Сара бе карала цялата нощ пристегнала около ребрата си парче скъсан чаршаф да смекчи поне малко болките. Но дори и така, скованата й гръд не й позволяваше да диша. Знаеше, че нямаше смисъл да тръгва след тях. Завръщането в мотела й беше отнело прекалено много време, преобличането, разпарянето на ризата с ножа, за да избегне следващата агония — също. Две, може би три ребра бяха счупени. Едно щеше да е напълно достатъчно. Тя бе захвърлила прогизналите от дъжда дрехи в средата на стаята и минута по-късно бе рухнала в спасителната топлина на пълната вана. Прекара през ума си всяко движение, всяко преживяно през последните минути движение, докато лежеше в мрака. Стой до пожара! Ще дойда да те взема! Всичко, което искаше, бе само да го защити, да му осигури безопасност. Шанс да го направи както трябва.

Но минутите тишина я принудиха да се изправи срещу една не по-малко жестока истина. Тя бе отнела живот. Преднамерено бе отнела живот. Този път нямаше отклоняването на ножа в последния миг, преди да го забие в плътта, нямаше избор да убие или не. Тя бе прекършила надве гръбнака на жената с ясното съзнание какво върши. Убиец. „Не това е причината да те изберат“ — бе й казал той. Колко малко бе разбрал Ксандър. И как на косъм беше да му повярва.

Тя бе позвънила на О’Конъл от другата страна на границата с Монтана.

— Чакаме да се обадиш. — Гласът му беше уморен.

— Ние?

— Просто се оказах по-бърз, отколкото очаквах. Повечето от момчетата вече са на място. Направихме лагер в…

— Загубих Джаспърс.

— Какво?

— Аз… позволих им да го отвлекат.

Беше чувал същия тон в гласа й и по-рано. В Аман.

— Спокойно, Сара. Как стана? — Той зачака отговор. Когато тя не отговори, той колебливо продължи: — Той…

— Казах, загубих, а не убит. Поне не мисля, че е…

— Колко усложнява това нещата? — О’Конъл бързаше да я върне към реалността.

— Не знам.

Той отново зачака.

— Тогава какъв е проблемът?

Няколко секунди по линията цареше тишина.

— Защо не го убиха?

— Какво?

— Те го примамиха на открито и го приближиха достатъчно, за да го довършат с нож. Лесно, безшумно, безопасно. Защо го отвлякоха?

— Нещо не мога да включа.

— Той не става за разменна монета. Господи, те знаят, че ще го оставим да умре, ако това ни позволи да ги спрем. Защо го отвлякоха?

О’Конъл си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Това не са въпроси, които налагат разглеждането им в този момент.

— Ксан… Джаспърс беше убеден, че е бил избран.

— Това вече трябва да ми го разясниш.

— Той си мислеше, че има причина, поради която е бил въвлечен в цялата тази история. Нещо, което му прошепнал Скентън, преди да умре. Това според теб има ли някаква логика?

— Избран? За какво?

— Не знам. Не знам. Но те нито за момент не се поколебаха да ме убият, тогава защо не го убиха? — Тя сякаш чуваше Ксандър да задава същия въпрос, виждаше го как удря по волана с двете си ръце докато препускаха по открития път с глас, изпълнен с гняв, несигурност. А тя беше обещала да го пази…

— И ти си съгласна с него? — Тонът на О’Конъл се бе променил.

— … Не знам.

— Разбирам. — Той направи пауза. — Въпросът е дали би имало някаква разлика? Приемам, че разписанието си е отишло с добрия доктор. — Тишината от другата страна на линията беше достатъчен отговор. — Е, те го изпълняват. Английският посланик е по всички новини.

Този разговор бе приключил преди два часа. Точно преди зазоряване.

Подобни на бръснач кървавочервени ивици прорязваха утринното небе. Тя отби от пътя и спря. Един мотоциклет стърчеше търпеливо покрай малко бунгало, все още скрито от едно колебливо слънце. Сара загледа как светлината изпълзяваше зад ръба на каньона, тя се втурна подобна на вълна и погълна приближаващия се О’Конъл.

Ксандър бавно отвори очи. Вратът му тъпо пулсираше, метален вкус бе изпълнил устата му, а мирисът бе достатъчен да предизвика гадене. Не че имаше някакъв спомен за самото действие. В действителност нямаше абсолютно никакви спомени. Нищо. Само сенки, образи, прелитащи покрай главата му като ивиците светлина, проблясващи нейде отвъд него. Той се опита да се върне назад, да си припомни мига преди внезапно настъпилия мрак, но виждаше само откъслечни части от последната седмица да се блъскат едно в друго в пълен хаос. Без никаква последователност, без каквато и да било закономерност. Искаше да се съсредоточи, да открие източника на светлина с надеждата, че това ще му помогне да подреди мислите си, но мътилката упорстваше и не искаше да си отива — насилието и ужасът, примесени с нежното докосване на женска ръка.

Той преглътна с усилие — нещо сякаш прогори гърлото му и примига няколко пъти. Болката бавно отваряше очите му за образите около него. Обонянието и осезанието му някак бяха странно изострени и му донесоха информация за заобикалящата го действителност: мирисът на свежо изпрано бельо, гладките, чак скърцащи от гладенето чаршафи, с които беше завит, всичко това му помагаше да излезе от ступора. Главата му обаче не искаше да помръдне. Усещаше я като завинтена към възглавницата, натежала толкова много, че му бяха необходими всичките сили, за да я размърда лекичко към светлината. Пред погледа му започнаха да се оформят различни обекти — цветя покрай стената в дъното, а след малко и очертанията на някакво бюро под тях с малък дървен стол отстрани. Той се насили да се съсредоточи върху обектите и да си представи желязната студенина на бронзовите ръкохватки в опит да дойде на себе си.

Източникът на светлината се оказа един прозорец, чиито завеси леко трептяха под лекия полъх на вятъра. Останалата част от стаята беше празна, ако се изключеше малкото овално килимче отстрани до леглото. Всичко беше спретнато и подредено.

Няколко минути остана неподвижен. Обзе го чувство на покой, в паметта му започна да се промъква ред, но скоро отново го връхлетяха далеч по-обезпокоителни образи, приглушена размяна на реплики започна да долита като през мъгла. Глас, неговият глас, но не съвсем негов, сякаш като в сън и едновременно с това реален. Фигури се изправяха над него, ослепителна светлина заливаше очите му, дебели пръсти опипваха лицето му, пробождаща болка препускаше през тялото му, а после отново идваха гаденето и мракът. Той се опитваше да се задържи, да поддържа контакт, но колкото повече се бореше, толкова повече изпадаше в мрака.

Ароматът на кафе за момент го разсея от мъчителните му размишления и първата му мисъл беше да седне в леглото. В същия миг обаче раздираща болка в рамото го накара да размисли и той рухна обратно в леглото. С огромно усилие провря ръка зад главата си и заопипва врата си. Отокът беше осезаем, а кожата — чувствителна при допир. По-тревожна обаче беше гледката на превързаната му ръка, на която с малка лепенка беше закрепена квадратна марля. Той пусна врата си и протегна ръка. Областта около превръзката беше ужасяващо безцветна, а ситна мрежа от венички прорязваше синьочерната плът. Той протегна другата ръка и внимателно погали края на раната. Кожата и тук беше особено чувствителна при допир.

Той рязко отлепи марлята и се загледа в малкия отвор на ръката си, в червената точка, където бе влизала иглата. Иглата? Този дребен детайл върна обратно изчезналите до преди минута спомени: стаята, леглото, гласът, неговият глас, но не неговият глас, и ослепителната светлина…

Те го бяха упоили. Те бяха бръкнали в мозъка му и му бяха отнели волята за съпротива.

Но защо? Какво щяха да спечелят с това? Той се мъчеше да открие отговора. Те имаха диска; имаха документа, който той бе съставил. И разписанието. Не можеше да има и съмнение, че го бяха намерили. Това са търсили през цялото време. Но какво друго още искаха?

Звукът от стъпки отвън прекъсна размишленията му. Ксандър пъхна ръце под одеялото и зачака. След няколко секунди вратата се открехна, кичур коса се промуши през отвора, а след това и две кафяви очи. След като се убедиха, че се е пробудил, вратата се затвори. Ксандър очакваше да чуе изщракването на ключ, спускането на резе, но нищо такова не последва; само заглъхващият шум от отдалечаващи се стъпки. Погледна към прозореца нямаше решетки, нито ключалка. За пръв път от идването си в съзнание видя дрехите си върху стола прилежно сгънати и обувките си подредени под бюрото. Всичко беше готово за обличане и обуване. Каквото и да им е казал, на тях им беше пределно ясно, че не е необходимо да го затварят.

Той се изправи на лакът, вече изгарящ от нетърпение, и спусна крака на дървения под. Рамото му вече не беше така обезсилено както преди малко. Коприненото долнище на пижамата се размяташе по краката му, докато се придвижваше към прозореца. Лекият полъх на вятъра разхлади приятно гърдите му. Светлината отвън го накара да засенчи с длан очи. Но дори и така, животворната слънчева топлина погали ласкаво тялото му. И почувства облекчение. Стоя изправен няколко минути, докато очите му привикнат със светлината. Кожата му бе настръхнала, но освежена от допира с прохладния въздух. Вратата се отвори и той се обърна.

На прага, в бежова плетена вълнена жилетка, с кадифени панталони, провиснали върху слабото му тяло, стоеше Херман Лундсдорф. В едната си ръка държеше ръкописа на Ксандър, а в другата — кана, от която се разнасяше мириса на кафе.

— О, небеса! — възкликна Лундсдорф, насочвайки се към Ксандър. — Да застанеш пред отворения прозорец и то без риза! Наистина! — Старецът протегна ръка покрай него и затвори плътно прозореца. — Да не си изгубил ума си? — Лундсдорф се обърна и погледна в очите на ученика си. — Преживях какво ли не, за да те запазя жив. Ако сега вземеш да пипнеш пневмония, наистина ще я втасаме. Ама наистина. — И той се усмихна.

Ксандър не бе чул нито дума.

— Той го пита за какво? — Тайг продължаваше да гледа към залива с плътно притисната към ухото си слушалка и поглед, зареян към хоризонта.

— Това бяха не толкова въпроси, колкото… подсказвания — отвърна италианецът. — Професорът изглеждаше много по-заинтересован да обяснява, отколкото да измъква информация от Джаспърс. А и под действието на наркотика отговорите бяха много объркани.

— Какво точно се опитваше да обясни? Трябват ми подробности, Паоло.

— Нямаше подробности. Беше повече като урок. Доктор Лундсдорф говореше с много абстрактни термини — „есенцията на властта, ролята на надзирателя“. Тия поне се казаха доста пъти.

— И?

— Джаспърс ту се съгласяваше, ту не. Обикновено отговорите му се редуваха. По едно време минаха на немски и повече нищо не разбрах.

— И той не му зададе никакъв въпрос за онази Трент, нищо за хората, с която тя е имала контакт?

— Ние мислим, че тя е мъртва.

— „Мислите“? Това е много успокоително. Значи според теб той го е натъпкал с какви ли не наркотици и не му е задал дори и един въпрос?

— Нищо, което да изглежда смислено. Както вече казах, на мен ми се струва, че той повече се мъчеше да го убеди в нещо. Не мога да го обясня по-добре.

— А той убеди ли се?

— Предполагам… Не мога да кажа. Опитах се да направя онова, което поискахте…

— И ти както обикновено си се справил страхотно — парира го Тайг. — Не в това е въпросът. Къде се намира сега той?

— Джаспърс ли? Спи. В една от стаите за гости.

— И ти нямаш никаква представа какво възнамерява да прави с него старецът, преди да предприеме следващата стъпка?

— Нищо не ми е казано.

— Разбира се. — Тайг проумя, че му е останала една-единствена възможност. — Качвам се на самолета и след два или три часа идвам.

— Идвате?… Аз си мислех…

— Ситуацията се промени. Среща на полосата на летището в два часа.

— Не разбирам. Дадоха ни изрични заповеди да не напускаме…

— Тогава го направи така, че никой да не те види. — Той направи пауза. — Ясен ли съм.

Отговорът беше мигновен.

— Напълно.

Двадесет минути по-късно Тайг вече седеше на задната седалка на лимузината си с телефон притиснат към ухото си.

— Ами ако не се върнеш? — Гласът от другата страна на линията беше на Ейми Чандлър. — Нещата са страшно напечени в момента, Джонас, за да си играеш на игрички с изчезвания. Едно повторение в такъв момент може сериозно да застраши прогреса ни.

— Казах ти вече, ще се върна. Ако не успея…

— Не, няма да има никакви „не“. Само снощи получихме над дванадесет хиляди факса и електронни съобщения, да не споменавам уеб-сайта ни, направо ще се пръсне по шевовете. Джонас, на косъм сме да постигнем онова, към което толкова време се стремим.

— Давам си ясна сметка за това. На бюрото ми има видеокасета, събрал съм някои неща през изминалата седмица. Само аз и камерата. Някъде към четиридесет и пет…

— Какво? Събрал си нещичко, казваш? Хей, Джонас, помниш ли ме? Спомняш ли си Ейми, твоят продуцент?

— Ейми… скъпа… Тъкмо се канех да ти я пусна този следобед. Имах я предвид за следваща седмица, но май ще е по-подходяща за тази вечер. Или ще предпочетеш повторното излъчване?

Тя не отговори веднага.

— Какво има на касетата?

— Предлагам ти да й хвърлиш едно око.

Отново последва тишина.

— Знаеш, че не си падам по изпълнения от тоя род, Джонас.

— Казах, ще се върна.

— Значи нямам избор, така ли?

— Всъщност, не.

— Не мисля така. Предполагам, знаеш, че се носи слух, че мислиш да сменяш кораба, да се захващаш с политика. Кажи ми, че не е вярно, Джонас. Кажи ми, че не това ще видя на лентата довечера.

Този път той се забави с отговора си.

— О, хайде, Ейми, да не мислиш, че ще рискувам сигурна работа?

Той затвори телефона тъкмо преди колата да спре пред терминала.

— Чудесно свършена работа. Забележително, особено като се имат предвид обстоятелствата, при които си го писал. — Лундсдорф беше седнал върху леглото с документа до себе си. — Тук-там има празноти, но иначе теорията е солидна. — На вратата се почука. — Влезте.

На прага застана жена с чаша тъмнопурпурна течност в ръка. Тя я протегна към Ксандър.

— Изпий я — посъветва го Лундсдорф. — Това ще ти отпусне стомаха и ще сведе гаденето до минимум. Основно съдържа захарно цвекло, един или два моркова, няколко репи. Нищо тайнствено. — Ксандър пое чашата и отпи от течността. Докато изпразни чашата, жената вече беше излязла. — Снощи без съмнение… беше неприятно — продължи Лундсдорф. — Имаш моите извинения.

— Защо? — прошепна Ксандър.

— Трябваше да се уверим, че информацията…

— Не — прекъсна го ученикът му с очи, приковани върху стареца. — Защо ти?

Лундсдорф го огледа, преди да проговори.

— Защото знаех какво предлага ръкописът. Защото можах да го извикам за живот.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Лундсдорф отново не заговори веднага. — Ти виждаш отговорността, бремето, което такова откритие поставя върху плещите ти? Много отдавна аз прогледнах отвъд теорията, отвъд думите. Видях реалността на реда, на стабилността, края на посредствеността. При такива примери човек няма избор.

— Наистина. — Ксандър кимна повече на себе си, отколкото на стареца. — Колко смело от твоя страна. — Той сложи празната чаша върху бюрото. — Поне сега знам защо успях да остана жив.

— Просто лоша комуникация, нищо повече.

— Хората в Залтцитер, във влака? Те определено знаеха какво вършат.

— Както вече ти казах, лоша комуникация между отделните единици. За късмет остана здрав и читав.

Ксандър се загледа към прозореца.

— Това ли е всичко, което можеш да видиш?

Ксандър не беше уверен дали това са последствията от наркотика, или просто шокът от последните две минути, но внезапно му прилоша. Бутна дрехите на пода и седна.

— Винаги съм те считал за нормален човек.

— И сега го поставяш под съмнение? — Старецът постави каната върху страничната масичка и вдигна документите. — Ти си чел ръкописа.

— Разбира се.

— Трето копие — кимна Лундсдорф. — Това беше наистина изненада. Няма значение. Вярвам, че си го разбрал.

— Ако въпросът ти е дали съм проумял неговата налудничавост, да…

— Налудничавост? Какво знаеш ти за налудничавостта? — Лундсдорф размаха документите. — Това? — Той поклати глава. — Една седмица опити да се свърже в едно цяло онова, на което съм посветил повече от половината си живот, и ти ми казваш, че това е налудничавост? Това, млади колега, е или екстраординарна презумпция, или върховна глупост.

— Благодаря ти — отвърна Ксандър. — Радвам се да чуя, че имам толкова много възможности за избор.

— Това няма нищо общо с избора. — Лундсдорф спря. — През последната седмица ти беше поставен на върховно изпитание, опит, който обагри възприятията ти. — Той прелисти документа. — Но дори въпреки това виждам, че на някои страници ти си прогледнал и отвъд бруталността. — Лундсдорф изчака очите им да се срещнат. — Да има насилие, измама, може би дори отхвърляне на човешкото състрадание. Но ние и двамата знаем, че те са само странични продукти на нещо далеч по-чисто, далеч по-възвишено. Нашият монах е бил далеч над тия неща. Методите му понякога са неетични, но в крайна сметка резултатът е онова, което е най-важното.

— Страничен продукт? — За пръв път от началото на разговора им гласът на Ксандър се оживи. — Как можеш да ме накараш да повярвам в това? И то именно ти?

— Защото това е вярно. И защото ти вярваш в него.

— Господи, и ти ми говориш за презумпция! Това ли е за теб книгата — оправдание за смъртта на Карло и Ганц, и кой знае още колко хора? Виждал ли си напоследък твоята съвършена ученичка от Темпстън? Това ли имаш предвид, като ми говориш за „страничен продукт“?

— Случаят с двамата мъже беше нещастие, няма да споря с теб, момичето беше избрано неподходящо. Вината за това пак е у мен. Но аз ще я приема с готовност, стига това да означава, че можем да постигнем нещо повече, че можем да надмогнем себе си.

— И какво точно означава това? — Ксандър се изправи, подпирайки се на бюрото. — Ред, стабилност, нещо по-висше от самите нас. Как можеш да се слушаш самият ти, когато произнасяш такива неща? Знаеш не по-зле от мен, че тези термини са просто изпразнени, когато са без съдържание, и далеч по-опасни, веднъж изпълнени със съдържание. Кой, може ли да те попитам, ти даде право да решаваш кое е добър ред? Кой определя границите на разумната саможертва — и всичко това, без съмнение, в името на някаква идеална визия? Ти ли си това? Да не би да си открил някаква Истина, която останалите от нас са достатъчно глупави да не забележат? Не, това би предполагало прекомерно голямо его, нали така? Вместо това, ти даваш тази роля на нашия приятел Айзенрайх — прехвърляш отговорността на човек, който няма концепция за човешко достойнство или свобода, и който притежава не по-малко тревожното разбиране за по-висше добро, ако въобще такова нещо съществува в действителност.

— О, то съществува — увери го Лундсдорф. — В това няма съмнение. И ние двамата знаем, че Айзенрайх го е видял в най-чистата му форма. Не ми казвай, че според теб ние сме ограничени до свят на относителен избор, където никога няма да постигнем окончателната истина? Колко ли страшни ти изглеждат мъжете на визията?

— Мъжете на визията? — Ксандър заклати глава, безсилен да намери точните думи. — Като онези, от които си избягал през 1936 година ли?

— Моля те — отвърна Лундсдорф. — Нацистите са сравнение за деца. Говориш за власт и името Хитлер първо ти идва наум. Говориш за стабилност и думата фашизъм вече е готова. Колко елементарно, чак да му се повдигне на човек. Наистина, Ксандър, очаквах повече от теб. Трябва ли всяка наша голяма визия да бъде замърсявана от паметта за онези дванайсет години? Те бяха глупаци. Ако толкова искаш, мога да ги нарека зло. Онова, от което избягах, беше глупостта, нищо повече. Това, което търсех, бяха средствата да се освободим от тази посредственост.

— Разбирам. И тогава си избра Вотапек, Тайг и Седжуик. Всички до един гении.

Старецът огледа Ксандър за миг и после, без всякакъв преход, бурно се разсмя.

— Предавам се! Няма да се преструвам, че не им липсват доста неща. Но ние двамата сме наясно, че те не са глупави мъже, дори напротив. Те просто имат нужда от водач. Защото са от онези хора, които понякога заради листата не виждат гората.

— А ти, без съмнение, притежаваш визията, необходима да ги ръководи.

— Произнесе го с такъв цинизъм. — Лундсдорф спря и се загледа в някогашния си студент. — Колко различен си само от снощи.

— … Снощи?

— Когато разговаряхме. — Тонът на Лундсдорф беше повече от сърдечен. — Снощи беше далеч по-интересен събеседник.

— Снощи аз бях упоен — отвърна му Ксандър.

— Точно така. Какъв по-добър момент за казване на истината?

— Истината ли? Истината за какво?

— За хаоса, властта, ролята на заблудата и измяната. Ти беше напълно искрен и подкрепящ.

Въздействието на думите му беше мигновено.

— Не ти вярвам.

— Не вярваш на какво? — запита небрежно Лундсдорф.

— Аз не съм ти казал още нищо. Просто си припомням онова, което каза снощи. Може би ти си човекът, който е наясно, че двамата с теб не мислим чак толкова по различен начин?

Ксандър се обърна към прозореца.

— Ако искаш ми вярвай, ако искаш недей, но аз никога не бих могъл да мисля като теб.

— Така ли? — Лундсдорф пъхна ръка в джоба на жилетката си, извади малък касетофон и го постави на масата. — Искаш ли да чуеш нещо от снощния ни разговор?

Без да чака отговора му, той натисна бутона и се отпусна назад. Миг по-късно Ксандър се заслуша в собствения си глас как изпълва стаята.

Думите бяха тежки, провлачени, но гласът без съмнение беше неговият. Втори глас започна да задава въпроси. Лундсдорф. Отначало дребни, несъществени. После разговорът превключи върху теорията. И с всеки нов въпрос Ксандър се чуваше, макар и неохотно в началото, да се съгласява с Лундсдорф, да възприема неговата идея за ред, авторитет, дори и саможертва.

Лундсдорф: Значи си съгласен, че има неколцина избраници, които притежават бдителността, интегритета, мъдростта да ръководят — значи те също така притежават и отговорността да го правят?

— Ако те…

— Да или не? Трябва ли да им прехвърлиш отговорността?

— Да, ако…

— Значи би било най-добре, ако им позволим да ръководят останалите, така че равновесието да се поддържа?

— Да, но ти приемаш…

— Само онова, което ти ми каза. Те притежават бдителност и интегритет, те подпомагат основните функции на държавата, те ще превърнат посредствените в нещо по-добро от това, което са.

— Да… но аз…

— И техните средства са оправдани от целта, която преследват — равновесието, стабилността и прогреса на държавата и нейния народ.

— Да… но ти…

— Те притежават мъдростта, интегритета. Ти самият го каза. Значи те ще са наясно далеч по-добре от останалите?

— Да… но те…

— Значи те ще са наясно далеч по-добре от останалите.

— Да! Да! Да!

Ксандър остана изумен. Вярата му в себе си започваше да се разпада с всяка измината минута, с гласа на Лундсдорф, водещ разговора, със спомените за отминали отдавна дискусии, учителят и неговият ученик — като по-младият даваше всичко от себе си, за да угоди на по-възрастния. Скоро той започна да различава и ентусиазъм в собствения си глас.

— Спри го — изрече Ксандър.

— Почакай, още не сме стигнали до най-интересното — отвърна Лундсдорф. — Ти…

— Изключи го.

Старецът се усмихна, вдигна касетофончето и натисна бутона за изключване. Ксандър не се помръдна от прозореца.

— Изненадан ли си?

— Изненадан от какво?

— О, хайде, ти с такава готовност призна правото на хората, родени да водят, че те притежават визията…

— Това са твои думи, не мои.

— Семантика, нищо повече.

— Като имаме предвид онова състояние, в което съм бил — в което си ме поставил снощи ти, — аз съм говорил в чисто теоретичен аспект, а не в практически. Ти си слагал думите в устата ми. Нищо от това няма нищо общо с Айзенрайх.

— Всичко това има общо с Айзенрайх. — Лундсдорф направи пауза. — Ако всичко това е само теория, защо провокира у теб такова колебание в началото?

— Бях дезориентиран…

— Наистина ли? Добре, тогава защо отказваш толкова категорично да изслушаш думите си сега? Както самият ти казваш, това е било само академичен спор. Какво толкова страшно има тогава в него?

— Не ме интересува…

— Или да ти пусна откъс от нашата дискусия за надзирателя, където ти обясняваш фината връзка между знанието и заблуждаването? Или може би разговора, в който предлагаш решения за някои от най-тревожните дялове на ръкописа? Твоите забележки наистина са доста убедителни.

— Защо правиш всичко това? — попита Ксандър. Лундсдорф не каза нищо. — Угризения на съвестта? Това ли е имаш нужда да чуеш, че всичко, което си направил, е допустимо, почтено, че всички ние трябва да ти благодарим, загдето си поел отговорността? Съжалявам. Няма да получиш никакво потвърждение за кулата си от слонова кост…

— Не търся одобрението ти.

— Тогава защо?

Лундсдорф пъхна касетофона в джоба си.

— Както ти каза, хората могат да грешат.

— Това не е отговор.

— Аз също съм загрижен за тримата си „гении“. Те, разбира се, на един етап ще бъдат подменени. Може би по-скоро, отколкото по-късно. Трима други ще бъдат избрани, които да ги заместят.

— Сигурен съм, че вече си подбрал следващото малко: трио.

— Не — отвърна Лундсдорф с проникновен спомен в погледа. — Аз вече извървях пътя си. — Той се втренчи в Ксандър. — Някой друг трябва да поеме юздите. — Двамата мъже се гледаха един друг. — Как го казва Айзенрайх? Мъж с прозрението на Аврелий и със самовладеенето на Цинцинат. — Лундсдорф вдигна документите. Мъж с мъдрост и интегритет, необходими да държат визията жива. — Той отново вдигна поглед към Ксандър. — Аз познавам само един такъв.

Стаята остана тиха. Ксандър остана абсолютно неподвижен; внезапен студ го скова до мозъка на гръбнака.

Вотапек започна да се връща обратно по пътя си. Оставаше половин миля до разклона и още половин до портала. През цялото това време се бе придвижвал с изключително внимание. Фалшиво име върху билета за самолета, няколко прехвърляния по трасето, трима отделни шофьори за последните сто мили от пътя. Беше мислил дали да не се обади, за да обясни пристигането си, но знаеше, че старецът щеше да го убеди в противното. Старецът. Изглеждаше странно да мисли за него по този начин. Те всички вече бяха старци. Цял един човешки живот прекаран в преследване на… какво? В последно време ставаше все по-трудно да обясни на какво. Може би Джонас имаше право. Може би те тримата бяха прекарали достатъчно време под робство.

Бъдещето обаче не беше причината, поради която Вотапек бе предприел пътешествието. Той бе дошъл заради пея. Затова нямаше да има никакво обсъждане.

В 3, 11 пристигна и последният от групата им. Беше дребен мъж с фини черти и остра като бръснач брада. Изглеждаше на не повече от двадесет години, държеше ръцете си дълбоко в джобовете на палтото, което беше поне с два номера по-голямо от ръста му. Стана до вратата на бунгалото, докато О’Конъл се приближи да го поздрави. Представянията бяха сведени до минимум. Казваше се Тобаяс Пиърсън; неговата страст бяха компютрите. Съдейки по външния му вид, мястото му изобщо не беше сред шестимата мъже и двете жени, които му кимнаха в знак на добре дошъл.

— Това е специалният товар, който ще отнесем в комплекса — произнесе О’Конъл. — Ако там има клавиатура, Тоби ще си поиграе с нея. Той е виртуоз.

Пиърсън се разлюля напред-назад върху петите си, но не каза нищо. Другите се обърнаха към картите, като О’Конъл зае челното място на масата. Само Сара продължаваше да гледа този странно ненатрапващ се специалист, чието поведение беше пълна изненада. Студен до безразличие, той огледа стаята, без за прояви и най-малък интерес към групата в центъра. Гледката на хладилника обаче предизвика у него лека реакция и след секунди той беше до него и оглеждаше съдържанието му. По изражението на лицето му Сара заключи, че не беше доволен от гледката. След секунди колебание, той посегна и извади кутия.

— Само диетични продукти ли има тук? — попита той, като явно очакваше някой от хората около масата да му отговори. Никой обаче не се обърна към него и той повдигна рамене. Едва в този момент забеляза Сара. — Не обичам диетичните продукти — каза той. — Имат вкус на изтъркани черджета.

Сара го загледа за момент и кимна. Какво друго да направи? Явно техният компютърен експерт си живееше в свой собствен свят. По-добре да не го тревожи. В това отношение тя разбра колко добре се вписваше той сред останалите в стаята. Сара познаваше трима от шестимата мъже, които навремето бяха към оперативната група на Причард, и всеки един от тях бе изпаднал в немилост по неизвестни причини. Историите им бяха сходни. Зарязани и преследвани известно време от мъжете, които ги бяха обучавали, те бяха съумели да оцелеят, превръщайки се в мъже на свободна практика. Хора без задължения, хора, надраснали злобата. Сега всичко, което имаше значение, беше цената. Тя знаеше, че О’Конъл беше прав в избора си. Комитетът беше компрометиран. Можеше да има доверие само на хора, останали извън хватката му. Само на онези, останали по домовете си в техните малки светове. По някаква причина образът на Ксандър пробяга през съзнанието й.

— Това са оригиналните планове на сградата — започна О’Конъл. — Разположението на терена, оградата — всичко това е отразено точно върху картите. Единствената разлика е, че са извършили някаква строителна дейност преди година и половина на мястото. Лошото е там, че не знаем какво включва. Много материал е използван, но няма никаква промяна на централната сграда; не са пристроявани нито допълнителни помещения, нито допълнителни етажи. Което означава едно-единствено нещо. Всички тези дребни промени са станали в дълбочина. И така, господа, влизането вътре е само половината работа. Ние трябва да направим така, че достъпът за долните етажи да остане открит. С други думи ще се налага да влизаме на пръсти. Добрата новина е, че няма и следа от кучета-пазачи; лошата… е, лошата я знаете. По целия път ще ни очакват алармени инсталации. Веднъж вече след като проникнем в сградата, всеки трябва да се справя сам с препятствията по пътя си. — Той направи пауза и сетне кимна към Сара. — Нашата колежка тук ще се грижи за младия Тоби. Ще го държи заръката, така да се каже.

Пиърсън подаде глава зад вратата на хладилника.

— Само на излизане.

— Потегляме в седем — каза О’Конъл, върнал вниманието си отново върху хората около масата. — Всеки от вас има копия от плановете; това включва и теб — изрече през рамо той към Пиърсън. — Нека да кажем час. Запознайте се със специфичните подробности. — Групата се разпръсна и О’Конъл се насочи към вратата, кимвайки на Сара да го последва. След минута двамата бяха отвън.

— Как са ребрата ти? — попита той.

— Болят ме, но ще оцелея.

— Имала си и по-лоши дни. — Той седна на ръба на верандата. — Знаеш, че не е необходимо да го правиш. Можеш да следиш оттук. — Мълчанието й послужи като съгласие. — Събрани са от кол и въже — продължи той, — но си струват парите. Ще ни вмъкнат вътре и после ще ни измъкнат.

— Стига само да успеем да намерим малко недиетична газирана вода — отвърна тя.

— А, да, имаш предвид Тоби. Запознах се с него в Бенгази. Добро момче. Не можех да проумея какво прави в град, където електричеството не стигаше да си свариш и чаша кафе. После обаче открих един човек, който се интересуваше от система за проследяване на „Мосад“. Един полковник. — О’Конъл присви очи в опит да си припомни. — Мисля, че той произведе Тоби лейтенант. Можеше и да го направи и майор. Тоби си пада много по фуражките.

Сара се засмя, после спря.

— Няма за какво да се тревожиш за него — добави ирландецът.

— Не е нашият компютърен гений човекът, за когото се тревожа — отвърна тя.

— Знам — отговори той. — Те можеха да го ликвидират, но не го направиха. — Сара не каза нищо. — Има вероятност Джаспърс да е още жив.

— Колко дълго още?

— Ето затова ще си вмъкваме на пръсти. — О’Конъл направи пауза. — Сега разбираш защо не ти казах всички тия неща вътре. Грижи се за Тоби, аз ще се погрижа за професора.

Сара се усмихна.

— Алисън беше права. Ти си чудесен мъж, Галин, един чудесен мъж.

Двамата учени едва бяха възобновили разговора си, когато на вратата се показа жена.

— Какво има? — излая Лундсдорф, очевидно разгневен.

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя…

— Да, да. Какво има?

— Току-що пристигна господин Тайг.

Ксандър долови мигновената изненада, проблеснала в очите на стареца, макар че Лундсдорф се овладя веднага.

— Благодаря ви, госпожице Палмърстън. Предайте му, че ще се видя с него. — Той се обърна към Ксандър и добави: — Нищо, за което да се тревожиш. Всъщност известно време, прекарано сам, може би ще ти помогне да разгледаш… положението си.

Това се бе случило преди два часа. Оттогава Ксандър се бе изкъпал, обръснал и облякъл, след което се бе поразходил из лабиринта от коридори в къщата. Неведнъж бе спирал в размисъл над думите на Лундсдорф, над чудовищността на техните последствия. „Знаех го още от началото, от първите дни на дисертацията ти.“ Лундсдорф бе говорил с категорична увереност. „Ето го разумът, който бях чакал толкова много години. Ето го духът, който да поддържа визията. Просто беше само въпрос на време да те запозная с нея.“ Ксандър бе изумен. „Ти си единственият, който ще продължи делото ми. Ти си единственият, който ще поеме юздите от ръцете ми.“ Дори и сега, в този момент, след като бяха поканени в малка трапезария, където ги чакаше блюдо с печена камбала, Ксандър откри, че апетитът му не иска да дойде, въпреки глождещия го стомах.

Точно в този момент Лундсдорф влезе в трапезарията. Втори мъж застана зад него на вратата.

— Виждам, че са ти намерили нещо за хапване. Чудесно. Яде ти се, нали?

— Нямам апетит.

— Това е разбираемо. — Лундсдорф седна срещу Ксандър. — Все пак няма да ти се отрази зле да сложиш няколко залъка в устата. Ще си възвърнеш малко силите. — Вторият мъж остана до вратата.

— Чух за пристигането на Вотапек — каза Ксандър. — Поредният неочакван гост?

Лундсдорф се усмихна.

— Опитай майонезата. Наистина е чудесна.

— Каза ли им? — запита го Ксандър, втренчен в очите му.

— Да им кажа… Аха, ти имаш предвид нашия разговор ли?

— Ще ти спестя приказките и усилията. Разгледах „положението“ си. Няма да приема.

За момент Лундсдорф остана безмълвен; после с най-успокояващия си глас заговори:

— Какво напрежение трябва да е оказала върху теб изминалата седмица. Първоначално аз също се колебаех. Но както вече ти казах, при тези неща няма избор. Тези неща изискват от нас повече, отколкото може би можем да видим. При по-спокойно състояние ще погледнеш на всичко това по съвсем различен начин.

— Разбирам. Прочитам ръкописа и ставам последовател на Айзенрайх. — Ксандър отмести блюдото към средата на масата. — Ти изглежда забравяш. Аз го прочетох и не станах последовател на Айзенрайх. Сигурен съм обаче, че можеш да си намериш някой с не по-малък дух от твоя. Иначе за какво са ти всички тия училища наоколо?

— Това, което ти си видял, е късче от теория, писана преди повече от четиристотин години. А и двамата знаем, че в момента разумът и сърцето ти не са в най-подходящото състояние, за да го схванат. Ти си го чел от позицията на несигурността, със страх. Да кажем в не най-доброто положение, в което човек може да вземе решение.

— Моето решение…

— Колкото до избора ми от училищата, никога не съм имал такава възможност — продължи Лундсдорф. — След Темпстън бяхме принудени да ревизираме учебната програма, да се съсредоточим върху по-близките цели. Създадохме училища, които да произвеждат войници, индивиди, способни да изпълняват поставените им задачи.

— Безмозъчни автомати.

— Не, нова не е честно. Всеки от тях вижда крайната, голямата цел, макар и на някакво донякъде рудиментарно ниво. Ще измине още едно поколение, преди да почнем да произвеждаме типовете лидери, от които да си избираме надзирател. Дори и на този етап учебната програма показва забележителни резултати. Изтеклите последни осемнадесет часа са доказателство за това.

— Много успокояващо.

В гласа на стареца се появи бащинска нотка.

— Ксандър, ти имаш страшно много да предложиш. Не само разум, но и състрадание, способността си да правиш хората по-добри, да ги мотивираш да се самоусъвършенстват; виждал съм го при твоите студенти. Това е нещо забележително. Именно тази си дарба ти ще дадеш на теорията, това качество ще ти позволи да опитомиш бруталната страна на Айзенрайх. Възможността да вземеш онова, което лежи пред нас и да го направиш още по-добро. — Лундсдорф направи пауза. — Давам ти възможност да подобриш онова, което аз съм създал.

Ксандър не му отговори веднага.

— И ти очакваш от мен да ти благодаря.

— Да водиш напред през най-съдбоносния период на целия процес. Да.

— Разбирам. — Ксандър кимна. — Толкова съдбоносен, че ти дори не счете за необходимо да ми го обясниш предварително? От какво се боеше — че ще намеря осъществяването на теорията ти за лунатично, дори и да не съм сблъскал сам с нея? Или отново става дума за избор?

— Не се боях от нищо. Ако имаше малко по-ясна мисъл в момента, щеше да го видиш сам.

— И кога точно се канеше да ме запознаеш с ръкописа? Ти откри извънредните ми способности преди петнадесет години. Защо ти беше необходимо толкова много време?

— Всъщност това трябваше да стане преди четири години. — Лундсдорф се пресегна към аспарагуса. — Когато за пръв път прояви интерес. Онази статия, която написа за мита за Айзенрайх, беше доста находчива, особено като се имат предвид ограничените ти източници. Но точно тогава Фиона се разболя. Не беше моментът за това. Разбира се, ти щеше да асоциираш всичко, свързано с Айзенрайх, с нея. Беше ми много трудно, мога да те уверя.

Ксандър не проговори веднага.

— Съжалявам, че Фиона се е оказала такава пречка в плановете ти.

Лундсдорф остана мълчалив известно време.

— Разбирам те…

— Не, ти не ме разбираш. — В гласа му нямаше и следа от чувство. — Моля те, повече не споменавай името й.

Никой не пророни дума. След малко Ксандър пръв наруши тишината.

И кога възнамеряваше да ме въведеш в делото си?

— Голяма ирония, няма що. — Лундсдорф потопи пръст в майонезата и намаза кренвирша си. — Без съмнение, госпожица Трент ти е казала за Артър Причард.

— Да.

— За нещастие, аз не прецених правилно любопитството му или по-точно казано амбициите му. Той не беше доволен от ролята, която му бях отредил. Ето къде влезе в действие госпожица Трент. Той си мислеше, че тя може да му достави ръкописа, да му обясни неговата бъдеща позиция. Когато обаче тя не го направи, той ни я издаде, като без съмнение си мислеше — имайки предвид миналото, й — че тя ще се опита да ме елиминира и по този начин да го направи надзирател. Ако тя не беше дошла при теб, двамата нямаше да седнете над ръкописа на връщане от Милано. Фортуната обаче си има други планове. В това отношение синьор Макиавели може да се окаже прав.

— Седмица по-рано? Значи тогава си се канил да ми кажеш, така ли?

— О, можеше и изобщо да не ти казвам… Но точно тогава Пескаторе започна да публикува статиите си и се наложи двамата с теб да разговаряме. Знаех, че ще разговаряш с него във Флоренция. Той самият ми го каза. Изглеждаше подходящият момент. — Лундсдорф си взе поредното парче риба. — Щеше да има време.

— Защо уби Карло?

— Пак тоя Пескаторе. — Лундсдорф изглеждаше искрено изненадан от забележката. — Толкова голям приятел ли ти беше, че пак започваш тази тема?

— Просто си отнел живота на още един човек, това е всичко — отговори Ксандър.

— О, разбирам — кимна Лундсдорф. — А животът, който ти отне, беше ли оправдан? Мъжът във влака от Франкфурт?

— Щом не виждаш разликата… Аз защитавах себе си.

— А аз защитавах нещо по-голямо от живота си. Колко лесно се вживя в ролята си на моралист. Не мисля, че ти подхожда.

— Може би защото не съвпада с обичайната ти компания.

Усмивката изчезна. Лундсдорф се върна на аспарагуса.

— Същото се отнася и за Ганц и Клара, така ли?

— В онзи момент това беше просто предпазна мярка, но да. Трябваше да разбера какво си узнал. Госпожа Хубер беше… най-очевидният избор. Знаех, че ще го изпратиш на нея. Смъртта й обаче се оказа… грешка. Можеш да намериш някакво утешение във факта, че жената, отговорна за деянието, вече не е способна на такива неща.

— Не мога.

— Жалко.

Ксандър отново направи пауза, преди да проговори.

— Значи да повторим още веднъж, всичко трябваше да се подреди така, че аз да оценя ръкописа. Толкова за моя гений, щом като си считал, че трябва да ме държиш за ръката, докато го чета.

— Ни най-малко. Познавам те от петнадесет години, Ксандър. Виждах как се развива ума ти, помагах ти да го насочваш в нужната посока. Можеш да бъдеш сигурен, че знам точно какво те тласка напред.

— Винаги си мислил, че знаеш какво искам аз. Това е бил проблемът.

Лундсдорф извади превързаното с лента томче на Макиавели от джоба си и го постави върху масата.

— Винаги съм се възхищавал от нашия италиански приятел. Записаните ни разговори от предишната нощ само потвърждават онова, което съм го знаел още от самото начало. Дори и сега ти все повече и повече се заинтригуваш…

— Аз съм си оформил вече мнението за „визията“ ти, каквото и да си мислиш, че са ти дали записите от предишната нощ, и никакви интелектуални изкушения няма да ме принудят да го променя.

— Ксандър… — Гласът на Лундсдорф отново бе станал мек. — Когато хаосът поеме своя ход, ти ще разбереш защо ръкописът е единствената ни надежда за бъдещето. Ти ще прегърнеш обещанието му за стабилност.

— Заедно с обещанието му за манипулации, бруталност и омраза?

— Опитоми теорията, Ксандър. Успокой я. Само ти можеш да го направиш. Ние двамата знаем, че хората никога няма да изоставят агресията си, нито склонността си към ненавист. Ако, от една страна, можем да намерим начин да канализираме тези апетити към една позитивна посока, тогава трябва да приемем и отговорността за това. Ти говореше за избор, съгласен съм с теб. Аз ти заявявам, че хаосът е неизбежен. Появява се обаче въпросът: ако ние не го направим, тогава кой? Военните? Това е най-вероятният отговор, както сам можеш да се досетиш. Предизвикай хаос в света и не след дълго хората ще се затичат към генералите си за защита. Ти ще имаш тази власт, Ксандър, ти самият да даваш посока на процеса, докато успеем да укротим най-лошото у себе си. Разбира се, аз съм уверен, че ти си способен да видиш доблестното тук.

— По същия начин както и Вотапек, Седжуик и Тайг? — Ксандър виждаше как топлината започва да изчезва от погледа на Лундсдорф. — Колко глупаво от моя страна да си мисля, че обещанието за власт ги е привлякло, а не тяхната „доблест“. — Нещо внезапно прекоси ума му. — Значи затова са тук, нали? Затова са и изненадващите им посещения. Време е да се види кой ще поеме контрола.

— Казах ти, че това не бива да те тревожи.

— И те ли са толкова решени като теб да ми окажат доверие с вземането на юздите в ръцете си?

— Това няма никаква връзка.

Ксандър се усмихна. Усмихна се за първи път от дни насам.

— Ти наистина си мислиш, че можеш да контролираш всичко това, нали? Мен, Вотапек, Тайг — след като ръкописът казва, че трябва да бъде така, следователно според теб ще бъде така. Един добродетелен човек, който да изправи света от недъзите му. Един мъж, който да превърне бруталността и измамата в добродетел.

— Не мислиш ясно.

— Нещата никога не са били ясни. — Ксандър направи пауза. — Теорията, ето кое е всичко. — Той вдигна томчето на Макиавели. — Това е всичко. Всичко, което някога може да бъде.

— Не, Ксандър, ти не знаеш…

— Това, което знам това, на което ти си ме научил, е, че всеки друг път е лудост. Без значение колко е привлекателен. И аз няма да имам нищо общо с него.

— Ти ще…

— Ще ти се наложи да ме убиеш, знаеш го, нали? — Лундсдорф не отговори. — Тайг? Вотапек? И те ли те разочароваха? О, но в такъв случай кой ще ни изведе от хаоса? Това вече е практическа дилема.

— Имаш нужда от време…

— Няма никакво време. Ти си се погрижил за това през последните осемнадесет часа.

— Не! — изкрещя Лундсдорф, за пръв път загубил контрол над себе си. — Не. Не това ще се случи. Няма да ти позволя да го направиш. Когато му дойде часът, ти ще приемеш ролята си. Трябва да използваш времето, за да разгледаш по-внимателно нещата.

Ксандър спокойно бутна стола си назад и се изправи.

— Не, това няма да се случи. — Той захвърли тома на Макиавели върху масата и тръгна към вратата.

— Ти ще размислиш — отвърна Лундсдорф, възстановявайки самообладанието си. — О, да, тъкмо се канех да ти го кажа — добави той. — Няма да има опити за намеса в последната минута. Госпожица Трент е мъртва.

Ксандър спря за момент с гръб към Лундсдорф. Ако не нещо друго, поне не искаше да му доставя удоволствие с реакцията си. Той бавно мина покрай пазача, само за да забележи втория пазач в сенките, слаб до границата на мършавостта и с напрегнати очи, избягващи контакта. Ксандър мигновено го позна. Антон Вотапек. И разбра, че той бе чул всяка дума от разговора им. Ксандър продължи по коридора, без да даде знак, че го е познал.

Първата кола потегли 7,07, втората — осем минути по-късно. В бунгалото остана единствено Алисън. О’Конъл бе споменал някаква друга жена, която щяла да пристигне да се погрижи за нея. Той не обясни нищо повече, а и Сара не го беше разпитвала.

Всеки от групата беше с пуловер с висока яка и черна вълнена шапка, а дрехите максимално прикриваха оголените части от телата. Всеки носеше кобур с пистолет със заглушител, прикрепен към колана на пояса. От другата страна на колана висяха ножове, макари с тел се люшкаха безобидно, окачени на гайките на колана; обичайното оръжие при такива експедиции, носено обикновено от мъжете, обучени на проникване във вражеска територия. Сара се чувстваше по много странен начин особено удобно в тази екипировка, макар че състоянието на ребрата й да не й позволяваше да носи нищо на раменете си; дори и малката раница беше голям проблем. Тоби бе приел да носи багажа й без много шум.

В 7,57 първата кола спря покрай пътя на половин миля от комплекса. Тримата мъже и Сара излязоха и зачакаха, докато О’Конъл подкара колата към една долчинка между пътя и гората. Пет минути по-късно автомобилът вече беше замаскиран под клони и листа, а пластмасовите отражатели от броните бяха захвърлени в гората. Групата закрачи в колона един след друг.

Джонас Тайг влезе в кабинета с добре познатото усещане за свития си на топка стомах. Бе привикнал към болката с годините, но тя си бе останала задължителна част от ритуала, връзка с миналото, отвъд която той никога не успя да прекрачи. Волю-неволю Тайг отново се бе превърнал в онова изплашено до смърт дванайсетгодишно момче, а старецът зад бюрото беше неговият всевиждащ учител, който никога не му бе оказал така жадуваното признание. Тази вечер обаче нещата щяха да се променят.

Лундсдорф заговори, без да става зад бюрото си:

— Мислех, че си тръгваш, Джонас. Следващите няколко дни трябваше да си в Калифорния. Или телевизионното ти шоу вече няма нужда от теб?

— Мога да си тръгна и сутринта — отвърна Тайг и седна на стола срещу бюрото.

— Предпочитам да си тръгнеш още тази нощ. — Старецът вдигна поглед едва в този момент. — След час нещо затварям достъпа до лабораторията. Най-добре ще е да те няма тук, когато това се случи.

— Аз се надявах да…

— Слушал съм вече тревогите ти и вярвам, че си разбрал отговора ми. Ясен ли съм или не?

— Абсолютно — отвърна Тайг. — Само дето забрави да ми кажеш колко важен ще е Джаспърс за нашето бъдеще. — Гласът му продължаваше да звучи равно. — Очевидно моята несигурност не е била толкова безпочвена, колкото ти се мъчеше да ме убедиш.

Лундсдорф положи книгата върху бюрото и се отпусна назад на стола си със сплетени в скута си ръце.

— Ти си слушал неща, които не са били твоя грижа. Омръзна ми да се отнасяш с мен като с дете.

— И на мен ми омръзна да се отнасям към теб по този начин, но ти много рядко си ми оставял друг избор. Тази работа с Джаспърс…

— Не се приема — прекъсна го Тайг. — Той трябва да се елиминира.

— Наистина ли? За да остане егото ти доволно и спокойно?

— За да се уверя, че въображението на един старец няма да попречи на едно дело, градено половин век.

— Въображение? — Лундсдорф се усмихна. — Кажи ми, Джонас, когато си отида, ще имаш ли представа как да координираш трите сфери…

Сега беше ред на Тайг да се разсмее. Реакцията му наистина беше неочаквана за Лундсдорф, който замълча.

— Трите сфери ли? — продължи Тайг без дори и следа от хумор в гласа си. По някаква причина възелът, на който бе свит стомахът му, се бе разплел. — Аз вече координирам и трима ни или ти още не си даваш сметка за това? Лари не може и стъпка да направи без мен, а Антон е… Антон, както знаеш, прави каквото му кажа. така че тук изобщо няма място за професор Джаспърс, нали? Както го разбирам, даже и самият той е наясно с това, каквито и да са му мотивите, с които отхвърля щедрото ти предложение. За нещастие, ти вече не си човекът, способен да предлага каквото и да било.

— Разбирам — отвърна той. — А ти си планирал всичко това от доста време, така ли?

— Всъщност, не. За разлика от теб, аз признавам известна неопределеност когато стане дума за съдбата. Има неща, които може да контролираме, както и такива, които са извън нашия контрол. Тези, които не можем да контролираме — като доктор Джаспърс, — са онези, спрямо които трябва да реагираме. Точно това правя и в момента.

— А ако Джаспърс не се бе появил?

— Кой знае? Аз можеше никога — как го казваше винаги? — да не поставя под въпрос ролята си. Странно как стремежът ти да контролираш всичко — дори и след като си мъртъв — е тъкмо онова нещо, което ти пречи да доведеш до край цялата работа.

— Твоята роля не е променена.

— О, тъкмо напротив, мисля, че е променена. — Тайг извади от джоба си револвер и го насочи срещу Лундсдорф. — Ти имаш кодовете за задействане на последния стадий. Дай ми ги.

— И ти си мислиш, че ще ти ги дам, за да ме убиеш?

— Мисля си, че егото ти не може да понесе мисълта да бъдеш толкова близо и никога да нямаш възможността да натиснеш бутона, без значение какво ще последва.

— Защо не ме изчакаш да въведа кодовете и тогава да ме убиеш? Така няма ли да бъде по-лесно?

— И двамата знаем много добре, че ти няма да ме пуснеш в лабораторията. И на двама ни е ясно, че при моите чувства към Джаспърс вероятността да остана жив през следващите осем дни е нищожна. Ти ще си повече от щастлив с Пембрук като твой политически префект. И така, аз умирам и ставам мъченик — поредната трагедия сред целия хаос, факт, който прави армията ми от последователи още по-привързана към теб. Не. Искам кодовете сега. И ти ще ми ги дадеш.

Приглушен изстрел се разнесе изпод бюрото. Тайг залитна назад, за момент несигурен какво се е случило.

После погледна стомаха си и разрастващото се върху ризата червено петно. Последва втори изстрел, който го отхвърли назад и пистолетът се изплъзна от безволевите му пръсти. Той се закашля с кръв, инстинктът му казваше да се задържи прав, но краката му вече не го държаха. Паоло пристъпи на светло зад гърба му.

— Надявах се, че няма да стигнем дотук, Джонас — каза Лундсдорф, вдигна полека ръката си от скута и положи пистолета върху бюрото. — Надявах се да превъзмогнеш себе си в името на делото ни. Жалко, че това не стана. — Тайг продължи да бълва кръв. — Между другото, ти си напълно прав. Вицепрезидентът — или може би трябва да кажа президентът — ще стане съвършен префект и ние ще имаме грижата смъртта ти да предизвика необходимата реакция у всичките ти последователи. Колкото до Антон, ти отново се оказа най-проницателен. Той прави онова, което му кажат, особено, когато му обещаят, че Алисън ще остане невредима. Това не е вярно, разбира се, но той по свой си начин става много доверчив, когато стане дума за тази млада жена. Както и да е, той беше повече от охотен да сподели с нас намеренията ти. — Тайг се опита да протегне ръка към бюрото, само за да усети стоманената хватка на Паоло, която го притисна обратно в креслото му. — И, разбира се, Паоло. — Лундсдорф кимна. — Неговото покаяние за Волфенбютел се оказа от голяма помощ. — Лундсдорф отблъсна стола си назад и се изправи. — Знаеш ли, не го очаквах. Така че, както виждаш, аз също знам кога е необходимо човек да… реагира. — Той заобиколи бюрото и с някакъв странен жест на състрадание погали бузата на Тайг. — Ти изигра ролята си по най-добрия възможен начин, Тайг. Нека това бъде утехата ти.

Минута по-късно главата на Тайг клюмна настрана и очите му застинаха.

През по-голямата част от пътя между дърветата водеше О’Конъл, следван от двама мъже зад гърба си, а зад тях Тоби и Сара. На двайсетина метра от вратата той вдигна ръка и приклекна. Другите направиха същото, с изключение на по-високия от двамата мъже, който продължи напред, плътно прилепен до земята, плъзгайки се безшумно по тревата.

Той се настани някъде по средата между дървения пиластър на портала и първия стълб от оградата на около два метра и половина. Между двете колони бяха заковани хоризонтално само две дъски, предназначени да спират едрите животни от околността. За сгушената обаче между дърветата група това беше всичко друго, само не и просто. Мъжът извади малка кутийка от раницата си и я помести върху двуфутов триножник на около осемнадесет инча от долната летва. После се появи още една кутийка, после трета, като всяка една от тях беше поставена между двата стълба в триъгълник. След това мъжът седна в триъгълника и измъкна още едно устройство, не по-голямо от дланта му, и го насочи към първата от трите кутии. Миг след това тънък като игла лъч светлина се стрелна от вратата към първата кутийка, после към втората, третата и накрая към далечния стълб. След това пъхна устройството под шапката си и се провря между двете дъски. Беше вътре. Нямаше сирени, нито искри от високо напрежение. Дръпна устройството под шапката, изключи лъча и махна на О’Конъл да заеме позиция. Групата проникна един по един от другата страна на оградата. Макар и считано за по-високотехнологично, това не беше нищо повече от затворен контур, много подобен на онзи, който Сара бе използвала, за да се вмъкне в къщата на Скентън. След три минути всички вече лежаха плътно притиснати към земята на територията на комплекса.

Точно пред тях тревата се надигаше в склон, отвъд който се спускаше към равно, открито пространство; пет бунгала се проектираха по странен начин върху далечния тъмен хоризонт. Главното здание стоеше малко настрана, отляво върху друга издигнат терен, по-близо до тях от кабините. От прозорците струеше светлина, която заливаше околното затревено пространство, като създаваше мека аура около сградата. Точно върху този хълм очакваха да открият сигналните инсталации.

О’Конъл погледна часовника си. Кимна към втория мъж, който веднага скочи към най-високата част. Свит на две, той извади комплект инфрачервени лещи от раницата си и започна да оглежда терена. На по-малко от средата от разстоянието до къщата той внезапно спря почесването, свали очилата от очите си и посегна към кобура си. По този начин сигнализира на групата си да се притиснат още по-плътно към земята. Притисната към студената земя, Сара долови ясния звук от изщракване. Миг по-късно вдигна глава. Мъжът се бе отдалечил напред. О’Конъл кимна на останалите да го последват. Сара завършваше колоната след Тоби.

С изпълзяването по склона на хълма тя усети първото напрежение в ребрата си. До този момент бе успявала да прогони болката от мислите си; сега обаче тя постоянно й напомняше за себе си. След като се добра до върха на хълма, отдели малко време да намести превръзката, която О’Конъл й бе направил плътно около торса й. Докато я пристягаше, погледът й попадна върху самотната фигура на пазач с карабина в ръка, който се бе захлупил по лице на не повече от шест метра от нея. От врата му се процеждаше кръв; свидетелство за точния изстрел, донесъл безшумната смърт. Само след секунда се раздадоха още три приглушени звука като от тапи от шампанско някъде от лявата й страна. Сара запълзя след останалите вече с пистолет в ръката, моментално забравила стържещата болка в ребрата. Докато пълзеше подир Тоби, тя видя втората и третата жертва на водещия мъж. Лежаха на около шестдесетина метра един от друг, в двата края на подстъпите към хълма, които водеха към къщата. Просто не са имали късмет с появяването си в този момент. Жертвата от третия изстрел обаче не се виждаше никъде.

— Разпръснете се — разнесе се приглушеният шепот на О’Конъл, сигнал, че пространството пред тях е чисто. О’Конъл и двамата мъже преодоляха около половината склон, където бяха посрещнати от другото трио — мъжете от първата кола, които бяха подсигурили подхода откъм гърба на къщата. Шестимата се разпръснаха около къщата, всеки поставил инфрачервени очила. По даден сигнал шестимата запълзяха едновременно към сградата. Сара забеляза електронния магьосник от оградата да оставя малки черни кутийки по пътя си. Напредването беше изключително мудно и по едно време Тоби взе да пухти от досада покрай нея. „Търпение“, прошепна му тя колкото на себе си, толкова и на него. След минута и половина секстетът се добра на около десетина метра от къщата, като се държеше настрани от квадратите светлина, излъчвани от прозорците. Мъжът от оградата измъкна повторно устройството от шапката си и го насочи; този път се появиха два тънки лъча светлина, които образуваха тънка пътека по склона на хълма, достатъчно широка за сам човек. Бяха го разисквали предварително. Нито Тоби, нито Сара със счупените си ребра щяха да се пъхат под алармените инсталации. Рисковете бяха прекалено големи. Вместо това щяха да чакат електронната пътека, докато останалите се разделят на групички по двама, като всяка групичка имаше за цел по един прозорец от едната стена на къщата. Докато Сара и Тоби допълзят до върха на хълма, мъжете бяха изчезнали. Тя вдигна устройството, деактивира пътеката и залегна в тревата.

— Свали катинара, Паоло.

Италианецът изпълни заповедта и отвори вратата пред Лундсдорф. Вътре Ксандър лежеше върху едно легло, захлупил очите си с ръка в съня. Паоло зачака до вратата.

— Надявам се, че си отдъхнал малко — каза Лундсдорф. — Имаш нужда от почивка. Обуй се и ела с мен.

След минута и тримата бяха в коридора, Лундсдорф отпред, следван от Ксандър, и Паоло отзад. Ксандър погледна през рамото си към едрия италианец; веднага бе познал човека с голия череп.

— Как ви се понрави Германия? Или Лондон ви хареса повече? — попита той.

Нямаше почти никаква реакция, освен рязкото движение на пистолета в ръката му. Посланието беше ясно. Колкото и да му се искаше на Лундсдорф да се довери на бившото си протеже, Паоло със сигурност нямаше такива илюзии. При най-малкия признак на неподчинение, той щеше да стреля, може би не за да го убие, но най-малкото за да го обезвреди. Ксандър беше наясно, че това щеше да бъде само увертюра. Старецът скоро щеше да разбере истината. По някакъв странен начин заплахата от смъртта имаше успокояващ ефект върху него. Ксандър бе изпаднал в състояние на покой също както с жената във Франкфурт. Беше наясно, че така щеше да превърне неминуемото насилие в нещо не толкова ужасяващо.

Стигнаха до асансьора и зачакаха вратата да се отвори. Лундсдорф махна на Ксандър да го последва, после Паоло. Пристъпи вътре и натисна бутона; малката камера плавно потегли надолу, понасяйки тримата в дълбините. Паоло пъхна много нежно ръката си под мишницата на Ксандър, Лундсдорф не го забеляза. Двамата млади мъже си размениха погледи. Още едно нямо напомняне.

— Всички стадии сме ги управлявали отдолу — започна Лундсдорф. — Първият опит във Вашингтон и Чикаго… после… как нарече Артър онази работа с Капитолия, посланика и така нататък, а, Паоло?

— Модел в естествена големина — отвърна италианецът.

— Много точно. Модел в естествена големина. А сега идва ред на третия стадий — ускорението. Както при всички велики неща, всичко е по тройки. Какъв срам, че няма да може да види най-хубавата част. — Той се обърна към Ксандър. — Но ти ще я видиш. Ти ще видиш как трябва да бъдат нещата, как трябва да заемеш поста си, как съдбата трябва да изиграе ролята си.

Съдбата. Докато бе лежал буден, Ксандър не успя да отрече с пълна увереност силата на логиката на документа. Може би дори и практическото му приложение — реда, социалното съвършенство, стабилността. Записите на думите му от предната нощ съвсем бяха изяснили нещата. Оставаше само въпросът: ако хаосът трябваше да настъпи, щеше ли да е възможно да намери силата, волята, за да отхвърли теорията? Щеше ли да бъде заслепен от нея също като Лундсдорф?

Ксандър се загледа в дребния мъж пред себе си. И в същия миг разбра. Разбра, че един от двама им трябва да умре, за да предотврати настъпването на хаоса. Само преди час той бе оправдал решението си като отговор за смъртта на Сара. Тогава сила му бе придала сляпата ярост, сега решението се вземаше от студения разсъдък. По някакъв начин двете бяха слели. Може би Лундсдорф беше прав, като го отхвърляше като морална слабост. „Аз убивам, това правя.“ Думите й отново изплуваха. Това просто щеше да бъде въпрос на начин.

Вратите се отвориха и старецът прекрачи напред, без да пророни дума. Паоло кимна на Ксандър да го последва. В този момент флуоресцентните осветителни тела над главите им потъмняха, заменени от мъжделивата светлина на сини крушки. Из коридорите се разнесе резкият вой на алармените инсталации. Лундсдорф мигновено спря и се обърна към Паоло. Преди Ксандър да успее да се възползва от момента, той отново усети менгемето на дебелите пръсти върху лакътя си. Лундсдорф отново като че ли не видя случилото се. Зад Паоло се появи жена.

— Блокирайте асансьора! — изрева Лундсдорф. Паоло се обърна към жената и й заговори, без да отпуска и за миг хватката си върху ръката на Ксандър.

— Блокирайте къщата и се уверете, че сте отворили резервната вентилация на лабораторията.

Ксандър мълчеше. През това време в коридора се появиха още няколко души. Паоло гръмко крещеше заповеди. През това време Лундсдорф се бе придвижил до лабораторията, необезпокояван от събитията; с изключването на алармената система осветлението се върна към нормалното.

Лундсдорф разговаряше с един техник, когато Паоло се появи на балкона, без да изпуска Ксандър.

— Къде искате да го заведа?

— Зависи от това дали има намерение да се държи прилично — отвърна Лундсдорф, все още зает с техника. После вдигна глава със странна усмивка върху лицето си. — Тук е много възбуждащо, не намираш ли? Всичко е въпрос на минути. Не мога да си представя, че ще искаш да се лишиш от тази гледка, но това си е, разбира се, твоя работа. Засега.

Ксандър не каза нищо.

— Мога да го сложа при другия — предложи Паоло. — Тъкмо да си помисли.

Лундсдорф бавно кимна.

— Да. Отлично. — Той понечи да се обърне, но внезапно спря. — Използвай рационално времето си.

След няколко подобни на лабиринт коридори Ксандър се озова в затъмнена стая, осветена дотолкова, доколкото да различи една фигура в далечния ъгъл.

Тишина. След малко се разнесе глас.

— Ти трябва да си Джаспърс.

— Да — отвърна той, изчаквайки очите си да привикнат с мрака. — А кой сте…

— Стайн. Боб Стайн. Днес явно къщата има гости. Очертанията на легло в ъгъла започнаха да изпъкват в мрака.

— Не разбирам — каза Ксандър.

Стайн се дръпна от стената към леглото. Секунда по-късно отметна завивката.

— Този го докараха само преди половин час. Ксандър пристъпи бавно до леглото и се взря в лицето.

От леглото го гледаше мъртвият Джонас. Тайг.

Цялата къща изведнъж потъна в мрак. Тоби се обърна към Сара, но тя вече се промъкваше към близката стена, като му махаше да остане на място. И двамата знаеха, че това го нямаше в плановете. Облегнала гръб на стената, тя напредваше сантиметър по сантиметър към прозореца, после бавно повдигна глава над ръба на перваза и се втренчи в мрака. Нищо. Тоби изведнъж се изправи до нея.

— Какво става, по дяволите? — прошепна той.

— Тихо! — сряза го.

Мъгла започна да покрива вътрешната страна на стъклото, хиляди сивкави точици започнаха да образуват кристалчета върху него. Беше й необходимо по-малко от секунда, за да осъзнае какво става. Газ. Сара посегна към пистолета си, за да строши стъклото, но се отказа, когато звук от електродвигател се разнесе в мрака. Преди да успее да реагира, стоманена врата на височината на прозореца започна да се плъзга по перваза. Едва в този момент забеляза тесния плъзгач, по който се плъзгаше вратата към другата стена. Тя се обърна към Тоби и дръпна от него раницата си, като трескаво затършува за цилиндрите с течен сълзотворен газ, които бе подготвила само преди два часа. Цилиндрите бяха с размер на бирена кутия, със сгъстен газ и направени от усилена стомана, достатъчно здрава, за да не позволи на плъзгалата се врата да затвори изцяло прозореца. Тя издърпа една от кутиите и я положи надлъжно върху перваза. После измъкна два противогаза от раницата.

— Слагай го! — изкомандва тя.

Нейният вече беше върху лицето й, когато плъзгащата се врата срещна цилиндъра. Електромоторът ядно заръмжа, миг по-късно пистолетът й разби стъклото и навън се понесе вълна от сив пушек. Секунда по-късно тя се набра на перваза и си проби път сред парчетата стъкло. После се извърна и протегна ръка, издърпвайки Тоби на перваза точно в момента, преди първият цилиндър да почне ядовито да съска, предвестник на близката експлозия. Без подсказване Тоби захвърли раницата си вътре в стаята и се хвърли след нея, разпаряйки панталоните си на стърчащите останки от стъкла. Сара го дръпна за ръката миг преди писъкът на цилиндъра да достигне връхната си точка. Двамата се хвърлиха на пода точно, преди цилиндърът да избухне. Миг по-късно другите два цилиндъра паднаха невредими от мястото си, докато стоманената врата се затвори.

Във въздуха се понесоха гъсти валма газ, който защипа незащитената им кожа и двамата бързо вдигнаха яките на пуловерите си догоре. Сара намери фенерче в раницата си, включи го и проследи пътя на лъча сред прашния въздух. Стаята затанцува пред очите им. Тя връчи раницата си на Тоби и издърпа пистолета от кобура си. Отвори безшумно вратата и се втренчи в мрака отвъд. Коридорът беше тъмен и пуст, по пода му се стелеше тъмен дим. Сара се стрелна напред и се спря на пет-шест метра по-надолу пред една врата. Махна на Тоби да чака отзад и посегна към дръжката.

Изведнъж от мрака се протегна ръка и сграбчи пистолета й със сила, достатъчна да я придърпа в стаята. Лъчът на фенерчето й се разигра по далечната стена. По някакъв начин Сара успя да задържи пистолета си и изстреля два патрона по посока на нападателя. Изстрелите отекнаха гръмогласно в затвореното помещение, а от мрака изникна масивна фигура, обляна в странно сияние.

— Не стреляй, Тоби! — отекна в маската й.

Беше О’Конъл. Сара се огледа около ирландеца и видя Тоби клекнал на прага на вратата с вдигнат и насочен пистолет. Двама други мъже от екипа се появиха, единият бързо сграбчи пистолета на Тоби и му го прибра обратно в кобура. Другият даде сигнал, че всичко е чисто. След минута и петимата напредваха по коридора. Водещият вдигна ръка, когато се приближиха до един арковиден вход, зад който се намираше всекидневна. Вътре чакаха трима други мъже. Сара осъзна, че газът всъщност се бе оказал маскирана благословия. Той бе принудил Айзенрайх да подири убежище под земята.

— Проверете коридорите за достъп до подземията. И бързо, момчета. — О’Конъл се обърна към Сара и Тоби. — Вие двамата оставате тук.

Сара проследи как петимата мъже се пръскат към различните врати. Три минути по-късно един глас наруши тишината.

— В северния коридор има асансьор. Стоманена врата, блокирана. Открихме и шест или седем човека, които не са успели да се измъкнат, преди да нахлуе газът.

— Преместете ги, но не пипайте асансьора — заповяда О’Конъл. — Веднага идваме.

Лундсдорф седеше зад бюро върху леко издигнат участък от пода под балкона, защитен зад дебели стени от бронирано стъкло, с притворени очни с ръце, скръстени в скута му. По големия екран пред него пробяга съобщение. Оставаха пет минути до инициализацията на кода. Вотапек зае едно по-малко бюро от лявата страна на Лундсдорф, далеч по-неспокоен сред приготовленията.

— Ами ако успеят да се промъкнат?

— Няма да успеят — отвърна Лундсдорф. — Други пътища надолу няма, освен асансьора, а той е изключен от мрежата и е блокиран.

— Да, но…

— Дори и да дойдат, Антоне, ще са безнадеждно закъснели. — Странна усмивка плъзна по устните му, а очите му се разшириха. — Твърде е възможно двамата с теб да ни убият. О, да. Често реакцията на губещите е да затръшнат максимално силно вратата, когато са принудени да признаят поражението си. — Той се обърна към Вотапек. — И въпреки това те няма и с пръст да докоснат Ксандър. Те ще го спасят… — усмивката му стана още по-широка и по този начин той ще стане свидетел на неизбежния хаос. Едва тогава ще се изправи пред избора, който той така цени: да проследи как светът се самоунищожава или да използва структурата, която съм задействал. Иронично, нали? Спасявайки го, те ще са хората, които ще направят избора вместо него. И накрая той няма да може да отрече силата на ръкописа. В това съм сигурен, Антоне. И заради това ще умра с радост. — Вотапек само кимаше подир думите му, неспособен да намери отговор. Лундсдорф погледна към часовника върху стената. — Четири минути преди финалните кодове. — Погледна отново към Вотапек. — Запомни ми думите. Ксандър ще ми благодари. Един ден той ще ми благодари.

Най-дребният от петимата мъже клекна до асансьора, притискайки палци в дебелата глиноподобна субстанция, с която обграждаше целия десен долен ъгъл на вратата. Сетне измъкна тънка метална пластинка от джоба си, не по-голяма от дъвка, оформи малка ямичка в тесто-подобната маса и заби металната пластинка в нея.

— Отдръпнете се — нареди той.

Сара видя как металът започна да се нагрява, след това да набъбва в червена маса, език на пламък в центъра. С внезапен блясък пламна искра и плъзна по очертанията на асансьора — фитил в търсене на експлозиви. По средата на пътя си до тавана искрата се стрелна вдясно, за миг изчезна, после отново се появи като пулсираща точка, бягаща зад мазилката на стената.

— Локализира източника на енергия — обясни О’Конъл. — Всичко е още в експериментален стадий.

На около три фута от вратата точката блесна ярко и след това изчезна. Мъжът вече бе готов да се втурне през неизбежния отвор на стената, но звукът на метал в метал го накара да спре. Той започна да лепи нов слой тестоподобната субстанция към участъка на вратата; този път обаче слоят беше много по-дебел. Мъжът работеше изключително внимателно, като гледаше да остави свободна тънка ивица от стоманата. После измъкна няколко тънки като хартия ленти от някакъв материал, напомнящ изсушена кал, и ги налепи в нишата под формата на малък правоъгълник. Отново извади метална пластина, прикрепи я към гъстата маса и се отдръпна назад. Този път нямаше искра, само силна топлина. Появи се син пламък, който буквално изгриза стоманата. След секунди в стоманената плоча се образува отвор. Почти в същия миг пламъкът угасна, по някаква причина незаинтересован от кабелите, които току-що се бяха открили в отвора.

— Това прояжда само метали — обясни той, изстъргвайки остатъците от глинестоподобната субстанция с ножа си.

Електронният гений пристъпи вътре и свали капака от кабелите. Извади нещо, което наподобяваше волтметър от раницата си, и тества всеки кабел. После извади друга кутия, защипа я към две от оголените жици и щракна някакъв ключ върху кутията; секунда по-късно вратата на асансьора се отвори и се отдели на около два инча от стената.

— Пренамагнитване — каза той.

Мъжът с пластичната субстанция веднага пъхна два цилиндъра в открития отвор, като ги намести на около четири инча от тавана и вратата. Много бавно металните предмети започнаха да се разширяват, избутвайки все повече повече вратата. Откри се пространство, достатъчно да се промъкне през него човек. О’Конъл надзърна в шахтата.

— Около тридесет метра — каза той, осветявайки шахтата с фенерчето си. — Лошата новина е, че кабелите са били прерязани.

Той се дръпна встрани; двама от хората му бързо извадиха ролки с найлонови въжета от раниците си, закачиха ги за горния цилиндър и ги развиха в шахтата. Мъжете започнаха да се спускат един по един в шахтата. Останалите шестима гледаха обтегнатите въжета как се люшкат на равномерни интервали. След половин минута отдолу се разнесе глас.

— Долу всичко е плътна стомана, момчета. Никакъв шанс да влезем оттук. Трябва да търсим проходи на друго място.

Сара се обърна към О’Конъл за обяснение.

— Зад шахтата има вентилационни проходи — отвърна той. — Това е друга играчка, която използваме тия дни. Малко устройство, което изпраща тон с висока честота, после проверява резонанса. Определя място и размер. Ще видим дали ще имаме късмет.

Две минути след това той вече имаше отговор.

— Открихме един на около шест метра от основата — долетя глас отдолу. — Съдейки по звука, може да е достатъчен дори и за теб, О’Конъл.

Гласът отдолу още не беше заглъхнал, когато мъжът с пластичната субстанция сграбчи въжето и изчезна в шахтата. След минута шахтата се озари от синкаво сияние.

Не след дълго южняшкият глас отдолу отново наруши тишината.

— Имаме вече проход, момчета. Време е за края на разходката ни.

— Обърни последните две в поредицата и после въведи отново — каза Лундсдорф, без да отделя очи от трите терминала пред себе си. Той дръпна пръста си от интеркома и се отпусна на стола си. — Виждаш колко е просто, Антоне. Колко проста работа е да се смени самото име на върховенството.

— Да, аз… виждам — отвърна Вотапек. През последните четири минути неспокойствието му се бе засилило още повече. — Мислех си, че ще дойдат и Джонас, и Алисън. Че всичко е… уредено.

— Мислиш ли, че трябва да извикаме Джаспърс, когато нещата тръгнат? — Вотапек не отговори. — Знаеш ли, Антоне, изведнъж ми хрумна, че Ксандър никога не е виждал трите ръкописа заедно. — Лундсдорф погали старите томове върху бюрото пред себе си. — Какво угощение само ще бъде това. — Той натисна бутона на интеркома. — Паоло, би ли бил добър да ни доведеш доктор Джаспърс?

Италианецът не отговори веднага.

— Мислите ли, че ще бъде… разумно, докато…

— Ти какво, изпитваш ли ме, Паоло? — Лундсдорф зачака. — Добре. Тогава го доведи. — Той се обърна обратно към Вотапек с присмехулна усмивка. — Изглеждаш ми разтревожен, Антоне. Да не би да греша с извода си, че предпочиташ да не си тук? Дали пък перспективата за смъртта не ти причинява безпокойство? — Вотапек остана мълчалив. — Може би си прав. — Лундсдорф се пресегна под бюрото. Вотапек не успя да реагира, когато зад стареца в стената се появи отвор, от който лъхна леден въздух. — Ето, виждаш ли, още един изход. Това беше идея на Паоло. Никога не го възприех като нещо нормално, но, разбира се, сега е видно, че върши работа. Тунел. В дъното му те чака кола. — Вотапек се поколеба, после се изправи. — И да не избягаш много надалеч, Антоне. Ще ми трябваш много през близките седмици. — Вотапек пристъпи към входа на тунела. — И все пак, какъв позор. Да извървиш целия този път и да изпуснеш най-върховния момент.

Сара влезе последна във вентилационната шахта. Алуминиевата тръба й оставяше около четири инча за маневри около тялото й. За да улесни нещата, водачът — бе намазал със смазка прохода при минаването си; но дори и така тя усещаше всеки метален шев на тръбата, докато се промъкваше — ребрата й пулсираха болезнено. Смазката обаче се бе оказала в повече за О’Конъл, защото ирландецът бе направил няколко опита, преди накрая да се вмъкне. Развеселен от гледката, Тоби бе избрал момента да опише отвращението си към тесните пространства, като накара О’Конъл да спомене нещо за някои други тесни пространства. Тоби бързо бе влязъл в тон и бързо се бе спуснал в тръбата.

На около девет метра навътре малкият конвой спря.

— Тук се разклонява — каза водачът. — Има поне шест разклонения.

— Изрежи прозорче — заповяда О’Конъл, който вече се бе запъхтял от усилията. Сара опипа металната стена както лежеше по корем и разбра какво имаше предвид ирландецът. С остър нож би могло да се прореже отвор в тънката стена и по този начин да се осигури наблюдение на пространството отдолу.

— Изолационно покритие и много кабели — дойде след малко отговорът. — Повечето вървят по едно от левите разклонения, обратно на маршрута, който следваме.

— Има ли кабел със зелена изолация? — обади се Тоби с тон, далеч по-сериозен, отколкото бе очаквала Сара. — Нещо, което да изглежда като… като дебел Слинки?

Последва мълчание.

— Да. Обвито е в нещо като кожух. Върви отделно, но в същата посока както повечето кабели.

— Точно това е — отговори Тоби. — Точно това използват за връзка със сателитите. Накъдето и да води, в единия му край ще открием оперативния център.

— Тогава тръгваме в другата посока — вмъкна се О’Конъл. — В някое тихо и спокойно местенце, и във всеки случай по-широчко от тая тръбичка. Избирай си един тунел и да тръгваме.

Паоло стискаше Ксандър за лакътя, докато го водеше по коридора. Никой не пророни дума; никакво обяснение за Стайн или Тайг. Разпореждането беше кратко, пистолетът ненужно усилваше ефекта. С приближаването им към асансьора обаче италианецът изведнъж спря.

Хватката му върху лакътя на Ксандър рязко се усили без всякакво предупреждение. За момент Паоло се втренчи напред, после изви глава наляво. Гледаше напрегнато и с присвити очи. Извъртя се надясно с далеч по-оживено лице и започна да души въздуха. Миг по-късно радиото вече беше пред устните му. Не откъсваше поглед от пленника си, докато говореше.

— Професоре… Да, с мен е… Не, но следи от газа идват през вентилационните тръби… Точно. Предполагам… Да, разбира се. — Паоло натисна един страничен бутон върху радиото и отново заговори: — Блокирайте вентилационните проходи… Чудесно, тогава отворете резервните. Ще имам нужда от хора… Не, те може да са навсякъде… Започнете от периферията към центъра… И заключете долу лабораторията. Аз ще бъда с професора. — Паоло закачи обратно радиото върху колана си и дръпна Ксандър надолу по коридора. Миг по-късно флуоресцентното осветление угасна и мъртвешките сини лампи го заместиха. Хватката на Паоло върху лакътя на Ксандър отново се усили. — Вашите приятели правят работата ни още по-забавна, отколкото предполагах. Не се тревожете. Забавлението вече наближава края си.

Сара скочи последна от тръбата върху циментовия под. Бяха се озовали в складово помещение със сандъци и кашони.

— Свалете маските — изкомандва О’Конъл, докато коленичеше до вратата с вече изваден пистолет. Той изпробва дръжката — беше заключено. Дръпна се настрани, като махна на мъжа с пластичната субстанция да се заеме с бравата. Минута по-късно О’Конъл отвори вратата и бавно подаде глава в синята светлина. В същия миг подаде пистолета си и стреля.

Водачът бързо се стрелна в коридора и след миг се върна с мъртва жена в ръцете си. Той я положи върху един от сандъците, извади пистолета си и кимна другите да го последват. Пет секунди по-късно О’Конъл и електронният магьосник се измъкнаха, последвани от другите трима, и накрая от Тоби и Сара.

Озова се на някакво открито пространство с размери приблизително двайсет и пет фута на тридесет, с по шест номерирани врати на всяка стена. Единственият изход се намираше по средата на стената в дъното. Водещият мъж поведе групата към него, където, съгласно теорията на Тоби за кабела със зелената изолация, се намираше оперативният център. Докато се промъкваше сред маси и столове, Сара забеляза туристическа масичка и телевизор в двата противоположни края в една походна кухня — всички онези принадлежности на обитатели, решени да прекарат по-продължителен период под земята. Бункер. Колко подходящо. На излизане долови някакво изтракване. Всички замряха на място. Водачът на групата внимателно се придвижваше покрай един далечен ъгъл; второ изтракване след малко доложи, че всичко е чисто. Групата отново се раздели по двойки. Сара следваше плътно Тоби, докато се разнесе поредното изтракване; ново кръстовище на коридори. Тя видя как водачът и О’Конъл размениха реплики, след което и двамата кимнаха, преди О’Конъл да се извърне към групата и да постави втори комплект очила, които всички носеха със себе си. Останалите последваха примера му. Сара се зачуди какво ли го е накарало да даде това разпореждане. О’Конъл изчезна зад ъгъла. След малко Сара навлезе в него.

Мигновено разбра, че бяха допуснали грешка. Коридорът беше прекалено дълъг, прекалено тесен и без никакво място за прикритие. Инстинктът у нея закрещя да дръпне Тоби назад, но преди да успее да се извърне, и в двата края на коридора изскочиха мъже с насочени пистолети. Следващите няколко секунди бяха най-дългите в живота и. Зачака куршумите да пронижат тялото й, но вместо това ослепителен блясък раздра пространството около нея, последван след миг от оглушителния грохот на стрелба. Сара не можеше да си обясни защо беше още жива. Задраска отчаяно по пода наляво и започна да стреля безразборно назад. Зрението й бавно се връщаше, а с него и гледката на бягащите назад мъже на Айзенрайх. Гледаше ги как се мятаха насам-натам и търсеха да докоснат стените, за да се измъкнат от мрака. Тогава разбра какво се бе случило.

Блясъкът ги бе заслепил.

О’Конъл се бе подготвил. Той ги бе примамил на открито и те се бяха хванали. След петнадесет секунди коридорът отново потъна в тишина.

Седем мъже лежаха мъртви и един ранен. Но никой от групата й дори не беше ранен. Всички смъкнаха очилата си. О’Конъл се придвижи до ранения мъж, издърпа го за крака и притисна пръсти в адамовата му ябълка.

— Ти извади голям късмет, нали разбираш? — прошепна той. — Така че аз ще те питам само веднъж и няма да повтарям. Можеш да избереш да отговориш или да умреш. — Пръстите на О’Конъл се забиха още по-надълбоко. — Къде са компютрите и колко още охрана има?

Мъжът само поклати глава.

О’Конъл без колебание насочи заглушителя на пистолета към коляното на мъжа и стреля в капачката му, като през това време го стискаше здраво за гърлото, за да не му даде възможност да извика. От устата на мъжа закапа слюнка, а тялото му се разтрепери.

— Не ти казах как ще те убия, но това си е мой избор, нали? — добави ирландецът.

— Третият коридор… наляво… — изхърка мъжът, — бронираната врата… десетина техници… невъоръжени.

О’Конъл стовари пистолета си върху брадичката на мъжа и остави тялото му да рухне върху пода. Две минути по-късно екипът подмина асансьора и спря на три метра от бронираната врата, която спираше достъпа до лабораторията.

— Хич нямам вяра на нашия приятел там — заяви О’Конъл. Специалистът по експлозивите вече чакаше до вратата. — Едва ли ще са невъоръжени. Дръжте Тоби назад. И си сложете очилата. — Той се обърна към компютърния спец: — Не искаме да те загубим точно преди края на играта, нали, Тоби?

Половин минута по-късно пневматичната брава на вратата се отвори, като откри пространство достатъчно за пъхването на още два от малките цилиндри, но тази двойка бяха далеч по-мощни и от предишните. Откъм лабораторията се чуха възбудени гласове и шум от бягащи хора. Хаосът отвъд странно контрастираше на небрежната поза на мъжа до вратата, който спокойно издърпа двата цилиндъра, разви капачките им и ги захвърли вътре през все по-разширяващата се пролука. После се отдръпна встрани, миг преди серия ослепителни блясъци да избухне зад вратата. След това мигновено приклекна и се хвърли в лабораторията, последван от четиримата мъже от екипа му. О’Конъл ги последва. Сара изчака, докато старият й приятел се провре през отвора и се плъзна след него, последвана от Тоби.

Сцената под балкона беше нереална: мъже и жени се блъскаха хаотично и в паника пред вратата, други се удряха в стените, разперили ръце като слепци. Но имаше и такива, които се взираха с незрящи очи в екраните на терминалите пред себе си, без да виждат нищо. По пода се търкаляха пистолети, изтървани или изгубени в мига на ослепителната експлозия, без да са вече заплаха за мъжете, които предпазливо слизаха по стъпалата. Сара огледа хората за Ксандър. Екипът вече връзваше пленниците си, а О’Конъл изваждаше експлозивите от раницата си. Докато стъпваше на последното стъпало, стомахът й силно се сви на топка — прекалено лесно проникнаха в центъра. И нямаше никаква следа от Ксандър.

— Добре дошли — изгърмя нечий глас от невидим говорител. Почти едновременно с това цяла серия от стоманени плочи се изместиха от местата си под балкона, разкривайки стъклена кабина. Вътре в нея беше Ксандър, хванат за ръката от друг мъж. От лявата им страна зад едно бюро седеше възрастен мъж. Бяха й необходими няколко секунди, преди да разпознае лицето. — А, госпожице Трент — продължи Лундсдорф, — вие сте жива. Колко интересно. Един от мъжете покрай вас, без съмнение, е нашият мистериозен мотоциклетист… може би едрият момък с експлозивите? — Сара не отделяше погледа си от тримата мъже зад стъклената стена. — Няма значение — добави той. — Както виждате, доктор Джаспърс е тук с мен. Двамата с него току-що станахме свидетели на един изключителен момент. Можете ли да предположите за какво точно става дума, госпожице Трент? — Той направи пауза. — Точно така. Кодовете — всички бяха излъчени. Вие и вашите приятели сте свободни да обезвредите целия ми състав, но изглежда малко позакъсняхте. Финалният етап не може да бъде върнат назад.

Сара погледна Ксандър. Лицето му не изразяваше никакви емоции, нямаше и следа от реакция след думите на Лундсдорф; погледът му беше абсолютно празен. В продължение на няколко секунди сякаш цялото движение наоколо спря; Ксандър бавно се извърна към стъклото. Погледът му се закова върху нея, без да променя изражението си.

— Взривете стъклената стена — изрече той с безизразен глас. — Аз така и така съм мъртъв. Просто…

— Това няма да промени с нищо нещата — прекъсна го Лундсдорф. — Това, което доктор Джаспърс не може да проумее, е, че всеки опит да се направи това, само ще задейства един… автоматичен пилот… Мисля, че така му казваше Артър. Нещо, което е свързано със спътниците и съхраняваната на тях информация, нещо такова. Вие, разбира се, можете да направите каквото искате с вашите машинарии, но трябва да знаете, че дори и да взривите лабораторията тук, това би имало твърде малко последствия. Вярно, възможностите ни да наблюдаваме екипите си през следващите няколко дни ще бъдат силно ограничени, но от това крайните резултати няма да бъдат повлияни. Просто контролът ми няма да е пълен, но човек се учи да се адаптира с годините. — Той отново се усмихна и погледна Джаспърс. — Изненадва ли те това, Ксандър?

Джаспърс не отговори. О’Конъл се обърна към компютърния специалист:

— Вярно ли е това, което казва?

— Аз… не знам — отвърна Тоби. — Бих искал да… — той спря и погледна стъклената кабина.

— Давайте, млади човече — насърчи го Лундсдорф. — Уверете се сам.

Тоби се обърна към най-близкия терминал и набра няколко думи.

— Не знам. Тук има подстанции, вторични терминали. — Те обработват информацията само когато са свързани към главния компютър. Иначе остават в спящо състояние. Точно сега в момента са изключени. Докато не открия главния компютър, не мога да съм сигурен.

— О, можеш да си сигурен, млади приятелю — увери го Лундсдорф.

Сара не отдели погледа си от Ксандър през цялото време, докато траеше разговорът, привлечена от странния унес в очите му, поглед, който бе виждала само веднъж до този момент — когато в мотела й бе разказвал за смъртта на Ферик. Сега обаче тя усещаше присъствието и на нещо друго зад погледа му — усещането за сила. Тя сякаш нарастваше, съсредоточаваше мислите му, докато в един момент той се хвърли през бюрото върху Лундсдорф.

В същия миг Паоло го последва с пистолет, притиснат във врата му. Италианецът го издърпа от стареца и заби дулото в ребрата му.

Изненадата в очите на Лундсдорф беше повече от очевидна. Изражението на Ксандър обаче остана непроменено.

— Махни това нещо, Паоло — заповяда Лундсдорф, докато се наместваше на стола си.

— Защо? — запита Ксандър със спокоен глас. — Защо чакаш? Ти уби Тайг, сега ще убиеш и мен. Защо не приключим?

— Казах, махни го.

— Та ти дори имаш и публика — продължи той. — Това не те ли възбужда…

— Достатъчно — изрече Лундсдорф с вече клокочещ гняв в гласа си.

— Паоло е наясно, че съм прав, нали, Паоло?

Италианецът погледна Лундсдорф. Старият мъж повтори думите си:

— Махни пистолета.

Паоло се поколеба.

— Той никога няма да направи онова, което искате от него.

— Махни го, Паоло! Ти не разбираш. Няма да допусна втори Волфенбютел. — Лундсдорф погледна Ксандър. — Веднага престани с това глупаво държане!

— Как мислиш, Паоло? — продължи да го боде Ксандър. — Ти разбираш ли?

— Нека да довърша мисълта си — настоя италианецът. — Той не си струва…

— Никой ли не ме чува! — изрева Лундсдорф. — Да не си мислиш, че не знам какво правя, доктор Джаспърс? Мислиш си, че не виждам какво целиш с дребните си игрички ли? Предприемаш крайно рискован ход.

Ксандър се втренчи в очите на италианеца.

— Направи го, Паоло. Спести ни всичките главоболия. Натисни спусъка.

Италианецът първо погледна Лундсдорф, после Ксандър. Челюстта му се напрегна. Миг по-късно звукът на единичен изстрел прокънтя в затворената кабина. В продължение на няколко секунди нищо не се случи. После, много бавно, Паоло рухна на колене, отворил широко в изумление очи. Той се просна на пода; главата му прокънтя върху пода.

— Той щеше да направи онова, което ти искаше от него — изрече Лундсдорф, овладял гласа си. В ръката си стискаше малък пистолет. — Не можех да го допусна.

Сара и останалите наблюдаваха безпомощно развитието на зловещата сцена. Ксандър се приближи до бюрото и дръпна револвера от ръката на стареца.

— Но ти го знаеше — изрече Лундсдорф с почти детинска усмивка. — А сега ти ще ме убиеш. Колко добре владееш ситуацията.

Ксандър остана странно спокоен с насочен срещу Лундсдорф пистолет.

— Не — отвърна той, — ти ще ми кажеш как да спрем всичко това. Някак си не мога да повярвам, че процесът е необратим, както се мъчиш да ме увериш.

— Повярвай ми, нищо не можеш да направиш — изрече Лундсдорф.

— Наистина ли? — Ксандър насочи револвера към гърдите си. — А какво ще стане, ако го използвам върху себе си? — Той направи пауза. — Къде би ни отвело това с твоето предначертание?

Усмивката на стареца бавно изчезна от лицето му.

— Няма да го направиш.

Ксандър се втренчи отблизо в очите на стареца.

— Наистина ли го вярваш?

В продължение на половин минута никой не се помръдна. Тогава, много бавно, Лундсдорф се наклони към него, сякаш да му каже нещо. Ксандър за миг се отпусна. Старецът грабна пистолета от ръката му, обърна го към гърдите си и натисна спусъка. Тялото му се разтърси и той рухна в креслото си. Лундсдорф загледа Ксандър с лека усмивка.

— Въпросът сега е — прошепна той, — какво ще направиш ти? — Той се закашля. — Генералите или ръкописа? Насилието или редът? Хаосът или стабилността? — Устните му се покриха с кръв. — Бухалът на Минерва разпери крила. И сега вече нямаш никакъв избор. И никога не е имало такъв. — Главата на Лундсдорф клюмна, усмивката остана като отпечатана върху лицето му.

Ксандър загледа безпомощно безжизненото вече тяло; пистолетът все още беше в собствените му ръце. Той скочи към стъклото, запокити пистолета в ъгъла на кабината и се втренчи в Сара.

— Искам избор! Вкарай вътре дяволския си компютърен специалист и ми намерете избор! — Той натисна един бутон върху бюрото и под стълбите се отвори врата.

Тоби се вмъкна първи и веднага зае място пред една от клавиатурите; след секунди звукът на тракащите клавиши изпълни пространството на кабината. О’Конъл също влезе. Ксандър се бе придвижил до стъклената стена, забил поглед в пода и със скръстени ръце. Не можеше да направи нищо повече. Тракането на клавишите спря. Той вдигна поглед. О’Конъл се бе придвижил до Тоби и двамата трескаво оглеждаха екраните за някакъв знак как да спрат програмата. В този момент Ксандър видя Сара на вратата. Очите им се срещнаха, никой не пророни дума. Тракането на клавишите се възобнови и тя се придвижи към него.

— Казаха ми, че си била мъртва — изрече той с притиснати към гърдите си ръце. — Аз…

— Няколко счупени ребра. Ще оздравея.

Той кимна тъкмо в мига, когато Тоби нададе вик на безсилие:

— Господи, какво по дяволите, имат тук? — и продължи да се взира в екраните. Ксандър и Сара се втренчиха и двамата в него. — Старецът не лъжеше. Няма никакъв начин да се прекрати хода на изпълнението на програмата, която са задействали. Опитам ли се само да отменя който и да е от тези командни кодове и системата ще ме изхвърли. Всичко ще се блокира и компютрите ще поемат проследяването на програмата в свои ръце. Не мога дори да се вмъкна в компютъра, за да се опитам да променя маршрута му с бинарен код.

— Значи нищо не може да се направи, така ли? — попита Сара, застанала до бюрото.

— Не. — Той загриза ноктите си. — Просто ще се окаже, че сме закъснели.

— А какво ще кажеш за имена? — попита О’Конъл. — Трябва да има някакъв списък на хората, които са отвън. Доберем ли се до тях, можем да ги спрем, преди да дадат командите на хората си.

— И това пробвах — отвърна Тоби. — Малко остана да ме изритат от терминала. Тия момчета не се шегуват. Знаят точно какво правят.

В кабината изведнъж настъпи тишина.

— А какво ще кажете за Причард? — Тримата на бюрото вдигнаха глави. Ксандър ги загледа.

— Не ви разбрах? — запита учтиво Тоби, като се мъчеше да скрие раздразнението си.

— Не казахте ли, че това напомня на… матрица на Причард? — продължи Ксандър, пропускайки репликата на компютърния експерт покрай ушите си. — Това не би ли ви дало някаква идел…

— Причард. — О’Конъл кимна. — Браво, професоре. Той непременно ще е пъхнал нещо вътре, нали така?

— Хей, за какво става дума? — оживи се изведнъж Тоби. О’Конъл го игнорира и се обърна към Сара:

— Е?

— Не знам. — Очите й се присвиха. — Би могло да бъде всяко число…

— Дали Стайн няма да е в течение? Тримата отново се обърнаха към Джаспърс.

— Боб Стайн ли? — запита О’Конъл.

— Той е тук. Може ли да помогне?

О’Конъл дълго не отдели погледа си от Джаспърс. Ирландецът бавно кимна.

— Ако компютрите и Артър…

Две минути по-късно леко загубилият ориентация Стайн седеше на стол до Тоби, Сара и О’Конъл, който му говореше бързо и отсечено:

— Блокиращи релета — изрече тихо Стайн. Двамата спряха и го загледаха. Никой не каза нищо. — Спомняш ли си? — Сара поклати глава. — Забавянето на командите в Аман? — Той направа пауза. — Артър си имаше номер за блокиращите релета.

Очите на Сара бавно се разшириха.

— Забавянията са идвали от Причард?

— Да — кимна Стайн.

Потвърждението само усили объркването й.

— Почакай малко. Тогава това би означавало…

— Да — отвърна той. — Затова и не би могла да я спасиш. — Стайн гледаше Сара. — Аз се върнах и проверих. Причард е създал забавянето, защото е имал нужда от момичето като примамка. Колкото по-дълго я е задържал като мишена, толкова по-лесно би било за теб да се добереш до Сафад. Ти никога не си имала шанс да я спасиш. Той никога не ти го е дал. — Боб остави думите да попият в съзнанието й и се извърна към О’Конъл. — Артър си го биваше особено по съгласуването. Той трябваше да има пълен контрол върху всяка фаза на дадена операция. Точно това и би поставил той в тази система — единственото нещо, способно да заобиколи блокиранията.

— Някой ще благоволи ли да ми обясни какво става тук? — намеси се Тоби. — Или компютърджията няма право да е в течение на разговора ви?

— Команда за забавяне — отговори Стайн. — Това няма да ти позволи да установиш нови директиви, но ще ти позволи да забавяш онези, които са били излъчени, неопределено.

— Команда за забавяне? — повтори Тоби. — Искаш да кажеш…

— Артър много обичаше съгласуването да е перфектно — отговори той. — Ако нещо не беше наред, той изпращаше команда за забавяне, докато въведе всичко отново в ред. Няма начин да не е заровил някъде из програмата команда за забавяне.

— Значи ти просто ще си седиш тук и ще чакаш следващите серии команди след забавянето? — запита Тоби, обръщайки се към Сара, — Ами ако нищо не стане?

— Тогава нищо няма да стане — отвърна тя повече на себе си с унесени все още очи и проясняваща се памет.

— Ще изчакаш за контакт — добави Стайн — и когато, и ако дойде, той винаги беше задействан от различна комбинация от кодове.

— Значи става дума за забавяща схема с променящо се редуване. — Тоби вече беше доволен, че е успял да дефинира проблема.

Той отново затрака по клавишите в ритъм, достатъчен да счупи някой непривикнал врат, а през това време върху мониторите се изписваха хиляди екрани, изпълнени със странни символи.

За първи път от няколко минути Сара вдигна глава. Погледна Ксандър. Никой от двамата не пророни дума.

След безкрайни три минути Тоби спря и се отпусна на стола си.

— Добре. — Той кимна към екрана. — В момента виждате скритата картинка. Просто прекъсвач със закъснение. Има два проблема, обаче. На този етап не съм сигурен, че командата за забавяне ще достигне всеки екип.

— Което означава? — проговори О’Конъл.

— Което означава, че вие може да не сте в състояние да спрете първите няколко прекъсвача.

— Колко на брой? — попита Сара, вече концентрирана.

— Не знам.

— Опитай се да предположиш — боцна го О’Конъл.

— Всичко, което би могло да се случи през следващите шест часа, да речем.

— В най-добрия случай това са още три събития — каза той. — Мога да го преживея. А вторият проблем?

— Съгласно това, аз изпращам командата за забавяне и всичко се изтрива.

— Правилно — съгласи се Стайн. — Затова и кодовете в Аман се различаваха един от друг.

— Където е бил принуден да преинициализира системата, за да изпрати новите команди, — Тоби се усмихна, обзет от вдъхновението си. — Един оперативен реинтерфейс: нови команди, нови кодове.

— Като оставим настрани уроците по програмиране, какъв смисъл влагаш в думата „изтрит“? — намеси се О’Конъл.

— Влагам следния смисъл: всеки байт информация бива изтрит нацяло. Точка.

— Нищо не можеш да направиш — кимна Стайн.

— Това означава — добави Тоби, — че който и да е пуснал този механизъм, не е искал никой да разполага с възможността да изпраща командата за забавяне, без да има наистина основателна причина да го прави. Това също така означава, че е било конструирано така, че ако някой открие вратата за задния двор — като нас например, — да не могат повече да се бъркат в процедурите, след като вече са проникнали вътре.

— Значи губим цялата информация? — попита Сара.

— Толкова ли не мога да се изразявам ясно? — отвърна Тоби. — Нищо. Нула. Няма дори и курсор. Няма да имате нужда от никакви експлозиви, защото няма да има нищо, което да си струва взривяването. — Никой не проговори. — Е, казвайте какво да правим, момчета? Забавяме или не?

Известно време никой не пророни дума.

— Навред ще има много хора, очакващи да получат заповеди от Айзенрайх — каза Сара, — и ние няма да знаем кои са те. — Тя погледна към О’Конъл. — Няма да узнаем и колко училища има, в които се обучават нови поколения последователи на Айзенрайх.

— А другите алтернативи? — вмъкна се Ксандър. — Ако не изпратим командата за забавянето, ще разберем точно кои са те — те ще бъдат онези, които ще обърнат тази страна с главата надолу през следващите осем дни.

— Значи да ги оставим да потънат в джунглата, така ли? — попита О’Конъл.

— Те са вече там — обясни Ксандър. — В очакване. А ние само ще им кажем да изчакат още малко. Нека не забравяме как е изградил цялата схема Айзенрайх, онова, което предписва ръкописът: игра на роля. С Лундсдорф мъртъв, къде е източникът? Кой ще изпрати новите кодове? Вотапек? Седжуик? Сигурен съм, че това са точно от онези пропуски в системата, с които нашите агенции за национална сигурност могат да се справят. — Ксандър погледна О’Конъл, после Сара. — Най-доброто, което можем да направим, е да оставим момчетата и момичетата на Айзенрайх да чакат командата, която никога няма да получат.

— А когато израснат? — попита тя.

— Без ръкописа, без някой, който да им го налива с лъжичка в главите „съгласно Айзенрайх“, те няма да направят нищо. На тях трябва да им се казва какво да правят, а наоколо няма да има такъв човек.

О’Конъл си пое дълбоко дъх.

— Вие разчитате много на един ръкопис с четиристотингодишна давност, професоре.

— Не. Аз разчитам на мъжете, които следват буквата на теорията. Те искаха да изградят последователи, а не водачи. Остава ни само да се надяваме, че са успели. — Той се обърна към Тоби. — Изпрати забавянето. Кажи им… да запазят търпение.

Тоби погледна О’Конъл, който на свой ред погледна Сара. Тя кимна. Момент по-късно всички екрани потъмняха.

Тоби се бе оказал прав с точност до минутата. В продължение на шест часа страната беше на косъм от серия от трагедии. Първо, опитът за покушение върху Ланг Дзе Лао, старши член на китайската търговска делегация. За щастие стрелците бяха открити само минути преди уговорената й реч пред телевизията. И двамата бяха застреляни, без да се споменават каквито и да било имена. Въпросите обаче си оставаха. Къде е била охраната през това време? Беше ли това по някакъв начин свързано с поредицата инциденти във Вашингтон? Ню Орлианс? Посланика? Два часа по-късно проблеми в компютърните функции на лосанджелеското летище само подхраниха спекулациите. Там също, след проявен в последните минути героизъм, бе предотвратена огромна катастрофа; но дори и в този случай чувство на недоверие, а може би и признаци на паника, започнаха да наводняват радио — и телевизионните новинарски програми. Бяха ли безсилни полицията и останалите агенции? Бяха ли паднали най-сетне САЩ в ръцете на международния тероризъм? Не по-малко ужасяващи истории продължаваха да се промъкват в медиите най-лошата от които бе предотвратено буквално в последната секунда наводнение в югозападен Бел. Всяко бедствие се откриваше в последния момент и по този начин само се наливаше още масло в огъня. Толкова много заплахи бяха отправени за толкова кратко време. Да не би нещата да се изплъзваха от контрол?

Новините за истинските трагедии обаче започнаха да излизат с излъчването на вечерните новинарски програми. Тялото на вицепрезидента Пембрук беше открито в офиса му. Официалната причина за смъртта му беше сърдечна недостатъчност. В обръщение към народа президентът Уейнрайт сподели голямата си мъка от внезапната смърт на приятеля си. Човек в цветущо здраве само допреди няколко месеца, четиридесет и петгодишният Пембрук се бил заразил с неизвестен вирус, очевидно прихванат при последното му посещение в Малайзия. Лекарите от центъра за вирусни заболявания към болницата „Джон Хопкинс“ не добавиха почти нищо към думите на президента.

След това президентът се обърна към по-тревожните събития от деня. Той говореше с онази фамилиарност, която преди време бе привлякла избирателите към личността му.

— През последната седмица станахме свидетели на безпрецедентна серия нападения, всяко от които имаше за цел да разтърси нашия дух. И въпреки това ние тържествувахме. При всяко ново бедствие ние осуетявахме опитите на онези, решени да разрушат духовния ни мир, да съсипят начина ни на живот, който високо ценим. Но въпреки това — аз не се съмнявам — имаше и моменти на страх, може би и на паника, но нито веднъж не се поддадохме на тези заплахи. Не. Ние ги видяхме какво представляват — знаме, чрез което показаха на целия свят силата и куража на доблестния американски народ. Тези нападения бяха безумни и странни, но ние трябва да им придадем не повече от това значение, което заслужават. На техния фон с още по-голяма сила изпъкват истинската загуба в този ден — смъртта на Уолтър Пемброук. Ние скърбим за тази трагедия, ние не искаме да се примирим с нея, но въпреки това, ние също така се учим от нея. Смъртта на вицепрезидента трябва да ни помогне да погледнем в перспектива събитията от последната седмица. Те не успяха да съкрушат духа ни. Те не успяха да подронят вярата ни. Страната ни е силна и здрава, макар и скърбяща над единствената реална трагедия на деня. Сега трябва да се вгледаме в себе си и да сложим край на страховете си. Това би желал сега Уолтър Пембрук, ако беше жив.

Към края на седмицата малцина поставяха под въпрос мъдрия съвет на президента.

Трагедията се повтори след два дни, когато „Тайг Телеком“ обяви смъртта на техния вдъхновител, тяхната сияйна светлина, Джонас Тайг. Той също бе паднал жертва на сърдечната недостатъчност и макар обожаващата го публика да скърбеше силно за загубата — а Ейми Чандлър да скърбеше и за рейтингите му — те всички бяха прекалено увлечени от настъпилите драматични събития, за да скърбят дълго. Имаше въпроси за странните му пророчески видения в програмата, излъчена вечерта преди смъртта му, в която Тайг сякаш бе успял да предскаже някои от несъстоялите се на следващия ден трагедии. Сред цялата тази конфузия обаче дискусията за шоуто бързо секна. Бяха написани статии за живота му и бе излъчено ретроспективно биографично предаване, но след няколко седмици нова звезда заблещука на небосвода — още по-провокативна, с още по-здрава хватка. И феноменът Тайг бавно потъна в миналото на забравата.

Същата седмица новината за мистериозното изчезване на Лорънс Седжуик запълни последните страници на няколко национални вестника. С недокоснатите си банкови сметки и папки в офисите му в Ню Орлианс, нещата изглеждаха така, сякаш още веднъж го бяха спипали с ръка в чекмеджето с парите.

Смъртта обаче на един доста авторитетен, макар и малко неизвестен теоретик на политическите науки, не получи толкова голямо внимание в пресата, с изключение на няколко реда в „Ню Йорк Таймс“. Херман Лундсдорф бе починал в съня си, според доклада, на осемдесет и шест годишна възраст. Самотен човек, чиито книги остават единственото свидетелство за живота му.

Не бяха много статиите, които предизвикаха нещо повече от моментен интерес у жителите в една малка ферма в Мариланд. Те бяха прекалено заети с други неща. Собственикът, един ирландец, прочут сред местните жители със своята уединеност, бе започнал да проявява истински признаци на живот — бе започнал да заговаря клиентите на градския пазар и дори бе поканил един или двама на гости. Повечето хора приписваха внезапната промяна у О’Конъл на младата жена, която сякаш не се отделяше от него и за минута. Тя също цъфтеше все повече и по-спокойна с всяка измината седмица. Хейдън Далглиш, главният управител на фермата, дори се бе хванал на бас — за колко време ирландецът ще направи съпруга от младата Алисън. Галин, който много не си падаше по басовете, този път прие облога и заложи петачка, че това ще стане до края на септември.

Към следващата част или към съдържанието

Джонатан Раб Теория на хаоса (11)

Метаданни

Данни

Теория на хаоса

Информация

История

Сваляне / Връзки

10

Джонатан Раб
Теория на хаоса (11)