Джонатан Раб
Теория на хаоса (5)

4

Сенаторът Скентън наблюдаваше как торбичката с чая се люшка над чашата му и от нея се ръсят капчици чай върху кремавокафявото съдържание на чашата. Никога не успяваше да завърже конеца около тънката торбичка, за да задържи листенцата евентуално за друга порция чай. Нито пък го биваше много да пипа с голи пръсти кипналата торбичка, защото страда от прекалена чувствителност. Не, той просто я оставяше да се изцеди… Очите му като омагьосани се вперваха във въртящото се пакетче, което му наподобяваше пърхане на пеперуда, и което за миг застиваше след няколко завъртания, а после почваше да се разплита обратно. С всяка серия то сякаш започваше да увеличава теглото си, завъртането губеше все повече и повече от момента си, докато накрая с едно последно капване малкото пакетче замираше изцедено и изстинало на края на конеца. Скентън захвърли безжизнената торбичка в кошчето за отпадъци до бюрото си и вдигна чашата до устните си. Чаят вече бе станал поносим за пиене.

Навън една почти съвършена зимна утрин бе стегнала в студа си небето над Вашингтон, сурово и красиво. Брилянтно слънце струеше във всички посоки. То обещаваше, но осигуряваше почти нищожна топлина срещу студа, който властваше над водата. Откритото пространство изглеждаше като напуснало времето, застинало в стерилност, наподобяващо пощенска картичка под тънкото одеяло на кристално чистия въздух. Скентън почти осезаемо усещаше студа по врата си, докато вдигаше чашата да отпие още веднъж от горещата течност. В този момент той можеше да се съсредоточи единствено върху пулсиращата му топлина. В продължение на този кратък момент умът му беше като изпразнен.

Но свободата, на която се наслаждаваше, не беше просто бягство от мелницата на ежеседмичните грижи. През последните четиридесет години той се бе нагодил към схемите, които определяха работните му часове в Капитолия. Пристрастията му, ярко изразени или потайни, създаваха онзи вид паяжина, която изискваше строго организиран подход към всекидневните му задължения. И ако бъдеше притиснат да го признае, той се наслаждаваше на регулярността, на възможностите, които му предоставяха работните закуски или предиобедните конференции, да проповядва повече от евангелието, да потвърждава мястото си на „железния сенатор“, позоваването на репортер на Бисмарк, което бе доставило истинско удоволствие на войнствения политик.

Като се имаше предвид неговата доста обществена личност, германският териер (често писан неправилно като терор) знаеше прекалено добре какво очакваха от него неговите поддръжници — непреклонно отношение към правителството, което осигуряваше стриктно придържане към пазарната икономика и силната национална сигурност, и всичко това в името на „прогресивната стабилност“ — фраза, която той самият беше изковал, без да си дава сметка или пък да го е грижа за очевидната й несъстоятелност. Несъстоятелност, дала преднина на Рейгън и изтикала напред консервативните сили в продължение на осем славни години. Наистина славни дни, когато всичко се бе получавало с усета за наложителност, обещание, само за да бъде изгубено в неправилното управление на скептиците и некадърниците. Тези, които не разбираха, никога нямаше да го разберат, допуснали тъпи грешки под нелепото предизвикателство за промяна. Да бъдеш толкова близо до целта и да не ти дадат да я докоснеш; старецът направо побесняваше при тази мисъл. Такава непохватност ясно изискваше нова тактика, нови подходи — стратегии за заобикаляне на обичайните канали. Не, това не бяха обичайните изисквания към официалните му задължения, които преобразуваха една проста чаша чай в толкова мощен еликсир. На карта беше поставено още повече.

— До единайсет нямам срещи, нали, Аманда?

— В десет имате среща с господин Дейвис от Комисията по борсите и ценните книжа, обядвате със сенатор…

— Това е чудесно, скъпа, благодаря ти. Погрижи се дотогава да не ме притесняват.

Той освободи бутона, нехаещ за отговора от съседната стая. Беше си дал един час, за да прехвърли малката книжка, скрита в сейфа зад бюрото. Това беше единственото, което можеше да си позволи тази сутрин.

Беше проявил не особено богато въображение при монтирането на сейфа преди близо тридесет години — точно зад бюрото и прикрит със стара маслена картина на къщата в Монтана, която се бе превърнала в център на някои доста интригуващи срещи напоследък. Скентън извъртя стола си, издърпа рамката към себе си и се залови с ключалката. Нея вече я бе подменял. Няколко пъти. Старата шайба с прещракванията на зъбчетата си отдавна бе отстъпила място на цифрово устройство и гласова команда за отваряне на сейфа. Така беше по-добре, като се имаше предвид съдържанието му.

Той размести няколко купчинки юридически документи, малко пари в брой и една малка кутия, преди да открие малката книжка. Спря за момент с очи върху кутията, щастливо, но болезнено припомняне на време, отдавна и безвъзвратно отлетяло. Често си бе задавал въпроса защо не ги бе унищожил — това просто бяха няколко писма, страст от млади години. Тайна връзка. Беше запазил всичките, но никога не ги препрочете. Маргарет никога не разбра. Или и да беше разбрала, никога не му беше дала да разбере. Знаеше, че е прекалено глупаво и опасно да ги пази. Но дори и железните мъже като него си имаха своите слабости. Неговата се бе казвала Джийн.

Скентън се отпусна върху коженото кресло и се зачете, спокоен и в безопасност. Както винаги, той си водеше бележки. Щеше да ги изгори преди десет часа.

 

 

Посрещането в „Лаундс“ беше всичко друго, само не и топло. Толкова неприсъщо за италианците. И толкова присъщо за англичаните. Беше прекарал почти две години в Лондон, когато пишеше кандидатската си дисертация. Беше винаги перфектният американец — човек, който никога не забелязваше чудатостите на хазяите си, не-смущавайки и тях, и себе си в този процес. Спомни си с усмивка за стар приятел от гимназията, който бе изкарал един семестър в едно от онези противни обществени училища, и който се бе завърнал в Щатите с вида на крал — нелепост, която отстъпваше по своята смехотворност единствено само на придобития акцент. Ксандър се бе зарекъл никога да не пада до такава степен. Но дори и при този случай в него се бе промъкнало мъничко снобизъм. Поне дотолкова, че да не предизвика никакви въпроси от един типичен наперен портиер, който беше повече от щастлив да разпечата в два екземпляра файловете на Карло. Ксандър си спомни двайсетте минути, които бе прекарал в спор със Сара, за да я убеди, че първото копие трябва да се изпрати на госпожа Хубер в Ню Йорк — дан на уважение към академичното му суеверие. Сара се бе съгласила неохотно.

Сега, след ранния обяд, той се озова плътно обграден от тълпа хора, всички устремени към гарата „Ръсел Скуеър“. Това беше познат маршрут, който бе изминавал толкова пъти през онези години на необременени изследвания. Винаги извикваше в паметта си онези месеци като един приятен, но кратък период, далеч от изискванията на дисертацията му и от бдителното око на Лундсдорф. Свободен да избира коя посока да поеме, да изследва каквото си иска сред стените на вече леко порутеното академично здание. Това беше единственият начин, по който можеше да опише Института за исторически изследвания — самостоятелна сграда, сгушена в голям университетски комплекс на ъгъла на „Ръсел Скуеър“, далеч от Британската библиотека, за да държи на една ръка разстояние най-закостенелите порядки на академичния живот. Но дори и в спарения въздух на метрото Ксандър не можеше да сдържи усмивката си при спомените си от миналото: малката ниша на третия етаж, която бе обсебил тогава, бюрото до прозореца с изглед към няколко голи дървета и мълчалив тротоар, всичко просмукано с аромата на стари томове, самота, нарушавана само от време на време от тътренето на един не по-малко стар академик в търсене на някаква отдавна забравена книга. Всичко от онова време беше чисто удоволствие. Нищо друго, освен чистото наслаждение на всяка сутрин, всяка вечер и истинското удовлетворение, които бяха застрашени.

Но онова време не беше само работа, беше имало истинско приятелство, дори нещо повече от чувството за предназначение, което сега обагряше спомените с такава любов. Колкото и да се мъчеше, Ксандър не можеше да убеди себе си, че всички онези отдавнашни приятни мигове са били нещо повече от обикновени спомени, отгласи от едно по-дълбоко чувство на покой, което бе открил с Фиона. Толкова неотразима още от самото начало, даряваща толкова много утеха, с толкова крехка и стройна фигура, тя бе правила всичко с любов и беше истинско. Люшкан от приспивното тракане на колелата, Ксандър бавно започна да се връща в онова време. Спомени, които беше невъзможно да държи потулени в някое кътче на душата си. Невъзможни за отхвърляне. Защо Англия? Защо бележките водеха натам? Слаб полъх на люляк изпълни ноздрите му; очите му се затваряха към дебнещата хватка на едно желание, уловено между самосъжалението и насладата.

 

 

Бяха се запознали на едно от онези събирания, където сякаш всички се познаваха помежду си, с изключение на този странен американец — винаги новост, — който се влачеше покрай новите си познати, които в един глас го уверяваха, че всички просто ще слушат в захлас с какво се занимава в Института. Бързи разговори с разсеяния млад учен, сирене и вино, и мъже с вързани отзад коси на опашка, и още какво ли не. И така си вървеше, с ясното съзнание, че той няма място тук — всички бяха суетни малко над необходимото — със „страхотните“ им напитки и „вкусни“ храни и „приятелски“ ордьоври. А той бе успял да си намери местна бира, вместо вино и беше повече от щастлив да играе един американец с широко отворени очи за разни главни редактори и литературни агенти, с които гъмжеше партито, и които както винаги бяха изпълнени с желание да му пробутат мненията си за „добрите стари Щати“.

А тя го бе спасила. Напълно външен човек за стихия та му, неспособен да се защити срещу бодящите ехидни забележки, той се бе обърнал за помощ към нея — малък отдих от подигравките, маскирани като въпроси. Сред сцената на хитрината — шумът на младата култура — тя се бе показала истинска, настояща и в известна степен открита.

— Винаги ли постъпват с вас така на събиранията? — беше го запитала тя. — Имам предвид, винаги ли се обръщат към вас с „Янкито“?

— Не знам. Отскоро съм тук.

— Фиона Айзъкс. — Ръкостискането й се оказа твърдо като клещи.

— Ксандър Джаспърс. Очевидният американец…

И след това начало бяха прекарали цялата вечер в разговори и смях — очевидните капани на мигновеното привличане. И двамата се бяха оставили на момента, без да се замислят, нещо съвсем ново за него, нещо, което тя му бе помогнала да приеме. Телефонните обаждания, дългите разходки, невъзможността му да повярва, че нещата се нареждаха толкова добре, писането, което му се отдаваше по-лесно от всякога, и ефирната следа от люляк, която винаги беше около него дори и в нейно отсъствие. Месеците се търкаляха един след друг, а потребността му от нея нарастваше с всеки изминат ден, едно донякъде толкова естествено чувство, съвършено в простотата на всичко протичащо между тях.

— Не мога да се влюбя в теб. Знаеш го, нали?

— И защо е така?

— Прекалено си красива. Татко ми е казал никога да не се женя за красива жена.

— Разбирам. Е. тогава ти губиш.

Сватбата беше съвсем семпла — малка церемония в едни градина, костюм и бяла рокля, напитки и храна на крак, две седмици в Гърция. Никой не бе успял да разбере скоростта, с която се бе развила любовната им история. Накрая обаче всички го бяха разбрали.

Когато тя бе започнала да се чувства зле от внезапните пристъпи на главоболие и непреодолимата умора — ранните признаци за рак, който щеше да я умори след по-малко от година, — сърцето му не бе издържало и той бе плакал. А тя го бе държала за ръката, защото знаеше, че той е длъжен да продължи да живее и след нея.

В деня, в който си бе отишла, тя отново го бе държала в прегръдките си, като го бе оставила да зарови главата си в нея, докато накрая ръцете й бяха изгубили и сетните си сили да стоят върху раменете му.

Тя бе починала следобед, което в известен смисъл беше дори непочтено. Не й бе позволено дори да се възползва от покрова на нощта.

 

 

Вагонът рязко спря, забивайки няколко хора в гърба му, което го накара да потърси опора към тавана. Очите му бавно обходиха вагона; едва сега проумя, че бе стигнал гарата, че трябва да си пробива път сред тълпата. Ксандър пристъпи в лепкавата жега на подземната платформа и бързо изтри влагата, изпълнила клепачите му. Позволи си да поеме дълбоко въздух и изпита облекчение от раздялата с вмирисания вагон на метрото. Англичаните нямаха голяма слабост към душа и сапуна.

Фиона винаги му бе препоръчвала автобуса. Твърде бавен е, винаги й бе отговарял той. Твърде бавен.

 

 

Пакетът със сандвичи се бе оказал достатъчен за закуска. Боб Стайн облиза късчето портокал от пръста си, след което отново пъхна влажните си пръсти в найлоновата торбичка за останалите парченца портокал. Тъкмо търсеше къде да захвърли празната торбичка, когато зърна О’Конъл точно от другата страна на блестящия басейн. Накрая реши да я пъхне в джоба на палтото си, а после започна да изтръсква трохите от ръцете си, докато О’Конъл се приближаваше към пейката. Двойка войници от Националната гвардия — неизбежна гледка след последните атентати — мина пред Мемориала на Линкълн, без да обръща почти никакво внимание на седналия на пейката ирландец. Появата им бе предизвикала обезпокоително затишие в града, чиято измамност Стайн намираше за изнервяща. И все пак те бяха тук, за да служат и пазят. Това беше цената за нормалния ход на нещата.

Тоест, ако човек можеше да преглътне последствията от терористичните актове. Новините от тази сутрин бяха изпълнени с истории за шоковете; нямаше новина по-страшна от смъртта на петдесет и трите деца от Испания, загинали при сблъскване във въздуха с друг самолет на летище „Дълес“. Откъснат от кулата за ръководство на полетите заради електрическа повреда на наземната инсталация, самолетът бе кръжал в дебел облак в продължение на почти двадесет минути и се бе сблъскал със самолет, пристигащ от Майами. Групата от дванадесет и тринадесетгодишни деца — църковен хор — трябвало да изнесе концерт в Белия дом. Имената и снимките им още веднъж се бяха появили в новините поради писмото от крал Хуан Карлос до вестник „Поуст“. Съкрушен от трагедията, той бе настоял да съпроводи специалния пратеник, натоварен да върне останките от телата в родината им; Държавният департамент обаче беше на друго мнение. Засега те не можеха да гарантират сигурността му.

Боб си спомни няколко от имената, лица от екрана. Колкото и да бяха разтърсващи новините, той нямаше време за тях.

— Последният контакт е бил в Милано — каза той, докато О’Конъл сядаше.

— Тя била ли е наясно, че и ние сме там? — попита ирландецът.

— Доколкото ни е известно, да.

— Чудесно. Това означава, че повече не можем да я открием, освен ако самата тя не го пожелае.

— Все още имаме хора в Милано…

— Повярвай ми, Боб, няма да я открием. Тя се е покрила много дълбоко. Това си е нейна специална дарба. — Той направи пауза. — Това беше и причината да е толкова дяволски подходяща за Аман.

Стайн измъкна втора торбичка от джоба си и я отвори.

— Всъщност никога не съм бил наясно какво точно се е случило там.

— И аз съм като теб. — О’Конъл отрони дълга въздишка. — Никой няма и най-малката представа. Предполагаше се, че това е основна операция — за нея. Да се инфилтрира във вътрешния кръг на генерал Сафад, да успокои обстановката и после изведнъж да им дръпне килимчето изпод краката. Всичко вървеше по сценария, докато в един момент Сафад не й казва, че иска от нея да елиминира дъщерята на американския посланик — като доказателство за вярност. Сара се бе справяла с този проблем по-рано, но никога с дете. Казахме й, че ще измъкнем момичето. Не успяхме. Нещо стана със синхронизирането. Сара се появи с двама от хората на Сафад, като очакваше да не намери никой, но момичето беше още там. Тя нямаше друг избор, освен да убие хората на Сафад, след което всичко тръгна с главата надолу.

— По този начин ли изгубихме момичето?

О’Конъл кимна.

— Камионетката така и не се появи. Никой до този момент не е изяснил нещата напълно — дали Сара е оплескала нещата, или нещо друго се е случило. Накрая работата опря дотам — да спрем преврата или да спасим момичето. Всъщност никакъв избор, наистина момичето беше мъртво, преди Сара да успее да се измъкне. — Той се втренчи в Мемориала на Линкълн. — Аз бях късметлията, когото изпратиха да измъкне госпожица Трент, когато всичко свърши. — Очите му останаха в миналото. — Не беше особено приятна гледка. — Той бавно поклати глава, после се извърна към Боб. — Нямаме представа защо е в Италия, нали?

— Нямаме представа защо прави всичко това — отвърна Стайн. — Защо просто не дойде при нас?

— И аз се чудя. — О’Конъл пъхна ръка в торбичката. — Ще се моля само на Бога да не се прекърши. Защото ако това се повтори, кой може да каже колко от нея ще остане, което да се върне при нас?

 

 

Входът на Института изобщо не се бе променил. Той не бе го посещавал по очевидни причини, но поне беше очаквал да види някаква разлика за тези четири години. Нищо. Дори и портиерът изглеждаше непроменен с все така познатото докосване до шапката в знак на приветствие. Ксандър излезе на дългия коридор, който свързваше библиотеката на Лондонския университет с Института, и спря. По силата на логиката трябваше да продължи наляво към голямата сграда с впечатляващите купища книги. Къде имаше по-добро място да започне търсенето си — от каталога или компютъра, ако накрая бяха качили всичко на магнитни носители? Вместо това той свърна надясно през чифт въртящи се врати, отново сви надясно, още две врати, докато накрая почти не се блъсна в малка масичка и един пазач, последната бариера между Ксандър и старите му убежища.

Бръкна в джобовете си и измъкна доста износена лична карта с подпис, твърде избелял, за да бъде разчетен. Но дори и в този случай емблемата на Института беше достатъчна, а датата — несъществена. Той надраска някакъв нечетлив подпис и продължи през поредната врата, като накрая се озова пред старото стълбище и бавното изкачване до третия етаж.

Миризмата на учебно заведение го блъсна веднага в ноздрите, още с навлизането в крилото по европейска история. Въздухът наподобяваше вкуса на влажен картон, поръсен с прах. Пое дълбоко така добре познатата атмосфера и малко остана да се блъсне в млада жена, чиято строга осанка издаваше със сигурност принадлежността й към научната администрация. Единствено плътното му прилепване към стената му спести открития сблъсък. Той се усмихна и продължи. Няколко лампи светеха, но залите бяха изненадващо празни. Нямаше смисъл да подлага на излишен риск късмета си. След случилото се във Флоренция очевидно нямаше почти никакво желание да се сблъсква с каквато и да е охрана между стените на Института. Кабинетът на Карло. Лудият бяг през подземните тунели. Научените уроци. Дори беше стигнал дотам, че да си промени външността. Сара бе споменала няколко неща, които в Ню Йорк бяха прозвучали глупаво, но сега той служеше повече на предпазните мерки, отколкото на собствената си наивност. Бе обърнал пътя на косата си отляво надясно, бе оформил няколкодневната си четина в някакво подобие на брада и си бе облякъл още две фланелки с къси ръкави, за да придаде на слабата си фигура повече академична тежест. Със сигурност не би успял да заблуди професионалист, но едва ли някой от колегите му отпреди четири години щеше да го разпознае.

Придвижи се по коридора и стигна до втората врата отдясно. Побутна стъклото с пръст и стаята се откри пред погледа му. Три колони с библиотечни рафтове, заедно с високи до тавана конзоли, побираха няколкостотин книги, някои скоро възползвали се от дълго чакани грижи, други затрупани и обречени на бавна и безболезнена смърт. Изпита чувството, че си е пристигнал у дома. Роден дом. Както винаги малкото слънце, което си бе пробило път в стаята, се отразяваше от повърхността на старото му бюро. Книгите бяха навсякъде, но въпреки това той. виждаше нишата, бюрото, креслото. За момент, озовал се на пътя на блестящия лъч, той се върна в миналото — седнал в креслото и малките й ръце се плъзгат по раменете му, а бузата й се отърква о неговата.

Главата му се замая, стаята внезапно помръкна, сякаш остана без въздух. Нея я нямаше. Нямаше ги леките докосвания, тихите ласки, нямаше го ароматът на люляк да прогони желанието. Ксандър се загледа в откритото пространство и бавно се насочи към нишата. Пръстът му проследи очертанията на ръба на креслото. Две години. Той бе изгубил две години от живота си след Фиона. Не в обичайния смисъл на думата. Той не бе станал отшелник, нито бе вдигнал безсилно ръце в самосъжаление. Вместо това се бе отдал напълно на работата си. Макиавели отново се бе превърнал във фокус, само за да стане неговият трамплин към „новото право“. Нещо, което го бе грабнало и завладяло изведнъж. Не си беше правил труда да се пита защо. Стигаше му, че го откъсва от лошите му мисли. Дори и Лундсдорф го бе одобрил. Колко иронично, помисли си той. Тайг и Седжуик. Те го бяха накарали да направи пълен кръг — да се върне в Института, обратно в нишата.

Флуоресцентното осветление изведнъж блесна ярко над главата му и Ксандър рязко се обърна.

— Простете. Не исках да ви безпокоя.

Дребен човечец кимна към него, а очите му се стрелкаха из стаята, преди да се спрат върху един рафт до стената. Ксандър го проследи с поглед как се плъзга покрай стената, прокарвайки показалец по редиците от книги, как се спира от време на време и после пак продължава. Той продължи така още няколко минути, докато изведнъж не издаде рязко възклицание и издърпа дълго търсения том от рафта и го положи на близката масичка. Мъжът изглеждаше толкова на място, докато прелистваше книгата: износеното сако, леко хлътналите рамене, пълното безразличие към всичко и всички в радиус от сто крачки. С изключение на зализаната назад коса. Суетната му проява никак не се връзваше с околната обстановка. Мъжът вдигна поглед и улови погледа на Ксандър. В очите му нямаше никакво доброжелателство, нямаше никакво кимване, съпроводено с усмивка. Усмивката впрочем се появи след няколко секунди. Тънките му устни раздвижиха хлътналите бузи.

— Пак не го открих — произнесе дребният мъж със североевропейски акцент. Холандски, швейцарски, германски — Ксандър не можа да го определи.

— Жалко.

— Да. — Той рязко затвори книгата и я върна обратно на мястото й върху рафта. После прекара ръка през косата си. — Явно съм сбъркал залата.

— Да. — Двамата отново се загледаха един друг; погледът на мъжа беше лишен от всякаква реакция или емоция. — Извинете, че ви обезпокоих.

Той тръгна към вратата, извърна се за последно кимване и излезе от стаята. Вратата хлопна зад гърба му.

Ръцете на Ксандър се разтрепериха; беше реакция не толкова на внезапната поява на мъжа, колкото на самото място. Беше си позволил да се отпусне. Беше нещо, което Сара никога не би одобрила.

На слизане към главния етаж мисълта му вече беше заета с късчетата информация, които бе успял да дешифрира от бележките на Карло. Бръснещ вятър го приветстваше, докато ускоряваше хода си през колонадата; ускореният ход носеше така желаното раздвижване на системата му. Заключи я далеч от теб; изолирай я в онази стая. Чувството на безплътност се завърна, прекалено познато от съвсем близкото минало на предния ден — в очите на Сара.

 

 

Чикаго, 4 март, 5,14 ч.

 

Джанет Грант обви безжизнените пръсти на мъжа около пистолета, като нагласи ръката му върху възглавницата както й бе наредено. До този момент никога не бе отнемала човешки живот, а загиналите във Вашингтон тя бе възприела като нещо, независещо от нея. Действията обаче от изминалата сутрин не можеха така лесно да бъдат заличени от съзнанието й. Старецът ги бе нарекъл „нейното наказание“. Заради Егарт.

Тя огледа стаята. Компютърът продължаваше да жужи, екран след екран с файлове се превъртаха върху монитора и се изтриваха един след друг. Не й казаха защо е необходимо да бъдат заличени всичките; не беше нейна работа.

Тя седна на един стол и зачака, загледана в безжизненото тяло на Чапман на леглото. Явно самоубийство. На човека, който бе подложил на съмнение процеса.

Това беше урок, който Джанет Грант нямаше да забрави скоро.

 

 

Сара се бе върнала късно от Лондон предната вечер, но към 6,45 часа вече бе свършила доста работа. Откриването на стария й приятел Томи Карлайл, шеф на криминалния отдел към министерството на правосъдието, в „Олд Ебит Грил“ не се бе оказало трудно. Закуската в 6 часа с пазачите и силното черно кафе, приготвено толкова рано само за специалните клиенти на „Грил“, беше част от ежедневната й рутина. Също както и костюмът й със съвършена кройка и папийонка, известна сред някой кръгове във Вашингтон. Той се бе оказал очевидния избор, като се имаше предвид какво търсеше тя.

— Трябва да видя някои папки — започна тя.

— И разбира се, имаш разрешение от правителството.

Сара се усмихна.

— Томи, казах, че е услуга, а не бизнес.

Той направи пауза, после кимна.

— Разбирам. И какви са тези папки?

— Старите.

— Колко стари?

— От онези, които вече не ги държат по компютрите. — Сега беше неин ред да направи пауза. — Дето се съхраняват в „Д-пет“.

Очите му за миг се присвиха.

— „Д-пет“ значи. — Усмивката му определено беше изкуствена. — И откъде знаеш за съществуването им?

Сара не каза нищо; очите й не се отделяха от неговите.

— Съжалявам, скъпа — поклати глава той подир няколко секунди. — Това е извън областта на услугите. Да не споменаваме хаоса от изминалата седмица; охранителните системи бяха затегнати навсякъде в града. Станахме доста внимателни.

— Няма да открадна абсолютно нищо, Томи, обещавам. Всичко, от което се нуждая, е ниво седем…

— Можеш да считаш, че този разговор не се е състоял.

— Имаш разрешението, нали? — Тя зачака, като изучаваше лицето му. След това заговори много преднамерено. — Разполагаш с него точно сега.

Продължителната им прегръдка на раздяла й бе дала възможност да измъкне документа за самоличност от джоба му и да го замени с добре изработена фалшификация. След като Томи нямаше да го има няколко дни в града — източникът й на информация от Карлайл беше изключително точен и й струваше още една хилядарка, — тя беше наясно, че няма да й се наложи да го използва, нито да се разкрие измамата. Това, че щеше да наруши закона за държавната тайна, си беше отделен въпрос. Момчетата от министерството на правосъдието щяха без съмнение да настояват за обяснение; залагаше на последиците от първия опит на Айзенрайх да ги ангажират за известно време. Тя обаче беше наясно, че в определен момент те ще изпратят няколко приятели, които да се опитат да я убедят да се прибере, за да си поговорят. Това щеше да усложни още повече и без това обърканата ситуация, но поемането на риска определено си струваше.

Сега Сара стоеше пред една невзрачна врата, една от само двете в един изолиран коридор, който проникваше дълбоко в подземен етаж четири на министерството на правосъдието. Табелката върху стъклото гласеше „Д-ПЕТ“. Картата на Карлайл я бе превела дотук през три отделни проверки от морски пехотинци в пълна униформа. Пресни подкрепления. Тя не си бе направила труда да ги разпитва. Никой от младите момчета не бе проронил и дума; те се доверяваха на различни скенери, които потвърждаваха автентичността на документа й. Още преди идването си бе разбрала, че бе извадила голям късмет — министерството на правосъдието малко изоставаше от научно-техническата революция, защото проверката на ретината още не беше въведена при тях. Тя не можеше да си представи на кого биха притрябвали досиетата за Темпстън или, по-скоро, кой би си губил времето да ги търси чак дотук. Съществено, но остаряло. Това й бе казал Томи. Комбинацията от двете правеше посещението й възможно.

Тя положи картата върху автоматичния скенер; шест секунди по-късно вратата се отвори с щракане и Сара мина през нея, като малко остана да се блъсне в един рафт на не повече от две крачки от вратата. Флуоресцентното осветление веднага се включи, разкривайки, че „Д-Пет“ не беше нищо повече от много дълъг коридор с папки, натъпкани плътно по издигащите се чак до тавана рафтове, простиращи се от двете страни на коридора чак до дъното му. Тя затвори вратата и видя малката диаграма, прикрепена към близката стена — стрелки и квадратчета, които обозначаваха различните години върху всеки рафт. Разделът за 1969 година беше третият от края.

Бяха й необходими не повече от три минути, за да открие двете тънки папки за Темпстън, всяка с не повече от пет или шест листа, някои от тях изписани на ръка, а други набързо натракани на пишеща машина със зацапани места по листовете. Беше повече от ясно, че от години никой не бе посягал към тях.

Обяснението за съхранението им в „Д-пет“ беше обобщено в няколко кратки изречения в дъното на първата страница. Сара прочете:

Трагедията, известна като проектът „Темпстън“, остава проблемна. Хората, пострадали от него, са на възраст от осем до осемнайсет години; подлагането им на по-нататъшни публични изяви без съмнение би имало сериозни последици за психиката им. Така че според преценката на тази комисия всички регистрирани имена, дати и останалата лична информация за всеки един от тях трябва да бъде засекретена за период не по-малко от петдесет години.

Следващите няколко реда обаче издаваха очевидната загриженост на комисията в близка перспектива:

Вярваме също, че е от жизненоважно значение да държим под око прогреса на тези деца. Следователно тази информация трябва да бъде осъвременявана на постоянни интервали.

Контрол под формата на грижи. Класически похват. Останалата част от папката беше подробно описание на събитията, станали през 1969 година.

На осемнадесети август приблизително в 3,00 часа сутринта две деца (с очевидна възраст десет и дванайсет години) се появили в офиса на шерифа на Темпстън, окървавени и пребити. В продължение на няколко часа нито едно от децата не казало нито дума, нито обяснило каквото и да било за външния си вид. Шерифът изпратил трима от заместниците си по следите на децата; заместник-шерифите стигнали до затънтена група постройки, която се състояла от четири бунгала и малка къща, на три мили навътре в гората Хайридж. На разсъмване пристигнал и шерифът, който описал сцената като „излизаща от въображението: бягащи подивели деца, биещи се с ножове, бухалки и с всичко, което могат да използват като оръжие“. Това било потвърдено от още няколко участника на „празненството“. Към 6,00 часа били прибрали всички деца, две от които вече били мъртви, жертва от рани по черепите, нанесени преди пристигането на заместник-шерифите. При огледа мъжете открили, че бунгалата са пусти. Само в обособената къщичка имало интересни неща. Вътре открили двама възрастни мъже, с прерязани гърла. Били открити и няколко документа, които са приложени тук.

Сара прелисти останалите страници. Каквото и да са имали като намерение да приложат към документите, явно не беше направено — нямаше нищо, което да обясни защо децата са се намирали на това място или какво е могло да предизвика това изригване на насилие. Вместо това в папката се описваха с подробности събитията от следващите няколко седмици, последвалата хоспитализация на децата и опитът да бъде открит Антон Вотапек, чието име бе фигурирало върху няколко от откритите в къщичката документи. Неуспехът да бъде открит Вотапек бе накарал комисията да кръсти усилията си „продължаващо разследване“. Последната страница беше с дата 9 януари, 1970 година и няколко подписа отдолу.

Сара бързо прелисти и втората папка. На първата страница я поздрави списък от четиринадесет имена, възрасти и телефонни номера. Децата от Темпстън. Тя прочете списъка. Тъкмо се канеше да прелисти на следващата, когато погледът й застина върху третото отдолу нагоре име. За момент се втренчи в буквите, без да е сигурна дали вижда добре. Това не е възможно. В първия момент се опита да си го обясни като някаква странна игра на случая — в края на краищата името беше от често срещаните, — но инстинктът й казваше точно обратното. Тя бе открила името тук, заключено зад няколко нива на секретност, място, което не беше определено да посещава. Това, че тя нямаше и най-малка представа защо неговото име се бе появило тук, не означаваше почти нищо. Тя го бе открила, а това по някакъв начин беше достатъчно потвърждение. Това беше той. Името, годините.

Уолтър Пембрук, шестнадесетгодишен.

Пембрук, златното момче, третият най-млад вицепрезидент в историята. И по някакъв начин той беше част от Темпстън.

Трябваше да има и още. Тя прелисти на следващата страница, като се надяваше да намери по-нататъшно потвърждение, но откри само опресняванията, които комисията толкова прилежно беше подготвила. Параграф подир параграф за всяко дете — всеки нов адрес и номер внимателно вписани, но нищо за Пембрук. Нищо. Тя зачете по-внимателно и откри, че параграфите описваха само онези деца, които имаха една обща черта: всички бяха мъртви — някои от раните, получени сред ония бунгала, но повечето — от автомобилни злополуки. След като провери датите, тя проумя, че само четирима от четиринадесетте деца бяха оцелели след осемнадесетия си рожден ден.

Тя бързо прегледа имената на оцелелите. Това й отне няколко секунди, преди да направи връзката. Имаше нещо познато в последните две имена: Грант, Егарт.

И в този момент сякаш прогледна.

Прострелването на холандските дипломати през изминалата седмица на безумие. Егарт, убиецът, застрелян на свой ред в една ферма във Вирджиния. Грант, щатският войник, който го бе убил, и който след това се бе самоубил.

Ново потвърждение за първия опит на Айзенрайх.

Простите факти, които бе търсила, фактите, които свързваха всичко в едно цяло, я гледаха в лицето. И въпреки всичко, до този момент тя разполагаше единствено само с имена. Тревожни имена, вярно, но все пак…

Сара прочете и последното име от списъка. Алисън Крог. А до него десетцифрен телефонен номер. Без обновяване. Без промяна. Без очевидна връзка. Шестгодишно момиче, сега в средата на трийсетте. Някъде…

Сара преписа номера и пъхна парчето хартия в джоба си. После върна папките на местата им по рафтовете и тръгна към вратата.

Алисън Крог — с нея щеше да започне, от нея щеше да започне да събира парченцата от общата картина.

 

 

Ксандър предпочете едно близко заведение за чай до библиотеката. Имаше нужда да прекара известно време над бележките на Карло, а и ако искаше да бъде честен пред себе си, да се отдалечи от института. Спомените бяха почти все така свежи, прекалено живи. Имаше нужда от няколко минути покой. По тази причина си купи един брой на „Триб“. Загадката. Сигурността на таблицата от петнадесет на петнадесет клетки.

Но той така и не успя да приключи дори и с първата страница. Докато вървеше по Стор Стрийт той хвърли поглед върху уводната статия, която коментираше проблема със зърното: паниката бе обхванала улиците на Чикаго някъде в ранните часове на предната сутрин. Източници описваха как фермери в Айова се въоръжават, за да не пускат във фермите си държавните оценители да определят количествата от зърнените им запаси. В отговор на това „Каргил Агрикълчъръл“ бе издал постановление: всички пратки от зърно, предназначени за износ от САЩ, да бъдат прекратени за неопределен срок от време. Ксандър прехвърли статията, без да иска да си признае очевидната й връзка с Айзенрайх; той нямаше избор, когато едно име го накара да замре в полукрачка: Мартин Чапман. Мъртъв, самоубийство, инвеститорът, виновен за фиаското на зърнената борса.

Ксандър се загледа в думите, като си припомни файловете, които бе прочел във Флоренция. Чапман. Кликата на Седжуик: „Това, което смята да прави с тях, е оставено на въображението на читателя.“ И нищо повече. Единственият оставащ въпрос беше докъде се простираше първият опит. Имаше и нещо още по-страшно: Ако Вашингтон и Чикаго бяха просто експерименти, какъв ли хаос планираше да предизвика Айзенрайх? На колко още хора Седжуик бе дал заповеди за унищожение?

Ксандър беше наясно, че отговорът се намираше в ръкописа. Но първо той трябваше да го проумее какво беше в действителност, а не както го използваха тези трима безумци. Това означаваше да разбере съдържанието му, произхода му. Което включваше и бележките на Карло. Той сгъна вестника под мишница и продължи към заведението.

Само след няколко минути Ксандър вече бе потънал в историята на ръкописа.

Айзенрайх е озаглавил ръкописа си „За върховенството“. Но кой е могъл да знае, че това нищо не означаващо заглавие ще се превърне в началото на нещо толкова предизвикателно, толкова самонадеяно? Очевидно никой от осемнадесети век, който го е подреждал сред група трактати от четиринадесети век за духовното превъзходство. Не съвсем точното място за документ, чието предназначение е било да даде ново определение на природата на властта. „Ако Людовико Буонаменте си е бил направил труда да прочете само частта с посвещението, той я щял да прозре грешката си и ръкописът нямаше да е бил изгубен през следващите двеста години.“ Докато четеше коментарите на приятеля си, Ксандър започна да изпитва едновременно и приповдигнато настроение, и чувство на безизходност. Следваха четири много добри параграфа на тема невежеството на синьор Буонаменте.

Не беше изненадващо, че пътят, който Карло бе последвал с немската версия на ръкописа, беше всичко друго, само не и лесен. В действителност той бе прекарал осем години само в търсене на името на оригинала. Трудността идваше оттам, че каквито и препратки да имаше към документа, те неизменно стигаха или до „науката за Айзенрайх“, или, което беше още по-пренебрежително, до „Швейцарската заблуда“. „Вторият — гласяха бележките — не върши никаква работа. А що се отнася до първия — всяко дете знае, че е излишен“. И нито дума „За върховенството“.

Както често се случва, слепият късмет бе протегнал ръка на Карло. Докато проверявал някакви цитати от една студентска дипломна работа за църковните съдилища по време на Инквизицията, той попаднал на кореспонденцията между двама испански епископи, единият от които, доста заинтригуван от неизвестен кратък трактат, го бе описал като „налудничава теория, която описва как да се прехвърли по най-добрия начин цялата временна власт в ръцете на Църквата“. В онзи момент фразата не означавала нищо за Карло, докато не попаднал на оценката на втория епископ, която описва ръкописа като „нищо повече от швейцарска интрига“. Името на ръкописа било „За върховенството“, с автор — по всяка вероятност швейцарец. Беше последвало още малко ровене, още няколко писма и Карло накрая успял да открие името на автора. Някой си Еузебиус Якобус Айзенрайх. „Днес ние пием шампанско“, така завършваше тази част от бележките му.

Откриването на името обаче довело до още по-големи трудности. Защо ще им е на двама католически епископи да имат достъп до ръкописа? А и как е било възможно да стигнат до извода, че той има нещо общо с превъзходството на църквата? В ръкописа ставало въпрос за властта и хаоса, властите и манипулациите. „Нещата не се връзват едно с друго. Църквата и Айзенрайх? За мен това няма никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл.“ Бележките даваха добра представа за два изнурителни дни, през които Карло е седял неотлъчно на стола и е поглъщал кафе подир кафе, почти убедил себе си, че се е заврял в една напълно задънена улица. Въпреки всичко обаче три дни по-късно бележките му продължаваха с думите: „Това не може да е съвпадение. Няма да се оставя пак да ме победиш.“ Ксандър се зачуди колко ли пъти приятелят му е писал същото предизвикателство, адресирано до себе си, колко ли пъти с огромно усилие на волята си се е връщал пак в коловоза? Вземайки два месеца отпуск от Университета, Карло бе прекарал над два месеца в изследване на библиотеката на Ватикана. „Разбира се, тези идиоти, които подреждат ръкописите, намират за много трудно да ги надписват с имената на авторите им. Само заглавията! Ама тъпи попове!“ Пропусканите части бяха причинили големи главоболия на Карло; за Ксандър обаче те бяха благодат. Без имена, без препратки. Без препратки нямаше и лесен начин да се добере до ръкописа, сгънат грижливо между страниците на някоя средновековна колекция.

Накрая Карло бе открил шест ръкописа относно църковната политика, озаглавени „За върховенството“. Единият беше версията на немски език, която бе открил в Белград. Този екземпляр обаче бил значително увреден, изпълнен с пожълтели петна, изяли мастилото, и откъснати страници, което правеше дешифрирането на ръкописа още по-трудно. Ентусиазмът на Карло при откриването на ръкописа естествено не познавал граници, но състоянието на книгата бе намалило значително щастието му. „Все едно, че ме изпитваш да видиш, докъде може да стигне-волята ми. Но имай вяра в мен, Айзенрайх. Аз ще те открия.“ За нещастие, нито едно от следващите четири заглавия „За върховенството“ от ватиканския списък не се оказало написано от ръката на швейцарския монах. Имало трактати от осемнадесети век, един от тях бил за божествената намеса. Карло бе открил последния в Милано, четири дни преди пристигането на Ксандър във Флоренция. „Остава само един. Той трябва да е. Сигурен съм в това.“

Шестият чакаше в колекция на Данцхофер, забутан нейде из тъмните ъгли на Института за исторически изследвания.

Мисълта за откриването на тези документи и на ръкописа в първия момент бе възбудила радост в душата на Ксандър, само за да бъде сменена с тревога в следващия. Вече при третата си чаша чай той започна да се удивлява. Ако всичко беше толкова просто, нямаше ли да е същото и за Тайг и кохортата му? Те бяха открили екземпляра на Карло; какво би им попречило да намерят и този? Имаха името му. При това от години. Едно бързо търсене във Ватикана… Отговорът изплува в съзнанието му само след секунди. Тайг бе научил за съществуването на третия екземпляр едва преди Няколко дни. Не бе имало причина да търсят във Ватикана, просто защото те нямаше откъде да знаят, че има нещо за търсене. Дори и вече да знаеше за съществуването на третия ръкопис, Тайг никога нямаше да може да направи връзката между Айзенрайх и църковните документи. Това е било чиста случайност. Дори и Карло бе описал откритието си на писмата на двамата епископи като „подарък от Господ. Ще му благодаря напълно, когато вече имам ръкописа в ръцете си.“

Тези не дотам съществени думи на Карло бяха последните в бележките му. Лекотата на стила, дребните сарказми, отклоненията за най-доброто капучино във Флоренция — всичко това напомняше на Ксандър за мъжа, когото познаваше от първите си дни покрай Лундсдорф. „Тоя емоционален средиземноморец — бе го нарекъл веднъж той. — Удивителен ум, само дето е изпълнен… с прекалено много ентусиазъм.“ Ако някъде някога бе имало фраза да очертае разликата между тевтонците и южните им съседи, Лундсдорф я бе намерил. Първият път, когато Ксандър бе споделил с Карло забележките на Лундсдорф, италианецът в първия момент ги бе отхвърлил с размахване на ръка, сякаш прогонваше досадно насекомо. После бе повдигнал рамене, придружено с усмивка. „Разбира се, че е прав. Но пък колко е хубаво само да си ентусиазиран.“ Бързо намигване и лек носов смях. Карло в най-добрата си светлина.

Подробностите, разбира се, даваха по-пълна картина. За човек, видял само малки части от един повреден ръкопис (подборните от който бяха пръснати върху тридесет и повече страници бележки), Карло бе демонстрирал невероятен усет за цялостното му съдържание. Дори нещо повече, той бе позволил на Ксандър да види Айзенрайх в светлина, която подлагаше на сериозно предизвикателство стереотипа, възприет от много учени. По подразбиране, теорията за властта и върховенството (от екстраполацията на Карло) правеше подхода на Макиавели да изглежда като нещо съвсем невинно, напълно безобидно, но Ксандър не можеше да сдържи възхищението си пред очевидния гений. Ако Карло беше прав, Айзенрайх бе изградил разбиране за устройство на държава, отдалечена най-малко на двеста години от двадесети век.

Бележките предлагаха толкова много. Вече беше дошло времето да се провери до каква степен ръкописът отговаряше на тези очаквания.

 

 

Сара бе очаквала да попадне на вече несъществуващ номер или в най-добрия случай на препращащ адрес. Това обаче, което откри, я изненада много.

Тя позвъни от един уличен автомат на ъгъла на Осма и Девета.

— Здравейте. — Гласът от другата страна на линията беше женски, спокоен и изчакващ.

Сара зачака, несигурна.

— Здравей… Антон, ти ли си?

Въпросът беше достатъчен да породи нова пауза.

— Алисън? — попита Сара.

Отново нищо.

— Кой се обажда? — Тонът не съдържаше никакво недоверие, нито следа от несигурност, само невинно любопитство. — Здравейте?

— Да, здравейте. Обажда се… Сара.

— Здравейте, Сара.

— С Алисън ли говоря… с Алисън Крог?

Последва нова пауза.

— Да… да, тук е Алисън. Сара коя?

— Сара. Картър. Антон ли чакахте да ви се обади?

— Той знае номера. — Нова тишина. — Антон ли ви помоли да се обадите?

Сара отново се поколеба, преди да отговори.

— Да. Той ме помоли… поиска от мен да дойда при вас и да поговоря. Може ли?

— Разбирам. — Алисън замълча. — Антон ли ви даде номера ми?

— Да.

— И ви каза, че иска да дойдете при мен?

— Да — отвърна Сара.

— Тогава… всичко трябва да е наред. — Тя обаче не бързаше да й даде адреса. — Антон не ви ли обясни всичко? — попита тя.

— Не. — Сара изчака малко, преди да продължи: — Той ми каза, че вие ще ми обясните, но само ако искате да дойда при вас.

Още няколко мига тишина.

— Добре.

Разговорът бе проведен преди час и половина. След него Сара веднага бе хванала първия самолет до Рочестър, в Ню Йорк бе взела кола под наем и бе отпътувала за Темпстън. Колкото и да беше наясно с необходимостта от срещата, перспективата да се изправи лице срещу лице с един от последните оцелели, я правеше все по-несигурна. Все още на същото място. Все още толкова близо. Зачуди се защо ли я бяха оставили жива.

Малката къща, състояща се от не повече от три или четири стаи и със закрита веранда отпред, се намираше на тиха уличка. Сара сви до бордюра и спря. Докато крачеше по пътеката забеляза как някой раздвижи завесите отвътре; явно беше човек, който нетърпеливо очакваше гостенката. Вратата се отвори, още преди да посегне към звънеца; пред нея бе застанала Алисън Крог, облечена с лека памучна рокля и с коса, събрана и вързана на тила. За жена в средата на тридесетте изглеждаше изненадващо млада. Слаба, елегантна, с дълга червена коса падаща на гърба й.

— Вие трябва да сте госпожа Картър — каза тя, като пристъпи назад и я покани е жест във всекидневната. Стаята беше много скромно обзаведена — диван, две кресла, рафтове с книги и телевизор. На масичката за кафе имаше две чаши и кана.

— Надявам се, че обичате лимонадата — каза Алисън, като поемаше палтото й и го закачи в килера. — Сама я правя.

Сара кимна и се придвижи към дивана.

— Да, много обичам лимонада. — Тя изчака Алисън да се настани и после седна до нея. — Благодаря ви, че пожелахте да се срещнете с мен.

Алисън кимна, без да отделя очи от лицето на Сара.

— Сама ли живеете тук?

— Да — отвърна тя. — Освен, когато идва Антон. Тогава вече не съм сама. — Тя се усмихна и отпи от лимонадата. Крехкостта й беше още по-очевидна при близък контакт.

— А той често ли идва?

Алисън поклати глава и отпи отново от чашата си. Очите й обаче упорито отказваха да се спрат върху тези на Сара.

— Антон защо ви каза да дойдете?

— Каза ми, че трябва да говоря с вас.

— Като другите ли? — За пръв път Сара долови режещ звук в думите й.

— Другите?

— Лекарите. Които искат да разговаряме за… училището. — Алисън остана втренчена, без да каже нито дума повече.

— И това ви притеснява?

— Не обичам да говоря за това. — В отговора й нямаше укор; той просто беше едно твърдение. — Не си спомням много ясно. Не е ли странно? — Тя се опита да се усмихне и пак отпи от лимонадата си. — Имам плодове. Сама си ги отглеждам, в оранжерия. Искате ли да ги опитате? — Без да дочака отговор от Сара, Алисън се изправи и изчезна през една въртяща се врата.

Вече останала сама, Сара огледа няколкото снимки, скрити сред дребните вещи върху рафтовете, като се чудеше какво ли се крие зад изплашените очи на жената, с която току-що се бе запознала. Снимките бяха от плажа — една по-млада Алисън, потопена до кръста в океана, и по-възрастен мъж до нея — очевидно Вотапек, — усмихнат до уши. Очите обаче бяха същите — унесени и неспокойни. Дори и в една избеляваща снимка. Нещо толкова познато.

Вратата се отвори.

— Имате няколко много хубави неща — усмихна се Сара.

Алисън постави подноса върху масата и кимна.

— Подаръци. От Антон.

Сара се поколеба, преди да продължи.

— Разговаряте ли понякога с него за училището?

Алисън задържа погледа си встрани от Сара; изражението й стана съвършено празно. Тя седна, но очите й бяха втренчени във фруктиерата. В продължение на няколко минути сякаш не виждаше нищо около себе си в стаята. Накрая вдигна поглед.

— Искате ли да ги опитате? — попита тя, с още по-напрегната отпреди минута усмивка.

Сара поклати глава.

— Надявах се да поговорим малко за училището.

Отново не последва реакция до момента, в който Алисън стрелна с поглед ъгъла на стаята с очевидно усилие да съхрани контрола върху себе си, и пое дълбоко въздух. Тя се обърна към Сара с овлажнени очи и с усмивка, неспособна да задържи сълзите й.

— Не обичам да говоря за това. — Когато изричаше думите, една сълза се търкулна по бузата й.

Сара внимателно усили натиска.

— Тогава защо ме помолихте да дойда?

— Нямам много често гости. — Алисън изтри с ръка сълзата. — Толкова е… хубаво… когато ми идват гости.

— Това ли беше причината?

За първи път от началото на разговора им Алисън я погледна в очите. Сара зърна нещо зад погледа й. Алисън бързо вдигна коляно към гърдите си, полагайки глава върху него, и отново заби поглед във фруктиерата.

— Училището беше много отдавна.

— Разбирам.

— Не, не разбирате. — В тона й отново нямаше нищо войнствено, само констатация на факта. — Никой не разбира. Нито Антон. Нито Лорънс. Никой. — Тя изгледа Сара с подути очи. Всичко беше наред, знаете, както трябваше и да бъде. Беше… толкова хубаво място. — Сълзи накъсаха усмивката й. — Всички се чувствахме на мястото си; всички се учехме — затова и бяхме там, разбирате. Учехме се как да бъдем силни, как да си вземаме онова, което ни се полага. — Очите й отново се стрелнаха към ъгъла и усмивката й се стопи. — И изведнъж всички изпаднаха в ярост… — Думите й се провлякоха в шепот, сълзи задавиха гърлото й. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне, но изведнъж се овладя. Пое си дълбоко дъх и се обърна към Сара: — Ще си вземете ли плод?

Сара остана за момент загледана в нея, собствените й чувства щяха всеки миг да изригнат в сълзи — толкова познато чувство и отчаяно реално. Алисън беше с втренчен поглед, с очи непричастни към последните минути: само някакво странно напрежение, отдалечена от спомените си.

— Момчетата ли имате предвид? — попита спокойно Сара.

Нов момент на прояснение, после отново нищо. Алисън поклати глава, все така крехка, опитваща се да се владее.

— Момчетата? Не разбирам.

— Момчетата, които загинаха — отвърна Сара, — В училището.

Сълзите вече струяха открито; и въпреки всичко, това беше единствената й реакция. Лицето й си оставаше все така безстрастно. Само ръцете й се присвиваха и отпускаха.

— Не помня никакви момчета — поклати глава тя, с все така просълзено лице.

Но Сара знаеше. Тя знаеше от собствените си спомени — седмици, месеци, опитваща се да прогони от себе си отнетия от нея живот на хора. Несъзнателно присвиващите се и отпускащи се юмруци — несъзнателни механизми, внушени й от лекар-хипнотизатор, за да облекчат ужаса й. Изтрити спомени, докато се научи да ги приема такива, каквито са. От колко ли време се криеше Алисън зад подобни трикове? От колко време хората, отговорни за състоянието й, я караха да остава жертва на собственото си самопрезрение?

— Всичко е наред — каза Сара със спокоен глас. — Аз ви разбирам. Не е необходимо да си спомняте.

— Това беше хубаво място. — Алисън кимна с все още унесени очи. — И в един момент нещата се объркаха.

— Как? Как се объркаха?

Алисън поклати глава. Тя вдигна глава без всякаква увертюра, с внезапно съсредоточени очи.

— Беше погрешно да се опитва отново, нали? — попита тя.

Реакцията й изненада Сара.

— Да се опитва какво? — попита тя.

— Те отново ще сбъркат, нали?

Отново? Сара остана безмълвна.

— Антон си мисли, че не знам — продължи Алисън с втренчен поглед в някаква далечна точка, — но аз знам. Макар дори и да ми беше обещал. Макар дори и да ми беше казал, че всичко ще е наред, че той може да предотврати погрешния ход. — Тя погледна Сара. — Лошо е да бе прави отново. Знам. Виждала съм го.

Сара с огромно усилие успя да преодолее шока.

— Какво си видяла, Алисън?

Напрегната усмивка. Поклащане на главата.

— Лошо е да се опитва отново. Затова и ви казах да дойдете. Трябва да му кажете, че е погрешно.

— Да се опитва отново какво? — Сара знаеше отговора, но искаше да го чуе от нея.

Двете се вгледаха една в друга. Алисън стана, приближи се до рафта с книгите и измъкна няколко тома от долния рафт, откривайки видеокасета.

— Взех я от Антон. Взех я, за да науча. — След петнадесет секунди тя беше до телевизора и пъхаше касетата във видеокасетофона.

Екранът светна, преди Сара да успее да я попита. На него с големи черни букви изплава надпис:

ЕКЗЕМПЛЯР НА ПРЕФЕКТ — В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ ДА НЕ СЕ ПОКАЗВА НА СТРАНИЧНИ ЛИЦА.

Секунди по-късно буквите бяха заместени от тънка ивица в долната част на екрана, с електронен брояч, отмерващ секундите и минутите. Дата на записа — 7 април 1978 година. Място — Уинамет, Тексас. „Хиляда деветстотин седемдесет и осма — помисли Сара. — Господи, това никога няма да има край.“

Екранът оживя с група деца на не повече от шест или седем години, насядали около жена в средата на някаква стая, обозначена с името „Обучаващия кръг“. От тавана висеше знак под формата на полумесец, като всяка буква беше с различен нюанс на цветната хартия, очевидно продукт на детските ръчички. Жената беше към края на четиридесетте, с необходимата за тези хора нежност при работата с деца. Тя им четеше книга. След няколко секунди тя остави книгата настрани и погледна децата.

— Бедната Пепеляшка — започна тя. — Толкова много хора били лоши към нея. И наистина аз не мога да кажа нищо хубаво за сестрите й. А вие?

— Те изобщо не са били добри — обади се един малчуган, който толкова много искаше да зарадва учителката си, че думите излитаха от устата му. — Когато принцът дошъл да види краката им и Пепеляшка си сложила обувката, сестрите й много се озлобили, защото те не могли да я обуят. — Слабото поклащане на главата, лукавата усмивка, всичко това беше признак, че тълкуването бе свършило.

— Напълно съм съгласна — усмихна се учителката.

— Ненавиждам ги — заяви едно малко момченце отляво, подпряло главица върху ръката си, без дори и да има и най-слаба следа от злоба в гласа си. Просто. Директно. Точно.

— Ненавист е много силна дума. — Учителката сякаш чакаше отговор. Момченцето вдигна рамене както само децата на неговата възраст могат да го правят, с рамо повдигнато високо до скулата си в непреднамерено преувеличение. — Но аз мисля, че ти си прав. Не мисля, че думата е прекалено силна. — Тя огледа другите очи. Сара усети, че Алисън бе чакала, дори се бе надявала на отговор. Беше повече от ясно, че Центърът по обучение преподаваше много специфичен урок. — Нека се опитаме да разгледаме всички лоши неща, които сестрите са й причинили — продължи тя.

Децата едно след друго се надпреварваха да изреждат дългия списък от несправедливости, като най-резкият отговор дойде от едно срамежливо момченце, което бе изчакало останалите да се успокоят.

— Те са я накарали да се чувства много зле и казали, че никой не я обича.

Стаята се изпълни с тишина; няколко главички се завъртяха към момчето, докато през това време учителката добави с възможно най-майчинския тон, на който беше способна:

— А това вероятно е най-лошото нещо, нали? Да караш такива особени момичета като Пепеляшка да чувстват, че не им е там мястото, че са направили нещо лошо. — Момчето се загледа в пода, като продължаваше да кима, стиснало края на килима с пръстчета. — А хората, които правят такива неща — продължи тя, — не трябва да бъдат наши приятели, нали? И ние не трябва да ги обичаме, нали? — Последва хор от да-та. — Всъщност, понякога си е съвсем в реда на нещата да не харесваме някои хора. Хора, които ни плашат или ни причиняват болка, или ни карат да изпитваме чувство на вина…

— Като непознати хора — изкрещя едно момиче с опашка.

— Като непознати хора. — Учителката кимна. — Но също така и други хора. Хора като заварените сестри на Пепеляшка, които знаят колко добра е тя, но които правят всичко, за да й причинят болка и да я наранят. Много е важно да се знае, че вие трябва да внимавате много с такива хора. И не трябва да изпитвате чувство на вина, ако започнете да не ги харесвате. Да не ги харесвате до такава степен, че да почнете да ги ненавиждате.

— И аз ги ненавиждам. — Получили вече зелен светофар, няколко момчета задружно изразиха бойкото си неодобрение.

— Те са били лоши хора — заяви едно момченце. — Някои хора са лоши и ти ги ненавиждаш. Това е. — Водачът на ненавистническата група. Нашата банда в ботуши на СС. Сара продължи да гледа.

— Някои хора са лоши — продължи учителката — и това не е само в приказките. Понякога човек се сблъсква и в живота с хора като заварените сестри на Пепеляшка и вие трябва да сте наясно как да постъпите, как да се държите, как да се отнасяте към тях.

— Няма да им позволя да ме карат да върша цялата къщна работа — вмъкна се едно гласче. — Или да ме карат да си стоя вкъщи, докато те са в двореца — заяви друго. Учителката явно окуражаваше вихрушката от ентусиазъм, доволна най-вече от едно малко момиченце, което надвикваше всички: — Ще ги принуждавам да вършат всичката неприятна работа и ще бъда лоша към тях! — Финалното кресчендо — с момиченцето, което скачаше трескаво, с ръчички, притиснати към гърдичките си под вниманието на одобрителните крясъци на останалите деца — доведе малката банда до възторжени крясъци. Стаята сякаш избухна в радостен екстаз, когато още няколко деца наскачаха и размахаха свитите си юмручета във въздуха в изблик на силните си чувства, вдъхновени от учителката им. Тя започна да ги успокоява с повелителен глас, но с все така нежен тон, тъкмо в апогея им. — Добре, добре, нека намерим спокойно място. Нека намерим спокойно място. — Кодови думи, които само за минута усмириха децата.

Екранът за миг потъмня, а после се изпълни от хаотичния снеговалеж на празна лента.

Сара погледна Алисън. Младата жена гледаше безстрастно в телевизора; погледът й отново бе унесен.

— Къде са сега всичките тези деца? — попита Сара.

Алисън не отговори. Сара отвори уста да зададе нов въпрос, но екранът отново потъмня; секунда по-късно на него се появи нова група деца, може би на дванайсет или тринайсет години. Ивицата в дъното на екрана гласеше 14 октомври, 1981 година, Брейбрук, Колорадо.

В залата цареше пълно мълчание; беше тренировка по бойни изкуства. Всяко дете демонстрираше изключително майсторство при всяка техника. Сара обаче гледаше в очите им — съсредоточени, но празни, а личността, прогонена от студената прецизност на движенията. Екранът бързо потъмня.

Двадесет минути по-късно Алисън се пресегна и издърпа касетата от видеокасетофона. През цялото това време Сара бе стояла като хипнотизирана и бе наблюдавала още десет подобни откъса — всеки за отделно училище, за отделна година, всеки със своята обърната визия на обучение. Общият урок — сляпото подчинение; слоят под него — култивираната ненавист. Петнадесетгодишни деца се обучаваха да се нахвърлят върху слабите; осемнадесетгодишни се обучаваха да демонизират в името на социалното сцепление. Непрекъсната дозировка на ненавист с цел фокусиране на детската агресия и превръщането й във фанатична ненавист.

Най-тревожното беше начинът, по който ги обучаваха да изразяват тази ненавист — снайперистката пушка, експлозивите на атентатора, хакерските умения на специалиста по компютрите, и всичко това грижливо документирано.

Документацията за нападението на Айзенрайх срещу Вашингтон. Документацията за нападението срещу света след първия опит.

Алисън остана мълчалива, втренчена в Сара.

— Сега виждате процеса — каза тя. — Сега вече виждате защо ви помолих да дойдете. Трябва да кажете на Антон да спре това. Той трябва да спре този процес.

Сара изчака, преди да отговори. Тя се вгледа в изплашените очи, осъзнала може би за първи път, че Алисън е наясно с много повече неща, отколкото дава да се разбере.

— Как се сдобихте с този материал? — попита тя.

Алисън само каза:

— Трябва да му кажете да спре това.

Сара кимна.

— Ще му кажа… да спре процеса. — Споменаването на последната дума сякаш успокои Алисън. — Мога ли да взема касетата?

Алисън не откъсна няколко секунди погледа си от Сара; очите й бяха станали пронизващи, което я изненада.

— Кое ви прави толкова тъжна, Сара? — Алисън задържа погледа си още малко, после се приведе и положи касетата върху масичката. — Може би разбирате. — Тя вдигна подноса и се изправи. — Ще донеса още лимонада.

Изминаха няколко секунди, докато Сара събере мислите си.

— Всъщност… трябва да тръгвам.

Алисън спря до въртящата се врата. Измъчена усмивка се появи върху устните й.

— Вие сте добра дошла. Аз имам и други…

— Не — усмихна се Сара, надигайки се от дивана. — Трябва да тръгвам.

Последва пауза. Алисън положи подноса върху кухненския шкаф.

— Вие не сте лекар, нали. — Това отново не беше обвинение, само твърдение. Сара не каза нищо. Алисън отиде до килера и донесе палтото на Сара с все същата напрегната усмивка.

Минута по-късно стояха до входната врата; Сара все така не знаеше как да се държи с новата си позната, както и преди час. Погледът на нежна безпомощност в очите й беше прекалено вглъбен, за да намери облекчение в деликатното стискане на ръката.

— Всичко ще се оправи — изрече Сара.

— Ще се върнете ли за мен?

Думите я разтърсиха; беше само една молба, но на Сара й бяха необходими всичките сили на волята, за да изтръгне отговор от себе си.

— Да… ще се върна за вас.

Алисън отново се вгледа в очите на Сара. Последва мигновен проблясък и кимване. Сара стисна ръката й и тръгна по пътеката през градината.

Някъде по средата на квартала някакъв Седан бавно потегли към къщата. Сара мигновено регистрира присъствието му и постепенно ускори крачка. Мъж в началото на двадесетте — широкоплещест младеж в сив костюм — се появи иззад едно дърво. Той остана неподвижен, с ръце, скръстени на гърдите си, и очи — скрити зад тъмни очила. Реквизит от министерството на правосъдието. Сара спря. Томи явно се бе оказал доста по-внимателен, отколкото бе предполагала. И по-бърз. Седанът спря зад гърба й, като в същото време младежът с очилата тръгна към нея.

За секунда се замисли дали да не побегне. Мисълта обаче да изостави Алисън сама я накара да се откаже от подобен вариант. Сара беше наясно, че Алисън беше прекалено крехка и беззащитна за процедурите, на които щяха да я подложат хората от Вашингтон, прекалено близки до хората на Айзенрайх, за да бъдат държани отговорни за каквото и да било. Поредният отнет живот. Поредният живот, който обаче Сара нямаше да си позволи да й го отнемат толкова лесно.

Тя бавно се обърна към къщата.

Гледката я порази. Алисън бе застанала до трети мъж, широко усмихната, а ръката й почиваше в неговата. Сара застина пред тази странна гледка.

— Виж кой е тук — изкрещя Алисън. — Уили и Джон.

Преди още Сара да реагира, младежът зад нея обви ръката си около лакътя й.

— Господин Вотапек не желае никой да тревожи Алисън, по никакъв начин. Разбирате ли? — прошепна той в ухото й, затягайки хватката си.

Вотапек. Сара можа само да кимне.

 

 

След два и половина часа хаос и некомпетентност Ксандър най-после държеше необходимите страници в ръката си, като буквално ги изтръгваше от един от библиотечните принтери. Одисеята беше започнала на бюрото на помощник-библиотекаря, който първоначално го беше изпратил на другия край на града за някакъв анекс; там му бяха казали, че книгите, които той търси, никога не напускат главната библиотека. Чудесно. Той се бе върнал на „Ръсел Скуеър“, само за да получи някакво объркано извинение: „Мислех, че ви трябва колекцията на Дилман“ и още един час лутане и туткане, когато вече взе да му писва и настоя да се срещне с главния библиотекар. Госпожа Дентън-Фис изпитваше далеч по-голямо чувство за вина, отколкото колегата си за „неприятното объркване“ и го бе отвела до офиса отзад и поверителните компютърни файлове. Десет минути по-късно Ксандър разглеждаше няколко страници, които бе търсил толкова време.

Фамилията Данцхофер се бе оказала доста щедра, според списъка, като бе дарила четири шкафа документация, всеки, може би с по четиридесет разпечатки — писма, памфлети и ръкописи, пръснати в безпорядък. Това означаваше, че той трябва да рови във всеки шкаф поотделно, за да открие Айзенрайх. Обтегнатите му от продължителното разтакаване нерви обаче изчезнаха при вида на една страница с дребни печатни букви: „За върховенството“. Той прокара палец по напечатаното. Грабнат от треската на търсенето, Ксандър изпита същата възбуда както при откриването на бележките на Карло. Нещо започна да го боде в гърлото.

Едва в този момент забеляза звездичките върху страницата. Някъде от десет до двадесет документа, включително и ръкописът, имаха звездички покрай името си в списъка. Той бързо стигна до края на втората страница. Никакво обяснение. Звездичките просто си стояха там. За момент стомахът му се присви. Какво да прави? Имаше само един начин. Той вдигна куфарчето си и се насочи към библиотечните рафтове.

Три минути по-късно очите му вече привикваха към слабоосветения четвърти етаж. Типично за толкова много библиотеки, книгите лежаха скрити зад тъмни ниши, бледи екрани от светлина, наклонени насам-натам от няколкото лампи над главата му. Точно пред него тясна и дълга пътека пронизваше етажа от край до край; подът беше мозайка от сенките, хвърляни от редовете с рафтове от двете му страни. Всеки ред се намираше в стена от черно и очакваше читателят да включи мекото осветление и да навлезе в мрачното очарование на това място.

Придвижвайки се бавно по пътеката, Ксандър четеше каталожните номера, надраскани набързо върху ръбовете на най-горните книжни рафтове. На няколко пъти ги сверяваше с номера, който си бе преписал, за да не го пропусне. Два реда преди черната стена, номерът от списъка 175.6111 CR-175.6111 FL го накара да спре. Той пъхна листчето в джоба си и бързо включи осветлението; очите му трескаво пробягаха по напечатаните върху гръбчетата на книгите номера. На средата на пътя до стената той за малко остана да се препъне в четири големи кашона, които стърчаха изпод ръба на самото дъно. Погледна надолу и прочете надписа; онова боцкане в гърлото отново се появи. Приклекна на пода и издърпа колекцията на Данцхофер от рафта.

Състоянието на документите беше далеч по-добро, отколкото бе очаквал. Разбира се, никой не си бе направил труда, освен да ги каталогизира, да ги върне в съответните им кашони, но поне в този случай имаше все пак проява на някаква грижа, за разлика от предишния. Ксандър се зачете.

Петнадесетото и шестнадесетото столетие бяха размесени в първия кашон — няколко доста прями писма от кардинал Вобонте до няколко папи, които настояваха за освобождаването на различни френски аристократи от църковни задължения. Данъчни намаления за доверениците му, помисли си развеселен Ксандър. Някои неща никога не се променят. След това попадна на сборник от поеми от дворцов италиански музикант, почит към безсмъртния „Декамерон“ на Бокачо. Ксандър бързо ги прелисти; бяха най-разнообразни памфлети върху религиозни практики — ръководства за правилни съблюдавания за който и да било ден на светец.

На пръв поглед вторият кашон изглеждаше също толкова обезкуражаващ като първия. Още поеми, още памфлети за светците. След като прегледа две-трети от съдържанието му обаче, заглавията рязко смениха темите си — от ритуалите за дните на светците към нажежените теми на папската власт; явно някой от библиотекарите бе намерил за естествен прехода от примерите на петнадесети век към трактатите на шестнадесети. Но какъвто и да беше мотивът за подреждането, Ксандър чувстваше, че вече е близо, много близо. След като прехвърли седем или осем скучни трактата върху църковната юрисдикция, всеки придружен с несекващи контрааргументи срещу труда на Марсилий Дефенсор Пасис, Ксандър накрая откри един малък кожен том с герба на Медичите, все още ясно различим върху износената кожа. За момент той се втренчи в малката книжка, полегнала удобно сред най-разнообразни свидетелства на средновековната епоха. Външният й вид не съдържаше нищо забележително. Нищо, което да обясни барабанния пулс на сърцето му. Той пусна останалите ръкописи в кашона и поднесе книгата на няколко сантиметра от очите си. Краищата на страниците отдавна бяха разръфани; от хартията им се разнасяше странен дъх на ябълков оцет. Той нежно отвори корицата; от първата страница го гледаше семпъл надпис на италиански:

От Еузебиус Якобус Айзенрайх на Негово

Светейшество, Светият отец, папа Климент VII

Посветителното писмо, написано с дебел шрифт от шестнадесети век, продължаваше и на следващата страница. Ксандър със страхопочитание прелисти следващата страница, повече грабнат от усещането за самата книга, отколкото за текста. Държеше я в ръцете си — ключът към загадките, отговорът за скептиците.

Сякаш от само себе си ръкописът се разтвори на следващата страница и той видя заглавието и името, изписани с едър получер шрифт, годината 1531 стоеше отдолу и поради някаква странна причина буквите v. i. в долния десен ъгъл. Бяха му необходими няколко секунди, за да се откъсне от възторга си и да се опита да дешифрира странното съкращение. Ксандър решително отгърна на следващата страница — беше съдържанието, подредено в двадесет глави. На Макиавели са му трябвали двадесет и шест. Като истински швейцарец, помисли си той, да го закръгли на десетица. Но за съкращението нямаше обяснение. То продължи да не му дава покой, докато прелистваше по-нататък ръкописа. Получи се обаче нещо странно: беше стигнал до средата на книгата, а беше още на пета глава. Някакво чувство на несигурност сграбчи душата му и прогони дивия възторг отпреди минути, v. i. Том първи? Три страници преди края страховете му се оправдаха. Глава IX — Пътят към хаоса. И после нищо. Той веднага се зарови в кашона. Нищо. Два тома — защо? Отговорът мигновено му просветна като погледна книгата. Климент. Италианската версия, предназначената за папата, беше първата версия на ръкописа. Айзенрайх бе проявил достатъчно здрав разум да изпрати само откъс, който съдържа само първите девет глави. Останалите единайсет се намираха във втория том. Мярка за безопасност. Но къде ли можеха да бъдат?

Ксандър се облегна на стената, а умът му трескаво препускаше в търсене на отговора. Нямаше никакъв смисъл. Защо в библиотеката имаше само единия том? И защо липсваха най-важните глави? До девета глава заглавията не предлагаха нищо разтърсващо. Ксандър се върна пак на съдържанието: III. Как да постигнем стабилност; VI. Компонентите, които образуват държавата; VIII. Как една държава може да бъде подготвена за истинското върховенство. Айзенрайх може и да е имал собствени предписания, но заглавията не предлагаха някакво особено откровение. Докато заглавията от десета до двадесета глава наистина бяха изключителни: X. Пътят към политическия хаос; XI. Пътят към икономическия хаос; XII. Пътят към социалния хаос; а най-изумителна беше глава петнадесета: XV. Защо е важно да се култивира ненавист. Преходът при глава десета ставаше ясен. Айзенрайх бе запазил най-доброто за края.

А никъде в бележките на Карло не се споменаваше за съществуването на два отделни тома. Надеждата нашепваше на Ксандър, че в някакъв момент на шестнадесети век двата тома се бяха намерили един друг. Но защо беше сега това разделяне? Той затвори очи и започна да се полюшва. Мисли, по дяволите. След две минути очите му рязко се отвориха. Той измъкна от джоба си смачкано листче, което бе издърпал от принтера на първия етаж. Звездичките. Бързо се разрови по секциите на шкафовете, като непрекъснато сверяваше със списъка, за да открие и други имена. Петнадесет минути по-късно намери отговора. Никое от десетте отбелязани заглавия го нямаше в нито един от шкафовете. Което означаваше, че някой от бюрото за информация трябваше да знае защо липсваха тези томове. И че някой би могъл да му каже къде може да открие втория том от ръкописа на Айзенрайх.

Едва тогава забеляза фигурата, застанала в дъното на реда, с лице и тяло забулени от мъжделивата светлина. Ксандър застина, но ръката му здраво стискаше ръкописа. В продължение на миг, сякаш продължил цяла вечност, двамата мъже се гледаха един друг, като нито единият, нито другият помръдваше. Коленете му сякаш бяха замръзнали в приклекналото положение, докато гледаше мъжа със зализаната назад коса. Зализана назад коса? В паметта му веднага изплува образа на дребния човечец, изпитата усмивка, острия поглед на безжизнените очи. Нишата. Там, в неговата ниша.

Сграбчен от дива паника, Ксандър грабна куфарчето си и се хвърли с всичка сила в сенките. Движението протече почти мигновено, но за очите на Ксандър това беше като забавен кадър, придаващ на хаоса някаква яснота, прецизност, каквато никога до този момент не бе предполагал. Той виждаше и усещаше всичко, докато куфарчето се врязваше в хълбока му. Ксандър се спусна по дългия коридор, но се подхлъзна върху една натъркана е восък плочка. Залитна и няколко пъти се стовари върху рафтовете с книги в опита си да запази равновесие. Зад него не се чуваше никакъв шум, никакъв вик на изненада, нито бърз тропот на догонващи крака, докато си проправяше път към яркото осветление на стълбището.

 

 

Когато достигна стъпалата, времето сякаш отново се ускори, тялото му вече беше под контрол, готово да полети надолу по стъпалата.

Вместо това той рязко спря. Отдолу се задаваше една също така добре позната фигура. Напълно гола глава, едри плещи — мъжът от Флоренция. Ксандър рязко си пое дъх; шумът от това беше достатъчен, за да привлече вниманието на мъжа; реакцията му обаче беше съвършено неочаквана. Мъжът само го изгледа с празен поглед, без разпознаване, без признак за очакваното откритие. И в този миг на пълна зашеметеност Ксандър се обърна надясно и препусна нагоре по стъпалата към петия етаж.

Зад него се разнесе закъснял тропот. Наясно с факта, че над него остават само шестият и седмият етаж, Ксандър мигновено смени посоката и хукна по друг тъмен коридор. Далеч от светлината! Бягай далеч от светлината! Хвърли се в най-близкия коридор. Навлезе сред лабиринт от книжни рафтове, като се опитваше да запамети разположението на етажите, но разумът се бе превърнал в чист инстинкт, нащрек единствено за стъпките на далечните му преследвачи. Минута по-късно рафтовете правеха рязък завой надясно. Ръбестите им очертания станаха причина няколко пъти да ги закачи, събаряйки няколко книги на пода. Първите звуци от преследването продължаваха да звучат в ушите му. Отново откри централния коридор, прекоси го с пълна скорост и се озова сред друга плетеница от библиотечни рафтове и проходи. С всяка измината секунда светлината помръкваше все повече и повече, докато навлизаше в непрогледния мрак на лабиринта. С всяка крачка усетът му за ориентация се губеше все повече и повече, докато накрая стълбищата се превърнаха в далечен спомен, непознато пристанище, изгубено сред некартографираното море от метал и книги.

И в този момент, с бясно препускащо сърце, с раздиращ гърдите му дъх, Ксандър спря. Беше длъжен да се овладее, да се вземе в ръце. Беше потънал дълбоко в тресавището на коридорите, донякъде в безопасност под одеялото от книги над себе си. Завладя го усещане за спокойствие, достатъчно да надвие безумието на момента. Той се сгърчи и съсредоточи цялото си внимание върху слабия шум от напредващи крачки, който долиташе откъм лявата му страна. Това не беше равномерен ритъм, а синкопна комбинация от двама човека, които се блъскат от рафт в рафт и се приближаваха все повече към ъгълчето, в което бе намерил убежище. С всяка секунда звукът нарастваше с все по-засилващо се ехо. Той рязко изправи глава над плещите си, в очакване да зърне нечий пронизващ поглед; нямаше никой, само заплашителното стакато на стъпките, съпроводено със задъхано дишане, което се приближаваше безмилостно.

И изведнъж настъпи тишина. Някакво зловещо спокойствие надвисна над него, нямо и студено, напомпвайки нервната му система; заплаха, срещу която книжните редици вече не бяха преграда. Мъчителна тишина. Седеше като залостено в ъгъл животно, в очакване ноктите на невидимия звяр да се забият в плътта му; невидима хватка, която той почти осезаемо усещаше, както беше проснат и сам върху ледения под. Той отново извъртя глава, сигурен, че погледът на преследвача е забит в гърба му, но откри само черния контур на книжния рафт, сливащ се мрака, който сякаш го изолираше още повече. Тишината започна да го всмуква в себе си, празнотата изцеждаше и последните му телесни останки, оставяйки единствено безпросветен ужас след себе си. Отчаяно искаше да открие себе си, да се откъсне от мъчението, което преследвачите му така майсторски му бяха подготвили, но волята му сякаш бе изчезнала, а ръцете му бяха способни единствено да притискат ръкописа към гърдите си. Той отново започна да се люшка напред-назад и да потъва все повече и повече в безчувствения покой.

За миг нечия сянка над него прекъсна транса му.

Ксандър се втренчи в безжизнените очи.

— Намерихте ли ръкописа, доктор Ксандър? — прошепна гласът.

Ксандър само го загледа безмълвно.