Джеймс Олдридж
Да яздиш диво пони (17)

XVII.

Навярно на татко не му идваше на ум, че правосъдието в този ден зависеше от капризите на един кон. Той не желаеше да коментира повече делото. А по време на вечеря ни забрани отсега нататък да говорим за него. Но Том и Джийни заспориха разпалено дали понито било едно и също или не (Том не беше съгласен, че Таф и Бо са едно и също пони) и татко удари с длан по масата.

— Хайде стига! Всичко приключи. Решението е окончателно. Няма какво да говорим повече. Вкъщи не желая да се споменава за това!

Но извън къщи ние непрекъснато търсехме отговор на неразрешените въпроси. Искахме всичко да си изясним. Ето защо двамата с Том разсъждавахме през целия път към фермата на Пири, накъдето се запътихме на другия ден, събота.

— Таф сигурно е преплувал реката и се е присъединил към дивото стадо — казах аз. — Изплашил се е от игуана и е паднал в реката. И тя го е отнесла надолу, към срещуположния бряг. Това е то! Том изобщо не беше съгласен с мен.

— Те не са едно и също пони — повтаряше той. — Не може да бъде. Ако са едно и също, Бо нямаше да бъде диво пони, когато са го уловили!

— Ами нали Таф се е върнал в стадото — възразих аз. — Животните бързо се променят и стават отново диви. Особено пък Таф. Скоти така се отнасяше с него, че той си беше по начало полудив…

Не можехме да си отговорим на цял куп загадки. Том каза, че Таф бил привикнал към хората. Тогава ако той е Бо, защо им е било така трудно да го обяздят?

— Но те искаха да го впрегнат в двуколка — казах аз. — А Таф никога не е бил впряган в двуколка.

— Добре де — настояваше на своето Том, — а какво, ако някой се метне на гърба на Бо? Ако беше Таф, нямаше да е толкова буен.

— Но на неговия гръб никой не се е мятал! Никой никога не се е опитвал да го язди. Джоузи не би позволила.

— Ами копитата му — нито гвоздеи, нито подкови…

Отговорих му, че Скоти никога не беше подковавал Таф, а и Джоузи също никога не беше подковавала Бо, тъй като Бо се движеше само по мека земя, за която е по-удобно да бъде неподкован.

— Никога не са подковавали Бо. Забелязах го, като го доведоха на селскостопанската изложба.

— Ако това пони е едно и също — заключи Том. — Скоти е преплувал реката и си го е взел обратно.

— Ама разбира се — съгласих се аз. — Татко затова не иска да разговаряме за делото. Има факти, които адвокатите просто не искат да знаят.

Бяхме синове на адвокат, цялата ни къща разбираше от право, но Том изпитваше странно уважение и вяра към абсолютното право и правосъдие — за разлика от мен… Повърхностното ми класическо образование ме караше да откривам превратностите на съдбата, необяснимите чудатости, неочакваните трудности и преди всичко човешката сложност. Така че аз не вярвах в абсолютното правосъдие. Като всичко друго и правосъдието е човешко, а не абсолютно.

— Не знам. Направо не знам — каза Том, грижливо пазейки абсолютизма си. Преди седмица той се радваше, че Скоти е преплувал реката и си е взел обратно понито. А сега, като видя колко нещастна беше Джоузи Еър, съвсем не му се искаше понито да е едно и също.

— А какво ли ще прави сега тя, как мислиш? — попита ме той.

— Не знам. Ще си вземе друго пони…

— Но то няма да е същото — рече Том.

Ето за това мислеха и всички, които бяха наблюдавали драмата на стадиона.

Подтичвахме по пътя в този прекрасен есенен ден и разнищвахме надълго и нашироко въпросния проблем, без да можем да стигнем до каквото и да е заключение. Освен че Скоти отново притежаваше Таф. И това беше единственият неопровержим факт.

Заварихме Скоти и мистър Пири да издигат стабилен заслон за Таф — ограждаха го с ръждясала тел и стари траверси. Истинска малка крепост, която, ако се съдеше по изражението на Ангъс Пири, бе и крепост срещу Дормън Уокър — да не му скимне отново да си вземе Таф.

— Добър ден, мистър Пири — каза Том. — Да ви помогнем ли?

— Може — отвърна Ангъс Пири. — Поработете, щом ви се иска, а аз ще свърша нещо по-полезно. Изкопайте дупките и сложете вътре стълбовете. После аз ще опъна телта.

Ангъс Пири заби лоста в твърдата земя, взе една голяма торба с тор, метна я на мършавия си гръб и пое, залитайки, през сухата поляна. Ние го проследихме с погледи, а Скоти не сваляше очите си от нас, сякаш бяхме дошли да го предупредим за застрашаваща го опасност. Таф стоеше в ъгъла на стария заслон и гледаше над главите ни (вбесяващ навик) така, както често правят конете.

— Какво има? — попита Скоти.

— Нищо — отговорих аз. — Минаваме да видим как си…

— Всичко е наред. Да не би да са решили да дойдат за Таф? — подозрително попита той. — Това ли искате да ми кажете?

— Откъде накъде?! — казах аз. — Всичко е решено. А Таф си е твой, Скоти. Всички вече го знаят.

— Да, докато не им дойде нещо друго на ум… — враждебно заяви Скоти. Явно, че му беше нужно доста време, за да възвърне доверието си към града и да възстанови старите си отношения с него.

— В понеделник с Таф ли ще дойдеш на училище? — попита Том.

— Не, няма да рискувам.

— Никой няма да ти го пипне, Скоти — казах аз. — Поне сега!

— Ти откъде знаеш?

Мисис Пири надникна от прозореца и извика:

— Здравей, Том! Здравей, Кит! Как е майка ви?

— Благодаря, добре, мисис Пири — отговорих аз.

— Искате ли по една цитронада?

Цитронада… Че откъде ли имаше лимони?! Вероятно съседите им градинари, любезните и услужливи китайци, им бяха дали торбичка с лимони.

— Благодаря, мисис Пири — веднага отговорих аз. Явно, че мисис Пири се отплащаше за помощта на татко.

Започнахме да копаем най-усърдно дупките, а мисис Пири донесе две големи чаши с цитронада — за мен и Том, и една кафяна чашка за Скоти. Очаквах, че ще е без захар, но мисис Пири щедро бе сипала по лъжичка от драгоценната си захар. Прекрасно питие в горещия есенен ден!

— Ще ви дам да занесете нещо на майка си — каза тя. — Няколко питки. Да не забравите да ги вземете, като си тръгнете!

Мисис Пири беше много дребничка, но всеки път, когато я виждах, ми се струваше още по-смалена. Роклята й беше много странна — в нея тя приличаше на слаба кукла с уморено тяло. Имах чувството, че я е ушила от карирана покривка. Въпреки всичко тя беше почти хубава и приличаше на стеснителна шотландска девойка, макар тези неплодородни земи да я бяха състарили и съсипали.

— Няма да ги забравим — казах аз.

Тя постоя и ни погледа как копаем. Навярно беше доволна, че Скоти е с приятелите си (представих си какво е изживявала при всяко изчезване на Скоти и усамотяването му в саваните отвъд реката).

Все още копаехме ужасно твърдата солена земя, когато дочухме шум от камион. Спряхме да копаем и погледнахме към неравния коларски път, който свързваше фермата с асфалтовото шосе на мили оттук. Беше товарен пикап за коне. Пикапът подскачаше, тъй като пътят беше целият в ями, бразди, дупки и вдлъбнатини. Ако валеше, пикапът нямаше да може да се придвижи и метър в калта.

— Те са! — извика Скоти.

Наистина бяха те. Елисън Еър с някой до него на предната седалка и още някакъв човек, който се друсаше безпомощно отзад в каросерията.

Скоти веднага потърси с поглед баща си, но Ангъс не се виждаше. Грабна юздата и мигом я нахлузи на Таф. И ако двамата с Том не го бяхме хванали, сигурно мигновено щеше да изчезне.

— Няма да ти го вземат, Скоти! — казах аз, като го дърпах. — Не се страхувай!

— Ще ми го вземат — рече Скоти и се опита да се отскубне.

— Няма да ти го вземат, Скоти — обади се и Том. — Не могат да направят такова нещо.

— Оставете ме…

Том го пусна, но аз продължавах да го държа, защото знаех, че пусна ли го сега, вече нищо няма да го удържи. Винаги ще бяга, винаги ще литва като птиче и при най-малката опасност, ще се страхува от властта, законите, наредбите и указанията.

— Но моля ти се, Скоти, този път трябва да погледнеш нещата в лицето! Не можеш да бягаш всеки път, когато ги срещнеш.

— Е, не…

— Не се ли стегнеш този път, значи, си страхливец! — изкрещях му аз, като продължавах да го държа за ризата.

Скоти също разбираше, че побегне ли още веднъж от богатите и властните, повече не би имал смелост да се защитава.

— Е, добре — съгласи се той намръщено. — Но не ме дръж. — После издърпа ризата си и добави: — Том, свали онази траверса за всеки случай.

Том свали една от траверсите зад гърба на Скоти и така му осигури удобен изход, ако се наложеше да бяга. Стояхме и тримата мускетари и гледахме приближаващия се пикап. Чак когато дойде съвсем наблизо, видяхме, че Джоузи седи до баща си, а той кара камиона.

— Онова момиче! — учудено каза Скоти.

— Не се тревожи — рекох аз. — Стой спокойно!

В каросерията стоеше Блу. Той ни махна с влажния си от бира ръкав. В този момент пикапът се измъкваше от една дълбока яма — истинска страхотия, ако се съдеше по изражението на Джоузи Еър.

— Здравей, Том! Здравей, Кит! — поздрави Елисън Еър. — А после се обърна към Скоти: — Здрасти, момче!

— Защо не го наричате Скоти? — възмути се Том моралистът. Той чувстваше макар и прикритото класово пренебрежение на Елисън към Скоти.

— Добре, добре — тихичко каза Елисън със сдържана полуусмивка.

— Здравейте, мистър Еър! — храбро каза Скоти и на мен ми се прииска да го потупам по гърба за самоуверения му тон.

— Дъщеря ми иска да разговаря е теб — студено каза Елисън.

— За какво? — Скоти беше целият нащрек, но не мърдаше от мястото си.

— Тя ще ти обясни — малко по-внимателно каза Елисън. — Може ли да я пренеса на терасата? Хубаво ще е да излезе от пикапа за малко — след това друсане…

— Може, разбира се.

Джоузи мълчеше. Гледаше Скоти, а той пък нея. В ръцете си стискаше юздата на Таф, а понито го побутваше с муцуна отзад.

— Не искам на верандата — каза Джоузи. — Остави ме тук.

И тя посочи купчината траверси. Елисън я вдигна (Джоузи беше с бричове) и я постави да седне върху траверсите. И както винаги, щом се увери, че там й е удобно, се оттегли встрани, за да не си мислят, че тя има нужда от помощта му — Джоузи се дразнеше от това.

Не знаех накъде да гледам, но забелязах, че Джоузи не сваля погледа си от Скоти и Таф. Таф явно го почувства, защото веднага щом видя, че е седнала, тръгна към нея — любезен, но нагъл жест. Скот го дръпна към себе си. Но стана явно, че понито иска само да се приближи до нея и той го пусна да отиде, без да се отделя от него и без да пуска юздата му. Джоузи и Скоти бяха лице срещу лице. Джоузи се владееше най-добре от всички нас — останалите бяха и объркани, и смутени. Тя се обърна към Скоти и каза, както винаги бавно и отчетливо:

— Искам само да ти се извиня, че бяхме взели по погрешка понито ти. Не знаехме, че е твоето… — После замълча. Таф я побутваше с носа си, а тя гальовно притискаше лицето си до муцуната му. — Това е всичко.

Скоти явно не можеше да се осъзнае.

— Сигурно не сте знаели — каза той.

— Той беше диво пони, когато го докараха заедно с другите — продължи Джоузи. — Ако знаех, нямаше да взема него. Съжалявам. Това е всичко. Съжалявам.

Скоти се беше изчервил и явно не знаеше какво да отговори.

— Ти не си виновна — продума най-накрая той. — Той е виновен. — И Скоти заби пръст в ребрата на Таф.

— О не, не е виновен — убедено каза Джоузи, сякаш увереността й бе абсолютно неуязвима. — Просто така се случи.

Понито я гризеше по ръкава. Без да продума, Скоти й подаде юздата. Сега беше моментът Джоузи да се овладее. И тя го направи възхитително. Трябваше да преодолее мисълта, че има всичко така, както Скоти бе преодолял мисълта, че няма нищо. И тя успя.

— Виждаш ли — веднага каза Джоузи. — Това е Бо. Защо не го доведеш в Ривърсайд някой път? Някоя събота или неделя? Ако не ти се вижда далеч…

Скоти се беше сковал от смущение. А може би и от възхищение — та нали двамата бяха равни пред понито. Неговата мъка се оказа и нейна. А победата отвори очите на Скоти и той прозря колко разочарована бе Джоузи от поражението си.

— Не съм искал да ти взема понито — рече Скоти. — Но бях сигурен, че това е Таф. Щом го видях и го познах.

— Сега вече няма значение — каза Джоузи, сякаш бе решила да не се разстройва, макар едва да се владееше. — И все пак ела с него някой път, а? Можем да го поразходим из поляните…

Скоти се огледа, сякаш търсеше помощ. Но кой ли можеше да му помогне? Не знаеше какво да отговори. Погледна Елисън Еър и го попита:

— Може ли да идвам?

— Разбира се. Нали за това те помоли Джоузи.

— Добре тогава. Ще дойда някой път, когато съм свободен.

— Обади ми се по телефона и аз ще те чакам — каза Джоузи.

— Пири нямат телефон, Джоузи — каза високо Том, укорявайки я, че не знае.

— О! — Джоузи се огледа наоколо, като че ли се чудеше как ли живеят тук без телефон. — Кит, ти имаш телефон. И можеш да ми се обадиш вместо него.

— Разбира се.

— Ела другата събота — настояваше Джоузи.

Скоти заби босите си пръсти в земята и верен на упорития си нрав, каза:

— Не, няма да дойда. По-другата събота мога да дойда, ако искаш…

Джоузи разбра, че насреща й стои равностоен по упорство противник и престана да настоява. Мисис Пири излезе от старата къща с кана цитронада и няколко чаши на тенекиен поднос.

— Ще ви освежи — каза тя. Беше си сложила и брошката „Ейлийн“. — Искате ли да влезете вътре?

За миг светът, в който живееше мисис Пири, стана и наш свят. С присъщата сдържана вежливост Елисън й отговори:

— Много любезно от ваша страна, мисис Пири. Но тук навън е много приятно.

После взе една чаша, Джоузи го последва и каза:

— Благодаря ви, мисис Пири. — Произнесе го със самоуверения си „ривърсайдски“ тон.

Блу взе третата чаша, заливайки ръкава си с цитронада. Ние тримата ги гледахме как изискано и бавно отпиват от чашите си. Мисис Пири не помръдваше — наблюдаваше ги, но и беше унесена в някакви свои мисли…

— Много ви благодаря, мисис Пири — каза Елисън и й подаде празната чаша.

Градското й изражение подсказваше, че тя не бе нито с тях, нито против тях. Нито пък се отличаваше от тях. А Елисън и Джоузи чак сега започнаха да проумяват къде се намират и какво всъщност означава това парче неплодородна земя. Мисис Пири и роклята й го показваха твърде красноречиво.

— Донесох ти и няколко чувала със сено за понито — обърна се Елисън към Скоти. — Блу ще ти ги даде.

Видях как сините очи на Скоти блеснаха ядосано, а Джоузи, която несъмнено вече го харесваше, разбра грешката на баща си.

— И без това бяха отзад в камиона… — побърза да каже тя.

Скоти бе достатъчно горд, за да откаже сеното в яда си, но за да не засегне Елисън, реши да го приеме. Съвсем естествено помежду им продължаваше да зее пропастта, но беше ясно, че Скоти няма отново да бъде жертвата.

— Е, хайде да тръгваме, Джоузи — каза Елисън. — Къде е баща ти? — обърна се той към Скоти.

Скоти посочи към ливадата до коларския път — дребната тъмна фигура на Ангъс Пири бавно се приближаваше.

— Ще си поговорим на връщане към пикапа — каза Елисън. После се приближи до Таф, погали го по главата и ушите и мрачно процеди през зъби: — Ах ти, зверче такова! Заради теб стана всичко това!

Таф отметна глава. Джоузи подаде юздата на Скоти и в този миг присмехулното пони го ухапа по задничето.

Скоти извика:

— Ах, ти, подлец такъв!

Джоузи се засмя. Беше се развеселила и докато баща й я носеше към пикапа, нарече Таф коварно, лошо и непослушно конче.

Скоти ги изпрати и докато Таф-Бо го побутваше отзад, нерешително я попита:

— Имаш ли сега друго пони?

Джоузи кимна, сякаш се страхуваше да говори по този въпрос. Елисън Еър запали мотора и извика:

— Довиждане, мисис Пири!

Джоузи прехапа устни и здраво се хвана за вратата на пикапа в очакване на мъчителното друсане по шосето. Проследихме с поглед колата, като примигвахме на всяко нейно подскачане и залитане. Когато стигнаха до Ангъс Пири, те спряха и поговориха няколко минути. Какво ли му каза Елисън Еър? Какво ли му предложи? И дали Ангъс прие? Всичко това вече нямаше значение. Чухме как пикапът набра скорост по шосето. И това бе всичко. Пред нас бе бъдещето.

А то щеше да ни поднесе своите проблеми, иронии, коварства и превратности. Нямам повече какво да кажа — освен това, че единственият, който можеше от сърце да се посмее на цялата история, бе Таф-Бо, този лекомислен, лукав, своеволен, дяволит, умен и упорит кон, възползвал се от направеното му изгодно спортсменско предложение.