— Неуспелият пуч в Йордания. По време на малката война на Буш. — Артър Причард вдигна поглед от бюрото си. — Кой се занимаваше с това, преди който и да е от нас да види задаването му? — Продълговатото лице и буйните му вежди неизменно създаваха впечатлението за разгневен щъркел, готов да атакува.

— Пучът ли? — попита мъжът, седнал срещу него, внезапно проумял, че Причард говори на него. — Не, Артър. Знаеш, че това не е възможно.

Причард кимна с финеса и грацията на жител на Нова Англия.

— Вярно. И въпреки това…

Той не завърши изречението; това беше любимата му тактика. Продукт на висшите училища и съответните клубове, Причард беше всичко друго, но не и тъп бял англо-саксонски протестант, когото семейството му и приятелите му се бяха опитвали да култивират. Когато във възрастта на четиридесетте, ерген и съвсем наясно, че няма кой знае на какво да разчита през оставащите му тридесетина години в авторитетната фирма „Дигби и Комбс“, той си бе размърдал задника и бе подал документи за работа в правителството във Вашингтон. Град, който винаги го бе очаровал. Властта? Често си бе задавал този въпрос. Но дори и така, внезапната му кариера бе донесла повече, отколкото бе могъл да си представи.

Дори и през хаоса на 1974 година. По някакъв начин бе успявал да стои достатъчно далеч от пожара; и когато нещата се бяха уталожили, му предложиха едно наистина във висша степен необикновено работно място.

Комитетът по надзора. Мъгляво название за едно от мозъчните творения на Труман, създадено на всичко отгоре по време на десегрегацията на армията. Секретен отдел в правителството, който осигуряваше изпълнението на всички заповеди. Труман, разбира се, бе дал на Комитета значителна свобода в дефинирането на тези заповеди — и за защитата им чрез всички необходими мерки. С годините всички трудни задачи бяха носили знака на Комитета по надзора и с всяко ново начинание Комитетът бе консолидирал всяка унция власт, която му бе осигурявана. По някакъв начин по време на борбата за власт през седемдесетте и осемдесетте, когато ЦРУ и Съветът за национална безопасност се бяха борили със зъби и нокти за статуса на първородния син, Комитетът по надзора спокойно се бе утвърдил като най-последователният от трите — Никарагуа, Пном Пен, Ирак. И в този процес се бе отделил съвсем. Над конкуренцията. Автономност. В действителност само шепа хора във Вашингтон имаха представа за капацитета на Комитета. Артър Причард беше един от малцината. Затова и досието от Монтана лежеше върху бюрото му.

— Тя е перфектна — продължи той, очертан от рамката на прозореца, който отразяваше Вашингтон в здрача; високите до тавана стелажи с книги, дъбовите панели и старите мебели допълваха образа, който Причард искаше да създаде. — Тя е запозната с динамиката, с мотивацията. — Той се отпусна назад в креслото си, като го завъртя, така че да улови последните лъчи от слънцето. — Защо се колебаете?

Боб Стайн се размърда на стола си. Дебелите му кремавобели пръсти стискаха зелената кожа. Лицето му, подобно на тялото му, беше с очертанията на круша, като цялостният ефект се усилваше от малкия кръг коса, който поддържаше късо подстриган на темето си. Боб се чувстваше в стихията си, когато седеше пред компютъра си или пред сателитните снимки, изтощителни часове, подхранвани от диетична кола и сандвичи. Той сключи ръце в скута си, преди да отговори.

— Виж и аз като останалите искам да приключим с това, но тя не е…

— Да? — каза Причард.

— Просто не мисля, че тя е… способна на повече. Това е.

— Способна? — усмихна се Причард. — Да повдигне няколко камъка от мястото им? Не беше ли онова, което трябваше да направим преди всичко в Монтана?

— Ние бяхме там — обясни Стайн, — за да щракнем няколко кадъра на сенатора Скентън в компанията на неколцина души, с които той едва ли е имал някаква служебна или каквато и да било друга работа. Запитайте сенатора защо той — шампионът на „новото право“ — се е срещал с господата Вотапек, Тайг и Седжуик и после вижте къде ще ви отведе дирята.

— Генерално изчистване — вмъкна се третият от триото, удобно настанен на дивана до стената в дъното, зает с разгъването и сгъването на един кламер. Известен с любовта си към карирани ризи и къси, дебели кремави вратовръзки, Гейлин О’Конъл беше един от най-способните аналитици в Комисията. Той беше истински танк — висок над метър и осемдесет, над сто и десет килограма, към които всяка година добавяше още килограми. На времето оперативен работник и в Съвета за национална безопасност, и в Комисията той беше в един отдел с Причард от времето на „Уотъргейт“, доведен да се справи с някои от по-сложните случаи, пред които се бе изправите правителството по онова време. Беше в краткотрайна командировка, проточила се вече над двайсет години, петнадесет от които бе прекарал като полеви офицер. Заедно двамата мъже бяха изградили едно ядро от оперативни работници, мъже и жени с умения да оцеляват в тази силно експлозивна арена.

Но да оцеляват сами. Това беше целта още от самото начало. Онези, които изпълняваха задачи, излитаха сами — няколко думи по телефона, кратко напътствие от компютъра — на никого не беше позволено да знае дори сградата, от която идваха заповедите им. Един-единствен неизвестен началнически глас. О’Конъл винаги бе считал за ирония факта, че в Комитета нямаше място за групови играчи. Двамата с Причард бяха проумели отдавна, че това беше от изключителна важност за целостта на Комитета; и бяха прекарвали дълги часове в създаването на инфраструктура, която да доведе до точна оперативна независимост.

Не беше изненада, че и двамата дължаха един на друг израстването си през годините. В действителност Причард беше човекът, успял да убеди О’Конъл да смени полиестерните си панталони с нещо друго. В момента работеше върху вратовръзките му.

— Дребна операция, която цели парите за политиката да останат определено на светло. — Ирландският му акцент не можеше да се сбърка с никой друг.

— Точно така — съгласи се Стайн. — Проследяваме ги, откриваме ги накуп и започваме да ги разпитваме. И в този момент изведнъж се пръква едно мъртво момиче. Може да ви звучи малко налудничаво, но не мисля, че можем да игнорираме историята на Антон Вотапек. Казах ви, че трябваше да го пипнем за врата още в мига, в който открием местонахождението му.

— Да го пипнем за врата?! — Възкликна Причард, невярвайки на ушите си. — За какво? За нещо, което се е случило преди почти тридесет години и което никой никога не е успял да докаже? Няколко деца пощръкляват в горите на горен Ню Йорк по време на „лятото на любовта“ и ти мислиш, че това има връзка със сегашния случай?

— Проектът „Темпстън“ беше през 69 година, а не през „лятото на любовта“ — поправи го Стайн.

— Като оставим датата настрани, той е прав, Боб — намеси се О’Конъл. — Момиче се появява на банкета на монтанска магистрала, на по-малко от миля от областта, която наблюдаваме повече от седмица — поради причини, да не забравяме, които нямат нищо общо с подрастващи момичета. Нищо. Надупчена от куршуми. И точно в този момент някакъв непознат минава оттам, спира, сграбчва я в прегръдките си и успява да чуе една-единствена дума, преди да умре. Една-единствена. — О’Конъл захвърли кламера върху масичката за кафе. — Къде е връзката?

— Добре — контрира Стайн, — но в такъв случай защо няма никакви регистрации? След по-малко от седем часа след инцидента докладите от полицията и болницата изчезват; човекът, който я открива, също изчезва. Сякаш момичето никога не е съществувало — без минало, без семейство, без дори и данни за зъболечение. Ако не бяхме направили прочистване, нямаше да открием дори и толкова. Казвам ви, малко съм като замаян след историята на Вотапек.

— Историята на Вотапек — повтори Причард. — Чудесно. И по тази причина ти си мислиш, че нашият консервативен сенатор и неговите приятелчета убиват млади момичета. — Той се обърна към Стайн. — Каквато и да е историята, Боб, много ми е трудно да го повярвам.

— Защо тогава са изчезнали всички регистрации? Защо е това пълно изчистване на всякакви следи от случилото се?

— Бихме могли да зададем въпроса на самия Скентън — засмя се О’Конъл. — „Извинете, сенаторе, но май открихме мъртво момиче в района ви. Да имате някакви коментари?“ — Той поклати глава и отново вдигна кламера. — Ние дори нямахме право да бъдем там на първо място. Вие трябва да…

— Съгласен съм — призна Стайн. — Но ние все още разполагаме с досиетата за хората, които са били там — Вотапек, Тайг и Седжуик. Ако не нещо друго, трябва да видим дали има връзка между тяхното пристигане и момичето.

— И, разбира се, думата, промълвена от умиращото момиче. — О’Конъл разтърси глава. — Какво беше това… Боб?

Стайн се поколеба.

— Ако трябва да бъда честен, звуковите и визуалните препятствия бяха много силни. Момчетата ни са били на стотици метри от мястото…

— Хайде, остави техническите проблеми, какво е казала тя?

— Единственото, което успяхме да разберем, беше Аинрайх.

— Айнрайх — възкликна О’Конъл. — Сега вече това наистина прояснява нещата. Той или тя може да бъде всеки. А може даже и да не е човек.

— Разполагаме ли с нещо на тая тема? — попита Причард.

— Един бивш източногермански дисидент — Улф Петер Айнрайх, — който изчезна през пролетта на 1963 година — отвърна Стайн. — Тялото беше открито и самоличността му бе потвърдена през 1974 година. Все още прокарваме името през компютъра; все нещо може да изскочи. Но Гейл е прав — това е мъртва следа.

— Както ви е известно, господа, не обичам мъртвите следи. Изобщо. — Причард взе папката и се отпусна в креслото си.

— Бихме могли да притиснем Тайг и Седжуик — предложи Стайн. — Да видим къде…

— Само заради момичето? — изкикоти се О’Конъл. — Откъде ти хрумна това, по дяволите? Ние дори нямаме представа каква връзка имат тримата мъже със Скентън, да не говорим за връзките им помежду им. А и Вотапек — връзката тук си е направо изсмукана от пръстите. Може и да те изненада, Боб, но консервативните ти възгледи не те превръщат автоматично в побъркан на тема конспирации.

— А само в някой със сбъркана гледна точка.

— Каквото и да си мисли тук нашият млад Мао — продължи О’Конъл, — всичко, което знаем, е, че те от известно време гостуват редовно на сенатора. Веднъж през август, два пъти през октомври и сега преди два дни. Нека не забравяме, че това беше дребна операция. Щракваш няколко кадъра и задаваш няколко въпроса. — Той се обърна към Стайн. — Защо им е да си измислят легенди, Боб? Може би шерифът си има нещо настрана. Но работата е започнала да се разчува и той е решил да унищожи всички източници на информация. Готов сценарий за телевизията. Това обаче не го прави автоматично задача с приоритет за Комитета. Съжалявам, момчета, но точно сега в момента нашата скоропостижно загинала млада приятелка…

— …е мъртва следа — прекъсна го Причард. Той захвърли папката върху бюрото. — С което очевидно се връщаме на по-раншния ми въпрос.

За момент О’Конъл не каза нищо.

— Мисля, че се бяхме съгласили…

— Да я оставим на мира ли? — отговори Причард. — Тя имаше достатъчно време да се възстанови.

— Възстанови? — Ирландецът сякаш не можеше да намери точните му думи; заговори така, сякаш обясняваше нещо съвсем елементарно: — Сега тя е част от проучването, Артър. В правителството…

— И без съмнение, отегчена до смърт.

— Което вероятно за нея е голяма стъпка напред. — О’Конъл зачака отговор. Когато никой не се обади, той напомни на Причард: — Правителството не е под юрисдикцията на Комитета. Не можеш и с пръст да я докоснеш, дори и да искаш.

— И двамата сме наясно, че това не е вярно. — Той се изправи и отиде до бара. — Тя ще обърне няколко камъка. Пробвай крилете й. Това вероятно е най-доброто решение за нея.

— Чуваш ли се какви ги говориш, Артър? — О’Конъл видимо беше развълнуван. — Да я върнеш отново на работа, без значение колко лесна е задачата…

— Тя е перфектна. Работата й в Йордания е направо като по учебник.

— Беше перфектна, Артър. Беше. — Той загледа Причард как отпива от питието си. — Или си забравил на какво приличаше след Аман? — Той зачака очите им да се срещнат. — Това не е тема за дискусия. Оставяме я на мира и точка. Нека привиква постепенно с живота си.

— Всъщност… тя вече разполага с част от информацията.

— Какво? — възкликна Стайн. — Това е строго поверително…

— Не се тревожи, Боб — продължи Причард, избягвайки погледа на О’Конъл. — Тя разполага само с абсолютния минимум. Имена на организации, различни играчи… и онази история с Айнрайх. Ако не нещо друго, то поне ще е в състояние да разбере къде и каква връзка има това име с цялата работа. Всичко това се прави чрез нашите контакти в проучването, така че просто няма начин да го свърже с отдела ни.

— Отделът ни не е онова, което ме вълнува — изръмжа О’Конъл.

— Докладът се чете като рутинна операция за издирване на факти във връзка с „новото право“ — продължи Причард, — да не споменаваме Скентън, операцията ни, момичето…

— Какво? — О’Конъл правеше всичко по силите си, за да не избухне. — Да оставим настрана психическото й състояние, но вие сте я въвели и на сляпо, нали?

— Докладът е съставен така, че тя да си помисли, че просто опреснява информацията в папката. Не се тревожи, няма нищо такова, което да я накара да застане нащрек.

Дълго О’Конъл не откъсна поглед от стария си приятел.

— Колкото и да съм съгласен, че Боб раздува тази работа свръх всякаква мярка, тук са замесени сериозни играчи, Артър. Да не направиш нещо, е едно, но ако убийството по някакъв начин е свързано с тях — ако тези мъже са способни на такова нещо, — тогава се налага да зададем въпроса „защо“. И ще я накараме да се озове в ситуация, далеч по-опасна от онази в Аман.

— А точно това е причината, поради която тя е перфектна. — Тонът на Причард стана далеч по-целенасочен. — Ако се открие, че всичко това е било гонене на вятъра, тогава ще се окаже, че само сме й изгубили от времето, а сме си икономисали далеч повече от нашето, защото няма да ни се наложи да градим цяла операция. Ако тя не… знае как да се грижи за себе си.

— А това вече е предмет на обсъждане.

Двамата мъже се загледаха един в друг. Причард след малко се прегърби и се извърна към прозореца. Розово-алени лъчи бодяха облаците, като изпращаха сноп светлина върху кубето на Капитолия.

— Знаете ли, харесва ми тази гледка. Настоявах за този офис. Най-умното нещо, което съм направил до този момент. — Ледът в напитката му изпука и разпръска уиски около чашата. Той се обърна. — Налага се да ми се доверите, господа. Познавате ме добре. — Той отпи продължително от чашата си. — Ще я наблюдавам по целия маршрут и ще я измъкна, ако нещата загрубеят. Има шансове да избегнем усложненията и всички сме съгласни с тази точка. Досиетата за нашия славен квартет винаги могат да понадебелеят още малко. — Той остави чашата си. — Като имаме предвид природата на нещата до този момент, нещо все трябва…

— Да изскочи? — О’Конъл познаваше края на фразата наизуст.

— Точно така — усмихна се Причард. — И когато това стане, ние ще я измъкнем. Достатъчно ясно, нали? Вижте, колелото вече се завъртя. Ако нещо изскочи, всичко, което тя ще направи, е да повдигне вежди. Нима е толкова страшно?

Натоварена със сак, дамска чанта и куфарче, Сара Трент изглеждаше като типичен адвокат, който прави седмичното си пътешествие до Ню Йорк. Тежкото зимно палто игриво подскачаше над коленете й и разкриваше чифт наистина удивителни крака. С ръст от пет фута и седем инча, стройна и атлетична, Сара беше привикнала с обръщащите се подире й мъжки глави и продължителни погледи. Тя се усмихна и тъмнокестенявите й очи проблеснаха в отговор, докато се придвижваше по платформата към вагона за непушачи; „Метролайнер“ беше изненадващо празен за следобед във вторник. Знаеше, че вероятно ще открие две свободни места, където да се изтегне и да се наслади на трите часа път до Ню Йорк.

Беше предпочела влака пред совалката по простата причина, че имаше нужда от време, за да се запознае с досиетата; двете денонощия не й бяха стигнали, за да прерови целия материал, стоварил се върху бюрото й. Опресняване на изследване. „Просто някаква сводка за новата система — беше написано в бележката. — След като разполагаме със свободно пространство, значи трябва да го запълним.“ Типичен пример за мислене на бюрократ.

Сара откри две свободни места по средата на вагона и хвърли двете чанти на седалката до прозореца. Остави куфарчето си и после рухна на седалката до прохода. След малко отвори куфарчето, като в същото време разкопчаваше и палтото си.

Бе прекарала последните два дни до телефона, като се опитваше да свърже нишките от информация в досиетата. Не бе постигнала някакъв особен напредък. Повечето от хората знаеха за трите имена по-малко от онова, което вече й бе известно. И всеки път, когато се опитваше да се разрови по-надълбоко, следваха неловки паузи, придружени с къси отговори, които й даваха да разбере, че не й влизаше в работата да си пъха носа по-нататък. Въпреки грубите отрязвания обаче бяха изскочили няколко имена, които привлякоха вниманието й — организации, които сякаш се вписваха в една категория с различни десни реакционни групи, но които не прекрачваха прага на законността.

При всичкото й ровене се бе натъквала непрекъснато на едно и също име: Александър Джаспърс, плодовит учен, който бе прекарал последните няколко години произвеждайки статия подир статия за „новото благоприличие на консерватизма“. Фразата беше негова. Сара бе прехвърлила голям брой от статиите му и след като бе проумяла, че е попаднала на основния си източник на информация, си бе уговорила среща с него. Офисът му се бе оказал приятна изненада от сърдечност, като се имаше предвид доскорошния й опит със сродни кабинети, и се ръководеше от приятна жена с немски акцент, която не бе имала никакви проблеми да я вмъкне в приемен час при толкова екстрено обаждане. Госпожа Хубер й бе назначила среща за три и половина часа следобед днес.

Влакът вече излизаше от гарата, когато Сара отвори досието, което я бе заинтригувало най-много при първото й преглеждане. Тайг. Безславният домакин на „Тайг тази вечер“ — едно от най-популярните в страната вечерни телевизионни развлекателни предавания. Тя беше наясно, че нещо повече от просто любопитство я бе накарало да отвори повторно досието. Джаспърс щеше да клъвне веднага върху историята на Тайг, след като го бе споменал най-малко в две от статиите си. Никога не се бе чувствала удобно с хората от академичните среди; винаги бе изпитвала известно смущение. Сара реши да си изгради легенда пред хер доктор Яспърс. Дори и името я смущаваше. Още няколко препрочитания на досието на Тайг щяха да й осигурят необходимата увереност. Тя се настани удобно на седалката и събу обувките си на пода, готова да разгледа още по-внимателно досието.

Първите страници бяха стандартен формуляр: роден през 1933 година в семейство на унгарски емигранти, обществени училища, регионален шампион по борба, стипендия за колежа „Сейнт Джон“. Нищо необичайно до 1951, когато за по-малко от шест месеца бащата на Тайг умира, той бяга от училище и се качва на кораб за Европа. Никакво обяснение.

Какво може да се е случило през тези три години е оставено на въображението на читателя.

Нищо. Дори градът или градовете, в които е живял.

Досието продължаваше от 1954 година, като очертаваше издигането на Тайг от обикновен работник на най-ниско равнище до програмен изпълнителен директор в тогавашния разрастващ се телевизионен отдел на Ен Би Си. През 1963 година вече е централна фигура в различни регионални филиали и се счита за едно от блестящите момчета с бъдеще в Ен Би Си.

Внезапното му освобождаване в началото на 1969 година и последвалото включване в черните списъци на другите основни телевизионни мрежи е поредната черна дупка в биографията му.

Сара спря за момент четенето, за да си нахвърли няколко бележки, после се върна към последните страници. Историята след 1969 година си беше най-обикновена. След като закупил голям брой радиостанции — източникът на първоначалния капитал остава неясен, — Тайг ги превърнал в серия местни телевизионни екипи и към 1973 година притежавал най-големия медиен пакет в югозападните щати. После следваше прехвърлянето му в телекомуникационния бизнес през 1975 година, когато започнал бизнес във Вашингтон. Ролята му в ранните етапи на Стратегическата отбранителна инициатива остава неясна, но когато „Звездните войни“ достигнали апогея си, той скъсал всичките си връзки във Вашингтон. Сегашните му връзки са с Европа, Югоизточна Азия и Южна Америка. От 1992 година той вече притежава от пет до седем високотехнологични сателита, всички под егидата на наскоро сформирания „Тайг Телеком“, с щаб в Сан Франциско.

И тогава, точно както бързо бе навлязъл в технологията, той продължил напред и прехвърлил вниманието си върху „Тайг тази вечер“ — домашното разговорно шоу, което процъфтявало от четири акции през 1993 до двайсет и два процентен дял през 1997, легендарен подем по които и да са стандарти. Рейтингите сочеха Тайг като най-главният политик в телевизията, който задава тона.

Накрая беше добавена набързо една последна страница.

Главната му цел е да поддържа репутация като шампион на чувствителността на работническата класа. През последните пет години той е разрешил на тази персона далеч по-голяма публична изява на центристката коалиция. Първоначално създадена като малка инициатива, Коалицията е придобила значително влияние и сега е като маяк на грижите на дребните градчета. По време на бедствието с наводнението в Мидуест преди няколко години доброволци от Коалицията изпращаха храна, запаси и санитари в някои от най-засегнатите далечни области. Самият Тайг е бил забелязан в над двадесет различни места, но не като оратор, а повече като човек, който оказва дейна помощ. Макар и повечето хора да са съгласни, че по това време той няма политически амбиции, изглежда ясно, че неохотата му няма да трае дълго. При избори за мандат със средна продължителност в законодателната власт в Айова Тайг получава почти четиринадесет писмени гласа. Той не е жител на щата Айова.

На това място досието свършваше. Сара го пусна в скута си и притвори очи. Беше прочела последните няколко страници без вниманието, което съзнаваше, че заслужават; умът й беше зает с тригодишния престой, на който Тайг се бе наслаждавал в Европа. Оставаше въпросът: кой — или какво — му позволяваше да се измъкне от бдителното око на най-силното разузнавателно управление в света четиридесет години по-късно? Как бяха останали скрити тези три години? Три години анонимност. Необяснимо.

Разумът й внезапно запрепуска към спомени от собственото й минало. Изскочиха образи, припомнящи едно съществуване, което тя бе познавала преди цял човешки живот, и което сега резонира незабавно в съзнанието й. Нейната година анонимност и необяснимост. Празната година от живота й, която трябваше да бъде запълнена. Реалност на сенките. Живот, създаден от Комитета, личност, оформена от него, Която й позволяваше да се вмъква в безумието на готовия да избухне всеки момент Среден Изток. И колко бързо бе успяла да се изгуби, да изостави Сара Трент, да възприеме една празнота без никакви връзки. Работно място, което бе придало на насилието ледено успокоение. Спомени, все още силни и недокоснати от времето, дори още по-изострени от дистанцията на годините.

Аман.

— „Бритиш Уест Индийз“. — Резкият глас на кондуктора прогони натрапчивите видения. — Пристигаме на гара „Бритиш Уест Индийз“. Три минути.

Цялата се тресеше от студ; ръцете й трепереха силно, докато посягаше към палтото. Не си направи дори труда да пъхне ръце в ръкавите, а само наметна тежката вълна върху раменете и гърдите си, а подпухналите й очи я накараха да докосне с пръст бузата си. Пое си дълбоко дъх и облегна глава на меката седалката, като се концентрира върху плавното спиране на влака. Биещият в слепоочията й пулс започна да спада. Беше се научила да се справя с такива моменти в Залива.

Вашингтон, 26 февруари, 12,43 ч.

Дискетата изскочи от процепа; четиридесет секунди да зареди информацията и двадесет, за да задейства последователността от забавяния. Всичко като по часовник. Младежът пред монитора извади дискетата и я пъхна в джоба си. Беше облечен в работен комбинезон, обичайната униформа за хората от поддръжката в „Ходж Уентуърт“ — банкери от елита във Вашингтон от повече от 150 години. Той бе намерил дрехите в магазина с намалени цени четири часа по-рано: значката със самоличността му и дискетата бяха пристигнали по пощата предния ден.

Изключи компютъра и се отдръпна от бюрото. Извади крушка от джоба си и я завинти в празната фасонка. В края на краищата нали затова го бяха изпратили, причината, поради която охраната го бе пуснала на единадесетия етаж. Захвърли изгорялата крушка в кошчето за отпадъци и пробва лампата. Отлично.

В същото време друг млад мъж, който се бе добрал до подземния етаж със същото облекло и подобни инструкции, стоеше пред нещо, което изглеждаше като голям медицински шкаф, изпълнен с кабели и компютърни платки, плетеница от телефонни и модемни линии. Той се бе закачил към една от тях и сега свързваше втория от двата медни кабела през малка черна кутия. След няколко секунди лампата върху кутията проблесна в зелено, което после се смени от жълто. Той прилепи парче от скоч към долната част на кутията и я прикрепи към стената на шкафа, след което затвори предния панел.

Три минути по-късно двамата мъже пристъпиха във фоайето от различни асансьори; работните им дрехи бяха сгънати в дипломатически куфарчета, а на гърдите им се люшкаха нови значки с нови самоличности. Едната беше от Световната банка, а другата — от федералното правителство. Сините блейзъри и сивите панталони говореха ясно за вътрешни хора. Никой дори не обърна внимание, когато и двамата минаха през въртящите се врати и се запътиха към кола, паркирана на бордюра, зад волана на която ги чакаше млада жена.

Цялата операция им бе отнела двадесет и седем минути, четири по-малко от предвиденото. Това означаваше допълнителни четири минути за пътя до Дълес.

Те захвърлиха куфарчетата си върху седалката до шофьора и се настаниха отзад. И двамата смъкнаха саката си и започнаха да развързват вратовръзките си, докато през това време жената връчваше и на двамата по една найлонова чанта. Нов комплект работни дрехи. Нов комплект самоличности. Нова черна кутия и дискета. Докато се вмъкваше в движението, тя хвърли поглед върху двамата полуголи мъже на задната седалка.

— Харесва ли ти гледката, Джанет? — засмяха се двамата мъже.

Тя се усмихна.

— Не и наполовина колкото аз на вас.

— Ами какво ще каже татенцето ти?

Тя погледна часовника си. Щяха да хванат самолета за Монтана в два.

Влакът пристигна в 2,45, точно на минутата. Сара се е заровила в досиетата в този момент и беше една от последните, напуснали вагона. Тя напъха книжата в куфарчето, дръпна сака си от седалката и закрачи по опустялата платформа. Лабиринтът от стълбища и коридори, който пресичаше подземията на гара Пен, я отпрати няколко пъти в погрешна посока, преди да изгуби търпение и да попита един минаващ покрай нея железничар за най-краткия път до влаковете за Уест Сайд. Когато той само й посочи към знака на три метра пред нея, тя леко се смути. Беше идвала прекалено много пъти в Ню Йорк, за да се държи като турист.

Двадесет минути по-късно железните врати на Колумбийския университет и дъхът на печени кестени я поздрави, докато изкачваше последните няколко стъпала до уличното ниво. Пушекът се стелеше от количката на търговеца и бавно се издигаше към небето, като придаваше мараня на зимното сиво. Докато минаваше през вратата и навлизаше във внезапния покой на студентското градче — поръсено тук-там с кафеникава трева сред купчината надвиснали сгради, — тя забеляза резкия контраст с гъмжилото на Бродуей. От дясната й страна самотна каменна конструкция, дълга може би стотина метра, се втренчи в нея през единственото око на все така дълъг прозорец, който се простираше по протежението на целия втори етаж. Сграда, която трябваше да се възприема сериозно, ако не заради нещо друго, то поне заради имената, които се издигаха от фасадата й в крупни скулптурни букви: Платон, Цицерон, Херодот. Авеню от стъпала от лявата й страна я поведе към едно още по-грандиозно здание, чието кубе изглежда сякаш изчезваше в интензивното сиво на небето. Други все така строги здания допълваха четириъгълника, който беше известен под името Студентското градче на Колумбийския университет.

Като следваше инструкциите на госпожа Хубер, Сара се насочи наляво, към едно тясно стълбище и „Амстердамското кръстовище“ — бетонна платформа, покриваща авенюто от 116 до 118 улица. След като се озова на горната площадка на друго стълбище, Сара усети внезапния полъх на ледения въздух, отприщен от откритото пространство на кръстовището. Тя се приближи до обезопасения му с парапет край, преборвайки се с внезапен порив на вятъра, за да види как „Амстердам“ продължава на мили и се свива до фина точка в далечината. Лудо препускаха таксита, макар и привидно забавени от гледката на височината, където стоеше. Докато се отдалечаваше от шумотевицата на уличното движение, погледът й се закачи в някакво разширение на кръстовището. Тя тръгна към полуострова и приближи нещо, което предположи, че е Институтът за културни изследвания. Семпла табелка отдясно на вратата потвърди предположението й.

Триетажната новоанглийска къща — бели дървени покриви и всичко останало — се възправяше като чуждо тяло сред по-модерните сгради, които обграждаха площадчето. Тази странна аномалия извикваше у нея образи от дните и в колежа — скърцащите сгради по Проспект Стрийт на Ню Хейвън, с техния слаб аромат на влажна дървесина. Тя изкачи стъпалата, бутна дъбовата врата и се озова във вестибюл с прозорци и обичайната закачалка за чадъри от лявата й страна. Студените бели тапети на малкото помещение сякаш засилваха студа и й напомниха да се придвижи бързо до втория етаж в мъгляво осветената, застлана с килими зала. Приветства я голям дървен парапет, с виеща се форма към втория етаж, откъдето се разнасяше звукът от няколко електрически пишещи машини. В чакалнята от лявата й страна двама възрастни учени оживено спореха, потънали в дълбоките кожени кресла. В разговора им се промъкваше пращенето на цепеници в камината.

Млад мъж се появи внезапно иззад витата стълба с поднос с чай и курабийки. Той сякаш бе обзет от огромно желание да се намести в ъгълчето до камината; храната и напитките явно бяха средствата му за покана.

— Търся кабинета на доктор Александър Джаспърс — обърна се към него Сара, докато той се опитваше да се промуши покрай нея.

Чаят в една от чашите заплашително приближи ръба при рязкото спиране на мъжа.

— Джаспърс ли? — набръчка се челото му. — Веднага — внезапно разбиране проблесна в очите му. — Той е най-горе. В мансардата.

Младият мъж нададе ухо към чакалнята; явно не искаше да пропусне нищо от дискусията. Усмивка докосна устните му.

— Той нищо не е разбрал, знаете ли — изрече доверително той на Сара, кимайки към единия от мъжете до камината. — Нищичко. Както и да е, на вас ви трябва Джаспърс. По това стълбище… — Той посочи с глава след това първия ъгъл в дъното на втория етаж. Клара е там по всяко време. Или както обикновено. Ще я намерите. Трябва да бягам, че чаят изстива.

И мъжът се стрелна в стаята, за да заеме мястото си в стола между двамата по-възрастни мъже. Той — или по-скоро чаят — беше приет със забележителен ентусиазъм. Сара започна да се изкачва по витата стълба.

След още две поредни стълбища тя се озова на третия етаж, който представляваше голямо открито пространство, с няколко кресла в центъра му сред стелажи от книги до тавана, покрили и четирите стени. Без съмнение това беше резултатът от опитите на Института да си изгради библиотека за много специални читатели. Срещу купищата книги бяха подредени няколко бюра, по едно срещу всеки от осемте прозореца, всеки от който предлагаше чудесна гледка на Ню Йорк. Само едно от бюрата беше заето, а седналият зад него бе потънал дълбоко в страниците на огромен том. Точно зад креслата в центъра друго стълбище водеше към чупката вляво; на парапета беше забодена бележка с името Джаспърс, последвана от сочеща нагоре стрелка.

Нещо започна да обтяга нервите й. В съзнанието й заплашително започнаха да нахлуват образите на престарели прегърбени мъдреци, приведени заплашително над бюрата си, пронизващи я с ледените си погледи. Тя изкачи и най-горното стъпало. Ръката й се стегна върху дръжката на куфарчето и тя стъпи на площадката.

Мансардният кабинет или кабинетите бяха далеч по-големи, отколкото бе очаквала. Макар и ограничено от острото скосяване на тавана, имаше достатъчно пространство за едно голямо бюро — малка дървена табелка с името на госпожа Хубер върху предния стърчащ ръб, две кресла за хората с уговорен час за среща и междинна стена, която разделяше целия горен етаж на две отделни части. В дъното на стаята имаше леко отворена врата с името на Джаспърс. В срещуположния край шумеше малка копирна машина, покрай която се суетеше млад мъж в джинси, туидово сако и маратонки, които му придаваха типичен вид на дипломиращ се студент, без съмнение в момента изкарващ някой долар допълнително, като едновременно с това си създаваше и няколко полезни връзки. Сара погледна часовника си и разбра, че бе подранила с няколко минути. Зае едно от креслата и зачака госпожа Хубер, чието бюро стоеше празно. Гледката от малкия подобен на илюминатор прозорец секна дъха й, докато потъваше в дълбокото кожено кресло — Морнингсайд Парк при първия признак на здрача. За момент й се стори страшно красиво.

— Джаспърс ли чакате? — обърна се към нея младежът, докато се опитваше да подреди документите, които току-що бе копирал.

— Да — отвърна тя и остави куфарчето на пода до себе си. — Имам уговорена среща за три и половина. Знаете ли дали е тук?

— Определено. — Младежът се усмихна, постави документите върху бюрото на госпожа Хубер и надраска някакви инструкции върху най-горния лист. Пусна молива върху бюрото и протегна дясната си ръка. — Александър Джаспърс. Вие трябва да сте госпожица Трент.

Очите й се разшириха и смутена усмивка докосна устните й.

— Вие ли сте доктор Джаспърс? — попита тя, като бързо стана да поеме ръката му. — Съжалявам. Просто очаквах някой… по-възрастен.

— Знам — усмихна се той, като седна на ръба на бюрото и й махна да се върне обратно в креслото. — Всичко идва оттам, че Клара много държи да ми казва хер доктор Яспърс. И всички го разбират погрешно. — Сара не можа да сдържи усмивката си. Той скръсти ръце на гърдите си. — Искате ли нещо за пийване? Имаме кафе, чай, вода, ароматни соли.

Тя на свой ред се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря ви. Съжалявам, ако съм подранила.

— Няма проблеми. — Той се надигна от бюрото точно в момента, в който госпожа Хубер подаде глава откъм стъпалата.

— О, Господи! — Дебелите й крака безсилно се мъчеха да преодолеят последните няколко стъпала. — О, мила! Вие сте вече тук! — На живо немският й акцент беше дори още по-силен, отколкото по телефона, отбеляза си Сара. — Бях в кухнята и ви приготвях няколко курабийки, но виждате ли, те изчезнаха, а аз ви очаквах в три и половина. Толкова съжалявам. Трябваше да съм тук, когато сте пристигнала, за да ви представя. — Тя вече заемаше мястото си зад бюрото и бързо започна да го подрежда. — Толкова съм ужасна.

— Клара, всичко е наред — прекъсна я с лек смях Джаспърс. — Успяхме да се запознаем, без да стане някакъв голям провал. Госпожице Трент, Клара Хубер. — Госпожа Хубер се изправи мълчаливо и се поклони донякъде овчедушно, докато Сара се здрависваше с нея.

— Аз съм Сара и бих искала да ви благодаря, че бяхте толкова любезна по телефона. Беше истинска изненада.

— О? — Широка усмивка прогони тревогата от лицето а госпожа Хубер. — Това е толкова мило от ваша страна. Разбирате ли, хер доктор Яспърс е експерт…

— Клара е безценна — прекъсна ги Джаспърс, донякъде смутен — и знам, че госпожица Трент… Сара… би искала да започнем. Но след като сме свършили курабийките — той намигна на госпожа Хубер — и защото аз случайно имам един ужасен зъб, който ме заболява от сладкото, надявам се, че не бихте имали нищо против, ако направим това в една сладкарничка недалеч оттук. Всеки ден в четири… Това е семеен обичай. Мога ли да и убедя да…

— Да. — Сара му върна усмивката. — С удоволствие бих пийнала чай.

— Прекрасно. Нека само си взема палтото. — Джаспърс изчезна в кабинета си и миг по-късно се върна със старо вълнено палто, което явно помнеше и по-добри дни. Той пъхна ръце в джобовете му и спря. — Веднага се връщаме. Така… Материалът на Домберг трябва да се изпрати на Бил Шейн в Чикаго, а ако успеете, свържете се с Лундсдорф и вижте дали мога да му отнема няколко минути утре, преди да отлетя. По всяко време преди три часа. — Клара кимна и Джаспърс се обърна към Сара: — Извинявам се.

— Няма проблем.

— Добре. Значи отиваме на чай.

Джаспърс извади ръка от палтото си и махна на Сара да го следва. Госпожа Хубер вече беше заета на бюрото си. Сара си взе довиждане с нея и тръгна надолу по стъпалата. Джаспърс я последва, като пътьом грабна един шал, който висеше на парапета. Двамата слизаха мълчаливи, докато стигнат първия етаж, където дебатът край камината се вихреше все така с пълна сила.

— Да ви донеса ли нещо от „Един до дванайсет“? — пъхна глава Джаспърс в кабинета. — Ние сме свършили курабийките.

Тримата мъже извърнаха глави.

— Вземи от онези хрупкавите, със зелените парченца. Чудни са. Ако можеш — каза най-младият.

Джаспърс кимна.

— Не берете грижа за нас — рече един от по-възрастните. — Само ако не ви представлява проблем. Виж, от хрупкавите. Добър избор.

Джаспърс се дръпна от прохода и се усмихна.

— Никакво неудобство. — Той отвори вратата и пропусна Сара, след което я последва през вестибюла навън в студения въздух. — Това е един доста внушителен триумвират — каза той, докато пресичаха надлеза. — И тримата са брилянтни умове. Ако ви потрябва да научите нещо за Средния Изток, това са момчетата, към които трябва да се обърнете. — Сара кимна и придърпа плътно яката на палтото си около врата, докато преодоляваха стъпалата към открития четириъгълник на Студентското градче.

— И тримата душа дават за курабийки. — Тя искаше да смени темата. — Те тъкмо унищожаваха цял поднос, когато пристигнах.

— Не знаехте ли това за академиците? — попита Джаспърс. — Ако Ентенман или Набиско излязат от бизнеса, колелата на висшето обучение в тази страна мигновено биха спрели. — Той се канеше да продължи, когато забеляза една позната фигура да се придвижва бавно недалеч от тях.

— Професор Лундсдорф — извика той, като леко ускори крачка. Джаспърс се обърна към Сара, която се мъчеше да не изостава. — Извинете ме. Това е човекът, с когото трябваше да се срещна утре, и мога да си спестя някой час, ако го уредя сега. Ако всичко е наред, няма да отнеме повече от минута. — Той продължи забързано.

— Защо просто не изтичате? — предложи тя, забавяйки крачка. — Това място не е най-удобното за токчетата ми. — Джаспърс стрелна с поглед обувките й, после вдигна поглед към нея и се усмихна извинително.

— Не се тревожете, ще ви настигна — добави тя.

Той забърза напред с палто, развяващо се от вятъра, преди да достигне възрастния мъж. Сара ги загледа как разговаряха, докато подминаваше малко фонтанче по пътя си към централния вход. С приближаването си тя видя как възрастният мъж положи ръка върху лакътя на Джаспърс и миг по-късно двамата избухнаха в смях. Тя стигна до тях тъкмо в момента, в който Джаспърс завършваше изречението си:

— … без парламент. В противен случай бихме имали законни оплаквания от тирания.

— Сигурен съм, че това е така. Да, съвсем сигурен съм. Така че вие ще разберете какво ще произлезе от цялата работа.

Сара застана до Джаспърс.

— О, съжалявам — каза той. — Професор Лундсдорф, това е Сара Трент от Държавния департамент. По някаква причина тя мисли, че аз ще мога да й помогна да се ориентира в „новото право“. — Най-после бе видяла стария мъдрец, когото бе очаквала да срещне в кабинета на Джаспърс. Но отново всичките й страхове изчезнаха в момента, когато нисичкият Лундсдорф, строен и крехък от годините си, увит в няколко слоя дрехи, я улови за ръката и леко се поклони.

— Очарован съм. — Искрицата в светлозелените му очи издаваха духа на мъж, който на времето се бе имал за любимец на жените. Дори и сега Сара не беше сигурна дали почтеният професор не флиртува с нея.

— Приятно ми е — отвърна тя, докато той пускаше ръката й.

— Колко сте любезна. Херман Лундсдорф — поправи той Джаспърс. — Познавам младежа от петнадесет години, седем, не, осем като колега, а той все още настоява да ми казва „професор“. — Той намигна на Джаспърс, който пристъпваше нервно. — Някой ден може би. Някой ден може би той няма да гледа на мен като на застрашителен старец, мила моя. Но каквото и да става, вие без съмнение сте дошли точно при човека, който ви е нужен, а за нещастие аз трябва вече да ви напускам и да излизам в това студено време. — Той отново й кимна и погледна Джаспърс. — Утре в два ще е добре. — Последва малък поклон и Лундсдорф понечи да тръгне, но се обърна. — И си закопчейте палтото, ако искате да живеете колкото мен. — Той придружи думите си с махване на ръката в студения въздух.

Джаспърс се засмя.

— Тръгва си моят преподавател. И майка. Комбинацията понякога е малко неудобна. — Двамата минаха през желязната врата и тръгнаха към западния край на Бродуей. — Една минута ми обяснява германска парламентарна процедура, а в следващата ми нарежда да се закопчея. — Той поклати глава. — Надявам се, че обувките ви се държат добре върху леда.

— Всичко е наред. Той е толкова мил.

— Много мил и много стриктен. Принуди ме да завърша степента си за три години. Никога не бях работил толкова упорито през живота си.

— Не е ли малко бързо?

— Лундсдорф и дума не дава да се издума за друг начин. — Джаспърс зарови ръце по-дълбоко в джобовете на палтото си. — Той е планирал всичко още от момента, в който се озовах тук. Усреднено, това са осем години, така че да, наистина е малко бързо.

— Впечатлена съм. Това би прави на…

— Тридесет и три — усмихна се Джаспърс. — Но недейте да се впечатлявате. Написах една невероятно посредствена дисертация, която двамата с великия старец преработвахме година и половина в учебник. Той непрекъснато казваше: „Само защити, само защити“. Беше прав. Защитих, получих работа, завърших книгата… — Той направи пауза и за миг очите му станаха унесени. После усмивката се върна. — След това започнах да върша онази работа, която беше интересна. — Той спря. — Точно тук е.

Джаспърс отвори вратата на малко заведение, от което се разнасяше силен аромат на кафе на зърна. Той я изчака да мине през вратата, както беше натоварена със сака и куфарчето си.

— Не е необходимо да ми придържате вратата — каза тя.

— Права сте. Не трябва — отвърна той, без да се помръдне. — Просто поредното влияние на Лундсдорф. Германски навици. Прекалено добре ме обучаваше.

Тя се усмихна.

— В такъв случай всичко, което мога да ви кажа, е благодаря.

Тя влезе в мъждиво осветено помещение и забеляза свободна маса в дъното. Проби си път до нея през краката и ръцете на препълнените масички и започна да сваля палтото си. Джаспърс я последва и го метна на гърба на стола си. Той я изчака да седне, преди да заеме своя стол.

— Още Лундсдорф? — попита тя.

— Разбира се. — Двамата седнаха. — Бих ви препоръчал чудесна чаша чай и парче ягодов кейк с шоколад, но не всички си падат по шоколада.

— Не, защо, звучи добре. — Всичко е чудесно, помисли тя: идеята за чая, смешното малко кафене, което отчаяно се напъваше да извика представи за Париж или Берлин, и компанията. Младият доктор Джаспърс излъчваше нещо много успокояващо. Нещо, което нямаше нищо общо с академичния живот. Това беше единствената формулировка, която можеше да дефинира пред себе си. Джаспърс вдигна глава, махна с два пръста към сервитьора и се обърна към Сара:

— Аз… винаги поръчвам едно и също — обясни той с почти извинителен тон. — Редовен клиент съм и ме познават.

— Сигурно трябва да е много хубаво.

— Предполагам, че е така. — Той се усмихна и мигновено стана делови. — Клара ми спомена за Държавния департамент и статиите ми. Предполагам, че сте дошли да си поговорим за „Новото право и възходът на консерватизма“. — Само присмехулният тон в гласа му я накара отново да се усмихне. — Заглавието на една моя адски тъпа статия.

— Не е чак толкова тъпа.

Очите му се разшириха.

— Вие наистина ли сте я чели?

— Това ми е работата, професор Джаспърс.

— Ксандър — поправи я той. — Всички ме наричат Ксандър.

Тя отново не можа да сдържи усмивката си.

— Една от многото, които съм чела… Ксандър. Всички са страшно информативни. И всички са съвсем различни от другите статии по темата. Вашият подход е… как да го кажа…

— Уникален? Вероятно заради източника.

— Лундсдорф?

Пристигна сервитьорът с водата.

Джаспърс се ухили и измъкна една порядъчно износена книга от джоба на сакото си, обвита с няколко гумени лентички. Той я положи върху масата.

— Дори още по-стар. — На корицата пишеше „Принца“. — Никога не излизам от къщи без нея.

— Макиавели?

— Не се изненадвайте. През шестнадесети век умът им е сечал като бръснач. Той вероятно е бил най-блестящият. Хайде, погледнете.

Сара вдигна книгата и внимателно измъкна гумените лентички. Предната корица остана в ръката й с посвещение, изпълнило страницата: „Винаги ще съм с теб, Фиона“. Тя вдигна поглед и видя очите на Джаспърс потънали в думите. Бяха изчезнали всякакви следи от усмивка. Тя изчака моментът да премине.

— Сигурна съм… че той е бил. — Тя постави книгата върху масата, като деликатно положи откъсната страница отгоре. — Най-добрият, имам предвид.

Той вдигна очи към нея и кимна.

— Да. — Пресегна се и взе книгата. — Най-добрият.

— А сега е човек на всички столетия — каза тя, като го следеше как разтяга гумените лентички, за да обвие с тях книгата. Усмивката му се възвръщаше.

— Най-хубавото нещо при теорията, госпожице Трент, е, че може да се приложи при много ситуации. — Той пъхна книгата в джоба. — Разликата е в начина, по който я прилагате.

— А вашият приятел Макиавели просто случайно е паснал в „новото право“?

— И пазарът на стари облигации, и няколко кредитни изкупувания, дори една сепаратистка група в Айдахо; аз е съм единственият, който е видял връзката. Просто си я държа теоретична. Всички останали се мъчат да я приложат на практика.

— Кажете ми, професоре… Ксандър… за онези от нас, които не са чак толкова учени, как точно някой може да използва книга като тази…

— „О, вие с малко вяра“ — цитира той. — Ще се изненадате. Има една група млади ловци, които са убедени, че Макиавели ги напътства как да играят на пазара. Един от тях дори е написал книга — „Макиавелисткият мениджър“. Занимателно, дори и малко хумористично.

— И вие не сте убеден?

Джаспърс вдигна рамене.

— Нека се изразя така — това не е онзи Макиавели, когото познавам. Теориите са… податливи на широка интерпретация. Това ги прави толкова изкушаващи. Вижте, разбирам — вероятно по-добре от повечето — какво е да си блъскаш главата над практическите последици. Понякога е трудно човек да ги отхвърли. Но в определен момент трябва да признаете ограниченията им. Уол Стрийт още не е ставала свидетел на подобно нещо. Те си мислят, че става дума за груба сила, измама…

— По-добре да се страхуват от теб, отколкото да те обичат — прекъсна го тя.

— Сега пък аз съм впечатлен. Все пак това не е цялата картина.

— Не е, но не съм и очаквала да бъде — добави закачливо тя. Деликатният смях и широката, малко овчедушна усмивка ясно й показаха, че е налучкала верния тон.

— Обиколката си върви с територията, госпожице Трент.

— Опитвам се да не го забравям, професор Джаспърс. И така — продължи тя — всичко е само въпрос на контекст…

— Точно така — отвърна той. — Макиавели е написал „Принца“ като… наръчник по управление на политическата власт. Това, което наистина е искал той, е било работа от Медичите, — властващата над Флоренция фамилия. Целта на книгата е била да се привлече вниманието на всички, като нещата се обясняват такива, каквито са. Много смело за онова време.

— Всяко време си е специфично с нещо.

— Вас наистина си ви бива.

— Правим, каквото можем.

— Тогава без съмнение си спомняте, че Италия през шестнадесетото столетие е била политически нестабилна — малко повече от сбирка от градове-държавици, всяка със свой собствен ред.

— Да, без съмнение си го спомням — подразни го тя.

Джаспърс се засмя.

— С прости думи, Макиавели е искал да защити Флоренция и да вдъхне нещо като сплотеност. Решението му е било водач, който да може да предвижда неприятностите и да държи властта със здрава ръка, изобщо всичко, което да държи хората в подчинение. За него всички са били членове на една доста мрачна банда, на които в никакъв случай не бивало човек да се доверява и които не били особено блестящи. Малко жестокост тук, късче милостиня там биха помогнали нещата да вървят гладко.

— И това се отнася и до пазара, така ли? — попита Сара. — Не е ли малко пресилено?

Джаспърс отпи за момент от водата си.

— Не и ако хората от пазара мислят, че книгата им казва какво да правят. Това е тяхната Библия. Кой съм аз, че да споря с тази интерпретация? А и трябва да признаете, че е доста заинтригуваща. — Той се приведе напред и положи лакти върху масата. — Всичко, което е направил Макиавели, било да разпознае тъмната страна на политиката: едновременно с това, той повдигнал някои доста интересни въпроси за властта и измамата — казвай на хората онова, което искат да чуят, за да поддържаш здрава основа на властта. Не е толкова трудно да се видят съвременните приложения.

— Докато си остават теоретични — забеляза тя. — На практика…

— Точно това е мястото, където момчетата от Уол Стрийт правят грешката си. Макиавели е бил гений, но той е бил гений на шестнадесети век, а ние обсъждаме въпроси от времето на двадесети век. Там, където говори за жестокостта и военната храброст…

— Ние говорим за корпорации и политика.

— Точно така. — Сервитьорът пристигна с две блюда и две чашки, а втори сервитьор го последва с канички чай.

— Значи вие мислите, че изводите му важат само дотам.

— Не ме разбирайте погрешно — отвърна Джаспърс. — Аз обичам стареца, но той е само един трамплин, това е всичко. Онези, които го виждат в ореола на единствен водач… не ми вдъхват много вяра. — Един модерен еквивалент, поне за мен, е онова, което „новото право“ прави през последните няколко години. Има и изключение: вместо да отиват направо при хората, те се обръщат към всички заинтересовани групи, за да поддържат контрол. Теоретично това е Макиавели; на практика, това е…

— „Новото благоприличие на консерватизма.“

— Браво!

— Центристката коалиция.

— Вие явно сте се подготвили добре за срещата си с мен.

— Както вече ви казах, правим, каквото можем. — Тя извади бележник от куфарчето си; търсеше молив, когато Джаспърс извади една доста оръфана химикалка от джоба си.

— Извинете за следите от зъбите — каза той. — Рисковете на професията.

— Моята нямаше да е по-добра. — Тя разви капачката.

— Ако трябва да бъда честен, едва съм започнала да разглеждам Коалицията, но си е едно много добро място за начало.

Тя отвори на чиста страница и вдигна поглед.

— Практична гледна точка.

Вашингтон, 26 февруари, 15,51 ч.

Класът се придвижваше из залата на музея — „Верона в най-блестящия си период“. Всяко дете беше заето с бележника и молива си и усърдно въвеждаше съответната информация. Учителката, жена към тридесетте, се усмихна уморено на пазача, докато водеше малката група към един далечен ъгъл и една донякъде неясна картина от младия Тиеполо. Всичките петнадесет деца се скупчиха около картината, а учителката, застанала до тях, описваше с горещ ентусиазъм някои от характерните й детайли — ъгъла на главата на Христос, положението на ръцете му. Тя не откъсваше очите си от пазача — чакаше го само да се извърне. Мигът, в който това стана, тя веднага кимна. Едно от момичетата веднага падна на колене, скрито от другите деца, и свали капака на вентилационната уредба точно под картината. Със същата точност тя пъхна раницата си вътре в канала и се плъзна след нея. Последва я момче, след което капакът веднага беше поставен. Гласът на учителката започна да затихва в далечината с пълзенето им.

Нямаха нужда от карти или светлина; през последната седмица го бяха правили поне сто пъти на учебния полигон. Програмата изискваше да са трима, — всичко се правеше на тройки — но старецът бе направил промяна в плановете. Лидия бе останала в Улф поинт. Не бяха задали въпрос. Не беше тяхна работа.

На четвъртото кръстовище завиха. След десетина-дванадесет метра откриха нов капак; минаха и през него, като този път се озоваха в тесен тунел, по чиито стени бяха прокарани тръби и кабели. Пространството беше достатъчно, за да проникнат във вътрешността на Националната галерия. Момичето провери часовника си. Осем минути. „Поставяте го, настройвате връзката и се връщате.“ Веднъж го бяха правили за седем минути. Старецът бе останал доволен.

Половин минута по-късно доловиха звук от шуртяща вода точно над главите си — мястото за разходки между източното и западното крило. Кафетерията, магазина в музея — все популярни места за туристите. Двамата спряха и изпразниха раниците си. За пазачите на входа вещите бяха изглеждали учебници, моливи, химикали, дъвки, червило — обичайните вещи на подрастващите. За тренираното око обаче това бяха далеч по-разнообразни неща. След по-малко от минута те вече бяха сглобили отделните предмети в две големи пластмасови тухли и малка черна кутия, а медна жица ги свързваше с кабелите по стените. Кутията примигна веднъж с жълта светлина, после се превърна в зелена. Те си прибраха раниците и продължиха напред, като опипваха прохода над главите си. На шест-седем метра от кутията откриха третия канал, наведоха се и продължиха пълзейки.

Няколко завоя и извивки по-нататък седнаха под друг вентилационен отвор, в друга зала на галерията, под друга картина за изучаване. Бяха се справили добре. Старецът щеше да остане доволен.

— Това е маневриране, типично за хора с десни убеждения — каза Ксандър. — Те не искат правителството да казва на хората как да живеят живота си, но биха били повече от щастливи, ако могат да бъдат моралната съвест на страната. Коалицията харесва да го прави чрез училищни програми. Абортите, социалната ориентация — това са големите теми.

— Това с нищо не прави Коалицията по-различна от около стотина други групи — посочи Сара.

— Вярно е, само дето те имат планове как да развият частните си институции. Училища, финансирани от Коалицията, ще се конкурират с обществения сектор, като не им представят никакъв отчет какво и как преподават.

Тя вдигна поглед към него.

— Католиците не го ли правят от години? Къде е проблемът?

— Да, но те нямат в залите и класните стаи телевизионни монитори, свързани към някакви авангардни компютри, които действат интерактивно с децата. Специализирани компютри — ако разказите са верни, — които звучат съвсем екстраординарно. Искам да кажа, представете си дете, способно да програмира алтернативен план за атака на, да кажем, битката за Мидълуей, и после да го следят как оживява на екрана; това би превърнало процеса на обучение в нещо наистина вълнуващо. Носят се слухове, че компютрите ще се използват за замяна на хората при обучението. За да бъдат сигурни, че едно ясно, недвусмислено съобщение достига до разума на всеки малък последовател на Коалицията. Това не е учебен процес, това е индоктриниране и то в далеч по-широк мащаб, отколкото всяко провинциално училище някога е мечтало.

— Промиване на мозъци ли? — попита скептично тя. — Компютрите съществуват от доста време, професоре. Само защото Коалицията ги използва, не означава, че…

— Ако това бяха единствените неща, които свързват Джонас Тайг и Лорънс Седжуик — двама мъже, които нямат и най-малък интерес към образованието, — не съм толкова сигурен. — Джаспърс втренчи поглед в нея. — Май засегнах някакво чувствително място? — Сара премълча. — За кого още бихте искали да си поговорим?

— Ще останете изненадан.

Той допи последните капки от чая си.

— Искате ли още? Аз ще си поръчам още един.

Сара кимна. Тя го загледа как маха на сервитьора с вдигнати два пръста. Сервитьорът посочи към блюдата с кейк. Джаспърс вдигна чашата и имитира пиене. После се обърна към нея.

— Известен съм с това, че пия по две чаши на сядане.

— И така, Тайг и Седжуик — усмихна се тя.

— Както вече ви казах, никой от двамата не дава пет пари за обучението. За Тайг всичко това е политика. Начин да строява войниците си. Повече за феномена „Тайг тази вечер“. Училищните програми просто са примамки, технологията е неговата стръв. Ако околната среда в момента беше повече на мода, той веднага щеше да се нахвърли. върху нея.

— А Седжуик?

— Това е интересната част. — Сервитьорът пристигна с чая, като размести чиниите и чашите, за да направи място за новите канички. Ксандър се опита да помогне. — Не ви ли се струва странно, че един човек, който е изградил кариерата си като финансов мозък, внезапно започва да разработва компютърни системи за инвестиционните бланки преди няколко години?

Сара си припомни досието.

— Онова беше мрежи на системи за сигурност. Мислех, че ги разработват за защита на крупните инвеститори — такива като него.

— Възможно е. — Сервитьорът се отдръпна от масата. — Но кой мислите, че му е помогнал да разработи прототипа за технологията? — Тя поклати глава. — Един филиал на „Тайг Телеком Сървис“. Това го няма във вашите бележки. Следата е изключително сложна, за да се забележи, но я има. Повярвайте ми. — Той отпи от чая. — Сега пък компютрите в училищата. Няма действителна връзка, но… Всичко, което мога да кажа, е, че това ме кара да се учудвам.

Сара кимна и надраска в бележника си още няколко думи.

— А Антон Вотапек? — попита тя, все още с очи, сведени към бележника.

Тя се канеше да повтори въпроса си, когато вдигна — глава и видя изражението на лицето му. Той я гледаше втренчено, със силно загрижен поглед, издълбан на лицето му.

Вашингтон, 26 февруари, 4,09 ч.

— Повторете, моля. — Главният контрольор на националното летище не полагаше особени усилия да скрие удивлението си.

— Всички екрани в кулата изведнъж побеляха — дойде отговорът, като смутът в залата изпълни говорителя. — Спомагателните линии също са извън строя и изгубихме радиоконтакт.

— Маякът още ли работи?

— Нямаме никаква представа.

— Какво искате да кажете, че нямате никаква? — Той се приведе ниско над интеркома. — Само спокойно. Веднага идвам.

Две минути по-късно той влезе в кулата за управление на полетите, отвъд която навигационните светлини по пистите вече бяха запалени.

— Добре, момчета, нека да видим какво става тук. Какво имаме в момента във въздуха и какви самолети наближават да кацат?

— Четири 2–7, един нетърговски и два джъмбо — един от лосанджелиското летище, другият от Мадрид — отвърна една жена, обградена от купища принтерни разпечатки.

— А с Дълес какво става?

— И при тях е същото. Същото е и в „Бритиш Уест Индийз“. „Колидж Парк“ също е напълно недостижим. Преди четири минути цялата система се разпадна. По моя преценка от трите главни летища, шест самолета в заход за кацане и още дванайсет са получили разрешение за кацане.

Мъжът се придвижи до най-близкия пулт, чийто празен екран го гледаше. В продължение на 25 години никога не бе ставал свидетел на такова ужасяващо явление. Той се върна към хаоса около себе си.

— Добре, момчета — разтърка длани той, — ще пренасочим колкото можем повече машини през Атланта. Останалите могат да се опитат да…

— Това ще е чудесно — отвърна жената. — Има само един проблем — как точно да го съобщим на пилотите?

— Вотапек? — повтори Джаспърс. Сара се приведе напред, за да си налее втора чаша чай. — За един и същи Антон Вотапек ли говорим? Проектът „Темпстън“.

— Проектът всъщност беше кръстен „Обучаващ център“ — поправи го тя. — А медиите го прекръстиха в проекта „Темпстън“.

Той поклати глава.

— Вотапек? — Той направи пауза. — Но защо някой ще…

— Става въпрос за училищата, нали, професоре?

— Да, но… — Беше му необходимо повече време, за да се съвземе, отколкото бе предполагала. — Искам да кажа, че този човек беше гений, образователното гуру на шейсетте, но тогава… Темпстън. — Очите му се унесоха. — Имаше някаква авангардна концепция… модулно обучение…

— Модулният подход — образованието като по-агресивно средство за създаване на по-зависими деца, по-колективистично ориентирани. Много добре, професоре.

— Още една налудничава теория, въведена насила в практиката. — Той свъси чело, сякаш се опитваше да си припомни нещо. — Какво беше това? Имаше десетина деца, всички на възраст осем или девет години…

— В действителност четиринадесетгодишни, а някои и на осемнадесет. Вие изглеждате… доста добре запознат с темата.

Той се извърна към нея.

— Един от тъмните моменти в американското образование? Ако ви е грижа за образованието, госпожице Трент, не забравяйте „Темпстън“. — Споменаването на това име явно го бе разтревожило. Той се отдръпна назад, като бавно поклати глава. — Осем и деветгодишни деца, превърнати в… — Той внезапно я загледа с изражение много по-напрегнато от това преди секунди. — Вие мислите, че той е свързан с Тайг и Седжуик?

— Не мисля нищо — отвърна тя. — Просто попитах дали това име е изскочило в изследването ви.

Джаспърс се загледа в нея.

— Разбирам. — Той направи пауза. — Не е.

— Да не съм казала нещо лошо?

— Лошо ли? Не, разбира се, че не. Работата е там, че замесването и на Вотапек прави още по-тревожна връзката на Тайг с Коалицията.

— Наистина ли? — Тя искаше да види докъде може да стигне откровеността му.

— Ами да. Все трябва да има някой, който наистина да интересува от образованието, не е ли така? Един доста застрашителен интерес, а не само политически трамплин.

— Ако има връзка — заяви тя.

— Правилно. — Очите му не се откъсваха от нея. — Ако. — За момент и двамата останаха мълчаливи. — Сега вече е накарахте да се замисля.

— Съжалявам. — Тя се усмихна.

— Сигурен съм, че съжалявате. — Той започна да си играе с лъжичката. — Лошото е в това, че всичко, което ви казах до този момент, си е чиста спекулация. Не знам за Вотапек, но в действията на другите двама няма нищо, което дори и да напомня на екстремизъм. Никакви неонацисти, палещи синагоги, никакви бели привърженици на идеята за превъзходството на бялата раса, които да предявяват налудничави искания. Затова и го наричам „благоприличен“. — Той отново се замисли. — Вотапек обаче вече променя нещата. — Той я загледа, сякаш в очакване на отговор. Тя обаче само повдигна вежди с пристигането на сервитьора със сметката. — Както и да е, това е всичко, което мога да ви дам. — Той придружи думите си с почукване на лъжичката в чинийката. — Мисля, че има връзка между Тайг и Седжуик, но това е само мое мнение. А дори и Вотапек да е намесен, не бих могъл да ви кажа какво се надяват да постигнат. Ако трябва да бъда честен, докато и тримата си остават самостоятелни единици, няма за какво да се тревожи човек.

— Но ако те по някакъв начин се свържат… Тогава ще трябва да си зададете въпроса защо. — Той сиря да си играе с лъжичката и я погледна в очите. — Какво искат те? Не съм сигурен, че това е въпрос, на който искам да отговоря.

— Вие го правите да звучи толкова зловещо. — Сара привършваше последното парче кейк.

— Надявам се, че Лундсдорф е прав. Той непрекъснато ме кара да се концентрирам върху онова, което знам, и да оставя теориите за конспирацията на таблоидите. Може би реагирам повече от разумното. — Ксандър бе приключил с втората си чаша чай и се опитваше да допие и последните капки от дъното. След като не успя, той положи чашката върху чинийката. — Ще оставя зловещата страна на вас. За нещастие, трябва да се връщам в кабинета…

— Разбира се.

— Но не искам да ви прекъсвам. Има ли още нещо, което искате да ми кажете?

Сара плъзна бележника в куфарчето си, щракна ключалките и посегна към дамската си чанта.

— Не мисля, но ако искате някой път да си поговорим отново…

— Абсолютно. В края на краищата не бих отказал да хвърля око на вашите досиета.

Тя се усмихна и извади десетдоларова банкнота, преди той да успее да посегне към портфейла си.

— Знам, че професор Лундсдорф няма да го одобри, но сметката ще я плати правителството. — Ксандър се съгласи, по-скоро заради чаровната усмивка, отколкото заради протокола, и посегна да си вземе палтото. Докато се изправяше, Сара си спомни нещо. — О, има и още нещо. Може да ви прозвучи странно, но…

— Сигурен съм, че няма. — Той започна да си облича палтото.

— Айнрайх. Това говори ли ви нещо?

Ксандър бръкна в джоба си и измъкна шала си. Заметна го около врата си, като през това време си повтори името.

— Айнрайх? — Той поклати глава. — Не ми говори нищо. Мога да погледна в някои стари материали, но мисля, че ако съм го срещал, все щеше да изплува. Съжалявам, тук не мога да ви помогна.

Тя повдигна рамене и се изправи, като постави куфарчето си върху стола и облече палтото си.

— Ако все пак нещо изскочи, завъртете ми един телефон. — Тя извади визитна картичка от чантата си и му я подаде.

— Непременно.

Тя вдигна куфарчето и чантата си и му кимна да мине напред. Те се промушиха бързо сред тълпата и отидоха на щанда, където той купи кутия курабийки, както беше обещал на момчетата в Института. Схруска една за проба, докато отваряше вратата и изведе Сара сред пронизващия студ на Бродуей.

Вашингтон, 26 февруари, 4,24 ч.

Въздухът изригна с вълна от стъкло и вода, метал разкъса земята. Там, където се бе намирала долната галерия, сега се появи кратер. Писъци изпълниха простора, но осемнадесет секунди по-късно бяха заглушени от детонацията на втора бомба, която заля с пламъците си откритото пространство и изпепеляваше тяло подир тяло по огнения си път. Сладникав дим започна да пъпли отвсякъде, по-смъртоносен и от пламъка, който изгаряше дробовете на жертвите и ги поваляше върху останките от пода. Онези, които все още можеха да се движат, бягаха, панически заслепени, мъжете блъскаха жените върху пода, родители притискаха отчаяно децата си до гърдите и ги люшкаха с последни усилия, преди отровният въздух да изгори дробовете им.

След по-малко от шест минути всичко приключи. Някои имаха късмет. Първоначалният взрив ги бе сварил абсолютно неподготвени. Другите щяха да минат през мъченията на газа, щяха да почувстват пламъците, лижещи плътта им, щяха да изпитат началото на собственото си изгаряне.

В 4,58 ч. първите спасителни отряди успяха да се промъкнат през развалините. Щяха да са им нужни четиринадесет часа, за да изчислят броя на жертвите — 117. След два дни броят им щеше да нарасне до 130.

Сара излезе от подлеза на Петнадесета улица и продължи към Шесто Авеню. Помисли си дали да не вземе такси, но знаеше, че влакът ще й спести време. Не че бързаше чак толкова. Всъщност беше си оставила вечерта без ангажименти, за да обмисли информацията, която бе дал Джаспърс. Докато маневрираше покрай натрупания със сняг бордюр, образът на младия учен, който нямаше търпение да се върне към работата си, я накара да се усмихне. Той беше толкова посветен на онова, което вършеше, толкова въвлечен в собствения си свят, че всеки момент, прекаран извън него, му се струваше чиста загуба на време. Ти си щастлив човек, Ксандър Джаспърс, помисли си тя. Щастлив си, че си открил тази страст. Но въпреки това той не бе успял да я затрудни нито веднъж. По някакъв начин й бе позволил да забрави този страх. Вместо това я бе поканил и толкова явно бе изразил задоволството си от проявения от нейна страна интерес. И колко се бе страхувал да не я отегчи. Тя се усмихна на себе си. В това имаше известно очарование.

Голямата неонова реклама на Радио „Сити“ лумна над нея, когато се обърна. Авенюто гъмжеше от хора, които се опитваха да си проправят път през хаоса на пиковия час. Всички мисли за приятния следобед бързо изскочиха от главата й. Тя започна да потъва в тълпата и да се потапя в многогласния човешки хор около себе си.

И без всякакво предупреждение сградите се стопиха в потока от забързани човешки ръце, крака и лакти. Нарастващият пулс на движението около нея започна да жужи, отразявайки се в арабската лудост, която отекваше в нея. Не! Не тук! Не сега! Дълбоко в нея един глас започна да спори с нея, главата й затанцува в нямо отчаяние над глъчката и блясъка, разумът й започна да се насочва във все по-опасна посока. Спри го, Сара! Гърдите й не смогваха да осигуряват въздух, нещо желязно стягаше гръдния й кош. Тя спря на тротоара и отчаяно се заоглежда в опита си да се вкопчи в нещо реално, което да я върне от страната на ужаса. Спокойно, отпусни се. С огромно усилие успя да овладее дишането си, треморът бавно започва да спада, сградите отново възвърнаха очертанията си. Хората я отминаваха с неодобрителни погледи, но тя едва ги забелязваше в усилието си да възстанови душевния си покой. Огледай се. Това е Ню Йорк. Не е необходимо да търсиш скривалище. Всичко беше, както трябваше да е. Както и беше досега.

Пред погледа й, подобно на спасителен остров, изплува хотелът. Тя отново закрачи и се вля в потока от човешки тела. Дори и сред тях Сара се движеше в пълна изолация. Пет минути по-късно стоеше пред главната рецепция на „Хилтън“, с карта за стаята и върху плота. Все още разтърсена, тя последва пиколото към асансьорите. Забеляза широка витрина, вградена в мраморната стена над прозорците, с часовници, пръстени и огърлици. Един особено искрящ камък улови погледа й; цветът му беше тъмносин и се открояваше на фона на стерилната бяла светлина на отворения коридор. Тя спря и се загледа в сапфира, чийто блясък й напомняше за нещо познато.

— Бихте ли искали да го видите, мадам?

Някакъв мъж се появи до нея. Беше облечен в отлично ушит костюм, с плътно зализана по скалпа му коса. Сара го изгледа, все още несигурна.

— Мадам?

— Не, благодаря ви — успя да се овладее тя. — Много красив камък.

— Да, изключителна обработка.

— Май си загубих пиколото — каза тя, озъртайки се към асансьорите.

— Но, разбира се. — Той рязко спря. На лицето му се появи изключително фалшива усмивка. — Може би по-късно.

В следващия миг вече бе уловил следващия си потенциален клиент. Сара погледна още веднъж сапфира, в който имаше нещо властно и омагьосващо, и се обърна да потърси пиколото, което я чакаше на двадесетина метра. Бе застанал до асансьорите. Тя вдигна ръка и забърза към него.

Вашингтон, 26 февруари, 5,27 ч.

Той пристъпваше бавно, почти нехайно; лампите над главата му вече светеха с пълна сила. Вашингтон при здрач. Питър Егарт държеше ръцете си в джобовете, а очите му шареха върху вратата на може би около шестдесет метра надолу по улицата. Беше му наредено да чака; тримата холандски дипломати се появиха и тръгнаха към него. Бяха потънали в разговор, като жената между двамата очевидно обясняваше нещо на партньорите си. Егарт продължи да крачи, но бавно започна да измъква пистолета от джоба си, докато се приближаваше към триото. Никой на улицата не изглеждаше да обръща някакво внимание до момента, в който той, вече на не повече от метър от тях, вдигна пистолета и стреля два пъти в гърдите на жената, после простреля с по един куршум и двамата й спътници. И тримата политнаха напред с внезапно застинали гротескни физиономии.

Егарт рязко се обърна и хукна да бяга, като разбута неколцината невярващи на очите си очевидци, докато стигна края на улицата. Там пресече и навлезе в Дванадесета улица.

Едва тогава спря.

Къде беше колата? Той се завъртя и погледна за знака-ориентир, в случай, че е сбъркал мястото. Нямаше грешка. Дванадесета — където му бяха обещали, че щяха да го вземат. Зад гърба му започнаха да се разнасят писъци. Времето отново забърза с шеметно темпо. Той усещаше как паниката го сграбчва за гърлото и отровният вкус на нерешителността изпълни устата му. Дръж нещата на фокус. Не губи представа за процеса. Трябваше да запази спокойствие и да се вслуша в командите в главата си. Бе прекарал прекалено много часове в подготовка, за да позволи на някакво усложнение в последната минута да обърка нещата. Тръгна по улицата, усещайки върху себе си втренчени очи от сградата над него, които го следваха неотлъчно. Отново се затича.

Някаква кола навлезе в улицата, безразлична към току-що изригналия хаос. Без да мисли, Егарт се втурна към нея, вдигна пистолета и го насочи към предното стъкло. Колата се закова със скърцане на спирачките. Мъжът се хвърли към вратата на шофьора, отвори я със замах и издърпа жената от мястото й, като я блъсна върху бордюра. След секунди колата потегли с пълна газ на заден към кръстовището. Закова на място, превключи на предна скорост и след секунда потъна в здрача.

Сара последва пиколото в една малка и комфортна стая, с изглед към Сентрал Парк. Тя помести куфарчето си до махагоновия шкаф, подаде на момчето няколко долара и захвърли сака си върху леглото. Останала най-после сама, тя разкопча роклята си и се измъкна от обувките си; дебелият килим гальовно погълна изтерзаните й от високите токчета стъпала. Тя изхлузи роклята си и я остави да падне на пода, след което я вдигна и нежно я положи върху леглото. После седна.

Беше ядосана. Един нищо и никакъв камък и тя вече беше готова да поддаде. Най-трудното винаги бяха пътуванията извън Вашингтон, пътувания извън рутината, която й помагаше да я държи във форма. Неочакваните предизвикани спомени, прекалено релефни, за да бъдат забравени. Нищо повече от един отблясък на сапфира и тя вече се бе пренесла в миналото: хотелът на улица „Крал Фейсал“, шумът от ал-Балад и момичето. Винаги беше момичето, което я гледаше със скръбните си сини очи, които принуждаваха Сара да обещае. „Ти ще се върнеш.“ „Да.“ „Ще се върнеш за мен.“ „Да.“

Не!

Тя отвори с усилие очи, само за да осъзнае, че отново се бе върнала там. В продължение на няколко минути стоя абсолютно неподвижна, докато Аман бавно се стопи в някаква гънка на мозъка й. Изправи се с огромно усилие и повторно огледа стаята. Куфарчето я зяпаше с отворения си капак. Осъзна, че по-нататъшната й работа тази вечер с документите щеше да е безсмислена. Трябваше да се поразходи. Навън, без да се страхува.

Избра си джинси, фланелка с къси ръкави и чифт черни обувки. Прехвърли от портмонето няколко долара в джоба си, после пъхна куфарчето под леглото и сграбчи палтото. Обновеното изследване можеше за почака.

Седем минути по-късно светлините от движението по Шесто Авеню се впиваха в нея, докато се отправяше към центъра на града. Нямаше ясна представа накъде отива, но знаеше, че е полезно да е обградена от движение. Вече по Тридесет и трета улица усети, че е гладна. Свърна надясно и реши да си опита късмета на Бродуей. Ако не се брояха няколкото таксита, кварталът „Гармент“ бе опустял и бе потънал в тъмнина отвъд тротоара.

Долови стъпките зад себе си, едва когато прекоси половината квартал. Бяха отчетливи и равни, в синхрон с нейните — избързваха и изоставаха с всяка нейно завързване и забавяне. Започна да осъзнава, че се съсредоточава върху гумените подметки на неизвестния преследвач, да пресмята разстоянието между себе си и човека след нея, да измерва пътя пред себе си. Стига! Игнорирай го! Това не означава нищо! Просто пешеходец, който и да е, дявол да го вземе! Не си го навивай на пръста — просто се обърни и виж, че няма нищо! Сигналите обаче бяха прекалено очевидни, прекалено на повърхността, за да може така лесно да ги отхвърли. Внезапната поява на втора фигура на двадесетина метра пред нея, очевидно пияница, потвърди подозренията й. Той сякаш се люшкаше по улицата, но с всяка стъпка с приближаването си затягаше мрежата си около нея, като я караше да се притиска все повече и повече в сенките. В мига, в който се втурна да бяга, долови внезапния спринт на човека зад себе си и видя как пияният мъж се хвърли на тротоара и прегради пътя й. Мъжът стовари рамото си в гърба й и я отпрати в прегръдките на мъжа пред нея.

Само с едно бързо движение той я изблъска в една уличка, забулена в пълен мрак, ако не се броеше голата крушка, която висеше над един пожарен изход. Студените тухли одраскаха дланите й при опита й да смекчи удара със стената. Острите ръбове разрязаха кожата на дланите й и тя моментално изпищя.

— Млък!

Тя рухна на тротоара, само за да усети след миг да я сграбчват за рамото и да я притискат към стената. Отвратителният аромат на вече явния маскировъчен костюм на мъжа я накара да сгърчи в гримаса устните си, докато той опипваше тялото й, а в очите му танцуваше чиста наслада. Вторият мъж се пресегна над рамото му и я сграбчи за косите. Очите му не издаваха подобно желание, в тях отсъстваше животинската похот на първия мъж. В ръката му блесна малко острие; той се усмихна и го допря до бузата й.

— Изпратиха ни да ти дадем съвет — прошепна той, прокарвайки острието странично с гладката страна през устните по брадичката й до шията. — Забрави Айзенрайх. Днес беше само първото предупреждение, обещание за онова, което ще последва. — Хватката му се стегна още повече. — Отивай си, но да знаеш, че следващия път няма да мога да сдържа приятеля си тук. Той май си падна по теб.

Другият мъж се изсмя, сложи свободната си ръка върху гърдите й, като я натисна силно и я притисна до стената. Мъжът отзад продължаваше да я гледа втренчено, като наблюдаваше как другарят му се наслаждава на момента и търсеше упорито в погледа й страха и отвращението, за които жадуваше.

Не откри обаче нищо такова. Вместо това погледът й разкриваше странна празнота, студено безразличие, предупреждение, което той не можеше да разбере. Уловен за момент в капана на безжизнената хватка на очите й, за миг разхлаби натиска си върху нея. И в същия момент унищожителната прецизност на убиец, школуван по улиците на Аман, изригна в експлозия от първична енергия. Вече не Сара Трент, а убиецът от Аман заби коляно в слабините на мъжа, все още зает с гърдите й, а прикованата й само допреди миг ръка се заби в лицето на втория мъж, раздирайки го с ноктите си. И двамата мъже залитнаха от внезапното нападение; ножът издрънча на тротоара. Като математическо продължение на атаката и кракът й се заби в ребрата на мъжа, който още се държеше за кървящата си буза; безпогрешното изпращяване на строшените ребра предизвика писък на болка у него. Той рухна на колене. Другият, донякъде възстановил се от първоначалния удар, се опита да се изправи, но беше прекалено бавен, за да избегне удара на лакътя й в слепоочието му. Главата му се заби с трясък в стената, въздухът изскочи със свистене от дробовете му, преди тялото му да се свлече в безсъзнание върху ледения цимент на уличката. Тя стовари с удвоена сила сдвоения си юмрук във врата на мъжа, сгърчен само на половин метър от нея, който бе притиснал ръце към гърдите си, и проследи с поглед как и той рухва на бетона. В уличката се разнасяше единствено шумът от накъсаното й дишане. Тя остана като замряла, с подивял разум, а през съзнанието й препускаха бясно покрити с пясък улици, откъсвайки я от ледената прегръдка на манхатънската нощ.

„Ти направи избора си, Сара. Ти прие отговорността.“ Самотно лице проблесна през размътения й поглед — момиче на не повече от дванадесет години, с тънки ивици кръв, струящи от дупката на куршума в челото й. „Някой трябва да бъде пожертван. Някой.“ С ужасен поглед сините й очи се втренчиха в забулената от мрака ниша, когато телата на осем млади йордански войници изплуваха пред нея, увиснали на телта върху стената точно пред нея. Вонята от дрехите им я блъсна в ноздрите и я накара да затули носа си с ръка. Те се полюшваха насам-натам и се блъскаха леко в стената; безликите трупове на мъже, сгърчени в смъртта си, които сега я омагьосваха с мълчанието си. „Кажи нещо! Каквото и да е! — изкрещя тя. — Трябваше да те взема, да те спра! Ти беше приоритетът, не тя! Все някой трябва да е на първо място…“ Телата продължаваха да се люшкат в задружен ритъм. „Кажи нещо, по дяволите!“ Гласът й се задави от рукналите сълзи. „Каквото и да е! Моля те, кажи!“

Бялата светлина на крушката над главата й проряза сенките и разкри гледката на ужаса пред нея. В същия момент вълна на погнуса изпълни гърлото й. Тя се облегна на стената, оставяйки се на милостта на разтрепераните си крайници и рукналия по тялото й адреналин. Хиляди гласове отекваха в главата й, като си пробиваха път към смъртоносната тишина на уличката. Насилие. Отново насилие, безстрастно и точно. Тя се загледа в проснатите до краката й тела, които още бяха неподвижни. Беше ги смазала, без дори да мисли, с внезапен вихър от действия, бликнали от нея без никакви съзнателни усилия от нейна страна, отглас от онази част от нея, която жадуваше гняв и унищожение.

Тя бе нападнала. Беше провокирана, да, но тя беше страната, изригнала в сляпа ярост, в серия от мигновени и премерени удари, които като нищо можеха да убият мъжете. Никаква мисъл, само чисто животински инстинкт. Би ли била способна да ги убие? Толкова ли лесно можеше да се върне пак в онова състояние? Не знаеше, не можеше да осъзнае въпросите, които барабаняха в главата й. О, Господи, не мога да се овладея!

Някъде дълбоко в нея един глас й казваше да тръгва, да се отдалечи от проснатите на уличката тела. Притискайки се до стената, неспособна да откъсне очи от падналите в безсъзнание тела, тя бавно се дотътри до края на уличката. Докато излезе на тротоара, покрай нея профуча коала. Това я накара да огледа празната улица и от двете страни, като се опита да прогони двамата мъже от съзнанието си. Студеното пресмятане на убиеца бе изчезнало и бе заместено от панически страх. Застанала сама, Сара внезапно осъзна, че дрехите й бяха прогизнали от пот. Тя затрепери и напъха ръце в джобовете си, за да притисне палтото си по-плътно до тялото. Някъде има безопасно място. Намери безопасно място. Гласът отново я поведе и тя го последва в няма покорност, обратно към Шеста улица, назад към светлината, към хората, към успокоителната им близост. Не затича, защото гласът не й разреши да го направи, но закрачи със спокойна решителност и поради това беше незабележима за околните. Докато завиваше към хотела, по бузите й се отрониха първите сълзи на облекчение.

Едва когато залитна в хотелската си стая, безопасното убежище от атаката, разразила се само преди двадесетина минути, тя успя да се съсредоточи над думите на мъжа: „Днес беше само първото предупреждение, обещание…“ Какво ли можеха да означават? И Айзенрайх? Тя се обърна и улови отражението си в огледалото — лицето й бе на черни и червени петна, а косата й — пълен хаос, бе виснала на кичури по раменете й. Очите й обаче бяха онова, което не й позволяваше да се съсредоточи, очите, които не бе виждала от Аман, студените, безпощадни очи, които я гледаха от огледалото и я осъждаха в тишината.

Едва тогава започна да разсъждава какво можеше да се крие зад нападението. Защо? Какво го бе провокирало? Едно обновено изследване. Нищо друго не можеше да е причината. Нищо… Нищо, освен кратките предупреждения: първи опит. Айзенрайх…

Студена пот обля врата, когато едно име мина през мислите й: Комитетът…

Сара принуди погледа си да се спре в стаята около нея — кутията, която й беше подслон, която я изстискваше в безопасността на изолацията. Разбира се, Комитетът. Всичко беше прекалено познато, прекалено много от действителността, която за малко щеше да я унищожи. Няма да се оставя да бъда въвлечена. Каквото и да става, няма да се оставя. Тя знаеше какво трябва да направи. Да върне всичко. Папки, бележки — да се откаже от работата си, ако беше необходимо. Нека други поемат отговорността. Нека други да понесат бремето. Спомените за уличката щяха да отшумят. Спомените за Аман. За нея. Тя трябваше да се защити.

Сара посегна към куфарчето си и в този момент забеляза мигащата червена светлинна на телефона. В един панически момент се зачуди дали съобщението от уличката не е било недостатъчно. Те я бяха открили на улицата. Без съмнение можеха да я отрият и тук. Игнорирай го. Нека друг се залови с тази игра. Но по някаква причина не можеше да постъпи по този начин. Трябваше да го чуе, да ги изслуша за себе си, да се убеди, че бяга във вярната посока и поради правилната причина. Тя се плъзна по леглото, вдигна слушалката и набра телефонистката. Отговори й електронен глас, който я информира, че в 5 часа и 10 минути е имало телефонно обаждане за нея. След кратко измъркване, по линията се разнесе втори глас:

„Здравей. Обажда се Ксандър Джаспърс около шест. Вижте, не знам как е било възможно да съм толкова глупав, но когато се върнах в кабинета си, всичко си дойде на мястото. Онази работа с Айнрайх. Не е Айнрайх, а е Айзенрайх. Поне така ми подсказват инстинктите. Ако това може да направи необходимата връзка, тогава то е далеч повече от всичко онова, което и двамата търсим. Обадете ми се.“

Джаспърс. О, Господи. Тя не беше сама; тя не беше изолирана. Той бе направил връзката. Айзенрайх… И тя се бе оказала човекът, помогнал му да види връзката, да въвлече и него в този кошмар. Чия е отговорността, Сара? Чие е доверието?

Тя натисна вилката, освободи я и започна да набира.

Към следващата част или към съдържанието

Джонатан Раб Теория на хаоса (2)

Метаданни

Данни

Теория на хаоса

Информация

История

Сваляне / Връзки

ЧАСТ ПЪРВА

1

Джонатан Раб
Теория на хаоса (2)