Хедър Греъм
Създадена за любов (6)

ГЛАВА ПЕТА

Ако някога в живота си Кендъл бе изпитвала непреодолимо желание да избухне в плач, то бе сега. И ако някога бе взимала твърдо решение да не го прави, то също бе в този миг. Затвори очи и продължи да лежи неподвижно в прегръдката на Брент.

— Пусни ме — произнесе след миг тя безизразно и тихо добави: — Моля те.

Прегърна я още по-здраво, но само за миг. После за нейна изненада и облекчение той я пусна. Тя легна по гръб с ръце върху гърдите и леко повдигна едното си коляно.

Брент я погледна учуден, разкъсван между гняв и вина. Пак го беше измамила. Изглежда бе писано тази странна омайваща жена никога да не го остави на мира. В нея имаше нещо повече от това, което бе готов да признае.

Лунен лъч падна върху атлазената й кожа с цвят на магнолия. Изглеждаше като картина от ренесансов художник. Съблазнителната стойка, която бе заела, за да се предпази, сякаш бе самият образ на откраднатата невинност. Лежеше на пода, а златистата й коса се спускаше на разпилени къдрици върху раменете и гърдите и подчертаваше красотата, младостта и прелъстителната й непорочност. Миглите й падаха като ветрило върху бузите, а лунната светлина им придаваше загадъчност. Позата й го изкушаваше със своята невинност. Сребърната светлина се плъзгаше по гладката равнина на корема й и очертаваше красивите извивки на бедрата и удължените й хълбоци. Искаше му се да я докосне, да вкуси от сребристата коприна на плътта й. Въпреки че толкова скоро бе намерил удовлетворение, у него отново се надигна копнеж.

Тихо се изправи. Тя чу леките му стъпки, когато отиде да вземе панталоните си. От ъгъла на стаята той донесе едно одеяло и приклекна, за да я завие. Тя отвори очи, блеснали от лунната светлина, и го погледна с изненада. После миглите й отново се спуснаха, тя сграбчи одеялото и тихо прошепна:

— Благодаря.

— Недей да ми благодариш — рязко отвърна той. — Искам да чуя разказа ти.

— Какво не знаеш? — попита тя с горчивина.

— Омъжена ли си, или не за този янки?

— Омъжена съм.

— Защо?

— Защото бях продадена — безизразно изрече тя. Все още не желаеше да повдигне мигли и да го погледне. — Като най-обикновена робиня.

— Принудиха те да се омъжиш за него?

— Да.

Брент нетърпеливо изръмжа.

— Никой не може да те принуди да кажеш „да“ на брачната церемония.

Тя отвори очи и му хвърли поглед, в който гореше гняв.

— Така, както вие си го представяте, капитане, не. Но за съжаление не всички сме се родили мускулести мъже с такава сила и самоувереност, че да се обявим за неприкосновени.

— Разбирам — сухо рече Брент. — Пребили са те от бой и са те замъкнали пред олтара.

— Не — хладно отвърна Кендъл.

Затвори очи и се опита да му даде гръб. Но той нямаше намерение да я остави на мира. Тя усети как седна с кръстосани крака на пода до нея. Почувства ръката му върху рамото си, широката му длан дръпна одеялото, което тя притискаше към себе си.

— Обърни се, Кендъл. Искам да знам какво точно правеше на моя кораб миналата зима. И защо току-що обезчестих девица, омъжена отдавна.

Тя се извърна към него толкова бързо и неочаквано, че той напрегна мускули, за да посрещне нажежената злоба, която искреше от очите й.

— Обичали ли сте някога, капитане? — попита тя студено. — Не жена, а брат, приятел, майка си, може би? Ако сте обичали, ще разберете. Любовта е по-силна от изобретеното дори от най-вещия оръжеен майстор оръжие. Когато обичан човек е в опасност, ще откриеш, че си способен да извършиш неща, които иначе не би направил.

Той присви сивите си очи, но суровото му безпристрастно изражение не се промени.

— Продължавай. Чакам.

Кендъл стисна зъби и обърна поглед към тавана.

— Какво чакате, капитане? Чухте всичко, което имах да кажа. Баща ми умря. Майка ми се омъжи повторно. За негодник в елегантен редингот. Плантацията даваше добри доходи, но той успя да ги пропилее само за няколко години. Продаде всичко мъртво, което имаше за продаване, и се обърна към хора от кръв и плът. Сигурно за мен са му предложили по-висока цена, отколкото за сестра ми. Достатъчно висока, за да ми обещае писмено, че Лоли ще остане непокътната от алчността му, ако аз покрия сметките.

Той остана в мълчание толкова дълго, че тя извърна глава, за да го погледне.

Седи също като Червената лисица — мина й през ума — с изправен гръб, а раменете му — широки и правоъгълни. Гърдите му все още бяха голи, плътта — стегната и мускулеста. Ръцете му лежаха върху коленете, единствено загрубелите му дълги пръсти, които се свиваха и отпускаха, издаваха някакви чувства.

— Все още не си ми обяснила всичко — напомни й той, гласът му беше жестоко студен, също като нейния.

— Не предполагах, че трябва да ти обяснявам — отвърна тя. Искаше й се думите да прозвучат подигравателно и хапливо, но въпреки всичко, което се бе случило между тях, разговорът стигна до неминуемата болезнена кулминация. Червенина заля бузите й и язвителните й думи прозвучаха като шепот.

— Не е нужно да ми обясняваш очевидното — произнесе той бавно и без капка милост. — Но макар все още да ми предстои удоволствието да се срещна в пълно съзнание със съпруга ти, достатъчно съм чувал за него, за да разбера, че той вдъхва уважение сред хората. Мозъкът ми не побира мисълта как е възможно човек, който е заплатил за жена си огромна сума, да я остави недокосната в продължение на години.

— Три години, ако трябва да бъдем точни — озъби се Кендъл. Стисна здраво челюсти, като видя, че подигравателната й забележка не наруши безсърдечната му решителност. Само я погледна още по-мрачно и заплашително. Тя сведе очи към ръцете му. Беше свил юмруци така, че кокалчетата на пръстите му изглеждаха бели на фона на загорялата кожа. Тя преглътна и нервно прехапа устни, после изрече думите, които той очакваше да чуе.

— Джон Мур изглежда добре, но не е. Преди няколко години пипнал малария, от която едва оцелял. Никога не се възстановил напълно. Страда от мускулни спазми и остро главоболие. И от… пълна импотентност.

Най-после нездрав интерес трепна в присвитите очи на Брент.

— И ти беше тръгнала да бягаш от него, заради неговата импотентност?

Обвинението така я изуми, че тя остана слисана. После по тялото й като вълна се надигна ярост. Несправедливата му груба забележка предизвика у нея диво безумие. Тя скочи на крака, забравила одеялото, забравила всичко в решимостта си да изтрие злобното презрение от студеното му, самоуверено лице. Мъчителният гняв я накара да изкрещи и да се нахвърли върху гърдите му с юмруци.

— Проклето копеле! — изсъска тя, но ядният шепот заглъхна заедно с лудите удари, когато той я затвори в обятията си като в клетка. Притисна я към себе си и буреносносивите му очи срещнаха нейните. Голите, бели като сметана възвишения докоснаха неговите твърди, покрити с кестеняви косъмчета гърди и той грубо и болезнено й напомни за близостта, която преди малко бе споделила с един презиран мъж. Близост, която той нямаше нищо против да повторят…

Възможно ли е това да е същият човек? — запита се тя за миг. Нежният любовник сега се бе превърнал в студен, изпълнен с презрение непознат…

Отново се опита да се отдалечи от него, без да му причини болка. Той беше по-безмилостен от всякога. Когато проговори, мрачно свитите му устни едва помръдваха и дъхът му жегна лицето й.

— Като си се омъжила за янки, какво правеше в Чарлстън в деня, когато Южна Каролина се отдели от Съюза?

Кендъл успя да притисне длани към гърдите му, но това не й помогна. Ръцете му се плъзнаха към кръста й и той я придърпа още по-близо до себе си. Сви единия си крак в коляното, а другия протегна зад нея. Одеялото падна около бедрата й и тя изпита онази позната страшна уязвимост.

— Кендъл!

— Бях се върнала вкъщи, капитан Маклейн. Чарлстън е моят дом. Знаех, че Южна Каролина ще се отдели, ако Линкълн бъде избран. Трябваше да се върна. С помощта на един приятел убедих Джон, че се налага да посетя майка си, за да не би след изборите да започнат военни действия. Бях решила да изчезна. Нямах представа, че ме е проследил.

Той повдигна вежди и мрачно се усмихна. Изглежда му беше забавно.

— Значи така се натъкна на мен. И реши да ме използваш, за да избягаш от човека, за когото си законно омъжена?

— Да! Точно така! — пламенно извика Кендъл и се дръпна назад. Той само я стисна още по-здраво. — Това не беше заговор.

— И все пак ме измами.

— Да! — изкрещя тя отново. — И не си позволявай да ме съдиш! Бих измамила всекиго — дори Бог, — за да избягам. Не знаеш какво ми беше. Не знаеш какво преживях, не знаеш… не знаеш…

Гласът й секна и гневът й неочаквано се стопи. Тя сграбчи раменете му, отпусна се до него и зашепна горчиво:

— Ти си несломим, капитан Маклейн. Притежаваш груба, необикновена сила, с която поставящ хората на колене. Не знаеш какво е да те мразят, да те измъчват и обиждат само защото си млад и здрав, защото си нечия собственост.

За миг я притисна още по-силно към себе си, но тя не обърна внимание. Потръпваше до него, едва осъзнавайки топлината и сигурността на тялото му, приятния мъжествен мирис на гладкото и загоряло рамо под бузата й. Трепереше силно, дори се тресеше, но нямаше да си позволи да заплаче. Нито пък щеше да го моли да й повярва, да я разбере и да й прости.

Изведнъж усети, че той помръдна. Едната му ръка остана върху извивката на бедрото й. Другата се раздвижи. Връхчетата на пръстите му леко я погалиха по гърба. Нежно милваха плътта й и я успокояваха. Кендъл не смееше да трепне. Дъхът й замря в гърлото, а той продължи бавните си движения. Приспиваше я, хипнотизираше. Как искаше да го обгърне с ръце, да открие у него силата, която й се бе изплъзнала, да намери пристанище, защитено от бурите на живота и жестоките измами на съдбата.

„Не!“ — крещеше тя в мълчалива агония. Беше омъжена. Законно свързана с човек, който водеше не война, а сляпа битка срещу Бога и срещу самия себе си. А ръцете, които й предлагаха кратката утеха, бяха на човек, търсещ само отмъщение. Мъжът, когото беше измамила, сега мамеше нея. Сдържан и загадъчен, той сякаш представляваше някаква независима сила.

Беше й отмъстил както трябва. Заради него я отвлякоха и доведоха в това блато, гъмжащо от змии. Силната длан, която я галеше сега, бе извършила унизителното отмъщение снощи.

Тялото й настръхна, изненадано от докосването му. Беше я направил своя любовница без любов. А тя му се бе отдала без срам. Беше отвърнала пламенно на желанията му.

Беше се отзовала нежно, страстно и жадно, а той бе човекът, който я унижи и обиди! Сетивата й, непробудени досега, бяха оживели от неговото докосване и бяха предали сърцето, душата и достойнството й.

— Моля те — уморено простена тя. — Казах ти всичко. Истината. Използвах те, но не исках да ти причиня нищо лошо. Моля те, пусни ме.

Той спря да я гали. Пръстите му се вплетоха в косата й, но не за да я наранят или накажат. Дръпна златните къдрици и я принуди да го погледне отново. За момент, който сякаш трая вечно, той се вгледа изпитателно в очите й.

— Истината ли, Кендъл?

— Истината — прошепна тя. — Заклевам се.

Не знаеше дали й вярва или не. Стоманеносивите очи бяха забулени в мъгла, която винаги скриваше душата му. Решително стиснатите челюсти никога нямаше да се отпуснат. Красивите черти притежаваха силата на якото му тяло — грубо изсечено от силата на волята и твърдостта на характера му.

Докато го наблюдаваше, сърцето й лудо се мяташе в гърдите. Все още лежаха в нелепо интимна прегръдка, а бяха врагове и едва се познаваха. За миг й се стори, че той отново ще доближи устни до лицето й и ще я пожелае с брутална целувка. А тя не знаеше какво предпочита. Да остане сама? Да възвърне достойнството и гордостта си?

Или отново да изживее дивата красота на единението с мъж? Бурята от подлудяващи, болезнени копнежи, осъществяването на най-съкровените мечти.

Затвори очи и с усилие си напомни, че той я бе взел само за да си отмъсти. Дори да е изпитвал друго чувство, то е било само низка похот. Той наистина бе способен да я нарани. Тя бе открила душата си пред него и му бе позволила да го стори. След малко, обляна в сълзи, щеше да го замоли да я пусне, защото не може да изтърпи повече тази болка, тази красота, този смут…

Той не се наведе да я целуне, а я положи на пода. Без да мисли, тя сграбчи одеялото и закри с него тялото си като с щит. Чак когато той се отдалечи, се осмели да вдигне мигли.

Беше надянал панталоните си и сега обуваше ботушите. После взе ризата си. Не се постара да я закопчава, само я намушка в колана на панталоните.

— Тръгваш ли? — чу Кендъл собствения си глас.

— Ще се върна — отговори той и се наведе за куртката си.

Кендъл потръпна. Дали от твърдото убеждение в думите му, което я караше да усеща едновременно жар и хлад, което я тревожеше и плашеше? Или пък бе ужасена от това, че той може да излезе и да я зареже като уредена сметка, като платен дълг? Не можеше да бъде сигурна и болката от това раздвоение бе страшна и обезсилваща. Навлажни устни и се опита да прикрие уплахата в гласа си.

— Къде отиваш?

— Да проверя момчетата. Има нови. Не ми се иска някой от младите глупаци да се събуди с гърмяща змия в леглото си.

Обърна й гръб и се запъти към вратата. Тя искаше да го пусне и да повярва, че излизането му е без значение. Но не успя да се въздържи и го повика. Гласът й трепереше, въпреки че се обърна към него студено и предизвикателно:

— Капитан Маклейн!

Той спря с ръка на бравата и се обърна към нея, сивите му очи бяха присвити и изглеждаха тъмни като пушек.

— Какво смятате да… да правите с мен сега?

Известно време той я гледаше с непроницаем израз на лицето, неумолим като гранит на бледата лунна светлина.

Най-накрая проговори, резкият му отговор беше болезнено груб:

— Още не знам. Не съм решил.

Той решително затръшна вратата. Кендъл трепна. И докато гледаше след него, усети как я обземат гняв и недоволство.

Чу рязък стържещ звук. Не беше решил какво да прави с нея, но очевидно бе наясно поне в едно: нямаше й доверие. И не беше готов все още да я освободи. Беше спуснал резето. Както и преди, тя си оставаше негова затворничка.

Дълго се взира във вратата. После погледна скута си и одеялото, което прикриваше голотата й. А ето ги и грубите дъски на пода, където бе изгубила девствеността си сред буря от гняв и нежност. Почувства тялото си така, както не бе успяла да го усети, докато той беше наблизо и обсебваше разума и сетивата й с първичната си, жизнена мъжественост. Усети болката. Пронизващото чувство, което се бе върнало да й напомни за оня вихър; за придобитото познание, за невинността и гордостта, които бе изгубила в урагана от страст и мъст.

Даде воля на сълзите си. Плака, докато сините кладенци пресъхнаха, а после сухи ридания продължиха да разтърсват тялото й. А най-лошото бе, че не знаеше за какво точно плаче…

От лагера все още долитаха шумове, когато Брент с един скок прекоси стълбата и присви колене, за да се приземи безшумно. Спря за миг — вълнението, което го бе обзело, поутихна, щом съзря как хората му разговарят оживено, макар и трудно, с индианците. Носеха добро уиски от Кентъки на борда на „Джени Лин“ и го бяха взели със себе си, когато оставиха кораба при устието на реката само с няколко души стража. Южняците и индианците очевидно си пийваха заедно.

Мъжете не забелязаха приближаването му — нещо необичайно за семинолите и за добре обучените му моряци. Брент се намръщи, за да прикрие смеха си и изкрещя заповед, която бързо накара всички да млъкнат и да го погледнат виновно.

— Какво значи това, момчета? Някой янки дори с вързани очи щеше да ви види сметката!

Моряците се изправиха объркани и козируваха. Смутени, семинолите направиха същото. Брент се засмя.

— Свободно, момчета, още е нощ. Но призори индианците идват с нас до кораба, за да ни помогнат да занесем амуниции на войниците в залива. После потегляме към Гълф Коуст. Във Форт Пикънс имат неприятности и ни помолиха да ги подкрепим. Плаването няма да е леко, боят — също.

— Разбрано, капитане — в един глас отвърнаха мъжете. Но не помръднаха от местата си, само подадоха със съжаление недопитите бутилки на червенокожите си приятели. Гледаха го, сякаш очакваха още нещо. В замъглените им очи се четеше любопитство и завист.

— Е, какво? — сопна се той.

Чарли Макферсън пристъпи напред.

— Чудехме се какво става с шпионина на янките. Обзалагам се, че няма да играе повече номера на нищо неподозиращи хора. Нали, капитане?

Брент за миг притвори очи. Въпросът не беше неуместен, нито пък непочтителен. Чарли, Лойд, Крис Дженкинс и Андрю Скот бяха на палубата онази нощ в Чарлстън. Янките бяха ударили с приклад Крис, а Андрю си беше счупил ръката. Чарли не можеше да дойде на себе си дни наред. Лойд едва се възстанови от сабления удар в корема.

Хората му бяха сплотени. Подкрепяха изцяло Конфедерацията, но повечето от тях бяха в екипажа му още преди да го последват в набързо скалъпената флота. Представляваха малка, но силна група, решена на безумно смели начинания, която често успяваше с хитрата си тактика да причини на янките такива щети, каквито дори хилядна армия не би могла да нанесе.

Той им дължеше отговор, но известно време не продума, принуден да вземе мигновено решение, а душата му все още бе обзета от съмнения.

— Момчета, смятам, че сбъркахме в преценката си за тази дама.

Брент изчака всички да осмислят думите му, оглеждаше ги с присвити очи. Те се навъсиха. Раздразнение се прокрадна върху лицето му. Беше сигурен какво мислят. Всички бяха видели Кендъл Мур. И сега го наблюдаваха с разочарование, което говореше по-ясно от думите. Тя бе омайваща. Толкова очарователна, че щеше да излезе от всяка ситуация невредима, толкова красива, че би убедила дори господ, че дяволът не е нищо повече от непослушен малчуган.

Някой се изхили в тишината на огряната от пламъците нощ. Брент настръхна, но преди да успее да продума, Андрю Скот се намеси. Младият артилерист пристъпи напред.

— Готов съм да изслушам доводите ви за това, че сме сбъркали, капитане. — Той се обърна към останалите и се засмя: — Виждали ли сте някога капитан Маклейн оплетен в мрежите на жена? Дамите се тълпят около него като мухи на мед, но още никоя не е успяла да го превземе!

Настъпи кратка тишина. Навъсените лица ставаха все по-любопитни — и все повече се изпълваха със завист.

— Разказвай, капитане — настоя Макферсън.

— Няма кой знае какво за разказване. Нашата млада дама си е южнячка, родена край Чарлстън. Принудили я да се омъжи насила за янки, тя жадувала да се върне вкъщи. Използва ни наистина. Но не е искала да ни стори нищо лошо.

Отново се възцари тишина, мъжете се раздвижиха.

Робърт Къти се обади. Беше плантатор от Южна Джорджия, който не се присъедини към Брент, докато президентът Дейвис не призова „Джени Лин“ на служба.

— Какво ще правим тогава с нея, капитане? — Робърт беше джентълмен до мозъка на костите си и за него красивите жени на Юга бяха най-ценното, което Конфедерацията притежаваше. — Не можем да върнем дамата от Чарлстън на жестокия янки.

— Ами ако грешим? — тихо попита Чарли. — Не бива да пускаме на свобода шпионин на янките, още повече пък в някой от южните градове. Представям си на какво е способна жена като тази. Ще завърти на малкото си пръстче някой генерал и ще узнае плановете на цяла войска.

Всички се включиха в спора. Брент вдигна ръка.

— Спокойствие, моля!

Когато млъкнаха, той продължи с вдигната нагоре ръка.

— Оставяме я тук. Ако е шпионин, няма да може да стори нищо лошо. А ако не е… е, поне ще й спестим компанията на янките, докато свърши войната. Червената лисица ми обеща да я пази. Няма по-сигурна гаранция от думата му. Сега се разпръснете и се опитайте да поспите. И за Бога, не лягайте на земята. Не мога да си позволя да изгубя някой от вас заради гърмяща змия.

Сложил ръце на кръста, той наблюдаваше как хората му се разотиват и приемат гостоприемството на индианците. Чу тихи стъпки зад себе си и мигновено се обърна.

Джими Ематла, чиито тъмни очи бяха леко замъглени, защото не беше свикнал да пие алкохол, се приближи към него.

— Какво има, Джими? — попита Брент на езика мускоги. Индианецът все по-добре овладяваше английски, но от уважение Брент говореше с него на родния му език.

— Взимаме десет души да носят боеприпасите. Аз водя. Десет души и пет лодки. Стигат ли?

Брент се усмихна на наперения индианец, горд със своите мъниста и широка шарена риза от памук.

— Напълно, Джими Ематла. Благодаря ти. Човекът, с когото ще се срещнеш в залива, се казва Харолд Армстронг. Не носи униформа. Казах му да не се появява, докато не се стъмни. Покажи се чак когато го видиш и чуеш крясък на присмехулник. Това означава, че наоколо е чисто.

Джими Ематла кимна, после широко се усмихна. Повдигна полупразна бутилка уиски, разклати я и се загледа очарован в кехлибарената течност.

— Много е хубава огнената вода, Нощен ястреб. Благодарим ти за подаръците, които носиш в знак на приятелство с нашия вожд.

Брент се усмихна, после се поколеба и се зачуди защо го обзема безпокойство. Джими Ематла пъхна бутилката уиски в ръцете му, той я пое, отпи голяма глътка от парещата течност, която изведнъж изпълни гърлото му, и леко се намръщи. Погледна Джими Ематла и сам се изненада от думите си:

— Джими, оставям бялата жена при вашия вожд. Искам да те помоля за услуга. Червената лисица има много грижи. Ще ми се и ти да я наглеждаш.

Зъбите на индианеца просветнаха като бяла лента в мрачната нощ, той се ухили:

— Ще пазя твоята жена, Нощен ястреб. Никой няма да я докосне.

Брент наклони глава и тихо прошепна:

— Благодаря.

Индианецът неочаквано се засмя:

— Нощта си отива, бели приятелю. Тръгваш призори. Няма да те задържам, за да можеш да се насладиш на жената, докато имаш време.

Брент сви рамене и надигна бутилката уиски:

— Май първо ще се насладя на малко огнена вода.

Отново кимна на Джими Ематла, после обърна поглед към огъня. Усети тихите стъпки на отдалечаващия се индианец — семинолите уважаваха нуждата на човек от уединение. Останал най-после сам, за да подреди хаоса от мисли в главата си, Брент седна пред огъня и се загледа в топлите златисто-оранжеви пламъци.

Би трябвало да се тревожи за войната. Войските на Конфедерацията се справяха добре на юг, но ставаше все по-ясно, че Флорида е в опасност. Щатските власти още в началото бяха превзели някои укрепления, но Съюзът все още държеше повечето от най-важните точки. Съюзническите войски нападаха крайбрежието по всяко време. Наистина още не бяха опитали да проникнат навътре в страната, но с напредването на военните действия все повече войници на Флорида бяха принудени да се бият на север. И въпреки че генералите на съюзническата армия действаха не по-добре от изкуфели старци, флотата на Съединените щати се ръководеше от изключително способен човек — Гидеон Уелс. Той работеше бързо и умно. Досега Брент винаги бе успявал да пробие блокадите на Съюза. Но докога щеше да продължава това?

Той замислено прехапа устни и продължи да гледа огъня. Джаксънвил беше толкова уязвим за атаките на Севера и съвсем близо до Сейнт Огъстин и дома му. Флорида разчиташе на подкрепата на конфедералното правителство в Ричмънд, в замяна на това мъжете на Флорида воюваха за южните идеали далеч от дома си.

— Какво става с нас, галантните южняци? — произнесе той. — Май сме галантни глупаци. Не можем дори да докоснем идеала, за който се бием.

Кендъл. Дори Кендъл. Гласът й бе изпълнен с благоговение, когато говореше за Юга. Би могла да бъде разпален участник в събранието, което така яростно бе призовавало за отделяне… а може би просто беше умела лъжкиня.

Не. Това, което му разказа не можеше да е лъжа. Почти беше изнасилил девица. „Не“, защитаваше се той, „не я изнасилих“. Но беше решил да я има независимо от протестите й и бе изпълнил намерението си. И двамата знаеха, че не би приел никаква съпротива.

А всичко, което бе мечтал да докосне и усети, беше истинско. Огромната жива страст, която бе почувствал у нея, беше истинска. Бе извикала от болка при нахлуването му, но не беше успяла да потисне вълната на собствената си чувственост, вълната, която лекуваше болките и се издигаше високо, за да се разбие на брега във величествени пръски от бляскаво удоволствие…

Той отпи още една глътка уиски, а мускулите му се свиха при мисълта за нея. Джими Ематла беше прав. Трябваше да тръгне призори, а още седеше край огъня с бутилка уиски за компания, докато тя го чакаше на по-малко от сто фута.

Но как ли го очакваше? С омраза и гняв? Или с желание да изпита отново страстта, която току-що се бе научила да задоволява? А може би се питаше дали е успяла да го измами със сълзливата си история? Ами ако бракът й е хитра измама, скроена от хората, които нападнаха кораба му…

Той притвори очи и огънят се превърна в безформена жълта мъгла. Бракът беше истински. Беше разпитал в Чарлстън и му бяха казали, че Кендъл Мур е съпруга на Джон Мур от флотата на Съединените щати.

Брент унило погледна бутилката и изпи останалата течност. Изправи се и я хвърли, вече празна, в огъня. Тихо премина през лагера и се изкачи по стълбата към колибата. Тялото му бе изтъкано от жар и стегнати възли. Както и да го очакваше, той не можеше да стои далеч от нея.

Колибата беше тъмна. Той постоя на прага, докато очите му свикнаха с мрака. Беше тихо. Най-после забеляза, че тя лежи в дъното, завита с одеялото.

Той свали ботушите си и тихо прекоси стаята. Внимателно коленичи до нея, като се чудеше дали това не е преструвка, за да го изненада неподготвен. Но когато я докосна нежно по рамото, тя леко се обърна към него и от гърдите й се откъсна въздишка. Миглите й лежаха като черно ветрило върху бузите. Изтощена, беше потънала в дълбок сън. Накъсаната въздишка бе дошла след порой от сълзи.

Брент замислено се вгледа в лицето й. Нежната, деликатна красота на чертите й правеше впечатление дори на бледата лунна светлина и вълнуваше душата му. Безупречната й кожа беше чиста, съблазнителна и гладка като алабастър. Искаше му се да зарови пръсти в разпилените златисти коси, които се стелеха около нея. Но не го направи. Продължи да я гледа, окъпана в меките лъчи на луната. Когато тя се извърна към него, одеялото се смъкна и пред погледа му се разкриха раменете и примамливите възвишения на гърдите й. Отново усети напрегнато свиване на мускулите. Извивките на крехките рамене, лекото повдигане на твърдите млади гърди го караха да губи самообладание. Но беше решил да се ръководи от разума, а не от нагона си.

Война бушуваше в него.

И докато я гледаше на лунната светлина, той с изненада осъзна, че не е облякла роклята си. Не се беше въоръжила с дрехи срещу него. Разбира се, стискаше одеялото пред себе си като щит. Но в съня ръцете й се отпуснаха. Пръстите се разтвориха. Одеялото падна настрана. Само красивото й лице си оставаше все така неспокойно. Дори сънят не можеше да облекчи болката и скръбта, изрязали бръчка върху челото й, нито да изтрие засъхналите по бузите сълзи. На колко ли е години? — зачуди се Брент. — На осемнайсет? Двайсет? Двайсет и две най-много. Твърде млада, за да изглежда толкова измъчена.

Той стана и свали дрехите си. Сгъна ги грижливо. Желанието препускаше през него, но той обузда горещите талази, които се бяха надигнали неканени.

Причината да легне спокойно до нея и гальовно да я придърпа към себе си, не беше решимостта да остане безучастен, а изненадващото чувство на нежност, нахлуло в душата му.

Той легна на една страна и положи глава върху протегнатата си ръка. С другата я прегърна и постави длан върху гладкия й корем. Дългата, копринена линия на гърба й докосна гърдите му, хълбоците й се сгушиха до бедрата му. Той усети мъчителна болка дълбоко в себе си, но реши да не й обръща внимание.

Харесваше му да лежи така. Харесваше гладката мекота на кожата й, когато се допираше до него — топла и отзивчива. Харесваше извивката на хълбока й, притиснат до твърдите му бедра. Инстинктивното надигане на неговата мъжественост не представляваше опасност за нея сега. Изглежда и тя се наслаждаваше на женствения уют, който Кендъл без да знае предлагаше.

Отдавна не беше спал с жена. Отдавна не беше лежал сред нежни, виещи се около него кичури коса, обгърнат от нежен аромат, който дава спокойствие и уют.

И никога не беше спал с жена, която да му въздейства като Кендъл; която да изпълва тялото и душата му с гняв… и с копнеж; която да го предизвиква и вбесява и да събужда в него страст, лишаваща от разсъдък…

Брент затвори очи и леко се раздвижи. Тя несъзнателно отвърна на движението му и нагласи тялото си по-удобно до неговото. Сгуши се в мъжката му прегръдка.

Той леко повдигна ръка към дълбоката долина между гърдите й. Пръстите му усетиха тихото туптене на сърцето й и през тялото му премина тръпка. Желаеше я и щеше да я има.

Но можеше да почака. Да потисне треската на тялото и разума чрез сън. С въздържание да я държи в обятията си и да се надява, че свежият нощен въздух ще отрезви душата му и ще му помогне да открие дали красивата пленница е ангел или хитра лисица… или пък най-коварното оръжие, което някога Северът е насочвал срещу Юга.