Джеймс Олдридж
Да яздиш диво пони (12)

XII.

Докато стигнем до училището, ми стана ясно, че мис Хилдебранд няма да ме издаде. Но пък ме накара да напиша сто пъти: „Да уважаваме хората, които се борят за всеобща справедливост!“. Приех го като комплимент към баща ми и към самата мис Хилдебранд и решимостта й да защити Скоти. А и чувството й за дълг и справедливост бе удовлетворено — нали все някак трябваше да ме накаже след като не ме издаде на директора… Оттогава нататък започнах да уважавам още повече нашата „градска учителка“, нашето „птиче“.

Вървях до слабичкото й рамо чак до класната стая. Беше междучасие и учителят още не беше дошъл. Съобщих пред класа, че обвинението срещу Скоти е оттеглено. Половината клас завика одобрително, само тук-там се дочуха подсвирквания. Захвана се разгорещен спор, докато едно от момичетата — Джил Адамс — ме попита:

— А разбрахте ли дали понито е у Скоти?

— У него е, да — отговорих аз и им разказах как татко е уведомил съда.

Отново последваха вълни от одобрение и от възмущение. А след като им казах, че съдът ще реши дали понито е Таф или Бо, започна истинска караница. Как може съдът да разреши такъв въпрос?!

— Баща ти не можа ли да измисли нещо по-добро? — изказа недоволството си един от съучениците ми.

— Че какво можеше да измисли? — възмутих се аз. — Скоти не може да крие понито цял живот! Така или иначе щяха да го намерят и да му го вземат.

— Те трябва да го намерят и да го върнат на Джоузи Еър — обади се Пийни Пайпър, която бе може би най-добрата ни изпълнителка на шотландски танци. — Всички знаем, че Скоти е преплувал реката и е откраднал понито.

— Аз все още не мога да разбера как ще установи съдът чие е понито — упорстваше Джил Адамс. — Всичките понита на Еър са еднакви.

Трябваше да призная, че и аз не виждах как биха могли да го установят.

— В такъв случай отново ще го върнат на Джоузи Еър — каза Боб Снийд, нашият попрегърбен, дългокрак песимист. — В никакъв случай няма да го дадат на Скоти.

Забелязахме, че учителят ни по английски, мистър Кенън, стоеше на вратата и слушаше. Започнахме да сядаме на местата си, а той се отправи към катедрата.

— Ти беше ли днес в съда, Куейл? — попита той.

— Да, сър.

— А директорът знае ли?

— Не, сър. Мис Хилдебранд ме видя и ми даде да напиша сто пъти едно изречение.

— Какво ти даде?

— Каза ми да напиша: „Да уважаваме хората, които се борят за всеобща справедливост!“.

— Аз Пък ще ти дам нещо друго. Ще напишеш петдесет пъти: „Не трябва да се опълчвам срещу закона, дори когато ми се струва несправедлив“.

Това ми беше втората изненада за деня. Всички обичахме мистър Кенън, защото беше добър футболист — бърз и точен. Но нямаше съмнение, че той беше на другата страна, срещу татко и Скоти. Ето че в един ден промених мнението си за двама души…

С идването на Скоти в училище всичко започна отначало. Двадесетина от нас го заобиколиха по време на обедната почивка близо до стария пън в двора. Сега вече можехме направо да го попитаме къде е скрил понито, кога ще го предаде, как е познал, че то е Таф. И най-важното от всичко — какъв таен знак ще му сложи, за да е сигурен, че сержант Колинз и Елисън Еър няма да го сменят с друго. Някои го съветваха да боядиса ушите му сини отвътре, други — да го бележи с катран под опашката, а трети го караха да забие една монетка на копитото му.

— Няма нужда да го бележа с каквото и да е — заяви Скоти. — Аз си го познавам всякак!

— Да, но ще трябва да му сложиш някакъв знак — само ние ще знаем за него — каза Джек Сингълтън. Джек беше нашият киноман — носеше очила с голям диоптър, а единият му палец беше крив. — Защо не го дамгосаш с нагорещена ютия?

— Ами! Те ще забележат и ще дамгосат по същия начин някое друго пони — обади се Боб песимистът.

Скоти мълчаливо слушаше спора и съветите ни. Явно, че беше все още смутен от внушителността на съда. Нескрито се зарадва, когато звънецът би и отново влязохме в клас. Когато свършихме училище, той изхвръкна и изчезна, преди да успеем да го спрем. А на излизане от двора на училището с Том се натъкнахме на нов голям спор между двете враждуващи групи, които гадаеха изхода на делото по установяване на идентичността на понито — дали е Таф, дали е Бо.

Оказа се, че Скоти ни чака до къщата на доктор Таплоу с преметнати през врата обувки. Когато се приближихме, той изскочи най-неочаквано и ме попита:

— Кит, баща ти каза, че ще трябва да доведа Таф. Ако понито било Таф, щял да го докаже. Как ще го докаже?

— Не знам, Скоти. Но щом казва, че ще го докаже, ще го докаже. Само ти да си сигурен, че това е Таф…

— Сигурен съм. Разбери, моля ти се, как ще го докаже, а?

— Ще се опитам.

— Трябва да знам.

— Защо не го попиташ тогава?

— Не ми е удобно.

Знаех, че да задаваш такива въпроси на баща ми е трудно — дори за нас беше трудно, а за Скоти направо бе изключено.

— Ще се опитам — казах отново аз. — Но не мисли, че ще ми каже нещо. Кога ще доведеш Таф?

— Утре сутринта. Баща ти ще ме чака пред полицейския обор в осем и половина.

— Не се притеснявай, Скот — казах аз. — Татко си знае работата.

— Каза, че ще минат няколко седмици, докато дойде ред на делото, а през това време щели да държат Таф в обора…

Слизахме по ниския градски хълм, когато до нас спря спортна кола. Караше я Иси Сайън, собственикът на фабриката за безалкохолни напитки.

— Да ви закарам ли, момчета? — извика той.

Отношенията ни с Иси бяха приятелски. Често взимахме празни бутилки от кока-кола от задния двор на фабриката му и после му ги продавахме по едно пени всяка. Иси знаеше това, но почти никога не се сърдеше.

— Е? — подкани ни той, като видя, че се колебаем.

Разходка в спортна кола… Не чакахме втора покана. Двамата с Том се запътихме към колата, но когато се обърнахме да изчакаме Скоти, видяхме го да изчезва зад една ограда. Все още не се доверяваше на който и да е — особено на хора в спортни коли.

— Къде хукна? — попита ни Иси.

— Не иска да приказва с никого — рече Том. — Обиден е нещо…

Мистър Сайън се засмя.

— Има безпогрешен инстинкт да изчезва, щом го надушат данъкосъбирачите.

— Какви данъкосъбирачи? — зачуди се Том.

— Шегувам се, Том — каза мистър Сайън. — Имам предвид шотландските събирачи на налози, които непрекъснато са търсели Роб Рой. Между другото, предайте на баща си, че днес беше чудесен. Аз по принцип не съм привърженик на проклетата му английска нравственост — честно казано, не мога да я търпя, но той е единственият, който е способен да отърве малкия Пири. Басирам се, че ще спечели делото „Пони“.

За пръв път някой наричаше делото така. И в бъдеще то си остана с това име. Но това не беше така интересно, както отношението на Иси Сайън. Очаквах, че като фабрикант той би бил на страната на Елисън Еър. Но кой знае защо, той бе на страната на Скоти. Странно, но като слизахме от колата, той пъхна ръка в джоба си и извади два шилинга.

— Ето малко дребни пари — каза той. — Дайте ги на приятеля си и му кажете, че са от Иси Сайън.

— Колко е добър този Иси — каза Том, докато гледахме спортната кола, която изхвърча шеметно по средата на пътя.

Като се върнахме в къщи, свърших всичките си задължения с особено старание — може би татко ме беше видял в съда и се канеше да ме накаже. Не ми се искаше да си усложнявам положението и ето защо нацепих дърва, налях газ в лампата на татко (той обичаше бялата светлина, а така се пестеше и електричество), изчистих кухненския канал и измих паничките, в които татко хранеше двете ни кучета и котки. Той се върна в шест часа, когато усърдно пишех домашното си от сто и петдесет реда. Не продума, но това все още не означаваше нищо. Дойде време за вечеря, а все още не ми бе наредено да се наведа над облегалката на дивана, за да си получа четирите солидни удара за отсъствието ми от училище. Бях спасен, но имах чувството, че татко знае всичко. Може би му беше приятно, че проявявам интерес към делото (не към самия него), или пък означаваше какъв голям интерес бе предизвикало то и затова затваряше строгите си очи пред простъпката ми.

— Кога ще започне Елисън Еър новото дело срещу сина на Пири? — попита мама, след като татко й разказа много накратко за случилото се в съда.

— Елисън явно няма търпение да получи понито. Иска го колкото се може по-бързо. Така че Страп може да го включи в едно от следващите заседания. След две седмици, предполагам.

— Жал ми е и за двете деца — каза мама. Имаше предвид Скоти и Джоузи. — Чакането ще е мъчително за тях. Нали и двете смятат, че понито е тяхно. Пък и са така привързани към него…

— На мен пък ми е мъчно за Джоузи Еър — обади се Джийни. Виждах, че е пообъркана — тя си знаеше, че е любимка на татко, но ето че сега беше на едната страна, а той на другата.

— Как може да ти е мъчно за Джоузи Еър?! — Възмутено каза Том. — Тя има стотици понита!

— Но тя си иска Бо и Бо си е неин!

— Да, ама иска да вземе Таф!

— Стига вече! — строго каза татко. — Спорете, но навън, не в къщи и не по време на вечеря! Освен това съвсем безсмислено е да се спори, тъй като никой от вас няма доказателства чие е понито, не е ли така?

— Е, да, но… — започна Том.

— Хайде стига! — нареди татко.

Почувствах, че сега е моментът.

— А как ще докажеш, че това е понито на Скоти? — попитах аз.

Татко ме погледна и откъсна скрито сплетено възелче от гъстата посивяла коса над дясното си ухо.

— Все още не знам — каза той. — Но ако това е понито на малкия Пири, то сигурно вътрешната логика ще се прояви отнякъде.

Знаех какво иска да каже татко с тази „вътрешна логика“. Той твърдо вярваше, че истината си има своя собствена сила, която не може да бъде измерена, нито пък сломена и която винаги се проявява, щом я атакуват от всички посоки. „Истината ще излезе наяве“, казваше татко. Той всъщност беше почитател на епископ Бъркли — известния английски философ от осемнайсети век, който вярвал, че всички човешки деяния са дело на самия човек, но че в основата на всичко е бог. Всичко си имаше „вътрешна логика“. И макар татко да вярваше в това, аз знаех, че той стига до истината в съдебните дела чрез задълбочен труд, професионална вещина и внимателно проучване на случая.

Как да кажа на Скоти, че чрез „вътрешна логика“ татко възнамерява да докаже, че понито е Таф!

На следващата сутрин половин час преди училище с Том бяхме пред полицейския обор, за да видим Скоти с понито. Какво беше учудването ни, като видяхме, че още двадесетина души бяха дошли да видят понито! Там бяха и Елисън Еър с Джоузи. Скоти пристигна, яздейки понито. Сякаш и двамата се бяха крили из шубраци и трънаци и идваха някъде отдалеч. Понито беше цялото в бодили — по хълбоците, краката и дългите косми над копитата му имаше полепнала кал, гривата и опашката му се бяха сплели като на диво пони. Отгоре на всичко то и накуцваше, сякаш за да сподели обидата, огорчението и окаяния вид на самия Скоти.

— Това е Бо! — извика Джоузи Еър. — Да, Бо е! — повтори тя.

Джоузи седеше в един от половинтонните камиони на баща си близо до вратата, изправена както винаги, елегантно облечена в бричове и блузка, със самоуверен вид и вирнати опашчици. Беше настоявала да я вземат. Блу разказа в кръчмата в събота, че когато майка й забранила да отиде, Джоузи плакала и се блъскала с количката си в стената.

— Само ще се разстроиш — рекла майка й.

— Но аз съм вече разстроена — отговорила й Джоузи с неоспорима логика.

Най-накрая родителите й се съгласили. Тя не се показа извън камиона — не би показала краката си пред хората. А не бяха взели количката й. Скоти не я погледна, докато минаваше през отворената решетъчна врата. В обора имаше още два коня — стар неопитомен кон и болно жребче с възпалени очи. Животните бяха отделени, така че понито си имаше свое ъгълче в обора. Босоногият Скоти се свлече от гърба на понито, сякаш смъкваше собствената си кожа, и по същия начин свали и юздата му. А го бях виждал хиляди пъти да върши това само с едно-единствено мигновено движение…

— Чакай — изведнъж се обади татко. Той беше вътре в обора, а сержант Колинз затваряше вратата. Татко не само че не разбираше от коне, но и винаги ги приближаваше много предпазливо. — Дръж го още малко — нареди той на Скот.

Скоти хвана понито за гривата, а Елисън Еър, който беше скочил от камиона и се беше запътил към понито, спря, тъй като видя, че татко вдига ръката си.

— Нека първо го погледне мистър Крисп^[1], моля — каза татко на Елисън Еър.

„Криспи“ беше стар търговец на добитък и живееше сам в къща, чиято задна стена изцяло беше направена от газени тенекии. Всъщност трябваше да го наричаме „Стифи^[2]“, тъй като беше полусхванат, болен от артрит старец, но на времето си бе известен познавач на коне. Сега следеше да не би добитъкът, който се навърташе покрай строящата се железопътна линия, да тръгне накъдето не трябва.

Когато Криспи доближи понито, ушите му полегнаха назад и то отметна глава. Скоти стоеше почти на пръсти и го стискаше за гривата. Позата беше характерна за Таф. И все пак понито позволи на Криспи да го държи и да му повтаря тихо: „Е, миличък, спокойно, спокойно…“ А Таф никога не би стоял спокойно в близост с чужд човек.

— Вдигни му предния крак — каза Криспи на Скоти. — Аз ще го държа.

Скоти се наведе и вдигна болния крак, а Криспи го хвана много внимателно и погледна копитото.

— Напукало се е — каза той на татко. — Дори кракът е наранен.

— Сериозно ли е?

— Не, ще се оправи, като му сложим малко мехлем.

Но не кракът бе важен в случая. Криспи отвори устата на понито и внимателно огледа зъбите му. Понито не се възпротиви, което не беше присъщо за поведението на Таф — но пък нали всички животни би трябвало да кротуват, когато ги оглежда специалист. И ветеринарните лекари действат по този начин.

— Готово — каза след малко Криспи.

— Свършихте ли? — попита го татко.

— Да — отговори Криспи, а аз установих, че застанеше ли в близост с някоя конска глава, на лицето му се появяваше онова тъжно, замислено и озадачено изражение, типично за конете, сякаш придобито от дългото общуване с тях.

— Мистър Крисп е моят консултант — обърна се татко към Елисън Еър. — Отсега нататък той би познал това пони където и да го види, така че и вие, и аз имаме гаранция срещу чужда намеса.

— Да не би да искате да кажете… — избухна Елисън Еър.

— Нищо не искам да кажа, мистър Еър. Но в града има доста хора, които проявяват небивал интерес към този случай. И ние съвсем не можем да ги контролираме. Огледайте се около себе си!

— Ясно — отсече Елисън Еър. — Ще може ли да се приближа до понито, мистър Куейл? — саркастично попита той.

— Разбира се — каза татко. — Пусни го, Скоти!

Щом почувства, че не го държат за гривата, понито хукна презглава. Елисън Еър се смути, но Джоузи му извика от камиона:

— Не се приближавай толкова близо до муцуната му. Той не обича.

Елисън и Блу, който слезе от камиона, започнаха да приближават понито в гръб, а то се спря — значи Джоузи бе права.

Стигнаха до рамото му и го потупаха, но въпреки че понито кротуваше, личеше си, че то разбира, че нещо става… Преди да реагира, Блу провря оглавник през муцуната му. Не бях забелязал оглавника в ръката на Блу — вероятно го беше скрил заради понито. Оглавникът беше направен само от бяло въже, юзда нямаше. Още с нахлузването му Скоти, който стоеше до нас, се нахвърли срещу Блу. Бях се загледал в понито и не видях как подскочи Скоти. Единственият човек, който го беше наблюдавал, бе сержант Колинз. Той сграбчи Скоти почти във въздуха, тъкмо когато се беше засилил към Блу и Елисън Еър.

— Такива да ги нямаме — развика се Колинз, опитвайки се да удържи боричкащия се Скоти.

— Ще го вземат! Ще го вземат! — викаше Скоти. — Пуснете ме!

— Престани! — строго каза татко на Скоти. — Кит, кажи му, че всичко е наред.

Някои от хората крещяха на Колинз да пусне Скоти, други пък му подвикваха да арестува малкия дивак и да го прати там, където му е мястото.

— Всичко е наред, Скоти, всичко е наред — казах аз, като се приближих до него. — Няма да го вземат.

Колинз стискаше Скоти за врата.

— Откъде знаеш? — сподавено попита Скоти.

— Татко няма да им позволи — казах аз, тъй като друго не можах да измисля. Не винях Скоти, тъй като Еър, в правените си по поръчка бричове и ботуши, заедно с Блу и този камион наблизо създаваше впечатление на всемогъщ богаташ, който заграбва всичко пред себе си.

Забелязах, че Том побягна напред и сграбчи оглавника. Блу се опита да го избута настрани.

— Том — обади се татко, — ела тук!

— Не можете ли да обуздаете това момче? — попита Елисън Еър баща ми, като имаше предвид Скоти.

— Моля да извините поведението му — студено каза татко, — но той погрешно сметна, че…

— Просто искам да заведа понито при дъщеря си. Имате ли нещо против? — попита Елисън Еър.

— Разбира се, че не. Кит, отвори вратата!

Колинз пусна Скоти, аз отворих вратата, а Елисън и Блу поведоха понито, което вече нервничеше, към камиона и Джоузи. То се стресна пред камиона, но Блу го поуспокои и Джоузи успя да сложи ръце върху главата му.

Сякаш бяхме свидетели на мелодрама. Джоузи беше твърде горда, за да плаче пред хора, и въпреки че напълно владееше стиснатите си малки устни, очите и брадичката си, две неудържими сълзи се търкулнаха като перлички по загорелите й бузи.

— Бо — каза тя, — лошо животинче такова!

Погледнах Скоти. Следеше Джоузи с полузяпнала уста и широко отворени очи, чувствайки за пръв път болката от съперничеството. Струва ми се, той разбираше, че неговата мъка е и нейна мъка. А Джоузи сигурно чувстваше, че болката и нещастието им са едни и същи.

— Взимайте понито и си го карайте в къщи! — извика някой на Елисън Еър.

Беше мисис Стаут, ревностна християнка от малочислената секта, която се занимаваше усилено с благотворителна дейност и мразеше безделието.

— Ама вземете и шантавата мисис Стаут! — добави някой. Беше мисис Меди, която се обличаше и говореше като мъж, отглеждаше котки и кучета и по цял ден седеше на предната си тераса и пушеше.

Напрегнатата атмосфера се поразведри. Всички се засмяха, понито сякаш също се поуспокои. Не мисля, че то разбираше какво върши, но ми се стори, че в един миг осъзна двойната си роля и неприятностите, за които бе причина. Понито побутна Джоузи с нос — жест, типичен за всяко пони.

— Върни го обратно, Блу — рязко каза мисис Пат Еър с изискания си тон; беше разтревожена и гледаше да прекрати тази трогателна сцена. — Върни го обратно!

Блу го поведе обратно и още няколко сълзи капнаха в краката на Джоузи.

— Срамота! — възмути се някой.

Потърсих с поглед Скоти. Беше изчезнал. Татко се обърна към Том и мен и ни нареди да тръгваме за училище. Беше почти девет часът. Бяха дошли още пет-шест наши съученици и като тръгвахме, чухме как възрастните спорят, подпрени на оградата на обора. Препираха се за понито — търсеха разни особени белези, с които да докажат, че то е Таф или пък Бо. Мис Джеймз, която работеше в сладкарницата и скришом ни даваше попрестояли сметанови топки, разправяше, че е виждала понито на Скот Пири безброй пъти и че това пони е неговото.

— Абсолютно сигурна съм, че е неговото — повтаряше тя. — Абсолютно сигурна!

А Джек Дайамън, който ходеше веднъж месечно у Елисън Еър и им носеше бензин за тракторите и водни помпи, заяви, че задните крака на Джоузиновото пони били дебели, а на понито на Скоти ставали тънички към глезените.

— Я му вижте задните крака! — възмутено говореше Джек. — Дебели и прави чак до долу. Това е понито на Джоузи Еър!

Докато подтичвахме към училище, Том се възмущаваше:

— Видя ли кой дойде, а?

Кимнах утвърдително. Дормън Уокър. Не го бях видял в съда. Не от Скоти се интересуваше той. Интересуваше го понито.

— Мисли си, че ако Скоти спечели, ще вземе понито… — възнегодува Том, докато едва дишахме от тичането. — Ама ще видим!

Том беше обзет от присъщото му морално възмущение — готвеше се за втората битка, преди да е спечелена първата.