Хедър Греъм
Създадена за любов (2)

ГЛАВА ПЪРВА

Ноември 1861

 

Водата бе красива. На места грейваше синьозелена и блещукаше ослепително като хиляди скъпоценни камъчета. Простираше се отвъд пролива и там придобиваше тъмносин цвят — дълбок и загадъчен като нощта. Предизвикваше. Завладяваше. А наблизо бе кристално бистра. Дребни рибки прорязваха като брилянти прозрачните й дълбини. Когато Кендъл присвиеше очи и ги оставеше да се замъглят, рибките ставаха цветни, вълшебни като дъга, напомняха далечен изблик на тайнствени надежди, готови да се сбъднат.

Тя въздъхна и отвори очи. Нямаше надежда във водата, нито в омагьосващата красота на рибките край подводните скали. Горещият въздух яростно я заливаше, тя се намираше на безброй мили южно от линията Мейсън-Диксън, но все още бе на територията на Съюза. Беше в третия щат, който се бе отделил от Съюза, но макар щатът вече да принадлежеше на Конфедерацията, Форт Тейлър, а следователно и целият остров Кий Уест, беше част от Съюза.

Въпреки че жителите на малкия остров Кий Уест нямаха достатъчно сили да се противопоставят на съюзническите войски, Кендъл знаеше, че повечето от тях са на страната на Конфедерацията. Това я успокояваше, макар никога да не й позволяваха да напуска сама границите на Форт Тейлър. Все още обаче можеше да мечтае. Един ден някой войник ще прояви нехайство и тя ще избяга. Добри хора, привърженици на Конфедерацията, като разберат, че е родом от Южна Каролина, ще й помогнат да избяга от примката на Съюза. Ще им разкаже как е била принудена да се омъжи…

Сълзи замъглиха очите й и тя нетърпеливо ги избърса с опакото на дланта си. След толкова време беше смешно да плаче. И след нечувания риск, който бе поела миналата Коледа, след провала си имаше късмет, че е все още жива.

Обърна се отново към морето, очите й пак се замъглиха и във водата се появи блясъкът на кристалната дъга. Животът й можеше да бъде по-приятен — не, не приятен, поне поносим, — ако Джон не я мразеше толкова. Защо я бе пожелал така силно, след като я презираше още от самото начало?

Травис непрекъснато й повтаряше, че Джон я обича. Че нощем се моли болестта му да отстъпи, че копнее да я люби като истински съпруг. Но Кендъл не вярваше. Джон я притежаваше така, както синята униформа на Съюза, мечовете и оръжията си. За него тя беше символ — присъствието й говореше на света, че Джон Мур е мъж…

Ако поне веднъж се бе държал мило с нея, тя щеше да се опита да го разбере. Охотно щеше да се съгласява с него и никога нямаше да спорят.

„Може би сама съм предизвикала омразата му“ — помисли си тя мрачно. Но кой би могъл да знае…

Затвори отново очи и си спомни онзи далечен ден преди три години, когато за първи път видя Джон Мур в Крестхевън.

Крестхевън…

По закон имението трябваше да бъде нейно. Баща й бе създал плантацията. Докато двете с Лоли бяха малки, Уилям Тартън ги качваше на силните си рамене и ги разнасяше из имението от сутрин до вечер. Тя все още помнеше думите му.

— Синове! — смееше се той. — Не ми трябват! Кендъл, малката ми красавица, умът ти е остър като бръснач! Един ден Крестхевън ще бъде твой и ти ще засрамиш мъжете, защото аз ще се погрижа да знаеш всичко — от отглеждането на памук до готвенето. И ще се омъжиш за когото си избереш, скъпата ми дъщеричка. За мъж, способен да обича силно. Ще се омъжиш за човек умен, духовит, нежен и силен, не за някого, който ще ти осигури само добро положение в обществото.

Сълзи потекоха по бузите на Кендъл. „По дяволите, татко!“ — плачеше душата й. Ти ми даде дванайсет години, през които мечтах, и после умря. И въпреки че ми предаде своите знания и любов към земята, не успя да промениш майка ми.

Кендъл потръпна. Колко много обичаше баща си. Е, разбира се, обичаше и майка си. Елизабет Тартън бе отгледана да служи за украшение. Умееше да свири на клавесин, да дава чудесни приеми, но не се справяше с паричните въпроси.

Независимо от горещите молби на Кендъл, Елизабет се омъжи за Джордж Клейтън и го остави да се грижи за плантацията.

И той се погрижи наистина. Погрижи се да я срине до основи.

Така в живота й се появи Джон Мур. Той бе военен, разквартируван във Форт Молтри. Заедно със свои приятели бе отишъл в покрайнините на Чарлстън за конните състезания и там бе срещнал Джордж Клейтън. Джордж го беше поканил вкъщи. И тогава Джон Мур и Кендъл се срещнаха за пръв път.

Семейство Мур бяха невероятно богати. Без да каже нито дума на Кендъл, вторият й баща я бе предложил на този янки срещу огромна сума.

Кендъл отново потръпна. Пот изби по челото й. Ясно помнеше всичко, което последва. Спорът в дневната…

— Не! — беше извикала тя, потресена и ужасена. — Няма да се омъжа за янки. Ти си глупак, Джордж. Всички виждаме какво ни очаква! Страната ще се разцепи на две.

Джордж мрачно бе стиснал устни.

— Не ми викай, дръзка госпожичке! Откакто те знам, все важничиш, но аз не давам пет пари за това. Аз съм ти баща…

— Не си ми никакъв баща! Ожени се за майка ми, но никога няма да ми бъдеш баща. И няма да ме накараш да се омъжа, само защото пропиля имуществото на баща ми на комар и по жени!

— Какво?! Нахална кучка!

Джордж бе пристъпил към нея, разкопчавайки колана си.

— Ще те пребия от бой, госпожичке!

Заплахата беше безсмислена. Много пъти вече ги беше бил с Лоли. Но Кендъл никога не трепваше. Бе силна и волева. И макар Джордж да бе едър човек, той се бе отпуснал от мързел и пиянство.

— Само посмей да ме докоснеш, мръсна свиньо, и ще ти изтръгна сърцето! — извика му тя студено.

Спокойната увереност в гласа и ледените й, присвити очи бяха накарали Джордж да се поколебае. Той се обърна и запали една от любимите си хавански пури.

— Добре, момиче, вече си достатъчно голяма, за да те налагам с колана. Ще оставя съпруга ти да те научи на покорство.

— Няма да се омъжа за твоя приятел янки. Изобщо не се каня да се омъжа, за когото ти наредиш, Джордж. Когато реша да сторя това, то ще е за човек, когото аз избера.

Джордж се обърна към нея със злорада усмивка:

— Ще се омъжиш за него и още как! Защото ако не го направиш…

— Няма да се омъжа за него! Той е груб и противен и няма никакви обноски. Гледа жените, сякаш вече ги е съблякъл. Освен това е янки и аз никога няма да се омъжа, само и само за да ти угодя!

В този миг Кендъл бе погледнала към вратата. Там стоеше техният гост — Джон Мур. Сините му очи бяха отровно студени, а чертите му — груби. Тя съжали, че гостът е чул жестоките й думи, но не можеше да направи нищо.

— Извинявам се, мистър Мур, че станахте свидетел на моята невъздържаност, но аз няма да се омъжа за вас.

„Сигурно ще се откажат“ — помисли си тя. Но Джон Мур погледна втория й баща с изкривено от гняв лице, обърна се и излезе. Джордж се изсмя фалцетно:

— Кендъл, ти току-що обрече на нещастие целия си живот. Защото ще се омъжиш за него, момиче. Или ще го направиш, или ще дам скъпата ти сестричка Лоли на Мат Уортън. А него няма да го е грижа дали тя ще каже „да“ на брачната церемония. Много си пада по млади девици, особено синеоки и руси като нашето момиченце.

— Но тя е само на четиринайсет! — Кендъл се нахвърли срещу него с отчаяние и гняв. — Няма да посмееш да направиш такова нещо. Майка ще те убие!

Джордж изтърси пепелта от пурата си върху излъсканите дъски на пода.

— Знаеш, че майка ти е твърде болна, за да повярва на думите ти, скъпа. Тя има нужда от мъж до себе си. А аз ще се погрижа Мат да се добере до Лоли, без Елизабет изобщо да разбере какво става.

Кендъл усети, че кръвта се отдръпва от лицето й. Лоли приличаше много повече на майка им. Беше нежна и деликатна. Джордж щеше да я изтормози. А Мат Уортън оковаваше и биеше с камшици робините си. Две от съпругите му бяха вече мъртви, но никой не можеше да докаже, че той е виновен за смъртта им.

— Ако се омъжиш за този янки, госпожичке, аз ще подпиша споразумение, че нищо няма да се случи на скъпата ти Лоли. Само ти ще имаш право да й избереш съпруг. И ще се погрижа тя никога да не отива на места, където няма кой да я спаси. Сега разбираш какво искам да кажа, нали, Кендъл?

Кендъл усети, че Джон Мур я презира. Но първата брачна нощ я порази. Щом вратата се затвори зад тях, той я зашлеви и я запрати в другия край на стаята. Заповяда й да се съблече. Като се тресеше, но с гордост и омраза в очите, тя се подчини. Пръстите й трепереха и сякаш измина цяла вечност, докато се освободи от неудобната сватбена рокля на майка си.

Но после той остана само да я поглъща с поглед. В навъсените му сини очи се появиха омраза, мъка и мрачно отчаяние. Удари юмрук в стената и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.

Това се повтори стотици пъти по време на брака им.

Травис й бе споменал, че Джон се разболял, докато бил във Флорида по време на войната с индианците. За малко да умре през 1856, но оживял. Само Травис, а сега и Кендъл, знаеха, че след нещастието Джон вече не е пълноценен мъж. Кендъл се опитваше да разбере какво го измъчва и прави жесток и злобен, но това бе невъзможно, защото срещаше само омразата му.

Първата година тя понасяше всичко с мълчаливо достойнство. Когато беше сърдит, той я биеше, но винаги внимаваше да не остави следи. Тя понасяше болката с вдигната глава, гордостта й бе като стена, която никой камшик не можеше да пробие. Непоносима бе единствено самотата. Много от приятелите на Джон в Ню Йорк бяха приятни, а градът — оживен и пъстър. И двамата създаваха пред хората впечатление, че всичко в брака им е наред.

Но година и половина след сватбата на Кендъл Лоли се бе влюбила. Писмата, които Кендъл получи бяха пълни с възторг и любов и въпреки че сестра й бе само на петнайсет години, Кендъл й даде съгласието си да се омъжи. Младият мъж, който споделяше любовта на Лоли, бе син на един от най-влиятелните и заможни плантатори в Чарлстън и Кендъл винаги го бе харесвала. Джин Макинтош бе галантен, както само един южняк би могъл да бъде — интелигентен, добър и образован, щеше да се грижи предано за Лоли и да я пази.

Сега, когато сестра й вече бе в безопасност, Кендъл се почувства по-свободна. С интерес надаваше ухо към новините, които пристигаха в Ню Йорк, и след като обесиха Джон Браун — водача на аболюционисткото въстание, тя бе сигурна, че предстои гражданска война. Нямаше намерение да бъде на север, когато Южна Каролина обявеше излизането си от Съюза.

Травис й помогна да убеди Джон, че се налага да посети майка си въпреки нарастващото напрежение. Но тя вече се бе опитала веднъж да избяга по улиците на Ню Йорк и сега трябваше да се досети, че Джон ще тръгне след нея.

— Господи! — простена тя и зарови лице в дланите си. Каква глупост! За малко да убият човек заради нея! Откъде можеше да знае, че се е натъкнала на капитан от Юга, когото северняците и без това мразеха и от когото се страхуваха? Всъщност това нямаше значение в случая. В положението, в което я откриха, само благоразумието на Травис бе възпряло Джон да не убие и двама им. А Травис я бе уверил, че човекът е жив…

Брент Маклейн.

Тя потрепери, като си спомни за него. Колко пъти след тази съдбовна нощ мислите й се връщаха към него! Колко пъти по тялото й преминаваха горещи и студени вълни, после я изпълваше пак тази течна, разтърсваща топлина. Често се будеше разтреперана и обляна в пот.

Колкото и да се опитваше, не можеше да го забрави.

Дрезгавият му провлачен говор. Наситеносивите му очи, твърди като стомана, когато ги присвиваше от гняв, и тъмни, почти сребристи, когато се замъгляваха от жарка страст.

Но се държеше арогантно! — припомни си тя. Арогантно и самоуверено, с подтиснат присмех и… прекрасно по своя суров, първичен, мъжествен начин. Никога нямаше да изтрие съзнанието й образа на голото му тяло, смайващо мускулесто, но елегантно, широките рамене, мускулите на корема, твърди като стомана. Движеше се с пъргавината на дива котка въпреки високия ръст и плътната си фигура. Всъщност трайно се налагаше приликата му с красиво диво животно, изпълнено със здраве, мъжественост и овладяна сила.

— О, господи… — прошепна тя отново. Пое си дъх бавно и дълбоко, като трепереше. Другото, което никога нямаше да забрави, бе изразът в очите на Брент, когато Джон стовари приклада на пистолета си върху черепа му.

Никога не бе виждала толкова студени и изпълнени с презрение очи. Никога не се бе чувствала така обладана от страх, дори когато срещна погледа на съпруга си…

Това, че Брент Маклейн оживя, бе добре за Юга. Тя чуваше да изричат шепнешком името му със страхопочитание в казармите на Съюза. Той винаги съумяваше да се промъкне през блокадата, зареждаше Флорида, Джорджия и Луизиана с провизии от островите и успяваше да мине под носа на съюзническите войски, без да го хванат.

Президентът на Конфедерацията Джеф Дейвис го бе произвел в офицер. Това Кендъл научи от южните вестници, които с настървение поглъщаше, когато Травис успяваше тайно да й ги достави. Два пъти Брент Маклейн бе хвален за смелостта си.

Господи, молеше се Кендъл, не позволявай да го хванат! — И добавяше: — Не позволявай да ме открие!

Тя отново потръпна въпреки горещината. И след милион години щеше да помни стоманеносивите стрели в очите му, когато я погледна за последен път. Заобиколена от хилядите войници на Съюза, тя пак се страхуваше. Беше сигурна, че той ще намери начин да я убие… освен ако Джон не се добере пръв до него. Беше вбесен, когато разбра, че Маклейн е жив. Двамата с Травис се бяха скарали така жестоко, че разривът между тях никога нямаше да се заличи.

Въпреки това Травис бе помолил да го преместят заедно с Джон във Форт Тейлър. Беше дошъл да я защитава. „Това е единственото, което може да направи за мен“ — помисли си тя. Травис беше благороден човек! Независимо че бе янки. „Не — помисли си Кендъл и прехапа устни, — не исках да кажа това“. Много от янките бяха благородни. Хората са си хора. Цветът на униформите им не определя степента на тяхното благородство. Това отдавна го бе разбрала.

Нещастието й идеше и оттам, че Южна Каролина бе нейният дом. Памуковите ниви бяха нейната родина. Тихото припяване на робите, докато работеха, бе музиката, която познаваше най-добре. Бе предана до мозъка на костите си на това място и нямаше да се поколебае да поеме риска и да стане Троянският кон в самата крепост на Съюза. Накъдето и да погледнеше, както сега към кулата на часовия, пред очите й изникваше синя съюзническа униформа.

— Кендъл!

Тя се затича по моста. Усмихна се, защото знаеше, че я вика Травис, а не мъжът й. Едно от предимствата тук бе, че Джон рядко се връщаше: постоянно плаваше покрай двата бряга, от Пенсакола до Джаксънвил, където ставаха повечето схватки. Флорида, чиито губернатори бяха предани на Конфедерацията, сега страдаше заради самата кауза, която подкрепяше с цялото си сърце. По-голямата част от войските й бяха призовани на бой във Вирджиния и Мисисипи, където се водеха основните сражения, и останалото без защита крайбрежие бе подложено на атаки.

— Здравей, Травис! — поздрави го тя.

Травис усмихнат се приближи по мостчето, откъдето се виждаше океанът. Обземаше го чувство за вина всеки път, когато се доближеше до нея, но въпреки това често търсеше компанията й. Беше влюбен в нея. Тя бе красива, но чувствата му не спираха дотук. Провлаченият й южняшки говор бе нежен, но изтъкан от гордост и сила. Каквото и да й се случеше, тя го приемаше с високо вдигнала глава и предизвикателно гледаше света с достойнство и невъзмутимост. При всички обстоятелства се държеше като истинска дама.

Ако не беше помогнал на Джон тогава да я открие, тя щеше да избяга… Травис заби нокти в дланите си. Беше съпруга на Джон, законно свързана с него. Затова се бе намесил. И защото се страхуваше, че Джон може да се опита да я убие, а тя, отчаяна, да не окаже съпротива.

— Искаш ли да излезем в морето? — предложи той. Видя как синевата в очите й грейва, също като разкошната вода, по която се плъзгаше слънцето.

— Наистина ли е възможно, Травис?

— Да — отвърна щастлив той. — Възложиха ми малка разузнавателна експедиция. Капитан Бренън каза, че е само формалност. Няма никаква опасност толкова близо до форта. И понеже Джон отсъства вече четири месеца, капитанът смята, че не би имала нищо против една малка разходка.

Кендъл отново се усмихна. Капитан Бренън беше добър човек. Не знаеше на какво точно се дължи нещастието й, но го усещаше. И тъй като беше по-висшестоящ от Джон, се опитваше да облекчава живота й с някои дребни жестове на внимание.

— О, Травис! Благодаря ти! — възкликна тя. — Кога тръгваме?

— Веднага.

— Само да си взема шала.

Тя вече тичаше към стълбите.

Травис въздъхна, наблюдавайки нейния бяг. Наистина бе красива. Горещината на острова бързо я бе накарала да последва опита на другите жени — да захвърли фустите и корсета, така модерни на континента. Роклята й беше памучна, в пастелни тонове и прилепваше към тялото й — не прекалено пищно, но женствено, добре оформено и грациозно. Кройката бе семпла, но не успяваше да скрие заоблените й млади гърди, които изпъкваха над тънката талия. Широкопола сламена шапка пазеше кожата й от безмилостните лъчи на слънцето и допълваше красотата й, хвърляйки загадъчна сянка върху синевата на очите, които сякаш променяха цвета си като изпъстреното с подводни скали море.

— Ще те чакам при портата! — извика Травис след нея.

Тя му махна в отговор и се завтече към малката стая, която делеше с Джон, когато той бе във форта, и в която се отпускаше на воля, докато го нямаше. Грабна шала си от леглото и се затича — без да я е грижа за благоприличието — към кея, където я чакаше Травис. Откакто пристигна във Форт Тейлър тя се запали по плаването. Обичаше океана и вятъра в косите. Обичаше полюшването на палубата под нозете си, солените пръски вода по кожата, които сякаш даваха нов живот на духа й.

— На какво ще плаваме? — попита тя, останала без дъх.

— На „Мишел“ — ухили се Травис. — Малко хора сме. Аз и моряците Джонс, Люис и Артър. Добре ли е?

— Чудесно! — засмя се Кендъл. Харесваше и тримата. Бяха тактични и внимателни. Нямаше да подхвърлят забележки от сорта на „Ще им видим сметката на тия изостанали южняци“ в нейно присъствие, нито пък щяха да си шушукат, че и тя е от „онези предатели, дето бичуват робите“. Казармите на Форт Тейлър бяха пълни с какви ли не хора. Повечето бяха свестни мъже, хванати в капана на тази война. Но имаше и такива наглеци, които бяха убедени — въпреки загубата, която Съюзът претърпя при Бул Рън, — че „ще разбият на пух и прах мерзавците от Юга и ще ги обесят като кучета“.

Травис хвана Кендъл за ръка и я поведе по кея към малката „Мишел“. На шхуната нямаше оръдия. Сякаш бе предназначена за разходки, а не за бой. Обикновено я използваха за разузнаване.

— Ще ти дам да държиш щурвала — смигна й Травис и обхвана кръста й, за да я качи на борда.

— Страшно се радвам! — поклати глава Кендъл. Дари с усмивка тримата мъже и седна близо до щурвала, а те вдигнаха котва и изведоха шхуната от пристанището. Докато моряците вдигаха платната, вятърът се плъзна по лицето й и на нея й се прииска да плава вечно по тези изумрудени морета.

Бризът бе лек и приятен. Кендъл погледна издутите платна, после Травис, който седеше до щурвала, и затвори очи. Един ден щеше да избяга от Джон. Флорида й предлагаше неограничени възможности. Имаше места — острови и заливчета, — където можеше да се скрие. В продължение на векове пиратите ги бяха използвали за скривалища. Не й трябваше кой знае какво. Бе израсла в лукс и удобства, но се бе научила и да работи, затова щеше да оцелее. Щеше да намери начин да се препитава, да си намери лодка, по-малка от „Мишел“, която да управлява сама. Тогава щеше да плава, да плава безспир.

— Погледни, Кендъл! — гласът на Травис прекъсна красивите й мечти. С разкопчана риза, облегнат небрежно на парапета, той сочеше нещо във водата. Кендъл проследи погледа му и видя два игриви делфина да скачат нависоко и да се гмуркат, следвайки „Мишел“. Тя се усмихна, но нещо в очите й подсказа на Травис, че не е трябвало да я изтръгва от приятните мечти и да я връща в суровата действителност. Усмивката му посърна. Той погледна към тримата мъже на щурвала, които оглеждаха заливите на малките островчета северно от Кий Уест.

— Кендъл — започна той. Спря, направи гримаса, но реши да продължи. — Кендъл, досега нямах възможност да ти кажа, че съжалявам за… за миналия декември. Аз… аз отраснах с Джон, нали знаеш. Беше най-добрият ми приятел, откакто се помня…

— Всичко е наред, Травис — прекъсна го тя, но гласът й звучеше глухо. — Направил си каквото си сметнал за добре.

— Не, нищо не е наред. — Тя бе притворила очи, сякаш да ги защити от него с гъстите си мигли. — Кендъл, аз… По дяволите! Все си мислех, че Джон ще се оправи. Но той не се оправя. Като наранено животно е, Кендъл. За човек като него е по-добре да бъде мъртъв. Иначе ще страда цял живот и ще умира бавно и мъчително. Джон трябваше да умре. Неговата болка не е в тялото, а в душата му. Духът му е отровен, осакатен.

Най-после Кендъл повдигна мигли и срещна топлите кафяви очи на Травис, потъмнели от мъката, която носеше в сърцето си. Бедният!

— Травис! Възхищавам се на твоята преданост към Джон. Той ти беше приятел и ти го обичаше. Винаги си бил и мой приятел. Ти направи живота ми поносим. Ти… ти възпря Джон да ме убие и ми помогна, когато исках да умра.

Травис се покашля и хвърли бърз поглед към моряците, за да се увери, че не ги слушат.

— Кендъл, ти май не ме разбираш. Смятам, че Джон прекали. Дори хората му мислят, че е луд. Искам… да ти помогна да избягаш от него.

Тя се изправи и го погледна невярващо.

— О, Травис! Слава богу! Ще отида където и да е, ще направя всичко, каквото трябва! Може би в Чарлстън! Ще внимавам. Ще ида у Лоли и няма да се показвам в града. Не, не в Чарлстън. Вторият ми баща ще ме върна на Джон, ако ме открие. Освен ако не успея да получа развод! Да, Травис! Точно така! Ще се обърна към съда в Южна Каролина! Те няма да ме върнат обратно, щом мъжът ми е янки!

— Кендъл! Кендъл! Дори по време на война, може би точно по време на война, не е лесно да се получи развод — охлади я Травис. — Вторият ти баща толкова много се страхува за парите си, че ще те изпрати обратно на Джон. Недей… недей да разчиташ на развод, Кендъл. Трябва да измислим как да изчезнеш…

— Капитане! Капитан Деланд!

Внезапният вик на моряка прекъсна думите на Травис. Той се намръщи и сложи ръцете на Кендъл върху щурвала.

— Извини ме — рече той, а на изпитото му лице се изписа объркване и тревога.

Кендъл пое щурвала и погледна със свъсени вежди към Травис, който се спусна към кърмата. Наклони периферията на шапката си, за да защити очите си от блясъка на слънцето. Джонс — около четиринайсетгодишно момче — сочеше развълнувано зад тях. Премигвайки, Кендъл успя да различи три дълги тесни лодки само с по една мачта и едно платно. Сърцето й заби силно. Лодки от издълбан дънер — мина през ума й. Всяка бе дълга около петнайсет фута. Лодките плавно се приближаваха към тях…

— Господи, пази ни! — разтревожено прошепна тя. Травис се спусна да я отстрани от щурвала.

Побиха я студени тръпки.

— Какво става? — попита тя с треперещ глас, когато Травис обърна към нея напрегнатото си лице.

— Индианци — отвърна той рязко. Отново погледна назад. — Джонс! Вдигни кливера!

— Индианци! — повтори Кендъл, без да вярва. Страхът й се превръщаше в паника. — Какви индианци? Защо?

Травис нетърпеливо поклати глава.

— Откъде мога да знам. Може би са семиноли или пък микасуки. От време на време възникват проблеми с тях след последната война. Мразят Съюза. — Травис се обърна и видя, че разстоянието между тях и лодките все повече се скъсява. — И точно днес намерих да те доведа! Проклето да е правителството на Съединените щати! През всичките тези години ни лъжеше, отне земите на семинолите и ги избута в блатата, а сега те нападат моята шхуна!

— Не си виновен, че съм тук — прошепна Кендъл, но гласът й издаде колко много се страхува. Като малка бе слушала страшни разкази за индианците във Флорида. Те подпалваха плантации, убиваха белите, колеха жени и деца…

— Заредете пушките! — извика Травис. — Поеми щурвала, Кендъл.

С потни длани тя сграбчи щурвала. Погледна назад и видя, че лодките ги обкръжават. Тримата моряци забързано зареждаха пушките си, със зъби разкъсваха торбичките с барут. Можеха да стрелят само веднъж. После трябваше да използват щиковете.

Травис също зареждаше своята пушка.

— Травис! Дай ми нож! Дай ми нещо! — помоли го Кендъл. Той погледна към нея колебливо, после към лодката, която се приближаваше откъм тяхната страна. Оскъдно облечен индианец, с нож между зъбите, се готвеше да скочи от лодката в „Мишел“. Травис бързо измъкна ножа, който висеше на бедрото му, и го подаде на Кендъл. После се прицели с пушката.

Кендъл се стресна от изстрела. Единият от индианците падна във водата, но другият се приземи на палубата гъвкаво като котка и приклекна, готов за атака. Кендъл скочи на крака, като стискаше ножа, и тръгна към кърмата на „Мишел“. Втората лодка се бе доближила до десния борд и трима тъмнокожи мускулести мъже, само с набедрени превръзки, скочиха на палубата, като надаваха смразяващи кръвта бойни викове. С ужас тя видя как забиха нож в гърлото на Джонс и той падна в разпененото море. Сред изстрелите и виковете на мъжете, водещи ръкопашен бой, се чу ясен глас, който произнесе на безупречен английски:

— Предайте се, янки! Ще пощадим живота ви! Поразен от учудване, Травис — също като Кендъл направи грешката да замръзне на място. Индианецът, който бе изрекъл думите, изби пушката от ръцете му и я запрати зад борда.

Кендъл се хвана за главната мачта и с ужас видя как Травис се изправя срещу боеца.

— Кой си ти? — попита той.

— Червената лисица — отвърна индианецът и се обърна към кърмата, където двамата моряци, обкръжени от четирима индианци, бяха загубили разсъдъка си от страх. Червената лисица кимна с глава и бойците му сграбчиха моряците, за да ги хвърлят зад борда.

— Почакайте! — възпря ги Травис. — Нали казахте, че ще пощадите живота ни.

Той млъкна, щом Червената лисица се обърна и впи в него тъмните си очи — сурови, но явно развеселени.

— Ти си смел човек, приятелю. Подарявам ви живота. Вземете една от лодките. Сега скачайте и плувайте до нея. Надявам се, че няма гладни акули.

Травис се изправи. Кендъл видя, че той леко трепери пред високия мускулест индианец, но не отстъпи назад.

— Ще тръгна след жената.

— Жената остава тук — решително каза Червената лисица. — Вие тръгвайте. Иначе ще умрете.

— Не мога да… — започна Травис, но не успя да продължи. Червената лисица се засмя, вдигна го като перце и го хвърли в морето. Кендъл чу остър, пронизителен вик… и разбра, че е извикала тя самата.

Червената лисица идеше към нея.

Тя пусна мачтата и размаха ножа заплашително. Няколко индианци се промъкнаха на палубата тихо като котки в нощта. Кендъл хвърляше погледи ту наляво, ту надясно, готова да забие оръжието там, където трябва. Но Червената лисица пак се изсмя. Заповяда нещо на своя език и останалите индианци се отдръпнаха, един от тях пое щурвала на „Мишел“.

Червената лисица се приближи — сам. Кендъл го наблюдаваше, страхът караше кръвта да препуска по вените й. Черната му права коса с остър блясък падаше по раменете, лицето му напомняше красива скулптура от гранит. Само извитите му в иронична усмивка устни и закачливите искри в тъмните очи издаваха чувства. Тя вече знаеше какво е да си мишка, притисната в ъгъла от котка.

— Жено, дай ми ножа — заповяда той.

— Никога — поклати глава тя. По-скоро страх, отколкото смелост, я накара да го направи.

Червената лисица сложи ръце на кръста си и се засмя от сърце.

— Огнена дама! — рече той и в суровия му глас се прокрадна възхищение. — Много ми се ще да се разправя с теб, но — той сви рамене, като явно се забавляваше — ти принадлежиш на Нощния ястреб. Аз се подчинявам на желанията му.

Кендъл нямаше представа, за какво говори той. Никога досега не бе срещала индианец. И нямаше значение кой от диваците я искаше, защото тя щеше да се бие до…

Докога? Единственият начин да избяга бе да се хвърли във водата…

Червената лисица пристъпи към нея и тя отчаяно замахна с ножа. Той леко отскочи и започна да я обикаля. Тя се въртеше заедно с него, нападаше и се отдръпваше. Наблюдаваха се внимателно. Кендъл скочи върху него и със задоволство го чу да ругае, когато остави кървава бразда по гърдите му. Но преди да успее да се отдръпне, той протегна ръка, хвана я за китката като в желязно менгеме и изби ножа от ръката й. Тя изпищя от болка и ярост, дръпна се с все сила и успя да се изтръгне.

Водата сигурно щеше да й донесе смърт. Тя не умееше да плува, а дългата рокля допълнително щеше да й пречи. Намираха са най-малко на миля от сушата.

Въпреки това тя се спусна към левия борд и се хвърли в морето. Потъваше все по-надълбоко в кристалните води, дробовете й натежаха, въздухът, който бе поела, я напускаше. Но изведнъж мускулите й се стегнаха, тя инстинктивно ритна яростно с крака и тялото й се издигна към повърхността.

Когато главата й се появи над водата и тя дълбоко пое въздух, една ръка стисна рамото й като нокти на хищен звяр. Беше Червената лисица. Красивото му лице издаваше раздразнение.

Кендъл се опита да го удари. Той натисна главата й във водата. Държа я дълго, а тя се мъчеше да се освободи, да поеме въздух. Изведнъж той я издърпа за косата.

Сега нямаше повече сили да се бори с него. Пред очите й пулсираха черни точки, които заплашваха да се превърнат в тъмна завеса. Тя едва се държеше, а той заплува, като я влачеше след себе си. Издърпа я за косата и тя се свести чак когато усети болката.

Двама от индианците поеха безжизненото й тяло, а Червената лисица се опря на силните си ръце и се прехвърли на борда.

Двамата я издърпаха на палубата. Известно време тя лежа неподвижно със затворени очи, топлото слънце галеше мокрото й тяло и морската сол съхнеше на бразди по кожата и. Най-после разумът й се пробуди.

Индианците си говореха тихо. „Мишел“ набираше скорост.

Тя отвори очи и се приготви да скочи още веднъж в морето. Но когато напрегна мускули, един бос крак стъпи заплашително върху корема й. Разярена, тя срещна погледа на Червената лисица.

— Махни си мръсния крак от мен!

Мъжът изръмжа, хвана ръката й и грубо я преметна, така че сега тя остана да лежи по корем. Опита се да се измъкне, но бе невъзможно. Той взе кожения ремък, който висеше на врата му, и без усилие стегна китките й. После завърза като каишка едно такелажно въже, така че да не може да му избяга надалеч.

Като не й остана нищо друго, Кендъл започна да го ругае, да го рита и удря с последни сили.

Когато го ритна силно в крака, дръпна въжето и раменете й сякаш се откъснаха. Болката бе изгаряща.

— Жено! — ядно рече той. — Причиняваш ми повече неприятности от войниците в синьо. Престани! Или ще забравя че си отредена за моя брат, Нощния ястреб, и ще изпълня отмъщението му вместо него.

Победена, Кендъл затвори очи, простряна неподвижно. Усети тихите му стъпки, докато той се отдалечаваше, после лекото подръпване на въжето, което й напомни, че е вързана.

Мокра, нещастна и разнебитена, тя лежеше на твърдите дъски на палубата и се опитваше да не мисли за положението, в което се намира. Трябваше да си почине, да събере нови сили.

Но „Мишел“ плаваше все на север. И тя не можеше да спре мислите си, страхът я завладяваше все по-силно и по-силно… Кой, за бога, бе този Нощен ястреб? И за какво ли има да й отмъщава?