Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mutation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Коала“, 2005


Медицината лекува, лъжата убива.

„Как смеете да си играете така с живота!“

Мери Шели

Франкенщайн, 1818

* * *

ЕНЕРГИЯТА напираше в милионите неврони още от първия миг на формирането им преди шест месеца. Нервните клетки пращяха от токове и неотклонно стимулираха достигането на предстоящия галваничен праг. Разклоняването на дендритите в нервните клетки и в поддържащите микроглии нарастваше в геометрична прогресия със стотици хиляди нови синаптични връзки, възникващи всеки час. Беше също като в ядрен реактор, достигнал критична маса — на ръба на взрива.

И най-сетне се случи! Прагът бе достигнат и преминат. Микроскопични снопове електрически разряди се разпростряха мълниеносно като буен, опустошителен огън из сложната мрежа от синаптични връзки, и възбудиха цялата маса. Вътреклетъчните мехурчета изляха навън своите невротрансмитери и невромодулатори, повишавайки нивото на възбуда до ново критично равнище.

И от цялата тази сложна микроклетъчна активност изплува една от мистериите на Вселената — съзнанието! За пореден път мисълта се роди от материята. Съзнанието бе инструментът, който осигури основа на паметта и разбирането; а също на боязънта и ужаса. Съзнанието донесе бремето на познанието за възможната смърт. Но до този момент в роденото съзнание все още нямаше осъзнаване. Осъзнаването бе следващо по ред и то скоро дойде.

ПРОЛОГ
11 октомври, 1978 г.

— О, Боже! — изпъшка Мери Милман и стисна чаршафите с две ръце. Болката в долната част на корема и започваше отново, разпространявайки се бързо в слабините и кръста и като стрела от нажежена стомана. — Дайте ми нещо за болката! Моля ви! Не мога да го изтърпя! — извика тя.

— Мери, справяш се чудесно — произнесе спокойно доктор Стедман. — Само продължавай да дишаш дълбоко. — И той си сложи гумените ръкавици.

— Не издържам повече — извика тя дрезгаво и се обърна на другата страна, но това не и донесе никакво облекчение. С всяка секунда болката се засилваше. Тя задържа дъха си и инстинктивно стегна всичките си мускули.

— Мери! — Гласът на доктор Стедман прозвуча строго, докато хващаше ръката и. — Не бързай! Не мога да направя нищо, докато нямаш достатъчно разкритие. Това може да нарани бебето!

Младата жена отвори очи и се опита да отпусне тялото си. Дъхът и излезе като измъчено стенание.

— Не мога да направя нищо — изхленчи тя през сълзи. — Моля ви, не издържам. Помогнете ми! — Думите и се изгубиха в последвалия вик.

Мери Милман беше двайсет и две годишна секретарка, която работеше в един магазин в центъра на Детройт. Когато беше видяла обявата за износваща майка, идеята за парите, които щеше да получи, и се бе сторила като неочакван късмет — идеален начин най-сетне да изплати безкрайните дългове, направени през дългото боледуване на майка и. Но тъй като не беше забременявала, нито пък бе гледала някога раждане, освен по филмите, тя нямаше и най-отдалечена представа какво и предстои. В този момент не можеше да мисли за трийсетте хиляди долара, които щеше да получи, когато всичко свършеше, цифра много по-голяма от действащото възнаграждение за износване на бебе в Мичиган, единственият щат, където можеше да се осиновява дете преди раждането. Тя си помисли, че ще умре.

Болката достигна максимума и остана там. В промеждутъка Мери успя няколко пъти да си поеме дъх.

— Имам нужда от инжекция против болката — произнесе тя с известна трудност. Устата и беше суха.

— Вече ви направихме две — отвърна доктор Стедман. Вниманието му бе заето от това да свали ръкавиците и да ги замени с нов, стерилен чифт.

— Не ги усещам — простена Мери.

— Може би не когато контракцията е най-силна, но само преди няколко минути вие спяхте.

— Спала съм? — Мери погледна за потвърждение Марша Франк, жената, която щеше да осинови бебето и която нежно бършеше челото и със студена, влажна кърпа. Марша кимна. Усмивката и беше сърдечна и съчувстваща. Мери я харесваше и и беше благодарна, че беше настояла да присъства на раждането. Семейство Франк бяха поставили това като условие в договора, въпреки, че Мери не беше особено въодушевена бъдещият баща да присъства, тъй като непрекъснато и даваше нареждания.

— Не забравяйте, че у бебето отиват всички лекарства, които вие пиете — произнесе той сега остро. — Не можем да излагаме на риск живота му единствено за да облекчим болката ви.

Д-р Стедман хвърли на Виктор Франк бърз поглед. Мъжът беше на ръба на нервите си. Според д-р Стедман Франк беше възможно най-лошият бъдещ родител, който той някога бе виждал в родилната зала. Най-удивителното беше, че самият Франк бе лекар и имаше акушерска практика, преди да започне да се занимава с изследователска работа. При такъв опит това определено не го показваше по най-добрия начин. Една дълга въздишка отново върна вниманието на доктора към Мери.

Гримасата, която бе изкривила лицето и, бавно се стопи. Явно контракцията бе отминала.

— Добре — каза д-р Стедман и махна с ръка на сестрата да смъкне чаршафа, който покриваше краката на родилката. — Да видим какво става. — И той се наведе над леглото.

— Може би трябва да направим ултразвук — предложи Виктор. — Не мисля, че има особено голям напредък.

Д-р Стедман го изгледа:

— Д-р Франк! Ако нямате нищо против… — Той не довърши изречението, надявайки се, че тонът показва раздразнението му.

Виктор Франк отвърна на погледа му и Стедман внезапно осъзна, че мъжът е ужасен. Лицето му беше бяло като порцелан, цялото покрито със ситни капчици пот. Може би едно износване беше невероятно напрежение дори и за лекар.

— О! — възкликна Мери. — Разливащата се по леглото течност върна вниманието на д-р Стедман отново към пациентката му. За миг той забрави Франк.

— Спука се мембраната — каза той. — Това е съвсем естествено, както обясних преди. Да видим докъде стигнахме с бебето.

Мери затвори очи и усети пръстите му вътре в себе си. Отпусната върху напоените с изтеклите и води чаршафи, тя се почувства унизена и уязвима. Напомни си, че го прави не само заради парите, а и за да донесе щастие на една семейна двойка, която не можеше да има други деца. Марша бе толкова сладка и убедителна. Сега тя се питаше дали бе постъпила правилно. Но последвалата контракция я прониза отгоре до долу и прекъсна мислите и.

— Добре, добре — възкликна д-р Стедман. — Много добре, Мери. Наистина много добре. — Той свали ръкавиците си и ги хвърли настрани. — Главичката на бебето се показва и разкритието се увеличава. Добро момиче! — Той се обърна към сестрата: — Нека да я преместят в родилната зала.

— Сега вече мога ли да получа лекарство? — попита Мери.

— Веднага щом влезем в родилната зала — каза д-р Стедман бодро. Той почувства облекчение. След миг усети една ръка върху рамото си.

— Сигурен ли сте, че главата не е твърде голяма? — попита Виктор рязко и дръпна д-р Стедман настрана.

Д-р Стедман усети треперенето на ръката, която продължаваше да стиска рамото му. Той се пресегна и се освободи от хватката.

— Казах, че главичката се показва. Това означава, че е минала през таза. Сигурен съм, че си го спомняте.

— Сигурен ли сте, че главичката се показва? — попита Виктор.

Вълна на негодувание заля д-р Стедман. Беше готов да избухне, но видя, че мъжът трепери от страх. Преглъщайки яда си, той каза само:

— Главичката се показва. Сигурен съм. — След което добави: — Ако това ви тревожи, може би ще е по-добре да отидете в чакалнята.

— Не бих могъл — натърти Виктор. — Трябва да го издържа до края.

Д-р Стедман го погледна. От първата им среща той бе останал с малко странно чувство за този човек. До известно време приписваше безпокойството на Франк на необичайността на ситуацията, но тук определено имаше и нещо друго. Д-р Франк беше нещо повече от разтревожен баща. „Трябва да го издържа до края“, бе доста странен коментар за един бъдещ баща. Беше прозвучало така, сякаш бе своего рода мисия, а не щастливо та дори и травмиращо — събитие, в което са замесени човешки същества.

Марша усещаше смътно странното поведение на съпруга си, докато следваше носилката с Мери по коридора към родилната зала. Но беше до такава степен погълната от раждането, че не можеше да се фокусира върху него. С цялото си сърце желаеше тя да е на мястото на Мери в болничното легло. С радост би посрещнала болката, макар раждането на сина и Дейвид преди пет години да бе завършило с голям кръвоизлив и да се бе наложила спешна хистеректомия[1], за да спасят живота й.

Тя и Виктор толкова отчаяно искаха второ дете. Откакто не бе в състояние да ражда, те непрекъснато обмисляха вариантите. След известно обсъждане се спряха на оплождане ин витро и износване от друга жена. Марша бе щастлива от споразумението и доволна, че още преди раждането детето ще е тяхно съвсем законно, макар, че би дала всичко, за да износи сама това дългоочаквано бебе. За миг си помисли как ли Мери ще понесе раздялата си с него. Точно затова беше благодарна на мичиганския съд.

Докато сестрата возеше леглото с Мери към родилната зала, Марша каза нежно:

— Справяш се чудесно. Почти свърши.

— Да я обърнем настрана — обърна се д-р Уайтхед, анестезиологът, към сестрата. След това хвана ръката на Мери и каза: — Сега ще ви дам епидуралния блок, за който говорихме.

— Не мисля, че съм съгласен — приближи се Виктор. — Особено пък, ако се каните да използвате седалищен метод.

— Д-р Франк — произнесе строго д-р Стедман, — имате избор: или спирате да се месите, или напускате залата. Изберете си. — Беше му писнало. Бе се съгласил с някои от предложенията на Франк, като например провеждането на всички познати предродилни тестове, включително и амниоцинтеза. Дори беше позволил на Мери да взема един антибиотик, цефалоклор, в продължение на три седмици в ранните месеци на бременността и. Професионално изобщо не смяташе, че всичко това се налага, но се бе съгласил, защото д-р Франк настояваше и защото статусът му на бъдещ баща правеше ситуацията необичайна. И понеже Мери не възрази, казвайки, че това е част от уговорката, той се съгласи. Но това беше по време на бременността. Раждането беше друга история и д-р Стедман не се канеше да прави компромиси с методологията си заради някакъв колега-неврастеник. Що за медицинска практика беше минал Франк, питаше се той. Сигурно би издържал стандартните текущи процедури. Но тук той оспорваше всяка от заповедите на Стедман и на всяка крачка изказваше различно мнение.

В продължение на няколко дълги секунди Виктор и д-р Стедман стояха и се гледаха. Виктор стисна юмруци и за един кратък миг Стедман си помисли, че се кани да го удари. Но мигът отмина и Виктор се потътри към ъгъла, където остана да стои все тъй неспокоен.

Сърцето му биеше силно и той усети неприятно чувство в корема. Моля те, нека бебето е нормално! — молеше се той на ум. Очите му бяха пълни със сълзи, когато погледна към жена си. Тя искаше второ дете толкова много. Усети, че отново започва да трепери. Не трябваше да го правя. Но те моля, Господи, нека с това дете всичко да е наред! Погледна към часовника. Голямата стрелка пъплеше отчайващо бавно по циферблата, сякаш бе залепнала. Запита се колко ли време още можеше да издържи напрежението.

Опитните ръце на д-р Стедман поставиха упойката за секунди. Марша хвана ръката на Мери, усмихвайки и се окуражаващо, докато болката утихна. Следващото нещо, което Мери осъзна беше, че някой я буди и и казва, че е време да напъва. Втората фаза на усилието премина бързо и гладко и в 6:04 след обяд Виктор Франк Джуниър бе роден.

* * *

Виктор стоеше точно зад д-р Стедман в момента на раждането, затаил дъх, опитвайки се да види колкото се може по-добре. Когато бебето излезе на бял свят, той бързо го огледа отгоре до долу, докато д-р Стедман клампираше и режеше пъпната връв. След това Стедман го подаде на чакащите педиатри, които Виктор последва до отделението за новородени. Там го сложиха да легне и започнаха да го преглеждат. Виктор усети вълна на облекчение. Детето беше нормално.

— В отлично състояние е — извика педиатърът.

— Браво — отвърна д-р Стедман, зает изцяло с Мери и след родилните процедури.

— Но той не изплака — обади се Виктор. Съмнението замъгли еуфорията му.

Педиатърът леко потупа стъпалата на бебето, после разтри гръбчето му. Новороденото оставаше все тъй безмълвно.

— Да, но диша добре — отвърна той и се зае да изчисти носа на бебето.

— Може ли? — попита Виктор, приближавайки се.

— Само да не настине.

Той предпазливо се пресегна и взе Виктор Джуниър. Държеше го с две ръце пред себе си. Беше красиво бебе с удивително руса коса. Кръглите, розови бузи придаваха на лицето му живописен ангелски облик, но далеч по-странното в него бяха ярките сини очи. Когато Виктор погледна в дълбините им, той осъзна шокиран, че бебето отвръща на погледа му.

— Красив е, нали? — произнесе Марша зад рамото му.

— Прекрасен е — съгласи се той. — Но откъде е тази руса коса? И двамата сме кестеняви.

— До петгодишната си възраст съм била руса — каза Марша и се протегна да докосне розовата кожа на бебето.

Виктор гледаше озареното от любов лице на жена си. Тя беше с тъмнокестенява коса, тук-там прошарена от сребристи нишки. Очите и бяха сиво-сини, а чертите — деликатно изваяни. Те напълно контрастираха със закръглените черти на бебето.

— Погледни очите му — каза Марша.

Виктор отново насочи вниманието си към детето.

— Невероятни са, нали? Готова съм да се закълна, че преди минута гледаше право в мен.

— Приличат на скъпоценни камъни — прошепна Марша.

Виктор обърна бебето към жена си, но забеляза, че то задържа очите си върху него! Тяхната синя дълбочина беше толкова студена и блестяща като лед. Неочаквано го побиха тръпки от страх.

* * *

Семейство Франк се изпълниха с чувство на триумф, когато Виктор отби автомобила си по разбития каменен път, който водеше към обкованата им с дъски селска къща. Всичките безпокойства и страдания на ин-витро оплождането си струваха. Търсенето на подходяща майка, която да износи детето и потискащите пътувания до Детройт бяха дали резултат. Те имаха дете и сега Марша го люлееше в ръцете си, благодарейки на бога за този дар.

Тя погледна навън точно когато колата вземаше последния завой. Подръпна края на одеялцето и вдигна детето нагоре, за да му покаже неговия дом. Сякаш разбирайки, Виктор Джуниър се взря през предното стъкло към приятната, но непретенциозна къща. Той примигна, после се обърна и сякаш се усмихна на Виктор.

— Май ти хареса, а, Тигърче? — произнесе Виктор игриво. — Само на три дни е, а бих се заклел, че ще ми проговори, ако можеше.

— И какво щеше да ти каже? — усмихна се Марша, докато смъкваше Ви Джей надолу. Бяха му дали този прякор, за да го разграничат от баща му, Виктор Старши.

— Не знам — отвърна съпругът и и спря бавно пред входната врата. — Може би, че иска да порасне и да стане лекар като стария си баща.

— О, за бога — извика Марша, отваряйки вратата.

Виктор скочи да и помогне. Беше чудесен, кристално-ясен октомврийски ден, изпълнен със слънце и мека, полегата светлина. Дърветата зад къщата преливаха във великолепието на есенните цветове; алени кленове, ръждиво-оранжеви дъбове и жълти брези — едни от други по-красиви. Когато стигнаха до алеята, входната врата се отвори и Джанис Фей, бавачката, която живееше у тях, изтича надолу по стълбите да ги посрещне.

— Покажете ми да го видя — помоли тя и застана пред Марша. После ахна от възхищение и вдигна ръка към устата си.

— Какво мислиш? — попита Виктор.

— Като ангел е — прошепна тя и поклати глава. — Прекрасен е… Струва ми се, че никога не съм виждала такива сини очи. — И протегна ръце: — Дайте да го подържа. — Тя го пое нежно от Марша и го залюля напред-назад. — Определено не очаквах руса коса.

— Нито пък аз — засмя се Марша. — Мислехме си, че ще те изненадаме както той изненада нас. Това идва от моя род.

— О, разбира се — подкачи я Виктор. — Има много русокоси в рода на Чингиз хан.

— Къде е Дейвид? — попита Марша.

— Вътре, в къщата — каза Джанис, без да отлепя очи от лицето на Ви Джей.

— Дейвид! — извика Марша.

На прага се появи малко момче, което държеше в ръка изтъркано плюшено мече. Беше слабичко петгодишно дете с тъмна, къдрава коса.

— Хайде, ела да видиш малкия си брат!

Дейвид покорно излезе и се присъедини към въодушевената група.

Джанис се наведе и му показа новороденото, но когато Дейвид го погледна, смръщи нос:

— Мирише на лошо.

Виктор се засмя, а Марша го целуна и му каза, че когато Ви Джей стане малко по-голям и той ще мирише хубаво като Дейвид.

Марша взе Ви Джей от бавачката и вдигна очи към къщата. Джанис въздъхна. Беше толкова хубав ден. Тя обичаше малките бебета. По едно време усети, че Дейвид я хваща за ръката и се обърна към него. Момчето я гледаше тъжно.

— Иска ми се това бебе да не беше идвало — прошепна то.

— Ш-ш-ш-т, тихо — каза нежно Джанис и го прегърна. — Това не е най-приятният начин да реагираш. Той е само едно мъничко бебче, а ти си голямо момче.

Като се държаха за ръце, те влязоха в къщата в момента, в който Виктор и Марша изчезнаха по стълбите в новообзаведената детска стая на горния етаж. Джанис поведе Дейвид към кухнята, където бе започнала да приготвя вечерята. Момчето седна на един кухненски стол и сложи плюшеното мече на друг стол отсреща.

— Кого повече обичаш — мен или бебето? — обърна се той към Джанис, която стоеше до мивката.

Тя пусна зеленчуците, които миеше и го вдигна на ръце. Допря чело до неговото и каза:

— Обичам те повече от всичко на този свят.

Никой не подозираше, че им остават само още няколко години живот.

Бележки

[1] Оперативно отстраняване на матката. Б. пр.