Изискванията на всяка сфера са толкова жестоки, че на водачите им не остава време да се разсейват с нищо друго, освен със собствените си задачи.

„За върховенството“, Глава VI

Мъжът повтори въпроса си.

— Намерихте ли ръкописа, доктор Ксандър?

Очите на Ксандър се впиха в лицето над себе си — тесен овал върху кльощава шия. Ако мъжът го бе сварил изправен, Ксандър щеше да се извисява над него, а не обратното. Но той беше като уловено в капан диво животно, с колене, подгънати плътно до гърдите, дете, уловено при простъпката си в очакване на сурово наказание. Зад него имаше и други коридори, разбира се, още мрак с обещание за спасение, но каква ли щеше да е ползата? Без съмнение, плешивият гигант дебнеше нейде в мрака, щастлив да остави на своя по-дребен съучастник да сложи началото на разпита му. Мъжът изглежда нямаше нищо против да остави плячката си да направи първия си ход. Ксандър беше способен единствено да кимне в отговор на въпроса.

— Добре.

Отново студената точност на северноевропейски акцент.

Ксандър бавно вдигна малката кожена книжка към пазача си, която сякаш внезапно бе утроила теглото си.

— О, не, доктор Джаспърс, задръжте си я. Аз няма да знам какво да правя с нея.

Ръката на Ксандър застина по средата на пътя си.

— Какво? — прошепна той; повече рефлекс, отколкото отговор. И малкото спокойствие, което му бе дало примирението, изчезна под напора на думите, а разумът му трескаво запрепуска в търсене на някакво рационално обяснение на случилото се. Разбира се. Те си играеха с него, като предоставяха на убиеца време да достави лично трофея си на Вотапек или Тайг, или на който и да било друг участник в този кошмар. И въпреки това в тона на непознатия се съдържаше някаква странна искреност. Задръжте си я? Не почваше ли вече да полудява?

— Няма място за тревога, доктор Джаспърс.

— Няма място за…

— Изпраща ме госпожица Трент.

— Вие… — Името го прониза, разумът му беше задръстен от думи, които не разбираше. — Госпожица Трент? — Последва мигновен проблясък. — Сара? Сара ли ви изпрати…

— Да. Аз съм Ферик. Госпожица Трент ме помоли… да ви наблюдавам.

Погледите на двамата се вкопчиха един в друг; леденото спокойствие на непознатия беше някак си нереално, неосезаемо.

— Да ме наблюдавате? — повтори като ехо той.

Беше му необходима цяла минута, преди значението на думите да попие в съзнанието му. След първите проблясъци на разбиране, шокът отстъпи място на нарастващо чувство на негодувание, проумял, че е бил изигран.

— Какво означава това, по дяволите? — Ксандър се опита да се изправи. Решен да не му влияе, Ферик не му протегна ръка. Сара му бе обяснила, че подобни жестове само усилват гнева на младия професор.

— Това означава…

— И там в института бяхте вие. — Картината започваше да се оформя. — Всичкото онова ровене в книгите. „Сбъркал съм залата.“ Защо не ми казахте нищо? — Той бе съумял да се съвземе до степен да задава въпросите си с висок шепот; ръцете му бяха заети с изтупването на панталоните. Ксандър изведнъж трепна рязко. — Другият мъж. Плешивият…

— Както вече ви казах, няма място за тревога. За него вече се погрижиха.

— Погрижиха… какво става с вас, хора?

— Нямаше причина…

— Вижте, благодарен съм ви… мисля, че… Но… Ферик… Тя никога не ми е споменавала.

— Тя не би и могла да ви обясни това. Аз самият ще ви го разкажа по-късно. — Предназначените за успокояване думи бяха отстъпили място на заповедите. — Имате ли всичко, от което се нуждаете?

Още един спокоен глас да освободи напрежението му. Толкова й отиваше на Сара и в този й жест той изведнъж проумя, че още веднъж се оплита в играта им, като играе по техните правила. Такива въпроси бяха безсмислени, а отговорите — абсолютно излишни. Загриженост… никой от нас няма време за това. Думите на Сара от кафето. Бяха му потребни няколко секунди, за да отговори.

— Не. Първо трябва да поговоря с библиотекарката.

За пръв път от началото на разговора им по лицето на Ферик премина съмнение.

— Добре. Аз тръгвам пръв. Вие сте след мен. Има една кръчма — „Заблудената овца“, на не повече от…

— Знам къде е. Ще ми е необходим половин час.

Двадесет минути по-късно и двамата напредваха с първата си халба бира.

— Библиотекарката е изпратила общо десет документа за реставриране — каза Ксандър, настанен срещу Ферик върху мека пейка покрай стената. „Овцата“ притежаваше онзи домашен уют, вече рядко срещан из лондонските кръчми, една от малкото спасила се от нашествието на американизираните английски барове и френски бистра. Дълбоко орнаментираните дъбови стени, тежки под мътното сияние, стояха изправени от всички страни, накачени с многобройни картини на коне с жокеи, всяка в собствена рамка. Светът тук явно бе позабавил крачка — гостоприемност за всички желаещи да се отпуснат в приятното обкръжение.

— В Германия? — попита Ферик, като изчака сервитьорката да донесе сиренето и панера с хляба. Той се пресегна и си отчупи солидно парче.

— Да — отвърна Ксандър, без да отделя поглед от мъжа срещу себе си. До този момент бе приемал новия си приятел безрезервно. Но сега…

— Вие се колебаете — заяви Ферик.

Ксандър гледаше като омагьосан как силните пръсти на мъжа дълбаеха безмилостно хляба, свитата фигурка душеше храната си, преди да пъхне поредната порция хляб в устата си. У него имаше нещо животинско, в острия му нос, високото чело, подчертаващо скулите му, които се движеха с бързи и резки тласъци. Колкото и да беше несигурен при тази гледка, Ксандър трябваше да признае, че дребният мъж излъчваше аура на самоконтрол и вдъхващо увереност спокойствие. Беше прям, без следа от преструвки.

— Какво очаквате? — отвърна той. — Не знам кой сте, а и вие не кипите от нетърпение да ми разкажете за себе си. Казахте ми единствено, че Сара ви е изпратила…

— Моника — прекъсна го Ферик, без да спира да дъвче с очи, впити в хляба.

— Какво?

— Моника. — Ферик вдигна поглед и остави хляба върху масата, като зачовърка с клечка кътниците си. — Госпожица Трент предложи да ви спомена името.

Госпожица Трент предложи… Думата изведнъж изплува в паметта му. Разбира се. Моника. Кабинетът на Карло. Само Сара би могла да я знае. Само тя би могла да избере такъв съвършен сигнал, за да му вдъхне спокойствие.

— Виждам, че е имала право. — Ферик извади от устата голям сдъвкан залък хляб, огледа го, върна го обратно в устата си и го глътна. — Тази книга… тази втора част… в Германия ли е? — повтори въпроса си той.

Ксандър не отговори веднага.

— Да. Просто нямахме късмет. — Той продължи, вече видимо отпуснат. — Добрата новина е, че те очевидно нямат и най-малката представа за истинската същност на ръкописа. След като са оставили едната част, а са пратили другата за реставрация, значи нямат представа за значението му. Според дежурната библиотекарка библиотеката има политика да разделя многотомните издания, за да…

— Кажете ми само онова, което трябва да знам, докторе.

Ксандър спря и кимна.

— Проблемът е там, че другите единайсет глави ще ги получат едва другия месец.

— А ние не разполагаме с толкова време.

— Ако Вашингтон и Чикаго са индикация за надигащата се буря, така е. Аз бих казал, че не разполагаме с толкова много време.

— А вие знаете ли къде се намира това място в Германия?

— Това е едно малко градче на име Волфенбютел, на около половин час от старата източногерманска граница.

— Защо там?

— Там се намира една от най-големите библиотеки в Европа. Мястото е известно и със своя невероятен колекционер и реставратор Емил Ганц. Той е на сто и… — Ксандър спря. Ненужни подробности за Ферик.

— Значи познавате мястото, така ли?

— Бил съм известно време там на една конференция преди шест години. Не е от местата, които се променят. Моето предположение е, че книгата е вече там.

— Разбирам. Значи летим още тази вечер.

Ксандър не отговори веднага, само кимна.

— Добре. Аз… вероятно бих могъл да използвам тия няколко часа да почета… Може да открия нещо полезно за Сара.

Ферик разбра. Темпото на събитията беше малко бързо за младия учен.

— Да. Добре. Няколко часа.

— А вие знаете ли как да се свържете с нея?

— Да.

— Добре. — Ксандър се надяваше на нещо повече, макар и да беше наясно, че за негово собствено добро беше най-добре да знае колкото може по-малко. — До този момент ви отговорих на всичките въпроси, нали?

— Да.

— И аз ще се науча как да не го правя.

— Може би.

Ксандър отпи от бирата си и започна да събира нещата си.

— Тогава вероятно мога да се върна в библиотеката.

— За какво? — Този път въпросът не съдържаше никаква деликатност.

— Как за какво? За ръкописа. Не си ли спомняте? Трябва да…

— Вие не сте го взели със себе си?

— Разбира се, че не — отвърна Ксандър. — Човек не може просто така да се измъкне от библиотеката с…

— Вие… — Тонът на Ферик остана равен, само очите му блеснаха в пълно изумление. — Доктор Джаспърс, не мисля, че имате пълна представа за това, какво става. Онзи плешив мъж с радост е готов да извърши неща в библиотеката, които нямат нищо общо с четенето на книги, само и само да измъкне онази малка книжка.

— Скрих я на сигурно място.

— Сигурен съм, че така си е мислил и приятелят ви Пескаторе. — Думите му имаха желания ефект. — А сега, за да няма повече такива грешки, двамата с вас ще се върнем в библиотеката и ще вземем книгата. Ще поработите върху нея няколко часа, след което аз ще се свържа с госпожица Трент; после ще се отправим към Волфенбютел, ще намерим втората част на ръкописа и ще го отнесем на сигурно място. Всичко ясно ли е?

Това беше първият урок. Ксандър само кимна.

— Напълно.

Ферик стана, като хвърли няколко монети върху масата.

— В тая страна винаги надуват цената на бирата. Ксандър нямаше друг избор, освен да го последва.

Край колата прелитаха отделни зелени островчета с огради; нюйоркската провинция се сливаше с фона на шафрановото небе. Лимузината стремително напредваше, маневрирайки из двулентовото платно с изумителна ловкост, като само веднъж или два пъти настъпи бялата линия по средата. Шофьорът не обръщаше голямо внимание на тримата мълчаливи пътници, всеки втренчен безцелно в изчезващия хоризонт и разиграващи предписаните им роли със спокойна решимост.

Сара просто трябваше да чака. Знаеше, че не може да научи много от двамата мъже до нея. Те не бяха нищо друго освен ескорт, изпратен да я съпроводи, безучастни и незаинтересовани от дълбокото значение на сблъсъка им. Нямаше смисъл да напряга обстановката с ненужен брътвеж. Най-разумното беше да използва времето, за да състави план. Още малко информация от Джаспърс би дошла тъкмо на място, но явно трябваше да планира с това, с което разполага.

Мисълта за него я накара да се усмихне. Доста трудно й се беше удало да го накара да лети сам за Лондон. Избори. Винаги избори. И макар да беше наясно, че Ферик е с него, за да го пази, тя не можеше да забрави загрижеността в очите му на излизане от кафенето. И прегръдката. Пълна изненада, но въпреки това с много по-дълбоко чувство, отколкото искаше да признае пред себе си.

Лимузината забави скорост и зави по един път, който вървеше успоредно на външната ограда на частно летище; на петдесетина метра по-надолу се изправяше самотна будка до телената ограда, отделен вход, запазен за специалната клиентела на летището. Колата отново забави ход, нямаше размяна на реплики, защото пазачът видя номера й и махна на шофьора да продължава, като кимна към матовите стъкла на черния Линкълн. Гумите на лимузината изхрущяха върху чакъла на алеята. На стотина метра наляво чакаше частен самолет; под двете му крила мигаха червени навигационни светлини. Вниманието на Сара се измести към мъжа, който седеше срещу нея. Той продължаваше да се взира през прозореца, като си даваше сметка за погледа й, но безгрижно се правеше, че не го усеща. Тук отговори нямаше да получи.

Пет минути по-късно тя седеше удобно в едно от шестте кресла в главната кабина на самолета със закопчан колан и с двамата мъже, седнали от двете й страни. Зачуди се дали шефовете й в Ню Йорк бяха отговорни за действията си. Неизвестна и извън контрол. Способна на всичко. Те биха я следили, но от разстояние. Това беше голям скок от шест мили височина.

Бързото ускорение при излитането й помогна да прогони малко от напрежението в раменете си. Ускорението я притисна в меката тапицерия на креслото, като й позволи да се настани по-удобно. Още от дете обичаше момента на експлозията, раздиращия тъпанчетата на ушите грохот на двигателите и после лекото навирване на носа на самолета секунди преди да се отлепи от пистата, набирането на височина, докато в един момент всички мисли за земята под самолета се разтваряха в мекото одеяло на облаците и слънчевата светлина. Сара изви глава наляво и се загледа през малкия овален илюминатор. Жълтеникава мъгла се стелеше покрай крилата на самолета, а студеното слънце къпеше тялото на самолета в метален отблясък. Насочваха се на югоизток. Притежаваше невероятно чувство за ориентация, което никога не я бе лъгало. Тя затвори очи.

Вотапек. Първата линия на нападение.

Стайн караше с много малко сън. Бяха хванали в погледа си Трент чрез Джаспърс, за да ги изгубят след това и двамата някъде във Флоренция поради „непредвидени усложнения“ близо до манастира „Сан Марко“. Местният анализатор беше несигурен за провала, дори безпомощен за причината, поради която двамата бяха посетили на първо място професор Пескаторе. Разбира се, не бе имало време да се организира пълно проследяване в Европа, което означаваше, че Джаспърс е успял да се измъкне от наблюдението им. За късмет, бяха успели да засекат Трент шестнадесет часа по-късно на „Дълес“ сама и с паспорта си. Съобщението й беше ясно: Следвайте ме, а него оставете на мира.

Боб беше направил тъкмо това, още повече, че няколко часа по-рано от Италия бяха започнали да пристигат лоши вести. Пескаторе бе изчезнал, мислеха го за мъртъв, кабинетът му бе в пълен хаос, с петна от кръв като доказателство за смъртта му. Ранните новини от Италия не споменаваха двамата непознати гости, но полицията предпочиташе да не разкрива картите си. Дори и източниците на Комитета с добри позиции не можеха да изровят подробности. На Боб му беше много трудно да повярва, че Трент или Джаспърс могат да имат нещо общо с изчезването, затова продължаваше да си блъска главата защо един буквално неизвестен италиански специалист по политическа теория може да има нещо общо със Скентън и неговото обкръжение. Прекалено много променливи имаше в уравнението, за да се стигне до някакви определени умозаключения.

Всички тези проблеми обаче не бяха най-голямата болка. Причината за истинска тревога беше начинът, по който бе инструктиран да провежда операцията: срещи на закуска с О’Конъл, всички неофициални, уклончивостта всеки път, когато Причард искаше сводка за нещата, внезапното засилено използване на сейфа в кабинета си с материали, които той спокойно би оставил отгоре на бюрото си само седмица преди тези събития. Не беше сигурен дали не го забъркват в голяма игра от най-високо равнище, или имаше реална причина да подозират за издайник в собствените им редици. А като капак на всичко на О’Конъл сякаш му бяха зашили устата — четеше докладите, без да кани на обичайния разговор, който да оживи иначе безжизнените думи в доклада.

По някакви причини ирландецът се затваряше в себе си. Боб също бе преживявал подобни душевни настроения — най-лошото беше след Аман. Тогава Стайн бе изпаднал в някакво странно състояние на съпреживяване; О’Конъл беше прекалено близо, прекалено наясно, бивш оперативен работник, който се виждаше отразен в изгубеното изражение на една жена, която с огромни усилия се държеше да не се свлече в пропастта на безумието. Той се бе затворил в себе си — двуседмичен отпуск, далеч над обичайната двудневна компенсация. Боб не зададе никакви въпроси; О’Конъл не го бе обсъждал. И сега Стайн се чудеше: ирландецът пак ли щеше да се върне в онова състояние?

Това беше и причината, поради която Боб се бе затворил в кабинета си, втренчен в продължение на часове в компютъра си, с празни торбички от сандвичи, пръснати навред около кошчето за отпадъци. Не че продължителните периоди на уединение не бяха норма, но този път той се чувстваше напълно изолиран, всички връзки към другите два кабинета на шестия етаж сякаш бяха отсечени с брадва. Разтърсен от последните събития, Боб си бе позволил да се отпусне, да се дръпне настрани от потока от информация, да се замисли за личната страна в цялата тая работа. Сега се опитваше да открие собствената си обичайна индиферентност, за да превърне интригите на реалния свят в една изолирана и анонимна игра. Той позволяваше на прекалено много фактори да въздействат на способността му за игра.

Отговорът бе започнал да се изяснява преди около четиридесет минути, когато бе решил да промени фокуса на търсенето. Вместо да свързва всичко със Скентън, той започна да проследява дори и най-отдалечените връзки между всеки един от централните играчи. По този начин бе стигнал до една зашеметяваща вероятност: Айзенрайх, един хипотетичен ръкопис, в търсенето на който Пескаторе бе посветил половината си живот, и предсмъртната дума на умиращото момиче в Монтана. По някакъв начин връзката между Тайг, Седжуик и Вотапек се пресичаше в една малка книжка, която никой До този момент не бе доказал, че съществува.

Съвсем непривично за него, Боб бе решил да запази откритието си за себе си.

Цената за такова едно решение беше все пак бремето на отговорността: бремето да свърже в едно информация, която по някакъв начин обясняваше вероятната смърт на един учен, изчезването на друг и повторното изплуване на един оперативен работник, една жена доведена до ръба на душевното отчаяние, която този път можеше и да не се отскубне от пипалата на безумието.

Усещането за плавно спускане я разбуди; реакцията на стомаха й беше достатъчна, за да я разсъни. Тя не беше сънувала, поне нищо по време на полета, но знаеше, че подсъзнанието й продължаваше да анализира възможните връзки между отделните късчета, които бяха започнали да оформят обща картина. Винаги задълбочено пресяване. Винаги нащрек. Тя вярваше в подсъзнателната дейност на мозъка си; беше наясно с факта, че съзнателната дейност на мозъка ангажира не повече от 3 процента от капацитета му. Тя имаше вяра в останалите 97 процента, че ще свършат работата си, ако ги остави. Затова и сънят винаги беше изключително важен за нея.

Проблемът обаче при повечето случаи беше там, че подсъзнанието й държеше отговорите си скрити, така че й се налагаше да се доверява единствено само на инстинкта си да й разкрива в подходящите моменти необходимите истини. Това означаваше да работи, без да подгъва крак, без да чака само на арсенала на подсъзнателната си мозъчна дейност.

Винаги работеше по този начин. Спомни си Берлин преди девет години, една зимна нощ, когато бе открила мъж на име Оскар Теплик, дребничък лейтенант в източногерманската тайна служба Щази, който бе успял да се промъкне на другата страна, избягвайки съветската мрежа, спуснала се след рухването на берлинската сте: на. Но дори и тогава Теплик бе отдал на империята само две години. Той я бе проследил, беше й казал, че иска да го измъкне, но не на Запад — просто само да го измъкне, където вече сам да определя живота си. След което щеше да й се отблагодари. Сара веднага бе съзряла възможността. Три дни по-късно Теплик бе умрял, за да се роди Ферик. Общо взето прост план, план на чистия инстинкт в практиката. Изобретени интриги, официални документи — информация, разкривана в критични моменти с цел объркване и заблуждаване на вече лесните глупаци от рухващата източногерманска тайна полиция. Фактите — колкото и непълни да бяха, — с които да ръчка, да изненадва, да отслабва опонента си. Те можеха да бъдат само далечни отражения на една по-голяма истина, но бяха достатъчни, за да убедят врага, че е изправен пред загуба. Достатъчни, за да вселят страх и неувереност.

Достатъчно за един алчен мозък, който обичаше да пази в резерв откритията си на подсъзнателните деветдесет и седем процента.

Ксандър разтри врата си с премръзналите пръсти, които изпратиха сякаш ток към нервната му система. Ръцете му винаги стигаха до това състояние, доведени до състоянието на замръзнали пинсети след многобройните прелиствания на документи и драскане в бележника. Мъжделивата светлина от тавана на ресторанта на летището затрудняваше разчитането на бележките му, като го караше да чака с още по-голямо нетърпение качването на борда на самолета на „Луфтханза“ 202, в 5,35 часа за Франкфурт. Беше уморен, но доволен; бяха останали неразчетени само две страници от общо двайсет и четирите, написани на съвсем приличен италиански.

Първият том на ръкописа беше преодолян с далеч по-голяма бързина, отколкото си мислеше в началото; Ферик му даде един час, преди да потеглят за „Хийтроу“. В първия момент Ксандър просто се бе отдал на радостта от откритието, на възбудата от първия поглед, но ентусиазмът му беше кратък. Можеше да изпита и наслада от четенето, ако нямаше какво да го разсейва от лесното очарование на теоретичния анализ. Мислите му обаче непрекъснато се връщаха върху Вотапек, Тайг, Седжуик — хората, които възнамеряваха да злоупотребят с теорията, като я приложат в практиката. Прекалено лесно можеше да се види как Вашингтон беше избран за мястото на пробен полет, екстраполация на една теория от шестнадесети в двадесети век. Престанал да бъде липсващо звено в оръдието на политическата мисъл, „За върховенството“ стоеше отделно като ръководство за манипулация и доминиране, а модерната му амбиция обагряше всяка страница с мрачна реалност, покваряваща смелостта и ума на Айзенрайх.

Един или два пъти Ксандър се бе опитал да си нарисува портрета на мъжа зад труда му. И всеки път трябваше да признае, че съществуваше нещо принудително, някаква увереност в начина, по който монахът бе организирал идеите си. Сякаш той действително е вярвал, че Божествената воля го бе ръководила да ги изложи в книгата си. Ксандър не беше уверен, че божественото вдъхновение тласкаше последното трио от последователи на Айзенрайх.

Действителната грижа обаче беше споменаването на един четвърти човек, някой, който стоеше зад гърбовете на тримата, онзи, който дърпаше конците на всичко. Прочетеното накара Ксандър да се разтревожи още повече не само за себе си, колкото за Сара. Той съзнаваше, че навлиза в нещо далеч по-опасно и далеч по-неотложно, отколкото и двамата си бяха представяли. „Не се тревожи за мен.“ Ставаше все по трудно и по-трудно да го прави.

— Отварят вратите — обади се Ферик. — Прибирай документите…

— Знам… прибирай документите. — Ксандър бе чул фразата може би половин дузина пъти през последния половин час. Ферик не спираше да настоява да прибере ръкописа. Добре, така да бъде.

— Надявам се, че имат и нещо друго освен фъстъци — измърмори Ферик, докато двамата се подреждаха на опашката за качване в самолета. — Тъпа работа. Претцелите са толкова по-хубави.

Ню Йорк, 4 март, 12,18 ч.

Гледката от Бруклинския мост беше великолепна — долен Манхатън се надигаше в начупените ъгли от бетона. Движението беше слабо, еднолентовото шосе не създаваше големи забавяния. Трима мъже работеха зад предупредителните конуси върху голяма дупка в чакъла, авариен ремонт преди пиковия час. Колкото и да беше странно, мъжете бяха очаквали повикването. Може би защото именно те бяха онези, които го бяха предизвикали два часа по-рано с малко устройство, изхвърлено от движеща се с висока скорост кола. Двама от екипа вече три месеца работеха по пътния ремонт. По някакъв начин работното им време ги бе направило най-логичния избор за поддръжката на моста. Последният от екипа бе долетял едва сутринта. Специалист по експлозиви.

Бяха издълбали ясна дупка върху пътя: четири фута широка и два дълга, с двуинчов канал към центъра на моста. Дълбока не повече от шест инча, дупката в момента съдържаше четири заряда и малка черна кутия с гумена антена, стърчаща към повърхността. Каналът беше запълнен с жълта течна смола, която бе започнала да застива. Мъжът бавно започна да налага дебел слой катран и филц върху всичко, като внимаваше да съхрани антената хоризонтално спрямо издигащата се повърхност. След десет минути бяха приключили с ремонтите, като единствената следа от ремонта беше стърчащият край на антената точно под парапета — доказателство за труда им.

Специалистът по експлозивите вдигна чантата си и тръгна към колата, която бе паркирал до входа на моста. Знаеше, че го чака дълъг ден. Нали Манхатън гъмжеше от мостове и тунели, които се нуждаеха от подобен ремонт.

Някъде в Каролина бяха сменили самолета към острова на Вотапек със самолет с два турбореактивни двигателя, съоръжен с водни ски, който в момента се поклащаше към очакващия го кей. Самотната къща, плоска и широка покрай висока и стръмна скала, сякаш се издигаше от скалите, докато самолета се приводняваше. Мекото отъркване на метал в дърво им подсказа, че пътешествието им беше приключило; гъст въздух нахлу в кабината с отварянето на вратата, а прасковените лъчи на слънцето се спряха върху завесата, която отделяше пътниците от пилота. Навън вече люшкането на дока помогна на тримата пътници да стъпят на пристана, който се полюшваше насам-натам. Над главите им стръмен склон от назъбени скали извеждаше до тревиста поляна, която се разстилаше като дебел килим пред къщата. Единственият начин човек да стигне догоре беше една въжена железница, която чакаше в левия край на пристана.

Пътешествието до къщата не продължи дълго, придружавано от скърцането на обтегнатото под тежестта им стоманено въже. Кабината спря; по-дребният от двамата мъже отвори стъклената врата и посочи на Сара покрита с чакъл пътека. Къщата, която се издигаше на не повече от десетина метра от скалите, я загледа мълчаливо, докато тя крачеше покрай тясната ивица, която сякаш не желаеше да прекъсва, доволна от безсмислената си кръговост. С изчезването на фасадата на къщата от лявата й страна пред погледа й се разкри открит белведер, създаден от човешка ръка, и който се простираше отвъд скалите.

Там, застанала между две дебели колони, стърчеше самотна фигура, с напрегнати от взирането в спокойната водна шир рамене. Той се обърна. Очите му сякаш изразяваха определена сдържаност с неестествено вдървено тяло, докато я поздравяваше. Беше далеч от представата, която си бе изградила за Антон Вотапек.

— Добър вечер, госпожице Картър — изрече той и посочи с жилестата си ръка към два стола с цветна тапицерия — дебела пластмаса с издути гърбове — от двете страни на малка метална масичка. Сара забеляза кана и две пълни чаши.

— Искате ли да седнете? — попита той.

Тя кимна и се придвижи до столовете. Картър, помисли тя. Сигурно трябва да е подслушвал телефона, когато съм звъняла на Алисън. Втори мъж се появи, който издърпа стола й да седне. Тя си избра сенчестата страна. Вотапек остана прав, явно изпитващ неудобство от предварителните запознавания. Костюмът и вратовръзката му, макар и не съвсем не на място в тропическото обкръжение, му стояха отлично; слабата му фигура не беше подходяща за поло и бермудки. Беше й ясно, че мъжът пред нея ненавиждаше взирането под лупа.

— Предполагам, че пътуването не ви е изморило?

— Ни най-малко.

— Малко неочаквано предполагам.

— По-скоро местоположението на къщата ви. — Сара се настани на стола. — Трябваше да се срещнем. Къде и как не беше толкова от значение.

Той се загледа в нея; не беше очаквал подобна откровеност.

— Разбирам. — Той седна и си наля лимонада във висока чаша. — Ще пийнете ли?

— Вече си изпих дажбата за деня — отвърна тя.

— Да, разбира се. — Той остави каната върху масичката и се отпусна в стола си, загледан в облаците. — Алисън много обича лимонада. Моята е малко по-сладка от нейната.

— Сигурна съм, че не сте ме повикали толкова отдалеч, само за да…

— Така е — прекъсна я той с внезапно пренебрежителен тон. — Доведох ви тук поради… поради това, че съм донякъде загрижен за посещението ви при госпожица Крог.

— Донякъде ли? — попита изненадана Сара. — Вие сте си направили толкова труд за нещо, за което само донякъде сте разтревожен.

— Може би… — започна той, оправяйки си сакото, — може би има и още нещо.

— Доколкото си спомням, вие бяхте далеч повече от „донякъде“ загрижен по време на първата ни среща в Ню Йорк. Разбра се, тук удоволствието е доста по-голямо, но съм сигурна, че съобщението си е все същото.

Вотапек се извърна към нея с набръчкано чело.

— Не ви разбрах?

— Става въпрос за първото ви предупреждение — отвърна тя. — В уличката. — Надявам се, че онези двамата мъже вече са се оправили.

Той не откъсна погледа си от нея.

— Боя се, че не ви разбирам, госпожице Картър.

Тя отвърна на погледа му. Вотапек изглеждаше наистина объркан.

— Предполагам, че и събитията във Флоренция са ви също така неизвестни.

Изражението му не се промени.

— Флоренция?… Това трябва ли да означава нещо?

Тя отново зачака.

— Нямате представа за какво ви говоря, нали?

Той примига няколко пъти.

— Никаква. — Той поднесе чашата до устните си.

Сара следеше движенията му; те оставаха сковани, но не повече от последните няколко минути. Отдавна се бе научила да различава дори и най-слабите следи от измама: в почти неуловимите движения на очите, в избора на думи, дори и в стойката на тялото. Вотапек обаче не излъчваше нищо от това. Сякаш наистина нямаше и най-малка представа за последните й два сблъсъка с Айзенрайх.

— Трудно ми е да го повярвам — каза тя, внезапно разтревожена.

— Това, в което вярвате, не е моя грижа. Нито пък ме интересува частния ви живот.

— Значи вие ме доведохте…

— Вече ви казах защо ви доведох тук — продължи той, вече с по-целенасочен поглед и нетърпение в гласа. — Интересува ме госпожица Крог. Ще ви попитам отново — как я открихте?

Тя беше длъжна да намери обяснение на последните три минути. Флоренция, Пескаторе, Ню Йорк — беше ли наистина възможно това да не означава нищо за него? Беше ли възможно…

Извън схемата. Фразата си проби път, проблясък от деветдесет и седемте процента подсъзнателна дейност, която подреждаше в ред въпросите, препускащи в ума й. Извън схемата. Преди един живот тя бе описала себе си по същия начин, за да се дистанцира, да остане свободен дух, извън оковите на структурите и системите. Аман. Един оперативен работник е в безопасност само когато е автономен. При Вотапек обаче този принцип просто губеше всякакъв смисъл. Той беше жизненоважна част от структурата на Айзенрайх. Отделянето му само щеше да размъти концентрирането му; отсъствието на комуникация щеше само да го изложи на атака. Така че как беше възможно да остане неинформиран за лудницата, в която се бе превърнал животът й през последната седмица. Как?

Мъжът в сенките се размърда, протягайки рамене. Той имаше мощна горна част на тялото, дебел врат, макар че главата му изглеждаше прекалено малка за такава огромна конструкция. Пределно ясен, той стоеше до тях, безучастен към играта на котка и мишка, която се разиграваше пред него. Съвършеният последовател. Съвършеното оръжие.

Сара се обърна към домакина си, чиито устни се бяха долепили до чашата в ръката му. И при този поглед инстинктът й и фактите се сляха в едно просветление: Вотапек не беше много по-различен от мъжа в сенките. В този миг Сара прозря същината на света на Айзенрайх: предназначен да държи всеки човек в изолация и по този начин защитен. Тайг, Седжуик и Вотапек. Изолирани мъже, мъже, които нямаха представа за цялостната структура. Вотапек не знаеше нищо за Ню Йорк или Флоренция, защото не трябваше да знае. Някой се бе погрижил за това.

Това беше слабост, която тя трябваше да използва.

— Трябва да бъдете малко по-подробен по този въпрос — изрече тя с далеч по-нехаен тон в сравнение с този само преди минута.

Ферик приключваше с третия пакет претцели и чаша бира, щръкнала до самия край на подноса му, когато пръстите му гневно се заровиха в безпомощното пакетче.

— Останалото е доста по-сложно — избъбри Ксандър с уста, пълна със сирене.

— Ами тогава опрости го. — Ферик си изплакна пръстите и обра трохите от подноса. — Всеки може да усложни и най-простите неща, докторе. Но белегът за истинския гений е способността да опростява сложните неща. — Той преглътна.

— Предполагам, че е така. Но аз не съм…

— Белегът на гения казах — прекъсна го Ферик, — а не самият гений.

Ксандър се усмихна. Шест минути по-късно той обобщи нещата по възможно най-добрия начин, на който беше способен.

— Това е много мъдра теория. Той не описва някаква клика от политически конспиратори; той говори за масови манипулации на трите доминиращи сфери в пределите на една държава: политическата, икономическата и социалната. Като се има предвид колко добре разбира структурата на държавата, нещата отиват далеч зад простата измама.

— Сфери? Не разбирам.

— Той обмисля повторно начина, по който се образуват държавите — обясни Ксандър. — През шестнадесети век държавата се е обсъждала в условията на политическата й роля. Айзенрайх разширява тази дефиниция и включва другите две сфери като равнопоставени партньори. В продължение на следващите триста години тази идея не е получила някакво особено развитие. Дори и тогава идеята за контролирането на трите сфери е била извън разбиранията на повечето хора. Пробивът на Айзенрайх се състои в това, че той стига до извода, че за да контролира държавата, висшата прослойка трябва да контролира всяка сфера независимо от другите. По един човек за всяка сфера. И той се отнася към думата независимо много сериозно. Те буквално остават равнодушни към развитието на нещата в другите сфери. Теоретически погледнато, те остават в пълно неведение един за друг.

— Но това може да доведе само до голям. хаос — възрази Ферик.

— Тъкмо това е, което прави системата толкова мъдра — усмихна се Ксандър.

Ню Орлиънс, 4 март, 11,35 ч.

След като се отблъсна от подводната колона, младият последовател на Айзенрайх заплува към далечната страна на пристанището и закрепи експлозивите към една тънка греда; работният му комбинезон от разходката в Дълес от преди седмица беше заменен с акваланг. Точно както бе постъпил с предишните тридесет и шест пакета експлозиви, поставени под най-уязвимите места на индустриалния док, той закрепи малка черна кутия отстрани на гредата; сигналната й светлина примигна в зелено, след това в жълто. Няколко секунди по-късно детонаторът на колана му светна в червено. Релето беше закрепено, честотата — установена. После провери манометъра на бутилката с кислород: оставаха му шестнадесет минути. Време, достатъчно да разположи и останалите четири взривни устройства и да калиброва честотите им. Той се изви настрани и се гмурна още по-надълбоко към следващия пристан.

Не беше взел предвид обаче рязката промяна на течението, вълната от преминаващ някъде над него кораб, която го запрати към нащърбения зид на пристана. Момент по-късно втора вълна го блъсна в бетона и стоманата, като и този път бутилката му с кислород притъпи удара. Стърженето този път премина в рязко свистене, след което последва мигновено изтичане на въздуха. Допълнителна неприятност беше и освободеното налягане, изпратило нагоре голям обем вода, който неминуемо можеше да привлече вниманието на всеки отгоре.

Нямаше избор. Трябваше да излезе на повърхността.

Освободи се от пробитата бутилка и я проследи как потъва; секунди след това я последваха и четирите експлозива. Той вдигна поглед нагоре. Отражението на самотна фигура танцуваше по повърхността на водата. Единственият му избор беше да се пъхне във въздушния джоб под пристана. Той се плъзна между гредите и се насочи нагоре; излезе над водата без никакъв шум. Затаи дъх. И се заслуша.

Трябваше да изчака да падне мрака, преди да се измъкне.

— Не — отвърна Вотапек, все така упорито. — Искам да знам как открихте Алисън. Също така бих искал да разбера защо сте съчинили всички тия глупости, че съм ви уж бил изпратил да говорите с нея. Естествено, Алисън ви е повярвала.

— Споменах името ви — каза Сара, протягайки ръка към лимонадата, — защото знаех, че само така мога да я убедя да се срещнем.

— А откъде ви беше известен този факт?

Сара спря да си налива.

— За това ми плащат, господин Вотапек.

— Разбирам — отвърна той. — И кой ви плаща, за да знаете подобни неща? — Той остави чашата си върху масата. — Правителството?

Сара си позволи усмивка, докато клатеше глава.

— Правителството не може да си позволи услугите ми.

— Не може да си позволи… — Той продължи с натиска си. — Откъде взехте номера?

Откъде ли? — повтори меко тя, знаейки, че това е точно моментът, в който трябва да извади част от истината върху масата. — Намерих го в един списък — продължи тя, докато ръката й го оставяше върху масичката, — списък, който съдържа имената на четиринадесет деца, десет от които са вече мъртви. — Тя направи пауза. — Всъщност дванайсет от тях вече са мъртви. — Тя го погледна в очите. — Но това ви е известно, нали, господин Вотапек?

— Пак не ви разбрах, госпожице Картър — отвърна той, още по-разтревожен.

— Сигурна съм, господин Вотапек.

Той изчака, преди да продължи.

— Ясно е, че работите за правителството, в противен случай откъде бихте се сдобили с тази информация?

— Нека не бъдем наивни. Мислете ли, че във Вашингтон има човек, който да е чувал имената Грант и Егарт? Или как вицепрезидентът е свързан с всичко това? — Тя отново замълча, в очакване да зърне тревога в очите му. — Ако те бяха чували, ние с вас двамата едва ли щяхме да водим сега този разговор.

Челюстта му се напрегна.

— Онези папки… бяха засекретени.

— Така е — съгласи се тя, — но те не са единственият източник на информация, не е ли така? — В съзнанието й започна да се оформя замисълът на атаката. Тя продължи, без да му даде възможност да отговори. — В тези папки никъде не се споменават Брейнбрук, Колорадо, или Уинамет, Тексас, и въпреки това ние двамата с вас знаем, че те са далеч по-интересни места от Темпстън, Ню Йорк. — Тя остави думите й да попият в съзнанието му, преди да продължи: — Как съм намерила номера ли, господин Вотапек? Ами аз мисля, че вие вече знаете.

Той дълго не откъсна погледа си от нея.

— Никой не ви е дал тази информация.

— Тогава как ще обясните факта, че разполагам с нея?

Вотапек понечи да отвори уста, но я затвори.

— Нека това не бъде ваша грижа — каза тя, изгаряйки от желание да разбере до каква степен го държат встрани от цялата операция. — Ако има нещо, за което наистина си струва да се тревожите — добави тя, посягайки към чантата си и изваждайки видеокасетата на Алисън, — е това.

Вотапек отново не проговори.

— Тази касета дава отговор защо Брейнбрук, Уинамет и някои други градове са толкова важни. Касета, господин Вотапек, която очертава доста интересна история. Вие имате отношение към касетата, нали? — Тя очакваше от него кимване. — Някои хора искат да знаят защо. Очите на Вотапек бяха широко отворени, отказващи да повярват и гледащи през нея.

— Тази касета изобщо не трябваше да бъде у госпожица Крог — продължи Сара, като я върна обратно в чантата си. — Тя в никакъв случай не би трябвало да има достъп до един „Префект Рилийз“. — Сара направи пауза. — От известна перспектива това изглежда доста небрежно.

— От… — Очите му я стрелнаха. — Тази касета беше засекретена. Не знам как… — Той спря. — За каква перспектива ми говорите?

— Още един въпрос, за който съм сигурна, че знаете отговора. — Сара хвърли поглед през рамо към втория мъж. — Мисля, че тук вече трябва да спрем.

Вотапек само я изгледа втренчено. Това, което на пръв поглед й се бе сторило проницателност, сега граничеше с унесеност. Тя бе докоснала някакво чувствително място; раменете му провиснаха, знак за изпълнена със съмнения душа.

— Алисън е имала запис? — промълви той почти на себе си. После се обърна с очи към Сара и произнесе с равен глас: — Свободен си, Томас.

Вторият младеж се отдалечи без колебание по покритата с чакъл пътека; секунда или две по-късно Вотапек се изправи и тръгна към края на белведера. Загледа се във водата долу в очакване стъпките на младежа да затихнат и после се обърна.

— Коя сте вие, госпожице Картър?

— Защо? — попита Ферик. — Такива сфери неминуемо стигат до конфликт. Вие бихте получили в резултат на това най-лошия вариант на старата Съветска империя.

— Теоретично — отвърна Ксандър. — Освен ако един и същи човек не застане зад трите префекта — Айзенрайх нарича по този начин главите на всяка една от сферите — и ги наблюдава. Тази фигура е неговият надзирател. Основната структура наподобява нещо такова. — Ксандър взе три твърди бисквитки и парче хляб и ги сложи на края на подноса си. — Нека да приемем, че трите бисквитки са префектите. За мен и за вас те изглеждат напълно разделени. Парчето хляб — той го вдигна на десетина сантиметра над подноса — координира бисквитките така, че не позволява да се разбере, че всичките четирима работят заедно. С други думи, всичко, което виждаме, са трите бисквитки и вярваме, че те са автономни. Самите те са наясно, че не са автономни, но имат слаба представа какво става в другите сфери. И тук вече в схемата влиза в действие парчето хляб, което пърха над тях, за да се увери, че всичко работи както трябва. — Той обърна някаква страница от купчината и прочете: „По този начин републиканската добродетел ще служи като завивка на управлението, на правителството, защото властта ще изглежда разделена между много. Стройният външен вид от проверки и баланси… ще задоволи капризите на хората.“

— Колко красиво.

— Това разделение — добави Ксандър — се вписва съвършено в идеята на Айзенрайх за необходимостта държавата да променя външния си вид от време на време.

— Обяснете.

— Добре. В зависимост от това какво искат хората в даден момент — демокрация, аристокрация или дори тирания, — една от сферите се превъплъщава така, че да удовлетворява тази прищявка. Структурата никога не се променя, само повърхността. Така че вие имате ядро — префектите, които определят политиката в пределите на сферите си. Имате една фигура извън техните сфери — надзирателят, който се грижи префектите да не се бъркат в сферите на другите. Междувременно хората са убедени, че те не са манипулирани, защото на пръв поглед сферите им действат независимо една от друга. Те се превръщат в щастливи глупаци, а четирите момчета на върха ръководят шоуто, като насочват държавата в каквато си искат посока. — Израз на загриженост пробяга по лицето му. — Ако заглавията на последните няколко глави са някакво указание за съдържанието, то тогава тази посока не е никак привлекателна.

— А тези сфери се контролират от нашите трима приятели.

— От кой друг? Освен това тук всичко се гради на предположението, че хората вярват, че всичко е наред. Това означава, че вие трябва да ги манипулирате. И ето къде влиза в действие системата на образование.

— Вотапек. — Ферик на един дъх допи бирата си.

— Точно така. — Ксандър направи пауза. — Те изпълняват буква по буква предписанията на книгата.

— Тук е налице и една сериозна слабост — допълни Ферик. — Отрежете главата — отървете се от този надзирател — и цялата конструкция ще се разпадне.

— На теория… Но проблемът е в това, че те не работят на теория. Направеното от тях във Вашингтон и Чикаго се свързва перфектно със заглавията на последните няколко глави. Тези епизоди през последната седмица бяха съвършен пробен полет за предизвикване на политически хаос. И онова, което току-що се случи на пазара на зърно — икономически хаос. — Той направи пауза. — Представете си какво ще стане, ако го приложат в световен мащаб.

— Всъщност фамилията ми е Трент — отвърна тя.

— Разбирам — каза Вотапек, с още по-силно изразено безпокойство. — Толкова много изненади.

— Просто предпазна мярка. Моята роля между другото не е толкова главна. Аз съм тук, защото неколцина души са направили много висок залог.

— Неколцина души ли?… О, хайде, госпожице Трент, сега пък вие трябва да бъдете малко по-подробна.

— Джонас Тайг и Лорънс Седжуик — отвърна тя. Той повдигна леко вежди и кимна.

— Разбирам.

Сара изчака за още някаква реакция; такава обаче не дойде.

— Но те не са интересни имена, нали? — продължи тя. Съзнаваше, че няма друг избор, освен да изиграе финалния гамбит. — Айзенрайх е. — Тя направи пауза, за да придаде на името по-внушително въздействие. — Това дава ли отговор на някои въпроси?

Вотапек остана като замръзнал; слабата му фигурка се очерта на фона на морето и слънцето.

— Откъде взехте това име?

— Ако приемем, че съществува само една група от избрани мъже, които разбират за какво става дума, въпросът „откъде“ няма чак толкова голямо значение?

— Разсмивате ме, госпожице Трент. Откъде?

Сара го стрелна с поглед и посегна към чашата си.

— Потърсиха ме — отговори тя.

— Потърсили са ви? Кой?

Тя бавно поднесе чашата към устните си и отпи.

— Един човек, който се тревожи много за ръкописа. — И припомняйки си една дума от разговора си с Алисън — сякаш промълвена като сигнален код, — тя добави: — От някой, който се притеснява много за процеса.

Реакцията на Вотапек беше мигновена. Главата му рязко се извъртя към нея, а очите му се разшириха.

— Процесът? — прошепна той, сплитайки ръцете си и полагайки ги върху масичката. — Казвате, че той е потърсил контакт с вас?

Въпросът не съдържаше нищо от повелителния само допреди минута тон. Вотапек сякаш питаше повече заради себе си, отколкото заради нея. Той е потърсил контакт с вас? — помисли тя. Не Тайг, не Седжуик — техните имена бяха предизвикали само повдигане на веждите. Не, имаше още нещо, което да обяснява реакцията му. Нещо… или някой. Тя сякаш изведнъж прогледна. Четвърти човек?

— Това не е толкова важно — добави тя, — освен ако имате някакви съмнения относно Седжуик или Тайг?

— Съмнения ли? — повтори той, още опомняйки се от сътресението. — Значи това сте правили в Темпстън — изследвали сте степента на лоялността ми, дълбочината на вярата ми.

— Алисън повдига някои много трудни въпроси, особено като се има предвид колко много знае. — Тонът й си остана все така равен.

— Колко много знае тя? — запита той отново с шепот. — Алисън е дете. Не знам как се е сдобила с касетата… — Той рязко прекъсна и погледна Сара. — Мъжът, който е отърсил контакт с вас, госпожице Трент, той има ли име?

Тя се втренчи право в очите му без всякакво колебание.

— Както вече ви казах — Айзенрайх. Това беше името, което ми дадоха.

— Името, което ви е било дадено? — Гласът му вече издаваше признаци на нетърпение.

— Очевидно е, че това не е истинското име на човека. — Тя беше наясно, че не е благоразумно да продължава с натиска си. Потвърждението беше достатъчно. — И аз бих искала да си остане така. Не ми плащат чак толкова, че да си залагам врата.

— Разбирам. И защо ще му е било на Айзенрайх да наема услугите ви?

— Защото съм много добра в работата си, господин Вотапек.

— И в какво точно се състои работата ви?

Сара отпи от лимонадата си.

— Като имам предвид достъпа ви до регистрите на държавния департамент, мислех си, че ще знаете коя съм.

— Определено не знам коя сте, госпожице Картър. И след като сме сами, не виждам защо да не ме просветите в тази област.

Самотна бяла чайка се появи и кацна върху ниската стена. Сара задържа погледа си върху птицата, докато говореше.

— Преди пет месеца, с мен се свърза един изследовател от държавния департамент…

— Аха, значи все пак работите за правителството — вмъкна Вотапек.

— Ако се разровите достатъчно дълбоко, ще откриете, че допреди седем години статусът ми беше съвсем различен от настоящия ми. — Поредната подхвърлена трохичка истина.

— Което означава?

— Бях полеви офицер.

— Полеви офицер — повтори Вотапек след известна пауза. — Значи сте били някакъв вид…

— Терминът не е съществен — прекъсна го тя с все така равен глас. — До 1990 година си разделях времето между Европа и Южна Америка; по време на Войната в залива бях в Сирия и Йордания. Изненадана съм, че това не ви е известно.

— Не се изненадвайте. — Вотапек вече видимо губеше търпение. — Сирия и Йордания, в качеството си на каква?

— Моят опит се нарича инфилтрация в политически и военни клики, чиято цел беше да руша устоите на американската политика. Последната ми задача беше свързана с генерал Сафад в Йордания.

— Сафад? — Очите на Вотапек за малко сякаш щяха да изскочат от орбитите. — Искате да кажете, че…

— Опитът за преврат. — Лицето й си остана все така безизразно. — Да.

— Не ми изглеждате много от типа Джеймс Бонд.

— Това го приемам како комплимент.

— Приемайте го както искате. — Вотапек вече не крие-е възбудата си. — И после какво се случи? Загуба на доверие и напразно очакване един циничен шпионин да стане отново оперативен работник? Историята е малко демоде, не мислите ли?

— Тя е и тя не е моя. — Думите бяха точни и произнесени без емоция. — Кариерата ми приключи, когато загубих връзката си с действителността. — Странна празнота запълни очите й, когато вдигна главата си към него. — прекрачих ръба, господин Вотапек. В моето министерство му казваме „пропадане“. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но съдейки от посещението си при Алисън, подозирам, че вие имате представа за какво говоря.

Вотапек изчака да мине време, преди да проговори.

— Разбирам — произнесе той с тон, изпълнен с несигурност и самоукоряване.

— Не е необходимо да ми съчувствате. Поправям се.

— Да. — Вотапек вече бе престанал с усилията си да маскира мислите си. — Очевидно.

Темпе, 4 март, 9,40 ч.

Ароматът на прясно сварено кафе изпълни въздуха, очевиден признак за застъпването на нова смяна в оперативния център. Тридесет компютърни терминали, разделени в редове по пет, определяха различните секции на огромната зала. Саманта Дойл, служителка от шест седмици, седеше пред един от екраните в очакване на телефонното обаждане, което й бяха предали да чака в 9,50,45. Светлината върху екрана й светна в зелено.

— Аз ще поема това обаждане, Карън — каза тя, нагласяйки си слушалките и микрофона. — Добро утро. Тук е Югозападен Бел. На телефона е Саманта. Какво мога да направя за вас?

— Да, добро утро — долетя отговорът. — Имам проблем с моя телефон. Имам поздрави за господин Айзън.

Точна на секундата.

— Добре, сър. Трябва да ви попитам дали искате това обаждане да бъде регистрирано от моя пряк началник?

— Не. Сигурен съм, че ще можем да се справим и двамата.

Саманта придвижи лазерната си писалка върху червената иконка със символа за запис; секунда по-късно иконката изчезна. Това трябваше да бъде поверителен телефонен разговор. Тя веднага щракна два пъти с мишката си и проследи върху екрана появата на мрежа от телефонните линии в региона с всяка от централните релейни точки, мигащи с маршрутния код под обозначенията си. Без очакване на потвърждение от другия край на линията, заструи бърз поток от входящи команди; Саманта бързо ги въведе, без да има представа какво точно означават. От време на време тя вдигаше глава към стъклената кабина на прекия си шеф от дясната й страна. Никой не й обръщаше никакво внимание. След минута в долния ляв край на екрана се отвори диалогова кутия с бясно препускащи нули и единици. Тя продължи да въвежда както беше инструктирана, докато в един момент се появи всеки маршрутен код за всяка релейна точка върху мрежата. Гласът сега поиска от нея да потвърди новите комплекти номера. Половин минута по-късно тя вече бе проверила всеки един от тях. Последва последен низ от команди.

— А сега натиснете клавиша „ентър“.

Саманта проследи как оригиналните кодове отново изплуваха върху екрана; всичко изглеждаше така, сякаш не бе имало никаква промяна.

— Маршрутизирането отново е активно — каза тя.

— Отлично — произнесе гласът. И линията се затвори.

Беше дошъл моментът да се придаде по-голяма достоверност на легендата.

— Няма кой знае какво да се очаква след безкрайните месеци на откритието. Човек не може просто току-така да подава молба за преназначение. Не че искам ново работно място. Ако трябва да бъда честна, аз самата не знаех какво точно искам. — Сара бавно насочи поглед към Вотапек. Лека усмивка играеше по устните й. — Ето ви и клишето, което толкова много търсихте. Още едно? Бях ядосана, объркана — не, казват ми, че съм необичайна за някого в ситуацията, в която се намирам. След всичко, което съм свършила. Можете да си представите как ме е накарала да се почувствам цялата тази история. Всеки казва, че е съвсем естествено да бъда разгневена, че аз ще се справя и с тази ситуация. Идеята за работата беше доста уклончива. Мъжът, който потърси контакт с мен, даде насока на тази работа. Откъде е научил как да ме потърси, не знам или пък защо, ако има значение. Аз не съм фанатик, господин Вотапек, и не давам пет пари кой е, но описаните в ръкописа неща имат смисъл.

— Вие сте видели ръкописа! — Той вече дори и не правеше усилия да крие изненадата си.

— Малки откъси. Достатъчно обаче да запалят интереса у мен. Нали не забравяте, че хаосът е моята специалност. — Реакцията, макар и слаба, последва в очите му. — Да не споменаваме, че той знаеше много за мен.

Вотапек кимна, сложи чашата си върху масичката и се върна до стената.

— Първите срещи бяха случайни, невинни…

— Добре — каза той, извръщайки се към нея. — Нека приемем, че всичко, което ми разказвате за себе си, е вярно. Все още не сте ми казали какво са ви изпратили да свършите.

— Потвърждение.

— Каквото и да означава това. — Той не правеше усилие да скрие наранената си същност. — Значи вие сте очаквали тази среща. Вие сте имали планове по отношение на нея.

— С толкова много думи, да.

Той кимна с отправени към хоризонта очи.

— Какво точно се случи във Флоренция и Ню Йорк? — попита той след близо половин минута.

— Първо, както вече ви казах, това беше някакъв вид предупреждение. Второ… второто е доста по-сложно.

— Обяснете.

Тя беше наясно, че така или иначе той щеше да разбере.

— Да сте чували за професор Александър Джаспърс? — Вотапек поклати глава. — Той беше във Флоренция да търси ръкописа.

— Ръкописът беше във Флоренция?

— Не оригиналът. Германският превод. Беше открит.

— Германският превод?

— Предполагах, че това ви е известно.

— И какво се случи с… този Джаспърс? — продължи с въпросите си той, пропускайки убождането покрай ушите си.

Фактите се сляха с инстинктите.

— Пристигнаха двама мъже, които много ясно дадоха да се разбере, че те не искат ръкописа да попада у Джаспърс.

— Не виждам къде е проблемът.

— Аз бях изпратена да наблюдавам Джаспърс и нямах и най-малката представа кои са те.

Вотапек придоби объркан вид.

— Вие ми казвате, че тези двамата…

— Се пръкнаха отникъде. Нямахме никаква представа кой може да ги е изпратил.

Вотапек си взе поредната малка почивка.

— Вие сте сигурна, че това има връзка с ръкописа?

— Без съмнение. Ден и половина по-късно мъж на име Бруно Ферик се свърза с Джаспърс, след което двамата изчезнаха.

— И вие твърдите, че нямате никаква представа кои са били тези двама мъже.

— Абсолютно никаква.

Нова почивка.

— Този Ферик… каква връзка има той?

— Бруно Ферик беше лейтенант от източногерманските тайни служби „Щази“ — изключително добре обучен професионален убиец с връзки в няколко политически групи в Европа и Средния Изток. След рухването на Съветите той предложи услугите си на нас.

— Вие сте сигурна, че това е същият Ферик, който се е свързал с Джаспърс?

— Познавам този човек. — Сега беше неин ред да вземе почивка. — Аз бях тази, която го измъкна от Източна Германия през 1989 година.

Челюстта на Вотапек отново се стегна.

— Въпросът остава — защо трябва всичко това да ме интересува?

— Защото е повече от ясно, че някой прави всичко възможно да не си свърша работата.

— Вашата работа, госпожице Трент, остава неясна до известна степен.

— Наистина ли, господин Вотапек?

Мигновеното изражение на удивление върху лицето му беше сменено с леден поглед.

— И вие решихте, че този човек съм аз?

— Възможно е да сте и вие.

— Моля ви, госпожице Трент. Да не би да намеквате, че някой вътре в…

— Не намеквам нищо. — Тя потърси ефект с паузата си. — Според мен е очевидно, че някой или някаква група от хора си изработва свои собствени правила на играта.

— Обяснете.

Сара заговори съсредоточено, като претегляше внимателно всяка дума.

— Първият опит. Може би някой става прекалено нетърпелив. Може би някой иска да ускори процеса. — Тя остави думите да попият в съзнанието му, преди да продължи: — Или може би това е било намерението още преди старта. Това е едно от нещата, което бях изпратена да проверя.

— Един момент — изрече Вотапек с втренчени в нея очи. — Вие твърдите, че някой като Джонас или Лорънс…

— Тези имена ги казвате вие, не аз.

— … се опитва да избърза, без да спазва графика? — Той поклати глава; идеята вече бе започнала да се избистря в главата му. — Това е изключено, като се има предвид нуждата от координация. Налудничаво. Аз познавам тези мъже, госпожице Трент.

— Два пъти, господин Вотапек. Два пъти някой се опита да ме спре. В Ню Йорк и във Флоренция. Явно съм се превърнала в спънка на нечий път. Фактът, че съм тук, трябва да ви говори, че аз не съм единственият загрижен за това човек. — Тя отново направи пауза. — Затова съм и тук, за да потърся потвърждение.

Вотапек остана мълчалив, седнал върху ниската стена. Той се загледа в разпенената вода на десетина метра по-надолу.

— Познавам тези мъже, госпожице Трент.

Сара видя, че той започва да губи фокус; разбра, че разговорът бе приключил, семената — посяти, и Вотапек бе захапал примамката.

— Надявам се, че ги познавате. — Тя се изправи. — Което, доколкото ми е ясно, ни оставя много малко пространство за дискусия. Аз, разбира се, ще предам тази информация.

Той не си направи труда да отговори. Чайката размаха криле в забързано движение, като почти мигновено изчезна под ръба на скалата.

— Вие, разбира се, ще ме държите в течение на своя… анализ.

Молбата му я свари съвсем неподготвена. Това беше признание за загрижеността му, проблясък на подозрение към партньорите му.

— Не знам дали ще имаме възможност отново да влезем във връзка. — Сара оправи гънките по роклята си и посегна към чантата си. — Тази среща трябва да остане абсолютно поверителна. Никакви външни потвърждения. — Тя се усмихна. — Точно това ми и казаха. Той каза, че вие ще разберете.

— Разбира се — кимна Вотапек. Той се изправи. — Пилотът ми ще ви откара обратно. — Сара тръгна по покритата с чакъл алея.

— Госпожице Трент — повика я Вотапек. Тя спря и се обърна. — Вие все още оставате загадка за мен.

Сара го погледна в очите.

— Както и би трябвало да е, господин Вотапек. Както и би трябвало да е.

— Двамата с приятеля ми си взехме няколко дни отпуск, за да се отбием до едно семейство, а после ще отскочим на юг и до Цугшпитце. Може да се покатерим малко. — Немският на Ферик не показваше и следа от обичайния акцент; вместо него присъстваше по-гърления му вариант на австрийския хохдойч.

Служителят продължаваше да разглежда паспортите им.

— Били сте в Англия по…

— Бизнес. — Ферик продължаваше да стърчи над високото бюро в непринудената поза на забързан пътешественик.

— Да — отвърна служителят, прелиствайки износените паспорти, като само веднъж свери лицата им със снимките. — И се завръщате в Австрия след…

— Седмица. Най-много десет дни.

Последва бързото тракане на печатите и двамата пътника продължиха пътя си. Ксандър бе идвал във Франкфурт само два пъти и бе забравил внушителното разположение на самостоятелния монолит. Той продължи да гледа към арковидното кубе, докато вървяха към централния ескалатор. Покрай стените бяха подредени офисите за даване на коли под наем, всеки изпълнен с помпозно облечен служител; дразнещите жълти, сини и червени реклами на международната конкуренция привличаха вниманието на новопристигналите пътници. Ферик се придвижи до една от по-невзрачните фирми и стовари куфара си върху плота.

— Кола, моля. — Немският на Ферик сега се бе изпълнил със северноиталиански акцент. Ксандър не можеше да отдели погледа си от него, от стойката му, от извитата му на една страна глава, от лекотата, с която държеше ръцете си, и която нямаше нищо общо с нервния австриец само допреди минута. Ферик пъхна ръка в джоба си и извади смачкана кутия цигари, пълна до половината; от Милано. Ксандър се усмихна на тази точност, както и на простия жест, с който дребничкият мъж захапа цигарата, само за да бъде смъмрен след секунда от фирмения агент, който му посочи табелката „Пушенето забранено“ върху близката стена.

— А, да. — Последва равнодушно повдигане на раменете и цигарата остана между пръстите му незапалена. Като се усмихна на Ксандър, той продължи на безупречен италиански: — Какво да направи човек. — С авторитетна усмивка. — Испанците поне те оставят да си изпушиш половин кутия цигари на спокойствие, докато те прекарат през компютъра. — Той се обърна към агента, като добави на маниерен немски: — Току-що пристигаме от Испания, а там пушенето не е забранено.

Германецът продължаваше да гледа внимателно екрана.

— Тук не е Испания, сър. — Ферик кимна дружелюбно. — Паспортите ви, моля.

Без да мигне, Ферик погледна Ксандър и му кимна да даде документите на служителя. Ксандър остана като застинал; Ферик в жест на извинение премести цигарата в устата си и забърка в джоба си. След секунда или две той измъкна два нови паспорта с кратък смях и ги подаде на служителя с думите: Ами, че те били у мен!

Ксандър продължи да гледа представлението. Равнодушният към италианското бърборене германец продължи да трака клавишите. След минута постави плик и връзка ключове върху плота. Кимайки и повдигайки рамене, Ферик надраска някакви нечетливи инициали във всички необходими квадратчета.

— Sind wir fertig?^[1] — Удълженото „р“ и поглъщането на последното „г“ предизвикаха болезнена усмивка на лицето на служителя.

— Да, всичко е готово.

Ферик дръпна куфара си от плота, пъхна документите в джоба си и кимна отново на агента.

— А сега, да потърсим нещо за хапване.

Той пъхна ръка под мишницата на Ксандър и го поведе към подземния лабиринт. Пет минути по-късно те стояха пред един италиански ресторант с надпис, изгубен сред силно стилизираните букви, наподобяващи седемте хълма на Рим.

— Винаги гледам да хапна тук, когато имам някоя свободна секунда. Приготвят отлично маникоти. Няма да намериш друго място, където да готвят така добре извън Рим. — Старият Ферик се бе завърнал с характерния си прецизен английски, донякъде смекчен от една изненадваща останка от радушното му италианско второ Аз. Той прекрачи с бодра стъпка през стъклената врата и влезе в празната зала. След като огледа три напълно приемливи маси, той си избра четвърта покрай дългата стена, като захвърли чантата си на пода със сядането. Ксандър се присъедини към него, докато през това време управителят на салона поставяше на масата менюто, преди да се върне на мястото си до вратата. Високите до тавана огледала придаваха на слабия му приятел солидна закръгленост, като добре разположените лампи и свещници допълваха илюзията. Ферик се гледаше в огледалата как къса хляба на хиляди късчета.

— Изпълнението си го биваше. — Ксандър положи лакти върху масата; не чувстваше особено добре гърба си върху изправената облегалка на стола.

— Вие също не бяхте зле. — Изражението на Ферик излъчваше неприкрито самодоволство от собствената си храброст. — Един недисциплиниран италианец. Всяка седмица се сблъсква с прекалено много италианци, за да запомни двама от тях.

— Но вие изпитвахте удоволствие.

— Естествено. Затова и мога да бъда толкова убедителен. — Пристигна сервитьорът, взе поръчката за две маникоти и бутилка домашно червено вино и изчезна почти така мигновено, както се бе и появил. — А най-голямо наслаждение изпитах от изражението върху лицето ви докторе, когато ви поисках паспортите.

Сервитьорът се върна с една гарафа. Ферик запази нехарактерното си оживление с повдигнати вежди в очакване германски сервитьор да му сервира италианско вино. Двамата с Ксандър бяха приятно изненадани от богатия букет, който остана по небцата им.

— Впечатляващо — кимна Ксандър. — Отличен вкус.

— Да. Така е.

— „По средата на лова намираме местенце да заредим с гориво — добра хапка, чудно вино“ — цитира ученият. — Урок — пред какво сме изправени?

— Ако така гледате на нещата, така е. Всичко това може да ни е от голяма полза. — Ферик отпи дълга глътка от виното. — Все пак, специално в този момент, нещата са далеч по-прости. Имаме на разположение двайсет и шест минути, преди да потеглим, а аз съм гладен. Тук приготвят храната за рекордно време.

Точността в отговора беше в повече дори и по стандартите на Ферик.

— Двайсет и шест ли? — попита Ксандър. — Че какво значение има това време?

— Влакът за Гьотинген тръгва в седем и двайсет и седем. — Храната пристигна. Ферик започна бързо да залива парчетата сирене с почти скритите туби кетчуп. Спря, когато зърна изражението на Ксандър. — Вие не мислихте, че ние наистина ще използваме колата, нали? Това е най-лесната за проследяване част. — Ксандър не отговори и Ферик продължи: — Ако те не са били чак толкова умни, тогава ние просто сме загубили петнадесетина минути. От друга страна, ако те се окажат по-умни, отколкото предполагам, те ще открият кой е наел фиатчето. Те ви откриха в библиотеката в Лондон; защо и тук да нямат същия късмет? — Ферик заби със замах вилицата в маникотито и продължи да говори с пълна уста: — Което ни изправя пред един въпрос, който не спира да ме тревожи от сутринта. — Ферик изтри соса от брадичката си. — Как са разбрали къде отивате?

Въпросът свари Ксандър съвсем неподготвен. Въпросът как го бе открил Айзенрайх в Лондон, изглеждаше само малко по-маловажен от факта, че бяха успели да го открият. И ръкописът.

— Нямам представа. Предполагам…

— Има само две възможности. Или Айзенрайх разполага с големи ресурси, с които да проследява всеки, който пожелае — което е малко вероятно, като се има предвид очевидната им неспособност да ви държат под око, или… — Той посегна към чашата си — … вие не сте били толкова внимателен, колкото си мислите, че сте били. — Той вдигна поглед, за да види реакцията на Ксандър.

Младият учен седеше неподвижен с паста, застинала върху вилицата между чинията и устата му. Без да е сигурен дали току-що е бил обвинен в глупост, или в нещо още по-лошо, Ксандър не можеше да намери думи.

Ферик реши да му спести по-нататъшното унижение.

— Не мисля, че сте си давали сметка как е било възможно да се случи това, но не е зле да се замислите над дните си след Флоренция. Може би Милано.

— Милано? — Спомените от последната седмица запрепускаха в съзнанието на Ксандър. — Нямах представа и за Лондон, докато не прочетох записките на Карло. А аз ги открих едва във Флоренция. А за колекцията на Данцхофер нищо не мога…

— Добре — прекъсна го Ферик, който виждаше увеличаващата се загриженост у партньора си. — Тогава оставяме на мира Милано.

— А до срещата ми с вас аз пътувах с моя си паспорт. Не е голяма философия да проследят човек.

— Правилно. Но защо се появиха в библиотеката? Това определено не го пише в паспорта ви. Защо не се появиха в Британския музей, Кеймбридж или което и да е друго място? Защо точно в Лондон и защо точно в онази библиотека?

— Ами… едва ли е било толкова трудно да се открие, че съм свършил основната част от работата си в библиотеката преди четири години.

— Но къде е логиката във всичко това? — Ферик отново поклати глава и атакува купчината кетчуп. — Чиста случайност. Фактът, че преди четири години сте работили в библиотеката, няма никаква връзка с ръкописа сега.

— Не е ли било възможно да поставят някой да чака около Института?

— С каква цел? А дори и да е било така, вие самият казахте, че плешивият мъж бил страшно изненадан, когато за малко не сте се блъснали в него. Нали така?

Ксандър се замисли.

— Той изглеждаше… шокиран. Но може и да греша, не съм сигурен. Аз бягах от вас; току-що бях открил ръкописа…

— Всичко това е вярно. Но променя ли това с нещо изражението върху лицето на мъжа?

Ксандър бавно поклати глава.

— Не. Той наистина беше изненадан.

— Точно така. И от описанието, дадено ми от госпожица Трент, аз го забелязах още преди сблъсъка ви с него. Става явно, че той е бил там заради ръкописа, а не заради вас. — Ферик кимна и отчупи къс хляб. — Не. Трябва да има още нещо или някой, който е бил наясно къде може да се намира ръкописът. Някой, с достъп до бележките на Пескаторе и с възможност да изпрати нашия плешив приятел в Лондон, без значение на вашето присъствие там — минало или настояще.

— Още някой ли? — Ксандър беше в пълно недоумение. — Само двама души знаехме за онези бележки — аз и Сара.

— И… — Ферик направи пауза с очи, втренчени върху Ксандър, — човекът, на когото сте изпратили копието в Ню Йорк.

Нещо сякаш стисна в менгеме врата на Ксандър.

— Това е различно — запротестира той, спомняйки си колко време му бе отнело да убеди Сара, че трябва да изпрати копие от бележките на госпожа Хубер. — Копието замина за Ню Йорк в деня, в който излетях за Лондон. Няма никакъв начин то да е стигнало на следващия ден. А дори и да е стигнало, мога да ви уверя, че въпросната личност е напълно доверен човек.

— Сигурен ли сте в това?

— Да. — В гласа на Ксандър се бе появила стържеща нотка. — Абсолютно.

— Оставете на мен да решавам кое…

— Казах не.

Чифт очи, които Ферик не беше виждал до този момент, се забиха в неговите над масата без всякаква топлина, без никакво съмнение, без дори и следа от несигурността, която човек би очаквал от един учен. Само вътрешно убеждение, примесено със следа от гняв. Ферик трябваше да признае пред себе си, че новият му партньор имаше данни.

— Питам само, защото това е вероятност, която не бива да се отхвърля.

— А аз ви отговарям, защото знам, че не е. Ферик кимна, доволен от отговора.

— Добре. — Той отпи от виното. — Значи остава само една възможност. Пескаторе.

— Какво? — Предположението беше повече от налудничаво. — Карло?

Ферик извади плик от джоба си и го постави върху масата.

— Има четирима души, които са имали достъп до бележките. Вашата приятелка в Ню Йорк, която, както вие казахте, не би могла да ги получи навреме, за да ги размаха на някое събрание в института, вие и госпожица Трент, които сте извън всякакво подозрение. И остава само Пескаторе.

— Но това е невъзможно. Карло е…

Ферик му плъзна плика по масата.

— Намерих го у нашия плешив приятел в института. Очевидно професорът не е бил толкова потаен, както си мислите. Това е бележка, която дава с подробности местонахождението на колекцията на Данцхофер. Без съмнение почеркът ви е познат, нали? Както и подписът.

Ксандър се загледа в ръкописния текст. Пескаторе. Не можеше да откъсне очите си от страницата; нямаше съмнение — беше почеркът на Карло.

— Остава ни само да се надяваме синьор Пескаторе да не е толкова запознат с адреса на вашия приятел Ганц.

Ню Орлиънс, 4 март, 15,31 ч.

Краката му горяха, а имаше и чувството, че ръцете му всеки момент ще се отскубнат от раменете. Няколко пъти през изминалите четири часа се бе отпускал във водата, оставайки се на течението да го носи дотогава, докато му позволеше запасът от въздух в дробовете — малки мигове на отдих, — преди да се добере до пристана. Само веднъж и бе позволил да се отдалечи прекалено, когато внезапното осъзнаване, че губи съзнание, го бе накарало да размаха диво ръце и крака. При тези резки движения за малко да загуби радиодетонатора от кръста си. Неуспехът му да закачи четири от експлозивите беше достатъчно лошо нещо. Изгубването на детонатора обаче щеше да сложи кръст на цялата му работа.

Беше готов да изплава още преди половин час, но пристигането на един малък танкер и последвалото разтоварване бяха направили бягството невъзможно. След като шумът и на последните камиони отзвуча към далечния край на пристанището, войникът на Айзенрайх бавно се отдалечи от убежището си и се прилепи към края на пристана. Заплува към Мисисипи. Добра се до края на бетонната стена, гмурна се дълбоко, като използва плавниците си, за да се отдалечи колкото е възможно повече от светлината над главата си. Минута по-късно той изплува на повърхността на стотина метра от пристана.

Вълнението беше много силно.

Той се люшка в продължение на половин минута, в опит да събере сили за повторно гмуркане, когато дочу шум на двигател на не повече от двадесетина метра. Обичайната обиколка на крайбрежния патрул. Съдбата определено не беше благосклонна към него.

Той се гмурна. Краката и ръцете му бясно заработиха срещу течението; пристанът отново оставаше последният му шанс. Но силите му вече го напускаха, крайниците му сякаш бяха налети с олово. Той се отпусна и водата го изнесе на повърхността. Слънцето немилостиво заби лъчите си в очите му.

Той знаеше какво биха очаквали да извадят от водата: уплашен и благодарен за спасението си гмуркач. Аквалангът и детонаторът обаче бързо щяха да променят представата. И щяха да повдигнат въпроси, въпроси, на които той не можеше да си позволи да отговори.

Винаги трябва да има място за саможертва.

Думите пробягаха през главата му, докато бавно се отпускаше във водата. Издърпа детонатора от пояса си и въведе кода.

Не изпита нищо, когато водата около него изригна в пламъци.

Куп звезди намигваха през облачното покривало. Пулсиращи проблясъци от светлина блещукаха сред хълмистата равнина на германската провинция. Звуците от късен гуляй се разливаха по улицата, когато Ксандър и Ферик потеглиха с уморена походка. Шлосплатц, едновремешната обител на Волфенбютел, се врязваше в мъглата точно пред тях и караше не по-малко известната Цойгхаус да изглежда джудже. Цойгхаус беше триетажен блок от камък и дърво, който хвърляше зловеща сянка и изглеждаше съвсем неподходящ за една от най-големите библиотеки в Европа. Неговият съперник, по-елегантната Херцог-Август Библиотек, стърчеше от другата страна на тесния, покрит с паваж, площад, като предлагаше далеч по-достолепен профил. Ксандър обаче си спомни, че истинските книги се намираха в Цойгхаус, където бе прекарал по-голямата част от онова лято преди шест години.

Именно там, в Лезунгцимер, в залата с редките книги на третия етаж, той се бе запознал за първи път с Ганц — висок, ъгловат мъж, с кожа, която едва стигаше да покрие безкрайните му ръце и крака. Ксандър никога не забрави онзи пръв поглед, чифт леденостудени сини очи, които се взираха над рамото му, докато той бе прелиствал един ръкопис, усмивката, пропълзяла по лицето на по-възрастния мъж, докато бе примамвал Ксандър към малката закусвалня на по-долния етаж, като през цялото време бе описвал отдавна починалия си колега, който последен реставрирал книгата, нуждаеща се отново от ремонт. Ксандър го бе слушал в продължение на часове, с по няколко чашки силно кафе в ръце, докато Ганц бе споделял с прекалени подробности някои от по-извънредните открития през продължителната си кариера. Оживлението, отеквало в гласа на мъжа, бе напомнило на Ксандър за някой, който познаваше прекалено добре. Това беше едно съвършено попадение още от самото начало.

След това двамата бяха продължили да се срещат най-вече вечер, с никаква друга причина освен да добавят по една необходима мазка към своите доста богати биографии, по някоя бира или паста, а веднъж, по прищявка, и един дълъг уикенд в Берлин — първото посещение на Ганц след войната. Подобно на много хора, той бе стоял надалеч, нежелаещ да коригира спомена си за глада от детските години. Цяла седмица Ксандър го бе ръчкал с довода, че градът отново е цял, и накрая съпротивата на Ганц бе сломена. Бяха прекарали три славни дни в Берлин. Подаръкът на едно старо издание на „Принца“ на Макиавели беше неговият начин да му благодари.

Двамата бяха продължили дружбата си след завръщането си във Волфенбютел; само веднъж темата на разговора се бе отдалечила от книгите. По някакъв повод Ксандър бе поканил Ганц в стаята си в пансиона „Хайнрих Тюбинг“, където собственикът бе приготвил кралско угощение за изключително високите си гости.

— Двама такива учени мъже — бе казал Тюбинг — са голяма почит за дома ми.

И сега, шест години по-късно, хер Тюбинг отново се показа изключителен хотелиер. След като бе разпознал гласа на Ксандър, дори и при тази ужасна връзка от Гьотинген, хотелиерът направо се бе разтопил. Не, няма да има абсолютно никакъв проблем да настани хер професора в неговата стая. И неговия гостенин, също? Абсолютно никакъв проблем. Беше трудно да не се забележи ентусиазма. Ще отседне ли за по-продължителен период? Няколко разменени реплики с фрау Тюбинг (жена, която Ксандър в действителност не бе успял да зърне нито веднъж през първоначалния му тримесечен престой) и всичко бе уредено.

С чанти в ръце те се насочиха към красив мост. Минаха покрай редица от магазини с изгасени светлини. Завиха надясно и навлязоха в Юргенщрасе, където се намираше пансионът на Хайнрих Тюбинг — два етажа, с може би десетина стаи за гости на втория етаж, стая за закуска и всекидневна на първия етаж — всички забулени в здрач. Ксандър погледна Часовника си. Единайсет без десет, малко късно по стандартите на Волфенбютел, но хер Тюбинг бе настоял да посрещне лично гостите си. Спазвайки обещанието си, на втория етаж светна лампа точно преди Ксандър да почука. Секунди по-късно входната врата се отвори, откривайки високата фигура на хер Тюбинг. Той беше по халат и чехли, а очите му се мъчеха да се адаптират в тъмнината.

— Задържахме ви будни — извини се Ксандър. — Нямахме представа, че влакът ще закъснее толкова.

Възрастният мъж поклати енергично глава.

— Ами, тези влакове са си винаги същите. Viertel vor elf^[2] Промпт. Държа лампите изгасени заради икономии с тока. Моля. — Той посочи на гостите си към фоайето. — Дал съм ви предишната ви стая. Беше я заела млада жена от Бремен, но се оказа достатъчно мила да се изнесе в друга стая.

— Не е имало нужда…

— За доктор професора винаги има нужда. Тя е само един приватдоцент.

Ксандър се усмихна и последва домакина си по тесните стъпала. Ферик ги следваше по петите. Той бе забравил колко стриктно спазваха германците разликите в академичната йерархия. Доктор-професорът, като най-главен сред главните, а тя само един приватдоцент. Доколкото на Ксандър му беше известно, жената беше петдесетгодишна, далеч по-изтъкната от него и по всяка вероятност сама бе настояла да се изнесе. Това беше култура, която той никога нямаше да проумее. На горната площадка завиха наляво и стигнаха до ъгловата стая. Хер Тюбинг отключи вратата и подаде ключа на Ксандър. После бръкна в джоба си за резервния ключ за Ферик, като се поколеба, преди да му го подаде.

— Да, изрече бързо Ксандър, — това е…

— Синьор Каприни. — Ферик си закачи усмивката от бюрото за автомобили под наем, с леко наклонена глава, извита леко надясно, докато протягаше ръката си. Твърдият немски изговор чудодейно бе изчезнал от гърлото му. — Помагам на доктор Джаспърс в изследвания за вашите великолепни библиотеки. Надявам се това да е удобство. — Той направи пауза. — A, Entschuldigung^[3]. Неудобство.

Германецът рязко кимна и пусна ключа в ръката на Ферик.

— Никога няма неудобство, когато става въпрос за доктор-професора. Вярвам, че ще останете доволни от стаята.

— Belissima^[4] — отвърна Ферик и прекрачи прага. Излезе след секунди, за да внесе багажа и на Ксандър. Тюбинг отново се поклони, обяви, че закуската е точно в седем и половина, и тръгна към спалнята си с гръб, изпънат като струна, докато изчезне зад ъгъла. Ксандър се усмихна и прекрачи прага.

Стаята беше точно както си я спомняше. Същите сини хавлии, същото дебело бяло одеяло и възглавници на всяко легло, дори и същата марка сапун в умивалника. Ксандър си спомни, че по онова време бе преместил малкото бюро до прозореца — той обичаше естествената светлина, — като го бе върнал на обичайното му място, преди да напусне. За негова изненада, бюрото отново се намираше до прозореца, още едно свидетелство за вниманието на Тюбинг. Междувременно Ферик бе приседнал на перваза, като се взираше през една цепнатина на завесата към малкия двор с няколко храсти и наченки на дървета. Сиянието на една улична лампа осветяваше посипания с чакъл край на задънена улица, където бяха паркирани две коли. Ферик пусна завесата на мястото й; тънката материя не беше преграда за светлината отвън.

— Ако си спомням правилно, тук осветлението гасне в три часа — каза Ксандър.

Ферик кимна и помести чантата си върху едното от двете легла. Като се изключеше минималната размяна на няколко реплики с Тюбинг, той не бе проронил буквално и дума след прехвърлянето им в Гьотинген, с поглед по-загрижен от всякога. Той се бе видял принуден да подхвърли няколко коментара за слабата точност на германските железници, но бе дал далеч по-малко обяснения относно някои от директивите си: Ксандър да направи резервация в пансиона, да спомене точния им час на пристигане, да спомене думата „колега“, който ще го съпровожда, и да не пита хер Тюбинг дали скоро не е имало някакви разпитвания за младия доктор-професор. Ако хората на Айзенрайх се бяха добрали до Волфенбютел — вероятност, която с всяка изминала минута изглеждаше все по-мъглява, — първата им спирка несъмнено щеше да бъде неговата стара квартира на Юргенщрасе, номер дванайсет. Или може би втората. Ганц живееше само на пет минути път от централния пазар. Те можеха лесно да преровят материалите на Ганц, да намерят ръкописа и просто да изчакат на гарата, за да си спестят няколко проблема. Фактът, че двамата с Ферик бяха пристигнали без произшествия, само слабо успокояваше Ксандър.

Той се просна върху леглото и загледа партньора си, който изваждаше чифт тъмни панталони, пуловер и черна шапка от чантата си. Ксандър намести възглавницата си.

— Трябва да ви кажа, че донякъде се чувствам успокоен, като гледам как безпрепятствено се добрахме до града.

— Недейте — отвърна Ферик. — Айзенрайх не би предприел нищо до този момент по простата причина, че ние направихме идването си тук достояние на всеки, който би се заинтересувал. — Той грижливо подреди обувките си до таблата на леглото. — Те са неизвестната величина тук, не вие. Те трябва да проявяват внимание. — Той извади втори чифт панталони, пуловер с висока яка и още една шапка от сака си и ги подхвърли към Ксандър. — Облечете ги. — Ферик се изправи и премести портфейла и паспортите в джобовете си. После седна зад бюрото, извади лист хартия започна да пише.

— Какво правите? — Ксандър изпълняваше заповедите и се преобличаше. Спря, както си беше със съблечена риза и ръце, заети с връзките на обущата.

— Бележка за хер Тюбинг. Вашите извинения, задето не можете да се възползвате от гостоприемството му. Ще си поотдъхнем няколко часа и после отново на път. Ако тази вечер по-късно се случи нещо, думата авария ще има подходящия ефект, още повече, ако бележката е с моя почерк като ваш асистент. Ще оставя и сто марки.

— Това е два пъти повече от наема за един ден за тази стая.

— Нека не забравяме, че вие сте щедър човек, хер доктор-професор.

Сара накара пилота да я откара до Темпстън; Алисън беше прекалено ценна, за да я оставя на открито. В края на краищата тя можеше да свърже хората на Айзенрайх, без значение дали го осъзнаваше, или не. А и, разбира се, Вотапек би потърсил отговор за присъствието на касетата у нея. Сара беше наясно, че трябва да се придвижва максимално бързо. Намери безопасна квартира за Алисън, зареди я с храна за цяла седмица и й остави пистолет — предпазна мярка. Алисън го взе, без да продума.

Гледайки оръжието в ръката на Алисън, Сара изведнъж се почувства странно дистанцирана, осъзнавайки, че бе преживявала същия този момент преди, без никакъв избор, освен този да продължава напред. „Ти ще се върнеш.“ „Да.“ „Ти ще се върнеш за мен.“, „Да.“ Алисън трябваше да бъде опазена от Тайг и Седжуик; Сара трябваше да се изправи срещу тях, да подрони решимостта им така, както бе подронила тази на Вотапек. Да намери път до леговището на Айзенрайх и да го унищожи. Знаеше, че това е единственият начин да запази Алисън жива.

Единственият начин да спаси Ксандър.

Шест часа по-късно Сара беше вече в Сан Франсиско на площад „Жирардели“; мислите й обаче бяха на шест хиляди мили по-далеч. Тя телефонира на уговорения номер за съобщението на Ферик. Те се намираха в Германия, само с част от ръкописа. Той не е обстоен. Още по-окуражаващо беше неговото кратко резюме за частта, която бяха открили. Той потвърждаваше всичко, до което тя бе стигнала по свой начин — изолацията, табуто върху контакта. И четвъртия човек. Но последните му думи бяха онези, които я накараха да се усмихне.

„Докторът се справя добре. Всъщност аз вече започвам да го харесвам.“

Неприсъщо за него признание, но тя го разбра отлично.

Мигът, в който пусна слушалката и излезе от кабината, Сара веднага улови с поглед мъжа, който я следеше. Първата й мисъл беше, да не е човек от Министерството на правосъдието, но той не отговаряше на профила.

Трябваше да разбере. Тя бавно започна да се разтваря в тълпата, като постепенно забавяше ход, за да го подмами. Звуците от стъпките му постепенно взеха да приближават и в един момент, в който почти се бяха изравнили с нейните, Сара мигновено се изви; в следващия миг торсът й се сблъска с неговия, а краката и ръцете й се раздвижиха със светкавична бързина. Преди още той да реагира, ръката й се заби в кръста му с хватка като менгеме. Той изстена, когато тя го бутна напред.

— Вие изглежда проявявате интерес към мен — изрече с равен глас тя. — Само че не е много деликатен, както изглежда.

— Изобщо не сме имали намерение да бъде деликатен — отговори той с още по-напрегнат глас, когато тя заби още по-дълбоко пръсти в месата му. — Аз съм от Комитета.

Пет минути по-късно двамата седяха в един кафе-бар с две чаши кафе на масичката.

— Човекът от Комитета има ли име? — попита тя.

— Стайн. Боб Стайн. — Той се усмихна непохватно, обвил с дебелите си пръсти чашата с кафе. — Не знаех всъщност как да се приближа към вас.

— Ето ме.

— Да. — Той извади лъжичката от чашата, облиза каймана и се прокашля. — Аз съм от Комитета…

— Това вече го разбрахме.

— Да. Всъщност това има връзка с вашето… разследване.

— Спокойно, не бързайте, Боб.

— Донесъл съм няколко папки с мен.

Сара го загледа, докато той отпиваше от кафето си.

— Комитетът няма такава политика. — Стайн не отговори. — Тогава защо ви изпрати Причард? Внезапни разкаяния на съвестта ли са го споходили?

— Никой от Комитета не знае, че съм тук.

— Това е доста смело от ваша страна, не мислите ли, Боб? Малко излиза извън рамките на допустимо поведение.

Той вдигна поглед към нея, несигурността му сякаш в миг се бе изпарила.

— Извън рамките на допустимото поведение е да се запраща на мисия пенсиониран оперативен работник. Но ние се отклонихме малко от темата, не мислите ли?

— Да, поотклонихме се — усмихна се тя.

— Вижте. — Стайн продължи вече с шепот. — Изгубихме и двама ви във Флоренция. Няма да ви питам къде е добрият доктор, защото не това е причината да съм тук. Вие се появявате един ден по-късно с вашия паспорт, което аз приемам като покана за среща: ето ме, елате ме открийте. Ако съм ви разбрал погрешно, кажете ми го и аз ще бъда щастлив да се прибера на бюрото си, да забравя за всичко станало и се надявам, че не съм допуснал някаква ужасна грешка. Иначе си мисля, че дойдох тук, за да ви предложа помощ.

Сара отново се усмихна.

— Ами тогава, предполагам, че би трябвало да я приема, нали, Боб?

Мастилено-черното небе бе започнало да посивява, когато двамата излязоха на Юрген щрасе. Бяха внимателни, когато слизаха по стълбището, още по-внимателни на входната врата и в момента напредваха със същата предпазливост по улицата, която отвеждаше към центъра на града. Един стоически светофар охраняваше единственото голямо кръстовище, с кехлибарена светлина на път. който продължаваше безброй безлюдни мили. Покоят на нощта, идеален за намеренията им, само усилваше тревогата на Ксандър. Бяха сами и се промъкваха през потъналия в сън град. Ксандър притискаше силно към тялото си закачената на рамото чанта. Ферик ускори крачка и след малко под високата яка на пуловера на Ксандър потта започна да се стича.

Подминаха двореца и библиотеките и стигнаха до пазарния център, който — както в повечето германски градове — представляваше алея за пешеходци, оградена от двете си страни с магазини и магазинчета — богато орнаментирани блокове от цимент и стъкло, втренчени заплашително в покривите на по-старите дървени сгради. Ксандър водеше покрай широкия покрит с калдъръм площад с няколко артерии, кръстосващи главната улица в един безкраен лабиринт на живота в малките провинциални градчета. Само звукът от гумените им подметки в контрапункт един с друг отекваха глухо в нощния покой. В края на улицата постоянно включеният на зелено светофар хвърляше жълтеникав отблясък върху улицата. Къщата на Ганц, на двадесетина метра по-надолу, беше потънала в дълбока сянка.

Ксандър спря и кимна към малката двуетажна къща. От мястото, където стояха, се виждаха храсти по периферията на ливадата пред къщата. С приближаването изпъкнаха някои подробности от къщата, включително и внезапната поява в мрака на кола — съдейки по профила, някакъв стар сааб, истинско чудовище, застанала на стража до ръба на бордюра. Двамата нагазиха ливадата, тревата захруска под обувките им, правейки ги беззащитни сред това открито пространство. След минута двамата стояха на второто стъпало на предната веранда; потта под яката на Ксандър се бе превърнала в малко ручейче, а дъхът излизаше от устата му накъсан и хриплив не толкова от физическото усилие, колкото от напрежението. Ксандър внимателно почука с кокалчетата на пръстите си върху дебелата дървена врата, като бързо отдръпна ръка, за да се вслуша в шумовете отвътре. Нищо. Повтори опита, този път с по-голяма настойчивост, а сърцето му подскачаше с всяко потропване. Ферик вече се бе преместил пред един от прозорците, а облечената му в ръкавица ръка обхождаше дървената дограма с очи, притворени в концентрация. След минута той изви глава към Ксандър и устните беззвучно произнесоха „алармена инсталация“. В следващия момент измъкна една малка метална пластина от джоба си, пъхна я в пролуката между прозореца и дограмата, напипа ключалката и прибра пластината в джоба си. Повдигна прозореца нагоре и се заслуша; останал доволен, той повдигна още прозореца и кимна към Ксандър да го последва. Епизодът бе отнел не повече от две минути.

Двамата мъже извадиха фенерчета от джобовете си и започнаха да изследват стаята. Кухнята на Ганц, видяна под тънките лъчи на фенерчетата им, се оказа в далеч по-лошо състояние от която и да е книга, която му се е налагало да реставрира: повърхността на масата бе обгоряла от безброй угарки, боята върху шкафовете се бе набръчкала и висеше на парцали, а въздухът бе напоен с миризма на сирене. Ксандър си спомни, че Ганц беше вдовец някъде от двадесетина години, без да овладее навиците на прилежен домакин. Ферик спокойно мина през стаята към въртящата се врата, чиито древни панти бяха на косъм да изскърцат, но се смилиха над гостите, които преминаха в един тесен коридор. Продължиха към стълбището, като предпазливо плъзгаха лъчите от фенерчетата си само по пода. Ксандър потупа Ферик по рамото и му посочи към втория етаж. Кабинетът. Поне това си спомняше. Ако Ганц държеше ръкописа, той трябваше да се намира в тази стая, до спалнята.

Като прескачаха по две стъпала наведнъж, те се озоваха на. горната площадка. Само съскането на радиатор пригласяше на приглушените им стъпки. Няколко врати стояха отворени. Ксандър успя да различи купища книги и хартии в стаите — складови помещения за човека, който винаги се бе гордял с неспособността си да изхвърля каквото и да е на боклука. Двете врати в дъното на коридора все пак оставаха затворени; съскането нарастваше с приближаването им. Ферик притисна ухо близо до първата врата, като вдигна предупредително ръка на Ксандър да отстъпи назад. Секунда по-късно той отвори вратата, без да се чуе звук от дръжката или пантите. Ксандър с изненада установи, че наблюдава спокойно как Ферик изчезва в стаята, миг преди лъч светлина да се отрази в края на някакво огледало. Но дори и в този момент Ксандър остана спокоен.

Ферик моментално излезе от стаята.

— Не е тук.

Гласът му беше полушепот, но внезапният звук накара сърцето на Ксандър да подскочи; преждевременното му спокойствие изчезна като издухано.

— Това е спалнята му — обясни Ферик. — Леглото е оправено, не е спано в него. Извадихме късмет. Отишъл е някъде тази вечер.

Ксандър си пое дълбоко дъх и пристъпи назад, докато Ферик се обръщаше към последната врата в коридора. Той се справи и с нейната брава и панти, но този път нямаше толкова късмет, защото вратата леко изскърца. Пръстите на Ксандър конвулсивно се стегнаха върху фенерчето. Той последва Ферик в стаята и видя една лампа с абажур, единственият оцелял спомен от последното му посещение. По някакъв странен начин този факт го успокои. Ферик тръгна към бюрото, а Ксандър се обърна да затвори вратата.

В лицето му блесна лъч на фенерче и чифт леденостудени сини очи над него, а по-надолу се виждаха очертанията на револвер.

Бележки

[1] Готови ли сме? (нем.) — Б.ред. ↑

[2] 22,45 часа. — Б.ред. ↑

[3] Извинявайте. — Б.ред. ↑

[4] Чудесна (итал.). — Б.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джонатан Раб Теория на хаоса (6)

Метаданни

Данни

Теория на хаоса

Информация

История

Сваляне / Връзки

5

Джонатан Раб
Теория на хаоса (6)