. Забеляза малък знак в горния десен ъгъл на всяка страница: триъгълник, половината запълнен, половината — празен. Тъкмо понечи да попита Петра какво ли може да е това, когато един глас изпълни помещението. Глас, увеличен от високоговорител.

— Come va? (Как е? (итал.) — Б. пр.)

После радиостанцията, закачена на кръста на мъртвия мъж, млъкна в очакване на отговора. Когато не последва нищо, се изля втора вълна от италианска реч.

Петра затвори кутията, вдигна я и забърза по стълбите. Пиърс беше точно зад нея: нямаше нужда да му се обяснява, че тук вече не могат да разчитат на гостоприемство. Щом стигнаха горе, тя угаси фенерчето и забързаха през празната църква; спряха при вратите и се ослушаха за подозрителни шумове. Не чуха нищо и се измъкнаха навън. Леко приведени, поеха през широката равна ливада; ослушваха се за всеки звук, оглеждаха се за всяко движение. На пътя видяха джип. Празен. Всичко беше тихо, небето беше ясно. Беше четири сутринта.

Часовете, която бяха прекарали заедно, бързо изчезнаха от ума им; двамата отново мислеха единствено за оцеляване.

— Пергамент, древен пергамент…, да — говореше Мендравич. Бинтованият му крак беше поставен на стол, на ушите му имаше слушалки. Петра и Пиърс седяха в новия комуникационен център. Между тях бе поставена и пластмасовата кутия. Мендравич кимна и продължи да говори в микрофона: — Да, в „Свети Йероним“… около три или четири сутринта… Причината няма значение. Само ми съобщете, ако имате… Добре, добре. Дочуване. — Той се обърна към двамата на масата и вдигна рамене. — Няма представа какво е. Но имам познат специалист в Загреб. Ще се обади след час.

Бяха скрили повечето подробности от Мендравич, включително външността на мъжа: двамата били в черквата; там открили кутията. Край на историята. Мендравич също не се интересуваше много-много. Тази сутрин имаше да се занимава с по-важни дела. Преброените убити бяха сравнително малко — шест деца и пет жени. Но трябваше да се направи подходящо погребение. Трябваше да намерят свещеник. За странните тетрадки можеше да отдели не повече от няколко минути.

Пиърс излезе навън. Денят беше горещ, безоблачен, нямаше и помен от есенното време, което бяха предвидили за последните две седмици. По обед сигурно щеше да стане горещо. Петра го чакаше на вратата.

Без да се обръща към нея, той каза:

— Ела с мен вкъщи.

Почака, надявайки се на отговор, макар да знаеше, че такъв няма да има, после добави:

— Май няма да стане, нали?. — Обърна се да я погледне.

— Не и със свещеник. — Поради някаква причина, тя се засмя.

Той не можа да се сдържи и също се засмя. Тръгнаха заедно.

— А може и да стане — каза той.

— Няма. Аз трябва да съм тук, а ти… — тя спря и го погледна — ти не трябва да си тук. Нали вече го обсъдихме.

Той бавно кимна.

— Трябва да тръгнеш. И то днес. — С внезапно, стремително движение тя го прегърна и опря глава на гърдите му. Той я притегли по-близо. Стояха така няколко минути, без да продумат.

— Трябва да съм сигурна, че си разбрал — прошепна тя накрая. Думите засядаха на гърлото й.

И все още опряна на гърдите му, тя вдигна ръка към лицето си. Дори и през полуусмивката й той видя сълзите в очите й.

— Просто няма да стане. — Тя поклати глава. Дишаше тежко. После се отдръпна от него. — Трябва да си заминеш още днес. Така искам. Разбра ли?

Сега Пиърс си опитваше да сдържи сълзите си. Кимна.

— Сигурна съм, че довечера ще успееш да намериш превоз от Загреб — каза тя. — Салко може да го уреди.

И се обърна и се отдалечи.

Той понечи да я последва, но чу звук на хеликоптер, избърса очите си и погледна нагоре.

През тези три месеца в Босна не бе виждал хеликоптер. Казваха, че били много лесна цел за всевъзможните снайперисти, особено в ясен ден. Този, който идваше, летеше безпрепятствено над последните оцелели сгради в Слитна. Петра спря и също го загледа. Мендравич излезе на прага и заслони очи с ръка, а когато машината започна да се спуска, изкуцука на улицата. Махна на Петра да почака, махна и на Пиърс да си стои на мястото и тръгна към вече кацащия хеликоптер.

Косата му се развяваше от забавящите хода си витла. Петра се приближи до Пиърс и двамата загледаха как от кабината изскачат двама мъже с черни очила и сиви костюми. По-високият извади от джоба си някаква карта. Мендравич ги погледна, кимна и ги поведе към Петра и Пиърс.

— Тези мъже идват за кутията, която сте намерили — каза той високо, за да надвика шума на моторите. — От Ватикана са.

Двамата само кимнаха и продължиха към къщата.

— Бързаме да се върнем — каза по-високият и свали очилата си. — Разбира се, ако сте намерили това, което търсим.

Внезапно на Пиърс му хрумна, че Мендравич всъщност беше пратил съобщението само преди минути. Как тези двамата бяха разбрали, че трябва да дойдат тук?

— И какво всъщност е това? — попита той.

— Моля? — Високият се обърна към него.

— Тетрадките. Какво точно представляват?

Мъжът се взря за момент в Пиърс.

— Вие сте единият от хората, които са ги открили, нали?

— Да — отвърна той. — И жената.

— Ясно. — Мъжът погледна Петра, после пак се обърна към Пиърс. — Разгледахте ги, нали?

Вече приближаваха къщата.

— Опитахме се — отвърна Пиърс, — Но никой от нас не познава…

— Странните знаци ли?

— Да — каза Пиърс.

— Ясно.

— Заповядайте — каза Мендравич и посочи вратата. Мъжът задържа погледа си върху Пиърс, кимна и влезе.

Кутията стоеше отворена на масата. По-ниският бързо започна огледа тетрадките. Пиърс спря на прага и каза:

— Ватикана. Доста отдалече идвате. И толкова бързо.

— Ами ние сме си бързаци — каза по-високият. Следеше с очи какво прави колегата му.

— Като се има предвид, че предадохме съобщението по радиото само преди петнайсетина минути, наистина сте бързаци.

— Да. — Мъжът се обърна към Пиърс. — Прехванахме го по радиото. В хеликоптера. — Личеше му, че се насилва да говори небрежно. — Просто късмет.

— Много голям късмет — отвърна Пиърс.

Мъжът се усмихна. Само свиване на устните.

— Както ви обясних, бързаме да се приберем. — Отработената усмивка остана. — Къде, казвате, сте намерили кутията?

— В една църква — отвърна Пиърс, очите му бяха втренчени в мъжа. — „Свети Йероним“.

— Само вие и жената бяхте там, така ли? — Тонът му подсказваше, че знае много повече, отколкото казва. Пиърс разпозна заплахата.

— Да — отвърна той и хвърли поглед към Петра. Тя кимна.

— Църковни документи — каза мъжът и понеже Пиърс не отговори, добави:

— Питахте какво е това. Език, а не символи.

Въпреки че целият му инстинкт подсказваше да не приказва, Пиърс не можа да се сдържи.

— Смешно! Щяха да се изгубят в една запустяла църква в центъра на военна зона.

— Да — отвърна мъжът. Наблюдаваше как партньорът му внимателно разгръща страниците. — Това бе откраднато от Ватиканската библиотека преди няколко месеца. Съобщиха ни, че се е появило тук, на черния пазар.

— Ясно. — Пиърс усещаше напрегнатия поглед на Петра, но предпочете да не му обръща внимание.

— Черният пазар е гадна работа — продължи мъжът. Гледаше колегата си. — Убиват хора за едно парче месо.

Обърна се към Пиърс.

— Имали сте късмет, че не сте срещнали никого в тази запустяла църква. — Задържа погледа си върху него за няколко секунди, после пак погледна колегата си, който кимна и затвори кутията. — Но няма за какво да се безпокоите повече.

Взе кутията и двамата тръгнаха към вратата. Пиърс се отмести да им направи път.

— Благодаря. — Мъжът спря. В очите му се таеше заплаха. — Сигурно имате много работа тук. Дано да я свършите по-бързо.

Още една усмивка — и последва по-дребния мъж навън. Пиърс ги гледаше как се отдалечават.

— Много си глупав, Иън — каза Мендравич над рамото му. — Нямам представа какво има в тази кутия, но не бива да предизвикваш такива като тях.

— Не мога да си представя, че Ватиканът…

— И аз не мога, но нищо не може да ме спре да им кимам и да се усмихвам, и да им дам всичко, което искат. Колко време изкара тук и още не си разбрал това?

Двамата мъже стигнаха до хеликоптера. Мендравич продьлжи:

— И няма да си губя времето да ви питам какво наистина е станало снощи в църквата. Имали сте късмет, че никой от тях не е бил там.

Пиърс гледаше как хеликоптерът излита към слънцето.

 

Шофьорът, албанец от Тирана, се бе промъкнал през границата преди няколко месеца и сега помагаше и на други да се измъкнат от опасната зона. Срещу заплащане, разбира се. Днес щеше да придружава един млад американец до Загреб. Бяха му казали, че е журналист. Подробностите нямаха значение. Естествено той делеше с няколко подкупни граничари — ако някой въобще можеше да нарече онези продажници „граничари“, — но все пак оставаше и за него. Американците винаги плащаха предостатъчно.

— Плащаш двойно, ако стигнем границата след залез слънце — изсумтя шофьорът.

Пиърс не му обърна внимание и продължи да говори с Мендравич.

— Имам адреса.

— Той ми е доста далечен братовчед — каза хърватинът. — Но все пак трябва да разбере, че съм още жив.

Пиърс кимна и се опита да се усмихне.

— Тя няма да излезе, нали?

Мендравич го хвана за раменете и го погледна в очите.

— Това, което те е довело тук, е все още в теб. Не го подлагай на изпитание.

— Ще се опитам.

Мендравич се усмихна и кимна. После каза:

— Няма да излезе. — Потупа Пиърс по бузата. — Сбогом, Иън.

После се обърна и влезе в къщата.

Пиърс изчака още един миг, после се качи в буса, погледна за последен път обезобразената от войната околност и се отпусна на седалката. Албанецът изглеждаше разтревожен.

— Казвам ви, след залез не можем да се промъкнем. Без значение колко пари имате. — Той изчака Пиърс да каже нещо, после попита: — Имате пари, нали?