Сара седеше в хотелската стая и прелистваше различни страници, толкова вглъбена в текста, че прелисти последната страница в очакване на поне още десетина. Нямаше нищо такова, само долната корица на до болка познатите служебни папки. Тя се върна отново на последната страница.

— Много е бедно и бегло.

— Радвам се, че си спомнихте за присъствието ми. — Стайн седна до нея. — Не съм казал, че е перфектно. Казах само, че ще бъде от помощ.

Той бе прекарал последния час наблюдавайки я, като от време на време се мъчеше да предложи обяснения над рамото й, само за да бъде прекъснат от резкия жест на ръката й. Съсредоточаването й беше непоклатимо, а интензивността в погледа й — почти хипнотична. Това беше урок по анализ, урок по концентрация от жена, която познаваше единствено като „дулото от Аман“.

— Тези раздели са пропуснати от копията, които сте ми донесли. Защо? — Въпросът беше примесен с обвинение.

— Причард реши, че са прекалено опасни за разнасяне.

— Колко мило от негова страна.

— Той разсъждаваше, че ако ви дадем пълните досиета, вие не бихте имали причина да търсите отвъд тях. Щяхте да се намирате в същата позиция, в която бяхме и ние. Той искаше да остави нерешени проблеми, така че вие да тръгнете от самото начало, нещо, което ние не можехме да правим повече.

— Това вече съвсем не го вярвам. Не мога да си представя О’Конъл да…

— Той не беше — прекъсна я Стайн, знаейки прекалено добре какво се кани да каже Сара. — Нито пък аз. Защо мислите, че съм тук? — Сара не каза нищо. — Вижте, знам, че нямате причина да имате доверие на…

— Да имате някакво обяснение на факта защо господин Причард е искал да насочи по този начин нещата?

— Не.

— И сте абсолютно сигурен, че ви е показал всичко?

— Абсолютно сигурен ли? — повтори Стайн, повдигайки рамене. — Преди седмица щях да ви отговоря, без дори и сянка колебание. Сега, не знам. Абсолютно сигурно е… доста абсолютна категория.

Тя се обърна към него с леко смекчен тон.

— Ако трябва да бъда честна с вас, аз очаквах Гал. Поканата беше моя.

— Разбирам…

— Не, вие не разбирате — прекъсна го тя. — Вие сте прав, аз не ви вярвам… поради простата причина, че вие не сте наясно с това.

— А О’Конъл е наясно, така ли?

— Напълно — не. — Тя се приближи до френския прозорец и балкона. — Но все пак достатъчно.

— Вижте, не аз избрах да ви изпратят…

— Разбира се, че не сте. — Тя отново се обърна към него. — Нека ви обрисувам действителната картина. Никой от вас не е имал и най-малка представа какво всъщност става или как се връзват отделните факти, така че вие сте задействали неизвестната величина. Неизвестната величина. Боб, не е необходимо да притежава съвършените акредитивни писма. Всъщност изобщо не е необходимо да притежава каквито и да било акредитивни писма. Тя просто трябва да разбърка нещата така, че големите момчета да придобият представа за правилата на играта. — Тя се втренчи в очите му. — Е, правилата са малко грубички, доста по-грубички от онова, което който и да било от нас е очаквал. — Тя отвори вратите и се наслади на студения полъх върху лицето й. — Значи вие се оказахте прави — аз бях най-добрия избор за работата, ако изобщо думата избор приляга тук.

Стайн остана спокоен за момент.

— Да, не вярвам, че политиката на Комитета се състои в даването на хората на правото на избор.

Тя се обърна към него.

— Затова съм и тук, нали, Боб? Това ли е цялата работа? Оставят те да нагазиш малко по-надълбоко и вече почваш да се чувстваш отговорен? Ако това е причината да сте тук, тогава не сте много полезен.

— Аз съм тук, госпожице Трент, защото мислех, че разполагам с нещо, от което се нуждаете, и защото си мислех, че искате помощта ми. — Думите заструиха от устата му, пришпорвани от нагнетеното напрежение. — Може да се окаже, че греша, но не мисля, че има някакво значение дали се чувствам отговорен, или не. Вие не искате да се включа в играта ви, играете по собствените си правила. Хей, тогава аз съм щастлив да скоча в първия самолет за Вашингтон. Не мисля обаче, че случаят е такъв. Считам, че информацията, която ви дадох, събрана с онова, което е открил Джаспърс, може да се окаже единственият начин да разрушим плановете им.

Изригването му истински я изненада — искрено възмущение на човек, когото тя бе имала за нищо повече от един аналитик, озовал се внезапно в съвсем чужда за него стихия.

— Колко е хубаво, когато видиш, че във вените на един бюрократ тече човешка топла кръв.

— Бюрократ? Вие имате огромен късмет.

— Не се тревожете, никой не разполага с времето да ви обвинява вас или когото да било другиго.

— Не се тревожа. — Той вдигна каничката с кафе, завъртя остатъка в нея и изля всичко в чашата си. Ароматът беше достатъчен да надвие вкуса, какъвто и да беше той. — И така, точно колко важен е Скентън?

— Ще ви дам да разберете, когато му дойде времето.

— Точно там е проблемът — отвърна Стайн. — Аз ви казах онова, което зная. Така че според мен сме стигнали до етапа, при който вие ми връщате жеста и ме осветлявате за онова, което сте открили двамата с Джаспърс.

Сара се обърна и изгледа Стайн; шкембето му бе провиснало чак до края на облегалката на креслото.

— Пък аз си мислех, че вие сте добрият самарянин. Не съм очаквала, че ще поискате нещо в замяна.

— Две глави са по-добри от една, нали така казваха?

— Може би. — Тя седна до него и се усмихна чаровно. — Първо обаче имам нужда от една услуга. Предполагам, че имате достъп до папките ми.

— Да — отвърна той с повече въпросителна интонация.

— Добре. Тогава ще ви се наложи да изтриете няколко страници от тях.

— Какво! — Малко остана Сара да изтърве чашата с кафето в скута си. — Искате от мен да унищожа строго секретна информация, така че никой да не може да се добере до, нея? Защо, по дяволите?

— Потвърждение, Боб. Потвърждение.

— Пуснете пистолета или ще бъда принуден да застрелям доктор Джаспърс право в гърдите.

Гласът на Ганц беше спокоен, без никаква следа от седемдесет и няколкото години отгоре в гласа му или в движението, с което стана и затвори вратата. Ксандър остана заслушан в изтракването на пистолета на Ферик върху килима. Ганц пристъпи надясно, без да сваля и за миг поглед от двамата натрапници и се пресегна да включи един лампион. Всички примижаха едновременно. Ганц измери с поглед Ксандър. Сините му очи бяха донякъде смекчени, дори топли, макар и не съвсем, като се имаха предвид обстоятелствата.

— Кой е той? — попита Ганц.

На Ксандър му бяха необходими няколко секунди, преди да проумее, че въпросът беше отправен към него; естественият му инстинкт го накара да се обърне и огледа Ферик, преди да опише партньора си. Движението му обаче бе секнато още в началото.

— Не мърдайте, моля. Питам ви отново, кой е той, Докторе?

Ксандър издиша, почти неспособен да преглътне при напрежението, обхванало цялото му тяло. Думите му излизаха от устата глухо, на пресекулки, сякаш от стомаха му се надигаше нещо; револверът не откъсваше поглед от челото му.

— Аз съм Бруно Ферик — раздаде се глас зад гърба му. — Тук сме заради ръкописа.

— Аз имам много ръкописи — отвърна Ганц с монотонен глас. Ръката му зад револвера не помръдна. — Вашето име ми е непознато, хер Ферик. Как влязохте в контакт с доктор Джаспърс?

— Запознахме се съвсем скоро.

— Не съм допускал, че хер докторът ще се познава с хора, които размахват пистолети.

— Тогава вие трябва да си зададете въпроса доколко познавате хер доктора.

— Не ми се правете на умник. — Ганц не прояви и следа от емоция. — Този револвер в ръката ми е с чисто защитни цели.

Разговорът на английски между двама германци окончателно изведе Ксандър от неговия ступор.

— Той ми помага — вмъкна се Ксандър в разговора им. — Нямах представа, че е извадил пистолет.

— Дръпнете се настрани от бюрото ми, хер Ферик — нареди Ганц, игнорирайки Ксандър. — Двата стола до камината, благодаря ви, господа.

Ксандър и Ферик бавно се придвижиха през купищата книги, разхвърляни по пода, като внимателно държаха ръцете си видими през цялото време. Ганц се надигна иззад бюрото, като пристъпи пред креслото си да включи малката лампа с абажур, с очи вперени върху по-дребния мъж. Тримата седнаха едновременно. Ганц демонстрира първите следи от напрежение, като отпусна веднага лявата си ръка върху бюрото. Ферик се размърда в креслото си, с което предизвика нов изблик на енергия у стария реставратор; пистолетът отново се прицели в гърдите му.

— Та какво казвахте, докато Джаспърс? — попита Ганц, без да отделя поглед от ръцете на Ферик.

— Емил, този човек беше изпратен да ме защитава.

— А защо един учен изследовател на шестнадесети век ще има нужда от защита? Работата ви винаги е била интересна, но чак пък и да е опасна…

— Не работата ми е опасна и това ви е известно. — Гласът на Ксандър бе възвърнал част от увереността си. — Става въпрос за единадесет глави на Айзенрайх, които са някъде тук сред тия купища от книги; в противен случай вие не бихте държали пистолета си насочен в гърдите на приятеля ми.

Ганц не продължи веднага.

— Двама мъже се вмъкват в къщата ми посред нощ и аз просто се браня срещу натрапниците.

— И вие решихте да си оправите леглото, преди да се скриете в кабинета си? — Ксандър се изненада сам от смелостта си. — Не мисля, че говорите истината. Кога за последен път сте спали?

— Значи сега сте и детектив, а?

— Емил, у вас ли е Айзенрайх?

Ганц изгледа Джаспърс с мек поглед както преди; топлината в очите му съжителстваше по странен начин със студената реалност на дулото на пистолета в ръката му. След около, минута Ганц постепенно свали пистолета, без обаче да отслабва хватката си върху него, като ръката му бавно се отпусна върху облегалката на креслото му.

— Разбира се, че е у мен. — Той се опря със свободната си ръка върху бюрото си, сякаш да се надигне. Вместо това започна да трие дървото, а очите му заследиха очертанията от действията си. Той вдигна глава към гостите си. — А сега задавам на вас въпроса, над който си блъскам главата вече два дни: с какво толкова е важен този ръкопис?

Ксандър погледна първо Ферик, после Ганц.

— Това е голямо откритие…

— Не се отнасяйте с мен като с дете — прекъсна го Ганц, който едновременно с това се изправи. В гласа му вече се промъкваха първите нотки на раздразнение. Думите му бяха гневни, а движенията — изпълнени със сила. — Някое първо издание на Данте е откритие. Но въпреки това никой няма да се вмъкне през нощта в къщата ви, за да го търси. И никой не прави подобни неща.

Той вдигна един вестник, който беше върху бюрото му, и го подхвърли на Ксандър. Ксандър неловко го улови, като го разтвори на първа страница да търси отговора.

— Не, на трета страница. — Ганц също можеше да бъде нетърпелив. — В дъното. Това е вчерашният „Алгемайнер“.

Ксандър отвори на трета страница. Лицето на стария му приятел Карло Пескаторе се втренчи в него. Думите под снимката бяха още по-ужасяващи. УЧЕН ОТКРИТ МЪРТЪВ В АРНО — ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА РАЗСЛЕДВАНЕТО.

— Става още по-интересно — добави Ганц. — Полицията твърди, че в кабинета му е било проникнато с взлом, някой е пробил защитата на компютъра му и… — Той направи пауза за по-голямо въздействие и пусна пистолета върху бюрото, че двама непознати мъже са били забелязани да излизат от университетския двор в деня на взлома, като единият мъж бил с брада. Това ми се струва доста странна подробност.

Ксандър понечи да отговори, но спря.

— От колко време носите тази брада, докторе? — попита Ганц.

Ксандър посрещна погледа му; очите на стареца бяха изстинали, нямаше и следа от топлината отпреди минута. Той бе забравил четината върху лицето си няколко дни; Ксандър смутен свали ръка от лицето си.

— Това е нова придобивка — намеси се Ферик, който до този момент си бе стоял кротко върху стола.

— Аха, значи трябва да взема на доверие думата на мъжа с пистолета? — Ганц се върна до стола си, без обаче да сяда в него. — Може би сега вече ще разберете защо съм с револвер? Получавам Айзенрайх — като имате предвид, че само втората половина — и само ден по-късно, един мъж, на когото съм писал за находката си — защото той е един от малцината, способни истински да я оценят — бива отрит мъртъв. Но той не е убит в този ден. Не, той е мъртъв вече от седмица най-малко, приблизително по времето, когато от Лондон ми изпращат книги за реставрация. Съвпадение? Може би. Аз съм дълбоко потресен от смъртта на един колега — като при това странните обстоятелства около смъртта му правят още по-мрачна картината, — но аз все пак не съм разтревожен. И тогава, на следващата вечер, съм осведомен от общия ни приятел, хер Тюбинг, че вторият човек, на когото съм изпратил писмо за Айзенрайх, пристига във Волфенбютел, без да ме предупреди предварително за посещението си и че той пътува с придружител. Придружител. До този момент някога той пътувал ли е с помощник? Не, доколкото си спомням, като винаги ме е убеждавал колко много обича самотата на изследванията. Освен това той телефонира от гарата на Гьотинген, съвсем непривично за човек, който си прави плановете отдалеч. — Разпитът продължаваше, умората бавно започваше да си пробива път върху лицето на стареца. — И сега, когато пристигате, вие се вмъквате в къщата ми заедно с човек, който има пистолет, и сте почнали да си пускате брада. Всички тези подробности аз не мога да ги отхвърля като просто съвпадение. — Той вдигна револвера и го насочи. — Вие сте стар приятел, но старите приятели не се държат като вас. Разбира се, в дъното на всичко стои Айзенрайх. Трябва да знам защо.

Ксандър заговори, преди Ферик да го прекъсне:

— Защото съществуват едни много могъщи хора, които се опитват да приложат теорията на практика.

Очите на Ганц останаха приковани върху Ксандър. Един дълъг момент той остана неподвижен; строгото изражение върху лицето му бавно се стопи, синевата в очите му стана неутрална и взорът му бавно се сведе върху бюрото. Ганц проговори след около минута, вече с овладян глас.

— Това е далеч по-страшно от онова, от което се страхувах. — Той погледна Ксандър. — Опитвате се или успявате? — Когато младият учен не му отговори, Ганц насочи погледа си към Ферик. — Това, разбира се, обяснява причината за вашето присъствие тук. Без съмнение, вие бихте ме убили заради тази книга. — Ферик не каза нищо. — Разбирам. Някои хора трябва да бъдат спрени, без значение на жертвите. Вярвам, че ще се съгласите, докторе. — Ксандър остана мълчалив, докато Ганц отваряше едно чекмедже, където пъхна револвера. — Преди петдесет години малцина бяха онези, осмелили се да направят такава саможертва. Не мислете приятеля си за безмилостен, след като приема това бреме с такава лесна решимост. Мога да ви уверя, че онзи, който държи ръкописа, ще действа със същото равнодушие към човешките съдби.

— Те вече действат — отвърна Ксандър.

Ганц затвори чекмеджето.

— Разбирам. Първият… опит. — Той кимна на себе си, преди да вдигне поглед. — Ръкописът прави всичко повече от ясно. — Той задържа известно време погледа си върху Ксандър, преди да се обърне към Ферик. — Можете да приберете револвера си. Не обичам подобни неща да се търкалят на открито. — Докато Ферик се навеждаше за пистолета си, Ксандър откри, че му е невъзможно да откъсне поглед от стареца, чиито пронизващи очи бяха придобили вече решимост, те излъчваха целенасоченост. Ганц продължи все така натъртено: — Естествено, първите глави са у вас?

— Да — отвърна Ксандър.

— Което означава, че има още едно копие на ръкописа.

— Още две — поправи го Ксандър. — Едно на немски, друго на латински. Мъжете, които споменах преди малко, държат и двете.

— И те, без съмнение, дават мило и драго да се докопат и до третото.

— Това е нещо, което продължава да ме тревожи — обади се Ферик, пъхвайки пистолета в джоба си. — Защо ще ги е грижа за другите копия? От това, което докторът ми разказа, теорията е изпълнена с обширни предположения за един процес, който изисква години планиране, но той не предлага никакви подробности. Само нахвърля основното: какво възнамеряват да правят, какво са правили до този момент и продължават да правят, колко мъже са необходими за делото им, сферите, където е предназначен да избухне хаосът, и така нататък. Но ако той не ни казва точно как и което е още по-важно кога възнамеряват да задействат схемата, тогава ръкописът не може да ни свърши много работа. Той ни дава общ поглед, но нищо конкретно, за което. да се хванем, нищо, което да описва необходимите всекидневни действия, които трябва да приемем, че извършват. Те са наясно, че ръкописът няма да ни даде никакви подробности, защо ще им е тогава да ни пречат по всякакъв начин да се доберем до останалите копия?

— Отговорите се съдържат в собствения ви въпрос, хер Ферик. — Лицето на Ганц беше споходено от първата пестелива усмивка. — Най-вероятно в ръкописа се съдържа нещо, което дава подробностите, които вие търсите. В противен случай, както казвате, не би имало логика да проявяват такъв интерес към двама ви, нито към нашия скъп приятел Пескаторе, не е ли така? — Ганц се размърда на креслото си, погледна за миг Ксандър, после отвори едно тънко чекмедже в долната част на бюрото си. Той извади малка книга, чиито цвят и подвързия бяха трудно различими под приглушената светлина.

Ксандър скочи от стола си и сграбчи книгата от ръката на колекционера, като моментално я разлисти. Сърцето му за миг загуби пулс при надписа върху първата страница с дебелия готически шрифт на немски език. За момент той само я съзерцаваше безмълвно. Немски? Трябваше да е на италиански. А и къде е посвещението на втория том? Ксандър огледа корицата. Нямаше и следа от герба на Медичите.

— Прочетете името на автора — посъветва го Ганц. — Ще останете изненадани.

Улф Поинт, Монтана, 20,45 ч.

Обаждането бе дошло час по-рано от Ню Орлиънс, но не бе изяснило нищо. Си Ен Ен предаваха от шест часа картини на пораженията. Старецът не се бе отместил от телевизора, едновременно и омагьосан, и възбуден от прелитащите картини на екрана.

Прекалено рано, мислеше той. Всичко е толкова прекалено рано. Съдбата отново подлагаше на изпитание решимостта му. Експлозията, която беше предназначена като част от последния етап, а не първия опит, с въздействие, смекчено от нейната изолираност. Събитията, с които тя беше съгласувана, щяха да започнат чак след три дни, а разрушението на пристанището сега беше само малко повече от отделен произволен акт на тероризъм.

И въпреки всичко той се бе оказал поучителен. Бърнард Шоу интервюираше чрез спътник търговци на зърно от Чили и Аржентина — двама мъже, които неохотно коментираха въздействието от последното бедствие.

— Както го разбирам — продължаваше Шоу, — близо около една-трета от цялата входяща и изходяща търговия на Южна Америка се осъществява чрез Ню Орлиънс. — Двамата мъже кимнаха. — И сега, след като пристанището е недостъпно за търговски товари в продължение на най-малко десет дни — според най-приблизителни преценки — това повдига някои доста интересни въпроси, господа. Ако ги обединим с последния срив на зърнената борса…

Старецът слушаше с половин ухо, като се чудеше каква ли ще бъде реакцията, ако голям брой железопътни и сухопътни артерии на Средния запад се сгромолясат само няколко часа сред разрушението на пристанището. Какви ли въпроси щеше да предизвика това? Каква икономическа паника щеше да избухне по световните борси?

Но това нямаше да стане; синхронизирането не се бе получило. Окончателният етап се нуждаеше от преоценка, а може дори и от разместване във времето.

Ускорение.

— Потвърждение ли? Какво означава това, по дяволите? — Стайн беше вторият човек през последните десетина часа, който притискаше Сара със същия въпрос.

— Има няколко души, които не искам да научат какво ми се случи след Аман.

— Вие искате да…

— Те така или иначе ще се доберат до досието ми, повярвайте ми.

Стайн поклати глава.

— Искате да ми кажете, че има пътечка? Не повече от десет човека имат достъп до…

— Повярвайте ми — прекъсна го тя. — Проблемът е там, че преценките по възстановяването ми са включени в тези доклади и те съдържат повече информация, отколкото бих желала да получат приятелите ми. Това са психологически описи.

— Знам какво представляват.

— Добре. Тогава няма да имате никакъв проблем да откриете моите. — Сара се изправи и отиде до леглото и сака си.

— Няма никакъв проблем. Досието ви стои върху бюрото ми вече от седмица.

Сара не успя да потисне моментната си изненада.

— Това е много удобно. Мога ли да ви попитам защо?

— Искам да знам с кого си имам работа.

— Колко копия има в оборот? — попита тя, докато си играеше с едно от закопчаните с цип отделения на сака.

— Нито едно.

— Още по-удобно.

— Удобно от каква гледна точка? — попита той, вече с нетърпение в гласа.

Сара се извърна небрежно.

— Има списък с четири пасажа, дата и постъпления по часове, които искам да… премахнете. Да ги изгубите.

— Какво?

— Напишете на тяхно място каквото искате. „Пациентът имобилизиран“ или „необходимост от предписване на седативи. Сеансът отложен.“ — Сара спря за момент с очи, втренчени нейде в незримата далечина. В паметта й се надигаха гласове, изображения на легло, завързани китки, спринцовки, пълни с… — Всичко, което според вас да звучи достатъчно правдоподобно, без да буди съмнения за фалшификация. После ги пъхнете обратно и върнете папката. — Тя извади парче хартия. — Това са датите…

— Чакайте, я задръжте малко. — Стайн рязко се обърна, а очите му проследиха нейните. — Вие не само искате от мен да подправя нещо, до което аз дори и не бива да имам достъп, но искате от мен и да сложа нещо на тяхно място, така че някой друг да може да се докопа до него? — Той поклати глава, посягайки към каната с кафе. — Вие трябва да направите нещо повече от усмивка, за да ме накарате да извърша което и да е и от двете. Аз се нуждая от отговори.

— Не, нямате нужда. — Тя дръпна ципа на сака и се върна до дивана. — Онези преценки съдържат информация, която ще обезсмисли всичко, което съм направила до този момент. Тези мъже трябва да повярват, че съм част от тях. Вотапек вече е убеден в това. Досието ми в този си вид просто ще разруши легендата ми.

— Разбирам. Мога. ли да имам някаква идея какво търся?

Тя постави листа пред него.

— Ето ви списъка.

Стайн поклати глава, като се намести върху мекото кресло.

— Сигурен съм, че всичко е точно, но не това ви питах. Нали не забравяте, че аз съм виждал онези папки.

Сара загледа анализатора с лице, коренно различно от онова отпреди секунди.

— Просто изпълнете списъка.

— Седем години са доста дълъг период, за да си спомни човек точните дати, събитията от които да бъдат променени.

— Повярвайте ми, Боб — изрече тя с леден и прецизен тон. — Не бих могла да ги забравя.

— О, няма и съмнение, че датите са точни. Само се чудех дали не е възможно нещичко да е отплавало по време на някой сеанс. Както вече ви казах, чел съм онези доклади. Мисля, че знам какво искате от мен да премахна…

— Тогава защо са всички тези въпроси?

— Защото трябва да знам защо. Вие не ми казвате пред какво е изправен Джаспърс, какво общо има ръкописът с всичките тези терористични актове, защо Скентън е толкова важен. Добре. Почти мога да приема всичко това, защото поради някаква причина, която на мен ми е неизвестна, всъщност ви вярвам, че знаете какво правите. Но аз нямам намерение да се превръщам в момче за поръчки и няма да стана част от всичко това, ако вие ми нямате достатъчно доверие, за да ми дадете нещо, с което да работя. Всичко, което искам да знам, е какво кара гръмките приказки на един дрогиран, полумъртъв, леко врътнал оперативен работник отпреди седем години да причиняват такава уплаха на хора като Тайг? Какво толкова съдържат онези досиета, което съм сляп да видя?

Сара изчака, като гледаше очите му, преди да отговори.

— Защото те дават пълната картина, а аз не мога да позволя на Айзенрайх да я види.

— Защо?

Тя отново изчака.

— Добре, Боб… Искам да останат с убеждението, че съм разгневена, че съм се почувствала предадена, че съм търсила… нещо, което да придаде смисъл на всичко, което се е разпаднало за мен. Но аз не мога да им позволя да разберат защо. Не мога да им позволя да прочетат колко много ненавиждам хаоса и структурите, водещи до него. Страници с безброй гръмки приказки. Намерят ли ги, те ще разберат — хората като Тайг, Седжуик, Вотапек и Скентън, — че за мен са не по-различни от Сафад, мъже, които си мислят, че имат правото да рушат, за да осъществяват визиите си за един геометричен свят в най-лошия смисъл на думата. Ти си чел досието ми, Боб. В онези страници аз съм всичко онова, което те ненавиждат и от което се боят. Аз съм гласът на здравия разум.

Стайн остана мълчалив няколко секунди, преди да заговори:

— И тези мъже са способни да предизвикат такъв хаос?

Тя остана до прозорците.

— Как изглежда Вашингтон тези дни, Боб?

— Какво?

— Миналата седмица. Това беше пробният им полет. Да имаш други въпроси?

Стайн я загледа несигурен в продължение на няколко секунди, докато в един момент очите му не се разшириха. Сара не каза нищо. Той пресегна до масата за листа, който тя бе оставила, и прегледа номерата.

— Има един правителствен самолет, който излита в девет и двадесет. След три часа и половина мога да се върна във Вашингтон.

— Това е доста бързо.

— Той лети наистина високо и бързо.

— Благодаря ви.

Думите бяха честни, признание за искрена необходимост, която Сара не си бе позволявала в продължение на много време. Може би О’Конъл не беше единственият човек в Комитета, на когото тя можеше да се довери.

Стайн сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— Останалото го оставям на вас.

Сара се включи в подреждането на листовете. В един момент тя долови приглушеното почукване по вратата. Не беше силно, но звукът накара и двамата да застинат на място; главите им рязко се извърнаха към посоката на звука.

Сара вдигна показалец пред устните си.

— Да? — отвърна тя със спокоен глас.

Последваха още две почуквания.

Тя изгледа новоотокрития си довереник, чието лице бе посивяло, а ръцете му трескаво стискаха папките. Тя му показа с жест да ги събере и да излезе на терасата, после бавно тръгна към вратата.

— Кой е там?

Отговор нямаше. Тя погледна през шпионката; коридорът беше празен. Отстъпи назад, изчака няколко секунди, след което дръпна рязко вратата. До стената бе застанал висок, изключително красив мъж, с вече побелял перчем, сресан назад, който откриваше високо чело, с костюм с безупречна кройка и с широки плещи на едно изсечено като скала тяло. Ходът й с вратата не бе произвел някакво особено въздействие върху мъжа. Сара мярна и още един мъж в дъното на коридора. Мъжът до вратата я огледа, после погледът му се плъзна из стаята; мярка за сигурност, маскирана от заучена усмивка.

— Госпожице Трент, аз съм Лорънс Седжуик. Мисля, че сте в града, за да се срещнете с един мой стар приятел.

Ксандър се втренчи в името. Розенберг. Алфред Розенберг. Той се опита да си спомни откъде му е познато, но като прелисти на следващата страница и видя датата на издаване; лицето мигновено изпъкна пред мисления му взор. Образ с късо подстригана коса в Нюрнберг, мъжът сгърчен на задния ред на банките, мигновено изплава в паметта на Ксандър. Разбира се. Розенберг, самопровъзгласилият се философ на Третия Райх. Но защо? Ксандър погледна Ганц, чието изражение беше достатъчно, за да подскаже отговора.

— Имам тази книга от тридесет години — произнесе реставраторът. — Трябва да кажа, че това не беше нещо, на което обърнах достатъчно внимание, освен че съм абсолютно убеден, че това е единственото копие. — Той се приведе напред, като посочи с кимване на глава. — Вие виждате, че това е все още под формата на текст, напечатан на пишеща машина, което го прави ръкопис подготвен за печат, но който никога няма да излезе. Очевидно Хитлер не го е мислел за достоен за печат, като тук иронията е във факта, че това е единственото нещо, което неговата тъпа идеология някога е написала, отличаващо се с някаква кохерентност. До вчера не го бях чел докрай… — Ганц направи пауза, като издърпа една доста по-масивна книга от чекмеджето. — Когато си спомних за това. — Той посочи към книгата в ръцете на Ксандър и каза: — Отворете на трета страница, където Розенберг разкрива източника на нацистката мъдрост. Вие също ще се изненадате.

Ксандър прелисти тънкия памфлет, докато очите му не се натъкнаха на добре познатата фамилия. Айзенрайх. Той вдигна въпросително поглед към Ганц.

— Да — отвърна на непроизнесения въпрос Ганц, — кой знае как, но ръкописът трябва да е попаднал в ръцете на нацистите. Ако сте чели труда на Розенберг, ще забележите, че книгата е написана под вида на разписание, подробен процес, при който нацистите, все още не на власт, биха могли да създадат хаос, достатъчен да ги издигне като единствено разумната алтернатива. Хитлер може и да не я е публикувал, но той със сигурност е взел присърце доста от идеите й. Един от последните съвети е подпалването на Райхстага. Хитлер го прави през февруари 1933 година, неговият последен акт, преди да получи пълната диктаторска власт.

— Разписание — изрече Ксандър повече на себе си, отколкото на Ганц.

— Моля?

— Нещо, което винаги съм мислел, че книгата съдържа. Начин да се задвижи целия механизъм. — Той се обърна към Ферик. — Точно това казах й на Сара в Ню Йорк. Тогава обаче си беше чиста хипотеза. А сега… — Той се обърна към Ганц: — … вие ми казвате, че Розенберг е използвал ръкописа, за да създаде от него наръчник на нацистите как да се доберат до властта.

— Една възможна версия за това издигане до властта — коригира го Ганц. — Не твърдя, че книгата съдържа подробно ръководство за точните действия между 1919 и 1933 година. Но е интересно да се види как първите десет страници на един памфлет от двайсет и една страници са посветени на първите тринадесет и половина години от тази асоциация, докато втората половина изцяло се занимава с период по-малък от три месеца. Почти няма съответствие между двата периода от време и съответните части от книжката. Първата половина от книгата представлява малко повече от една натруфена история на една изцяло изкукала група от хора точно преди момента на завземането на властта. Втората половина, от друга страна, са точно онези раздели, които са разписанието, за което вие говорите, и са именно онези раздели, за които Розенберг счита, че ги е взел от Айзенрайх.

— А тази другата книга? — попита Ксандър, кимайки към тома в ръката на Ганц.

— А, да, тази другата. — Ганц поглади нежно корицата й. — Тази книга, също както и онази, която държите, бяха подарък от Пескаторе. Преди години. — Той остави книгата върху бюрото. — Вие трябва да знаете, че той беше прекрасен учен, но не от онези, които дават воля на сантименталността си към самите книги. Всеки път, когато приключваше с даден том, той ми го изпращаше. С неговата щедрост аз натрупах доста богата колекция… — Той погледна към Ксандър. от автори, всички които цитират Айзенрайх като свой източник. Тази е трактат, писан от Айъртън, съконспиратор на Кромуел при дебатите на Пътни. Той също пише малка книга за най-добрите начини за стабилизиране на сферата и също така задава разписание, по което Кромуел да поеме цялата власт в ръцете си. Започвате ли да виждате връзката?

Ксандър кимна на себе си; идеята вече започваше да се оформя в съзнанието му с разказа на Ганц.

— Макар и далеч по-ясен от напразния опит на Розенберг, той също никога не е бил изпълнен, както сами разбирате. Което ни довежда до това. — Ганц посегна към чекмеджето за трети път и извади малък том в кожена подвързия; този път вече гербът на Медичите проблесна безпогрешно под светлината на лампата. — Аз само препрочетох другите, след като получих тези двете преди два дни. Доколкото знам, вие си имате израз за случилото се — „всичко си дойде на мястото“. Това стана по средата на последната глава… — Ганц отвори книгата, прелисти я до края и прочете с присвити очи — … „призив към действие“. Отначало не можех да разбера защо главата така неудържимо ме привлича. После си спомних за другите две книги върху бюрото. В тази последна глава… — той погледна Ферик — … Айзенрайх дава подробността, която толкова ви интересува. След не повече от страница и половина, с няколко примера, извлечени от неговото съвремие, той очертава границите на методите, използвани по най-добрия начин по време на последната съдбоносна критична фаза, точно преди да изригне хаосът. Период, който, мога да добавя, е предназначен да продължи не повече от два до три месеца. Той е незавършен, но логичен. — Той хвърли поглед върху един или два пасажа. — Разбира се, Розенберг размътва теорията. Айъртън се представя значително по-добре. Вчера сутринта видях връзката като нещо изключително възбуждащо. Днес — той положи книгата върху бюрото — нещата са далеч не така ясни. — Той отново стрелна с поглед придружителя на Ксандър. — Това е причината, хер Ферик, онези мъже да придават толкова голямо значение на факта, че вие можете да се доберете до което и да е копие на тази книга. Като имаме предвид казаното от вас, изглежда, че те — толкова настървени да приложат теорията в практиката — са съставили своето собствено разписание съгласно предписанията на ръкописа, такова, което според тях доктор Джаспърс ще схване, стига да успее да се добере до последните глави на Айзенрайх. И тогава ще имате отговорите на своите как и защо.

— Предполагам, че това е вярно, хер Ганц — отвърна Ферик, — но според мен има далеч по-вероятна причина за тяхната загриженост.

— И коя е тя? — попита възрастният мъж зад бюрото.

— Това не е дали докторът ще успее да извлече разписанието им от отделните късчета мозайка, а дали изобщо си дава сметка за всичко това.

Ганц направи пауза, преди да зададе въпроса си:

— И защо ще е така?

— Защото ако доктор Джаспърс може да направи връзката между тяхното разписание и това на нацистите, тогава едва ли би било за него проблем, при всичката тази информация, с която разполага, да изобличи тези хора като нищо повече от съвременни фашисти.

Стаята замря в тишина, докато в един момент Ксандър не се обърна възбудено към придружителя си:

— Но, разбира се! — Идеята започна да се прояснява. — Не би имало никакво значение дали това е вярно, стига само хората да повярват, че има връзка. Доберете се до разписанието им, публикувайте го с коментара „пра-правнук“ на разписанието на Розенберг и хората на Айзенрайх ще се превърнат в нищо повече от поредния неонацистки повърхностен елемент. — Той изпадна във възбуда при тази идея. — Няма да е необходимо да се обясняват по-деликатно части от теорията — автономията, измамата, сферите. Само направете асоциация с нещо, от което хората се ужасяват. — Споходи го нова мисъл. — Ето защо си правят труда да издирят и останалите копия — те знаят, че връзката е там. Знаят, че можем да им устроим капан.

— Точно — потвърди Ферик.

— Още съм малко като в мъгла — каза Ганц.

Ксандър погледна стареца и продължи:

— Всичко, което трябва да направим, е да открием тези няколко книги и да ги асоциираме с хората, които държат ръкописа, а пресата ще свърши останалото. Медиите. Излагането в медиите — дори и несъвършеното — е много опасно нещо. Тези хора процъфтяват чрез секретността. Като покажем връзката между тях и тези книги — без значение колко безплътна може да е тази връзка, — те ще изгубят две важни неща от жизнено значение за успеха им: измамата и достоверността. Откриваме разписанието им, поместваме го редом с Айзенрайх и документите на Розенберг, и цялата им конструкция се разпада на мига.

Ганц вдигна двете книги от бюрото и каза:

— Ако сте прав, това означава, че тяхната версия на тези трактати е същевременно и тяхната ахилесова пета.

Думите едва бяха излетели от устата му, когато в тъмната къща се разнесе звука от изскърцваща панта. Той дойде от първия етаж, от кухненската врата. Ферик мигновено измъкна пистолета от джоба си и с жест посочи на Ксандър и Ганц да угасят лампите, след което скочи и грабна дървения стол с висока облегалка, в която бе седял, и се втурна към вратата. Той затръшна вратата и залости стола под дръжката й точно в момента, когато стъпките се разнесоха от площадката на стълбището. В коридора се разнесе свистенето на изстрели със заглушител и трясъкът на оловото в дървената врата накара Ферик да отскочи назад. Лявата му ръка болезнено се разтърси. Пистолетът му изстреля на свой ред куршум, приглушен от заглушителя, който прониза разръфаната вече врата. Погледна към лявата си страна и видя Ксандър да се промъква към прозореца, след като напъха трите книги в калъфа на компютъра. Ученият прекрачи перваза и излезе на ръба на покрива. Ганц остана неподвижен на стола си със странно ясен поглед върху лицето, докато през това време втори откос пронизваше вратата. Ферик бързо прикри стареца със собственото си тяло; стаята изригна в миниатюрни фойерверки. Ферик се обърна и изстреля още един куршум, който предизвика приглушен вик без ясна индикация, че беше попаднал в жизненоважен орган на някой от нападателите. Ферик отстъпи назад; Ганц бе останал незасегнат от канонадата. Старецът се разрови из най-горното чекмедже на бюрото си и издърпа револвера си и връзка ключове. Той подхвърли ключовете на Ферик и прошепна: „Колата“, сочейки едновременно с това с възлестия си пръст към прозореца. Размяната трая само секунда, но беше ясно, че старецът нямаше намерение да бяга; сините му очи бяха втренчени във вратата в очакване нападателите да връхлетят в стаята, а револверът му сочеше непоколебимо натам. Такива хора трябва да бъдат спирани, без значение за жертвите. Един последен акт, след петдесет години изчакване, един последен момент в служба на истинска кауза. Ферик го разбираше.

Той се плъзна покрай бюрото към прозореца и погледна назад, миг преди да прекрачи перваза. Ганц седеше неподвижен на стола, стиснал като в менгеме ръкохватката на револвера, който бълваше куршум след куршум в разнеслото вратата тяло; куршумите му отхвърлиха върху стената безжизненото вече тяло на първия нападател. Миг по-късно откос от автоматично оръжие разкъса гърдите на стареца, като го отхвърли назад заедно със стола му. Главата на Ганц клюмна, а сините му очи се втренчиха в празнотата. За миг се задържаха върху Ферик. Само тропотът на още стъпки по коридора го накара да откъсне поглед от вече мъртвия му сънародник.

Ферик стреля в отговор и се промуши през прозореца; ръкавът на палтото му се бе обагрил в алени ивици. Леденият въздух на откритото пространство беше истинско облекчение след горещината в стаята. От дясната му страна Ксандър се бе добрал до надвисналия ръб на покрива и вече го чакаше. Той скочи на земята и се претърколи, без да изпуска калъфа на компютъра от прегръдките си.

— Колата! — изсъска му Ферик от покрива, после се извърна и изстреля поредния куршум, след което скочи на земята. Над главата му се разнесе жуженето на поредния откос. Коленете му се подгънаха от резкия удар и тялото му се претърколи по земята. Болката в ръката му се усили, докато се изправяше, залитна и се устреми към колата. „Карай!“ — Той запрати ключовете в гърдите на Ксандър, отвори вратата и се плъзна отзад. Ксандър захвърли калъфа на предната седалка и се плъзна зад кормилото; секунда по-късно далечният прозорец се пръсна, къщата на отсрещната страна на улицата светна, докато през цялото това време Ксандър се суетеше с връзката ключове. По някакво чудо успя да напипа нужния ключ, пъхна го в процепа и стартира двигателя.

Саабът ветеран изрева отчаяно и се втурна напред. По покрива на колата задрънчаха куршуми, които накараха Ксандър да се свие зад кормилото. Той извърна глава и зърна двама мъже да скачат от близкия покрив; бяха старите му познати от университета. Плешивият великан мигновено се изправи и стреля подир колата. Брадатият остана сгърчен на земята, стиснал с болезнена физиономия крака си. Ксандър видя как правият мъж се обърна и изстреля два куршума в главата на партньора си.

— Видя ли това? — възкликна Ксандър, обръщайки се напред, без да забележи болезненото изражение на Ферик.

— Само, карай! — дойде отговор отзад, придружен от звука на разпаряне на плат, — Ферик раздра ризата си със зъби, за да превърже раната. — Излез на магистралата. — Ярки фарове ги осветиха отзад. Преследващият ги автомобил бързо скъсяваше дистанцията помежду им. Ксандър примига от ослепителното сияние, в огледалото за обратно виждане. — Дай си ръката.

— Какво?

— Ръката си! Да ми ръката си!

Ксандър протегна ръка над седалката. Ферик бързо намести два от пръстите му върху парчето от ризата.

— Притисни!

Ксандър беше приведен ниско над кормилото с болезнено извито назад рамо. Пръстите му станаха лепкави от кръвта. Той мярна името на познат път и чисто инстинктивно успя да завърти волана; центробежната сила отхвърли Ферик към другата стена на автомобила.

— Моля те! Концентрирай се върху пътя! — Ферик продължи с превръзката си.

— Това ще ни отведе до аутобана. След около десетина до двадесет километра.

Ферик не отговори, зает със завързването на импровизираната си превръзка. Той освободи ръката на Ксандър, който вече улови волана с двете си ръце.

— Книгите и компютъра у теб ли са?

— Да.

— Съсредоточи се върху пътя.

Светлините на фаровете от автомобила зад тях изпълниха кабината на малкия сааб. Ферик бързо презареди, докато през това време шофьорът на колата зад тях се подаде през прозореца и изстреля откос по тях. Останките от задното стъкло се разхвърчаха окончателно, а Ферик по чудо остана незасегнат. Ксандър обаче нямаше неговия късмет и усети как едно парче се забива в дясното му рамо. Ферик рязко го издърпа и болката в рамото на Ксандър мигновено се усили. Ферик стреля в отговор, без да го е грижа за стъклата, като се прицели в левия преден фар на преследвача им. Колата зад тях рязко закриволичи.

— Сега ще се опита да се изравни с нас. Карай по средата на пътя.

Ксандър изпълни като машина нареждането и рязко завъртя волана; болката в рамото го захапа хищно. Пътят започна да се извива в завой с излизането им от очертанията на града. Той вдигна скоростта до сто — колата се тресеше и подхвърляше Ферик напред-назад. След минута пътят се изправи, врязвайки се в просторни зърнени масиви. Ферик отново се прицели в автомобила зад тях, който се бе приближил на не повече от десетина метра.

— Той ще стреля в гумите! Карай на зиг-заг!

Ксандър подкара колата зиг-заг. Откосите отзад започнаха да се разминават с целта си. Резкият тласък отзад подхвърли Ферик и го запрати в седалката на Ксандър, когато автомобилът на преследвача им заби предница в задната им броня, но тежкият сааб успя да се задържи върху платното. Ксандър си спомни за последното подобно препускане по пътя за Флоренция и черния мерцедес отзад. Сякаш се бе случило преди месеци. Покрай тях профуча табела със знак за Касел; аутобанът беше на не повече от минута път. Далечната ивица светлини изплува на хоризонта. Двата автомобила се бореха за място върху тясната лента на шосето. След малко пътят започна да преминава в четирилентово платно с ширина, достатъчна за преследвача им да се изравни с тях. С приближаването към включването в магистралата Ксандър се видя принуден постепенно да отклонява колата милиметър по милиметър от рампата — единствената му преграда срещу напредващия от лявата им страна преследвач. Той превключи на трета скорост в последния момент. Саабът изпищя в агония със завъртането на кормилото, като синхронизира съвършената маневра с навлизането във входа към магистралата и препречвайки пътя на Айзенрайх. Точно в този момент Ферик се хвърли напред, сграбчи кормилото и върна колата върху по-тесния път.

— Какво правиш? — Вече нямаше смисъл да се борят — рампата я нямаше, пътят отново се стесняваше, а преследвачът им ги следваше плътно. — Почти бяхме успели. Вече бяхме на магистралата, а Айзенрайх изчезна.

— Тази кола само след минути, ако вече не е, ще бъде обявена за полицейско издирване — изрева Ферик, надвиквайки воя на двигателя. — Освен това върху магистралата нищо няма да му попречи да се изравни с нас и тогава с нас ще е свършено.

Ксандър превключи на четвърта, като почти мигновено дистанцията между двете машини се увеличи. Ферик се прицели и простреля и втория фар.

— Познаваш ли областта? — изграчи той в ухото на Ксандър.

— Не — изрева през рамо Ксандър, — но след пет минути навлизаме в следващото градче. Натам води малкият път.

В този миг предното стъкло се изпълни с хиляди тънки ивици; заблуден куршум го настигна точно под огледалото. Ксандър се опита да прогони от главата си мисълта колко близко бе преминал куршумът покрай главата му. Той отново превключи скоростите. Кракът на Ферик изведнъж се стрелна покрай него и предното стъкло излетя от рамката си, пръскайки се на хиляди парченца по настилката. Внезапният леден порив на вятъра удари Ксандър в лицето и задръсти ноздрите му. Табелата за Залтцитер профуча покрай тях, но Ксандър не можа да разбере дали числото за километрите беше три или осем.

От лявата им страна се разнесе рязък писък. Той рязко извъртя глава: някакъв влак бе започнал да забавя ход, очевидно приближавайки се към поредната гара. Ферик също се извърна наляво и се приближи към ухото на Ксандър; ураганният поток от въздух виеше с такава сила, че правеше разговора между тях практически невъзможен. Ксандър все пак долови, по-скоро се досети за думата „гара“, докато Ферик сочеше към влака. Той кимна. Въпросът беше само как ще се доберат до него.

Започнаха да се появяват отделни къщи, първите след Волфенбютел. Градчето започна да фучи покрай тях с огромна скорост. Ферик отново се прицели в колата зад тях; предната дясна гума експлодира с трясък, който стигна до ушите им въпреки воя на вятъра. Джантата застърга по асфалтовата настилка на пътя. Въпреки това преследвачът им не се отказваше, като на свой ред стреля по сааба. Внезапният тласък от забиващите се в автомобила куршуми подхвърли Ксандър в седалката, главата му се заби в тавана, а ръцете му за миг изгубиха контрол върху волана. При хаотичното спускане към Залтцитер Ферик успя да стреля още веднъж, този път вече със смъртоносна точност. Втората предна гума на преследвача им гръмна, с което колата зад тях стана практически неуправляема. Той поднесе наляво, където се вряза в няколко паркирани коли, преди окончателно да спре. Двеста метра нагоре по пътя ги очакваше гарата. Свирката на влака надви дрънченето на задната им джанта. Тридесет секунди по-късно Ксандър и Ферик вече изскачаха от колата. Ксандър бе грабнал калъфа на компютъра. Влакът вече бавно набираше скорост. Двамата се втурнаха отчаяно към стълбичката на последния вагон и се заловиха за стърчащите дръжки.

След минута околността препускаше покрай тях със скорост четиридесет и пет мили в час. Ферик веднага свали палтото си и го захвърли на седалката. Дишайки тежко, той смъкна раницата, до този момент чудодейно оцеляла върху гърба му и извади две якета, като подаде едното на Ксандър. Никой не пророни дума, докато и двамата навличаха чистите якета. След три минути двамата бяха в петия вагон на влака, който напредваше за Франкфурт. Покоят, който изпитваха в момента, беше неземен.

Плешивият им преследвач докуцука с изкълченото си коляно до гарата с очи, втренчени в отдалечаващия се влак. Той измъкна от джоба си мобифон и набра номер.

Сара отстъпи назад в стаята в знак на покана. Седжуик кимна и мина покрай нея. Вторият мъж, с ръце, сплетени на кръста, и с костюм, заплашващ да се пръсне по шевовете в раменете, остана в коридора. Очите му я проследиха, докато тя затваряше вратата, едно не съвсем нежно послание, че тънката преграда едва ли ще се окаже сериозно препятствие по пътя му, ако реши, че присъствието му в стаята не е наложително. Бравата изщрака и Сара се обърна; Седжуик вече се бе настанил като у дома си в стаята с лека усмивка върху устните му.

— Надявам се, че не нарушавам покоя ви, но това беше единственото време, когато мога да се добера до тази част на града. Без съмнение очаквахте да видите Джонас Тайг, — Самоувереността му служеше като естествен буфер срещу всяка неловкост, която можеше да предизвика ситуацията. Макар и свързан с Айзенрайх със същата амбиция, той беше далеч от Вотапек, макар и не толкова желаещ да скрие своето тщеславие.

— Не очаквах никой.

Усмивката му не изчезна.

— Тия дни Джонас много не си пада по ходене сред народа. Не му е лесно, като се има предвид успеха на телевизионното му шоу. — Той се огледа из стаята, после спря погледа си върху нея с ръце, пъхнати небрежно в джобовете. — Не очаквах да ви заваря сама.

Той не си губеше времето. Сара му върна усмивката.

— Изобщо не съм си и представяла, че въобще ще ме очаквате.

— Госпожице Трент — започна той, все още с дружелюбен тон, — фактът, че ви беше позволено да напуснете острова можеше да означава само, че следващата ви спирка щеше да е тук или в Ню Орлиънс. Вие не дойдохте при мен, така че аз дойдох при вас.

Сара се вгледа в мъжа пред себе си. Той оставаше забележително изкусен, без да показва някаква предпазливост в отговорите си, нито да се кълчи като маймуна. Само с една фраза той бе определил позициите и на двамата, без да се страхува да разкрие собствената си роля, заедно е нейната. „Беше ви позволено да напуснете острова.“ Позволено. Дума, която очертаваше статуса й на пионка, приета в обкръжението на Айзенрайх, като едновременно съдържанието на думите правеше ясен под-текста на заплахата му: онези, които не са надарени с тази привилегия, просто няма да оцелеят. Вотапек я бе пуснал. Очевидно, това беше достатъчно одобрение. По-тревожното в случая беше признанието му, че държи под око действията на поне единия от съмишлениците си.

Като имаше предвид характеристиките му, Сара беше наясно, че с този мъж щеше да е още по-съдбоносно да изиграе ролята си, заблудила толкова майсторски Вотапек. Седжуик трябваше да види собствената си арогантност, отразена в нея като в огледало.

— След като приемем, че контактът е изключен, тогава ни остава вариантът да държите под око приятеля си и острова му? Май не демонстрирате голямо доверие един към друг, нали?

Очите му за момент проблеснаха, но усмивката му остана непроменена, докато се приближаваше до дивана.

— Ще се изненадате много, госпожице Трент.

— Как ме открихте? — Тя държеше инициативата да е у нея.

— Не беше чак толкова трудно.

— Без да ми закачите опашка? — Тя поклати глава, докато сядаше. — В занаята съм от доста време и или хората ви са страхотни, или пък аз съм изтървала нещо.

Усмивката му стана още по-широка.

— Сигурен съм, че не сте изтървали нищо. — Седжуик се огледа повторно из стаята. — Очаквах да видя един мъж тук. Кой е той?

— Това не е отговор на въпроса ми? Как ме открихте?

— О, не съм съгласен с вас. Точно отговаря на вашия въпрос. — Той също седна. — Както ви казах, ние ви очаквахме. Това обаче, което не очаквахме, беше него — малко френетичен и очевиден, не мислите ли? Не беше трудно да го открием снощи на летището и още по-лесно да го проследим, за разлика от вас. Той се регистрира тук и ние зачакахме. — Седжуик й предложи снизходителната си усмивка. — Не се тревожете, талантите ви без съмнение са останали непокътнати. Пак ви питам, кой е той?

Сара приглади полата си, преди да заговори.

— Вие ме изненадвате. Мислех си, че въпросът кой ще е доста лесен за вас. За Вотапек не представляваше особена трудност.

— Това са неща от онези, госпожице Трент, които двамата с Антон не разискваме. — Той кръстоса крака, изтръсквайки мъхче от панталоните си. — И между другото представата ви, че контактът между нас е забранен — той поклати глава, — няма много смисъл, не мислите ли?

— Думата смисъл според вас има ли място тук?

Седжуик я загледа в очите и после бурно се разсмя; очите му се превърнаха в тесни цепнатини.

— Много добре. Не, не първоначално. Смисъл е точно онова нещо, срещу което се борим, не е ли така? Но в такъв случай Антон би ви разказал за това, нали?

— Знаех за това отдавна, преди да имам удоволствието да вкуся от гостоприемството на господин Вотапек. Ръкописът е повече от ясен и точен относно темата за хаоса, така че аз се замислих над ограниченията в контактите между…

— Ръкописът — вмъкна той — не споменава нищо за зърнения пазар, но ние успяхме да го предизвикаме. — Тонът му бе станал почти самохвален. — Трябва да се научите да четете между редовете.

Сара успя да сдържи изумлението си. Зърненият пазар. В нещо, което за него беше добре отмерена във времето фраза, той бе разкрил далеч повече, отколкото можеше да предполага. Той бе издал още едно късче от програмата на Айзенрайх, за да докаже своя теза, и желаейки или не, й бе предложил окончателното потвърждение за предопределената й да изиграе роля в този процес. Той бе очаквал тя да разполага с такава информация, като й я бе подхвърлил небрежно, считайки, че няма какво да крие. А и защо ли му беше да крие? Тя бе изиграла майсторски ролята си при Вотапек и сега правеше същото и при него. И въпреки всичко нещата се получаваха прекалено лесно. А дали не виждаше най-сигурния признак на тяхната слабост — мъжкото его, пъчещо се и издуващо мускули, за да впечатли?

— Подробностите не ме интересуват — отвърна тя със същия равен глас. — Аз говорех за общата теория.

Смехът на Седжуик бе преминал в развеселен поглед.

— Ама загадка сте, госпожице Трент. Не е чудно, че той ви е избрал.

— Вотапек?

Отново същия приглушен смях и отмятане на главата назад.

— Антон няма такова могъщо въображение. Не, човекът, който… — Той спря и я изгледа. — Вие го наричате Айзенрайх, нали? — Той изчака реакцията й, но когато такава не дойде, той продължи: — Малко театрално, но затова пък разбираемо. Вашите думи, вярвам, са били от рода на: „Не ми плащат достатъчно, за да се излагам на такъв риск.“ Прав ли съм?

Сара му върна погледа, като съумя да изтръгне усмивка от себе си.

— Вие наистина го държите под око. Има ли някаква причина, която трябва да знам?

— Кой е той, госпожице Трент? — Очите му бяха изгубили всичкия смях. — Мъжът, който задаваше толкова много въпроси за вас на летището и въпреки всичко реши да не се навърта наоколо и да ви вземе? Кой е той? Не си падам много по загадките.

Сара направи пауза, преди да отговори.

— Той е маловажна фигура… източник на информация, връзка от предишната ми работа в правителството. — Тя се спря на това, оставяйки на Седжуик да си направи нужните умозаключения.

— Предишната ви работа? — Това беше първото пропукване в маската му. — Не предполагах, че вече не работите за правителството.

— Не работя. Просто фокусът ми се промени и вярвам, че хората, за които работя, също не си дават сметка за тази промяна. Човекът, от когото толкова много се интересувате, също работи за тях.

— А причината, поради която летяхте чак до тук?

— Събитията от последните дни.

— Като?

Този път само инстинктът й подсказа как да продължи.

— Ню Йорк. Една малка уличка. Те все още се опитват да си съставят представа за картината.

— Това беше чиста проба недоразумение. — Седжуик не показа никакво колебание в отговора си, сякаш отново бе очаквал темата. — В онзи момент нямах представа коя сте. И разбира се, не трябва да забравяме Джаспърс. Вие разбирате.

— Нямах представа — поредното потвърждение, че дясната ръка на Айзенрайх не знае какво прави лявата. — Отначало не разбирах нищо. Можех да убия и двамата мъже. А това би усложнило нещата до неимоверност.

— Може би.

— А Флоренция?

Седжуик направи пауза; очите му се присвиха за миг, преди да вземе решение.

— Флоренция не беше моя грижа. — Отрицанието му направо крещеше и той го съзнаваше; той го правеше съзнателно така. Той искаше да й покаже, че знае всичко за станалото във Флоренция, всяка подробност, че бе следил целия инцидент с Пескаторе — без съмнение от разстояние.

— Тайг — произнесе тя, като твърдение, а не въпрос.

— Той е много способен. И също като мен не дава пет пари за изненадите.

— Затова и ги създавате. — Той бе играл с открити карти; тя щеше да му върне жеста. — Зърненият пазар… какво беше това? Хитро замислен пореден ход за манипулация или демонстрация на сила?

— Част от процеса. Индикация, че контролираме ситуацията.

— Вашият контрол. А какво ще кажете за другите? Или да се подготвяме за солови изпълнение?

Седжуик не даде вид да е засегнат от язвителността в думите й.

— Те си имат своите области, в които са експерти; аз си имам своя. До известна степен несигурността е необходима, госпожице Трент, но тя може да се превърне в нещо доста досадно, освен ако човек не я контролира. Аз избрах да контролирам онези аспекти от нея, които са ми ясни, а те — онези аспекти, които на тях им са ясни.

Целеустремеността му, или по-скоро визията му, прогони и последните й колебания. Едно нещо е пъченето, а доста по-различно да виждаш през него, а те и двамата се бяха доказали като майстори на всеки завой. Контролиране на несигурността. Хаос — до известна степен. Хаос — като оръжие. Вашингтон и Чикаго като работни чертежи. Това беше най-смелото заявление от програмата им, което беше чувала до този момент, а Седжуик се чувстваше напълно спокоен с истината си до такава степен, че беше способен да отхвърля нетактичностите със заучена усмивка.

— Мислех си, че контролът и несигурността се изключват един друг — каза тя.

— Тогава не сте чели достатъчно внимателно. — Седжуик погледна върху часовника си и свали крака си. — За нещастие, ще трябва да продължим въведенията си по-късно тази вечер.

— Въведения ли? — Думата сякаш не беше на мястото си.

— Вие дойдохте тук за потвърждение. — Той облиза устните си. — Двамата с Джонас искаме да ви бъдем полезни също като Вотапек. — Какво ще кажете след час, малко късна вечеря?

Очевидно тя не беше единствената грижа, която ангажираше съзнанието му. Тя започваше да пробива бронята на Айзенрайх, като караше хората му да се бранят. Поредният признак на слабост.

— Да. Това би било чудесно.

— Добре. Джонас има една чудесно обзаведена винарска изба, която ще компенсира всички преживени до този момент неприятни мигове. — Сара се изправи, Седжуик заобиколи дивана и тръгна към вратата. Тя го последва.

— О, между другото, щях да забравя — добави той, сочейки към мъжа в коридора. — Джордж ще ви вземе, за да няма повече недоразумения. — Нова усмивка. Телохранителят му вече се бе приближил плътно до шефа си по пътя към асансьорите. — До довечера.

Сара се върна в стаята и затвори вратата след себе си. Боб Стайн се появи от балкона.

— Господи, ама е хлъзгав. — Стайн отиде до дивана и седна, отпускайки гръб върху меката облегалка. — Ония столове отвън изобщо не са удобни.

— Извинявам се, че не успях да ви осигуря по-меки.

— Разбирам. — Той хвърли папките върху масата. — Не предполагах, че толкова много бия на очи. Френетичен, се пак, малко надхвърля мярката. — Той се извърна към нея. — Какво беше всичко онова за зърнения пазар? Да не искате да ми кажете…

— Самолетът, Боб. И докладите с преценките. Това е всичко, за което трябва да се тревожиш.

Очите му останаха приковани върху нея.

— А вие ще се погрижите за всичко останало.

— Нещо такова.

Той бавно кимна.

— Надявам се само, че сте наясно какво вършите.

Двадесет минути по-късно Ксандър вече спеше, съгласно заповедта на Ферик. Бившият агент му обясни, че той е навикнал на подобни ситуации и ще се справи достатъчно добре дори и с ранената си ръка: „Повърхностна рана, не се тревожи. Отдъхни си, докато има възможност.“ Ксандър се зачуди до каква ли степен приятелят му се мъчеше да заблуди себе си и него, но умората и изтощените му нерви надвиха; клепачите му натежаха без никакви усилия от негова страна. В един момент, след серия тревожни сънища, той рязко се събуди на студената седалка с вече доста обездвижено рамо, сковано от леденото стъкло, на което се бе облягал през съня си. Ферик седеше неподвижно на отсрещната седалка, а два билета бяха пъхнати в процепа между седалката и стената. Двете късчета картон бяха единственият признак, че някъде през съня му някакъв кондуктор бе влизал в купето им. Влакът намали.

— Благодаря ти. Явно съм имал нужда от съня.

— Да. — Ферик не откъсваше погледа си от вратата на вагона; липсата на пътници не бе намалила концентрацията му. — Наближаваме следващата гара, петата след Залтцитер.

Ксандър се вгледа през прозореца, окото му се закачи в смътните очертания на града в далечината; последва отчетливото сияние на редицата осветителни тела по наближаващия перон. Малката тухлена сграда изплува сред сиянието със скърцането на спирачките, които разтърсиха вагона. Ферик се приведе към стъклото, за да огледа по-добре гарата, и изведнъж рязко се дръпна назад. Миг по-късно Ксандър последва примера му. В двата края на гарата бяха застанали двама големи мъже, единият от които беше плешивият гигант, а другият — мъж, който се-извисяваше даже и над него.

— Залегни — прошепна Ферик.

Ксандър мигновено се подчини, а партньорът му вече се придвижваше бързо по пътеката, плъзгайки се в седалките без прозорци в дъното на вагона — ъгловата му конструкция позволяваше да се наблюдава незабелязано перона отпред — докато през това време влакът бавно се плъзна покрай първия мъж. Ксандър остана на пода, макар че всеки негов инстинкт го караше да погледне навън, но паниката го принуди да се притисне плътно в пода.

Ферик продължи да следи втория мъж, сега само на три вагона разстояние; главата на мъжа леко се изви, после се наклони с леко кимване. Сигнал! Ферик бе виждал тази тактика прекалено много пъти и знаеше, че кимването беше предназначено за мъжа в другия край на перона: ще се срещнем по средата и ще ги пипнем като в капан. Ферик изчака мъжа да се качи на влака, после се откъсна от седалката, забърза по пътеката и дръпна Ксандър след себе си.

— Трябва да тръгваме.

Ксандър притисна калъфа с компютъра към гърдите си и последва Ферик към дъното на вагона. Двамата мъже се люшкаха насам-натам с ускорението на влака. Ксандър вече беше наясно, че раната на Ферик е далеч по-сериозна, отколкото се бе мъчил да го убеди; ръката му се мяташе безводно като закачена на тел. Двамата напредваха през празните вагони, наясно, че челюстите на капана се свиват застрашително около тях. На петата открита платформа Ферик внезапно спря.

Вятърът пищеше пронизително и правеше разговора им невъзможен. Ферик направи знак на Ксандър да се облегне върху стената на вагона, после посочи към заварената желязна стълба, която извеждаше на покрива. Ксандър сграбчи защитния парапет и загледа как Ферик се изкачва нагоре с подмятаща се лява ръка. След минута стигна покрива, сгуши глава в раменете си, за да се предпази колкото може от вятъра, който заплашваше всеки момент да го хвърли от стълбата, повдигна се с огромно усилие на волята и преметна крак върху покрива. Десет секунди по-късно отгоре се появи ръката му, която махна на Ксандър да го последва. Влакът започна да навлиза в някакъв остър завой. Тласъкът подхвърли Ксандър напред и той се вкопчи във веригата, която беше последната му преграда на платформата. Пое си дълбоко дъх, плъзна се покрай вратата и се закатери.

Вятърът се усилваше с всяко изкатерено стъпало. Ксандър имаше същия проблем като Ферик, защото другата му ръка беше заета с компютърния калъф. След минута той се добра до покрива; вятърът мигновено отметна главата му. Той се хвърли върху покрива, без да изпуска калъфа под мишницата си, а очите му бяха като заковани върху вратата под краката му, докато вятърът го шибаше от всички посоки. В продължение на почти три минути двамата лежаха неподвижно, затаили дъх в очакване да зърнат нечия фигура да пресича откритото пространство между двата вагона.

Внезапен порив на вятъра изригна отдолу; вратата се отвори и едра фигура пристъпи на платформата, притискайки здраво шапката на главата си, за да не отхвърчи. За момент той изгуби равновесие, но ръката му светкавично намери опора във вратата, стиснала здраво дръжката във великанските си пръсти. Той се приведе, плъзна се напред и изчезна зад другата врата.

Миг по-късно Ксандър запълзя към стълбата, само за да бъде дръпнат миг по-късно от здравата ръка на Ферик. Той го привлече към себе си и приближи устата си до ухото му. Думите бяха приглушени от бесния вятър, но разбираеми.

— Те ще… се търсят един друг… в центъра на влака… ще бъдат принудени… да се върнат обратно по стъпките си… така ще се изправим само срещу един от тях.

Ксандър кимна. Внезапен порив на вятъра повдигна дребничкия мъж над покрива на вагона; пръстите му се вкопчиха в тръбата, която обикаляше периферията на покрива. Ръководен от чист инстинкт, Ксандър притисна рамото си в гърба на Ферик, с което спря неминуемото плъзгане към края на вагона; движението разпали отново пожара на раната му, споменът от отхвърчалото и забило се в рамото му парче стъкло. Ферик погледна към Ксандър, кимна в знак на благодарност, като едновременно с това го насърчи да се върне към стълбата. Три минути по-късно двамата стояха от двете страни на по-далечната врата в очакване преследвачът им да се върне.

За Ксандър минутите се точеха като столетия. Той беше като смазан от мисълта, надвила и пулсиращото му рамо, измръзналите му и оглушали уши, измръзнало лице, че може и да не оцелее след поредния сблъсък. Никога до този момент не бе имал време да разсъждава над ходовете си, над действията си. Никога. А мисълта беше онова, което правеше ситуацията непоносима. Само отвори вратата! Връхлети върху мен, разпори ми гърлото, каквото искаш! Само го направи, не го отлагай! Но вратата си оставаше затворена, равнодушна към паниката, сграбчила Ксандър.

Ферик го бе поставил от дясната страна, безмълвно споразумение да послужи като примамка, която да превърне преследвача им в дивеч. Ферик щеше да изчака и да го нападне отзад. И двамата бяха наясно, че при Състоянието, в което беше ръката му, той имаше нужда от начално предимство. Зората вече бе започнала да си пробива път към хоризонта; студеното сияние на оранжев ден си пробиваше път през гъстата мъгла, като осигуряваше на двамата по-ясно поглед върху платформата.

Вратата рязко издрънча и се удари в стената; едрата фигура внезапно изпълни празните й очертания. Реакцията му при вида на Ксандър беше мигновена — ръцете моментално се протегнаха в бойна стойка; гърбът му остана незащитен и Ферик се хвърли върху него. Реакцията обаче на мъжа беше изненадващо светкавична; той мигновено ритна назад с единия крак и улучи дребния мъж в гърдите, като го запрати върху стоманената стена. Той удари с не по-малка сила Ксандър в челюстта, който рухна на колене, преди да събори окончателно Ферик с удар в ребрата. Ксандър с усилие се надигна на крака, като си даваше сметка, че мъжът нанасяше безжалостни удари в гърдите на Ферик. Влакът направи ляв завой, запращайки Ксандър върху гърба на мъжа.

Това се оказа достатъчно да изгуби равновесие и да се хване за тялото на Ферик, за да не падне, докато и тримата връхлетяха върху вратата на купето. Внезапно кракът на мъжа се повдигна, стоварвайки се върху слабините на Ксандър; мигновената агония запрати учения на пода, а калъфът на компютъра шумно падна върху платформата.

Ксандър усети как съдържанието на стомаха му се надига в гърлото, докато събираше в себе си сила на волята, за да се добере до калъфа. Беше се доближил в опасна близост до ръба, с вкопчена в долното стъпало на стоманената стълба ръка. Над него се бе изправил мъжът с омекналото тяло на Ферик в ръцете си, чиято окървавена глава се люшкаше безпомощно насам-натам. С късо движение мъжът се изви и захвърли Ферик в празния мрак. Миг по-късно Ксандър усети как стоманата започва да се изплъзва от пръстите му.

Рейндж роувърът се бе оказал пълна изненада. Като се имаше предвид любовта на Седжуик към скъпи костюми, Сара бе очаквала лимузина или поне последен модел мерцедес пред хотела. Вместо това Джордж бе скочил от кабината на роувъра, за да й помогне да се качи. Тя беше облякла тъмни панталони, семпло сако и памучна фланелка. След като трябваше да играе ролята на покорна пионка на Айзенрайх, от нея се очакваше и да се облича по съответния начин. Елегантно, но практично, достатъчно, за да направи необходимото впечатление, достатъчно, за да съответства на профила, който без съмнение бяха видели у нея.

Почти час след началото на пътуването Сара разбра защо бяха избрали роувър за транспортно средство. Пътят се провираше нагоре през възвишенията, а подобното на камионетка превозно средство вземаше острите завои и разбит път относително спокойно. Пет минути по-рано се бяха отклонили от главния път, ако този израз подхождаше. Голямото ранчо на Тайг се появи върху немного отдалечен хребет, окъпано в светлини. С приближаването им къщата започна да наподобява някаква композиция от нахвърляни хаотично правоъгълници, всеки притискан от безкрайни стъклени, простиращи се до тавана, плоскости, прозорци, които придаваха на всеки ъгъл замайваща гледка на търкалящи се на всички страни хълмове. В северна и западна посока дърветата достигаха до покрития с чакъл път, а останалите се оттегляха до подножието на планината в нащърбена ивица от листа и клони. Тайг явно се наслаждаваше на уединеността си в планинското си убежище, почти недостъпно за неканени гости.

Роувърът пое по тясна алея, която граничеше с безукорна градина от подстригана трева, очевидна следа от ред сред иначе дивото обкръжение. Дори и тук хората на Айзенрайх изпитваха необходимост да демонстрират контрола си.

Автомобилът спря на най-високата точка; входната врата беше само на няколко крачки от пътя. Джордж се плъзна от седалката, заобиколи автомобила и протегна ръка на Сара да слезе. Час и четвърт, доставка врата до врата. Изглеждаше дори още по-отдалечено. Той я остави в подножието на стъпалата и се върна на кормилото, за да вкара колата в някакъв невидим гараж. Останала сама, Сара се наслади на гледката за един кратък момент, преди да поеме по първото стъпало надолу. В това време вратата се отвори и на прага й застана Седжуик.

— А, госпожице Трент — каза той, отваряйки широко вратата. — Наслаждавате се на планинския въздух. Често това е първото нещо, което правя и аз при завръщането си.

— Тук е красиво — отвърна тя, като мина през вратата и покрай него, озовавайки се в открито фоайе, хлътнала всекидневна точно зад него. Студеният нощен въздух беше заместен от мириса на горяща борина. В центъра на стаята се издигаше камина, наподобяваща преобърната фуния, чак до извисяващия се катедрален таван на шест метра над главите им. От дясната им страна, обрамчен на изпъстрения със звезди прозорец, стоеше Антон Вотапек с вдигната към нея чаша.

— Добър вечер, госпожице Трент.

Преди да успее да отговори, втори мъж, доста по-едър, с широка гръд и дебели пръсти, се появи иззад голямото пиано от лявата й страна.

— Страхувам се, че не сме представени. — Той пристъпи в центъра на стаята и се усмихна. — Казвам се Джонас Тайг и съм чувал доста неща за вас.

— Какви ми ги дрънкаш, имбецил такъв! — Гласът изпращя, но не смущенията по трансатлантическия кабел бяха причината за това. На другия край на връзката гневът заплашваше да изригне всеки момент. Плешивият великан побърза да отдръпне слушалката, преди да е експлодирала в ухото му. — Какво ти беше наредено, Паоло? Да ги убиеш и двамата? Не! Ти беше изрично предупреден да не го правиш.

— Ерик също загина. Сигурно не са му оставили никакъв шанс…

— Оставили шанс? Опитваш се да ме убедиш, че един сто и петдесет килограмов мъж е бил принуден да ги убие и двамата? Що за величайша глупост е това? — По линията се разнесе звук от задавена кашлица, преди тирадата да продължи: — А ръкописът, бележките?

— Ръкописът ли?

— Книгите, книгите! Ти изобщо в час ли си, Паоло?

— О, ръкописът, книгите, да. — Мъжът бързо заговори, опитвайки се да отбие атаката. — Трябва да са паднали от влака заедно с тях. Докато стигна до колата, нямаше и следа от тях.

— Докато стигнеш до… — Нов спазъм от кашлица се разнесе в слушалката. — Вие не сте били заедно?

— Аз… ние… не, срещнахме се в центъра…

— Достатъчно. — Умореният глас успя да се овладее. — Ти трябваше да пазиш Джаспърс, а сега… — В гласа на стареца се промъкна неподправена мъка. — Ти ме разочарова извънредно. — Линията замлъкна за няколко секунди, докато умореният старец събере сили да обмисли следващия ход. — Трябват ми тези бележки, Паоло. Трябва да знам до какво се е добрал. Сега ще трябва да… — Старецът рязко спря. — Слизай от влака и се връщай във Волфенбютел. Увери се, че там всичко е почистено както трябва.

— Ами Ерик? А другият мъж? Джаспърс?

— Слизай от влака и прави каквото ти казвам! — Отровата се завърна в гласа на стареца. — Ще изпратя някого да почисти кочината след теб.

И затвори телефона. Паоло Вестути рухна на седалката. Никога до този момент не беше чувал стареца да изпада в такъв гняв, нито да кашля толкова раздиращо. Но той щеше да изпълни онова, което му беше наредено. Както винаги го бе правил. Цяла седмица да го следи и накрая да го изтърве. Вестути затвори очи. Пред него отново изплува картината на двамата мъже, падащи от платформата: огромната фигура на Ерик разкъсва верижния парапет и Джаспърс, вкопчен в огромния му врат. Жестоката картина не искаше да напусне съзнанието му, нито спомена за безсилието му, докато отвори вратата, и после как напразно се взира надвесен в мрака, с бесния вятър, принуждаващ го да потърси безопасността на вагона.

Той щеше да бъде накаран да изкупи греха си. Беше сигурен в това.

Сара се втренчи в изненадания поглед на Вотапек; очите й все пак останаха под контрол. Тя се обърна към най-малко познатия й член на триото.

— Аз също съм чувала доста неща за вас, господин Тайг. — Седжуик протегна ръка към стъпалата. — Данаил в леговището на лъва ли? — попита тя.

— Данаил ли? — Седжуик се усмихна докато следваше Сара във всекидневната. — Едва ли, госпожице Трент. Не ми изглеждате от хората, които призовават Господ, за да ги спаси. А ние… — Той спря на бара, взе две чаши за шампанско, като й подаде едната не сме животни.

— Не сме Богове, Лари — обади се Вотапек, — един Бог. С главно Б. За това е искал Данаил да умре, за неговия единствен Бог. Права ли съм, госпожице Трент?

Сара взе чашата и се усмихна на най-дребния от мъжете.

— Мисля, че е оцелял. Това беше според мен смисълът на притчата.

Прямотата й имаше желания ефект. Вотапек и Седжуик се спогледаха и се разсмяха; Тайг, макар и доста по-вглъбен, също се присъедини с малко закъснение. Сара се премести до прозореца. Тя вече почти не се съмняваше, че мъжете на Айзенрайх вече я бяха приели като своя.

Игривият им тон, опитът им да предразположат новия сътрудник — всичките уловки, внушаващи самочувствие и самоотдаване. И въпреки всичко тя ясно усещаше някакво безпокойство. Това бяха мъжете, готови да хвърлят страната си в хаос, изгарящи от желание да отгледат нова порода хора — програмирана порода — от деца във вакуума, който щяха да създадат. Леката размяна на реплики и шампанското едва ли изглеждаха подходящи за тази цел.

Сара погледна през прозореца. Стаята под него стърчеше над стръмния склон на хълма. Склонът преливаше в гъст шубрак от дървета и растения, най-горните окъпани в сиянието, излъчвано от скрита колона от светлини.

Сара се зачуди дали това беше предназначено да осветява гледката, или да подпомага наблюдението на най-гъсто камуфлирания достъп до къщата.

— Колко често провеждате тези свои срещи? — попита тя, докато се придвижваше до камината, за да си избере дебело кресло.

— Мисля, че тези въпроси могат да почакат до вечерята — каза Седжуик, като допълни чашата на Вотапек и се обърна към Тайг: — Една ми е достатъчна. — Той се усмихна, а след това се обърна към Сара: — Айзенрайх винаги предпочита някоя добре приготвена риба и някакъв артишок. Предполагам, че пъстървата е любимата ви риба, госпожице Трент.

Тайг се бе настанил на кожен диван в дъното на стаята, което представляваше повече прозорец, отколкото стена, с не по-малко зашеметяваща гледка към околните възвишения. Краката му бяха преметнати един върху друг, а ръцете му придържаха чашата върху коляното. Сара го изгледа: замислена фигура, далеч от мъжа, описван в досието, което беше прочела по-рано същата вечер.

— Антон много си пада да вади на показ дребните ми недостатъци. — Усмивката на Седжуик не предизвика никаква реакция. — Един Бог? На мен ми се струва, че гърците и римляните са били далеч по-разумни — те са имали стотици богове, които да им изпълняват командите.

— Да изпълняват командите им? — Вотапек се изсмя. — Не се ли предполага да бъде точно обратното? Ние да изпълняваме Божиите повели или нещо от този род?

— Лари наистина има подход, който прави обичайната интерпретация да изглежда донякъде наивна — вмъкна се Тайг, повече заради Сара, отколкото заради Вотапек.

Сара забеляза колко различен изглеждаше Тайг от телевизионния си имидж. Никакви нескопосни афоризми. Това беше мъж, който владееше до съвършенство речта си.

— Не наивен, Джонас. Рудиментарен може би, но не наивен. — Беше ред на Седжуик да коригира съмишленика си. — Монотеизмът е съумял да ни държи в желязната си хватка в продължение на последните две хиляди години. Това обаче, което все пропускаме да запомним, е, че религията е инструмент, средство за…

— Контрол. — Вмъкването на Сара причини моментно затишие; никой от мъжете не беше готов с отговор. Сара задържа погледа си върху Тайг, последният от триумвирата, който донякъде беше по-неотразим от останалите.

— Точно — усмихна се Седжуик след няколко секунди.

Тайг изглеждаше не по-малко очарован от Сара и не отделяше погледа си от нея.

Една плъзгаща се врата внезапно се отвори, откривайки красиво подредена маса.

— Ще продължим темата след рибата.

Сара се изправи и ги поведе по стъпалата. В ъгъла Джордж стоеше търпеливо.

Пазачът махна на Стайн да влиза. Размяната беше обичайна за късния час, няколко усмивки, приятелска забележка за опасностите от работата до късно, преди Боб да тръгне по широкия коридор и после в асансьора. Той се заслуша за миг, докато излизаше на шестия етаж, за да се увери, че охраната е приключила с нощната си обиколка. После пристъпи наляво и мина тихо покрай кабинета на О’Конъл. Дебелите матови стъкла, които изпълваха рамката на вратата, отразяваха редицата халогенни лампи, намалени за този час на нощта. Светлината никога не се включваше на пълна мощност и придаваше на кремавите стени равномерно зловещо сияние.

Боб стигна до кабинета си, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата към хаоса, който беше оставил преди по-малко от осемнадесет часа. Той подхвърли ключовете върху малка, обшита с кожа, масичка за краката, една от малкото области в кабинета му, незатрупана с книжа, и отиде до бюрото си. Включи халогенното си осветление, приклекна и започна да набира комбинацията върху циферблата на сейфа си, чиято повърхност осигуряваше допълнително пространство за стари книжа, чашки от кафе и полупразни торбички със сандвичи.

Прилежно подредените документи във вътрешността на сейфа бяха рязък контраст с хаоса в кабинета. Вътре търпеливо чакаха три кафяви папки. Боб започна да прелиства втората купчина, преди да измъкне едно дебело досие с надпис: „Само за упълномощен персонал“, напечатан с дебел шрифт през средата. Той се настани удобно на стола и запрелиства първите страници — скорошната история на Сара: непроницаем раздел за посттравматичен синдром, който не даваше никакъв ключ към жената, с която току-що се бе разделил. Той направи само една кратка пауза, преди да се върне към раншните си години в Лангли.

Тъкмо прехвърляше една страница, когато усети, че нещо не беше наред. Вгледа се в страницата, като се опитваше да разбере какво точно става, когато проумя, че страниците просто лепнеха една към друга заради статично електричество, което затрудняваше прелистването им. Ксерокс. Някой е копирал тези страници. Той беше сигурен, че хартията бе запазила електрическите заряди, които генерира върху нея силен източник на светлина. Спря и огледа подредените документи в сейфа.

Някой по някакъв начин се бе добрал до досието; някой, по някакъв начин бе успял да се вмъкне в кабинета му, в сейфа му — чиято комбинация той променяше всяка седмица — и бе оставил всичко по местата му, като бе съхранил дори и разположението на втората купчина.

Всичките му мисли за собствената му уязвимост изхвърчаха в миг, когато си спомни за Сара и непосредствеността в гласа й: „В онези страници аз съм всичко, което те ненавиждат, и от което се боят. Аз съм гласът на разума.“ Той погледна часовника си. Три без десет. Или дванайсет без десет в Сан Франсиско. Тя вече бе заминала. Тя беше с тях. И те имаха цялата информация, от която се нуждаеха.

Не му оставаше нищо друго, освен да седне. Гърдите го пронизваха от болка при всяко поемане и издишване на въздух, раменете му пламтяха от напрежението, но усещаше всичко: силния вятър, слънцето върху лицето си, свития си стомах, в който гладът започваше да измества страха. Лявата му ръка висеше, а дясната отново стискаше калъфа; чудото отпреди десетина минути все още изглеждаше като размазано в спомените му.

Ксандър се опита да навърже нещата подред. Спомни си как ръката му се бе изплъзнала от стъпалото, как нечия огромна ръка го бе сграбчила за китката и го бе издърпала назад, а другата му ръка бе намерила дебелия изпънат врат на едрия мъж и се бе вкопчила в него, само за да прехвърли теглото към него и през това време двете тела бяха излетели от платформата. Как веригата се бе озовала под дланта му, той никога не разбра, но железните звена по някакво чудо бяха спрели ръката му и той се бе вкопчил в тях, докато през това време тялото му се бе изплъзнало от платформата, залепвайки в хоризонтално положение към долната част на вагона; мъжът бе профучал покрай него и бе изчезнал в мрака. Краката му бяха открили някаква опора и го поддържаха в хоризонтално положение, достатъчно, за да му придадат сила да се придърпа по веригата обратно към платформата.

И в този момент бе станало чудото. Ръцете му, вече неспособни да изпитват повече болка, бяха започнали да се плъзгат по веригата. Тялото му беше прекалено голямо съпротивление за вятъра. И тогава иззад ръба на платформата се бяха подали две ръце, които го придърпаха обратно към живота. Ксандър рухна върху желязната повърхност и вдигна поглед да види спасителя си. Чудотворецът беше лице с окървавена и разръфана плът, разпрана дясна буза, от която надзърташе оголена кост, тялото — купчина окървавени дрехи, а всяко вдишване оголваше открита рана със счупено ребро. Лишено и от последните жизнени сили, тялото бе рухнало назад с подгънати крака, а главата бе издрънчала върху стената като стомана.

Един агонизиращ Ферик с компютърния калъф до себе си.

Партньорът му седеше клюмнал в набъбваща локва от кръв и разкървавена уста, жадно поглъщаща въздуха, докато Ксандър пълзеше към него.

Ксандър пропълзя платформата и се пресегна за дръжката на вратата на вагона. Когато се изправи, подпря гръб върху дебелата стомана. Забравяйки болката, той посегна към Ферик и калъфа и ги довлече вътре; вратата хлопна след като положи главата на Ферик в скута си. Двамата седяха мълчаливи; минутите бавно връщаха съзнанието на Ферик, докато през това време Ксандър опипваше всеки крайник — боляха го адски, но нямаше нищо счупено. Ферик обаче оставаше неподвижен, а дишането му ставаше все по-хаотично; капчици кръв започнаха да обагрят дъха му.

Ксандър притисна към себе си дребната потрошена фигура на мъжа, който още веднъж бе спасил живота му. Този път щеше да е последен. Нямаше сълзи. Само гняв и самопрезрение, докато дишането на Ферик започна да се успокоява. Гъргорещ звук се надигна от гърлото му. Думите започнаха да се изтръгват с хъркане от устата му.

— Добери се до Ню Йорк… Сара… номер за контакт… в раницата ми… — Той се разкашля, цялото му тяло се разтърси от шока, от устата му рукна вече гъста струя кръв. — Хвърли ме… от влака. — Гърбът му се изви на дъга; последните думи бяха произнесе с огромни усилия. — Те очакват… да открият тялото ми. — Той вдигна ръка към рамото на Ксандър и го стисна силно, а после пръстите му се отпуснаха. Миг по-късно главата му клюмна безжизнено.

Ксандър притискаше безжизненото тяло в прегръдките си. Върху платформата слънцето хвърляше отблясъци. Покрай влака прелитаха поля, а вятърът не спираше да го удря в лицето. Той пусна тялото с втренчени пред себе си очи; не искаше да гледа как Ферик се стоварва върху земята покрай релсите.

Намери Сара. Това беше единствената мисъл, която владееше съзнанието му.

Към следващата част или към съдържанието

Джонатан Раб Теория на хаоса (7)

Метаданни

Данни

Теория на хаоса

Информация

История

Сваляне / Връзки

6

Джонатан Раб
Теория на хаоса (7)