Ан Райс
Пандора (1)

1

Не са изминали и двайсет минути, откакто ме остави тук, в кафенето, откакто отхвърлих молбата ти и ти казах, че никога няма да опиша историята на моя простосмъртен живот, историята за това как станах вампир — как срещнах Мариус едва няколко години след като бе изгубил човешкия си облик.

А ето ме сега, разтворила твоя бележник, хванала в ръка една от химикалките с остър писец и неизтриваемо мастило, които ми даде, очарована от чувствения допир на черното мастило до скьпата безупречна хартия.

Съвсем естествено е ти, Дейвид, да ми оставиш нещо изтънчено, една предразполагаща страница. Този бележник, подвързан с тъмна лъскава кожа, е украсен с десен от разкошни рози без бодли, но пък с листа — десен, който и след крайния анализ си остава просто Десен, но издава авторитет. Написаното под тази тежка красива корица ще бъде значимо, имайки предвид вида й.

Плътните страници имат светлосини редове — ти си практичен и толкова внимателен и вероятно знаеш, че аз почти никога не си служа с химикалка, за да пиша каквото и да било.

Дори звукът, издаван от химикалка, е примамлив — острото скърцане, наподобяващо най-тънките пера в древен Рим, когато ги опирах до пергамента, за да пиша писма на баща си или да описвам в дневник воплите си… ах, този звук. Единственото липсващо нещо тук е миризмата на мастило, но пък разполагаме с чудесната пластмасова химикалка, която няма да се свърши дори да напиша томове и ще остани черни отпечатъци — толкова красиви и дълбоки, колкото пожелая.

Мисля си за молбата ти да пиша. Виждаш, че ще получиш нещо от мен. Улавям се, че се поддавам на писането, почти както ни се поддават нашите човешки жертви. Вероятно го установявам, докато дъждът навън продължала да вали, а в кафенето шумният брътвеж не спира и си мисля, че може би няма да се окаже онази агония, която предчувствах — да се върна две хиляди години назад, — а ще бъде почти удоволствие, подобно ла това да пиеш кръв.

Сега посягам към жертва, която няма да ми бъде лесно да победя: собственото ми минало. Може би тя ще избяга толкова бързо, колкото бягам и аз. Но във всеки случай сега търся жертва, която никога не съм виждала. И в това откривам тръпката от преследването — онова, което съвременният свят нарича разследване.

Защо иначе сега виждам толкова ярко онези времена? Ти нямаше вълшебен еликсир, който да ми дадеш, за да освободя мисълта си. За нас съществува само един еликсир и това е кръвта.

По едно време, докато вървяхме към кафенето, ми каза:

— Ще си спомниш всичко.

Ти, който си толкова млад за нас, но пък като смъртен си бил доста стар и голям учен. Може би е естествено, че толкова дръзко опитваш да събереш нашите истории.

Но защо да търсим обяснение за любопитство като твоето, за такава смелост пред лицето на една пропита с кръв истина?

Как успя да разпалиш у мен този копнеж да се върна назад с почти точно две хиляди години — да разкажа за дните си като смъртна в Рим и как тръгнах с Мариус и колко малък бе шансът му срещу Съдбата.

Как е възможно корените ми, погребани толкова дълбоко и толкова отдавна отречени, внезапно да се изправят пред мен. Една врата се отваря рязко. Светва лампа. Влез.

Отново съм в кафенето.

Пиша, но спирам и се оглеждам да видя хората тук. Виждам скучните универсални материи на епохата, младото американско момиче с тъмнозелени дрехи в милитъри стил, преметнала през рамо раница, побрала всичките й вещи; виждам стария французин, който от години идва тук, просто за да погледа голите крака и ръце на младежите, да черпи сили от жестовете им, сякаш е вампир, в очакване на някой екзотичен скъпоценен момент, в който жена се обляга смеейки се назад, с цигара в ръка, синтетичната материя на блузата се опъва около гърдите й и зърната се очертават под нея.

Ах, какъв старец. Косата му е посивяла и носи скъпо палто. Не представлява заплаха за никого. Живее изцяло от видения. Довечера ще се прибере в някой скромен, но изискан апартамент, който поддържа от последната голяма световна война и ще гледа филми на младата красавица Бриджит Бардо, Той живее чрез очите си. Не е докосвал жена от десет години.

Не съм отплавала, Дейвид. Пускам котва тук. Защото няма да оставя историята си да се излее сякаш разказана от пиян оракул.

Наблюдавам тези простосмъртни по-внимателно. Толкова са свежи, екзотични, а също и така сладки за мен, тези простосмъртни. Приличат на тропическите птици, които сигурно съм виждала като дете; толкова са изпълнени с пулсиращ, бунтарски живот, че ми се ще да ги сграбча, за да го изпия, да накарам крилете им да пърхат в ръцете ми, да уловя полета им, той да стане мой и да полетя. Ах, онзи ужасен момент в детството, когато човек неволно смачква и убива някои яркочервена птичка.

И все пак някои от тях са зловещи в тъмните си одежди: неизбежният наркодилър — те са навсякъде, нашата най-добра плячка, — който очаква връзката си в далечния ъгъл. Дългото му кожено палто е изработено от прочут италиански дизайнер, косата му е гладко обръсната отстрани, а отгоре е оставена да израсте, за да го отличава от околните. И наистина го отличава, макар това да не се налага, ако човек погледне огромните му черни очи и твърдостта на онова, което природата е създала като плътни устни. Той прави онези бързи нетърпеливи движения по малката мраморна маса със запалката си — отличителен белег за наркоманите. Шава, върти се, не може да си намери място. Не знае, че никога вече няма да намери мястото си в живота. Иска да си тръгне, за да смръкне от кокаина, за който изгаря, но все пак трябва да изчака свръзката си. Обувките му са твърде лъскави, а дългите му тънки ръце никога няма да остареят.

Мисля, че този мъж ще умре тази вечер. Усещам как в мен бавно се надига желанието да го убия. Дал е прекалено много отрова на толкова много хора. Когато го проследя и сграбча с ръце, дори няма да ми се налага да го обгръщам с видения. Ще го оставя да си мисли, че смъртта е дошла под формата на жена, която е прекалено бледа, за да е човешко същество, прекалено омаломощена от вековете, за да е нещо повече от съживена статуя. Но онези, които чака, също се готвят да го убият. Тогава защо да се меся?

Как ли изглеждам в очите на тези хора? Жена с чуплива и дълга кестенява коса, която ме е покрил като мантия на монахиня; с лице, чиято прекомерна белота сякаш е постигната чрез козметични средства и очи, чийто неестествен блясък личи дори и под златистите очила.

Ах, трябва да сме много благодарни за разнообразието от стилове сред слънчевите очила на тази епоха — защото, ако се наложи да сваля моите, би трябвало да държа главата си наведена, за да не стряскам хората с игривите жълти, кафяви и златни отблясъци, които през вековете са заприличали още повече на скъпоценни камъни, и заради които приличам на сляпа жена с топази вместо очи, или по-скоро с изящно оформени очни ябълки от топаз, сапфир и аквамарин.

Виждаш ли, запълних толкова много страници, само за да се съглася: „Да, ще ти разкажа как започна всичко.“

Да, ще ти разкажа историята на живота си като простосмъртна в древния Рим, как обикнах Мариус и как се събрахме, а после разделихме.

Това решение е повратен момент за мен.

Колко силна се чувствам, докато държа тази химикалка и колко съм нетърпелива да наложа безспорна и кристална яснота помежду ни, преди да се заема с изпълнението на молбата ти.

Това е Париж във време на мир. Вали дъжд. От двете страни на булеварда се извисяват внушителни високи сиви сгради, с двойни прозорци и железни балкони. По улиците се надпреварват шумни, миниатюрни и опасни автомобили. Кафенетата, като това са препълнени с чуждестранни туристи. Тук древните църкви са превърнати в евтини жилища, а дворците — в музеи, из чиито зали бродя с часове, вгледана в предмети от Египет или Шумер, които са по-стари и от мен. Римската архитектура е навсякъде, стопроцентови копня на храмове от моето време, сега изпълняват функцията на банки. Думите от родния ми латински изобилстват в английския език, Овидий, моят любим Овидий, поетът, предсказал, че поезията му ще надживее Римската империя, се оказа нрав.

Влез в която и да е книжарница и ще го откриеш в малки спретнати издания с меки корици, създадени да се харесат на студентите.

Римското влияние е посято и от него никнат огромни дъбове насред тази съвременна гора от компютри, дигитални дискове, микровируси и космически сателити.

Тук, както винаги, е лесно да откриеш осезаемо зло, отчаяние, което си струва тихото задоволство.

А при мен винаги трябва да има любов към жертвата, някакъв вид милост, самозалъгване, че смъртта, която нося, не помрачава величествения саван на неизбежното, изтъкан от дървета, пръст и звезди, и човешки събития, вечно кръжащ около нас, готов да се спусне над всичко създадено и познато нам.

Снощи, когато ме намери, какво си помисли? Бях сама на моста над Сена, разхождах се в последната опасна тъма преди изгрева.

Ти си ме видял, преди да разбера, че си там. Бях свалила качулката и оставих очите си да се порадват на мимолетната си слава сред приглушената светлина на моста. Жертвата ми стоеше на парапета, беше още дете, но тормозена и ограбвана от стотици мъже. Искаше да умре във водата. Не зная дали Сена е достатъчно дълбока, за да се удавиш в нея. Толкова близо до Ил Сен Луи. Толкова близо до Нотр Дам. А може и да е, ако човек успее да устои на последния порив за живот.

Но душата на тази жертва ми се стори като пепел, сякаш духът й е бил кремиран и е останало само тялото — една изхабена, разяждана от болести обвивка. Обгърнах я с една ръка и когато видях страха в малките й черни очи, когато видях въпросът да се оформя, я покрих с образи. Саждите, с които се бях намазала, не бяха достатъчни да ме отърват от вида на Дева Мария и тя зашепна набожни химни, докато ми се отдаваше, дори видя воала ми с цветовете, така познати й от църквите, където бе ходила като дете. А аз — макар да знаех, че не бива да пия, и въпреки това изпълнена с жажда за нея, жажда за болката, която щеше да изпита в последния си миг, жажда за вкусната червена кръв, която щеше да изпълни устата ми и да ме накара за един кратък миг да се почувствам човек сред цялата тази чудовищност — аз се поддадох на виденията й, извих врата й, прокарах пръсти по наранената и нежна кожа, и точно тогава, когато впих зъби и пих от нея — точно тогава разбрах, че си там. Наблюдаваше ме.

Разбрах го и го усетих, а в погледа ти, макар и разсеяно, видях нашето отражение, понеже въпреки всичко удоволствието се разля из мен и ме накара да повярвам, че съм жива, по някакъв начин извика асоциация за поляни с детелини и дървета, чиито корени са по-дълбоко впити в земята от клоните, извисяващи се в небесата.

Първо те намразих. Гледаше ме как пирувам. Видя как се поддавам, без да знаеш нищо за месеците, прекарани в гладуване, ограничения, бродене. Видя само внезапното отприщване на нечистото ми желание да изсмуча от нея душата й, да накарам сърцето й да подскочи в плътта, да извлека от вените й всяка нейна частица, все още желаеща да оцелее.

А тя наистина искаше да оцелее. Заобиколено от светци, и внезапно изпълнено с блянове за гръдта, която го е кърмила, младото й тяло се съпротивляваше, пулсирайки срещу мен — тя бе толкова мека, а моята фигура бе твърда като статуя и пресъхналите ми зърна, покрити с мрамор, не помагаха. Нека види майка си: мъртва, изчезнала, а сега очакваща я. Нека зърна през умиращите й очи Светлината, сред кояго тя забързано се движеше към това сигурно спасение.

После забравих за теб. Нямаше да се оставя да ме ограбят. Забавих пиенето, оставих я да си поеме дъх, а дробовете й да се изпълнят със студения въздух, идващ откъм реката, докато майка й все повече се приближаваше и смъртта за нея вече бе безопасна като утробата. Взех от нея и последната капка, която можеше да ми даде.

Тя увисна в несвяст като човек, когото бях спасила и щях да сваля от моста — едно отчаяно, болно, пияно момиче. Пъхнах ръка в тялото й, разкъсвайки плътта лесно дори с тези нежни пръсти и стиснах сърцето й, поднесох го към устните си и засмуках, склонила глава до лицето й. Смучех сърцето й като плод, докато не остана кръв в нито една фибра или камера, а после бавно — може би заради тебе — я повдигнах и я оставих да падне в реката, за която толкова бе жадувала.

Вече нямаше да се съпротивлява, щом дробовете й се изпълнеха с речна вода. Вече нямаше да има последно отчаяно мятане, Всмукнах от сърцето за последен път, за да изтръгна от него дори и цвета на кръвта, а после го запратих след нея — като смачкано грозде — клето дете, дете на сто мъже.

После се обърнах с лице към теб, за да разбереш, че знам, че ме наблюдаваш от кея. Мисля, че опитах да те уплаша. Вбесена, аз ти дадох да разбереш колко си слаб и че цялата кръв, дарена ти от Лестат, не би те превърнала в достоен противник, ако реша да те разчленя, да влея в тялото ти смъртоносна топлина и да те принеса в жертва, или само да те накажа с дълбок белег — просто заради това, че си ме шпионирал.

Всъщност, никога не съм постъпвала така с по-млад вампир от мен. Става ми жал за тях, когато ни видят, нас, древните, и затреперят от ужас. Но трябваше, доколкото се познавам, да се оттегля набързо, за да не успееш да ме проследиш в нощта.

Нещо във вида ти ме очарова, начинът по който се приближи до мен на моста, младото ти тяло от англо — индийски произход с кафява кожа, което поради действителната ти възраст на простосмъртен бе надарено с толкова прелъстителна изящност. Сякаш самата ти поза ме викаше, без следа от унижение:

— Пандора, може ли да поговорим?

Умът ми блуждаеше. Ти може би знаеше това. Не си спомням дали те изключих от мислите си, а знам, че телепатичните ти способности всъщност не са много силно. Умът ми внезапно започна да блуждае, може би от само себе си, или пък ти беше предизвикал това. Мислех за всички неща, които бих могла да ти разкажа и които бяха толкова различни от историите на Лестат и тези на Мариус, разказани от Лестат, а и исках да те предупредя, да те предупредя за древните вампири от Далечния Изток, които щяха да те убият, ако навлезеш в територията им, просто защото се намират там.

Исках да се уверя, че разбираш онова, което всички ние трябвате да приемем — източникът на нашия безсмъртен вампирски глад всъщност обитава две същества — Мекари Махарет — толкова древни, че е повече ужасяващо, отколкото красиво да ги погледне човек. И ако те бъдат унищожени, всички ние ще загинем с тях.

Исках да ти разкажа за другите, които никога не са ни познавали в цялост, нито знаят историята ни, но бяха оцелели в ужасния пожар, стоварен от нашата Майка Акаша върху чедата й. Исках да ти кажа, че по земята се движат същества, които изглеждат като нас, но не са от нашата раса, а до голяма степен са хора. И внезапно ми се дощя да те взема под крилото си.

Сигурно ти бе предизвикал това. Стоеше там, английски джентълмен, носещ своето благоприличие с такава лекота и естественост, каквито не бях виждала у никого другиго сред мъжете. Дивях се на изисканите ти дрехи, на това че си бе позволил да облечеш лека черна пелерина от камгарна вълна, че дори си бе позволил лукса да сложиш искрящочервен копринен шал — нещо толкова нетипично за теб, когато беше още новосъздаден.

Разбираш ли, аз не знаех за нощта, в която Лестат те бе превърнал във вампир. Не усетих този момент.

Само че целият свръхестествен свят бе обзет от трепет седмици преди това, научил, че един простосмъртен е преминал в тялото на друг. Ние научаваме тези неща, сякаш звездите ни ги казват. Един свръхестествен мозък доловя вълните от този внезапен пробив в структурата на ординерното, после друг мозък приема образа и така новината се разпространява нататък.

Дейвид Талбог, името, което всички ние знаехме от многоуважавания орден на спиритистите, наречен Таламаска, бе успял да прехвърли цялата си душа и етерно тяло във физическото тяло на друг човек. То било притежание на крадец на тела, когото ти си изхвърлил оттам. И щом си се наместил в младото тяло, ведно с всичките си скрупули и ценности, цялото познание, трупано в продължение на седемдесет и четири години, се загнездило в младите клетки.

И така си се превърнал в Преродения Дейвид, Дейвид с бляскавата красота на Индия и грубата, добре поддържана сила на британското потекло, когото Лестат бе превърнал във вампир, прехвърляйки и тялото и душата, извършвайки чудо посредством Черния Номер, за пореден път сторил грях, който да стъписа съвременниците му и по-възрастните от него.

И това, това ти е било причинено от твоя най-добър приятел!

Добре дошъл и мрака, Дейвид. Добре дошъл във владението на шекспировата „колеблива луна“.

Ти дръзко се приближи към мен по моста.

— Прости ми, Пандора — каза толкова тихо. Безупречен британски акцент, характерен за висшата класа и обичайният очарователен британски ритъм — толкова изкусителен, сякаш казва, че „всички ние ще спасим света“.

Застана на порядъчно разстояние, сякаш бях девица от миналия век, а ти не желаете да тревожиш нито мен, нито крехката ми чувствителност. Усмихнах се.

После се поглезих. Огледах те от главата до петите, новака, когото Лестат — противно на заповедта на Мариус — бе дръзнал да сътвори. Видях твоите човешки съставки: необятна човешка душа, безстрашна, макар и наполовина отчаяно влюбена, и тяло, заради което Лестат едва не се бе наранил, за да превърне в могъщо. Беше ти влял повече кръв, отколкото с лекота би ти дал по време на трансформацията. Бе опитал да ти даде своя кураж, своята интелигентност и хитрост; беше се постарал заедно с кръвта да ти влее защита.

Беше се справил добре. Силата ти бе всеобхватна и очевидна. Кръвта на нашата кралица — майка Акаша се бе смесила с тази на Лестат. Мариус, моят стар любовник, също бе дал част от своята. Ах, този Лестат! Сега дори се говори, говори се, че може би е пил и от Христовата кръв.

Именно този въпрос бе първият, който ти зададох, тъй като любопитството ми надделя, защото проучването на света за знания, често е свързано с такова мъчително търсене, от което се ужасявам.

— Кажи ми истината — казах. — Тази история за Мемнох Дявола. Лестат твърдеше, че е бил и в Ада, и в Рая. Донесъл оттам воала на света Вероника, на който бил ликът на Христос! Този воал покръстил хиляди хора в христовата вяра, излекувал отчуждението и облекчил горестта. Накарал други Деца на Мрака да устремят ръце към смъртоносната утринна светлина, сякаш слънцето не било нищо друго освен Божия огън.

— Да, всичко това се е случило, както съм го описал — каза ти и сведе глава с вежлива, но не пресилена скромност. — А знаеш, че някои от… нас загинаха в този огън, а журналистите и учените събираха изпепелените ни останки, за да ги изследват.

Учудих се на невъзмутимото ти отношение. Светоусещане, типично за двадесети век. Разум, воден от неизмеримо богатство от информация и бързина на говора, чийто интелект се отличава с пъргавина, синтез и вероятности и всичко това на фона на ужасни преживявания, войни, кланета, може би най — голямото зло, което светът някога е виждал.

— Всичко това се е случило — каза ти. — Аз наистина се срещнах с Мекар и Махарег, древните, и няма защо да се страхуваш, че не знам колко крехък е коренът ни. Беше мило от твои страна да се отнесеш толкова покровителствено с мен.

Вътрешно бях очарована.

— А ти самият, какво си помисли за този Свещен Воал? — попитах го.

— Помислих си за Фатима — каза ти тихо, — За Покрова от Торино, една вълна, надигнала се от чудодейните води на Лурд! Каква ли утеха носи това да го приемеш толкова лесно.

— Но ти не си?

Ти поклати глава.

— Нито пък Лестат. Онова простосмъртно момиче Дора му отне Воала и го показа на света. Но казвам ти, той бе най — уникалната и съвършено изработена вещ, най — достойна да бъде наречена „реликва“ сред всички неща, които съм виждал.

Внезапно в гласа ти прозвуча униние.

— Сътворен е с някаква могъща цел — каза ти.

— А вампирът Арман, нежният Арман с момчешки вид, повярва ли? — попитах. — Арман го погледна и видя лика Христов — казах, в очакване да го потвърдиш.

— Достатъчно, за да умре заради него — отвърна ти тържествено. — Достатъчно, за да разтвори ръце към утринното слънце.

Ти погледна встрани и затвори очи. Това бе проста и неподправена молба към мен да не те карам да говориш за Арман и начина, по който е попаднал в утринния пожар.

Въздъхнах — изненадана и леко очарована, че те намирам толкова открит и скептичен, и все пак неразривно и откровено свързан с околиите.

Промълви с треперещ глас:

— Арман, — Продължи да гледаш встрани. — Какъв Реквием. Знае ли той сега дали Мемнох наистина съществува, дали Божието олицетворение изкусило Лестат, всъщност не е бил самият Божи Син? Знае ли някой това?

Бях поразена от сериозния ти тон, от страстта ти. Не бе преситен, нито пък циничен. Беше неподправен в чувствата си към тези събития, тези същества и въпросите, които отправяше.

— Знаеш ли, те заключиха Воала — каза ти, — Във Ватикана е. След две френетични седмици в катедралата „Свети Патрик“ на Пето Авеню, в които хората се стичаха ла видят очите Божии, той изчезна, взеха го и го занесоха в своите крипти. Съмнявам се, че в момента на Земята има нация, която да притежава властта дори да го зърне.

— А Лестат — казах аз. — Къде е той сега?

— Парализиран и ням — отвърна ти. — Лестат се намира на пода на един параклис в Ню Орлиъис. Не помръдва. Не говори. Майка му е при него. Ти я познаваше, Габриел, той я превърна във вампир.

— Да, помня я.

— Дори тя не може да изтръгне дума от него. Каквото и да е видял по време на пътуването си из Ада и Рая, той изобщо не знае истината — опитал е да го каже на Дора! Накрая, след като написах цялата история, за да я прочете, след няколко нощи той изпадна в това състояние. Очите му са неподвижни, а тялото — отпуснато. Двамата с Габриел наподобяват някаква странна Пиета в онзи изоставен манастир и неговия параклис. Умът му е блокирал, даже по — зле — празен е.

Установих, че много ми харесва начинът, по който говориш. Всъщност беше ме сварил неподготвена.

— Изоставих Лестат, защото не бе по силите ми да му помогна и да намеря път към него — каза ти. — А трябва да разбера дали сред старите има такива, които искат да ме унищожат; трябва да продължа напред, за да опозная опасностите на света, в който съм попаднал.

— Толкова си прям. У тебе няма лукавство.

— Напротив. Не ти разкривам най — силните си качества. — Ти се усмихна бавно и вежливо. — Твоята красота доста ме обърква. Свикнала ли си с това?

— Напълно — отвърнах, — И това ме уморява. Опитай да я превъзмогнеш. Нека само те предупредя, че има по — стари, непознати и непонятни никому. Говори се, че си бил при Махарет и Мекар, които сега са Най — стари и са Източникът, от който всички произлизаме. Очевидно са се оттеглили от нас и целия свят на някое тайно място и нямат влечение към властта.

— Напълно си права — каза ти — и аудиенцията ми при тях бе прекрасна, но кратка. Те не искат да управляват никого, а Махарет, що се отнася до световната история и физическото потомство, който е оставила в нея — хилядите нейни човешки потомци още от незапомнени времена, Махарет никога няма да унищожи себе си или сестра си, а с това и всички нас.

— Да — отвърнах, — тя вярва в това, в Голямото семейство, поколенията, чийто хилядолетен произход е проследила. Видях я, когато всички се събрахме. Тя не ни възприема като въплъщение на злото — теб, мен или Лестат — смята, че сме като природните сили, нещо като огнени вулкани, бошуващи из горите, или мълнии, убиващи хора.

— Именно — съгласи се ти. — Кралицата на Прокълнатите вече не съществува. Боя се само от един друг безсмъртен и това е твоят любовник Мариус. Защото точно той, преди да напусне останалите, наложи строгото правило да не се създават повече кръвопийци. Аз съм роден от ума на Мариус. Което ще рече, че ако беше англичанин, би произнесъл тези думи.

Поклатих глава.

— Не вярвам, че би те наранил. Не е ли ходил при Лестат? Не дойде ли да види Воала със собствените си очи?

Ти отговори отрицателно и на двата въпроса.

— Вслушай се в този съвет: когато усетиш присъствието му, говори с него. Говори му така, както го направи с мен. Започни разговор, който той не би имал увереността да прекъсне.

Ти отново се усмихна.

— Представи нещата твърде изтънчено.

— Но не мисля, че има за какво да се боиш от него. Ако той искаше да напуснеш земята, вече нямаше да те има. Онова, от което трябва да се боим, са съшите неща, от които се страхуват и хората — че съществуват други представители на нашия вид, притежаващи различна, сила и вяра, а ние никога не сме съвсем сигурни къде са и какво правят. Това е съветът ми към теб.

— Много мило, че ми отделяш от времето си — каза ти.

Едва не заплаках.

— Напротив. Ти не познаваш тишината и самотата, сред които бродя, и се моли никога да не ги познаеш. Сега получих от теб топлина без смърт, ти ме нахрани, но не с кръв. Радвам се, че дойде.

Видях, че поглеждаш небето, както правят младите.

— Сега трябва да се разделим, зная.

Ти внезапно се обърна към мен.

— Да се срещнем утре вечер — гласът ти прозвуча умоляващо. — Нека продължим разговора си! Ще дойда при теб в кафенето, където седиш и размишляваш! Ще те намеря. Нека си поговорим.

— Значи си ме виждал там?

— О, често — отвърна ти. — Да. — Отново извърна поглед. Разбрах, че го направи, за да прикриеш някакво чувство. После тъмните ти очи отново ме погледнаха.

— Пандора, светът е наш, нали? — прошепна.

— Не знам, Дейвид. Но ще се срещнем утре вечер. Защо не дойде при мен там? На това топло и осветено място?

— Стори ми се, че ще бъде далеч по — грубо натрапване, ако дойда при теб в свещеното уединение на едно пълно кафене. Хората ходят по такива места, за да останат насаме, нали? Реших, че тук ще е някак по — уместно. И не исках да се превръщам във воайор. Както повечето новаци и аз трябва да се храня всяка нощ. Беше случайност, че се видяхме по това време.

— Това е очарователно, Дейвид — казах. — От доста време насам никой не ме е очаровал. Ще се срещнем там… утре вечер.

А след това бях обладана от порочно усещане. Доближих те и те прегърнах със съзнанието, че твърдостта и студът на вековното ми тяло ще събудят у теб най — дълбок ужас, тъй като беше новосъздаден и лесно можеше да минеш за смъртен.

Но ти не се отдръпна. И когато те целунах по бузата, ми отвърна със същото.

Сега се питам, докато седя тук в това кафене и пиша… и с тези думи вероятно се опитвам да ти дам повече, отколкото искаш… какво ли щях да направя, ако не ме бе целунал, ако се бе отдръпнал от страх — нещо толкова типично за младите.

Дейвид, ти наистина ме озадачаваш.

Виждаш, че започнах да описвам тук не живота си, а онова, което се случи с нас двамата през тези две нощи.

Позволи ми това, Дейвид. Позволи ми да говоря за нас двамата, а може би после ще си върна спомена за изгубения си живот.

Когато влезе в кафенето онази вечер, не обърнах особено внимание на бележниците. Носеше два. Бяха дебели.

Кожената им подвързия излъчваше хубав и старинен аромат, и едва когато ги сложи на масата, по блясъка на твоя сдържан, дисциплиниран ум разбрах, че имат нещо общо с мен.

Бях избрала тази маса в центъра на претъпкания салон, сякаш исках да бъда в центъра на водовъртежа от движещи се, ухаещи простосмъртни. Ти изглеждаше щастлив и безстрашен, напълно в свои води.

Беше облякъл поредния зашеметяващ костюм с модерна кройка, с дълга пелерина от камгарна вълна — много изискано и все пак европейско, а със златистата си кожа и искрящи очи накара всички жени, както и някои мъже в кафенето да се извръщат след теб.

Усмихна се. Сигурно съм ти заприличала на плужек под наметалото и качулката си, със златистите очила, закрили лицето ми наполовина и едва доловимото евтино червило с лек пурпурно — розов цвят по устните, който ми навяваше мисли за синини по кожата, Беше ми се сторило много съблазнително в огледалото на магазина и се радвах, че устата ми не бе сред нещата, които се налага да крия. Устните ми са вече почти безцветни. С това червило можех да се усмихвам.

Носех ръкавиците си от черна дантела с отрязани пръсти, за да мога да усещам допир, а ноктите си бях покрила със сажди, за да не искрят като кристал в кафенето. Подадох ти ръка и ти я целуна.

Беше все така благоприличен и дързък. Последва най — топлата усмивка, в която мисля, че преобладаваше предишната ти същност, защото изглеждаше твърде мъдър за толкова млад и набит човек. Удивих се на съвършената визия, която си бе създал.

— Нямаш представа колко се радвам — каза ти, — че дойде, че ми позволи да седна до теб на тази маса.

— Ти ме накара да го пожелая — отвърнах, вдигайки ръце и видях, че въпреки саждите очите ти са заслепени от кристалоподобните ми нокти.

Протегнах се към теб в очакване да се отдръпнеш, но ти остави топлата си тъмна ръка в моите студени бели пръсти.

— Приличам ли ти на живо същество? — попитах те.

— О, да, със сигурност, най — сияйното и съвършено живо същество.

Поръчахме кафе, както очакват от нас простосмъртните, като изпитвахме много по — голямо удоволствие от топлината и аромата, отколкото биха могли да си представят, дори разбъркахме течността в малките чашки с лъжичките. Пред себе си имах червен десерт. Той все още е тук, разбира се. Поръчах го, просто защото е червен — ягоди, заляти със сироп — със силен, сладък аромат, който би привлякъл пчелите.

Усмихнах се на ласкателството ти. Харесваше ми.

Развеселена, аз се включих в играта. Оставих качулката си да се смъкне и разпилях косата си, за да могат гъстотата и тъмнокафявият й цвят да блеснат на светлината.

Разбира се, за смъртните това не е такъв знак, какъвто е русата коса на Мариус или тази на Лестат. Но аз обичам косата си, обичам да усещам воала, който образува, спусната върху раменете ми, а и ми хареса онова, което видях в очите ти.

— Някъде дълбоко в мен има жена — казах ти аз.

Това, че го пиша сега — в този бележник, както си седя тук сама — придава известен стил на един тривиален момент, а и звучи като много откровено признание.

Дейвид, колкото повече пиша, толкова повече ме вълнува идеята да разказа, толкова повече — вярвам в значимостта на една логическа последователност, възможна на хартия, но не и в живота.

Но все пак аз не знаех, че изобщо ще се наложи да взема твоята химикалка. Продължавахме да си говорим:

— Пандора, ако някой не знае, че си жена, значи е глупак — каза ти.

— Колко ли би се разсърдил Мариус, ако знаеше, че това ме радва — отвърнах, — О, не. Той по-скоро би го използвал като аргумент в полза на своята теза. Аз го напуснах, напуснах го без да кажа и дума, когато бихме заедно за последно — това беше преди Лестат да извърти малката си лудория и да обикаля наоколо в човешко тяло, и много преди да срещне Мемхор Дявола — аз напуснах Мариус, а внезапно ми се ще да го докосна! Ще ми се да можех да говоря с него, както го прави сега с теб.

Ти изглеждаше толкова разтревожен за мен и с основание. В известна степен сигурно си знаел, че не съм проявявала такъв ентусиазъм към каквото и да било в продължение на много мрачни години.

— Ще ми напишеш ли историята си, Пандора? — попива ти внезапно.

Бях страшно изненадана.

— Ще я напишеш ли в тези бележници? — настоя ти. — Опиши времето, когато си била жива, периода, в който сте се сьбрали с Мариус, напиши каквото пожелаеш за него. Но аз искам най-вече твоята история.

Бях поразена.

— Защо, за Бога, би искал това от мен?

Ти не отговори.

— Дейвид, нали не си се завърнал, а онзи орден на човешките същества, Таламаска, те знаят твърде много…

Ти вдигна ръка.

— Не, и никога няма да го направя. И ако е останала и капка съмнение, научих го от архивите на Махарет.

— Позволила ти е да видиш архива й, книгите, които е съхранявала през цялото това време?

— Да, беше забележително, разбираш ли… хранилище на дървени плочки, свитъци, пергаменти — книги и поезия от различни култури, непознати за света според мен. Книги, заличени от времето. Тя, разбира се, ми забрани да издавам каквото и да е от видяното или да разказвам подробно за срещата ни. Каза, че е прекалено прибързано да се меся в нещата и потвърди опасенията ти, че може да отида в Таламаска — моите стари смъртни приятели — медиуми. Но не го направих. И няма да го направя, Това е обещание, което много лесно може да бъде спазено.

— Защо?

— Пандора, когато видях всички онези древни писания, разбрах, че вече не съм човек. Разбрах, че вече не притежавам тази история, очакваща да бъде събрана! Аз не съм един от тях! — Погледът ти обходи залата. — Разбира се, ти сигурно си го чувала хиляди пъти от новосъздадени вампири! Но разбираш ли, аз страстно вярвах, че философията и разумът ще се превърнат в мост за мен, но който да мога да се движа свободно между двата свята. Е, няма такъв мост. Той изчезна.

Мъката ти струеше от теб, проблясвайки в младите ти очи и в мекотата на новата ти плът.

— Значи го знаеш — казах. Думите сами излязоха от устата ми. — Знаеш. — Засмях се тихо и тъжно.

— Така е. Разбрах го, докато държах документи от твоето време, толкова много от твоето време, от Римската империя, както и други рушащи се парчета надписан камък, които дори не бих си мечтал да разпозная. Разбрах. Не се интересувах от тях, Пандора! Интересува ме какви сме ние, какви сме сега.

— Колко забележително — отвърнах. — Не знаеш как ти се възхищавам и колко ме привлича характерът ти.

— Радвам се да го чуя — каза ти. — После се наведе към мен: — Не казвам, че не носим със себе си човешките си души и историята си, естествено, че е така.

— Помня как веднъж преди много време Арман ми каза, че попитал Лестат: „Как изобщо да разбера човешката раса?“ Лестат му отвърнал: „Прочети или гледай пиесите на Шекспир и ще узнаеш всичко, което трябва да знаеш за човешката раса.“ — Арман го направил. Поглъщал стиховете, изгледал пиесите, гледал великолепните нови филми с Лорънс Фишбърп, Кенет Брана и Леонардо ди Каприо. И когато последно говорихме с Арман, ето какво ми каза за своето образование: „Лестат беше прав. Той не ми даде книги, а ключ към разбирането. Този човек Шекспир пише така — (и сега цитирам едновременно Арман и Шекспир; както той ми го каза, го предавам на теб) — сякаш думите излизат от сърцето му:

С туй «утре», «утре», «утре» всички най

Пълзим със ситни стъпки, ден след ден.

До крайната преграда на живота.

И всеки ден изминал по ни свлича

В праха и съсипията на смъртта.

Угасвай, малка свещ!

Животът е бързоподвижна сянка…

И жалък, клет актьор:

В театъра се пъчи и се перчи.

Додето трае неговата сцена —

А после вече никой не го слуша…

Туй е животът: разказ на глупак

Надут и многословен, но безсмислен.“

— „Този човек с написал това — ми каза Арман — и всички ние знаем, че то е самата истина и всяко едно разкритие рано или късно се с сринало пред нея. И все пак ни се ще да обичаме така, както той го е казал, искаме да го чуем отново! Искаме да го запомним! Ще ни се никога да не забравим и думичка.“

За миг и двамата замълчахме. Ти сведе поглед, подпрял брадичката си с юмруци. Знаех, че усещаш цялата тежест от просветлението на Арман, и толкова ми бе харесало как рецитираш думите му, а и самите те ми харесваха.

Накрая казах:

— И това ми доставя удоволствие. Помисли за това, удоволствие. Фактът, че сега ми рецитиращ тези думи.

Ти се усмихна.

— Искам да узная какво можем да научим сега — каза ми. — Искам да знам какво можем да видим! За това идвам при теб, Дете на хилядолетията, вампир пил от кръвта на самата кралица Акаша, оцелял две хиляди години. И те питам, Пандора, би ли ми написала историята си, би ли написала каквото пожелаеш.

За един дълъг миг не ти отговорих.

После рязко отвърнах, че не мога. Но нещо в мен се бе размърдало. Видях и чух спорове и тиради отпреди столетия, видях възвишената светлина на поети да озарява епохи, които бях познавала отблизо чрез любовта. Други епохи не бях познавала никога — един бродещ невеж дух.

Да, имаше история за разказване. Имаше. Но в този миг не можех да го призная.

Ти беше нещастен, сетил се беше за Арман, спомнил си беше как той бе заминал при утринното слънце. Скърбеше за него.

— Имаше ли връзка помежду ви? — попита ме. — Прости ми за дързостта, но искам да кажа имаше ли връзка помежду ви, когато се запознахте, тъй като Мариус бе дарил н двама ни с Мрачния Дар? Знам, че не съществува завист, която да не усетя. Не бих споменал и самото име на Арман, ако усетех болка в теб, но всичко останало е липса, мълчание. Нямаше ли някаква връзка между вас?

— Връзката е единствено мъка. Той се отправи кьм слънцето. А мъката със сигурност е най-лесната и безопасна връзка.

Ти се засмя сподавено.

— Какво да направя, за да те накарам да обърнеш внимание на молбата ми? Съжали се над мен, милостива жено, довери ми своята песен.

Усмихнах се снизходително, но реших, че е невъзможно.

— Прекалено неблагозвучна е, мили — отвърнах. — Прекалено…

Затворих очи.

Щеше ми се да кажа, че песента ми е прекалено болезнена, за да бъде изпята.

Внезапно очите ти се устремиха нагоре. Изражението ти се промени. Сякаш умишлено си придаваше вид, че изпадаш в транс. Бавно завъртя глава. Посочи с ръка близо до масата, а после я отпусна.

— Какво има, Дейвид? — попитах, — Какво виждаш?

— Духове, Пандора, призраци.

Потрепери, сякаш да проясниш съзнанието си.

— Но това е нечувано — казах аз и все пак знаех, че казваш истината. — Мрачният Дар отнема тази способност. Дори древните вещици, Махарет и Мекар, ни казаха, че щом кръвта на Акаша е влязла в тях и са се превърнали във вампири, никога повече не са чували или виждали духовете. Ти скоро си бил с тях. Каза ли им за тази си способност?

Той кимна. Очевидно някаква преданост го задължаваше да не споменава, че не я притежават. Но аз знаех, че не я притежават. Видях го в съзнанието му, а и сама го бях разбрала при срещата ми с древните близначки — близначките, победили Кралицата на Прокълнатите.

— Виждам духове, Пандора — каза ти със силно разтревожен вид. — Мога да ги види навсякъде, ако опитам, както и на някои много специални места, когато те решат, Лестат виждаше духа на Роджър, неговата жертва в Давила Мемнох.

— Но това бе изключение, изблик на любов в човешката душа, която но своеобразен начин се опълчи срещу смъртта, или забави свършека на душата — нещо, което ние не можем да разберем.

— Виждам духове, но не съм дошъл да те обременявам с това или да те плаша.

— Трябва да ми разкажеш повече — казах. — Какво видя точно сега?

— Слаб дух. Не бе в състояние да навреди никому. Един от онези много тъжни хора, които не знаят, че са мъртви. Те образуват атмосферата около планетата. Наричат ги „приковани към Земята“. Но Пандора, в себе си имам още много неща за проучване.

Ти продължи:

— Очевидно всяко столетие ражда нов вид вампир, или да кажем, че ходът на нашето развитие не е бил предопределен от самото начало в по — голяма степен от този на човешките същества. Може би някоя вечер ще ти разкажа всичко, което виждам — тези духове, които никога не са ми били понятни, докато бях смъртен — ще ти разкажа нещо, което Арман ми довери за цветовете, които вижда, когато отнема живот, как душата напуска тялото сред вълни от искрящ цвят!

— Никога не съм чувала подобно нещо!

— Аз също го виждам — каза ти.

Виждах, че изпитваш почти непосилна болка да говориш за Арман.

— Но от какво е бил обзет Арман, за да повярва във Воала? — попитах, внезапно учудена от собствения си плам. — Защо пое към слънцето? Как е възможно подобно нещо да унищожи разума и волята на Лестат? Вероника. Знаели ли са, че самото име означава Vera Iron, че никога не е съществувал такъв човек, че не е могла да бъде открита от никой, върнал се в древен Ерусалим в деня, когато Христос е носил кръста си; тя е била измислена от свещениците. Не са ли го знаели?

Мисля, че съм взела двата бележника в ръка, защото когато погледнах надолу, видях, че наистина ги държа. Всъщност ги притисках към гърдите си и разглеждах едната химикалка.

— Разум — прошепнах, — О, безценен разум! И съзнание в една празнина. — Поклатих глава и ти се усмихнах мило. — А сега и вампири, разговарящи с духове! Хора, способни да се прехвърлят от тяло в тяло.

Продължих със съвсем непозната енергия.

— Някакъв нов, моден съвременен култ към ангелите, набожност, ширеща се навсякъде около нас. И хора, които стават от операционната маса, за да говорят за живот след смъртта, за тунел и всеобхватна любов! О, вероятно си бил създаден в забележително време! Не знам какво да мисля за това.

По всичко личеше, че си доста впечатлен от тези думи, или по-скоро от начина, по който бях описала възгледите си. И аз бях впечатлена.

— Аз започва едва сега — каза ти — и ще общувам по един и същ начин и с великолепните деца на хилядолетията, и с уличните гадатели, които хвърлят карти Таро. Изгарям от желание да гледам в кристални топки и затъмнени огледала. Сега ще търся сред онези, отхвърлени от другите заради лудостта, силните сред нас — сред онези като тебе, видели неща, които смятат, че не бива да споделят! Така е, нали? Но аз те моля да го споделиш. Приключих с обикновената човешка душа. Приключих с науката и психологията, с микроскопите, а може би дори и с телескопите, насочени към звездите.

Бях съвсем смаяна. Как силно вярваше в това. Усещах как докато те гледам, лицето ми се изпълва с топлина от чувствата към теб. Мисля, че дори зяпнах от учудване.

— Сам по себе си аз съм чудо — каза ти. — Безсмъртен съм и искам да науча повече за нас! Ти имаш какво да разкажеш, древна си и дълбоко сломена. Изпитвам любов към теб и храня надежда, че е именно това и нищо друго.

— Какви странни неща говориш!

— Любов. — Ти сви рамене. Погледна нагоре, а после пак към мен, за да подсилиш ефекта. — И валя безспир милиони години, и вулканите закипяха, а океаните изстинаха, а после се появи любовта? — Ти сви рамене, за да осмееш нелепата идея.

Не можах да не се засмея на малката ти закачка. Прекалено съвършена е, помислих си. Но внезапно бях така обзета от терзания.

— Това е много неочаквано — отвърнах. — Защото дори и да имам история, съвсем малка история…

— Да?

— Ами, историята ми — ако имам такава — има много общо с темата. Свързана е с нещата, за които ми говори.

Ненадейно нещо ме връхлетя. Отново се засмях тихо.

— Разбирам те! — казах. — О, не това, че виждаш духове, защото сама по себе си това е необятна тема. Но вече разбирам откъде черпиш силите си. Изживял си цял един човешки живот. За разлика от Мариус и мен, не си бил отнет от него в разцвета на силите си. Отнели са ги малко преди настъпването на естествената ти смьрт и няма да плащаш за авантюрите и грешките на земните! Решен си да дерзаеш напред с куража на човек, умрял от старост, а после станал от гроба. Отритнал си погребалните венци. Готов си за връх Олимп, нали?

— Или за Озирис в дълбините на мрака — отвърна ти. — Или за сенките в Хадес. Със сигурност съм готов за духовете, за вампирите, за онези, които виждат бъдещето и твърдят, че познават минали животи; за вас, които притежавате изумителен интелект в красива опаковка, за да издържи толкова много години — интелект, който вече сигурно е унищожил сърцата ви.

Ахнах.

— Прости ми. Беше непочтено от моя страна — каза ти.

— Не, обясни какво имаш предвид.

— Вие винаги отнемате сърцата на жертвите си, не е ли така? Искате сърцето.

— Може би. Не очаквай от мен такава мъдрост, каквато би получил от Мариус или древните близначки.

— Ти ме привличаш към себе си — каза ти.

— Защо?

— Защото наистина криеш в себе си история; тя си стои там съвсем завършена и чака да бьде написана — зад твоето мълчание и страдание.

— Твърде романтичен си, приятелю — отвърнах аз.

Ти чакаше търпеливо. Мисля, че усещаше вълнението ми, трепетът на душата ми, изправена пред толкова много нови емоции.

— Това е една много малка история — казах аз. Виждах образи, спомени, моменти — всичко онова, което може да подтикне душите към действие и съзидание. Виждах и съвсем смътната възможност за вяра.

Мисля, че ти вече знаеше отговора.

Ти знаеше какво ще направя, без самата аз да го знам.

Усмихна се дискретно, но бе нетърпелив и изпълнел с очакване.

Погледнах те и реших да опитам да я напиша, да напиша всичко докрай…

— Искаш да си тръгна сега, нали? — каза ти. Изправи се, взе опръсканото си с дъждовни капки палто и грациозно се наведе да целунеш ръката ми.

Аз здраво стисках бележниците.

— Не — отвърнах. — Не мога да го направя.

Ти не избърза с преценките.

— Върни се след две нощи — казах аз. — Обещавам да ти дам двата бележника, дори и ла са съвсем празни, или просто да съдържат по — добро обяснение за причината, поради която не мога да възстановя изгубения си живот Няма да те разочаровам. Но не очаквай нищо повече от това да дойда и да сложа тези две книги в ръцете ти.

— Две нощи — отвърна ти — и ще се срещнем тук отново.

Наблюдавах мълчаливо как излизаш от кафенето.

А сега виждаш, че започна, Дейвид.

А сега виждаш, Дейвид, че превърнах срещата ни във въведение към историята, която ти искаше от мен да разкажа.