Джонатан Раб
Теория на хаоса (3)

2

Образованието… може да превърне агресията в жар, упоритостта — в обвързване, и променливостта — в страст.

„За върховенството“, Глава IV

Ксандър бе хукнал с такава скорост, че бе оставил шала си върху парапета и в момента, в който леденият вятър по Шесто Авеню го блъсна в лицето, той си припомни предупреждението на Лундсдорф: „Закопчавай се добре, ако искаш да живееш колкото мен.“ Понякога можеше да бъде изключително чувствителен. Ксандър тръгна по алеята на такситата на „Хилтън“, после влезе през вратата и се озова в потока от топъл въздух, който приятно погали измръзналите му шия и лице. Беше толкова приятно.

Умът му отново се върна към Айзенрайх, докато крачеше през откритото пространство. Моментът на откровението го бе споходил само преди два часа, както си стоеше надвесен над бюрото и прелистваше различни документи. Стъписа се от неговата простота. И може би от собственото си късогледство. Всичко беше толкова очевидно. Толкова дяволски очевидно. В първия момент се бе зачудил дали това не беше поредната налудничава теория — една от онези, която Лундсдорф щеше да отхвърли само е няколко думи. Налудничава, да. Но теория? Не. Всичко беше прекалено логично, за да бъде измислица. Разбира се, трябваше да я обсъди със Сара. В края на краищата тя беше експертът, човекът от Вашингтон. Ти си само един обикновен учен. Но дори и така инстинктът му подсказваше, че е открил нещо, което осмисляше изследването му, нещо, което можеше да хвърли светлина върху каквото и да си бяха наумили Вотапек и Тайг. Как обаче се вписваха в картината Сара и правителството, си оставаше пълна загадка.

Вече в асансьора хвърли поглед върху документите, които бе взел със себе си. Докато прехвърляше един или два, през паметта му се втурна треската, възбудата, която го бе обземала може би само два пъти през живота му: първият път беше преди три години, когато бе попаднал на неизвестен ръкопис от някакъв невзрачен теоретик от осемнадесети век; вторият път беше само час по-рано, когато си бе спомнил за Айзенрайх. Разбира се, есето от осемнадесети век се бе оказало практически лишено от ценност — точно както беше предвидил Лундсдорф, — но тръпката от лова, възможността да се добере до нещо чрез него, това беше разбудило онези чувства в гърдите му. Асансьорът пристигна и той пъхна документите в чантата си.

Преди да почука на вратата, Ксандър спря, за да обмисли какво би могъл да очаква от жената, която му бе позвънила само преди час. В онзи момент той бе очаквал истински ентусиазъм, дори възбуда, от откритието си. Вместо това обаче далечен глас му бе наредил да отиде в хотела, като вземе със себе си всичко онова, което счита за важно. И това беше всичко. Съвсем не беше реакцията, която бе очаквал. Но дори и така, зад външната й незаинтересованост Ксандър бе доловил неотложността, почти откритата необходимост двамата да се съберат вечерта. Собствената му възбуда му бе помогнала да прогони изненадващата й студенина от съзнанието си. Сега обаче не можеше да не си спомни тона й по телефона, който бе твърде далеч от образа на жената, с която бе пил чай този следобед. А той не беше единственият, оценил привлекателността й. След като се бе прибрал в Института, триото край камината шумно бе изразило одобрението си от вкуса му. Дори и очите на Клара бяха просветнали при споменаването на ангажимента му в три и половина. Едва тогава той бе започнал да гледа на нея като на нещо друго, а не само като на бюрократ, изпратен от Вашингтон да разшава мозъка му. Бюрократ с доста чаровна усмивка, не можеше да си изкриви душата. Беше прекарал десет минути в кабинета си, мислейки само за нея и за нищо друго.

Звукът от отварянето на двойно резе го върна към действителността. Вратата се открехна на сантиметър-два и Сара и се появи на фона на лампа, осветяваща бюрото й. За момент двамата се гледаха един друг, докато Ксандър се усмихна и попита:

— Може ли да вляза?

Фамилиарността му сякаш вдъхна малко живот в изражението й и тя кимна леко.

— Извинявайте. Влезте.

Той пристъпи прага. Сара веднага пусна резето, после се плъзна покрай него към леглото и опряната в стената възглавница. Едва в този момент той забеляза телевизора; очите й бяха приковани в екрана. Тя дори не бе поискала палтото му, за да го закачи.

— Вземи си нещо за пиене, ако искаш. Барчето е малко, но е добре заредено — каза му тя през рамо.

Ксандър видя миниатюрната бутилка „Джак Даниълс“ върху масичката до леглото и хотелската чаша, пълна с лед и уиски. Очевидно беше започнала още преди пристигането му.

— Благодаря. — Той кимна вдървено, несигурен как да постъпи в следващия момент. Пиене. Правилно. Кимна отново, пусна чантата си върху килима и извади бутилка вода от хладилника. Тя остана втренчена в телевизора, а лицето й потвърждаваше опасенията му, които бе предизвикал телефонният им разговор. Прииска му да убеди себе си, че разликата се дължеше на неофициалността на втората им среща, поради липсата й на грим и на обикновените й дрехи. Но очевидно не беше само това. Той пристъпи до леглото с неловко пъхната в джоба на палтото си ръка.

— И така, какво гледаме? — попита той.

Сара се извърна към него със смущение в погледа.

— Не си виждал още нищо от това?

Ксандър усмихнат поклати глава.

— Бях в кабинета си. Онази работа… с Айзенрайх ми отне известно време и…

— Тогава може би трябва да погледаш. — Тя вдигна дистанционното управление и започна да превключва от канал на канал. Ксандър стоеше загледан в екрана, където всяка телевизионна станция сякаш отразяваше само едно събитие — репортери сред звуците на сирени, противопожарни камиони, линейки. Различни кадри и ракурси, но всички предаваха същото всеобщо объркване, същия хаос. Националната гвардия бе заела постове навсякъде.

— Гледаш Вашингтон, доктор Джаспърс. — Той бавно приседна. — Не е приятна гледка, нали?

 

 

Лури, Вирджиния, 26 февруари, 20,17 ч.

 

Лъчите на фенерчетата прорязваха мрака на хамбара, яркобели на фона на отворената врата на хамбара, а сините и червените светлини от полицейски коли шареха по самотното здание. От устите на мъжете с карабини излизаха гъсти кълба пара и изчезваха в нощното небе, хора с камери очакваха финала на нощ, на каквато до този момент не бяха ставали свидетели.

— Току-що ми казаха, че и тримата холандски дипломати са живи — изграчи глас през мегафона. — В критично състояние са, но са живи. Което означава, че не си извършил убийство. Все още имаш шанс, ако излезеш и се предадеш. — Тишина. Човекът от ФБР се обърна към агента до себе си. — Имаме ли хора и отзад? — Мъжът кимна. — Даваме му три минути и после влизаме. И кажи на тия шибани репортери да се разкарат.

Някъде от мрака се появи гарван, размаха тежко крила и кацна на замръзналата земя между хамбара и полицията. Той застана спокоен с извита наляво глава, привлечен от мощните лъчи. Измина половин минута, преди скърцането на ръждясала панта да прониже мрака; птицата се извърна. Прегърбена фигура застана на прага на хамбара, потънала в сенките. Гарванът изведнъж се втурна към него, като размаха криле. Мъжът на прага се смути, вдигна ръце да заслони очи срещу светлината и се опита да побегне.

Разнесе се самотен изстрел. Главата на Егарт се отметна назад и той рухна на земята.

— Кой посмя да стреля? — изрева мъжът с мегафона. Той затича към тялото, придружен от двама мъже с костюми.

— Господи, така ми се повдига от тия местни юнаци — просъска той.

Тримата стигнаха до тялото и го преобърнаха с лицето нагоре. Мъжът поклати глава и се изправи, после се обърна към прожекторите.

— Никой да не мърда от мястото си. Искам да знам кой стреля.

Един от агентите му извади бележка от джоба на Егарт и я връчи на изправения мъж. Той я разгъна и зачете: „Заради греховете на всичките содомити и онези, които ги подкрепят. Нашият гняв е бърз и безпощаден.“

Той разпозна отличителните знаци в дъното на листа. Още един фанатик от милициите.

— Изглежда не е харесвал факта, че нашите холандски приятели идват от страна, където се толерират хомосексуалистите. — Той пъхна бележката в пластмасова торбичка. — Ще видим какво ще кажат в лабораторията. Виж дали няма връзка с днешната лудница.

Приближиха се двама мъже в костюми, които съпровождаха щатски войник — мъж към края на четиридесетте.

— Това ли е наследникът на Трайгър? — попита мъжът.

Мъжете кимнаха.

— Казвам се Грант, Томас. Вирджиния…

— Добре, господин Грант, Томас. Какво стана, по дяволите?

Войникът не каза нищо. Саможертва, приятелю мой. Винаги трябва да има място за саможертва.

 

 

Сара се бе преместила до хладилника и си допълваше чашата.

— Общо, осем акта на тероризъм. Градът е обърнат с главата надолу…

— Чакай малко — прекъсна я Ксандър, повлиян от последните няколко минути. — В уличка? Те… нараниха ли те?

— Не, те бяха професионалисти. — Тя захвърли празната бутилка в кошчето.

— Професионалисти? — Той бавно поклати глава с очи, впити в гърба й. — Не съм сигурен, че разбирам… Професионалисти? Но каква връзка има това с…

— Точно това е и моят въпрос. — Тя се обърна към него. — Защо им беше да описват хаоса, който в момента виждаш на екрана, като „първи опит“?

— Първо го нарекоха… — Внезапно прозрение се изписа върху лицето му; думите сами излязоха от устата му: — „Първи опит за предположение чрез опит…“

— Какво? — попита тя.

Той вдигна очи с поглед, зареян в далечината.

— По този начин всеки човек от шестнадесети век би описал експериментирането.

— Кажете го на английски, професоре.

Той се обърна към нея.

— Пробен полет. Нещо като пробване колко е дълбока водата. Нали това е първият опит. Защо ще наричат Вашингтон първи…

— Защото искаха да ме убедят да забравя за Айзенрайх.

— Те споменаха Айзенрайх? — възкликна Ксандър, неспособен да овладее изненадата в гласа си. — Но откъде са могли да научат за Айзенрайх? Дори и аз не можах да направя връзката, докато… — Лицето му се изкриви от страх. — О, Господи. Разбира се. — Той отново впери очи в екрана. — Те са Айзенрайх.

 

 

Ксандър крачеше напред-назад по пътеката между леглото и нагревателя, здраво стиснал с двете си ръце наполовина пълната чаша със скоч. Две стъпки напред, кръгом, две стъпки, пак кръгом. Сякаш бе изпаднал в транс. От време на време спираше и поглеждаше в очите Сара, която беше на леглото и се опиташе да сортира някои от документите, които бе донесъл. След едни доста неудобни пет минути той рухна в креслото до прозореца и си наля алкохол в чашата. Осъзнала, че Ксандър е приключил със странния си ритуал, Сара вдигна глава.

— Не мога да проумея много неща от това. Половината от тях не са на английски.

— Немски и италиански — отвърна Ксандър с дистанциран глас.

— Правилно. Вижте, професоре… Ксандър — поправи се тя, в опит да премахне дистанцията. — Разбирам, че това не са от нещата, с които ти се налага да се сблъскваш всеки ден…

— Меко казано. — Той помести чашата си върху бюрото. — Ако си спомняш, аз се занимавам с теория, госпожице Трент.

— Да, аз…

— Седя си в малкия уютен кабинет, чета си книжки и статийки и после пиша за тях. Това е. Не правя нищо такова, което би ми довело физическо нападение, без значение дали изпълнено от професионалисти, или не. Предполагам, че очаквам още някого, за да видя как се потвърждават теориите ми. — Той спря. — Което повдига няколко наистина много интересни въпроса. Коя точно си ти?

— Какво?

— Не искам да съм груб, но малкото, което ми е известно за Държавния департамент, особено за изследователския му бранш, е че няма нищо общо с тъмните улички или с професионални нападатели. Хората като теб са… учени. Вие нямате нищо общо с тази действителност.

— Давам си сметка за това. — Тя направи пауза и го загледа.

— Което означава…

— Което означава, че съм замесена. Също както и ти.

— Това не е отговор.

— Бих могла да разбера защо, ако знаех какво означава Айзенрайх.

— Разбирам. — Той зачака още откровения; когато обаче такива не последваха, продължи: — Виж, знам, че съм щастлив да разговарям за Айзенрайх. Това е причината да дойда. Но бих предпочел да знам дали си имам работа с ЦРУ или ФБР, или който акроним е най-популярен тия дни…

— Имаш си работа с мен — прекъсна го тя.

— Това е много загадъчно.

— Не, така е по-безопасно. — Тя го загледа. — Айзенрайх, професоре. Как се връзва това с Вашингтон?

Той отвърна на погледа й, като се мъчеше да съхрани остротата му. След половин минута безуспешен опит, той издиша дълбоко, после поклати глава.

— Добре. — Той седна. — Айзенрайх. Не е то, а той. Швейцарски монах. Починал преди четиристотин и петдесет години при доста неприятни обстоятелства…

— Монах? Но как може един монах…

— Заради трактат за политическата власт, който е написал.

Сега беше ред на Сара да поклати глава.

— Една книга да обяснява какво се случва в днешно време? Прости ми, професоре, но колко опасен може да бъде…

— … един ръкопис? — Той се приведе към нея. — Документът сам по себе си никога не носи вина, госпожице Трент. Цялата работа е в това как го използват хората. Спомняте ли си Макиавели? Ако дадена теза бъде тълкувана буквално, теорията винаги може да доведе до всякакви неприятности. Ако се нуждаете от по-нататъшно доказателство, винаги можете да прелистите на следващата страница.

— Искаш да ми кажеш, че ръкописът е причинил това? — възкликна тя, сочейки към екрана. — Това е саботаж на изключително технологично ниво, професоре. Тук става дума за компютърни манипулации, изключително технологични експлозиви, актове на тероризъм, които никой теоретик от шестнадесети век не би могъл дори да сънува.

— На него не му е било необходимо да разбира…

— Един от най-големите градове в САЩ е на прага да обяви извънредно положение. Трудно ми е да повярвам, че един ръкопис може да бъде отговорен за това.

— Не вярвай. Петър Велики си е държал екземпляр от книга с автор някой си Пудендорф до леглото. Той е писал в дневника си, че тя е била ключа към всяко политическо решение, което вземал. Чарлз Пети си е имал Марк Аврелий, Кромуел — Хобс. Деветдесет и петте тези на Лютер изправят на нокти Рим през последните четиристотин години. Спомни си, че тези хора не са имали телевизия или радио; Опра не им е казвала какви книги да четат. Така че те сами е трябвало да намират своите ориентири. Онези, които са били неграмотни, са намирали своите пътеводни звезди в църквата; грамотните са ги откривали в книгите; а онези, които са се стремели към властта, са откривали своите в някой специфичен ръкопис, а няколко от тези ръкописи са довели до някои от най-черните моменти в човешката история. — Той постави дистанционното управление върху телевизора. — Можеш ли да ми кажеш кой е изобретил телевизора, госпожице Трент? — Тя поклати глава. — Точно така. Но всички помним Гутенберг и печатарската му преса.

— Тогава защо тази книга?

— Защото се е предполагало, че с нейна помощ Медичите ще станат владетели на Европа. Макиавели им е предлагал само Флоренция. — Той внезапно бе споходен от някаква мисъл. — „Един град не е достатъчен“ — добави той, повече на себе си, отколкото на нея.

Тя гледаше как очите му продължаваха да се учудват.

— Защо да се „е предполагало“?

Бяха му потребни няколко секунди, за да се съвземе.

— Какво? А, защото… не сме сигурни, че съществува.

— Какво? — Главата й се стрелна напред. — Той никога не е писал тази книга?

— Не ни е известно. Съществуват голям брой… хипотези по този повод.

— Ами тогава създавай хипотези.

 

 

Улф Поинт, Монтана, 26 февруари, 20,42 ч.

 

Лорънс Седжуик стоеше на верандата с подпрени на парапета ръце. Нощната температура бе спаднала под нулата. Той се наслаждаваше на студа, а очите му се присвиваха при внезапните пориви на вятъра откъм откритото поле. Кичур бяла коса, малко преждевременен за мъж в средата на петдесетте, придаваше определена отличителна черта на лице, което обикновено привличаше погледи с изключително правилните си черти: високите скули, добре очертаните устни, меката усмивка, с която сякаш благославяше околните.

Седжуик погледна часовника си. Последната кола трябваше да пристигне по разписание преди десет минути.

Внезапната поява на фарове, промъкващи се през гората, разсея тревогите му. След минута автомобилът се появи на портала със силно димящ ауспух. Колата спря близо до верандата и Седжуик слезе по стъпалата.

— Защо се забавихте, госпожице Грант? — Без поздрав. Без благодарност за свършената работа.

— Размирици — беше бързият й кратък отговор.

Тя зачака той да продължи с атаката си, но той само кимна и тя се промъкна покрай него в къщата. Последваха я двама млади мъже. Тримата оставиха саковете си в един шкаф в коридора и влязоха във всекидневната. Камината гореше силно. Старецът бе застанал до нея и хвърляше цепеници в нея.

— Вярвам, че пътешествието ви е минало леко. — Той хвърли последната цепеница, проследи как пламъците рязко се усилиха за момент и после се обърна. — Колата… Какво се случи с колата на господин Егарт? Защо не си беше на мястото?

Тримата се спогледаха, после спряха погледите си върху него.

— Това беше на… Тринадесета. Той не се появи — проговори Джанет Грант.

— Да, това ми е ясно. — Той се придвижи до най-близкото до огъня кресло и седна. — Просто зададох въпрос.

— Знаете ли, че е бил изложен на риск? — Седжуик се появи под арката.

— Ние само… само веднъж се обадихме по радиото — отвърна тя.

— Но вие бяхте инструктирани да пазите пълна тишина в ефира. — Старецът говореше със спокоен глас; в тона му почти не можеше да се долови емоция. — Как тогава е било възможно да чуете нещо? — Жената не отговори. — Подозирам, че не сте успели да изпълните онова, което ви е било наредено, защото сте си дали сметка за по-раншната ви грешка на Дванадесета улица. Нали не греша, госпожице Грант?

Тя гледаше право пред себе си.

— Не.

— Поне знаем истината. — Той се загледа в огъня. — Такива грешки могат да струват скъпо. Но, разбира се, винаги могат да бъдат поправени.

— Разбирам…

— Вие разбирате много малко. В противен случай тази ситуация никога не би възникнала. — Студената прямота в отговора на стареца я свари неподготвена. Той се обърна към нея. — Баща ви е поел отговорността за действията ви. Той винаги е бил наясно с този процес, с ролята, която трябва да играе. — Старецът направи пауза. — А вие наясно ли сте с този процес, госпожице Грант? — Той отново изчака. — Вярвам, че това е нещо, върху което трябва добре да помислите.

Младата жена остана безмълвна, неспособна да отговори.

 

 

— Хиляда петстотин тридесет и първа. — Разказът за монаха видимо отпусна Ксандър. — Когато родът Медичи възобновил контрола си върху Флоренция, Айзенрайх изпратил няколко откъса от ръкописа си като подарък на завръщащите се завоеватели. И той като Макиавели преди двадесет години, също търсел работа. В страниците, които изпратил, както предполагаме, той намеквал за някакъв начин, чрез който неколцина мъже — разбира се, Медичите — биха могли да завладеят властта не само в един град, но и в целия континент. И не просто чрез военна агресия. В този хаос върху леглото се намира копие на писмо от папските архиви, което Климент Седми разпратил до неколцина от кардиналите си по онова време. Климент — който неслучайно е от рода Медичи описва малкото, което е видял от трактата, като „труд с големи, но опасни възможности“. Повече изплашен, отколкото заинтригуван, Климент се разпоредил ръкописът да бъде намерен и изгорен. Ако е бил малко по-смел, кой знае как би изглеждала картата на Европа сега? Но защо папата не е пожелал да увеличи властта си? — За къде повече? Той е бил главата на католическата църква — най-големият източник за социален и политически контрол в познатия тогава свят и е държал най-големите козове. Той е бил викарият на Исус. Екскомуникацията все още е била доста силно оръжие. Той е разполагал с цялата възможна власт. Това, от което не е имал нужда, е било някой от съперниците му — най-вече Хенри в Англия или Франциск във Франция — да се докопа до документа и да застраши европейската стабилност.

— И Климент го е унищожил?

— Точно там е голямата ирония. Той открил Айзенрайх — или по-точно незаконороденият му син Алесандро, дукът на Верона, го открил, — но изтезавали до смърт стария монах, докато получат каквато и да било информация за местонахождението на документа. Климент вероятно е прекарал няколко много напрегнати седмици в очакване ръкописът да се появи в някой друг кралски двор, но нищо не се появило.

— Значи в крайна сметка документът не е създал никакви проблеми.

— На Климент, да. Ръкописът повече не се появил на бял свят. Всъщност в писмо, написано до Алесандро около два месеца след смъртта на Айзенрайх, папата вече е бил убеден, че цялата работа е била измама — не е имало никакъв ръкопис и че Айзенрайх е съчинил заплахата само и само за да получи работа при някой владетел.

— И целият епизод е потънал в забвение?

— Като си помислиш, в началото на тридесетте години на шестнадесети век Климент не е имал време да се разправя по-нататък с ръкописа на Айзенрайх. Крал Хенри Осми скъсва с католическата църква и това е било далеч по-сериозна заплаха, отколкото някакъв хипотетичен ръкопис на умрял човек.

— Но ако той отново се появи? — попита Сара, измъквайки копията на папската кореспонденция от купчината. — Айзенрайх е написал ръкописа.

— И да, и не.

Тя замря.

— Това не е отговорът, който търся.

— Няма доказателство, няма ръкопис. Това е, в което вярват повечето учени.

— Това е не-то. Какво е да-то?

— Митът за Айзенрайх — обясни той. Сара поклати глава. — През последните няколко столетия името на Айзенрайх се появява в различни писма, документи, дори и в бележките върху полетата на една страница и винаги през периоди на политически борби. По време на Тридесетгодишната война се появява един трактат — „Науката на Айзенрайх“. Силна вещ, но не точно в нашия коловоз. Нашият монах се появява по време на английския протекторат, Френската революция, дори и в този век и началните години на Третия Райх.

— Тогава какво точно са си мислели всички те, че е имал да им съобщи?

— Доколкото ни е известно — кога и как да се предизвика хаос. Убийства, изгаряне на зърнените запаси, разрушаване на пристанищата. Не ти ли звучи познато?

— И ти мислиш, че книгата действително би могла да очертае…

— Това, което мисля, няма значение. Ти ме попита какво са очаквали те да им каже документът. Очевидно, той е свършил доста добра работа. Проблемът е там, че никой до този момент не е вземал на сериозно позоваването на ръкописа.

— Защо? Защото хаосът никога не е възникнал ли? Това и защото повечето учени вярват, че самата идея за мита е била достатъчно оръжие.

Сара вдигна глава.

— Тук вече изгубих нишката.

— Помисли за това. Ако искаш да консолидираш силите си и да си сигурен, че всички имат една обща цел, кой е най-лесният начин да ги сплотиш?

— Един общ враг — отвърна тя.

— Точно така. Заплаха, която ги принуждава да се бият рамо до рамо. И представи си, че в този момент откриеш някаква стара история за някакъв ръкопис, който призовава, да речем, към строги ограничения на индивидуалната свобода, към разрушаването на инфраструктурата на текущия пазар и така нататък, и убедиш сънародниците си, че наистина съществува група, готова да наложи тези мерки на държавата. Как ще постъпят последователите ти? Те веднага ще козируват и ще хукнат да унищожават заплахата. И по време на този процес ще изтребят цялата опозиция.

— Това ли всъщност е представлявал Айзенрайх? — попита Сара. — Измислено оръжие, използвано от някои схватливи политици за елиминиране на опозицията?

— Така мислят много историци. Дори и името възбужда въпроси. На немски думата Айзенрайх означава стоманена държава или железен режим. Съвпадението е… прекалено точно, за да бъде вярно.

— И ти си съгласен с това?

— Ако бях съгласен, щях ли да съм тук? — Ксандър се изправи и тръгна към банята, като взе пътьом чашата си.

— Почакай малко — възкликна Сара, когато шумът от течащата вода отекна в стаята, — всички тези подробности за индивидуалните свободи и пазарните ограничения откъде си толкова сигурен, че това го е имало в ръкописа?

— Не сме сигурни — отвърна Ксандър от банята с променен от течащата вода глас. — Не забравяй, че всичко това е мит. А митът има тенденция да се подхранва от само себе си. За период от над четиристотин години се добавят още факти; появяват се малки памфлети за разрастването на мъдростта на този велик мъж. Всичко зависи от това, какво искат онези схватливи политици. — Той излезе от банята с чаша и хавлия в ръце.

— Изграждаш много сериозна постановка в полза на не-тата.

— Съзнавам го. И така, днес следобед малко се поразрових. — Той седна до нея на леглото. — Преди по-малко от месец се появиха две статии, написани от един професор от Университета във Флоренция — единственият човек, който през последните десет години защитава тезата за съществуването на ръкописа. Карло…

— Пескаторе — прочете Сара от най-горната страница в ръцете на Ксандър. — „Айзенрайх: Ла доманда ризолуто.“

— „Решеният въпрос“ — преведе той.

— Наистина ли е разрешен? — попита тя, като се мъчеше да чете над рамото му.

— Не съвсем, макар че защитава доста добре тезата си, от малкото, което съм прочел. Текстът е повече технически, но става ясно, че той е видял нещо, което смята за автентични откъси от един от оригиналните ръкописи. — Той й подаде снопа листове и продължи да рови.

— Какво искаш да кажеш с това „един от оригиналните ръкописи“?

— Обикновено винаги е имало два или три преписа, в случай че оригиналът се изгуби или се повреди преди отпечатването му. Като предпазна мярка. За онези от нас, които вярват в сагата на Айзенрайх, смятаме, че е имало две версии. Едната е била изпратена на папата, а другата е запазил за себе си.

— И ако вземем предвид днешните събития, ти мислиш, че Тайг, Седжуик и Вотапек разполагат с единия, а Пескаторе — с втория?

— Това би било забележително, не мислиш ли?

— И се опитваш да ме убедиш, че те биха могли да го използват за изграждането на…

— Нямам представа. Не забравяй, че работата е в това, какво виждат те в него, как го интерпретират. Вземи за пример Библията — помисли си само колко много версии на истината хората откриват на страниците й. Подавана лъжичка по лъжичка по същия начин, книга като тази на Айзенрайх би могла да създаде не малко фанатични последователи — някои, прегърнали далеч по-страшна истина. — Той се приближи до купчината и издърпа втората статия. — Освен това в тази статия Пескаторе сякаш твърди, че съществува някакъв план във времето, свързан с ръкописа — последователен, изграден на стъпки процес, първо, за предизвикване на хаос, а после и за възползването от него. Това прави от документа нещо наистина могъщо.

— Добре, а какво би се получило, ако някой открие другата версия? — попита тя с вече оживено изражение на лицето. — Биха ли могли да разберат какви планове кроят нашите трима приятели, а не само като… пробен полет?

— Предполагам… но…

— Но какво? — заупорства тя.

Ксандър се върна на креслото.

— Виж, тук вече мога и да се отклонявам. Това е… теория. Няма никакво доказателство, което да свързва…

— Двамата мъже в уличката бяха много реални, професоре. Онова, което се е случило днес във Вашингтон, също не е теория.

Ксандър се втренчи в нея.

— Знам. — Той поклати глава. — Просто когато идвах насам, ми хрумна…

— Хрумна ти, че това е част от някаква академична интрига, нещо, което да стане основа за следващата ти статия. — Той бавно кимна. — Е, очевидно тук има и нещо повече — изрече тя колкото на него, толкова и на себе си. — Това не е теоретично упражнение. Ако на тях им е известно, че Пескаторе разполага с копие, те ще поискат да му го отнемат. — Тя се придвижи до ръба на Леглото и заговори вече по-целенасочено. — И те в никакъв случай не биха допуснали документът да попадне в ръцете на някой, способен да го разшифрова. — Тя се увери, че думите й попиха дълбоко в съзнанието му, преди да се премести на другия край на леглото до куфарчето си.

— Виж — произнесе той, все още неспособен да се опомни от последните пет минути, — аз си изпълних поетото от мен задължение. Знаеш как е свързан Айзенрайх с всичко това. — Той я гледаше, докато тя разкопчаваше куфарчето. — И така, коя всъщност си ти?

Тя спря за момент и вдигна глава към него.

— Да ти кажа честно и аз не съм сигурна.

— Това не е много успокояващо.

Да, така е. — Тя се пресегна под леглото и за момент беше заета с обуването си. — Облечи си палтото. Вземи си всичките неща с теб. — Тя усещаше как оперативният работник в нея взема връх. — Трябва да намерим сигурен телефон.

— Сигурен телефон ли? — попита той. — Коя си ти, по дяволите?

 

 

Вирджиния, 26 февруари, 21,04 ч.

 

Томас Грант, облечен в новопридобитата униформа на щатски войник от щата Вирджиния, седеше на предната седалка. Единият агент на ФБР беше зад него, а другият беше на волана. Имаше въпроси, които се нуждаеха от отговор. Те му бяха предложили да ги съпроводи.

— Значи решихте, че той посяга към оръжието.

— Да — отвърна Грант.

— Значи вие действително си помислихте, че той…

Грант внезапно се пресегна и сграбчи кормилото, като го извъртя, насочвайки колата в парапета. Мъжът на волана направи опит да го изблъска и овладее волана, но беше застигнат абсолютно неподготвен. Миг по-късно колата се вряза в парапета и надвисна над пропастта.

— Саможертва! — изкрещя Грант. — Саможертва!

Колата се стовари долу и избухна при удара.

 

 

Сара стържеше с нокти по тухлената стена, докато слушаше; грапавата повърхност й помагаше по-лесно да се съсредоточи. Телефонната кабинка беше тясна, седалката предлагаше частичен изглед към книжарницата в дъното на коридора. Пейките и рафтовете бяха затрупани с книги до тавана. Подредените покрай едната стена лампи „Тифани“ върху трите дъбови маси хвърляха мека светлина върху малкото помещение. Тя се бе надявала, че книжарницата ще откъсне малко Джаспърс от несигурността на момента. Помещението веднага бе оказало ефект, макар че първоначално не бе изразил силно желание да стои. Част от средновековен гоблен бе съумял да го разсее за момент.

— Не — каза тя. — Абсолютно неприемливо.

— Добре. — Гласът на Причард не се бе променил, тонът му бе останал далечен, дори и при опита си да я убеди. — Но може би ще е най-добре, ако дойдеш…

— И да се възползвам от помощта ти? — Тя дори и не направи опит да скрие презрението в гласа си. — Пред очите ми е една вечер в Аман…

— През която ти направи своя избор. Вече сме го обсъждали. Ако не беше извела Сафад, градът…

— Едно момиче загина заради този избор. Този живот… Беше пренебрежим при сравнение със съдбата на цял град, може би дори и регион. Последиците с израелците…

— Това нямаше да има никакво значение! — Тя се принуди да спре, долавяйки отровата на омразата в гласа си, железния обръч около гърдите си и побелелите кокалчета на ръката си, стиснала телефонната слушалка. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. — И откъде тази внезапна загриженост? — Тя се насили да отвори очи и да ги впие в стената. — Както винаги, ти си повече от щастлив да пуснеш поредната си стратегия в движение.

— Ние не си давахме сметка…

Сара се изсмя и изпита наслада от тишината, която бе предизвикала.

— И за момент дори не съм се съмнявала, че не сте си давали сметка. Не — продължи тя. — Идвам при вас и веднага ме откарвате в някоя малка и приветлива фермичка в дълбоката провинция на Мериланд, където да разберем къде е допусната грешка в терапията…

— Както вече ти казах, всички сме впечатлени от действията ти в уличката. Мога да те уверя, че никой не поставя под въпрос…

— Пет пари не давам какво си мислите.

Последва нова тишина.

— Тогава излизай, Сара. Ела, предай всичко и напускай. — Той направи пауза. — Този път не мисля, че има някакви допуснати слабости.

Допуснати слабости. Тя усети как гневът се надига в гърлото й и изпита адско желание да удари мъжа от другата страна на линията. Вместо това тя насили очите си да гледат към Джаспърс, който се бе прегърбил, за да прочете написаното върху гърба на някаква книга. Този беззащитен учен, абсолютно неподготвен за подобни мръсотии, без дори да си дава сметка в какво се набърква. Допуснати слабости. Думите дращеха душата й, както винаги. Чия отговорност, Сара? Чие доверие? Тя беше обучена да напуска, обучена, че това е единственият начин да оцелееш. Но тя никога не се бе вслушвала в тия думи, никога не се научи.

— Вие нямате представа с какво си имате работа, нали?

Последва поредната тишина.

— Най-добре ще е за теб, ако дойдеш. Вярвам, че…

— Доверието никога не ти е било най-добрата поза. Не, този път ще играем по моите правила. Никакви изненади в последната минута. Никакви допуснати слабости. — Очите й се насочиха към Джаспърс. — Този път никакви пренебрежими загуби.

 

 

 

Десет минути по-късно тя се появи в главното помещение на книжарницата.

— Оправдаха ли се инстинктите ти? — боцна я Ксандър.

— Очакваха обаждането ми, ако имаш това предвид. — Тонът й беше сдържан, докато сваляше един том на Антъни Тролъп от рафта, повече да ангажира с нещо ръцете си, отколкото поради някаква друга причина. — Трябва да видя този ръкопис.

— Почакай, почакай. — Несигурността отново се бе появила в гласа му. — Кои са тези те?

— Щеше ли да има някаква разлика, ако знаеше? — Ксандър не отговори нищо, докато Сара връщаше книгата на мястото й и вземаше друга. — Пескаторе. В кой факултет работи във Флорентинския университет?

— Теория на политиката — отвърна той, без почти да се замисли. Продължи опита си да омаловажи въпроса й, но беше все така развълнуван. — Какво искаш да кажеш с това, че не би имало никаква разлика? Спомни си, че съм писал за…

— Не си писал за тях. — Напрегнатият й тон го предупреди да не продължава с настойчивостта си. — Това, от което имам нужда, е едно препоръчително писмо до италианеца. Нещо, което ще ми позволи да видя върху какво работи той. И искам да си вземеш няколко дни отпуск. Знам едно място в Делауеър. Ще се свържа с теб веднага щом се върна…

— Почакай секунда… Ти ще отидеш да се срещнеш с…

— Той има ръкописа.

Прямотата й направо го зашемети.

— Разбирам — отвърна той. — И какво възнамеряваш да правиш с него, ако той все пак ти разреши да го видиш?

— Остави на мен да се тревожа за това.

Ксандър кимна; несигурността му бе преминала в чувство на безсилие.

— Значи аз ти давам писмото, изчезвам, а ти говориш с Пескаторе. Просто ей така. — Той продължи да кима. — За нещастие, не мисля, че нещо ще се получи по този начин, още повече, като имам представа от Карло.

За пръв път след приключването на телефонния разговор Сара го погледна в очите.

— Ти го познаваш? — Тя не успя да прикрие изненадата си.

— Познаваме се от десет години — отвърна той с небрежен тон. — Карло е един от другите протежета на Лундсдорф. Всъщност той беше първият, който ме насочи към Айзенрайх и събуди любопитството ми. Аз се опитвах да ти го кажа…

— Така ли? Значи тогава всичко е наред. Обади му се и му предай, че аз идвам.

Ксандър се опита да потисне раздразнението си.

— Просто така?

— Мисля, че на място ще се оправя.

— Настина ли? — Той приседна върху ръба на рафта и кръстоса ръце. — Хайде пак да го повторим. Какво точно възнамеряваш да правиш с ръкописа, ако и когато го откриеш? — Той зачака. — Ще бъде или на италиански, или на латински, а ти си предполагам, перфектна и на двата езика. И разбира се, познаваш отлично езика на шестнадесети век, така че да си пробиеш път през безкрайните страници странична информация, нали? О, и още нещо — продължи той, като набираше скорост. — Карло не е от хората, които обичат да отделят много време на непознати. Той би могъл — подчертавам условната форма, — би могъл да ти позволи да хвърлиш око на няколко страници, докато през това време бдително стои надвесен над рамото ти, и това ще бъде всичко. Той определено е най-грижливият академик, когото познавам. Да не споменаваме, че си и пада малко по параноята. Би могъл дори да си помисли, че съм те изпратил да му откраднеш идеите. Не, той ще бъде внимателен, самодоволен и може би малко по-снизходителен. Онова обаче, което със сигурност няма да намериш у него, е услужливостта. А и освен това няма да го намериш на мястото му. — Прямотата му бързо бе преминала в раздразнение и дори може би с примес на укор.

— Откъде ти е известно всичко това?

— Защото също като останалите двеста учени от тази област през следващите три дни ще бъде на конференция в Милано. — Ксандър направи ефектна пауза. — Утре сутринта хващам самолета в шест и половина. И вече съм си взел няколко дни отпуск.

Сара си позволи усмивка, докато пъхаше книгата обратно на мястото й.

— Разбирам. — Тя приседна до него на рафта, като сгуши ръце в скута си в знак на присмехулна загуба. — И какво предлагаш тогава да направя, като имаме предвид факта, че ти явно си три крачки пред мен?

— След като не искаш да ми кажеш коя си… нека аз поговоря с него.

— Ти и без това ще го направиш.

— Вярно. — Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за хората, които може да не искат да откриеш ръкописа? Съобщението им тази вечер беше повече от ясно. По всички линии. — Тя направи пауза. — Това не е игра.

— Малко е късно да ми обясняваш правилата. — В гласа му вече бе започнала да се промъква увереност. — Виж, ти дойде при мен. Разбирам, че си мислиш, че може би съм в някаква опасност, но не би ли се сторило странно на всеки интересуващ се от дейността ми напоследък, ако не отида на конференцията? Планирал съм го от месеци. Така че аз просто решавам да отскоча до Флоренция и да се видя със стар приятел. Няма нищо необикновено. — Той изчака коментар, но след като такъв не последва, продължи: — Искаш да знаеш как се вписва ръкописът в цялата тая история. Тогава имаш нужда от някой, който може да го дешифрира, като едновременно с това има достъп и до Карло. Това бих могъл да съм аз. Правил съм му някои услуги в миналото; няколко дни ще забрави за параноята. Всичко, което казвам, е, че ти имаш нужда от мен на някакво фундаментално ниво.

— Това, от което имам нужда, е някой, който знае с какво се занимава той.

Този път беше ред на Сара да се замисли. Вероятността да го откаже от пътуването му беше практически нулева. А ако си е планирал нещата… Може би в такъв случай внезапната промяна би предизвикала учудване у някого, с което Джаспърс се превръщаше в още по-преследвана мишена? Преследвана мишена — това беше фразата, която от месеци, години не бе спохождала съзнанието й. А сега изплува с такава лекота.

Всичко това правеше още по-очевиден факта, че Причард отлично е знаел какво прави. Изпращането й под прикритието на консултация, свързването й с човек като Джаспърс, чувството й за отговорност. „Тогава напускай.“ Той никога не бе имал това наум, защото е знаел, че тя няма да се хване на въдицата му. Беше я изработил по най-съвършения начин. „Няма допуснати слабости.“ Оставаше само въпросът „защо“. Защо ще я кара пак да се връща там, откъдето бе избягала?

Тя се загледа в учения пред себе си. Логиката му, колкото и да не искаше да си го признае, беше безупречна по конкретния повод. Какво точно планираше тя да прави с документа, след като веднъж успееше да се докопа до него? Гласът в нея се обади още веднъж, макар и по-слабо отпреди: „С чий живот си играеш, Сара? С чие доверие?“

— Като имам предвид, че не разполагам с кой знае какво да те спра…

— Имаш ли избор?

— Май нямам никакъв, нали? — Тя се изправи и се втренчи в очите му. — Ще трябва да ми обещаеш, че няма да предприемаш нищо, докато не приключи конференцията, докато той не се прибере във Флоренция. Нищо повече от обичайния контакт.

— Защо? Не би ли било по-логично…

— Не. — Оперативният работник в нея вече издаваше заповеди. — Не забравяй, че ти не си единственият, който работи върху ръкописа. Трябва да се снишиш, поне докато аз стигна дотам.

Сега беше ред на Ксандър да изрази изненадата си.

— Докато ти…

— Имам да свърша малко работа в Швейцария. Ще бъда наблизо. И помни, аз съм единственият човек с досиетата за нашите трима приятели. Ако нещата загрубеят… — Тя отново задържа погледа му — … ще е добре да има някой, който да знае какво прави. — Сара направи пауза. — Ти просто може да имаш нужда от мен на някакво фундаментално ниво.

 

 

Децата лудуваха в снега, като се замеряха със снежни топки, които профучаваха в нощния мрак към почти невидимите цели. Голямото открито пространство, сгушено уютно в основата на продълговат хълм, който се спускаше рязко от страната на тухлената сграда, служеше като съвършено бойно поле. Разнасяха се възторжени писъци, приглушавани от звуците на скърцащите ботуши, тъпчещи почти замръзналия сняг. Малката залесена площ, която граничеше с миниатюрната арена, придаваше на картината умирително спокойствие.

Самотна фигура стоеше на върха на хълма с цигара в едната ръка, докато другата бе пъхнал свита в юмрук за повече топлина в джоба.

Джонас Тайг следеше как димът от цигарата му се устремява нагоре и се смесва с парата, която излизаше от носа му. Знаеше, че прави грешка; лекарят му бе казал да ги остави, но Тайг не беше от хората, които си отказваха каквото и да било удоволствие. С ръст над метър и осемдесет, той имаше стомах, който да го докаже, макар че огромният му бъчвообразен гръден кош правеше всичко възможно, за да прикрие голяма част от издайника под себе си. Сто и петнадесет килограма живо тегло бяха добре скрити под кройката на двуредния му блейзър.

Гледката в подножието на хълма му позволи да се отпусне за момент — тези деца, толкова различни от онези в неговия плътно скрит свят. Той притвори очи и смъкна от плещите си последните няколко месеца, като прогони от мислите си и последните ден и половина. Спомените за собственото му детство — искрящия смях, прогизналите от пот ризи и чорапи, задъханото дишане, студената изненада от внезапната експлозия на снежна топка в нечий гръб. Толкова по-лесно. Толкова по-осезаемо.

Цигарата му загорча. Той я захвърли настрани и долови продължилото не повече от секунда изсъскване, когато огънчето се бе сблъскало със снега. Звуците от пристигащите автомобили, внезапното нашествие от автомобилни фарове го върна обратно към вечерните задачи. Обърнал лице към приближаващите се светлини, Тайг долови забързаните стъпки на един от приближаващите се помощници. Беше време да върне на лицето си решителното изражение, маската на авторитета, която характеризираше най-популярната фигура в света на телевизионните предавания. Тайг приглади гарвановочерната си коса и закрачи към голямата тухлена сграда. Докато се спускаше по склона с помощника си край себе си, големите букви над двете дъбови врати се сляха по един магически начин в името:

Тайг си разкопча палтото, докато влизаха през дебелите врати в малкия облицован с плочки коридор на училището. Впечатляващ стъклен шкаф, пълен с трофеи, стоеше пред него. Той смъкна палтото от плещите си и го връчи на младия човек до себе си.

— Дръж го в теб. Тази вечер искам бързо да се измъкнем. Помощникът му кимна и се насочи към редицата врати в дъното на коридора. Млада жена се появи от същото място с бележник в ръка и със загрижено изражение върху лицето си. Ейми Чандлър — продуцентката на „Тайг тази вечер“ — не бе особено възхитена от предложението за двуседмичното турне, приземило се върху бюрото й преди три месеца. Четиринадесет представления в четиринадесет града. Тайг искаше да опознае феновете си, да чуе грижите им. За нейните грижи не бе ставало въпрос.

— Имаш на разположение четири минути, преди да излезем в ефир — каза му тя. — Твоите самоотвержени фенове — петстотин на брой — търпеливо очакват обещания сеанс. Поклони им се дълбоко. Ще ти дам знак, когато останат тридесет секунди.

Тайг тръгна към двойните врати, като нагласяваше миниатюрната слушалка в ухото, преди да отговори:

— Ще сляза по централната пътека — каза той, докато тя му оправяше вратовръзката. — Улови ме с предната камера, точно преди да се кача на сцената.

— Дадено. — Тя приглади вратовръзката върху ризата му, намигна му и каза в микрофона си: — Идва. Загрейте ги.

Ейми бързо се измъкна през вратата. Петнадесет секунди по-късно дълбок и резониращ глас се промъкна през глухия шум от многобройни гласове, които идваха откъм вратите.

— Добър вечер, дами и господа, и добре дошли на шоуто „Тайг тази вечер“. — Бурни овации съпроводиха внезапното замлъкване в залата. — Само след няколко минути ще бъдем в ефир, така че се отпуснете на столовете и ви моля да приветствате топло домакина на шоуто… господин Джонас Тайг.

Тайг зачака знака от Ейми. Миг по-късно вратите пред него се разтвориха и овациите се засилиха с пристъпването му в светлината на прожектора. Класическата за срещи физкултурна зала с неизменния си подиум и дървен под заблестя под безчетните лакирания и покривания с восък, послужила като сцена за записа на тазвечерното шоу от задънената провинция. Студийното оборудване — камерите и колоните за излъчване в ефир — бе натъпкано в едно място точно под баскетболния кош. Тайг вдигна дясната си, свита си в юмрук, ръка в знак на приветствие и се насочи към публиката. Докато се придвижваше сред хората, той напомняше на мъж с безкрайна енергия; на мъж с визия, както го наричаха.

— Какво удоволствие само е човек да се изправи сред вас и да слуша думите ви — прогърмя Тайг, като стискаше наляво и надясно ръце. Той продължи да намига и да кима, докато си пробиваше път сред тълпата. След двете ритуални минути той чу гласа на Ейми в ухото си: „Още тридесет секунди.“

Тайг успя да се изтръгне от една млада обожателка и тръгна по стъпалата към дъното на сцената. Пространството изглеждаше съвсем тясно, подпрелите го от двете страни рафтове с книги и бюро сякаш му вземаха въздуха, но Тайг беше наясно, че операторите си знаеха работата. Той спря точно преди края на стъпалата и зачака уводната част. „Усмихни се, Джонас“, разнесе се в ухото му едновременно с познатата музика.

Той изпълни нареждането й, говорейки под сурдинка в малкия микрофон, защипан за вратовръзката му, с който поддържаше връзка с продуцентката си:

— Самолетът излита по разписание от Рочестър в единайсет и четиридесет и пет ли?

— Ще почака, ако закъснеем.

— Не и тази вечер, Ейми. Точно на секундата. Такъв е планът.

— А какво ще кажеш за жадуващите ти да те докоснат обожателки? — изсмя се тя. — Ще искат да прекарат известно време с теб след представлението, Джонас.

— Точно по разписание и нито секунда повече. — Той махна на един младеж на първия ред и се усмихна, докато говореше. — Само тази вечер не.

Гласът се извиси над музиката и аудиторията запази пълна тишина, докато Тайг се изкачваше на сцената.

— Тази вечер от великия щат Върмонт, от градчето Елкингтън поздравява с добре дошъл Джонас Тайг и… „Тайг тази вечер“. — Грохотът от аплодисментите отхвърли безмилостно индикаторите в червеното. Тайг бавно закрачи към бюрото, поздравявайки публиката и сочейки към едно или две непознати лица в тълпата. Стигна до стола си и седна точно когато музиката се извиси в кресчендо. Той пооправи микрофона върху бюрото, премести едно снопче листчета за бележки от единия в другия край и вдигна глава широко усмихнат. Беше време да вдъхновява, каза си той. Време да превърне визията в живот.

— Ама тази вечер направо сте страхотни. — Публиката отново изпадна в екстаз. Тайг ги изчака да се успокоят и седнат — кимаше, махаше с ръка, подреждаше си страниците със сценария, — докато, втренчен в камерата номер едно, продължи: — Нека да предам на всички зрители поздравите на целия Елкингтън тази вечер. Както сами можете да чуете, тази вечер сме доста развълнувани. — Последва нов взрив от овации. — Момчета, през изминалите десет дни сме посетили десет градчета и подкрепата, която продължавате да ми оказвате, не спира да ме удивлява. През последната седмица обсъждахме какво ли не — работни места, имиграцията, данъците — от публиката се разнесе стон, когато той се обърна към камера номер две, — а вчера — той направи пауза, придобивайки внезапно сериозно изражение — е, всички знаем какво ни беше в душите вчера. — Той замълча за малко, за да могат думите му да попият в съзнанието на хората. — За нашите приятели във Вашингтон са нашите молитви. — Той отново замълча и се обърна към камера едно. — Тази вечер няма да предъвкваме старите истории, но на мен ми се струва, че те всичките носят едно и също ясно съобщение: какво става в тази страна? В какво трябва да вярваме, когато работата ни, самият ни живот са подложени на риск? Губим ли контрол? — Взрив от аплодисменти го накара да замълчи за няколко секунди. — Това, което следва, е, че е дошло времето да направим така, че да се чуят гласовете ни. Това е и целта на цялата ни двуседмична обиколка. А тази вечер ние си мислехме: какво би било по-подходящо — на тази прекрасна сцена в гимназията — от това да разговаряме за състоянието на образованието в тази страна. Вярно е, че може от време на време да ни се налага да затягаме коланите, дори може да ни се наложи да сложим по още няколко брави на вратите си, но всичко това сме го правили и преди. Когато става въпрос за децата ни и тяхното бъдеще… тогава трябва наистина да си седнем на задниците и да се замислим сериозно. — От дъното на залата се раздадоха одобрителни възгласи. — Както знаете, нямам навик да започвам представлението с монолог, но тази вечер, е, тази вечер ще ми позволите. Искам да ми отделите няколко минути, за да ви поговоря за нещо, което е прекалено крехко, за да си позволим да го оставим в погрешни ръце. — Той отпи от водата и положи ръце върху бюрото. — Когато стане дума за образованието на децата, съществуват няколко доста странни идеи. Идеи, според които моралът не бива да се преподава в училищата, че религиозната вяра не бива да се поощрява. Лично за мен това е малко тъжно, особено когато училището означава мястото, където ние превръщаме младите мъже и жени в хора, съвсем различни. Затова сме и тук тази вечер, защото се чувстваме болни и сме погнусени от една система, която ни казва „не“, която ни принуждава да се отказваме от собствените си идеали и има претенциите да заявява, че нашата визия била някакси неприемлива. Неприемлива? — Тайг си позволи забавен смях. — Когато ние сме тези, които искат по-висок морален стандарт, по-голямо чувство за обществено поведение, една инвестиция в бъдещето на децата ни. — Възбудените гласове от публиката се увеличиха. — Знам. И аз самият не мога да проумея. Въпросът е: означава ли това, че ние искаме система, която да настоява за още повече контрол върху носителите на този млад живот, която иска същия вид свобода да избира какво да не преподава, както други искат да избират какво да преподават? Може би. Но какво толкова лошо има в това? — С обръщането на Тайг към втората камера маркерът на аплодисментите отново достигна максимум. — Ограничения, параметри — това са здравословни неща, когато имат силно морално оправдание, когато помагат за изграждането на характер. Както сте ме чували много пъти да казвам, прекалено много време беше употребено в подкрепа на маловажни елементи, причините, които само злоупотребяват с думата право — в този случай, правото да се преподава това, да се брани онова. Някои неща не заслужават този вид протекция, поне не в училищата. — Тайг вдигна един вестник от бюрото и посочи към едно заглавие. — Четох го онзи ден и направо бях изумен. „СЪДЪТ ОТВАРЯ ВРАТАТА“ — прочете той, клатейки глава, докато гледаше в страницата. — „Ню Йорк Таймс“ поруменя от един закон, който твърди, че сексът трябва да намери място в класната стая. — Публиката избухна в смях. Тайг вдигна глава с овчедушна усмивка върху лицето си. — Хайде, не ми се смейте, момчета, знаете какво имам предвид. — Той се изсмя и се обърна към един от операторите си: — Тази вечер тук са се събрали доста шегобийци, Пит. Може би ще си пийна една чаша студена върмонтска вода. — Публиката развеселено го аплодира. — А сега вече сериозно — каза той. — Нека ви попитам — има ли нужда дъщеря ми да знае за контрола върху раждаемостта? Може би. Но не и в нашите училища. Трябва ли синът ми да знае за хомосексуалистите и еднополовите родители? Вероятно. Но не и в нашите училища. Трябва ли децата ми да влизат в контакт с музика, която ги учи на порнография и насилие? Бих казал никога. И определено не в нашите училища. — Тайг отпи от чашата си. — Затова, като правим петиции чрез нашите училищни съвети, ние искаме да дистанцираме децата си и себе си от една система, която в името на някои от конституционните ни свободи претендира за правото да налага тези стандарти — а аз използвам термина в много широк аспект — върху всички нас. Това не са стандарти. Това е извинение. Извинение да се поеме отговорност за онова, което става между тези стени. — Последва нов взрив от аплодисменти. — Когато питам правителствените служители — а аз съм длъжен да го правя — защо детето ми трябва да бъде индоктринирано от банда либерални политикани, те нямат отговор. И става болезнено все по-очевидно, че според тях училищата не са нищо повече освен почасови затвори за децата, които нямат желание да учат за себе си, да не говорим за нещо друго. Те не са деца. На тях не им е позволено да бъдат деца при всичките тия безсмислици, с които ги тъпчат. Може ли едно дете на четиринадесет години да проумее какви въпроси повдига проблемът с абортите? Може ли едно петнадесетгодишно дете да разпознае последствията от растежа в дом с еднополови родители? Може ли човек на шестнадесет години да усети разликата между музиката и промиването на мозъците? Аз поне не мисля така. — Залата избухна в овации. — Стандарти. — Тайг отново се изсмя недоверчиво с обръщането си към първа камера. — Стандартите предполагат грижа — грижа за тези млади умове, за техния дух, за усета им за себе си. А това е изгубено. — Той отново направи пауза. — Сега, да предположим, че ви кажа, че системата, веригата, която сме принудени да носим около вратовете си, няма да оцелее. И че когато дойде този момент, ние трябва да сме готови с училища, в които децата ни наистина да завършват с чувството за предназначение, за мисия. Един нов тип ученик, нов подход към обучението и активизма. Как бихте ми отговорили? Как бихте реагирали вие? — Нови вълни аплодисменти. — Но единственият начин, по който това може да се случи, тези училища да павират пътя и да наложат тези стандарти, е, ако ние сега се отделим. Хора, ето към какво се стремим. Ние трябва да се подготвим да се наложим, когато дойде този момент. Ние сме на прага на повратен буреносен период; прекалено много неща се случват около нас, за да не ги забележим. Истински се страхувам, че случилото се вчера във Вашингтон е само началото. Това е и причината това училище, тези училища да бъдат готови да поемат юздите, да застанат като несъкрушима скала, върху която да съградим бъдещето си. Да павираме пътя към това бъдеще. — Той се измести към втората камера. — Какво ни носи това бъдеще? И как се подготвяме за него? Ето за това ще говорим тази вечер. — Той вдигна листовете пред себе си и ги отмести настрана. — Много съм ви благодарен, че ме оставихте да се изкажа, но сега е ваш ред. Когато се върнем, ще видим колко още можем да развием тази тема тази вечер. Така че размърдайте си мозъците, момчета и момичета, а ние веднага се връщаме.

Ярката светлина върху лицето му изгасна и Тайг се отпусна назад. Той измъкна миниатюрната слушалка от ухото си в очакване на гримьора, който се приближи откъм крилата за още няколко корекции тук-там. Ейми беше точно зад него.

— Държах ли ги будни? — попита Тайг.

— Само се придържай в разумни граници — отговори тя, като положи нов сноп листа върху бюрото му. — Накрая малко остана да прекрачиш границата — „буреносен период“. Нека си останем във времето преди Апокалипсиса.

— Имай ми доверие, Ейми. Те всички захапаха.

— Те винаги захапват, Джонас. Това е, което малко ме плаши.

— Ти какво, да не се оплакваш от рейтингите?

Тя се усмихна и вдигна слушалката.

— Пъхни си я в ухото. След тридесет секунди отново сме в ефир.

Тайг се усмихна. Да прекрачиш границата… Те бяха далеч по-близо, отколкото изобщо би могла да си представи.

 

 

Чашата с уиски се гушеше почти празна в дланта на О’Конъл. Той бе изключил флуоресцентното осветление над главата си и си бе позволил да се поразпусне в мъждивия отблясък на обикновената настолна лампа. От стъклото на затъмнения прозорец го гледаше отражение — неговото тяло, удобно разположено върху кожения диван. Някъде зад стъклото ледените води на Потомак течаха мълчаливи и безучастни, накъдрени от лекия зимен дъжд. Вадички вода се стичаха по стъклото и се врязваха в спокойната картина.

Денят бе преминал изпълнен с изненади, като не най-последната от тях се бе оказала неочакваната куриерска телеграма от Берн. Оперативният фонд. САРА ТРЕНТ: ДОСТЪП ПОЗВОЛЕН. Той не си бе губил времето и веднага бе потърсил Артър.

— Мислех, че я прибираме.

— Явно е надушила нещо — отвърна Причард — и е избрала да се залови с него. Аз не бих я оставил самотна и безпомощна…

— Избрала ли? — изръмжа О’Конъл. — Господи! Това е доста интересен начин на изразяване. Ти поне въведе ли я в останалата част от досието — Скентън, момичето в Монтана?

— По телефона?

О’Конъл дълго не откъсна погледа си от Причард.

— Значи си го очаквал, нали?

— Има неща, които не могат да се предвиждат.

— Защо? Защо ще се връща отново в оперативния сектор? Защо не си ми казал нищо, Артър?

Сега той допиваше последните капки алкохол от чашата си. Офисът му беше малко по-малък от този на Причард, но си имаше всичките необходими атрибути — бюро, диван и много уиски. Без книги. Знаеше, че никога няма да ги прочете, така че какво го беше грижа? И никакъв Вашингтон — само реката и „Арлингтън“ зад нея. Това беше гледката, която особено обичаше. Артър никога нямаше да го разбере. А и как би могъл? Той никога не бе имал възможността да бъде полеви офицер. Никога не бе посягал към чашката, за да успокои гузната си съвест. Не. Артър никога не би си позволил такова нещо. В продължение на двадесет години бяха работили по този начин. Сигурно това беше причината той да има язва, а Артър — по-големия офис.

Наля си втора чаша и посегна към телефона.

— Айрини, любов моя, трябва да видя Боб, колкото може по-скоро… Да, знам, че всичко това е малко неочаквано, но той все някога трябва да започне да печели пари… Не, ти ще се прибереш у дома в безопасност. Кажи на някое от момчетата да те закара. — Той отпи от чашата си. — Искам срещата да бъде неофициална… Не, няма да включвате дори и журнала на Артър. Абсолютно извън протокола. — Той направи пауза. — И този запис го изтривате… Точно така… Кажи му, че ще чакам. — О’Конъл затвори телефона и качи краката си върху дивана. Дъждът се бе обърнал на сняг и забулваше прозореца с бялата си завеса. Той се отпусна.

Тя бе попаднала на нещо и то много голямо, за да се върне отново на работата си. Този път обаче не мислеше да посвещава Комитета в подробностите. Във всеки случай не беше много изненадан от решението й.

О’Конъл изгълта остатъците от уискито си и зачака телефона да звънне.

 

 

Ксандър превключи фиата на втора скорост и двигателят изрева при внезапното си усилие да преодолее острия завой в подножието на поредния хълм. Рязкото спускане от страната на пътя към къщите вероятно на стотина метра по-надолу разкриваше гледката на класическите характеристики на ландшафта в повечето картини от италианския Ренесанс. Дори и мрачните цветове на зимното небе, надвиснало студено над стръмните склонове на Апенините, не можеше да затъмни блясъка на земята и горичките в подножията им. Няколко пъти през последния час той за малко не се бе преобърнал в пропастта, замаян за миг от красотата на прелитащата покрай стъклата на колата му Тосканска природа. А сега, с все по-бързото напредване на здрача, той нямаше друг избор, освен да насочи цялото си внимание към пътя, който безмилостно криволичеше пред него.

Преди четири часа бе напуснал Милано, бе се добрал до Болоня много бързо, даже му бе останало време да спре и да глътне малко въздух заедно със следобедното кафе и сладките. А сега му оставаше около половин час път до Флоренция. Знаеше, че някъде след следващата група върхове ще се открие гледката на далечните очертания на Дуомо — бялата ръбеста корона на „Санта Мария дел Фиоре“ — символ на храбростта на флорентинците, на гения на Брунелешчи и тяхната вяра в Бог и в изкуството. Кое от двете значеше повече за тях, беше трудно да се разбере. Сигурно бяха успели по някакъв начин да ги съхранят и двете в душите си, в свят, който правеше всичко възможно да култивира у хората по-прозаични интереси и студенина, движена от любовта на компютрите, масовите комуникации и бездушното изкуство. Не че Флоренция се дистанцираше от двадесети век, но нейният сигнален характер бе останал за радост на хората в едно съзнание, един плам за величието на нейното минало.

Той си бе избрал маршрут през селата, избягвайки по-бързите, в известно отношение антисептични, магистрали. Наистина нямаше причина да бърза толкова, след като Сара трябваше да пристигне чак късно вечерта. Беше му изпратила телеграма някъде от Швейцария преди два дни и му бе оставила инструкции в кой хотел да се настани, след като пристигне във Флоренция. И под кое име да се регистрира. Това му се бе сторило малко странно, но инструкциите й бяха повече от ясни. Инструкциите. Това бе възможно най-мекият начин да характеризира безапелационните заповеди, които получаваше. Никакви въпроси за конференцията, за времето — все неща, които биха придали на съобщението малко човешка топлина. Нищо, нека е така, бе решил той. И, разбира се, тя му бе наредила да стои надалеч от Пескаторе. Това, развеселен си помисли той, беше най-лесната за изпълнение заповед по простата причина, че старият му приятел всъщност бе отсъствал. Без съмнение се бе задълбал още повече в мистериите на Айзенрайх и не желаеше да се откъсне, за да вземе участие в нещо, което в крайна сметка си беше социално събиране под маската на научен колоквиум.

Внезапната поява на фарове в огледалото за обратно виждане го върна към реалностите на пътя. След като проумя, че едва ли може да види на повече от десетина метра пред себе си, той включи дългите светлини точно навреме, за да избегне няколко скални отломъка, нападали по платното. Той рязко изви наляво и колата в миг се озова върху затревения склон на хълма, със сила, която го подхвърли няколко сантиметра от седалката. Втория път изви рязко волана надясно и автомобилът отново стъпи на асфалта. Разсмя се. Беше си заслужил цицината на главата. Прекалено боязливата му реакция заради няколко камъка по пътя бе причинила доста вълнение на шофьора зад него. Той отново погледна в огледалото за фаровете. Колата зад него рязко бе намалила скорост и внимателно маневрираше сред разпилените камъни. След няколко минути машината беше само на четиридесетина метра зад гърба му.

Принуден да се съсредоточи върху последната отсечка от пътя, Ксандър започна да поглежда към огледалото на всеки десет-двадесет секунди. Отбеляза си, че колата зад него се приближаваше все по-бързо, движейки се по пътя с шеметна скорост. Беше малко странно, като си помисли как само преди няколко минути бе намалил, за да преодолее камъните. Автомобилът започна да наедрява в огледалото. След няколко секунди шумът от двигателя й заглуши неговата, а светлината на фаровете започна да го заслепява. За късмет началото на продължителен и прав участък надолу му предложи възможността да намали скорост, за да пропусне край себе си колата.

Водачът на автомобила зад него обаче нямаше намерение да го подминава. Вместо това той се приближи само на няколко сантиметра и започна да го притиска, като го подхвърляше с всеки удар. Какво става, по дяволите… Ксандър погледна през рамо, но видя единствено заслепяващите яростни фарове да танцуват през задното стъкло. Той се опита да прогони цветните петна пред очите си и натисна педала на газта, превключвайки на трета скорост, защото започваше изкачване. Двигателят на малката му кола обаче не ставаше за съперник на машината на преследвача му. Мощните фарове отново се стрелнаха върху него и Ксандър подскочи от поредния удар. Сякаш се бе озовал в някаква клетка от светлина, неспособен да види пътя пред себе си с вече съвсем крехката и ненадеждна мантинела покрай него. Господи! Какво е това? Една дума проряза съзнанието му.

Айзенрайх.

Без да отделя очи от тънката метална лента, той натисна педала до пода; малката кола изрева от усилието. Колата отзад реагира по същия начин и отново се стовари върху задницата на фиата, като този път го удари сериозно. Вече на гребена на хълма фиатът излетя над настилката, като секунда по-късно се стовари със стържене върху асфалта. Ксандър издебна момент, когато фаровете не блестяха в огледалото и бързо погледна назад. Преследвачът му се стрелна в лявата лента и изчезна от погледа му при следващия остър ляв завой. Той превключи със замах скоростта, като натисна педала на съединителя и долови как колата му едва не се задави от напрежението. С изправянето на пътя светлините зад него отново се забиха във фиата му, като го накараха да примига и за миг да изгуби поглед върху парапета. Чисто инстинктивно Ксандър заби крак върху спирачката и усети как задницата на колата поднесе надясно и застърга в тънката преграда, зад която беше пропастта с горите. В този момент голямата кола на преследвача профуча покрай лявата му страна, неспособна да реагира по най-бързия начин на внезапната промяна на скоростта. Ксандър мигновено дръпна крака си от спирачката, колата му се намести върху пътя и той се съсредоточи върху задните светлини на озовалата се вече пред него кола. Тя също започна да намалява скорост, сякаш подмамвайки го отново да я задмине, за да си продължат играта на котка и мишка.

В този момент фаровете му проникнаха през задното стъкло на машината отпред и успя да зърне очертанията на две фигури, едната с яйцевидна форма на плешива мъжка глава, която се бе обърнала назад от предната седалка, за да погледне колата, която току-що бяха задминали. Ксандър се зачуди колко ли дълго щяха да изчакат преди следващия си ход. Нямаше и най-малката представа какво да прави.

Айзенрайх го бе проследил, бе го следил в Милано, без съмнение и в Болоня и сега го чакаше. Беше се проявил като голям глупак да не го очаква. Но да очаква какво? Какъвто и да беше отговорът, те сякаш имаха голямо доверие в умението му да разшифрова теоретични загадки.

Теории, помисли си той. Всеки път теории. Заблуждаващо примамливите панацеи, които обещаваха решение, но неизменно разочароваха. Той бе поставял кариерата си в опасност прекалено много пъти в името на някой от неговите любими проекти, една от онези теории, която бе изглеждала толкова вярна по онова време. И въпреки това той си бе създал достатъчно известно име заради своето въображение, способността си да отделя рационалното зърно при разпада на теоретичната си конструкция. И от тези оскъдни зърна той бе съумявал да изгради някои от по-проникновените си подходи до онова, което в крайна сметка се бе оказвало въпрос без отговор. Винаги беше игра с представата кое е ценност и кое не е, кое е димна завеса, предназначена да не допусне странично око до съкровените тайни. Лундсдорф бе видял таланта, бе успял да го извлече от него, беше го принудил да разпознае страстта си към късчетата информация, които винаги лежаха само на ръка разстояние. Отвъд миража.

И бе успявал, много често като изненадваше дори и наставника си. Практическите приложения от дадена теория начините, по които можеше да бъде приложена, за да доведе до добър ефект си оставаха донякъде заразни, от тях нямаше отърване. Той се бе опитвал да убеди Сара в противното с Макиавели, но Ксандър се познаваше достатъчно добре, за да се заблуждава по този повод. Беше прекалено добър в изясняването на теориите, за да ги отхвърля като прости идеи. А сега Айзенрайх оживяваше от хартията. Което си беше доста страшничко, като имаше пред себе си гледката на преследвалите го мъже. И въодушевяващо, като имаше предвид собствената си страст.

Колата пред него рязко зави наляво, потъвайки в нещо, което напомняше океан от мрак. Неспособен да реагира достатъчно бързо, Ксандър откри, че се придържа към червените габарити на колата пред себе си; звуците от превключване на задна скорост го накараха да се раздвижи. Той отчаяно заби крак върху спирачката и смени на по-ниска предавка, за да увеличи максимално дистанцията между себе си и преследвачите. Мощните фарове още веднъж се забиха в очите му и го накараха да потърси спасителен ориентир в парапета; резките завои, спускания и издигания на пътя сякаш зачестиха още повече. За негово облекчение промяната на терена явно затрудняваше преследвачите му не по-малко от него, с което му позволяваше да избегне по-нататъшните удари отзад; но дори и така, те все повече го настигаха с всеки нов завой по пътя. Всеки удар вече можеше да се окаже фатален за управлението на фиата. Парапетът продължаваше да се точи покрай колата — спасителна преграда между преследвачите и пропастта отвъд.

Изведнъж, пръкнала се сякаш от нищото, пред него изскочиха резките очертания на Дуомо, разтеглена сфера, плаваща над море от светлини — Флоренция. Покрай колата му започнаха да прелитат къщи, пръснати върху хълмовете, чиито склонове плавно започнаха да се снишават. И пътят започна да се нагажда към терена; резките завои и криволиченията преминаваха в продължителни прави участъци. Ксандър отново смени скоростта и вдигна до максималната, която позволяваше двигателят. В огледалото видя как колата зад него реагира по същия начин, като скъсяваше неумолимо дистанцията помежду им. Ксандър нямаше много голям избор, освен да натисне яко педала, за да се откопчи от връхлитащия го убиец. Струпвания от къщи се стрелнаха покрай него, образувайки странна аморфна стена, през която се промушваха автомобилите. Разбирайки, че се приближава все повече към града, Ксандър започна да си дава сметка, че скоро шосето щеше да се разтвори в хилядите улици и улички на централна Флоренция — лабиринт, в който човек може да се изгуби или пък да се озове в капан. Или нещо още по-лошо.

В един момент, в който вече ударът изглеждаше неизбежен, пътят по някакво чудо започна да извива надясно, като постепенно се сля с шосе, което според Ксандър беше централната магистрала от Болоня. Той се прехвърли без всякакво забавяне върху четирилентовото платно, като за миг се размина с някакъв стар автобус, който също успя да свърне встрани и да избегне смъртоносния сблъсък. Пронизителният клаксон бързо се стопи в далечината с навлизането на фиата в движението към града. Хвърли поглед към огледалото и видя как голямата кола се мъчи да повтори номера му, но размерите й тук вече бяха по-скоро пречка, отколкото предимство. С всяка задмината кола той се отдалечаваше все повече и повече от преследвачите си; след минута вече го деляха стотина метра от тях. Беше навлязъл в града.

Внезапната поява на централна Венеция винаги го бе изумявала страшно. Само допреди пет минути той бе препускал през областта Тоскана. А сега правеше всичко възможно да избегне първите признаци на задръствания, породени от пиковите часове. Той намали до разумна скорост и се вмести в движението, докато прекосяваше Пиаца дела Либерта и старата Порта Сан Гало, реликва от средновековното минало на града. Старата каменна фигура се стрелна от лявата му страна, осветена отдолу и окъпана в ярката светлина. Ксандър нямаше никакво време да й се полюбува. След като зави в широкото авеню на Виале С. Лаванини, той отново набра скорост, стрелвайки се през всички междини, които можеше да зърне между колите, като забави само на Виале Ф. Сроци и мрежовидния маршрут до железопътната гара. Това беше най-доброто място, където можеше да остави взетата под наем кола и да се изгуби сред тълпата.

Още щом зави в дългия проход на Пиаца дел Стационе и от двете му страни започнаха да изскачат знаци за местата за връщане на колите. Той намали скоростта; зърна едно празно място сред паркиралите коли и плъзна фиата в малкия празен правоъгълник. Дръпна сака и куфарчето си от задната седалка, отвори вратата и се насочи по най-бързия начин към главния вход на гарата. Поглеждайки през рамо към малката кола, с радост установи липсата на крещящи следи от стълкновенията по хълмовете. Облекчението му се подсилваше и от факта, че наоколо не виждаше голямата кола, устремена към гарата. Той ускори крачка и се плъзна през една от входните врати.

Вратата се затвори зад гърба му и той не успя да види как черният мерцедес, който го бе преследвал сред възвишенията, зави в прохода към паркинга на гарата.