Хедър Греъм
Създадена за любов (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Юни, 1862

 

За тези, които бяха изпратили свои близки на бой, най-страшните мъки на войната бяха тревожното очакване и скуката на всекидневния живот.

Сутрин Кендъл помагаше на Ейми в обора и градината, а следобед яздеше по пътеките и плажовете.

Лятото беше горещо, непоносимо жарко, но имаше кътчета, ивици бял пясък, засенчени от листата на палмите, където морският бриз полъхваше свежо. Тя обичаше да се скита по брега — така се чувстваше по-близо до Брент.

Кендъл изпита горчиво разочарование, когато той не се върна след плаването си до залива. Освен това не бе успял да постигне почти нищо. Блокадата на Ню Орлеанс беше непробиваема, а Пенсакола си оставаше в ръцете на Съюза. Брент караше от Флорида сол, от която отчаяно се нуждаеха във вътрешността на страната, но му се отдаде да я разтовари само по мочурливото крайбрежие на Луизиана. Надяваше се, че армията ще успее да достави безценната стока до кланиците, за да консервират месо за войските в дълбокия Юг.

Веднага бяха изпратили Брент в Лондон, откъдето му бяха обещали пратка морфин. Нямаше даже един-единствен следобед, който да посвети на Кендъл. С напредването на войната дори многобройните победи на Конфедерацията не бяха в състояние да облекчат болките на ранените. Блокадата се затягаше и войските на Юга страдаха все повече от недостиг на провизии и лекарства. В писмото, което й беше изпратил, Брент с отчаяние описваше съдбата на ранените. Един от неговите артилеристи бил прострелян в крака при устието на Мисисипи. Нямало нито капка упойка, нито капка бренди или уиски, с които да облекчат болката, когато ампутирали крака му. Брент пишеше, че си представя какъв ужас цари на бойното поле.

Нямаше нищо по-важно от морфина.

Кендъл разбираше това, но чакането беше трудно. Четеше и препрочиташе всеки вестник, който успяваше да стигне до селището, и се радваше заедно с Хари на новините за победите на Юга. Колебливата стратегия на генерал Маклелън не се беше увенчала с успех. Стоунуол Джаксън, Джеб Стюарт, старият Джубал Ърли и достойният Робърт Ли предвождаха одрипавелите си войски с дързост и, както винаги, с превъзходна стратегия. Маклелън се славел като човек, който вечно отлагал, каза й Хари, и затова Линкълн отправил доста остроумни забележки по негов адрес, една от които била: „Ако Маклелън няма да използва войската си, да ми я даде за малко назаем.“

И двете страни смятаха, че скоро Маклелън ще бъде сменен. Но засега той просто се примиряваше без големи победи.

Независимо кой побеждаваше — Северът или Югът — смъртта вземаше своите жертви. А ранените стоически понасяха болката.

Кендъл стигна до онова заливче, където Брент я беше завел преди толкова много дни, и дръпна юздите на кобилата. Върза я за едно дърво, събу обувките и чорапите си и повдигна полите си. Зарови пръсти в пясъка, там, където се разбиваше морската пяна.

Смръщи чело.

Въпросът, който я измъчваше още откакто го беше задала на Брент, отново прониза съзнанието й.

Какво ще стане, ако Северът спечели войната?

Закри очите си с ръце. Не можеше да понесе тази мисъл. Нещо безплътно и незаменимо щеше да бъде изгубено. Завинаги.

Свали ръце от лицето си и се загледа във водата с длан над очите, за да ги заслони от блясъка на слънцето. В миг сърцето й се преметна лудо, когато пред погледа й се появи кораб, носен от вятъра. Намираше се на не повече от петстотин ярда.

Беше шхуна, добре снабдена с оръдия. На левия борд успя да различи четири, бяха като онези, които бе виждала на много кораби във Форт Тейлър.

На мачтата се вееше флагът със звездите и лентите. Изплашена, Кендъл побягна, но внезапно се обърна да погледне отново.

Шхуната не беше закотвена. Плъзгаше се без определена посока, сякаш нямаше екипаж, сякаш бе призрачен кораб, който блуждае по вълните.

Скоро ще се разбие в брега, предположи тя. Напрегна очи и видя, че мачтите са овъглени, а платната — окъсани. Трябва да е изоставен кораб.

Хари… трябва да изтичам и да доведа Харолд Армстронг — нашепваше й разумът. Но тя отново се спря. Въпреки че беше засегната тежко, шхуната изглеждаше годна за плаване. И не беше далеч. Всъщност все повече се приближаваше към брега.

Кендъл прехапа устни и погледна назад към дървото, където кобилата спокойно претърсваше редките туфи трева сред пясъка. Отново отправи поглед към кораба.

Ако някой не я, изведеше бързо в по-дълбоките води на пролива, шхуната щеше със сигурност да заседне в плитчините или да се разбие в подводна скала. Беше голяма и вероятно сам човек нямаше да се справи с нея. Но времето беше хубаво, вятърът — слаб. По мачтите висяха достатъчно платна, които щяха да уловят бриза…

Май съм се побъркала — помисли си тя. Може би само й се струваше, че корабът е изоставен. Ако доплуваше до него, можеше да си навлече неприятности. Можеха да я изнасилят или убият, най-малкото — да я пленят.

Тя се двоумеше, а секундите летяха. Изведнъж я обзе вълнение, упойващо като наркотик. Винаги чакаше. Чакаше безкрайно дълго. Сега й се удаваше възможност да направи нещо.

Досега се бе ръководила от прищевките на мъжете. Така беше с Джон Мур. Дори тези, които я обичаха, се опитваха да я направляват. Травис, Червената лисица и… Брент. Когато беше с нея, той поемаше командването. А когато я напускаше, сякаш спокойно я прибираше в някое кътче на съзнанието си, Убеден, че ще я намери там, където я е оставил, и насочваше Мислите си към войната.

Кендъл бързо се огледа и реши, че повече няма да чака.

Измъкна се от роклята си и захвърли единствения си кринолин на пясъка. Останала само по долна риза и гащета, тя си пое дълбоко дъх и се хвърли във водата.

Не беше опитна плувкиня, но докато живееше при индианците, се бе научила да се задържа над водата. Като напредваше към все по-сините дълбини на залива, тя усети пронизващ страх и влезе в яростна схватка с него. Понякога в тези води се навъртаха акули. И всякакви други дребни злобни същества — скатове, медузи, баракуди.

А на борда на шхуната може би я очакваха и по-страшни същества. Хора. Щеше да бъде съвсем уязвима, когато излезе от водата, облечена само в прозрачно памучно бельо.

Кендъл зарита още по-енергично в топлата вода. Неочаквано замаха с ръце и се задъха. Осъзна, че изпада в паника.

Поспря и дълбоко си пое дъх. Една вълна я повдигна и посипа капчици върху главата й. Когато вълната премина, тя се успокои. Ако й е писано, ще си навлече неприятности, но няма да се удави по най-глупавия начин — от страх.

Загреба с уверени и плавни движения. Само за няколко минути стигна до шхуната. Но там се сблъска с нов проблем. Как да се качи на борда? Плуваше объркана, забравила, че в заливчето може би кръжат гладни акули. Най-после близо до носа откри място, където корпусът беше повреден. Дъските се бяха разцепили почти до ватерлинията. Ако се хванеше за планшира, щеше да успее да се прехвърли на палубата.

Спря за миг и усети как слънцето жари солената й кожа. Зави й се свят и тя яростно премигна. Дали не се държеше като кръгла глупачка? Какво се бе случило с екипажа на кораба? Може би бяха умрели от някаква болест. Дали и тя нямаше да се зарази?

Улови се за планшира и се намръщи, когато една тресчица се заби в дланта й. Инстинктивно вдигна ръка към устата си да оближе драскотината и се огледа наоколо.

Шхуната не беше голяма като „Джени Лин“, но бе красива и на борда й имаше всичко необходимо. Видя една лодка, окачена на такелажа. На кърмата й с черно беше изписано името на шхуната: „Гордостта на Нова Англия“.

— Добре — промърмори тя и пристъпи бавно по палубата.

— Я да видим дали не можем да те прекръстим например на „Гордостта на Юга“.

Докато се промъкваше предпазливо към щурвала, все повече се убеждаваше, че има някаква причина корабът да бъде изоставен. Може би е участвал в битка и екипажът му просто го е напуснал.

Кендъл се напрягаше и пъшкаше, за да обърне щурвала, и отчаяна, объркана, почти се отказа. Тъкмо изкрещя, вбесена от собствената си безпомощност, и облегна лице на изпотената си ръка, когато вятърът изведнъж се обърна и шхуната се подчини на волята й.

Веднъж предал се във властта й, корабът стана послушен като агънце. Окъсаните платна уловиха вятъра и шхуната се плъзна по повърхността на водата. Приближавайки към устието на дълбокото заливче, Кендъл изведнъж се сети, че след малко ще навлезе в тайното пристанище, където корабите на Юга търсеха подслон, а над главата й се вее флагът на Севера. Като се молеше корабът да не променя курса, тя се затича към бизана и се опита да развърже възела на въжето, с което спускаха и издигаха флага. Залови се за работа със зъби и нокти. Продължи да дърпа, докато кожата на пръстите й се разрани. Най-после опърпаният възел се разхлаби и след миг флагът прекъсна гордия си полет.

Но шхуната започна опасно да се накланя. Кендъл се втурна като обезумяла обратно. И този път корабът й се подчини безропотно.

— Само ако можех едновременно да бъда на две места — промърмори тя. — Струва ми се, че щях отлично да се справя дори в открито море!

Но изведнъж осъзна, че е почти гола.

— По дяволите! — промърмори тя.

Скочи и забързано се зае да свива съдраните платна. Задачата беше тежка, защото обгореният от слънцето и разнищен от вятъра такелаж яростно се съпротивляваше. Най-после успя да свие всички платна, освен кливера, и се затича по палубата, за да намери макарата на котвата. Като по чудо тя беше в добро състояние. Твърде късно обаче разбра, че да спусне котва е много по-лесно, отколкото да я вдигне. Но въпреки всички унижения, които бе изтърпяла в живота си, тя притежаваше силно чувство за приличие. Нямаше нищо против да се съблече, за да спаси кораба, но не би се показала гола пред хората. В каютите на екипажа сигурно имаше някакви дрехи. Макар все още да не беше навлязла в протока, тя се намираше зад първата групичка мангрови дървета и дори към залива да се приближеше друг кораб, никой нямаше да я забележи.

Твърдо бе решила да се облече, но когато пристъпи към стълбата, за да се спусне под палубата, отново усети пристъп на страх. Сякаш щеше да се озове в бездната на непознатото. С треперещи пръсти докосна перилата. Но слънцето грееше през страничните отвори и страхът й се стопи. Ако на борда на шхуната-призрак имаше янки, те отдавна щяха да са се появили.

Въпреки това тя се поспря колебливо в тесния коридор, който явно водеше към каютите на офицерите. Отвратителни образи на жестоки и похотливи дезертьори изпълниха съзнанието й. С усилие на волята пристъпи напред и се приближи към една врата. Ако беше страхливка, изобщо не биваше да идва на кораба. Но сега трябваше да направи нещо.

Отвори вратата и въздъхна с облекчение, като видя, че в тъмната каюта няма никого. Предположението й, че екипажът е напуснал кораба, излезе вярно. „Гордостта на Нова Англия“ беше празна.

Бързо разбра, че се е озовала в капитанската каюта. Върху бюрото лежеше отворен корабният дневник, а на стола бе захвърлена куртка с капитански нашивки. С любопитство Кендъл прокара пръст по последната страница на дневника и зачете думите, изписани с внушителен, украсен със заврънкулки почерк:

31 май, 1862

07,00 часа

 

Фрегата на хоризонта, без флаг. Няма съмнение, че е от флотата на Конфедерацията. Ние сме по-бързи, но тя е по-силна. Няма да я нападнем, ще се постараем да минем край нея незабелязани.

 

11,00 часа

 

Капитан трети ранг Бригс разчете името й — „Окичоби“. Редник Търнър смята, че тя вероятно е капер от Флорида. На хоризонта няма други кораби на Съюза, завиваме наляво, за да избегнем срещата.

 

13,00 часа

 

Фрегатата настъпва към нас. Не можем да избегнем оръдията й. Тук прекъсвам, за да командвам боя. Отче наш, пази своите синове. Но ти, с твоята божествена мъдрост, едва ли ще проявиш милост към нас, братоубийците, които проливаме кръвта на своите близки.

Прости греховете ни.

Капитан Джулиън Куспис Смит,

„Гордостта на Нова Англия“

Сълзи опариха очите на Кендъл. Написаното не звучеше като корабен дневник, особено след 13,00 часа. Не излагаше само сухи факти. Не беше само хроника на събитията.

Би било добре, ако познаваше капитан Джулиън Куспис Смит. Той беше човек, а не машина за война.

Тя тихо се помоли капитанът да е останал жив и прелисти предишните страници. „Гордостта на Нова Англия“ бе влязла във флотата на Съединените щати през юни 1860.

Нищо важно, помисли си Кендъл тъжно. Въпреки това щеше да вземе дневника на брега и да го предаде на Хари.

Взе синята куртка на капитана и дневника и излезе от каютата. Наметна се и тръгна по стълбите към палубата, замислено прехапала устни, посърнала от трагедията. Изкачи се на палубата с натежало сърце. Искаше й се да не беше чела дневника, да не беше познавала Травис. Много по-лесно е да понесеш войната, когато мразиш врага без съмнения.

— Бре, бре, бре! Я виж ти, какво намирам!

Кендъл се стресна и се огледа. До щурвала стоеше човек. Кавалерийската му куртка имаше неопределен цвят, може би беше избеляла или пък мръсна. Панталоните му бяха сини, но това не й говореше нищо, защото много южняци носеха сини панталони под сиви или червеникавокафяви куртки.

Беше среден на ръст и набит. Косата му бе тъмна, брадата — рошава и сплъстена от тютюн за дъвчене. Злобна усмивка се изписа на лицето му.

— Хо, хо, хо, я какво сме имали тук! — хрипливо произнесе той и тръгна към нея.

Тя сграбчи дневника и го притисна към гърдите си, сякаш очакваше закрила от него.

— Кой сте вие? — рязко попита тя с престорена храброст. — Как попаднахте на този кораб?

Той се поспря, явно изненадан от гневния й въпрос. Повдигна рунтавите си вежди и се ухили.

— Малката южнячка имала силен дух, а? Добре, сладурче. Аз обичам жените ми да са буйни.

Кендъл не обърна внимание на намека, измерваше го с поглед и отчаяно търсеше изход.

— Янки ли сте? — запита го Тя. Не можеше да познае нито по говора, нито по дрехите.

— Южняк, янки — к’ва разлика? На стария Зеб мястото му не е във войската.

— Вие сте дезертьор.

— Не, сладурче. Само дето умът ми сече. — Хитро присви черните си, подобни на копчета очи и я погледна. — Ще взема този кораб и ще офейкам оттук, мадамче. И много ще ми е добре да те взема със себе си. Да, сладурано, чудно ще е!

Пристъпи към нея и тя забеляза, че в колана му са затъкнати два гладкоцевни револвера. През дебелия му корем беше препасан кожен ремък, от който висеше калъф с дълга, смъртоносна кама. Колкото повече се приближаваше, толкова по-жълти изглеждаха зъбите му и по-силна ставаше вонята, която се носеше от него.

— Този кораб е мой — обяви тя със студен, равен глас. — И вие няма да го вземете.

— Хе, хе! Мадамче! Старият Зеб добре ще си прекара с теб! Хайде, дай ми тази книга и ела да те прегърна.

Ако отстъпеше назад, Кендъл щеше да падне надолу по стълбата. А ако той я докоснеше, щеше да издъхне от ужас. Той имаше оръжие, а тя — само една книга. Мъжът грабна дневника от ръцете й. Капитанската куртка, която бе взела от каютата, падна на палубата и тя остана пред него по мокро бельо, което оставяше много малко за въображението му.

— О, боже, боже… — промърмори той.

Тя усети, че той я притиска, но първо трябваше да се пребори със замайването, което я обзе, щом миризмата му я връхлетя и усети грубите му пръсти върху себе си.

Трябваше да помисли, трябваше да направи нещо…

Тя се принуди да го докосне, а той отърка грапавата си брада в кожата на лицето й и с лакоми устни нанесе мокри, мляскащи целувки по шията й. Едва се въздържа да не го заудря с юмруци.

Остави ръцете си да бродят по гърба му, докато намерят кожения ремък… после калъфа… и дръжката на камата.

Щом ръката й се озова върху нея, тя не се поколеба нито за миг. С един бърз удар заби камата дълбоко между плешките му.

Той изрева от изненада и болка. Грубо я отхвърли от себе си и се хвана като обезумял за гърба. По лицето му избиха пурпурни петна, чертите му се изкривиха от ярост.

— Кучка! Южняшка кучка!

Кендъл бе паднала върху палубата. Бързо скочи на крака и уплашено се отдръпна назад, а той, олюлявайки се, тръгна към нея. Тя изпищя, щом ръката му — къса и дебела, с почернели от мръсотия нокти — посегна, улови дантелата на долната й риза и я разкъса. Не беше успяла. И това гадно чудовище щеше да я накара да пожелае смъртта стотици пъти, преди тя наистина да настъпи.

Отново изпищя, обзета от първичен гняв и отчаяние, когато мъжът протегна ръка към голата плът на гърдите й.

Но не успя да я докосне. Изведнъж се вкамени и очите му се разшириха. Той дълго стоя като увиснал във въздуха. После се строполи като чувал в краката й.

Тя го гледаше озадачена.

Внезапно осъзна, че друг нож се е присъединил към нейния в гърба му.

Уплахата бавно се просмукваше в нея и я обезсилваше. Тя се огледа.

Червената лисица стоеше безмълвно върху планшира и от дрехите му се стичаше вода. Почти не погледна към Кендъл, мълчаливо скочи на палубата и се приближи към мъжа. Издърпа ножа си от окървавеното безжизнено тяло и го избърса в ръкава на куртката. Същото направи и с камата, после затъкна и двете оръжия в ремъка около прасеца си.

Кендъл беше така зашеметена от появата му, че дори не помисли да събере разкъсаната риза пред гърдите си. Той се изправи и тъмните му очи я огледаха за миг. Наведе се към капитанската куртка и я подаде на Кендъл.

Докосването му я върна към живота. Хвърли се към него разтреперана, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Червена лисицо… слава богу… как… откъде се появи?

Той я прегърна за миг, после я отблъсна, приклекна и издърпа умрелия за краката до бордовата ограда. Миг след това трупът полетя към морето.

Водата прие тялото като жертвоприношение, водовъртежът сякаш засмука мъжа към дълбините. Щеше да изплува отново, но засега беше храна за рибите. Червената лисица се обърна към Кендъл.

— Често се навъртам наоколо. Видях те, че тръгваш към кораба и гледах, докато го доведе тук. По сушата стигнах до протока, затова се забавих. Видях как този негодник издърпва лодка измежду храстите и се приближава към теб. Тогава доплувах.

Кендъл се учуди и развълнува като разбра, че Червената лисица я е проследил отдалеч.

— Благодаря ти — кимна тя смутено.

— Ти се справи добре — не обърна внимание на думите й той. — Раната, която му нанесе, беше дълбока, но не и смъртоносна. Още има да учиш, момиче.

Тя кимна в мълчаливо съгласие.

— Ще ме научиш ли?

Той сви рамене.

— Когато му дойде времето. Но не трябваше да се качваш на борда на този кораб, Кендъл.

Тя се поколеба за миг и сведе очи.

— Но сега аз… ние го притежаваме, Червена лисицо. Повреден е, но можем да го поправим.

Червената лисица присмехулно повдигна вежди.

— За какво ни е?

— Не знам… още — неуверено промърмори тя. Но изведнъж усети дръзка решителност. Хрумването, което досега витаеше като смътен облак в съзнанието й, придоби ясни очертания. — Този кораб е мой. Аз го намерих. Аз го спасих. Ако искаш, ще бъде наша обща собственост, но така или иначе той ми принадлежи.

Червената лисица изръмжа нетърпеливо.

— Отново те питам — за какво ти е?

— Да се бия — кратко отвърна Кендъл.

Индианецът вдигна ръце от раздразнение и прекоси палубата, за да се заеме с макарата на котвата. Кендъл се затича след него.

— Чуй ме…

— Не!

— Можем да направим нещо, да си поставим цел!

Той се извърна с горящи тъмни очи.

— Глупава жена! Аз се опитвам да те опазя, а ти искаш да се изложиш на опасност и сигурна смърт.

— Не мога да понеса чакането!

— Нощният ястреб ще се вбеси.

— По дяволите Нощния ястреб! — възкликна Кендъл, изумена от собствените си думи, но твърдо решила индианецът да не я види разколебана. — Брент идва за толкова кратко. После пак отплава. Обичам го, но той лесно ме забравя и насочва сърцето си към войната. Той всеки ден рискува живота си, а това не ти се вижда необичайно. Аз не съм нечия собственост, Червена лисицо. Моят живот принадлежи единствено на мен, както и неговият — на него. Моля те, изслушай ме. Можем да свършим добра работа почти без риск. Измъкваме се от залива през нощта, намираме малки блокадни кораби на янките и…

— Без екипаж? — скептично попита индианецът.

— Ще намерим екипаж.

Той изсумтя.

— Къде, Кендъл? Единствените мъже, останали в селищата, са момчета и старци.

— Стар не означава безполезен. А ти имаш своите бойци.

— Белите не се бият заедно с индианците. Съюзяват се с тях и ги използват, но не се бият рамо до рамо с тях. Но това няма значение. Това, което предлагаш е… — за първи път Кендъл видя Червената лисица да търси необходимата му дума на английски — абсурдно! — избухна той накрая.

Тя му обърна гръб.

— Казах ти вече, че този кораб е мой. И аз ще плавам на него — с теб или без теб.

От устата му се изсипа порой от ругатни — поне така предположи Кендъл, защото той заговори твърде бързо и разпалено на собствения си език и тя не успя да го разбере. В края на гневната му реч чу да споменава името на Брент и се обърна още веднъж към него със светнали, умоляващи очи.

— Червена лисицо, Брент няма да разбере! Той няма да се върне още месеци наред! Ние ще се промъкваме в пристанищата и ще предаваме на Конфедерацията всички боеприпаси и кораби, до които се доберем. Аз разбирам малко от оръдия. — Тя се поколеба за миг и блясъкът в очите й помръкна. — Достатъчно дълго време прекарах във Форт Тейлър и понаучих някои неща. Тези са марка „Парот“ — тя посочи оръдията на палубата. — И ако имаме късмет, все още ще стрелят добре. Защо не ме слушаш, Червена лисицо? Не разбираш ли? Ще пребоядисаме шхуната и ще я кръстим „Гордостта на Юга“! Двайсет души екипаж ще е достатъчен — десетина бели и десетина индианци! И…

— Една жена? — с печален скептицизъм попита Червената лисица.

— Да — тихо отвърна Кендъл. — Аз съм добър моряк, Червена лисицо. Доказах го, когато успях да стигна дотук в лодка! Ще внимаваме. Ще изпробваме крилата си, преди да полетим! Аз съм южнячка и трябва да участвам във войната!

— Искаш да се биеш или искаш да си отмъстиш?

— Има ли значение?

— Ако те хванат, знаеш какво ще се случи.

Тя срещна погледа му, без да трепне.

— Да, знам.

Котвата се върна с трясък на мястото си и Червената лисица отново заговори:

— Няма да сторя това на единствения бял човек, когото мога да нарека приятел.

— Тогава аз ще го направя без теб — твърдо отсече Кендъл. Червената лисица въздъхна уморено. Не бяха споменали смъртта на Аполка, но Кендъл знаеше, че той мисли за убитите си жена и син.

— Семейство Армстронг ще те спрат. Никога няма да се съгласят с безразсъдния ти план.

Кендъл сведе очи, за да прикрие усмивката си. Разбра, че го е убедила. А щом беше успяла да убеди един индианец със сърце и воля от стомана, значи можеше да убеди всекиго. „Гордостта на Нова Англия“ щеше да се превърне в „Гордостта на Юга“. Щяха да боядисат шхуната в сиво и да плават в името на Конфедерацията.

Брент нямаше да е доволен, ако разбереше, но Кендъл се надяваше той никога да не научи.

Сега не можеше да мисли за него. Не можеше да размишлява и върху това, че бе пронизала човек, а Червената лисица хладнокръвно го бе довършил. Нямаше време да се пита какво ще стори, ако се натъкне на Джон Мур.

Червената лисица и Брент никога нямаше да разберат, че иска да влезе в схватка с човека, който бе превърнал живота в ад още преди войната.

А Брент беше заминал отдавна. В безкрайните дни и будните нощи й беше трудно да повярва, че той някога я е прегръщал.

Любовта не беше нещо, което може да се докосне. И сега в този хаос, когато брат проливаше кръвта на брата, тя често се питаше дали някога ще успее да протегне ръка към любовта и да я притисне към себе си…