Хедър Греъм
Създадена за любов (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Кендъл щеше да помни вонята в Кемп Дъглас до края на вота си, а може би и след това.

Младите войници, които отговаряха за преместването й, предупредиха, че началникът на затвора е деспот, според когото непокорните южняци трябва да бъдат подложени на мъчения. Но условията в лагера сами гарантираха мъките на затворниците, нямаше нужда от допълнителни усилия.

Ала когато пред погледа й се появиха безкрайните стени на затвора и редиците от мрачни постройки, тя усети, че й прилошава и краката й се подгъват.

Пристигнаха следобед и след като порталът се отвори, за да ги пропусне, тя видя, че няколко затворника се разхождат в широкия двор между постройките. „Изглеждат по-зле от градински плашила“ — помисли си тя. Бяха в окаяно състояние — мършави, окъсани и мръсни.

Не й се наложи да наблюдава дълго тази гледка — заведоха я право в кабинета на началника.

Той дори не вдигна поглед към нея, докато преглеждаше документите й.

— Пратете я при затворниците от Джорджия — кратко нареди той.

— Сър — редник Грийн се покашля неловко и се опита да възрази, — затворничката е мисис Мур!

— Щом е пожелала да се бие с южняшките си приятели, нека сега да гние с тях. — Най-после той насочи поглед към нея и презрителна усмивка разтегли брадясалото му лице. — Струва ми се, че тя предпочита компанията на тази измет пред своя съпруг янки. Хайде. Отведете я. Нека сама разбере какви кавалери са тези негодници. Повечето от тях не са виждали каквато и да било жена в продължение на месеци. Да видим дали все още ще изпитва желание да се бие за Юга, след като прекара няколко нощи с тази сган.

Поведе я не редник Грийн, а помощникът на началника.

Кендъл се отскубна от ръцете му и се върна обратно при човека зад бюрото.

— Капитане? — със звънлив глас се обърна към него.

— Какво има? — той вдигна очи и бавно я огледа.

Кендъл се изплю на пода.

— Предпочитам да бъда изнасилена от хиляда южняка, вместо да бъда докосната от един-единствен янки.

— Махнете я оттук — изръмжа началникът. — Скоро ще запее друга песен.

Напълно е възможно — помисли си Кендъл след миг.

Поведоха я покрай дълга редица от еднакви постройки. Стигнаха до една заключена врата, отвориха я и я блъснаха вътре.

Трябваше й известно време, за да привикнат очите й към мрака след ярката слънчева светлина. Когато това стана, тя потръпна от ужас.

В тясното помещение бяха натъпкани около трийсетина души. Мръсни, парцаливи, измършавели, небръснати и противни. Лъхна я миризма на изпражнения. В ъгъла се беше събрала застояла вода, която се стичаше от пукнатина в тавана.

Мъжете, които отвърнаха на изпитателния й поглед, изобщо не приличаха на войници от великата армия на Конфедерацията. Някогашните им униформи бяха неузнаваеми.

Приличаха на свирепи хищници. Впиваха в нея погледи като гладни плъхове. Един от тях, приличащ на скелет, се надигна от пода и пристъпи към нея.

— Дяволите да ме вземат! Това е жена!

Той се приближаваше все повече, обикаляше около нея, а безжизнените му пожълтели очи проблясваха от любопитство.

Кендъл отстъпи назад към вратата, която вече беше затръшната и заключена. Подпря се на нея и отвърна на учудения му, прехласнат поглед.

С горчивина си помисли, че войникът е почти на нейната възраст. Навярно дори би бил красив, ако не беше толкова мършав. И ако не беше покрит с мръсотия от сплъстената си коса до босите си крака.

— Ах, сладурано — задъхано изрече той и закова ръцете си от двете страни на главата й в тежката дъбова врата. — Отдавна не съм виждал нещо меко и закръглено.

Той посегна да я докосне и тя в миг се отърси от съчувствието. Изпищя и се свлече на пода. Закри лицето си с ръце.

— Недейте… моля ви… моля ви…

Покъртителният й стон заглъхна и в стаята настъпи пълна тишина. Изведнъж се чу тътрене на крака и Кендъл усети раздвижване в зловонния въздух. Един човек пристъпи напред. Той коленичи до нея, нежно приглади косата й, после се изправи и се обърна към другарите си. Фигурата му изглеждаше горда и предизвикателна въпреки мехурите по краката и окаляните дрипи, които висяха по тялото му.

— Ние все още сме войници от армията на Конфедералните щати — изрече той внушително, а в гласа му прозвучаха нотки на достойнство. — Ние сме горда и храбра нация, момчета. А не шайка изнасилвачи! Тази дама очевидно се е борила срещу врага и затова се намира в този пъкъл. Ние, момчета, няма да помагаме на противника, като увеличим страданията на това нещастно момиче. Трябва да докажем, че сме способни да останем джентълмени докрай, че ние тук сме последните останки от една благородна нация.

Той отново се наведе над Кендъл. И тя видя застаряващото му обветрено лице, топлите кафяви очи, които излъчваха съчувствие и доброта.

— Аз съм майор Бю Рандъл от редовната армия на Джорджия. Не мога да ви предложа много, госпожо, но съм на вашите услуги.

Кендъл не можа да понесе добротата му. Заплака, а той я прегърна, за да я утеши.

Още от първия ден Бю Рандъл даде пример на останалите как да се отнасят към Кендъл.

Харесваше й мисълта, че нейното присъствие облекчава ужасното им съществуване. Всичките трийсет мъже жадуваха за любов, тя не можеше да им я предложи, но отваряше сърцето си за тяхното приятелство. И благодарение на тези войници вярата й в човешкия дух се възвърна. Разбра, че мъжете не се различават чак толкова в чувствата си от жените. Женените говореха с копнеж за съпругите и дъщерите си, а ергените — за своите мечти, за годениците и приятелките си, които ги очакваха.

Тя беше убедена, че заради нея внимават как се държат. Това крепеше достойнството им и им припомняше, че са хора, а не животни, затворени в клетка.

Но понякога не успяваше да облекчи мъките на затворническия живот. Мнозина от мъжете страдаха от дизентерия и скорбут. Дневната дажба беше оскъдна и малцина имаха сили да се противопоставят на болестите. Броят на жертвите бе потресаващ.

Всяка сутрин в шест часа тръбите свиреха заря. Затворниците се строяваха в двора и проверката започваше. Никой не смееше да напусне строя, болните и немощните бяха подкрепяни от приятелите си. Отклоненията от правилата се наказваха строго. Присъдата за една непредпазлива дума беше тежка работа часове наред. Надзирателите наказваха нарушителите с карцер или намаляваха дажбата им, което можеше да има фатални последици.

Въпреки че началникът на Кемп Дъглас беше жестокосърдечен човек, повечето от надзирателите не бяха лоши хора.

След проверката оставяха затворниците на мира. По-добродушните надзиратели понякога им носеха вестници и писма от дома. По цели дни Кендъл жадно четеше и препрочиташе вестниците. Четеше на глас за няколко войници от Джорджия, които не знаеха да четат. Всеки път, когато се доберяха до вестник, мъжете сядаха в полукръг около нея и слушаха.

Краят на юли им донесе тъжни вести. Виксбърг беше паднал. На четвърти юли генерал Пембъртън официално бе признал капитулацията пред Грант. На същия ден завършила и още една битка — край малкото градче Гетисбърг в Пенсилвания. Генерал Ли бил отблъснат. И янките, и южняците бяха дали много жертви в тази битка, продължила от първи до четвърти юли…

По ирония на съдбата всичко това се бе случило в Деня на независимостта…

Всички се умърлушиха, когато Кендъл дочете последната дума и гласът й стихна. Мълчаливо се разпръснаха в различни посоки, за да намерят усамотение в собствените си мисли.

Тя седна до стената, обгърнала коленете си. Опитваше се да разбере причината за внезапно обзелото я вцепенение. Искаше й се да изпита болката на хилядите войници, загинали при Гетисбърг.

Но не чувстваше нищо. Войната беше вкаменила сърцето й.

Усети, че някой се приближава към нея, вдигна поглед и видя Бю Рандъл. Той се отпусна на земята до нея.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Наистина ли?

Кендъл се намръщи.

— Май имам въшки.

Бю се засмя.

— Цяло чудо щеше да е, ако нямаше. Всички страдаме от тая напаст.

Кендъл се усмихна за миг, после пак се намръщи.

— Бю, двете страни не разменят ли вече пленници? Има ли надежда да излезем оттук?

Той въздъхна.

— Боя се, че надеждата е малка. Генерал Грант се опасява, че ние веднага ще се върнем на фронта и ще му се наложи да унищожи цялото население на Юга, за да спечели войната. Той знае, че неговите момчета страдат в нашите затвори. Знае дори, че много от тях ще умрат. Но може да получи нови попълнения за редовете си, без да прибягва до освободените пленници. А нашият Робърт Ли не може.

— Значи няма надежда — промълви Кендъл.

— Има надежда, Кендъл. Винаги има. И янките са хора, и те не изпитват удоволствие да ни гледат как гладуваме и страдаме. Обзалагам се, че много от тях могат да бъдат подкупени, стига да има с какво. Аз…

Бю не довърши мисълта си, защото двамата отправиха поглед към вратата на помещението. Чуха щракването на тежката ключалка. С любопитство погледнаха войника, който влезе.

— Мисис Мур! — Очите му пробягнаха по посърналите лица на затворниците и се спряха върху Кендъл. — Има бележка за вас.

Кендъл стана с мрачно лице и взе бележката от тъмничаря.

Бю застана до нея.

— Какво е това?

— Не знам — смутено промълви тя и разкъса плика. Зави й се свят, като видя строгия почерк на мъжа си.

Адът сега започва. На първи септември ще дойда в Чикаго, за да те взема със себе си. Нашият добросърдечен президент, мистър Линкълн, беше потресен, като разбра, че една дама се намира в Кемп Дъглас. Споменавай в молитвите си мистър Линкълн, Кендъл.

Твой предан съпруг

Джон

— Какво има? — попита я Бю, като видя, че лицето й пребледнява.

Кендъл се облегна на рамото му и той взе листа от ръцете й. Прочете написаното.

— Кендъл, ти ще излезеш оттук. Това е чудесно!

Тя поклати глава, неспособна да отговори.

— Ти… не разбираш — промълви най-сетне тя. — Той ще ме убие!

— Не, Кендъл, никой мъж не може да ти се разгневи чак толкова, че да те убие. Той сигурно ще те разбере. В тази война често се случва брат да се бие срещу брат, и син — срещу баща.

Кендъл отново поклати глава.

— Джон не е като останалите. Той не познава значението на думата „милост“.

Избухна в плач на рамото му и докато той я утешаваше тя му разкри историята на живота си. Разказа му за бягството Чарлстън — толкова време оттогава! — и за Червената лисица, и за индианците, и всичко за Брент.

— Брент Маклейн? — недоверчиво попита Бю. Кендъл не забеляза недоверието му. Кимна. — Чувал съм, че бил истински герой. И ми се струва — гласът му омекна, — че е много влюбен в теб.

Кендъл се засмя през сълзи.

— Не е влюбен, Бю. Той ме изостави.

— Но, Кендъл, той е морски офицер. Трябва да се подчинява на заповедите. — Бю се подвоуми за миг. — Маклейн… Тук има един Маклейн. Лейтенант Стърлинг Маклейн.

— Това сигурно е брат му — промълви Кендъл, зарадвана, че е жив — все още. — Ранили го тежко при Шарпсбърг миналата година.

— Сега изглежда добре. Поне колкото нас — добави Бю с гримаса. — Говорих с него няколко пъти. Понякога ни изкарваха, заедно на двора — войниците от Флорида и от Джорджия.

— Радвам се, че е добре — прошепна Кендъл. — Разбрах от една… приятелка, че е ранен и че баща им бил сред изчезналите. Сигурно го смятат за загинал. Толкова съм щастлива, че Стърлинг се е възстановил.

Бю сложи ръце на раменете й и се вгледа в очите й.

— Кендъл, казваш, че Брент те е изоставил наскоро след като се е върнал от Шарпсбърг. Скъпа, не разбираш ли как се е чувствал тогава? Мога да ти кажа какво си е мислил.

— Какво? — равнодушно попита Кендъл.

— Току-що е бил изгубил баща си и брат си. Не е могъл да понесе мисълта, че могат да те заловят или убият. Битката при Шарпсбърг беше ужасяваща. Поголовна сеч. Нищо чудно, че е бил разярен от това, че ти поемаш такива рискове. Не е искал да изгуби и теб. Тръгнал си е, защото те е обичал, а не е можел да те спре отново да се хвърлиш в боя.

Кендъл сви рамене.

— Съмнявам се. Не съм го виждала цяла година. Сигурно не помни вече как изглеждам. Ха! Не вярвам да ме познае сега. Дори майка ми няма да ме познае. — Тя тъжно изхлипа. — Той изобщо не се върна повече… а аз го послушах и станах болногледачка, както подобава на една жена. Янките ме заловиха по чиста случайност… Но какво ли значение има това? — глухо въздъхна тя.

Беше толкова уморена от сълзите си, че всичко й беше безразлично. Облегна се на рамото на Бю и затвори очи.

— Сега поне знаеш защо Джон ще ме убие — прошепна тя.

— Не губи надежда, Кендъл — отвърна й той и се загледа пред себе си. — Никога не губи надежда. Ще измислим нещо. Обещавам ти.

— Няма значение — каза тя. В този миг наистина нищо нямаше значение за нея. Войната, гладът, болестите — това беше животът й. И Джон… страшен като глада и епидемиите. Нищо друго не й оставаше.

А някога притежаваше толкова много! Златното време на надежди и щастие…

Брент. Все още го виждаше ясно в съзнанието си болезнено ясно. Все още го обичаше. С цялото си сърце и душа… Но беше сигурна, че никога вече няма да го види.

Джон Мур идваше да я вземе. Не усети как започна да се моли на Бога дните й в Кемп Дъглас никога да не свършват.

— Толкова съм уморена, Бю.

— Почини си — меко отвърна той. Не каза нищо повече. Остави я да спи на рамото му.

Тя потъна в дълбок сън и той внимателно положи главата й на пода. Намери бележката, която бе паднала на земята, и помоли мъжете да му дадат молив. На хартията нямаше много място, затова внимателно обмисли думите си.

Остана доволен от написаното и заопипва ризата си. В подплатата на едно малко джобче той откри това, което търсеше. Последната му златна монета. Сви я грижливо в дланта си и се загледа към вратата в очакване да дойде надзирателят от нощната смяна. Той беше най-добродушният от тъмничарите, имаше шест деца и винаги се нуждаеше от пари. Бю си помисли, че ако му обещае още много златни монети, имаше шанс бележката му да излезе от затвора.

Можеше само да се моли писмото му да стигне навреме. „Но дори и да стигне, какво от това?“ — питаше си той. Брент Маклейн беше геният на флотата, но не беше магьосник. Как можеше да измъкне Кендъл от Кемп Дъглас? Янките вероятно щяха да го застрелят на място.

 

Островите Флорида Кийс

18 август, 1863

 

Шхуната се носеше на крилете на вятъра, после рязко зави наляво и изчезна зад острова.

Загледан в тази точка между синия океан и синьото небе, където преди малко се намираше шхуната, Травис Деланд прокле лошия си късмет.

Предчувстваше клопка. Не беше успял да види името на шхуната, а на мачтата й нямаше флаг. Ако притежаваше малко разум, трябваше да се върне назад.

Въздъхна. Беше получил изрична заповед на всяка цена да спре всички, които се опитват да пробият блокадата.

Ако успееше да спре притока на провизии към гладуващия Юг, Северът щеше да спечели войната. Но дръзки капитани се промъкваха под носа на федералните кораби и сновяха между стотиците острови и дивото крайбрежие на Флорида.

— Капитане? — обади се лейтенант Хансън откъм щурвала.

Травис поклати глава и отново въздъхна дълбоко.

— Последвайте шхуната, лейтенанте. Най-много да ни мамят. Но не бива да позволяваме на врага да избяга.

Травис стоеше нащрек. Ясно си спомняше един подобен случай. Тогава беше попаднал право в капана, заложен от Брент Маклейн…

Завиха покрай носа на острова. Пред тях беше шхуната. Изведнъж Травис усети разтърсващ удар; килът на кораба му бе остъргал коралов риф.

По дяволите! — изруга той ядно. Пак го бяха подмамили. Той излая някаква заповед на екипажа и се загледа към шхуната.

Тя беше издигнала бяло знаме. Травис се намръщи и примижа срещу заслепяващите лъчи на лятното слънце. Върху името на шхуната бяха нанесли слой боя и над нея не се вееше друго знаме освен бялото. Едва ли се предаваше!

Примирие? Той огледа формата на шхуната и сърцето му замря. По всяка вероятност това беше „Джени Лин“, корабът на Маклейн.

— Спуснете лодка — рязко нареди той.

— Слушам, сър. Да ви придружа ли? — попита го Хансън.

— Не, ще отида сам.

— Може да е опасен капер?

Травис се изсмя.

— Капитанът на този кораб е най-опасният човек, когото познавам. Но не и за мен.

След петнайсет минути вече стоеше пред Брент Маклейн.

Южнякът беше без риза. Загорял, жилав, със стоманени мускули. Дълбоките бръчки около очите му бяха единствените белези, които войната бе оставила върху него.

Хората му стояха мълчаливо край него, докато Травис се изкачваше на борда. Брент Маклейн му подаде ръка. Странно, но Травис се почувства така, сякаш се ръкуваше със стар приятел.

— Заповядайте в каютата — кратко изрече Брент. После бързо се извърна, не толкова да поведе госта си, колкото да овладее внезапното вълнение, което го бе обзело.

Ужасно се страхуваше, че няма да открие Деланд навреме.

Съобщението от Кемп Дъглас стигна до него чак на десети август. За щастие току-що се бе върнал в Ричмънд. Господи! Какво щеше да стане, ако в това време се намираше в Лондон или на Бахамските острови? Не му се мислеше за това. Все пак беше в Ричмънд. И стигна до островите Кийс за три дни, а янките го следваха непрекъснато по петите. Още пет дни на тревога и безумен страх му бяха необходими, за да намери и хване натясно Травис Деланд. А това бе само началото. Не биваше да изпада в паника. Всичко трябваше да тръгне като по часовник.

Едва не изкърти вратата на каютата, докато я отваряше. С усилие на волята си пое дълбоко въздух и влезе вътре.

Щом седнаха, Брент смая Травис, като му подхвърли една измачкана, мръсна, често сгъвана бележка. Травис се помъчи да разчете драсканиците. Вкамени се, като разпозна почерка на Джон и прочете думите. Дълбоки бръчки набраздиха челото му, щом видя съобщението, написано от друга ръка:

Кендъл е тук. Също и Стърлинг М. Положението е отчайващо. Мур идва на 1 септември. Ако имате приятели сред янките, използвайте ги.

Б. Рандъл,

Кемп Дъглас

Потресен, Травис захвърли бележката на масата.

— Кога получихте това? — с пресипнал глас попита той. — Чух, че Кендъл е във Виксбърг. Не са взимали пленници, когато градът се предаде.

— Доколкото разбрах — с равен глас отвърна Брент, — са я пленили преди капитулацията. Доктор Армстронг очаквал да получи морфин. Видели лодката, която трябвало да го докара, в нея не забелязали никого. — Той сви рамене и бавно въздъхна. — Познавате Кендъл. Тя заплувала към лодката. В нея имало двама янки.

Травис отново взе бележката. Преглътна и заговори:

— Може би Джон се е променил? Не съм го виждал близо година. Назначиха го край Мисисипи…

Брент го прекъсна с груба ругатня.

— Много добре знаете, че той ще я убие, ако отново се добере до нея.

Травис не отрече.

— Тук пише, че и брат ви е в Кемп Дъглас.

— Да.

Травис тежко въздъхна.

— Не знам какво да направя. Това може да ви изненада, но Линкълн е добър и внимателен човек. Той посети затвора във Вашингтон и беше потресен. Според мен той смята, че върши добро на Кендъл, като заповядва да я върнат на съпруга й. Нямам никаква власт над Джон. Няма начин да уредя освобождаването й, защото…

— Не искам да уреждате освобождаването й. Искам да ме заведете в Кемп Дъглас като ваш пленник.

— Какво? Вие сте полудели, Маклейн. Каква полза от това? Вие ще сте в затвора, а Джон ще си тръгне с Кендъл…

— Мой проблем е как ще изляза оттам — прекъсна го Брент. — Само ме заведете на мястото. И ми дайте назаем шепа златни монети, моите конфедерални пари са без стойност. Останалото оставете на мен. Сега ще дойда с вас. Чарли Макферсън ще поеме управлението на кораба ми.

— Но аз не съм старши офицер във Форт Тейлър. Командирът може да реши да ви изпрати в друг затвор.

Брент присмехулно повдигна вежди.

— Янките не се ли опитват да докажат своята чест?

Травис застина.

— Командирът е почтен човек.

— В такъв случай сигурно ще разбере, че когато съм се предавал, вие сте ми дали дума да ме изпратят в Кемп Дъглас, при брат ми.

— Надявам се да не ви убият по пътя — промърмори Травис.

Брент се засмя.

— Май аз имам по-голяма вяра в честността на янките, отколкото вие, Деланд. Хайде да тръгваме. Нямаме много време.

 

Кендъл седеше в ъгъла на двора и гледаше към разхождащите се мъже, но не ги забелязваше.

Въпреки усилията на Бю да я развесели, тя си оставаше безжизнена.

Беше обзета от апатия. Нямаше как да се измъкне от Кемп Дъглас. Беше обречена. Времето минаваше и денят, когато Джон Мур щеше да дойде и да я вземе, наближаваше.

Толкова много хора бяха загинали във войната. Защо не и Джон?

Тя се отвращаваше от това, че желае смъртта на човек. Но въпреки това не можеше да се освободи от тази мисъл. Всеки път, когато вратата се отваряше, тя се свиваше в ъгъла. Разтреперваше се винаги, когато някой се приближеше към нея, дори Бю.

— Кендъл? Извинете, вие сигурно сте мисис Мур.

Кендъл видя прашните боси крака пред себе си. Погледът се отмести от краката към лицето на човека. Тя се стресна, косата му беше тъмна, а тялото — трогателно мършаво, но в го имаше нещо, което й бе до болка познато.

Сиви очи… Не, очите му бяха сини, но със същите онези буреносни облаци в тях…

— Извинете — бързо промълви човекът и се поклони. Стърлинг Маклейн се изплаши от бледността на нежното й лице. В първия миг му заприлича на луда — заплетената й червеникаворуса коса, безжизнена и без блясък, се спускаше в безпорядък към кръста, роклята й бе овехтяла и изпокъсана, а кожата — болнава.

Но под мръсотията и парцалите той долови изящна красота. Тя струеше от невероятно сините очи, които го гледаха с тревога. Спотайваше се под мръсните петна, които покриваха изпъкналите скули, и в нежните като венчелистчета устни.

— Извинете ме — повтори Стърлинг. — Не исках да ви изплаша. Аз съм Стърлинг Маклейн.

— Знам — меко отвърна тя. — Приличате на Брент.

Стърлинг се усмихна:

— Не, той прилича на мен. Аз съм по-големият.

С радост видя как устните й се извиха в усмивка. Наистина беше красива.

Стърлинг се покашля.

— Майор Рандъл ми е говорил за вас. Той е много разтревожен. Ние… всички се тревожим. Вразумете се! Майорът казва, че от една седмица не се храните. Май искате да умрете. Не правете това, Кендъл. Войната така или иначе ще свърши. Ще се намерят хора, които да ви помогнат. Освен това… Брат ми ви обича.

— Цяла година не съм виждала брат ви — тихо продума Кендъл.

— Това не променя нищо. Познавам го.

„Наистина?“ — чудеше се Кендъл. Отчаянието отново я обзе. Имаше ли значение? Никога вече нямаше да го види… Опита се да се усмихне на Стърлинг Маклейн.

— Не се тревожете за мен. Ще се оправя. Напоследък нямам голям апетит. — Тя се помъчи да се засмее, но звукът приличаше повече на грачене. — Трябва да признаете, че храната тук едва ли може да се нарече апетитна!

— Пазете силите си — горещо настоя Стърлинг. — Никой не знае какво му готви бъдещето…

Изведнъж думите му секнаха. Кендъл с любопитство погледна напрегнатите му черти. Забеляза, че се взира в средата на двора, и учудено свъси вежди. Мършавото му лице грейна от изумление. Той тръгна през двора, като леко накуцваше. После се затича и накуцването му стана още по-явно.

Кендъл го погледа известно време, после сви рамене, като разбра, че той просто е отишъл да поздрави някакъв затворник. Августовското слънце блестеше в очите й и тя успя да различи човек в окъсана сива униформа. Унинието отново я обхвана и тя се загледа с невиждащи очи в земята.

След миг един силует закри слънцето. Сърцето й спря помисли, че янките са дошли да й кажат, че Джон…

Страхът й изчезна, щом плъзна поглед нагоре по сивите панталони. Този затворник явно беше нов. Много по-здрав от останалите. Все още имаше жили и мускули и…

— О, Господи! — разтрепери се тя.

Гледаха я две сиви очи. Стоманеносиви, без никакъв син оттенък. Недоверчивият й поглед срещна едно лице, познато като диска на слънцето и като него изпълнено с гореща, лъчиста сила. Брент… Тя примигна, но това не беше мираж, той стоеше пред нея от плът и кръв със своята груба красота и увереност.

Колко безкрайни нощи беше копняла по него, беше жадувала само да го зърне! И сега беше тук…

А тя изглеждаше ужасяващо. Измършавяла, измъчена и мръсна. Гърдите й бяха хлътнали, тялото й приличаше на скелет. Косата й беше разрошена и объркана, кожата — смъртно бледа.

— Брент? — прошепна тя. — О, не… не!

Кендъл се изправи с мъка и се притисна към стената. Закри лицето си с ръце, от очите й потекоха сълзи и ридания разтърсиха тялото й.

— Не! — отново извика тя ужасена, намери сили и побягна. Той улови ръката й, дръпна я назад и я притисна към гърдите си.

— Кендъл… — промълви той.

Не забелязваше мръсотията по лицето й, нито се интересуваше, че блясъкът на косата й е изчезнал. Не обръщаше внимание на това, че е слаба и мършава, а роклята й е парцалива и мръсна. Виждаше пред себе си само жената, която обичаше… и която почти бе изгубил.

— Кендъл… — повтори той и я докосна с благоговение, сгуши главата й до рамото си и погали тила й.

— Прости ми, любов моя — прошепна той. — Прости ми.

Чу се пронизително изсвирване. Времето за разходка беше изтекло. Брент се отдръпна и тревожно я погледна в очите.

— Ще се махнем оттук — обеща й той.

— Как? И как попадна тук? О, Брент, невъзможно е.

— Имай ми доверие. Сега нямам време да ти разказвам. Затворен съм заедно с кавалерията на Флорида. Ти бъди готова за тръгване. Разбра ли ме?

Кендъл кимна.

— Обичам те, Брент.

— Знам — каза той и устните му се извиха в дяволита усмивка. — И аз те обичам. Хайде, тръгвай, преди да са ни видели заедно.

Той я побутна към помещението на пленниците от Джорджия, после се обърна рязко и забърза след момчетата на Флорида, които унило се влачеха към своята постройка.

Кендъл не можеше да помръдне. Едва осъзна, че Бю се приближава до нея и я хваща за ръката. Поведе я. Краката й се движеха с него, но очите й оставаха приковани в Брент. Гледа след него, докато той изчезна зад вратата. После се остави Бю а я заведе до килията. Чу възбудените му думи:

— Той дойде! И има страхотен план, Кендъл. Всички ни ще мъкне оттук!

— Всички? — промълви Кендъл. Беше въодушевена и опиянена. Смаяна, неспособна да мисли и да върши каквото и било.

— Е, поне кавалерията на Флорида и ние. Господи, Нощният ястреб дойде. Неговото име е паролата, Кендъл — Нощният ястреб. Наостри уши. И се ослушвай.

Тя се усмихна замислено. Щеше да се ослушва за Нощния ястреб и да го чака. Винаги…