Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomorrow the Glory, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Кошмари помрачиха съня й. В тях тя отново и отново чуваше гласовете. Своя глас. Рязък и пронизващ. А после гласа на Травис… нежен, успокояващ, умолителен.

— Кълна се, Кендъл, ще измисля нещо. Слушай, назначиха Джон на „Мисисипи“. Няма да се върне дълго време.

— Не мога да остана тук, Травис, не мога! След това, което се случи.

— Кендъл, не мога да те пусна. Знам, че Джон те е наранил. Затова дойдох. Ако имаш търпение, сигурно ще ми хрумне нещо. Дай ми време да обработя Бренън. Сега той вярва, че укрива шпионин на Конфедерацията.

— Аз наистина съм на страната на Конфедерацията! Никога не съм отричала! Тревожа се не за това, което се случи с мен, Травис, а за индианците. Джон нареди да започне това клане! О, Травис, никога няма да забравя! Никога, докато съм жива. И ще мразя янките…

— Кендъл? — думите бяха изречени съвсем тихо. — Кендъл, аз съм янки. Мразиш ли ме?

— О, Травис, не, разбира се, че не. Ти си мой приятел! Но моля те, разбери ме. Не мога да се отрека от това, което съм, и никога няма да забравя какво направи Джон от името на Съюза.

— Не е честно, Кендъл.

— А хората тук се държат така, сякаш заслужавам да бъда обесена! Не мога да го понеса.

— Кендъл, във война сме! Те знаят, че си била с един от най-големите врагове на Съюза. О, Кендъл! Разбирам те. Моите хора не се държат така. Ти не предполагаш колко много приятели имаш сред тях. Довери им се.

— Но как? Джон смята, че ще оздравее. А аз не бих понесла това, Травис! Ще се чувствам така, сякаш ме докосва с кървави ръце, ще чувам писъците…

Кендъл се замята в съня си, защото кошмарът бе толкова ярък, толкова истински. Виждаше Травис пред себе си — в очите му се четеше любов, загриженост и безпокойство.

— Кендъл, почакай, ще измисля как да те измъкна ще намеря безопасно място за теб.

В този миг тя погледна отворената врата зад Травис. И докато той й шепнеше успокоителни думи, тя грабна тежката синя кана за вода от масичката до леглото и я стовари с всички сили върху главата му.

„Прости ми, Травис!“

Кендъл тихо простена и се замята в леглото. Някой сложи студена кърпа върху челото й. Вече не беше в казармите, а в малка рибарска къщичка на западния бряг на острова.

— Бог е с теб, мила. Бог е с теб.

Жената, която произнесе думите, изглеждаше по-стара, отколкото беше в действителност. Бе изгубила големия си син в първата битка при Манасас. А втората битка й отне по-малкия. Двамата бяха застанали на две различни страни. Единият бе загинал в синя униформа, другият — в сива. Жената бе споменала на Кендъл, че е четирийсетгодишна. Изглеждаше на шейсет.

Пътуването се оказа по-трудно, отколкото Кендъл бе предполагала. Съвсем скоро остана без вода! А горещите дни и хладните нощи — всичко се бе сляло в мъгла…

Стресна се и се събуди. Изненада се от мекото легло. Лежеше в прохладни чаршафи и гърлото й вече не беше пресъхнало.

Отвори очи и видя срещу себе си прозорец с широко разтворени капаци. Ослепителни слънчеви лъчи струяха срещу нея. Величествена лоза се виеше около рамката на прозореца, отвън надничаха прекрасни пурпурни цветя. Орхидеи.

— Ти се свести, миличка.

Кендъл се обърна и погледът й срещна пълна жена с металносива коса, завита на спретнат кок, и ясни сини очи, които блещукаха като диаманти. Беше облечена в семпла домашно тъкана рокля от памук, но седеше на стола си до леглото с изправен гръб като истинска дама, а гласът й бе мек и възпитан. Кендъл се усмихна стеснително, разумът й се бореше с объркването.

— Аз съм Ейми Армстронг, скъпа. Снощи те намерихме на брега. Хари казва, че ти си Кендъл Мур, приятелка на Брент.

Кендъл кимна. Кошмарите й бяха останали в миналото. В миналото. Всичко бе свършило. Беше избягала. И открила тих пристан. Харолд Армстронг наистина съществуваше и тя успя да се обърне към него за помощ, както Брент я бе посъветвал…

— Значи съм открила мястото — промълви с въздишка Кендъл.

— Точно така, скъпа! — весело отвърна Ейми Армстронг, стана от стола, оправи чаршафите и нагласи възглавницата й.

— Сега стой мирно, а аз ще ти донеса нещо за ядене. Сигурно умираш от глад. Не ми е ясно как си оживяла в тази лодка. И как си успяла да стигнеш дотук. Голям моряк си ти, Кендъл Мур!

Наистина ли? — помисли си Кендъл. Първо се ориентираше по островите, а после по слънцето и звездите. Травис я бе научил на толкова много неща за морето. А Червената лисица й бе показал как да чете небето и ветровете.

Но освен всичко друго имаше късмет. Ако не бе стигнала до реката навреме и ако Хари Армстронг не бе в този момент на брега, тя сигурно сега нямаше да е жива.

— Не съм никакъв моряк, мисис Армстронг — прошепна тя. — Бях просто много отчаяна. — Прехапа устни и после се усмихна на добрата жена. — Искам да ви благодаря, мисис Армстронг. И на съпруга ви, разбира се. Не знам нищо за вас — дори не знам къде точно се намирам, — но съм ви безкрайно благодарна, че ме спасихте. Не ми носете нищо. Аз ще стана и ще ви помогна с каквото мога.

— Не ставай глупава, момиче! — възрази Ейми Армстронг и тежкото й тяло се понесе чевръсто към вратата. — Оставаш в леглото! Пострадала си доста. Може би не ти се иска да го признаеш, но все още си много слаба. А един приятел на Брент…

— Не съм сигурна, че съм приятел на Брент, мисис Армстронг.

— Как да не си! — възкликна Ейми Армстронг и продължи към вратата. Хвана бравата и се обърна с гримаса към Кендъл.

— Много добре знаем коя си, скъпа. Известно ни е всичко, което се е случило. Щом този индианец Червената лисица смята, че си струва да умре за теб, това ми е достатъчно. А пък Брент — хм, той почти се е побъркал от тревога! Няма да се поколебая да кажа, че обичам Брент Маклейн, и като виждам какво изпитва той към теб ми се струва съвсем естествено да прехвърля чувството си и върху теб. Така че изобщо не се притеснявай от положението си. Тук не е Чарлстън. Нито пък Джаксънвил. Старата гвардия я няма да пази морала ни! — Тя поклати тъжно глава. — Чудя се има ли изобщо стара гвардия вече.

Въздъхна, но после решително се отърси от тъгата.

— Днес, скъпа, ще лежиш в леглото. Утре ще ти разреша да станеш.

— Моля ви, почакайте! — примоли се Кендъл и се надигна да спре жената. — Казахте, че Брент…

— Няма да чуеш нито дума повече от мен, момиче, преди да се нахраниш и отпочинеш!

Ейми Армстронг излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Както и да я молеше Кендъл, когато се върна с табла, отрупана с храна, Ейми твърдо отказваше да говори.

— Като се събудиш утре сутринта, ще говорим.

— Но аз току-що се събудих!

— Слаба си като новородено жребче! Сега ще поспиш още малко, а утре те очаква гореща баня и разходка в градината.

— В градината?

— Да! Имаме чудесна градина. Хари е специалист по градинарство. По-точно — беше преди войната. Сега аз гледам растенията, а той е все зает — лови ценни за конфедератите сведения. Хайде сега, подремни си.

— Изобщо няма да заспя! — запротестира Кендъл.

Но заспа и сънят й бе дълбок и отморяващ, непрекъсван от кошмари. Сутринта тя помогна на Ейми да напълни голямо ведро с топла вода и потъна в забравата на горещата баня. Затвори очи от удоволствие и затова не забеляза ужаса и гнева в очите на нейната домакиня, когато тя съзря жестоките белези върху нежната кремава кожа на гърба й.

Ейми сви устни, но не каза нищо.

— Джули Смит, едно тукашно момиче, ми даде прекрасна рокля за теб. Мисля, че ще ти е съвсем по мярка. Ти си висока и стройна. Малко по-слаба си от нея, което е добре, защото не можах да ти намеря корсет.

Роклята наистина беше разкошна. От месеци Кендъл не бе обличала нещо подобно. Беше с блед прасковен цвят и бял корсаж отпред. Ейми дори намери панделка в същия цвят като роклята и я върза около шията й.

— За тази рокля непременно ти трябва кринолин! Пазя един в сандъка.

Кендъл се засмя.

— Толкова сте добра, мисис Армстронг! Чувствам се така, сякаш ще ходя на градинско увеселение с цигулари и танци до среднощ!

— Ейми, миличка! Наричай ме Ейми. Да, спомням си, когато бях млада като теб, и аз обичах тези увеселения. Казах ли ти, Кендъл, че и ние сме от Чарлстън? Произходът ни е оттам, искам да кажа. Живеем тук вече двайсет години.

— Съвсем сами?

— О, не. Край брега са се заселили стотици като нас. Мястото е красиво. Е, горещо е. Но много красиво. Орхидеите тук виреят чудесно! Ела, ще ти покажа.

Къщата на Армстронг бе заобиколена от приказен свят. Стена от високи борове я ограждаше от три страни. Отзад имаше зеленчукова градина, а край дъсчената пътека отпред растяха ярки цветя. Хибискус, орхидеи и още много други с екзотични имена, които Ейми назоваваше, докато минаваха край тях.

— По тази пътечка се стига до плевнята. Имаме две крави, две магарета и три красиви породисти кобилки. Можеш да пояздиш, ако искаш, но само зад оградата. Много е лесно да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш!

Кендъл се усмихна, после се намръщи и стисна Ейми за ръката.

— Ейми, моля те, кажи ми сега за Брент. Виждала ли си го? Знаеш ли къде е?

Възрастната жена се поколеба с тревога в очите, но след това веселата усмивка се върна на умореното й добро лице.

— Мисля, че съвсем скоро ще се върне тук.

— Но ти знаеш къде е той сега.

— Да.

— Къде е, Ейми? Моля те, кажи ми!

Ейми въздъхна.

— Добре, Кендъл. Тръгна да те търси.

— О, не! — изстена Кендъл. — Ще го хванат! Ще го убият!

— Стига! — скара й се Ейми. — Брент не е глупак. Няма да се втурне напред, без да знае какво върши. Решил е да открие някакъв човек, Травис се казва.

— О, не! — отново изпъшка Кендъл. Брент и Травис. Обичаше и двамата, и двамата държаха безкрайно на честта и гордостта си. Предан федералист и предан конфедерат. И двамата — упорити и предани на делото си. Щяха да се стрелят един друг и отново тя щеше да е виновна, както и за клането в лагера на индианците…

— Стегни се, моето момиче! — посъветва я Ейми. — Червената лисица и Брент са заедно. Цялата армия на Съюза не може да се сравни с тях двамата. Ще видиш. А сега времето за почивка изтече. Тук нямаме роби, Кендъл. Можеш да дойдеш с мен в градината и да ми помогнеш. Най-добре да ръснеш малко храна на пилетата зад оградата. Мразя да ми се навъртат близо до къщата. А Хари сигурно ще се върне тази вечер изгладнял, защото помага на един капер да ремонтират шхуната му. Хайде да вървим.

Кендъл механично я последва. С радост се захвана за работа. Но въпреки нескончаемия порой от думи, които Ейми изливаше, мисълта на Кендъл бе прикована само от едно.

Щеше да полудее от страх. Брент и Травис. Какво щеше Да се случи между тях? Травис разполагаше с многоброен отряд. Брент — с необуздана сила и непобедима воля. Освен това щеше да носи в сърцето си гняв и желание да отмъсти, защото явно знаеше какво се бе случило…

А Червената лисица — него щеше да го води сляпата ярост и болка. Щеше да убие първия срещнат в синя униформа. Червената лисица… Как щеше да го погледне в очите? Беше й дал толкова много, а заради нея бе изгубил всичко.

Тя нямаше сили да понесе повече загуби. И то по нейна вина. По-добре Джон Мур да я беше убил.

 

Янките май все се правят на глупаци — мислеше си Брент, докато премигваше срещу слънцето. — Не виждат по-далеч от носа си. Ако не внимаваше, и той щеше да се отпусне като тях.

Ако южняците имаха толкова хора, колкото и янките, и поне една фабрика за снаряди южно от линията Мейсън-Диксън, войната може би щеше да свърши за няколко месеца — помисли си той.

От разузнавача на Хари Брент беше научил, че лейтенант Мур не е във Форт Тейлър. Изпратили го на север при флотата на адмирал Фарагът.

Разбра също, че капитан Травис Деланд ще води рутинна разузнавателна експедиция край южните острови Кийс със своята „Лейди Блу“, шхуна с шест оръдия на борда.

„Джени Лин“ мина под носа на „Лейди Блу“ и после се запромъква между рифовете, носена на крилете на вятъра. Скри се зад малко островче с мангрови дървета, толкова малко, че никой освен най-придирчивия картограф не би го отбелязал на картата си.

Сега трябваше само да чака. „Лейди Блу“ ги следваше с пълен ход. Въпреки че янките се бяха настанили на островите Кийс отдавна, те изглежда все още не бяха свикнали с опасните подводни скали. При тази скорост и посока федералната шхуна всеки миг щеше да се разбие в някой от кораловите рифове. Тогава щеше да се появи „Джени Лин“ и да измъкне янките от водата. Така Брент щеше да спипа Травис Деланд.

— Капитане — започна неловко Чарли, застанал до Брент на палубата. — Погледнете. Добре маневрират. Това, дявол да го вземе, е първият янки, който ще успее да се провре между скалите!

Брент се намръщи, като видя, че „Лейди Блу“ наистина се промъква успешно. Без да намалява скорост, тя плавно завиваше надясно. Капитанът й явно познаваше рифовете.

— Не можем да си позволим да стрелят по нас, капитане. Нито пък можем да ги посрещнем в ръкопашен бой. Сигурно са четирийсет души екипаж, а ние сме само двайсет.

— Двайсет и пет — поправи го Брент. — Червената лисица и неговите бойци са на борда, Чарли. Но и аз нямам желание да стрелят по нас. Във федерални води сме и не можем да се мотаем тук. Ще трябва да стреляме по тях. Чарли, кажи на Лойд да вдигне артилеристите на крак. Бързо!

— По местата! Веднага!

Палубата на „Джени Лин“ оживя от тропота на крака.

— Оръдие номер едно — зареди!

— Номер едно — заредено!

— Ударете я с първия изстрел — нареди Брент. — Един точен смъртоносен удар веднага щом заемем позиция.

Застанал на щурвала, Чарли изведе кораба от прикритието му точно в мига, когато федералната шхуна премина рифовете и се отправи към тях.

— Огън! — заповяда Брент.

Оръдието изгърмя. След миг шхуната се разклати и политна към десния си борд, а носът й избухна в пламъци. Суматохата на кораба се чуваше въпреки разстоянието, което го делеше от „Джени Лин“.

— Дай ми бинокъла, Чарли — нареди Брент. Погледна към пробитата шхуна. По горящата палуба тичаха хора. Някои се хвърляха в морето. Изведнъж прокънтя заповед и уплахата им попремина. Моряците се втурнаха към носа да потушат пожара.

— Приближете се, преди артилеристите им да заемат местата си! — тихо заповяда Брент.

„Джени Лин“ се плъзна леко по водата към борещия се за живот кораб. Но преди да се приближат, Брент изпрати на мачтата един моряк да попита дали янките се предават.

Знаеше, че всеки на тяхно място би се предал. Шхуната не можеше да поеме още един удар, особено от това разстояние. Капитанът би обрекъл моряците си на сигурна смърт, ако откажеше да се предаде.

На мачтата на „Лейди Блу“ се издигна бяло знаме.

„Джени Лин“ тръгна срещу федералната шхуна. Хората на Брент гледаха навъсено, готови всеки миг да хвърлят куките за абордаж. На палубата стоеше висок мъж в колосана капитанска униформа и го очакваше заедно с двама офицери отстрани.

Брент изведнъж се сепна, като видя младия капитан с умните кафяви очи и изпитото лице.

Оказа се, че той отдавна познава Травис Деланд. Офицерът срещу него беше човекът, който го бе издърпал от ноктите на смъртта в пристанището на Чарлстън.

— Отново се срещнахме, янки — тихо рече Брент.

— Да, отново.

— Не превръщайте битката в клане, капитане. Заповядайте на хората си да спрат огъня.

— Какви са условията на капитулацията, капитан Маклейн? — твърдо попита Деланд.

— Искам да поговоря с вас насаме — сухо отговори Брент. Леко извърна глава, щом чу как Червената лисица се приближи и безмълвно застана до него. — Освен това искам да ми предадете хората, които са участвали в клането в тресавището. Те ще застанат в честен бой срещу индианците, чиито семейства и домове са унищожени. Останалите ще бъдат освободени. В южните лагери за военнопленници вече не достига храната. Не от омраза към янките — нашите войници също гладуват.

Моряците на борда на федералната шхуна се умълчаха за миг. После Травис Деланд заговори.

— Моите хора не участваха в това нападение, капитан Маклейн. Давам ви думата си на джентълмен. Никога не бих се включил в подобно клане на невинни.

— Не ви обвинявам, капитан Деланд. Но на кораба ви се намират и други хора освен вашия екипаж. Имам сведения, че сред вас има войници, които действително са извършили убийства под покровителството на съюзническата флота и лейтенант Джон Мур.

Неочаквано от редиците на янките се откъсна човек и разкъса със зъби пакет барут.

— Потопете южняците, капитане! Потопете ги! Ние сме повече от тях!

В мига, в който севернякът повдигна заредената си пушка, от „Джени Лин“ се чу изстрел. Не беше необходимо Брент да се обръща, за да разбере, че е стрелял Крис — той беше отличен стрелец и бе улучил моряка от наблюдателния пост на главната мачта.

Без да издава чувствата си, Травис Деланд проследи с поглед мъжа, който се свлече на земята. После се обърна към Брент.

— Не мога да предам хората си на вас, за да ги измъчвате и екзекутирате.

— Никой няма да бъде измъчван, нито пък екзекутиран. Те ще се бият в честни схватки с индианците. Вашите смелчаги в синьо преди нямаха нищо против да пролеят индианска кръв. Защо не и сега?

Травис не свали поглед от Брент.

— Крокер, Хейнс, Дънфри и Холмс — пред строя!

— Не! Капитане, тези диваци ще… — един от янките започна да протестира.

— Страхливец! — изкрещя Травис. Обърна се към тримата моряци: — Вие започнахте войната с индианците. Сега се бийте с храброст!

— Човек за човек — изрече Брент тихо, но гласът му достигна до палубата на „Лейди Блу“. Кимна на Червената лисица. Индианецът и тримата му бойци с плавни и ловки движения прескочиха перилата на борда и се приземиха върху „Лейди Блу“, за да застанат срещу своите противници.

— Всички оръжия зад борда! — заповяда Брент.

Травис не трепна:

— Оръжията зад борда!

— Никой да не се намесва — спокойно каза Брент. Посочи към наблюдателния пост. — Крис ще стреля по всеки, който се намеси, независимо дали на страната на янките или на страната на индианците. Боят ще бъде справедлив.

Травис кимна в знак на съгласие.

Прозвуча див боен вик и Червената лисица се хвърли срещу един от мъжете в синьо. Моряците се спуснаха в безумието на боя, извадили същите онези оръжия, с които бяха Убивали жени и деца в лагера на семинолите.

Битката бе честна, но завърши бързо. Червената лисица и хората му се биха, изпълнени с желание за отмъщение. Пред очите им бяха техните посечени жени и окървавени деца.

И четиримата янки загинаха. Отново се възцари тишина. Травис вдигна ръка и хората му покриха телата на мъртвите.

— А сега, капитане, ако бъдете така добър да дойдете за малко на борда на „Джени Лин“, скоро ще се разделим.

— Не отивайте, капитане! — извика един артилерист. — Това е южняшки номер!

— Не се дръжте като глупаци — уморено отвърна Травис. — Досега вече можехме да сме на оня свят, стига да беше пожелал.

Без да мигне, той се прехвърли през борда и стъпи на палубата на „Джени Лин“. Брент леко наведе глава.

— Заповядайте в каютата ми, капитане. Сигурно помните пътя.

Когато влязоха в капитанската каюта и Травис застана мирно, Брент го покани:

— Седнете.

Извади тънка пура от кутията от тиково дърво на бюрото, запали я и всмукна дълбоко дима. Подпря се на бюрото и предложи кутията на северняка. Възелът на ревността се стегна около сърцето му. Джон Мур беше негодник, изпратен от дявола, но доколкото Брент умееше да преценява хората. Травис Деланд притежаваше силен и благороден характер. Явно бе близък приятел на Кендъл и я обичаше, според предсмъртните думи на Джими Ематла. Какво ли мислеше Кендъл за Деланд? Какво изпитваше към него?

Травис прие пурата, която Брент му предложи.

— Искате Кендъл, нали, капитане? — тихо попита Травис.

Брент кимна.

— Не мога да нападна форта. Нямам достатъчно оръжие, нито хора, а едва ли Конфедерацията ще ми ги отпусне за тази цел. Имаме по-важни задачи. — Брент се поколеба за миг, после продължи. — Не всички индианци в лагера загинаха. Един от оцелелите станал свидетел на разговора между вас, Джон Мур и Кендъл. Освен това чул и думите, които Кендъл и… съпругът й си разменили. Деланд, този човек ще я убие. Индианецът каза, че вие сте човек на честта. Капитане, искам да ми помогнете. Искам Кендъл. Но не мога да я освободя без вашата помощ.

Травис Деланд въздъхна дълбоко. Тъмните му очи се впиха в Брент.

— Би трябвало да се учудя, капитане, че прочутият Нощен ястреб губи ценното си време да търси някаква жена на островите Кийс. Но това не ме учудва, защото аз самият много обичам Кендъл. Но не мога да ви помогна. Тя вече избяга.

— Какво? — Брент замръзна на място.

Травис се поколеба и Брент забеляза, че болка помрачи погледа му.

— Кендъл беше с мен, когато индианците я отвлякоха. Този воин, който беше с вас преди малко, ги предвождаше. Помислих, че я държат против волята й и затова последвах Джон, но пристигнах на мястото твърде късно. Твърде късно разбрах, че Кендъл е била щастлива там. Както и да е, скоро след като се върнахме в казармите, открихме, че сътрудничеството между южняците и индианците, за което отдавна се досещахме, е факт. Джон разбра, че Кендъл е била с вас. — Той спря за миг, мускулите на лицето му отразиха колко трудно му бе да разказва всичко това. — Чух писъците й още същата нощ, когато се върнахме във форта. Чух ги, докато вървях между бараките. Никой не би й помогнал, капитане. Сигурно разбирате, че янките няма да изпитат съжаление към жена, която не само е сложила рога на съпруга си, но и го е направила с капитан от флотата на Юга. Не ги съдете, Маклейн. Те всички мислят, че Джон й е дал хубав урок и че сега вече ще й прости и всичко ще си тръгне по старому. Но аз… аз познавам Джон. Веднага щом той замина, отидох да я видя. Обещах й, че все някак ще я измъкна. Но тя беше като полудяла. Каза, че Джон щял да оздравее и че тя не можела да чака. Престори се, че ме слуша. И неочаквано ме удари с кана по главата. Когато се свестих, открих, че е избягала от форта пеш. Отидох в града и там научих, че е отплавала в малка лодка. Търсим я от няколко дни, капитане.

„Къде е тя сега, по дяволите?“ — въпросът отекваше като вик в съзнанието на Брент, но той не каза нищо. Тръгна към вратата на каютата.

— Свободен сте, капитан Деланд.

Травис постоя неловко за миг, после се отправи към вратата.

— Може би трябва да знаете, Деланд — тихо продума Брент, — че смятам един ден да открия Джон Мур. И тогава ще го убия.

Травис се поколеба и замачка шапката си в ръце.

— Може би ще дойде ден, когато аз ще ви изпреваря.

Мина край Брент, но изведнъж се спря.

— Ако не знаете, да ви кажа: вчера адмирал Фарагът е завзел Ню Орлеанс.

Предчувствие за обреченост обхвана Брент. Ню Орлеанс. Най-големият град на Юга…

— Благодаря ви, че ми казахте, капитане. Надявам се пак да се срещнем, когато войната свърши.

— Аз също — промърмори Травис. — Капитане…

— Да?

— Потърсете я. Търсете Кендъл, докато я намерите. Тя добре се справя в морето, но е сама. Единственото й предимство е, че сега Джон се намира в Ню Орлеанс. Но не знам накъде е поела. Намерете я.

— Ще я намеря.

Думите бяха произнесени тихо. С равен глас. В стоманеносивите очи, които го наблюдаваха проницателно, Травис прочете, че няма причина да се съмнява в обещанието.

— Предайте й, че… че я обичам.

Маклейн не отговори. Язвително му пожела:

— Приятен ден, капитан Деланд.

— Приятен ден, капитане.

Веднага щом капитанът на янките се качи на борда на своя кораб, моряците на „Джени Лин“ откачиха куките.

Завиваха покрай носа на острова, когато Брент се върна на палубата и се насочи към Чарли, който стоеше на щурвала.

— Ще прекарам цялата тази проклета война в преследване на една глупава женска! — прогърмя гласът му. — Дръж посока на север, Чарли. Следвай островите. И удвои хората на марса, кажи им да не откъсват очи от водата! Да търсят… всичко, което плава. Глупава жена! — избухна той и яростно удари щурвала.

Чарли не можеше да бъде лесно подведен. Той разбра, че Брент е силно разтревожен. Но нямаше време да мисли за това, защото изведнъж Лойд извика от марса:

— Шхуна на хоризонта, капитане. Отдясно!

— Под какъв флаг? — напрегнато попита Брент.

— Няма флаг, сър. Да сваля ли нашия?

Флагът със звездите и лентите се вееше гордо на мачтата на „Джени Лин“. Брент поклати глава и извика:

— Не, оставете го. Готови сме да посрещнем всяка шхуна. Внимавайте дали ще издигне флаг.

— Издигат, сър. Звезди и ленти! Конфедерати са. Сигнализират, че искат среща.

— Ще се срещнем тогава. Но за всеки случай нека всички да заемат местата си! Все още се намираме във водите на янките.

Но нямаше защо да се притесняват. Срещу тях се носеше капер, тръгнал от Ричмънд за Бахамските острови. Младият капитан каза на Брент, че не са посмели да вдигнат флага, преди да видят техния.

— Надявах се да ви настигна, капитан Маклейн. Приближихме се към Бискейн много внимателно, бяхме чули, че там южняците имали човек, който щял да ни помогне. Трябваше да ремонтираме корпуса — преди няколко дни един снаряд ни уцели. Както и да е, онзи човек — името му било Харолд Армстронг — ми заръча, ако ви настигна, да ви предам, че жената е при него. Нищо друго не каза, капитане, само това.

Брент въздъхна от облекчение.

— Благодаря, капитане. Спестихте ни страшно много време.

— Чухте ли за Ню Орлеанс? — попита каперът.

— Да, току-що.

— „По дяволите торпедата — пълен напред!“

— Какво?

— Това го казал адмирал Фарагът, когато корабът му минавал край фортовете на Юга. Янките непрекъснато го цитират. Съюзът струпва все повече и повече кораби. Ние сякаш не можем да ги настигнем.

— Наистина не можем — отвърна Брент. — Е, още веднъж ви благодаря. И внимавайте — тук сте на територията на янките, както знаете. Малко по на юг блокадата се затяга още повече. Знаят, че караме провизии и боеприпаси от Бахамските острови.

— Ще внимавам. И искам да ви благодаря, сър.

— За какво?

— Никога не съм предполагал, че ще срещна Нощния ястреб. Имате доста почитатели в Ричмънд, сър. И доста врагове във Вашингтон.

— Знам. Но това е войната.

Брент се сбогува с капитана на шхуната и се обърна към Чарли:

— Чарли, ще спрем на едно място, преди да продължим проклетата война!

Поклати глава с раздразнение и обърна гръб на Чарли.

— Малко ще поспя. Кажи на Червената лисица, че Кендъл е при Хари. Проклета жена! — промърмори той. — Мисли си, че може да изиграе не само янките, но и цялото море. Подлудява ме. Ще я убия!