Хедър Греъм
Създадена за любов (4)

ГЛАВА ТРЕТА

— По дяволите! — изстена Кендъл и потръпна, защото в дланите й се бяха забили тресчици. Измъчваха я, докато усилено търкаше дрехите, които й бяха дали да изпере. Разбира се, една дама не би трябвало да употребява такива думи, но никога досега не се бе чувствала по-малко дама от Юга. Седна на пети и огледа ръцете си — ноктите й бяха напукани и изпочупени, кожата й беше загрубяла.

В изблик на ярост захвърли в реката ризата, която переше, и със задоволство видя, как бавното течение я отнесе далеч от погледа й. После въздъхна, защото това не можеше да й помогне. Голяма купчина дрехи лежеше до нея, а ако я захвърлеше по течението, семинолите може би щяха да й отмъстят с насилие, въпреки че това явно им бе забранено. Тя се облегна назад, твърдо решила да си почине. Вече цяла седмица живееше при индианците и се учеше.

Отначало се страхуваше, че ще я държат постоянно затворена в колибата, но страховете й не се оправдаха.

Животът в блатото не беше лесен. Тя разбра, че бойците напускат лагера още призори. По цял ден ловуваха елени и птици и разузнаваха, за да опазят територията си. Старците дялкаха пръчици и поправяха дреболии, докато разказваха един на друг истории от славното си минало. Децата наглеждаха пилетата и прасетата, а жените готвеха, шиеха и перяха — изпълняваха най-тежката и еднообразна работа.

Не оставяха никоя жена да седи със скръстени ръце. Още на първата сутрин призори изведоха Кендъл и й намериха занимание. Първата индианска дума, която научи, бе странното „коонти“, което чу в нощта на пристигането си. Това беше корен, който представляваше основната храна на индианците. Мелеха го и месеха от него хляб и каша като тази, която с мъка изяде през първата си нощ тук. Меленето на коонти бе извънредно тежка работа.

Кендъл отново погледна ръцете си и въздъхна. Трудно й бе да си представи, че някога минаваше, за ослепителната красавица на Юга, която поразяваше мъжете с безбройните си коприни, кадифета и кринолини; че само преди седмица войниците на Съюза я гледаха като галено дете. Прекалено късно бе осъзнала, че когато го нямаше Джон, животът й е бил лек и приятен. Наистина, намираше се в казармите на Съюза, но новините, които достигаха до нея, винаги разказваха за вълнуващи победи на Юга.

Кендъл погледна надолу, където две лодки почиваха на брега.

— Утре! — прошепна тя.

Както си бе обещала, държеше съзнанието си постоянно нащрек. Покорно изпълняваше всички задачи, които й поставяха, и наблюдаваше всяко движение в лагера с внимание. Смяташе, че индианците вече й имат доверие, изглежда бяха сигурни, че няма да се опита да избяга. Би било самоубийство…

Но нищо не се знаеше.

Тъмнината я бе уплашила през първата нощ. На дневна светлина можеше да разсъждава трезво и да претегли шансовете си. Ако се запаси с достатъчно храна и вода и успее да открадне лодка, всичко би трябвало да е наред. Ще тръгне по течението на реката и няма да напуска лодката. Алигаторите бяха опасни, но в лодката нищо не я грозеше, нямаше защо да се притеснява нито от тях, нито от тинята или змиите. Наистина отровните змии плуваха под повърхността на водата, но тя нямаше да протяга ръка да ги търси.

Лесно щеше да открадне лодка — бе сигурна в това. Семинолите вече бяха толкова уверени в нейното покорство, че всеки следобед я оставяха сама на брега на реката с прането. Всеки ден се повтаряше едно и също. Сутрин мелеше коонти, следобед переше. А през последните пет дни двете с Аполка отиваха на реката привечер да се къпят. Чувстваше се страшно уязвима, докато стоеше гола във водата, която гъмжеше от кой знае какви същества, а съвсем наблизо бяха и индианските воини. Но постепенно разбра, че семинолите притежават висок морал. Браковете, дори полигамиите, бяха свещени, а младите момичета бяха строго пазени. Аполка бе съпруга или жена — Кендъл не знаеше кое от двете — на Червената лисица и никой от мъжете не би си помислил да безпокои собствеността на своя вожд. Времето, което Кендъл прекарваше на реката заедно с нежната индианка, като се къпеше и учеше да плува, неведнъж се оказа избавление за нея в моменти, когато бе сигурна, че влагата и горещината ще я накарат да избухне. Тя трябваше да се пази от подобни изблици на отчаяние, защото бягството зависеше изцяло от покорството й. Когато не бяха раздразнени от това, че й липсва опит, останалите жени се отнасяха добре към нея. Аполка я бе приела, другите също неохотно се бяха примирили с нейното присъствие. Само за една седмица тя бе приета в племето като интересно животинче.

Хранеше се заедно с Аполка и двете й деца и всяка вечер прекарваше известно време в колибата на Червената лисица и семейството му, а после я връщаха в колибата с резето. Всяка вечер молеше Червената лисица да я пусне и всяка вечер той й отказваше. Но тя вече не се страхуваше от него. Вярваше, че той храни известно възхищение от нея, и че ако тя не беше подарък за отсъстващия Нощен ястреб, може би щеше да реши да я пусне. След като премина първоначалното й неудобство, тя свикна с колибата, която бе дом за Червената лисица, Аполка и двете им малки деца. Кендъл откри в себе си майчински инстинкт, докато си играеше с малките индианчета. Огромните им тъмни очи я гледаха със сериозно любопитство и те с желание се катереха в скута й, докато Аполка готвеше край общия огън.

Червената лисица още в началото реши Кендъл да не готви. След опита й да сготви каша от коонти той поклати глава — гозбата й имаше вкус по-лош и от тиня.

Кендъл сви устни и се зае яростно с прането.

— Само още една нощ, проклет високомерен дивак!

Тя прехапа устни, защото вътрешно призна, че Червената лисица изобщо не е дивак. Беше рязък и безцеремонен, но никога не й причини нищо лошо, независимо, че тя го предизвикваше. Беше нежен и предан на Аполка и двете момченца, които му бе родила. Беше по-добър съпруг и баща от много „цивилизовани“ бели мъже, които бе виждала.

Спря отново да си почине и тайно си призна, че не би имала нищо против да остане със семинолите. Копнееше за дома си, но нейният дом винаги щеше да бъде Чарлстън, Крестхевън и памуковите ниви, а това не бе мястото, откъдето я отвлякоха. Истината беше, че й бе много по-приятно с индианците, отколкото с Джон Мур. Ако не беше увереността на Червената лисица, че отмъстителният Нощен ястреб в края на краищата ще се появи, тя би останала с удоволствие и би се молила бунтовниците бързо да победят янките и тя да се върне в Чарлстън и да си получи обратно земята, която по право й принадлежеше…

Кендъл ядно тръсна глава и се опита да се отърси от мечтите си. Трябваше да се съобразява с действителността. Въпреки че околността — с изключение на острова Кий Уест — нямаше много жители, тук-там се срещаха заселници. Трябваше да избяга и да намери някого. Ако успееше, щеше да тръгне нанякъде. Може би не към Чарлстън, а към Атланта. Или към Ричмънд. Войната се разрастваше с всеки изминал ден и тя щеше да намери някакво занимание в полза на Конфедерацията. Със сигурност щяха да я приемат на работа в някоя болница.

С тези мисли в главата, Кендъл събра мокрото пране и тръгна обратно към лагера. Още една нощ. Утре следобед, когато покорно тръгне към реката, ще бъде готова да избяга.

Изведнъж, малко преди сечището, Кендъл се закова на място и помисли, че си е загубила разсъдъка. В лагера на семинолите имаше гости. Бяха около двайсетина мъже. Смееха се и се шегуваха с познатия й мек, провлачен говор. Бяха облечени в тъмнокафяво и сиво…

Войници на Конфедерацията! Това беше ескадрон на Конфедералните щати!

— Господи! — прошепна Кендъл с удивление и радост.

Нямаше да й се наложи да бяга през блатото! Тези галантни южняци щяха да я придружат до някое безопасно пристанище.

Тя притисна мокрото пране до гърдите си и забърза усмихната през дърветата към сечището. Но отново спря. Червената лисица и един бял мъж — висок, с широки рамене, бяха застанали точно на пътеката. Но какво толкова? — нетърпеливо се запита тя. Ще се обърне с молбата си към мъжа със златистокестенявата коса, който сега стоеше с гръб към нея.

— Господине! — извика тя, пусна прането и се затича радостно към него. — О, господине! Моля ви, помогнете ми. Тези индианци ме плениха и смятат да ме предадат на някакъв дивак, наречен Нощния ястреб, и…

Мъжът се обърна и тя загуби глас — замръзна на място, а сърцето й заби лудо в гърдите. Познаваше го. Твърде добре го познаваше. Той се явяваше в съня й вече цяла година — в еротичните й сънища и в кошмарите й.

Сивите му очи се впиха в нейните, потъмняха и се превърнаха в стомана, докато я наблюдаваше. Кендъл стоеше вкаменена от ужас и гледаше как изсечените черти на мъжа се напрягат и устните му се свиват в мрачна черта. Челюстта му се скова от силен гняв и тя забеляза как мускулите му потрепват под тъмнокафявата риза…

— Вие… — прошепна тя смаяна. Господи, беше се надявала да не го срещне никога повече. В най-страшните й кошмари той се появяваше като затворник в казармите на Съюза. Господи, господи, господи…

Много добре си го спомняше. Гласът, който издаваше заповеди, ръцете — твърди като стомана и… нежни…

Нежни ли? Та той щеше да я убие! Напрегнатото раздразнение, което се четеше върху лицето му, се запази и когато свали шапката си и галантно се поклони.

— Да, мисис Мур. Капитан Брент Маклейн. От флотата на Конфедералните щати. Познат по тези места като Нощния ястреб…

Прииска й се да изкрещи, но от гърлото й не излезе нито звук. Страх, по-силен от всичко, което бе познала досега в живота си, се надигна в нея, задуши дъха й и сви стомаха й. Никога досега не бе изпитвала такъв ужас. Нито от Джон, нито от Червената лисица, когато нападна „Мишел“…

Маклейн. Брент Маклейн. О, Господи. Не беше забравила израза в очите му онази нощ. Изразът, който все още светеше в тях. Погледът му сякаш я прониза, сякаш я набучи на кол върху кладата на дивата му ярост.

Свитите му устни се изкривиха в подигравателна усмивка, но очите му останаха все така яростни. Той пристъпи към нея и от гърлото й се откъсна вик. Обърна се и затича, стъпила сякаш на крилете на страха.

Стъпките й я отведоха обратно при скалата, на която переше, и при лодките, изтеглени на брега. Но докато тичаше, тя чу зад себе си безмилостни стъпки. Ударите на сърцето й кънтяха в ушите като пушечни изстрели. Той идваше след нея, преследваше я, а силата и издръжливостта му бяха много по-големи от нейните.

— Не! — задъхано шептеше тя и не смееше да погледне назад. Колкото и нелепо да бе, шансът беше на негова страна. Като преследвана лисица тя щеше да бяга, докато се сгромоляса на земята.

Клони шибаха лицето й, докато стигна до брега на реката, до лодките. Наведе се и запъхтяна се опита да издърпа една от лодките, но скоро разбра, че това е безсмислено. Носът на лодката бе добре закопан в земята и тя нямаше сили да я измъкне.

Бързо погледна през рамо и видя, че капитанът със стоманеносивите очи почти я застига, забавя крачка и се усмихва безмилостно. В паниката си тя отново задърпа лодката, а той се приближаваше като пантера. Тя бе плячката, звярът спокойно я дебнеше и се наслаждаваше на ритуала, преди да се нахвърли върху нея…

Лодката отказа да се помръдне, а Маклейн, напрегнал красивите си черти, с язвителна усмивка на устни, се намираше на не повече от двайсет фута. Тя усещаше топлината и напрежението, които се излъчваха от тялото му, силните мускули, готови за нападение.

— Не! — извика тя отново. Обърна се, събра полите си, скочи върху лодката и се огледа отчаяно за място, където да се скрие. Зад нея бе реката, наляво — лагерът на индианците. Пред нея се простираше лабиринт от обвити с мъх дървета, гъсти и заплетени като паяжина. Отчаяна, Кендъл затича по брега на реката.

— Върни се, глупачко такава!

Тя не усети предупреждението в гласа му, различи само ядна заповед. Знаеше, че той я преследва и че с радост би я удушил.

Дъхът й излизаше на разкъсани хлипания, тя шептеше несвързани молитви, а тинята засмукваше обувките й. Брегът се променяше, земята вече не беше твърда.

Изведнъж пред нея се появи висока трева — къде свършваше брегът и къде започваше реката? Мястото бе осеяно с мангрови дървета, кривите им корени се протягаха като чудовищни пипала.

— Кендъл, спри!

Кракът й се натъкна на скрит в тревата корен и тя отчаяно заплака. Загуби равновесие, олюля се и падна. Бурените драскаха ръцете и лицето й като бръсначи.

— О, Господи! — беше докосна нещо, което на допир приличаше повече на кожа, отколкото на кора; ужасена отскочи и изпищя, като видя, че за малко не е сграбчила една шарена змия. Отпусна се отново сред тинята и бурените, а ужасът й растеше.

— Не! Не, не, не… — Съпротивляваше се цялото й същество. Като нехаеше вече за бодлите на бурените, тя ги сграбчи и се изправи на крака. Пред нея имаше още едно мангрово дърво — още една точка, където знаеше, че може да стъпи на твърда земя.

— Кендъл!

Тя бързо се обърна. Брент Маклейн — с очи, мрачни като буреносен облак — се приближаваше към нея. Не се е променил — помисли си тя наивно, отново изхлипа и се олюля сред бурените и тинята. Не се е променил изобщо от онази декемврийска нощ…

О, Господи! Как не се беше сетила, че той именно е Нощният ястреб? Знаеше, че е родом от Флорида, знаеше, че създава проблеми на съюзническата флота по цялото крайбрежие — на изток и на запад…

Беше единственият човек, който имаше причина да й желае злото. Вярваше, че предумишлено го е вкарала в капан тогава. Защо не си бе спомнила отмъстителността в стоманените му очи, обещанието, че ще й го върне. Изсечените му от гранит черти, които не се бяха отпуснали, дори когато загуби съзнание бяха същите.

— Спри, глупачке! — извика той отново. Той стоеше в тинята с ръце на бедрата и я гледаше студено. Тъмнокафявият му редингот бе разкопчан, ризата — също. Тя видя как пулсът му бие в силните жили на врата, а под тях започваха кестенявите къдрави косъмчета по гърдите му. Стоеше предизвикателно разкрачен, мускулите на краката му изпъкваха под прилепналите панталони. Пръстите върху бедрата му бяха напрегнати. Бе стиснал устни толкова силно, че тя почти не ги забелязваше върху извивката на челюстите му. За момент загуби равновесие и затвори очи.

— Не се дръж като глупачка — предупреди я той, а язвителният му глас бе убийствено тих. — Няма къде да отидеш.

Кендъл отвори очи и заплашителната му фигура запълни полезрението й. Извърна се към мангровото дърво. Реката бе изчезнала. На нейно място се извисяваше трева, висока чак до кръста.

— Не мърдай! — изрече той тихо, но заплашително. — Ще дойда да те взема.

Тя чу как той пристъпи напред — тинята сякаш простена, когато освободи крака му. Погледна го с див страх, изхлипа и избра бурените пред опасността от убийствения му стоманен поглед.

Направи само крачка и с ужас откри, че вече не може да се помръдне. Безумно, отчаяно се опита да освободи крака си, но само затъна още по-надълбоко. Сякаш земята я бе сграбчила в прегръдката си. Държеше я здраво и я дърпаше надолу. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-силно я дърпаше. Тресавището я всмукваше все по-силно, и тя с ужас проумя, че спасение няма — черната тиня вече стигаше до кръста й и с всяко движение се издигаше все по-нагоре и по-нагоре…

— Казах ти да не се държиш като глупачка! — Мекият провлачен говор долетя до нея откъм мангровото дърво.

Брент Маклейн бе подпрял крак до един корен и нехайно се бе облегнал на дебел клон. Сивите му очи блестяха от удоволствие, личеше, че му е забавно. Той й се усмихна чаровно и зъбите му просветнаха на фона на загорялата му кожа. Но все още изглеждаше суров, тя усещаше как тялото му излъчва гневни искри, които изпълваха с напрежение пространството между тях.

За няколко страшни секунди Кендъл си помисли, че той възнамерява да стои така облегнат с доволна усмивка, жестоко изкривила устните му, докато тя потъва все по-дълбоко, докато тинята отнеме дъха й, докато стиска ребрата й като сухо изгнило дърво и я погълне.

— Знаете ли, мадам — О, извинете — мисис Мур, наистина представлявате страшна гледка. Чудя се дали така лесно щяхте да ме съблазните миналия декември, ако ви бях видял покрита с кал, а не наконтена във вечерната си рокля. Сребро. Да, това беше цветът й. Много добре си спомням… Разбира се, спомням си и как я свалих. Бяхте отлична съблазнителка! И колко хитър капан ми устроихте. Макар и малко опасен за вас. Ако аз ви бях съпруг, нямаше да оставя нещата да отидат толкова далеч, дори да бях сигурен, че ще отърва Конфедерацията от самия генерал Маклелън.

Кендъл се ужаси от горчивината в гласа и от неговата увереност, че са му заложили капан. За момент забрави, че тинята се покачва все по-нагоре. Не, тинята не се покачваше, а тялото й потъваше все по-надолу и по-надолу, все по-близо до смъртта. А той все още вярваше, че го бе съблазнила, за да го убият…

Щеше да я остави да умре. Нямаше да му се наложи дори пръста си да мръдне. Със задоволство щеше да гледа как природата раздава справедливост вместо него.

Изведнъж като огнена лава в нея нахлу гняв. Как може да е толкова арогантен и да се държи като съдник? И онази нощ също се беше държал като арогантно копеле!

— Вие сте абсолютен простак, капитан Маклейн! — изсъска тя, но изведнъж спря ужасена. В момента той бе единствената й надежда за спасение. Бързо смени тона си и забеляза как той язвително повдигна вежди, когато тя продължи като добре възпитано чарлстънско момиче:

— Не ви измамих, капитане, опитвах се да избягам…

— От собствения си съпруг? — с презрение я попита той.

Кендъл пое дълбоко дъх и се опита да не трепери. Тинята бе стигнала до гърдите й и при най-малкото движение се покачваше още по-бързо.

— Капитан Маклейн — заговори тя с най-сладкия си глас, — заклевам се, че съм невинна. Аз…

— Спестете ми това! — изръмжа той. Зад присмехулната му галантност се долавяше студенина. — За бога, скъпа моя, всяка жена с малко ум в главата ще повтаря, че е невинна, в момент като този. А аз никога не съм ви смятал за глупава, мисис Мур!

— Не е възможно да смятате, че съм на страната на янките! — избухна Кендъл.

— О, не, мисис Мур. Та вие се държите като истинска южнячка. И все пак вие сте омъжена за янки, който е достатъчно прочут на юг…

Гласът му секна, той свали редингота си и запретна ръкави. Клекна и потърси опора за краката си, а тя затаи дъх и се зачуди дали възнамерява да я изтегли, или ще набута главата й в тинята.

— Какво ще правите? — попита тя горчиво. Той се усмихна, но Кендъл не хареса нито напрегнатата извивка на изсечените му челюсти, нито блясъка в присвитите му сиви очи.

— Дали смятам да ви оставя да потънете? — меко попита той. — В никакъв случай, мисис Мур. Имам да уреждам сметка с вас. Няма да оставя някакво си тресавище да ми отнеме отмъщението!

Той легна върху корените и заби върховете на обувките си в земята. Протегна ръце към нея, силните му длани я стиснаха под мишниците като менгеме. Тя инстинктивно сграбчи ръцете му, радостна, че е помилвана, но въпреки това потръпна от докосването. Усети напрежението в изпъкналите му бицепси и тяхната страховита, гореща сила. Срещна очите му, толкова близо до нейните, и прехапа устни, за да не извика. Беше толкова спокоен, сдържан и въпреки това тя усещаше у него толкова жива ярост, че самата му сдържаност я накара да потръпне.

— Дърпай! — заповяда й той напрегнато.

Тя дръпна. Пръстите му се впиха в нежната й плът толкова силно, че болката бе мъчителна, но тинята отказа да я освободи. Лицето му се изопна от напрежение, той стисна зъби и отново нареди:

— Дърпай!

Кендъл отметна глава назад и извика от болка, защото тинята я притискаше отвсякъде. Тялото й не издържаше. Вече се канеше да го помоли да я остави да умре, когато изведнъж — толкова внезапно, че тя полетя в ръцете на враждебния бунтовник — тресавището я пусна и я изхвърли във въздуха. Те се претърколиха по корените на мангровото дърво и се озоваха в бодливите бурени.

Останаха да лежат задъхани под жаркото слънце. Кендъл затвори очи, без да обръща внимание на раните и болката.

Бе цялата в кал. От гърдите до пръстите на краката. Черни пръски загрозяваха лицето й, бяха се заплели в косата и полепнали по миглите.

Престана да мисли за състоянието, в което се намираше, и скочи на крака, като чу, че Брент Маклейн се изправя плавно и бързо като котка. Без да обръща внимание на полепналата по нея кал, той се наведе, сграбчи ръката й и грубо я метна през рамото си. Твърди кости и мускули се врязаха в корема й, тя ахна от обида и взе да се съпротивлява като яростно го заудря по гърба с юмруци.

— Пусни ме! Пусни ме! — бореше се тя отчаяно. — Това е отвличане! Тук има закони!

Той спря.

— Мисис Мур, няма закон в света, който да може да ви помогне сега. Предлагам ви да си затворите сладката уста, освен ако не искате да си кажете последната молитва.

Той тръгна отново с отмерени и решителни крачки, а висящата й глава се удряше в гърба му. Кендъл се стегна, стисна здраво зъби и затвори очи, за да не избухне в поток от унизителни сълзи.

— Не заслужавам това! — просъска тя предизвикателно.

— Това? Скъпа, още не си видяла и половината от това, което заслужаваш.

— Ти си невежо магаре! — изхлипа Кендъл и отново се задърпа. Съпротивляваше се безумно — извиваше се, риташе, удряше, драскаше. Изведнъж той хвана кръста й и я пусна на земята. Тя го погледна обезумяла и разбра, че са стигнали до сечището.

Чакаше ги публика. Заобиколени от семинолите и от войниците на Конфедерацията, те изглеждаха като герои от пиеса.

Тя знаеше, че от индианците няма да получи помощ. Но дали пък екипажът на Брент Маклейн няма да е по-снизходителен? Със сигурност нямаше да позволят дори на свещения си капитан да се отнася така към благородна млада жена. Тя се заозърта, търсейки бели лица.

— Помогнете ми! — извика. — За бога, помогнете ми! Този човек е полудял!

Гласът й заглъхна, тя разбра, че е изправена пред каменни лица и нетрепващи очи. Разбира се! — помисли си тъжно. Тези хора са били с Маклейн миналия декември в Чарлстън! Някои от тях са били нападнати на кораба и оставени да лежат там, където са паднали. Ръката на капитана изведнъж се стовари върху рамото й. Тя отново бе притисната и като обезумяло, хванато в капан животно, се нахвърли върху него. Успя да забие ноктите си в лицето му и остави кървава диря по загорялата му, изсечена буза от окото до брадичката.

— Дяволите да те вземат, проклета лисица! — изръмжа той, решително стисна челюсти, а сивите му очи се превърнаха в тънки процепи.

Кендъл спря за миг. Да, щеше да е по-добре да бяга. Тя се обърна и затича, но изпищя, когато той сграбчи косата й и я върна обратно. Не знаеше като Брент Маклейн, че един мъж или трябва да се справи бързо и ловко в такава ситуация, или да изгуби достойнството си пред семинолите, знаеше само, че е стигнала твърде далеч и бе толкова изплашена, че с радост би се върнала в тинята.

Той приседна на коляно, грубо дръпна косата й и я придърпа към себе си. Съпротивляваше се, но борбата й беше безсмислена, той я държеше здраво. Отметна роклята й така, че тя падна върху главата й и закри погледа й. После тя извика от унижение и болка, когато дланта му се стовари върху нея с твърди, решителни и разтърсващи удари. Само тънкия плат на пликчетата предпазваше голата й закръглена плът.

Колко дълго продължи това? Девет отмерени удара? Или десет? Престана да брои още на петия — толкова отчаяна и разярена беше. Но това не бе всичко. Той спря така ненадейно, както бе започнал, и се надигна толкова внезапно, че тя се просна на земята, омотана в собствените си дрехи, а косата й падна като мокра и кална завеса пред очите й. Не можеше да види омразното лице на капитана, който се извисяваше над нея като езически бог, чу само презрението в гласа му, когато повика няколко индианки. Заговори на английски, но те явно го разбраха, защото се спуснаха към нея.

— Измийте я! Мръсна е.

Кендъл видя как той се обръща на пети и се отдалечава. После затвори очи, а индианките се наведоха над нея.

Бягството бе невъзможно.