Хедър Греъм
Създадена за любов (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

От момента, в който се бе отправил на юг, изпитваше чувството, че бяга.

Само ако тичаше достатъчно бързо, можеше да стигне навреме. И ако успееше, можеше да спре ужаса, надвиснал над…

Щеше да я намери. Да я прегърне. Да я защити…

Като пантера в клетка кръстосваше палубата на „Джени Лин“, а корабът следваше линията на брега. Крачките му ставаха все по-нервни. Искаше да бърза, да лети. Чувството, че бяга, бе обзело цялото му тяло. Мускулите му бяха напрегнати, свити, готови за бяг.

Той знаеше, че кораби на Съюза сноват край брега, но сега малко го бе грижа за това. На драго сърце би ги хвърлил във въздуха. Знаеше, че е способен да го направи. Решението му да се добере до тресавището бе толкова категорично, че се чувстваше непобедим. „Джени Лин“ се беше натъкнала на съюзнически кораб, три пъти по-голям от нея, и бе преминала край него с гърмящи оръдия. В крайна сметка потъна не малката шхуна, а вражеският съд.

Най-после „Джени Лин“ стигна до устието на реката и хвърли котва. Брент и десетина души от екипажа му поеха в лодки по сложния лабиринт от реки, водещи към блатото.

Но много преди да наближат брега с боровете, сред които бе лагерът на семинолите, Брент скочи от лодката. Заплува в плитката вода и скоро се озова до твърда земя.

Най-после можеше да тича. И той се втурна напред.

Мускулите го боляха от напрежение, той усещаше как сърцето му бие лудо от страх.

Не спря, докато се озова в лагера. Закова се на място, затвори очи, после отново ги отвори, осъзнал внезапно, че ужасът пред него не е само кошмарно видение.

Безжизнени тела се въргаляха навред. От полуразрушена колиба с главата надолу висеше мъж. Момиченце лежеше до загасналия огън и стискаше в ръцете си сламена кукла.

Очите на куклата, както очите на мъртвото дете, сякаш бяха приковани в Брент. С усилие на волята той тръгна към момичето, наведе се, докосна нежно твърдата студенина на лицето му и притисна клепачите към тъмните невиждащи очи.

— О, господи, Исусе Христе. Капитане, погледнете.

Брент откъсна поглед от детето и видя Чарли зад себе си.

— Аполка, капитане. И малкото й дете.

Брент се изправи на натежалите си крака и се приближи. Коленичи до Аполка и детето.

Мухи нападаха труповете. Сякаш това бе най-страшното престъпление, най-страшната обида.

— Веднага се заемете с погребението — дрезгаво прошепна Брент, едва успяваше да произнесе думите. Сякаш някой обтягаше струни в съзнанието му. Все по-силно и по-силно. Пречеха му да си поеме дъх. Пронизваха го, душеха го. Аполка. Красива, нежна и добра като млада сърна. Бе прекарала своя живот в нежни грижи за децата си и обич към съпруга си…

Защо? Това бе най-безбожното деяние. Светотатство. Що за човек беше злодеят, убил същество, което се бе стремило само към любов?

Брент почти не усети как Чарли се отдалечава, за да изпълни заповедта му. Той се наведе над Аполка и сина й и ги прегърна. Сълзи разтърсиха тялото му. Сълзи на покруса, ужас и гняв. Почувства агонията на предателството. Своето предателство. Спрямо Червената лисица. Спрямо неговия приятел.

Нощта бавно се спускаше. Залезът беше красив. В този час на деня земята се къпеше в злато и пурпур, които бързо чезнеха в бледовиолетово и мораво. Моряците стояха сред сечището и безмълвно отдаваха почит към скръбта на техния капитан. Не смееха да се приближат, за да отнесат телата на Аполка и Хаджо.

Набитите му рамене се тресяха. Капитанът плачеше беззвучно. Над кипарисите, в небето и водата тежеше тишина.

Слънцето пълзеше все по на запад, но той не помръдваше. Моряците също.

Изведнъж във въздуха се появи нещо, нещо, което не беше звук. Чарли Макферсън се обърна пръв, другите го последваха.

Зад тях стоеше Червената лисица със своите бойци. Носеха не оръжие, а лопати. Чарли осъзна с болка, че вождът вече е бил тук и сега се е върнал да изпълни това, за което Брент вече бе помолил хората си.

Нямаше да ги погребат по обичайния начин. Обикновено семинолите полагаха своите близки в дървени ковчези, отнасяха ги дълбоко в сенчестата гора и ги оставяха там заедно с личните им вещи, които щяха да им трябват в отвъдния свят. До воина почиваше неговият меч, до ловеца — лъкът и стрелите му. До детето — играчка. До жената — шал.

Сега обичните им хора трябваше да бъдат заровени в земята. Защитени от дивите животни и мухите. Живите също трябваше да се пазят. Червената лисица знаеше това. Бе намерил жена си и децата си зверски убити от белия човек и знаеше, че ще трябва да ги погребе така, както белите го правеха.

Индианецът стоя дълго в края на сечището, загледан в кестенявата коса и тресящия се приведен гръб на Брент Маклейн. Лицето на вожда бе сурово, скулптура от гранит. Загоряло и твърдо, то не издаваше нито мъка, нито гняв. Времето и животът и несломимата му вродена гордост бяха дали на Червената лисица сила и издръжливост, които дори смъртта не можеше да пречупи.

Най-после той се приближи към Брент. Коленичи до него, внимателно пое сина си от ръцете на белия човек и го притисна към гърдите си, сякаш детето бе само заспало. Брент отправи безжизнен поглед към тъмните бездънни очи на Червената лисица.

— Пролях сълзите си, приятелю. Това трябва да направи дори най-силният мъж. Но те изсъхнаха. Заклех се на вятъра да отмъстя, но ехото заглъхна. В самотните нощи, които ме очакват, може би пак ще проливам сълзи. Със сигурност един ден ще отмъстя за престъплението срещу моя народ, срещу самия живот. Но сега ще предам моите любими същества на земята. Няма да позволя нито миг повече да служат за храна на мухите. Както бурите се надигат в океана, така ще се надигне мъстта на Червената лисица. И както те връхлитат изневиделица, така ще връхлетя и аз върху врага. Стани, приятелю. И ми помогни да изпълня дълга си към сина от моето семе и към Аполка, която държеше сърцето ми в своите нежни ръце. Ти също ги обичаше. Знам това добре. И сълзите на мъжа, който никога не плаче, са утеха за мен.

Брент се надигна. Червената лисица протегна ръце и той прие студеното, неподвижно тяло на детето. Индианецът коленичи до жена си. Докосна бузата й и погали с нетрепващи пръсти красивите й скули. Взе тялото й в ръце и се изправи с достолепие.

— Хайде — обърна се към Брент. — Трябва да се сбогуваме с тях.

Погребаха Аполка, прегърнала детето си. Според обичая поставиха до нея домакинските й принадлежности.

Високата борова гора се превърна в дом за мъртвите. Семинолите оставиха близките си да почиват и след церемонията подпалиха колибите. Индианци и южняци отплаваха, а зад тях гората пламна — оранжево сияние в мрака.

Червената лисица напусна завинаги своя дом и поведе народа си към лагера на микасуките. Племето на неговите родственици бе отвоювало от тресавището късче земя на североизток от гората, в която доскоро семинолите живееха щастливо. В лодката на вожда Червената лисица и Брент оглавиха смесения отряд от червенокожи и бели и поеха по реката и тесните й притоци.

Известно време пътуваха смълчани в нощта. После Брент изрече думите, които му тежаха.

— Заради мен ти изгуби всичко — дом, жена и дете…

— Не заради теб, Нощен ястреб — тихо го прекъсна Червената лисица. — Нито заради твоята Конфедерация. Ние винаги сме воювали. Винаги сме умирали. Ти не си виновен за случилото се. И всеки път сам съм решавал какво да правя. И сега пак ще избера битката.

Брент замълча. После потърси очите на приятеля си в почти непрогледния мрак.

— Къде е Чикола? Не видях…

— Тялото му? Не, той е жив. Избяга в гората. Сега, приятелю, задай въпроса, който сигурно те човърка.

Брент не се поколеба. Погледна открито индианеца.

— Какво се случи с нея… с Кендъл? — едва успя да прошепне.

— Тя се съпротивлявала — отвърна Червената лисица с гордост и задоволство. — Не с пистолет или нож, а с волята си. Чикола ми разказа как се опитвала да го защити. Джими Ематла, който все още е жив, но сигурно няма да посрещне зората, докато лежал на земята, смъртно ранен, чул разговора между нея и синята униформа.

Тялото на Брент се вкамени и изстина като тяло на мъртвец.

— Какво са говорили? — попита напрегнато.

— Джими Ематла сам ще ти каже.

Червената лисица беше прав. Джими Ематла нямаше да види повече слънцето. Смъртта вече бе сложила своя отпечатък върху очите му, когато вождът въведе Брент в колибата, където индианецът очакваше храбро края си.

Той посрещна Брент с радост. Жените около него бързо се оттеглиха, щом Брент коленичи до сламеника.

— Нощен ястреб — промълви Джими Ематла, затвори очи и сграбчи ръката на Брент с изненадваща сила.

— Ематла — отвърна Брент и стисна дланта му. Болка се изписа върху лицето на индианеца. — Не говори. Трябва да пазиш силите си.

Ематла поклати глава и навлажни пресъхналите си устни.

— Ще умра заедно с нощта, приятелю. Сигурен съм. Благодаря на боговете, че доживях да те видя. Измених ти. Нощен ястреб. Моля те за прошка.

— Никога не си ми изменял…

— Напротив, обещах да пазя жените. Но войниците нахлуха като вълните на морето. Оказах се безпомощен като баба.

— Никой не е способен да се изправи сам срещу цяла рота.

Ематла сви рамене, едва събра сили да продължи. Повдигна натежали клепачи и срещна погледа на Брент.

— Ти трябва да се изправиш сам срещу цяла рота, Нощен ястреб. Тя доказа, че не отстъпва по смелост на никой храбрец. Не се опита да спаси себе си, а направи всичко възможно да опази децата на Червената лисица. Някои оживяха само благодарение на това, че тя се отскубна от ръцете на по-силния от нея войник, втурна се обратно към лагера и потърси милост в сърцата на нашествениците. Един от тях я нарече своя жена, а тя му каза, че ще го убие. Сърна срещу пантера. Нещо в него ми подсказа, че е убиец. Той ще я убие или ще я накара да съжалява, че е жива.

Брент си пое въздух на пресекулки.

— Благодаря ти, че ми казваш всичко това, Джими.

Ематла наклони глава, сякаш да кимне. Когато отново заговори, гласът му бе толкова немощен, че Брент трябваше да приближи ухо до устните му.

— Сред тях имаше един… бял човек в синя униформа, който… не убиваше. Убийствата го отвратиха. И…

— И? — Брент вдигна глава. Пръстите му несъзнателно сграбчиха одеялото, което пазеше Джими Ематла от нощния хлад.

— Травис… нарекоха го Травис. Той би…

— Какво, Ематла? Мисли! Кажи ми. Човекът, когото нарекоха Травис би направил какво?

— Би ти помогнал. Мисля, че той… обича жената. Кендъл. Тя се втурна към мен. Вярваше ми. Кендъл…

Името прозвуча като тиха въздишка. Това бе последната дума, която излезе от устата на Джими Ематла. Слънцето посягаше към небето, когато от гърдите на индианеца се откъсна предсмъртен стон. Той потрепера и се отпусна. На лицето му се изписа спокойствие. Беше оставил зад себе си суматохата и суетата на този свят.

 

— Хубав номер им изигра на янките в Джаксънвил, Брент Маклейн — започна Чарли и размаха пръст срещу Брент, — но във Форт Тейлър няма да си развееш байрака. Там и пиле не може да прехвръкне!

— Не съм си помислял дори да вляза в пристанището на Форт Тейлър с вдигнато знаме! — избухна Брент и нервно прокара пръсти през косата си. — Ти май забравяш нещо, Чарли — Форт Тейлър е в ръцете на Съюза, но това не означава, че на острова не живеят хора, предани на Юга?

— И какво ще направиш, капитане? — сухо попита Чарли. — Ще помолиш всички янки, ако обичат, да си вдигнат ръцете?

— Не, смятам да използвам същата тактика като в Джаксънвил. Но този път ще отида сам.

— Единствената ти възможност — прекъсна ги Червената лисица — е морето.

Брент погледна индианеца. Тримата се бяха събрали да поговорят, след като слънцето се издигна високо. Червената лисица продължи:

— Дори да проникнеш в града, каква полза? Не можеш да вдигнеш крепостта във въздуха, защото Кендъл е вътре. Само търпението ще я спаси, Нощен ястреб. Сега сигурно я държат под ключ. И зорко я пазят. Но скоро синята униформа ще замине. И стражите ще се отпуснат. Възможно е пак да излезе с янките на разходка в морето. Тогава ще настъпи твоят час.

— Не можем да седим и да чакаме! — възпротиви се Чарли.

— Наоколо бушува война! Сега би трябвало да патрулираме край западния бряг, а после да натоварим памук и срещу него да купим в Лондон оръжие!

— Аз мога да отида за нея — тихо предложи Червената лисица.

— Не — категорично отвърна Брент. — Не искам пак да си ти, приятелю. И без това в сърцето ми вече зее пропаст, която ще остане там до края на дните ми…

— Но това е глупаво! — възпротиви се Червената лисица, изправи се и раздразнено закрачи из колибата. — Вече ти казах — сам решавам. Освен това искам да си отмъстя на тези хора и мисля, че имам право. Те извършиха престъпление срещу мен.

— Ти си индианец! А това е война между бели!

— Тя се превърна в моя война!

Брент се замисли. Раздразнението му растеше. Сякаш напрежението и гневът между двамата всеки миг щяха да избухнат.

Дълбоко пое въздух и възвърна самообладанието си.

— Червена лисицо, те очакват да ги нападнеш. Обзалагам се, че сега следят с много по-голямо внимание малките лодки, отколкото корабите на Юга, които се промъкват през блокадата им.

Чарли се намеси гневно:

— Индианец не би могъл да остане жив във водите на янките. А ние също не можем да се доближим до тях с развято знаме. Какво ни остава тогава?

— Един янки… — прошепна Брент.

— Какво? — едновременно попитаха Чарли и Червената лисица.

— Един янки. Казва се Травис. Джими Ематла ми разказа за него, преди да умре.

Брент внезапно щракна с пръсти и се обърна към Чарли. Отново бе негов капитан.

— Чарли, трябва да стигнем до устието на реката и да намерим Харолд Армстронг. Да разберем какво знае той и какво е уловил от телеграфа. Янките държат Сидър Кий, но на Харолд сигурно му е известно какво става. Трябва да разберем кой точно е този Травис. И да накараме Харолд да ни свърже с някого на Кий Уест, за да узнаем кога Джон Мур заминава. Ще приложим твоята стратегия, Червена лисицо. Ще чакаме търпеливо. — Той замълча и стисна челюсти. Търпеливо ли? А проклетият янки може би в този миг я убиваше, или пък вече я бе убил. Не. Мур нямаше да й стори нищо лошо. Поне нямаше да й счупи костите. За него тя беше нещо като трофей.

Брент преглътна и продължи:

— Червена лисицо, ако решиш, може да дойдеш с нас. Залагаме на този Травис.

 

Кръглата луна се издигна високо в тъмносиньото небе, когато на брега се появи черен силует.

Крясъкът на присмехулник разкъса тишината на нощта.

Въпреки това мъжете се промъкнаха тихо между дърветата и се събраха на брега. Успокоиха се чак когато Харолд Армстронг избухна в гръмогласен смях, разтърси ликуващо ръката на Брент и го потупа по рамото.

— Негодник проклет! — обяви Харолд. — Колко недели не съм те виждал, капитан Маклейн! А тук всичко върви като по часовник. Нищо не ни е липсвало — нито на мен, нито на останалите заселници. Индианците редовно изпращат провизии. Хайде, елате в къщата, момчета. Заедно с вкусното говеждо и домашното вино ще ви нагостя и с последните новини.

— Добре звучи, Хари — съгласи се Брент. — Трябва да разберем какво става. Особено във Форт Тейлър.

— Ще се постарая. Кажи на момчетата си да внимават. Тук горе няма много змии, но снощи намерих едно гнездо твърде близо до къщата. Хайде, елате.

Брент даде знак на хората си и те го последваха.

Не много далеч нагоре по реката Съюзът имаше малка крепост, която някога бе използвал във войните срещу индианците. Но в този девствен район имаше само шепа бели, за които не си струваше да се тревожат. Войниците на Съюза не ги закачаха — не си даваха сметка, че тези отрудени мъже и жени, изградили домовете си до самия край на безмилостното тресавище, са хората, на които се дължат победите на Юга.

След малко Брент, Червената лисица и Чарли Макферсън седяха около масата на семейство Армстронг и слушаха жадно новините на Харолд, докато нагъваха огромни парчета прясно говеждо, което жена му, Ейми, бе приготвила, преди да остави мъжете насаме.

— Ще става все по-трудно и по-трудно, капитане. Особено по море. Откакто във Вирджиния спуснаха онзи броненосец…

— Онзи… какво? — попита Чарли Макферсън.

— Броненосец, моряко, броненосец. Нашите измъкнаха стария „Меримак“ от пристанището, където янките го бяха потопили, и го прекръстиха на „Вирджиния“. — В светлите очи на Харолд се прокрадна завист. — Ех, да го бях видял! Сигурно е порил водите право към янките. Потопил много от техните кораби, а снарядите изобщо не могли да го повредят. Отскачали от него.

— Проклятие! — възкликна Чарли и лицето му светна. — Знаех си, че ще ги бием по море тия янки!

— Чакайте, момчета — охлади ги Харолд, поклати глава със съжаление и сипа ябълково вино в чашите им. — Победата не трая дълго. На следващия ден янките го посрещнали със свой броненосец. „Монитър“ и „Вирджиния“ водили бой в продължение на часове — това трябва да е била най-голямата морска битка, която човек е виждал досега! Накрая и двата кораба отстъпили. Ама вие нищо не знаете! Скоро целият свят ще чуе за това. Казвам ви, момчета, войната вече няма да е като преди. Тези два кораба доказаха, че всичко, което познавахме досега, е безнадеждно остаряло!

Друг път Брент щеше да полюбопитства, да се смае от гениалните корабостроители на Юга.

Но сега го интересуваше само едно.

— Имаш ли връзки на Кий Уест, Хари? — попита той. — Трябва да разбера някои неща, които стават във Форт Тейлър.

— Разбира се! Що за разузнавач си мислиш, че съм аз, капитан Маклейн?

Брент се засмя на укора.

— Смятам, че си много добър, Хари.

Хари придърпа един стол, седна и се загледа с любопитство в Брент.

— Да, капитане, но ти казвам, че не можеш да влезеш във Форт Тейлър. Онзи лейтенант се е побъркал, откакто индианците отвлякоха жела му. Чувам, че си я е прибрал обратно.

— Знаем, Хари.

— Ами да! — Харолд Армстронг се вгледа с интерес в Червената лисица, но Брент не му даде повече сведения.

— Какво знаеш за лейтенант Мур, Хари?

— Чувам, че прекарвал времето си, като се опитвал да те настигне, капитане.

— Можеш ли да разбереш, кога ще отплава пак?

— Разбира се.

— Искам да знам също колкото е възможно повече за един офицер. Името му е Травис…

— Деланд — бързо допълни Харолд.

Брент му хвърли изненадан поглед и Армстронг забързано продължи.

— Капитан трети ранг от флотата на Съединените щати. Пряко подчинен е на капитана, когото са назначили във Форт Тейлър.

— Какво се говори за него тук?

Харолд сви рамене.

— Май добре се разбира с хората на Кий Уест. Истински джентълмен. Твърд, но добър и учтив. Защо питаш?

— Защото ще се опитам да поговоря с него — Брент стана, протегна се и нетърпеливо потупа Чарли по гърба. — Събери екипажа. Тази вечер потегляме.

— По дяволите! — промърмори Чарли, пресуши чашата вино и бутна стола си назад. — Крис и Лойд тъкмо си намериха две хубави момичета, а сега точно аз трябва да им съобщя, че тръгваме!

Харолд Армстронг се засмя.

— И добре ще направиш! Сигурно говориш за момичетата на Белър. Той е свещеникът. Злобар, все с пушката си ходи. Цяло ято дъщери има — от тригодишни нагоре — и ги пази като стар булдог! Моряците ви сигурно са с по-големите момичета. Че се радват до немай-къде — в това съм убеден. Но по-добре, че потегляте. Белър е отгледал дъщерите си като истински дами и няма да позволи на някакви моряци да си играят с чувствата им, ако разбирате какво искам да кажа.

— По дяволите! — отново промърмори Чарли.

И това беше всичко.

Час по-късно „Джени Лин“ излезе от реката в открито море.

Ако Брент бе тръгнал няколко минути по-късно, или ако черен буреносен облак не бе закрил луната точно в този миг, екипажът му сигурно щеше да забележи малката разнебитена лодка, която се плъзна безшумно край тях.

„Джени Лин“ вече бе далеч, когато Харолд, изправен на песъчливия бряг, съзря лодката и предпазливо се приближи, за да разбере какво става.

Смаян, видя как дълги нежни пръсти се показаха над планшира и после се отпуснаха безжизнени. Насочи лампа към лодката и подсвирна.

Вътре лежеше момиче. Лицето му бе бледо като луната и красиво като ефирната й светлина. Пелерина от златни коси се спускаше по раменете на момичето и падаше над грубите дъски. Както бе вперил поглед в нея, тя запърха с мигли и отвори очи. Не разбра дали очите й са черни или толкова тъмносини, че сякаш се сливаха с виолетовото море. Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни и да проговори. За да я чуе, Харолд се наведе, прехласнат от невероятната й красота.

— Какво има, момиче? — попита той разтревожено.

Тя повдигна ръка към него. Отпусна я. Нямаше сили да я задържи.

— Помогнете ми — промълви тя, после гласът й доби сила и от напуканите устни се откъсна шепот. — Помогнете ми. Моля ви, помогнете ми.

— Добре, добре. Разбира се, че старият Хари Армстронг ще ти помогне, момиче. Не се тревожи. Спокойно. Ще те заведа в къщи, ще те нахраня и стопля пред огнището.

— Хари? — попита тя настоятелно. — Харолд Армстронг?

— Да, мадам. Хари Армстронг на вашите услуги.

— Слава богу. Казвам се Кендъл Мур. Брент… капитан Маклейн каза да дойда при вас. Ще ми помогнете ли? Ще ме скриете ли от янките?

— Янките няма да намерят колибата ми никога, мадам. И никой приятел на Брент Маклейн няма да страда край мен. Само се дръжте, мадам. Сега сте добре. В безопасност сте.

— О, благодаря ви. Много ви благодаря… Шепотът заглъхна. Клепките й се спуснаха над очите. Досега едва се държеше в съзнание и щом чу утешителните думи, потъна в сладка забрава.

Харолд огледа по-внимателно момичето — не, жената! — почеса се по челото и вдигна очи към морето.

Сигурно това беше съпругата на онзи янки. Жената, която индианците бяха отвлекли. Причината, поради която капитан Маклейн сега плаваше към Кий Уест…

За малко се разминаха — помисли си със съжаление Харолд, — само за няколко минути.

Наведе се над лодката и повдигна лекото тяло. Пое обратно през пясъка и боровата гора, свърна по пътеката, водеща към къщата му, а мозъкът му се опитваше да открие липсващите нишки.

Какво се беше случило между тях — индианците, капитан Маклейн и тази жена с глас, нежен като магнолия? И как, по Дяволите, се беше озовала тук? Как бе изминала целия път от Кий Уест в стара разнебитена лодка? В прогнила дървена лодка.