Джеймс Олдридж
Да яздиш диво пони (3)

III.

Не мисля, че Скот бе дочул нещо за намеренията на Дормън Уокър да вземе Таф за сметка на безнадеждните дългове на баща му. Нищо в държането му не подсказваше, че е знаел. Така че ако баща му се съгласеше (а ние всички се съмнявахме), единственият човек, който наистина би знаел за това освен Ангъс Пири, бе Дормън Уокър. За Дормън Уокър понито не означаваше нищо повече от двадесет лири, платени в брой.

Лесно е, разбира се, да обвиняваме този студен, сух, алчен, доста подъл и безсъвестен мъж за това, че измъкваше и последния петак на бедните фермери в Сейнт Хелън. Но трябва да признаем, че кредитите, които Дормън Уокър отпускаше на повечето бедни и жалки ферми около града, им даваха възможност да просъществуват, макар собствениците им да плащаха пет процента (твърде висока за онова време) лихва за услугата. Банките не искаха да ги финансират, а Дормън Уокър го правеше. Един господ знае как се оправяха тези фермери и макар в случая с Ангъс Пири Дормън Уокър да прояви изгодния за себе си либерализъм до краен предел, то явно бе възникнала някаква кризисна ситуация, при която дори той не можеше да продължава кредита. Това, което научихме, бе, че първоначално Ангъс отказал да даде Таф. Знаем тази подробност, защото се чуло как двамата мъже се карат за това в канцеларията на Дормън Уокър.

Но ето че малкият Таф изчезна внезапно и всичко се промени.

Изчезването на понито бе не само смайващо, но и една от онези загадки без достоверни обяснения — въпреки съществуващите дузина предположения. И така, нищо не бе сигурно освен това, че Таф бе изчезнал. Все още бе краят на зимата, реката бе дълбока и пълноводна, брегът мочурлив. Таф се бе измъкнал от неугледния си заслон вероятно през нощта и сигурно бе тръгнал към ливадите покрай реката, за да търси нещо за ядене. Такова поведение бе присъщо за Таф. И той като Скоти бе своенравен, вироглав и винаги гладен. От известно време Скоти закачаше на задницата на Таф малка торба, в която държеше сърп, и щом видеше висока трева, подходяща за храна, я отрязваше, натъпкваше я в торбата и я носеше у дома си. Нямаш ли пари за сено, зимно време беше трудно да се намери храна (а семейство Пири определено не можеше да си позволи такова нещо). Цялата зима Скоти едва прехранваше Таф и приятелите му непрекъснато търсеха туфи с висока трева, за да я реже, суши и складира. Носехме му снопове дори в училище. Всъщност приятелите и почитателите на Таф го бяха поддържали охранен и здрав през цялата зима. Така че имаше ли недостиг на храна в къщи, Таф решаваше, излизаше и отиваше да пасе.

Изглежда, тъкмо това се бе случило сутринта, когато Скот извикал на майка си, веднага след като станал:

— Таф е съборил оградата и е тръгнал към реката!

Скоти се отправил към равната кална местност покрай реката, уверен, че ще открие Таф сред някоя от оределите сухи туфи трева. Но от Таф нямало и следа и тъй като бе доста открито, положението изглеждало сериозно.

Колкото повече обикалял, толкова по-ясно ставало, че няма и помен от здрав и прав Таф. Наложило се да претърси всяко кътче от фермата и по брега, за да се увери, че Таф не е паднал и не си е счупил крак, или пък ке го е ухапала змия или игуана и не лежи някъде мъртъв. Беше много рано за змии — нали спят през цялата зима. А и игуаните също. Но те бяха такива коварни чудовища, че човек никога не можеше да бъде сигурен. Ухапване от игуана може да убие кон, а имаше случаи коне да умират дори само от уплаха при нападение от игуана. Друга вероятност беше Таф да се е наял със стари прогнили пъпеши и да лежи някъде с подут корем — макар и не мъртъв.

Скоти претърсил всички места покрай фермите около реката, но от Таф нямало и следа. Китайските градинари също не го били виждали, но и те започнали да го търсят по техния сдържано загрижен начин. Но от понито нямало и следа.

Оставаше реката и възможността да е паднал в нея и да се е удавил.

Скоти обиколил бреговете надолу и нагоре по течението, като гледал дали някъде не са се свлекли по краищата. Но поради прословутия си страх от вода, Таф едва ли би се приближил толкова близо до края на брега. А това изключваше вероятността да се е гмурнал безразсъдно във водата и да е заплувал надолу по течението. Дивите коне от фермата на Елисън Еър „Ривърсайд“ го правеха понякога, но Таф — никога, нали изпитваше луд страх от всичко, което му приличаше на вода.

Оставаше проблемът за вероятна кражба. Пири нямаха кучета, така че всеки можеше спокойно да измъкне Таф. Или пък ако Таф беше избягал, някой може би го беше срещнал по коларския път и го бе откраднал… Но едва ли. Всички в града научиха, че Таф е изчезнал. След два дни отсъствие, през които обърна саваните, Скот се появи в училище без понито и ние започнахме да гадаем какво ли може да се е случило. На всяко едно подмятане Скоти отговаряше категорично, рязко и кратко: „Вие не познавате Таф!“.

— Той никога не би тръгнал с непознат човек! — заяви Дорис Даулинг, винаги вярна на Скот и Таф.

Но всички ние знаехме, че Таф, както и Скоти, бе способен да се озове на най-невероятното място. Нямаше съмнение, че освен Скоти никой друг не би могъл да се доближи до него, нито пък да се качи на гърба му и да се задържи там с лекота. И това беше доказано от неколкократните опити на училищните палавници да го яхнат. Понякога успяваха да се метнат на гърба му и да го изненадат. Тогава Таф изчакваше няколко секунди, гледайки примирено, но хитро. След това или се обръщаше и ухапваше злобно крака на момчето, или се втурваше, яростно риейки като диво прасе — препускаше бясно в кръг, докато не хвърлеше момчето от гърба си.

Понито не можеше да търпи най-вече мъже и момчета, но от време на време с помощта на Скоти разрешаваше на някое момиче да го доближи. Веднъж дори позволи на Дорис Даулинг да го заведе до реката, където се къпеше Скоти. Според мен Дорис — колкото и да бе мъжкарана — имаше специален женски подход към животните и Таф му се поддаваше.

В края на краищата заключихме, че този, който е откраднал Таф (с нищо друго не можехме да си обясним изчезването му), е разбирал от коне, познавал е Таф и фермата на Пири, а е имал и причина за извършването на кражбата. Скоро всички улики бяха насочени към Дормън Уокър, когото никой от нас не обичаше. Беше невероятно наистина такъв богат търговец на хранително-зърнени продукти да краде коне, но Дормън Уокър се ползваше със славата, че си взима обратно всичко, за което не му е платено. Често изпращаше някой трактор, за да прибере неплатени земеделски машини, неплатени хамути или неплатени двуколки. Та нищо чудно да беше постъпил така и с Таф — само че тайно, тъй като знаеше, че баща ми не изпуска от очи нищо, което се случва със семейство Пири. Без съдебно решение. Просто една тайна кражба с конския фургон и шевролета и бърза продажба в някой близък град.

Да, това беше възможно… твърде възможно.

Като че ли отначало Скоти не приемаше нещата сериозно. Вярваше, че някак, отнякъде Таф ще се появи и колкото повече му противоречахме, толкова помрачен и разгневен ставаше. Но поради предположенията и загрижеността ни в крайна сметка започна да се убеждава, че Таф наистина е откраднат и няма начин да се върне сам.

Опитахме се за последен път — около десетина от нас — да обсъдим варианта с реката. Допуснахме, че Таф е влязъл някак в реката и я е преплувал до фермата на Елисън Еър или пък течението го е понесло и се е загубил някъде из овощните и цитрусови градини по-надолу.

— Казвам ви, че нищо не може да го накара да се приближи до водата — ядосано спореше Скоти. — Не би отишъл дори и до ръба на склона.

Оставаше да го е откраднал Дормън Уокър или някой друг. Мисля, че макар и с неохота, Скоти също се спря на тази възможност.

Никога няма да забравя печалния вид на Скоти, който отиваше и се връщаше от училище пешком. Четирикракият Роб Рой стана двукрак — горната без долната половинка. Тъжна гледка. Всъщност Скоти се движеше по утъпканите пътеки отривисто, поклащайки се устремно напред, сякаш под кривите му слабички крака бе призракът на Таф, призрак, но от плът и кръв. Казват, че сваленият от коня по време на битка кавалерист е така безпомощен, както бебето, откъснато от гръдта на майка си. Според мен сваленият кавалерист бе за Скоти някакъв времен гост, дошъл кой знае откъде. Сякаш за Скоти нищо вече не бе особено значимо — дори и собственото му съществуване.

Като че ли бе ограден от пълна пустота.