Хедър Греъм
Създадена за любов (16)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Септември, 1862

 

„Джени Лин“ успя да се довлече до Норфолк и тръгна нагоре по река Джеймс към пристанището на Ричмънд. Пет снаряда я бяха ударили, но все още плаваше, очукана и повредена, а ценният й товар почиваше спокойно в трюма.

Брент с радост стъпи на твърда земя, но веднага бе посрещнат от офицери на флотата. Той изтърпя възторжените им поздравления и научи, че президентът Дейвис и главнокомандващият флотата Малори го очакват.

Нареди на Чарли да се погрижи за ремонта на кораба, а на Крис — да организира свалянето и разпределението на товара. После се качи в една каруца и потегли по улиците на конфедералната столица.

Колко овехтял му изглеждаше Ричмънд след Лондон!

В Англия коприната и сатенът бяха в изобилие. Усмихнати жени, облечени по последната мода, пристигнала от Париж, красяха разкошните къщи и пазарите със своите премени, без да се съобразяват нито с бедността наоколо, нито с глупавата война, която се водеше зад океана.

Глупавата война…

Ричмънд караше сърцето му да се свива.

По улиците нямаше много хора. Тези, които се виждаха, изглеждаха притеснени и измъчени. И измършавели.

В дома на президента го посрещна негър с изискани дрехи и го въведе в малък салон.

Брент разтърси ръката на Дейвис и си помисли, че президентът доста е остарял от последната им среща преди година. Малори също не изглеждаше добре.

Чернокожият прислужник им наля бренди и предложи на Брент пура. Той я прие и с наслада вдъхна хубавия тютюн. В Англия една свястна пура не можеха да свият!

— Чувам, че са стреляли по вас, докато стигнете тук — замислено каза Джеферсън Дейвис.

— Да, сър. Две фрегати ни последваха веднага щом видяха под какъв флаг плаваме.

— Но успяхте — Дейвис поклати прошарената си глава. — Вие сте необичайно явление, капитан Маклейн. Един от хората, на които се опира нашият доблестен Юг — каза той тихо, по-скоро на себе си, отколкото на Брент. После се усмихна сдържано на официалния си гост. — Сигурно забелязахте, капитан Маклейн, че днес сме по-непринудени от обикновено. — Той се подвоуми и на лицето му се изписа болка. — Боевете на север от града са жестоки и затова изпратихме на юг жените, включително съпругата ми, Варина.

Брент кимна, като наблюдаваше лицето на президента. Това, че Джеф Дейвис се намираше тук и предвождаше Конфедерацията, беше нелепо. Той не одобряваше отделянето, докато Линкълн не обяви, че е категорично против участието на робовладелчески щати и територии в Съюза. Дейвис беше служил в Сената на Съединените щати, а при президента Франклин Пиърс бе заемал поста военен министър. После отново се бе върнал в Сената. Той беше човек с горда осанка, висок, слаб и прям, но постоянно измъчван от болести. Известен с избухливия си нрав, той често се караше с генералите си, освен с Робърт Лий, негов стар приятел от Уест Пойнт.

— Забелязах, че улиците са опустели, сър — отвърна Брент.

— Всъщност не очаквам нашата столица да се окаже в опасност — побърза да го увери Дейвис. — Армията на Северна Вирджиния се ръководи от хора като Джаксън и Ли! — Той присви очи и погледна Брент. — Вие имате роднини в един от полковете на Ли, нали, синко?

— Баща ми и брат ми са в кавалерията на Флорида, сър. Отдавна ме няма. Надявах се да разбера какво става с тях и как се развиват военните действия, особено във Флорида. Опасявам се, че нищо не знам.

Дейвис се изправи неспокойно и закрачи към угасналата камина. Флорида го тревожеше. Той надигна чашата си с бренди.

— Предполагам, че ремонтът на кораба ви ще трае две седмици. Ако желаете, през това време можете да се присъедините към армията. Намерете баща си и брат си и прекарайте с тях няколко дни. Що се отнася до войната… мисля, че никога не сме били по-близо до победата. Ако доставяме боеприпаси… — Президентът не довърши думите си и се усмихна. — Докато разполагаме с хора като вас, капитане, ще постигаме успехи. Много често тези, които се промъкват през блокадата, го правят само за лична изгода.

— Но какво става с Флорида, сър? — тихо настоя Брент. Джеферсън Дейвис въздъхна.

— Не успяхме да си върнем нито един от завзетите фортове, капитан Маклейн. Но и янките не успяха да проникнат по-навътре в страната. Спряхме ги до Сейнт Огъстин и Фернандина. Те напуснаха Джаксънвил, но после отново го окупираха. Ако се интересувате от онзи залив, където заселниците подпомагат каузата на Юга, мога да ви уверя, че всичко е наред. — Той спря за миг. — Мисис Мур все още се намира в безопасност при тях.

Въпреки волята си Брент почувства как лека руменина се прокрадва по загорялото му от слънцето лице. По дяволите, целият свят ли знаеше за него и Кендъл?

Малори, който бе мълчал през целия разговор, тактично се намеси:

— Смятаме, че е наша задача да облекчим тревогите на тези, които служат на Конфедерацията и предприемат опасни пътувания в името на нейната кауза.

— Благодаря — кратко отвърна Брент. Може би беше добре, че всички знаеха за грижите му. През цялото пътуване по море се притесняваше за Кендъл. Постоянно я сънуваше, будеше се, стенеше и се мяташе в леглото. Често сънищата му се превръщаха в кошмари, в които откриваше, че тя е изчезнала. Тогава виждаше заминаващ съюзнически кораб, а на борда му Кендъл, окована във вериги. И винаги в съня се появяваше и Джон Мур, за да го измъчва с думите: „Тя е моя съпруга! Моя съпруга. Моя! Жената, която желаеш, принадлежи на янки, а ти изгуби всичко!“

Той стисна челюсти и преглътна. Господи, как искаше да се върне във Флорида. Да забрави проклетата война и да тръгне веднага към Кендъл, да се увери сам, че го чака, жива и здрава, красива, усмихната и свободна.

Нямаше ни най-малка възможност да се върне, поне докато корабът му беше годен за плаване. Конфедерацията не можеше да му осигури друг кораб и той трябваше да чака, докато ремонтират „Джени Лин“. После щеше да изкара още една противна нощ и да тръгне отново на път. Заля го вълна на отчаяние и той с мъка я преодоля. Щеше ли да свърши някога тази война? Щеше ли да тръгне някога животът по старому?

Не искаше да търси отговор на тези въпроси. Отговор беше Ричмънд. Нищо нямаше да бъде същото като преди.

— Е… — окашля се Дейвис. — Щом корабът ви бъде готов, бих искал да отплавате към Бахамските острови за оръжие. Ще ви осведомят за подробностите. После ще прекарате товара си нагоре по Мисисипи.

— Мисисипи ли? — глухо попита Брент. — Ню Орлеанс не е ли все още в ръцете на…

— Янките? Да. Опитват се да разделят страната, като държат Мисисипи. Но не бива да им позволяваме. Вие трябва да се промъкнете и да извозите боеприпаси във Виксбърг. Боя се, че този град ще бъде следващата мишена на янките. — Дейвис пропусна да спомене, че иска от Брент да извърши невъзможното. — Но дотогава, капитане, защо не потърсите семейството си? Ще ви осигурим приличен кон. И карта на пътищата, които според нас са безопасни. Сега Ли започва офанзива. Изпратил е Джаксън да превземе Харпърс Фери. После ще се срещнат в Мериленд. Изказваме ви сърдечна благодарност, капитане. Не мога да ви опиша какво ще сторят морфинът и лауданумът за нашите храбреци на бойното поле.

Няма нужда да ми описва — мрачно си помисли Брент. Стана и стисна ръката на президента, после внимателно изслуша всичко, което Малори имаше да му казва.

 

Моряците му приеха с неописуема радост двете седмици отпуска в Ричмънд. Корабостроителите обещаха, че след четиринайсет дни „Джени Лин“ ще бъде като нова. Като знаеше, че кръчмите и публичните домове на конфедералната ще бъдат оживени до късна нощ и че екипажът му ще се възползва от заслужената почивка, Брент с нетърпение потегли. Не беше виждал баща си и Джъстин повече от година и след като му се откри възможност да се срещне с тях, той не искаше да губи никакво време.

Не беше лесно да следваш армията на Северна Вирджиния, дори когато знаеш нейните ходове. Докато пътуваше през Вирджиния, преливаща от красотата на късното лято, Брент разбра защо генералите на Севера толкова трудно се справяха с Ли.

На него също му беше тежко, като си спомняше кръвта, която вече бе заляла земята на Вирджиния. Край пътеките пееха птици, ливадите и горите се зеленееха. Първите сенки на топлите есенни цветове едва се бяха появили по дърветата, всичко говореше за красота и живот.

Но той не биваше да се успокоява. Вирджиния беше бойно поле. Съзнаваше, че може да се натъкне на съюзнически отряди извън Ричмънд. Ето защо беше постоянно нащрек, движейки се на запад успоредно на железопътната линия край Вашингтон, като следваше маршрута на армията на Северна Вирджиния.

Три дни Брент пътува, избягваше фермите и градовете и прекарваше дълги часове в усамотение. Нощите под небосвода бяха тихи и изпълнени с копнеж. Простите дарове на природата му напомняха за времето, когато заедно с Червената лисица бяха в Евърглейдс. Жадуваше за девствената пустош на неговия роден щат. Прииска му се да се върне вкъщи, но си спомни, че вече няма дом. Ала това нямаше голямо значение, докато лежеше под звездите, облегнал глава на седлото. Можеше да сподели красотата на нощното небе с една жена. Знаеше, че ще се почувства вкъщи там, където е тя.

На четвъртия ден попадна на един разузнавач — за щастие, конфедерат. Двамата се сблъскаха в гъстака. Брент научи, че Стоунуол Джаксън, който предвождал шест дивизии от армията на Ли, току-що превзел Харпърс Фери. Ли очакваше частите на Джаксън да се присъединят към основната армия при Шарпсбърг, близо до рекичката Антиетам Крийк. Брент трябваше само да следва пътя, за да открие войската.

— Но да ви предупредя, капитане — рече измършавелият разузнавач. — Ли вече се натъкна на части от войската на Маклелън. Предстои голяма битка. Не е време за приятелски посещения. А пък и вие, от флотата, не сте за битки по суша.

Брент сви рамене.

— Щом кавалеристите на Флорида се бият, и аз ще се бия рамо до рамо с тях.

Разузнавачът присви очи и погледна Брент, после кимна:

— Така си и мислех, капитане. Роднини ли имате в кавалерията?

— Да, баща и брат — отвърна Брент. — Под командването на Стюарт.

— Кавалерията на Стюарт прикриваше Лонгстрийт от страната на Саут Маунтин. Повечето прочути генерали сега се събират тук. Сигурно ще намерите кавалерията на Джеб при Шарпсбърг, ако все още имате желание.

— Да, така е.

— Е, щом сте решили. Ли разположи щаба си в горичката край пътя за Шепърдстаун. Генералът очакваше подкрепа от Мериленд. Обаче няма да получи това, на което се е надявал. Е, няма да ви задържам повече. Сигурно искате да откриете роднините си, докато са още живи. Два часа път и ще стигнете до щаба.

Разузнавачът докосна шапката си за довиждане. Брент продължи напред.

След два часа се изправи лице в лице с тримата мъже, които бяха сърцето на конфедералните сили: Робърт Ли, Томас Джонатън Джаксън и Джеймс Браун Стюарт. Ли изглеждаше изненадан и развеселен, когато посрещна в палатката си морски капитан, но веселостта му бързо изчезна. Положението на армията му беше твърде сложно, за да се забавлява. Брент никога досега не беше срещал Ли, но един поглед му достатъчен, за да разбере, че всичко, което е слушал за възхитителния човек и неговото мълчаливо достойнство, е истина.

При всички случаи Ли се държеше като благородник. Той скри изненадата си и представи Брент на Стоунуол Джаксън и Джеб Стюарт.

— В момента вече се води битка, капитан Маклейн. Днес следобед бяха разменени първите изстрели. Не се намираме в морето, сър. Вие не сте под мое командване и мога само да ви предупредя, че това, което възнамерявате да сторите, няма да е леко. Както обикновено, федералната армия ни превъзхожда по численост.

— Да, сър, разбирам — тихо, но твърдо отговори Брент. — Но тук има кавалерийска рота, съставена от хора, с които съм израснал. Баща ми, брат ми и десетина мъже от Джаксънвил. С тях яздих в мирно време, с тях ще яздя и сега. Аз съм добър стрелец, сър. Няма да ви преча.

— Джеб? — Ли вдигна очи от картите, разтворени пред него. — Кавалерията е твоя. Знаеш ли нещо за семейството на този млад човек?

— Разбира се — отвърна Стюарт. — Капитан Джъстин Маклейн и лейтенант Стърлинг Маклейн. Ще ги намериш на четвърт миля оттук, в крайните палатки.

Брент енергично отдаде чест и се обърна да излезе от палатката на генералите. Ли го повика обратно, сините му очи весело проблеснаха, въпреки несгодите на войната.

— Не се оставяй да те убият, млади момко. Чух, че си бил безценен за флотата.

Брент видя конете, завързани за през нощта, преди да забележи кавалеристите на Флорида. Видът на конете го изплаши. Бяха прекалено мършави и уморени, за да понесат гордо в боя достойната кавалерия.

Усети как сърцето му се свива, когато приближи групичка мъже, събрани около огън под тъмното небе, което предвещаваше дъжд.

Хората изглеждаха дори по-зле от конете. Някои нямаха обувки и бяха намотали парчета плат около краката си.

Униформите им бяха окъсани, износени и закърпени. Не изглеждаха по-добре от разузнавача, когото Брент беше срещнал.

Преди да стигне до войниците, един от тях се изправи.

— Брент! За бога, Стърлинг! Това е Брент!

И той се втурна към капитана, като едва не го събори на земята. Силата му бе необичайна за такова слабо същество. Но Брент се засмя. Прегърна възторжения човек и не се възпротиви срещу яростните удари, които се изсипаха върху гърба му. Най-после той се отдръпна и Брент се вгледа в дълбоките, сиви очи, които удивително приличаха на неговите.

— Татко! По дяволите, добре, че ви намерих! Страхувах се да не би…

— Страхуваше се да не би да са ме убили, а ти да не знаеш? — язвително попита Джъстин Маклейн. — Още не са, синко. Старите ми кости може да са чупливи, а главата — побеляла, но войникът в мен още е жив!

— Брент!

Брент се обърна и прегърна брат си — още един тъжен дрипльо. Отдръпна се от Стърлинг с неловка усмивка.

— Не искам да ви обидя, но и двамата изглеждате ужасно.

Стърлинг сви рамене.

— Това е една от причините, поради които се местим в Мериленд. Вирджиния е опустошена, Брент. Ли не може да ни нахрани и облече, защото всичко наоколо е залято с кръв, ограбено и опожарено. Надяваме се да докопаме нещо от запасите на янките.

— Ти изглеждаш чудесно, сине — гордо заяви Джъстин.

Брент се намръщи.

— Току-що се връщам от Лондон.

— И не си бил още вкъщи? — попита загрижено Джъстин. — От пролетта? Защо? Получавам писма от сестра ти, но въпреки това се тревожа за нея. Пише, че всичко е наред. Янките били в града, но не закачали жителите.

Нещо стегна гърлото на Брент. Явно Дженифър не беше споменала, че от „Саут Сийз“ е останал само споменът за миналото му величие.

— Дженифър изглеждаше добре, когато я видях за последно. Хубава като картинка.

Не виждаше причина да казва на баща си и брат си за „Саут Сийз“. Поне засега, когато ги очакваше битка.

— Какво, по дяволите, търсиш тук, братко? — широко усмихнат го попита Стърлинг. — Няма какво да правиш по морето? Нито пък в Лондон? Как ти се струва това, татко? Ние тук се влачим с дрипи, а той се забавлява в Лондон. Трябваше да се присъединим към флотата, а не към кавалерията! — Стърлинг се засмя гръмогласно и потупа Брент по рамото. — Е, братко, ако търсиш силни усещания, утре ще ги изпиташ. Маклелън ще поведе цялата си армия срещу нас.

— Както чувам — намеси се Джъстин, — Брент вече си е намерил достатъчно силни усещания по морето. Хайде кажи какво правиш тук?

Брент сви рамене.

— „Джени Лин“ беше улучена. Сега е в корабостроителницата на Ричмънд. Налага се да почакам две седмици. И дойдох при вас.

— Чудесно! — одобри Стърлинг. — Тогава ела да поздравиш момчетата. Познаваш Клиф Диърфийлд, Крейг Хемптън и някои други. Старият Рейли го убиха при Манасас, но още сме добър отряд.

С Джъстин в средата тримата мъже се хванаха за ръцете и се присъединиха към групата край огъня.

Огньовете бяха угаснали, всички в лагера, с изключение на стражата, бяха легнали в очакване на една неспокойната нощ.

Стърлинг Маклейн, загледан мълчаливо в стената на палатката, побутна брат си.

— Брент.

— Да? — тихо отвърна Брент в мрака.

— Какъв е този слух, че си откраднал жената на някакъв янки?

Брент настръхна, веднага се събуди и застана нащрек.

— Не е слух, Стърлинг. Горе-долу е вярно. Само че не аз я откраднах, а Червената лисица. После севернякът си я взе обратно, а тя избяга от него, за да се върне при мен.

Стърлинг подсвирна.

— Толкова години никое момиче не ти харесваше достатъчно! А сега си се забъркал с омъжена жена.

— Съпругът й е звяр, Стърлинг. — Брент замълча за миг. — А тя заслужава да направя всичко, каквото мога, за да я опазя. Ще се оженя за нея веднага щом получи развод. — Брент отново поколеба смутен. — Щом ти си чул за това, Стърлинг, сигурно и татко знае.

— Да.

— Не се срамувам, Стърлинг. Аз я обичам. И не ме интересува, ако ще да ни одумват оттук до небето. Надявам се, че достойнството на татко не е накърнено.

Изведнъж от тъмнината прозвуча глас:

— Достойнството на баща ти ни най-малко не е накърнено, сине. Аз вярвам в твоята почтеност. Ще направиш с това момиче каквото се полага, чуваш ли?

Брент се усмихна в тъмнината.

— Да, татко, чувам.

— Хайде сега, вие двамата млъквайте и оставете стареца да поспи. Като клюкарки на чай сте. — Той помълча и после добави сериозно: — А утре не ни очаква чай. Опитайте се да поспите.

 

17 септември настъпи — сив и дъждовен. Кавалерията на Джеб Стюарт получи заповед да прикрива фланга на Джаксън и едно разстояние около миля между Джаксън и Потомак. Конната артилерия трябваше да удържа позициите си и да създава илюзията, че фронтът се държи здраво от преносими оръдия.

В седем часа битката вече беше в разгара си. И смъртта бе навсякъде.

Мъжете се биеха в житно поле. Класовете грееха златни, готови за жътва, а стъблата зеленееха. Но вече нямаше жито. Нямаше високи зелени стъбла. Толкова много снаряди се бяха взривили в полето, че не остана изправено стъбло.

Докъдето стигаше поглед, се простираше море от трупове. Там, където преди бе житото, сега лежаха преплетени тела в синьо и сиво.

Кавалерията отблъсна генерал Дабълдей при опита му да излезе на пътя за Хейгърстаун. Полето наоколо беше надупчено като решето от снарядите. Стоунуол Джаксън упорито бранеше фронта, но смъртта, обградила живите, които продължаваха боя, беше ужасяваща.

Брент се биеше рамо до рамо с баща си и брат си — пълнеше оръдието. При оръдието бяха необходими шестима, и ако някой беше улучен, друг заемаше неговото място.

Стърлинг се опитваше да пее и да се шегува през цялата сутрин, докато битката бушуваше и труповете се стелеха върху огромната шир на полето. Сини и сиви. Сини и сиви.

Ръцете на Брент бяха почернели от барута, мускулите му — свити. Едно разбра той през този ден за армията на Вирджиния — тя не отстъпваше. Мъжете бяха упорити бойци. Генералите оцеляваха с дързост и издръжливост.

Трудно беше да се определи кой печели битката. От седем до дванайсет часа боят продължаваше в житното поле край една малка църква. До обяд известията бяха, че конфедератите са изгубили шест хиляди войници, а федералите — седем хиляди. Зашеметяващи цифри. Но това не бяха само цифри. Това бяха купчини преплетени тела върху земята, където някога бе расло жито.

— Какво правим тук, Брент? — уморено попита Стърлинг и избърса потта от челото си. По лицето му останаха петна от черния барут.

— Бием се за Конфедерацията — безизразно отвърна Брент.

Стърлинг се изсмя сухо.

— Конфедерацията. Брент, започнахме войната, за да запазим правата на Южните щати. Наистина, робството беше въпросът на деня, но ние всички се борехме за правата на щатите. А сега аз съм в Мериленд и гледам как край мен загиват хора, докато в това време домът ми е завладян, а мен ме няма, за да го защитя.

— Внимавай, Стърлинг! — изкрещя Брент в мига, когато един снаряд изсвистя над главите им и избухна на метър. Сякаш силни горещи ръце сграбчиха Брент и го хвърлиха във въздуха като листо. Сгромоляса се тежко на земята. Няколко секунди лежа неподвижен, задъхвайки се в горещия влажен въздух. После се размърда. Нищо строшено. Но във въздуха имаше толкова много барут, че не виждаше нищо. Изправи се на колене и запълзя, слушайки мъчителните стенания на ранените, които се носеха отвсякъде.

— Стърлинг? Татко?

Намери брат си, едва когато димът се разпръсна. Тънка струйка кръв се стичаше от устата на Стърлинг. Но не тя изплаши Брент, а кръвта около раната в корема на брат му, която той притискаше с ръце.

— Брент?

— Тук съм, Стърлинг. Не се опитвай да говориш, ще те изведа.

Стърлинг глухо се засмя, но се задави.

— Помниш ли магнолиите, Брент? Как се надвесваха ниско над алеята? Обичах да препускам по нея, докато видех „Саут Сийз“ да се извисява над дърветата… Помниш ли, Брент?

— Да, Стърлинг, помня. Не говори. Всичко ще се оправи.

Брент го повдигна, за да стегне раната с дрехата си, и брат му изкрещя. Трябваше да го изведе от бойното поле. Да намери хирург. Господи, къде можеше да намери хирург в този хаос от сини и сиви трупове?

Пред тях се ширеше гората. Отвъд нея битката бушуваше край малката църква. В чии ръце е църквата, питаше се Брент. Дали щеше да получи помощ?

Той издърпа брат си от обсега на артилерийския огън и намери спокойно сечище в гората. Стърлинг отвори очи.

— Грижи се за „Саут Сийз“, Брент. И за Патриша и Патрик…

— Мълчи, Стърлинг — сопна се Брент, опитвайки се да скрие тревогата си зад раздразнение. — Лежи спокойно и дишай бавно.

— Носилка!

Чул вика, който идваше отблизо, Брент се обърна. От дима не виждаше нищо.

— Носилка! — извика и той. Изглежда наблизо имаше санитарен пункт.

— Идвам… Извикайте пак, за да ви открия!

Гласът, който му отговори, беше нисък, спокоен и вдъхващ доверие. Брент се надигна и се взря през дима и листата. Видя човек и замръзна на място.

Човекът беше в синя униформа. По златните нашивки на ръкавите му Брент разбра, че е капитан. Рижата му коса беше късо подстригана, кафявите очи — големи, топли и умни. Беше почти на неговата възраст и го гледаше със същото учудване.

Дълго стояха така, кръстосали тревожни погледи. После севернякът обърна очи към Стърлинг.

— Тежка рана, а?

— Така мисля — кратко отвърна Брент.

Капитанът коленичи до Стърлинг и махна импровизираната от Брент превръзка.

— Може и да не е чак толкова тежка — промърмори той, разкъса куртката и ризата и оголи плътта.

— Трябва да го изведа оттук — с пресипнал глас изрече Брент. Беше очевидно, че гората и църквата са в ръцете на янките.

Капитанът се обърна към него.

— Не бива да го местиш без помощ. Това може да го убие.

Брент преглътна, гърлото му беше пресъхнало.

— Не мога да го оставя — прошепна едва.

Капитанът се изправи, прехапал устни.

— Слушай, южняко. Всички слухове за хирурзите на янките, които убивали повече южняци от артилерията, са празни приказки. Аз съм лекар, сър. Положил съм клетва да спасявам живота на хората. Остави го на мен. Това е единствената му надежда. Тази земя вече е окъпана в кръв. Хиляди загинаха и още толкова ще загинат. Не позволявай да умре и той.

Стърлинг изведнъж простена. Брент коленичи до него.

— Стърлинг, чуваш ли ме? Това е капитан… ъ-ъ…

— Капитан Дърбин, медицински корпус — изрече мъжът и коленичи от другата страна на Стърлинг.

— Запознах се с Дърбин в Ню Йорк преди войната — излъга Брент. — Той ще се погрижи за теб.

— Не! Не ме оставяй да умра при янките.

— Ти няма да умреш, Стърлинг! Никога не съм искал да се занимавам с плантацията. Ти трябва да живееш поне заради „Саут Сийз“, Стърлинг! Само янките имат провизии и медикаменти! Само те…

Една ръка докосна рамото му. Брент се вгледа в очите на капитана. Дърбин каза:

— Той изгуби съзнание. Няма нужда да говориш повече. Може да умре, но давам дума, че ще направя всичко възможно да го спася. А ти най-добре изчезвай оттук. Затворът не е най-хубавото място на света. Кажи ми как да се свържа с теб. Ще пиша за състоянието му веднага щом мога.

Брент се поколеба само за миг.

— Дженифър Маклейн, Джаксънвил. Ако умре, сестра ни ще уведоми жена му и сина му.

Капитанът кимна.

— Тръгвай, южняко. Изчезвай оттук, преди да си ме изпратил на военен съд.

Брент се изправи и побягна между дърветата.

 

Битката продължи през целия следобед. Генерал Худ храбро се опитваше да задържи фронта в един окоп, но янките бяха много. Телата се трупаха по три-четири едно върху друго в окопа и войниците вече го наричаха „кървавата пътека“.

Ли взе решение да прекоси Потомак и да се насочи към Западна Вирджиния. Маклелън не се опита да го спре.

Най-кървавата битка в цялата Гражданска война приключи.

Цяла нощ Брент слушаше виковете на ранените и търсеше баща си.

Капитан Джъстин Маклейн от Втора кавалерийска бригада беше сред изчезналите.

 

На следващия ден Брент напусна армията на Северна Вирджиния и пое към Ричмънд. Заобиколи сградите на столицата и се отправи към кораба си. Екипажът му, все още в отпуск, не беше на борда. Но Брент не се нуждаеше от компания. Прекара в уединение следващите четири дни, загледан в тавана. Лежеше, заслушан в чуковете на работниците от корабостроителницата.

Пръв се върна Чарли Макферсън. Беше чул за баща му и брат му и затова не наруши спокойствието на Брент. Но когато моряците започнаха да пристигат един след друг, Чарли се появи на вратата на Брент.

— Капитане, няма да те безпокоя повече, преди да тръгнем. Но в кръчмите чухме странен слух. Може би те интересува?

— За какво става въпрос, Чарли? — уморено попита Брент.

— Май си имаме конкуренция в пробиването на блокадата. Някаква конфедерална шхуна се появявала кой знае откъде и на борда й нямало назначени офицери. Янките казват, че един индианец и една жена я ръководели. Досега е вдигнала във въздуха четири малки платнохода, три шхуни и две фрегати на Съюза. В южните води на Флорида. Името й било „Гордостта на Юга“.

Както лежеше, Брент скочи и краката му удариха пода.

— Какво? — изсъска той.

— Сигурно е истина, капитане. Пише го и във вестниците. Янките са притеснени. Добра работа върши тоя кораб! Почти като нас!

— По дяволите! — прогърмя гласът на Брент. — Идиотка! Няма представа за какво е цялата тази война, а тръгнала да се бие! Откъде е взела кораб? И екипаж? Индианец, а? Червената лисица, дяволите да го вземат!

Чарли стоеше мълчаливо настрана и си мислеше колко хубаво би било, ако не се чувстваше задължен да съобщава такива вести на капитана си. Брент Маклейн рядко избухваше, но когато това се случеше, сякаш адът се преместваше на земята.

Той крачеше из каютата с неспокойни крачки, а сивите му очи изглеждаха свирепи като тлеещ огън, готов да избухне в буйни пламъци.

Изведнъж спря пред бюрото си.

— Готови ли сме да отплаваме?

— Да, сър. Екипажът е на борда. Трябваше да тръгнем призори…

Брент се взря остро в очите на Чарли.

— Тръгваме веднага. Здрачът е най-подходящото време за преминаване на блокада.

Спря неочаквано на вратата и удари с юмрук ламперията.

— Ще я убия. По дяволите, ще я удуша. Трябва да разбере, че не е непобедима и не може да се разкарва насам-натам като глупачка! Ако се наложи, окови ще й сложа, за да й докажа!

Брент се изкачи на палубата с твърда походка и даде заповеди на екипажа си.

Чарли го последва. Нямаше намерение да му каже, че той самият постъпва глупаво и наивно — присъединява се към войската на Северна Вирджиния само за да участва в кървава битка, а после се втурва през блокадата, сякаш е някакво състезание на яхти.

Глупаци, помисли си Чарли. Глупаци и герои. Няма голяма разлика.