Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomorrow the Glory, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

— Помни ми думите, Кендъл — започна Харолд Армстронг и насипа пръст около току-що пресадената хидрангея, — ще дойде ден, когато това място ще стане по-оживено дори от Ричмънд!

Отпусна се върху пети, отупа пръстта от ръцете си и се усмихна на Кендъл.

— Тук можеш да видиш цветя и от Южна, и от Северна Америка. Ветровете пренасят цветния прашец. На света няма друго място като Евърглейдс. Диво. И обточено с величествената ивица на плажа… — Той въздъхна, доволен от щедростта на природата.

Кендъл се засмя.

— Да, Хари, твоята земя е красива. — Усмивката изчезна от лицето й. — Червената лисица също ми показа хубостите на Евърглейдс, но… не знам дали притежавам силния дух на първите заселници, за да заживея тук завинаги. Сигурно ще се чувствам самотна. А красотата крие и опасности — тресавища, змии и…

Тя спря, защото Хари се засмя весело:

— Казваш ми, че нямащ силен дух, момиче. А сама си прекосила морето в малка лодка. Според мен ти притежаваш достатъчно силен характер.

Кендъл поклати глава с въздишка.

— Постоянно мечтая да си ида вкъщи.

Когато не се тревожа за Брент, Травис и Червената лисица и всичко, което се случва сега, докато аз седя и чакам — довърши тя наум.

После тихо продължи:

— Мечтая войната да свърши. Янките най-после да се уморят от опитите си да ни покорят и да ни оставят да живеем както си искаме. Един ден ще се върна в Чарлстън. Ще намеря начин да победя втория ми баща и да възвърна предишното величие на Крестхевън. О, Хари! Татко построи плантацията с толкова любов! Голямата стълба изглежда така, сякаш се вие в безкрайността, а когато давахме приеми, къщата се изпълваше с красиви жени в шумолящи кринолини и елегантно облечени мъже! Татко се интересуваше от теология и споровете в салона бяха така вълнуващи!

На устните на Хари се появи бледа усмивка. Чудеше се защо го боли толкова много, когато тя говори за дома си. Растенията бяха неговата любов сега, след като децата му бяха загинали. Спокойно и без да се колебае, беше взел решение да се премести във Флорида. Въпреки че въпросът за робството не вълнуваше нито него, нито Ейми в това усамотено кътче, той бе родом от Южна Каролина и когато щатът се отдели, а после и новата му родина го последва, Хари разбра, че и той трябва да даде своя малък принос в конфликта.

И докато слушаше думите на Кендъл, той виждаше отминалите дни в нейните красиви сини очи. Дните на величието. Онзи безгрижен, изпълнен с достойнство живот. Скъпият на всяко сърце закон на честта, който не можеха да отменят никакви писани правила.

Но всичко това си бе отишло. Не разбираше защо. Югът като че ли печелеше войната. Само че Ню Орлеанс вече бе паднал и Хари много добре знаеше, че Югът страда от недостиг на провизии и боеприпаси. Но не искаше да казва това на Кендъл. Младата жена бе превзела не само сърцето на съпругата му, но и неговото.

А той обичаше да я гледа как се усмихва. Да чува смеха й.

— Да, да — промърмори той и потупа нежно изящната й ръка. — Ще ми помогнеш ли да окърша доматите?

— Разбира се, Хари.

Хари се затътри към зеленчуковата градина зад къщата, но изведнъж се закова на място, когато във въздуха се разнесе някакъв печален вой. Погледна на изток към плажа и на лицето му се появи широка усмивка.

— Хари? — разтревожено попита Кендъл. — Какво беше това?

Той се засмя сърдечно и топлите му очи проблеснаха от радост.

— Сигнал, момиче! Долу на плажа Били Макгретър сигнализира с черупка от раковина.

— Какво означава това?

— Капитан Маклейн се е върнал, моето момиче!

— О!

Беше успял! Кендъл посегна с трепереща ръка към гърлото си. Радостни тръпки и страшни предчувствия запрепускаха по цялото й тяло и я накараха да се почувства безсилна. Толкова много искаше да го види! Копнееше, жадуваше за него… и той беше тук. Но какво да направи? Да остане на мястото си и да го очаква с хладно безразличие? Или да се отдаде на порива на сърцето си и да се спусне по пътечката към плажа, където реката се срещаше с океана, да види как той слиза на брега и после да се втурне в обятията му, без да обръща внимание на нищо друго, освен на радостта от срещата им?

Изпълнена с трепет, тя затвори очи за миг. Ами ако той я мразеше заради трагедията, която бе причинила? Ами ако беше пожелал да я спаси само защото е джентълмен, въпреки че отрича. Кавалер от най-висша класа, неспособен да я изостави в ръцете на врага.

Дилемата бе разрешена, когато Ейми излезе тичешком от къщата, оставяйки вратата да се затвори сама, и се завтече, като загрижено бършеше набрашнените си ръце в престилката.

— Тук са! — извика тя радостно. — Какво чакате вие двамата? Хайде да посрещнем нашите момчета както подобава.

Кендъл намери сили да се затича веднага щом Ейми, задъхана от усилието, профуча край нея. Пътечката между боровете сякаш нямаше край и докато Кендъл тичаше, съмнения терзаеха душата й. Съществуваше ли наистина връзката между тях? Или тя я бе създала сама във въображението си заради отчаяната нужда от него? Възможно ли бе той наистина да е така прекрасен, както образът му в съзнанието й?

Колкото повече се приближаваше към брега, толкова повече боровете оредяваха. Почвата под краката й постепенно се смени от тъмен пясък. Внезапно гората свърши. Наоколо се виждаха само упорити храсти, вкопчени тук-там в пясъка покрай солената вода.

Така, както я бяха понесли без заповед напред, краката й се заковаха далеч от брега на реката.

„Джени Лин“ беше закотвена в устието. Моряците не използваха лодките, а направо скачаха във водата, за да доплуват до брега. Смееха се, пръскаха се един друг и надаваха възторжени викове. Кендъл се зачуди дали съзнават, че поне за този кратък миг са се откъснали от войната. Но тя не можеше да сподели тяхната радост от тихия пристан, защото трескаво търсеше с очи фигурата на един южняк. Дишаше на пресекулки не само от тичането — сърцето й туптеше с ритъма на хиляди оръдия. Стоеше вкаменена и гледаше. Най-после го видя.

Беше облечен в своята сива униформа със златни ширити — същата, с която го бе видяла последния път. Ботушите му стигаха до коленете, но те не успяваха да предпазят панталоните му от пръските, докато цепеше водата с дълги крачки. Както и моряците, той изглежда не се тревожеше от това, че ще се намокри. Движенията му бяха целеустремени и забързани.

Кендъл забеляза, че си е пуснал мустак и брада, които поддържаше ниско подстригани. Много му отиваха. „Той е въплъщение на истинския кавалер“, помисли си тя, а любовта и гордостта й от него разпращаха по тялото й порой от тръпки. Въображението никога не можеше да надмине действителността…

— Брент! О, Брент!

Забравила страха, забравила приличието, забравила, че една дама в нейното положение рискува да опетни доброто си име, тя намери сили и се затича. Без да я е грижа нито за роклята, нито за зяпачите, тя се втурна срещу него и зашляпа във водата.

Сивият му поглед най-после се спусна върху нея. Иронична усмивка разтегли устните му и той зачака.

Когато тя се приближи към него, той протегна ръце да я прегърне и я притисна към себе си. Искаше й се да заплаче от радост. От радост, че го усеща до себе си, че се притиска към мъжката му сила и топлина. Желязната му прегръдка не й причини болка, Кендъл изпита само бурно щастие.

— О, Брент!

Той я пусна и насмешливо повдигна вежди:

— Щях да забравя, че се канех да те удуша.

— Да ме удушиш? — Жадно го поглъщаше с поглед. Искаше да докосне лицето му, да изследва пълните му устни под красивата извивка на мустака, да изглади чертите на тревогата край очите и напрежението, изписано на челото му…

— Да, мадам, да ви удуша — твърдо отвърна той и тя бързо си спомни с каква лекота пронизващият му стоманен поглед се врязваше в нея. — Когато се срещнах с вашия капитан Деланд…

— Травис! — промълви Кендъл ужасена. — О, Брент, не си го убил, нали?

Беше прекалено разтревожена, за да усети настръхването на тялото му. Дори не забеляза как той стисна челюсти. Брент примигна и каза присмехулно:

— Не съм го убил. Твоят приятел янки е добре.

— О, слава Богу — прошепна Кендъл. Но когато се освободи от прегръдката му и отново обви ръце около врата му, тя видя, че зад него стои Червената лисица. Лицето му беше непроницаемо и гордо както винаги. Сълзи бликнаха в очите й и тя с дива сила се откъсна от Брент, спусна се към индианеца, сграбчи ръцете му и падна на колене в плитката вода пред него.

— О, боже! Червена лисицо! Толкова много съжалявам. Безкрайно, безкрайно съжалявам. Прости ми!

— Стани, Кендъл — нареди Червената лисица и приклекна, за да я повдигне. Тъмните му очи я погледнаха с нежност. — Недей да молиш за прошка заради жестокостта на другите.

— Червена лисицо… — прошепна с треперещи устни името му и го прегърна, притисна се към него. Опитваше се някак да му върне отнетото, да му предложи своето съчувствие. Той неловко я обгърна с ръце и я потупа по гърба.

— Ще понесем всичко с твърдост, Кендъл — прошепна й на мускоги. Трябваха й няколко секунди, за да си го преведе на английски. После се отдръпна и срещна погледа му с очи, все още изпълнени със сълзи.

— Синът ти Чикола побягна към гората…

— Жив е. В безопасност е при близките на майка му.

— О, слава Богу!

Червената лисица погледна над копринената глава, сгушена до голите му гърди. Брент Маклейн бе вперил поглед в тях и за миг стоманата в очите му стана уязвима като сребриста мъгла. После той видимо се стегна. Непроницаемата стомана безмилостно пропъди сянката. Той повдигна вежди.

— Да излезем от водата, мисис Мур. Напоследък трудно се намират обувки.

Гласът му изплющя върху Кендъл като камшик, тя се обърна към него и се запита какво ли толкова е направила. Сърцето й бе опънато като тетива, която сякаш всеки миг щеше да се скъса. Защо така жестоко й напомняше, че е съпруга на янки? Предупреждаваше ли я? Дали не искаше с презрението си да й напомни, че законът я обвързва с друг, а той е свободен? Можеше да й се наслаждава, но нима беше забранено един мъж да се радва на прелъстителната жизненост? „Ръка за ръка с южняшкото благородство върви южняшката арогантност“, помисли си Кендъл с внезапен гняв и възмущение. Той се чувстваше в правото си да слага ръка на нея като на своя собственост винаги, когато пожелаеше, но може би никога нямаше да се почувства задължен да се ожени за нея.

Ейми Армстронг видя болката, объркването и гнева, които затрептяха в изразителните очи на младата жена. Пристъпи напред, като се пазеше от водата.

— Хайде, идвайте всички вкъщи. Брент Маклейн, доведи тези твои буйни момчета със себе си. Цял бут говеждо ви чака на печката.

— Благодаря, Ейми — разсеяно промърмори Брент. Излезе от водата и се обърна към хората си. Някои от тях вече бяха стъпили на брега. — Всички са свободни освен часовите. Лойд. Крис, когато посещавате дъщерите на свещеника, помнете, за Бога, че сте моряци от флотата на Конфедерацията!

— Слушам, сър!

— Тъй вярно, сър!

Въпреки почтителните си отговори двамата млади моряци си размениха развеселени погледи и зашляпаха към брега, където ги очакваше свободата. Брент обгърна с ръка пухкавите рамене на Ейми и й прошепна нещо, което я накара да се разсмее като младо момиче.

Кендъл стоеше до колене в реката и изтръпна, когато Брент закрачи по пътеката. Моряците минаха край нея и свалиха шапки, но тя почти не забеляза тяхната проява на уважение.

— Хайде, Кендъл.

Всички бяха отминали напред, а Червената лисица постави ръка върху рамото й.

Тя надникна озадачена в тъмните му очи.

— Какво сбърках, Червена лисицо?

— Нищо не си сбъркала, Кендъл.

— Тогава защо…

— Нощният ястреб е силен човек, справя се с всичко. Не се бои от битките и от смъртта. Но сега е обзет от нещо ново за него. Учи се какво е страх.

— Страх ли? Но Брент не се страхува от мен!

— Изплашен е от това, което изпитва към теб. Открива какво е ревността. Хайде, ела дадохме му добър урок, но не бива да прекаляваме. Харесва ми да го уча, но той ми е приятел, а приятелите трябва да учим внимателно.

Червената лисица и Кендъл тръгнаха заедно след останалите към възвишението, където се намираше приветливата къща на семейство Армстронг.

Кендъл все още не знаеше къде са построили домовете си останалите заселници, но някои хора от екипажа на Брент вече бяха разбрали това. Почувствали се свободни, мъжете търсеха развлечения. Явно тук се намираха и други млади дами, освен дъщерите на свещеника, защото моряците до един бяха изчезнали. Ейми каза на Кендъл, че със сигурност ще се върнат, когато храната бъде готова, и че ще водят в прегръдките си по една гостенка!

Кендъл стоеше в кухнята и режеше зеленчуци за супата, а в съседната стая седяха само Брент, Червената лисица, Чарли Макферсън и Хари. Чарли и Хари пафкаха с лулите си, а Брент беше запалил пура. Четиримата пиеха бренди и обсъждаха войната.

— Ще имаме неприятности по Мисисипи! Големи неприятности, повече, отколкото с Фарагът при Ню Орлеанс! — мрачно изрече Хари. — На западния фронт имат един генерал, който май си знае работата. Казва се Грант.

Както се бе облегнал на кораловата полица над камината, Брент изсумтя. Кендъл премести поглед от тумбестата печка към него и видя, че я наблюдава замислено. Той не отмести очите си и сякаш се ядоса, само при вида й.

— Няма какво да се притесняваме от Грант, след като си имаме Джеб Стюарт, старият Стоунуол Джаксън и Робърт Лий в армията на Вирджиния — убедено заяви Чарли.

Хари се намръщи и погледна към Брент. Чак когато проследи погледа на капитана към кухнята, където бе Кендъл, той се ухили и попита:

— Какво ще правиш сега, Брент Маклейн?

Брент неохотно обърна поглед към Хари.

— Какво?

— Накъде се отправяте — ти и твоята шайка?

— О… на запад. Трябва да натоварим някои неща от залива. После потегляме към Лондон. Ще оставим Кендъл там. Ще я настаним някъде под чуждо име…

— Какво? — извика Кендъл и изпусна цял морков в тенджерата.

— Казах, че ще те заведа в Лондон — с раздразнение повтори Брент.

— Не, няма! Не искам да ходя в Лондон!

— Така ли? — все още облегнат на камината, той надигна чашата с бренди и веждите му саркастично се извиха. — Предпочиташ да се върнеш във Форт Тейлър?

Кендъл остави ножа и сложи ръце на кръста си.

— Не, капитан Маклейн. Но няма да отида в Лондон, когато тук е войната, тук е всичко, което обичам.

— Не мога да те пазя, докато трае тази проклета война!

— И не е необходимо! — гневно възрази Кендъл.

— Глупости! — изръмжа Брент, пръстите, които държаха чашата, побеляха от напрежение. — Някой трябва да бди над теб непрекъснато!

Кендъл забрави, че останалите мъже ги наблюдават с любопитство. Тя тръгна към Брент със син огън в очите.

— Никой не те кара да бдиш над мен, Брент Маклейн! Аз не съм една от твоите робини — собственост, пазена за по-късна употреба! Няма да отида в Лондон. Мога да остана тук с Хари и Ейми. И ако се окажа бреме за тях, ще се върна с Червената лисица при неговия народ. И не ми казвай, че отново ще ги изложа на опасност. Капитанът във Форт Тейлър се вбеси, като чу за клането. Няма да позволи на хората си отново да се приближат до индианците!

Брент стисна устни, докато те изчезнаха напълно между мустаците и брадата му. Той трясна чашата върху полицата така, че Кендъл се учуди как не се счупи. Хвърли пурата си в огъня и се поклони на останалите мъже.

— Извинете ни за момент, господа. Няма да й наливам ум в главата пред зрители!

Преди тя да успее да възрази, Брент сграбчи ръката й и я дръпна така силно, че тя остана без дъх. Другите мъже не й помогнаха и след миг се озова притисната до вратата. Чу грубия им смях през стената.

— Престани! — изпъшка Кендъл и направи опит да се улови за рамката на вратата. — Брент Маклейн, престани! Пусни ме. Супата на Ейми ще изкипи.

— Не се притеснявай, Кендъл, аз ще наглеждам супата! — весело обеща Хари.

— Избирай: идваш с мен като дама или идваш, качена на рамото ми. Но така или иначе — идваш!

— Не! Брент…

Избухливият му нрав сега наистина я изплаши. Толкова дълго го бе чакала, жадувайки докосването му. А сега й се струваше, че нищо между тях не е наред, а всичко можеше да бъде така прекрасно. Сълзи бликнаха в очите й, като видя каква ярост предизвиква у мъжа, когото обичаше, мъжа, от Когото се страхуваше.

— Брент, чакай! Чуй ме…

— Щом избираш унижението, аз нямам нищо против! — нетърпеливо изрече той и понечи да изпълни заканата си. Тя бе принудена да пусне рамката на вратата. Нямаше нежност в широките му длани, когато я улови през кръста и я метна на рамо. Коремът й се удари в рамото му и останала без дъх, тя не успя да се защити.

Къде е Ейми сега — чудеше се Кендъл, — когато имам най-голяма нужда от нея?

Бързо получи отговор на въпроса си. Ейми беше пред къщата зад цветната леха и въртеше на шиш говеждия бут.

— Отиваме да се поразходим и да си поговорим, Ейми — съвсем любезно й обясни Брент, като минаваха край нея.

Кендъл заудря с юмруци гърба му и се опита да помоли жената за помощ.

— Ейми… мисис Армстронг…

— Приятно прекарване, милички! — извика им Ейми и весело размаха кърпичка след тях.

Най-после Кендъл видя плевнята и ливадата до конюшнята. Брент продължи напред и се насочи по една тясна пътечка между боровете.

— Кендъл, време е да проумееш, че си само жена — каза й гневно той, а тя продължаваше да се съпротивлява.

— Само жена? — избухна тя. — Какво искаш да кажеш с това?

— Не можеш да победиш един мъж! Май наистина не го разбираш. И тъй като все някой трябва да ти го втълпи, аз мога да го направя.

— За какво говориш?

Думите й секнаха, защото той спря рязко и я пусна на земята. Тя се огледа объркана. Отново стояха до водата. Но тук пясъкът изглеждаше бял. Малкият плаж бе ограден от дебели дървета и храсти. Погледна Брент и видя, че той се усмихва мрачно с ръце на кръста.

— Сами сме, мисис Мур. Съвсем сами. Можеш да крещиш и пискаш, колкото си пожелаеш. Жива душа няма да те чуе.

Сърцето й заблъска в гърдите и болезнено се сви. Гледаше го — застанал срещу нея, той бе така напрегнат, че мускулите му видимо се свиха и пулсът му затуптя в шията. Погледът му бе суров и студен като дълбок зимен сняг. В очите му нямаше любов. Нито нежност. Само едва сдържан гняв.

Кендъл постави ръце на кръста си и отметна златната си грива.

— Не мога да те разбера, капитан Маклейн. Да не би ти да си ме довел тук! Дойдох съвсем сама. Може и да съм само жена, както казваш, но пристигнах тук…

— И можеше да загинеш! Без да има защо. Твоят приятел Травис ти е обещал да те измъкне, но не, ти трябваше да тръгнеш сама като някаква…

— Не можех да чакам! — извика Кендъл и изведнъж се смути. Доколко познаваше той Травис? — Бих искала да знам как прочутият Нощен ястреб, кралят на конфедератите, е успял да измъкне всички тези сведения от един янки! Двойна игра ли играеш, капитан Маклейн? Наистина ли си такъв герой? Или и ти като другите се промъкваш през блокадата само заради печалбата?

Щом изрече думите, тя се отдръпна назад. Изражението на лицето му не се беше променило, но той бе пристъпил към нея и в това движение имаше нещо така заплашително, че тя осъзна колко силно го е засегнала.

— Ако беше мъж, щях да те убия за тези думи — тихо рече той. — Но ти не си мъж, нали? И точно това е темата на разговора ни. — Ръката му изведнъж се стрелна, сграбчи китката й и той я дръпна към себе си. Преди да извика от възмущение, тя усети, че той шеметно я завърта и притиска към едно дърво. Долепи тялото си до нейното, стисна главата й с длани и оплете пръсти в косата й.

— А сега, Кендъл — прошепна той, сякаш водеше учтив разговор, но все още стегнал мускули, за да удържи яда си — какво ще направиш? Не можеш да мръднеш. Ти се моя пленница. Съжалявам, скъпа, но от двата пола мъжкият е по-силен. Мога да ти сторя каквото пожелая и ти не можеш да ме спреш.

— Какво искаш да докажеш, грубиян такъв…

Устните му се нахвърлиха върху нейните с дива жажда, която възпря и думите, и дъха й. Искаше да отблъсне това безмилостно нападение, но още докато се опитваше да се бунтува, у нея се надигна предателско желание. Не го беше виждала от дълги месеци — месеци, в които безкрайните дни се нижеха, изпълнени с ярки мечти за неговите ласки, и сега тя не можеше да се отрече от тях, независимо колко брутални бяха те. Копнежът и сладката жажда в сърцето и душата й отвърнаха на целувката му със същата ярост и ненаситност, с които той я бе нападнал.

Най-после устните му се отделиха от нейните, той пое дъх на пресекулки и докосна с нежни целувки челото, миглите и бузите й. Лек стон се изтръгна от нея, когато срещна буреносния му поглед и обърна към него очи, изпълнени с молба за разбиране, очи, в които се отразяваха всичките й неприкрити чувства.

— Кендъл, по дяволите, трябва да разбереш, че…

— Какво да разбера, Брент? — рязко го прекъсна тя. — На какво искаш да ме научиш? На това, че светът е опасен, а животът може да бъде жесток? — Очите й се изпълниха със сълзи, но тя яростно премигна, за да ги прогони. — Господи, не ти ли хрумвало, че знам това? Преживях невъобразим ужас след последната ни среща! Понякога дори не бях сигурна дали искам да оцелея. Когато бях будна, всеки миг се превръщаше в кошмар, а единствените ми красиви мечти бяха…

Тя млъкна изведнъж и се вгледа в него. Целият свят се беше изпречил между тях. Съдбата като че ли бе предопределила времето, през което са заедно, да бъде изпълнено с бурни събития и чувства, с гняв и страст. Но независимо колко мигновения успяваха да откраднат за себе си, те съставляваха магията на живота й. Брент изпълваше този живот със смисъл и тя не искаше той да бъде само мечта.

Той се взря в нея, сякаш я приковаваше с поглед и проникна в душата й. Отначало си помисли, че ще я прегърне; че ще я привлече в обятията си, защото бурята, която бе преживяла, пронизваше като нож и неговото сърце. Знаеше, че и други неща вълнуват душата му — битки, които тя никога не виждаше, вътрешни борби, с които се справяше сам. Деляха ги толкова много неща! Но той не я прегърна. Гледаше я с огнен блясък в очите. Проговори с дрезгав, дълбок и вълнуващ глас:

— Какви бяха единствените ти красиви мечти, Кендъл?

Тя затаи дъх. Отвърна на погледа му. Вече бе разкрила много от себе си, от сърцето си. Жегна я някакъв непознат страх. Страх, че може би той не бе копнял по нея така, както тя по него. Известно време не можеше да изрече думите, но после жестокостта на живота, който ги обкръжаваше, докосна някаква струна дълбоко в нея и тя разбра, че не може да го излъже, че трябва да му разкрие сърцето си и да се моли той да приеме откровението й с нежност.

— Ти — прошепна тя. Пое си дъх и усети полъха на вятъра. Листата на палмите край тях се полюшваха. Чу крясъка на морска птица и почувства силата на погледа му, все още вперен в нея.

— Ти! — промълви отново. — Ти си мечтите ми, ти си живота ми, ти си това, което винаги ще чакам. Аз… аз те обичам, Брент.

— О, господи! — възкликна той. — Малко глупаче! А аз забравих всичко: войната, живота, смъртта и честта, защото те обичам! — В думите му се долавяха лека горчивина и болка. После пръстите му, твърди и настоятелни, се впиха в раменете й. — Ето защо трябва да ме слушаш!

— О, моля те, Брент! Не те разбирам, а толкова те обичам и времето, което прекарваме заедно, е толкова кратко! Моля те, Брент, моля те…

— Кендъл — проговори той с пресипнал глас и я привлече в нежните си обятия. — Какво не можеш да разбереш? Страхувам се до смърт да те оставя отново сама! Ти не можеш да се защитиш. Ако Джон Мур дойде тук, ти пак ще бъдеш така безпомощна, както преди. Не мога едновременно да те пазя от него и да воювам…

— Брент! Ти и в блатото не би могъл да ме защитиш! Те бяха много! Куршумът убива мъжете със същата лекота, с каквато и жените. Заклевам се, Брент, че…

— Ще говорим за това после — неочаквано я прекъсна той. — Не издържам повече.

— Какво? — объркана промълви Кендъл и отблъсна гърдите му с изящните си ръце, за да го погледне в очите.

— Обичай ме, Кендъл — прошепна той дрезгаво.

— Аз те обичам, Брент — с цялата си невинност отвърна тя.

Той тихо простена и я притисна към себе си, като държеше погледа й в плен на своите тлеещи сиви очи. Внезапно тялото му я жигоса през дрехите и остави отпечатъка си върху нейното тяло. Горяща стрела я прониза с блясъка на трескава възбуда и вълнуваща уплаха. По бузите й се разля руменина.

— Тук?

Той повдигна ръка и приглади един немирен кичур коса от лицето й.

— Аха.

Тя изведнъж почувства, че ще се свлече на земята. Той усети треперенето и слабостта й и я грабна в обятията си, после я бутна на пясъка. Ръцете му я галеха с любов, докато целуваше устните й — бавно и продължително. Ръцете му са толкова силни — мина й през ума. Както и да я докосваше, тя се разтреперваше от силата му.

— Брент? — отново прошепна тя до устните му.

— М-м?

— Ами семейство Армстронг? Какво ще си помислят? Ще се чудят къде сме.

— Ще си помислят, че сме си намерили хубаво местенце край брега и правим любов.

— Брент! — Роклята се свлече от раменете й и той притисна устни до голата плът. Тя простена и се отпусна до него, без да се противи повече.

Положи я върху пясъка и я загледа със страст и нежност, а очите му станаха тъмни като въглени, хипнотизираха я и я караха да го желае все повече. Той свали куртката си, повдигна главата й и сложи сивата дреха под нея, разстла златните къдрици като ветрило, вглеждайки се омагьосан там, където пръстите му я докосваха с копнеж. После ризата му в миг изчезна и щом Кендъл видя голотата на широките му загорели гърди, разбра, че повече не може да остане неподвижна. С лек стон се притисна към него и зарови лице в кестеняви косъмчета, които покриваха мъжката плът.

— Не понасям да съм далеч от теб — промълви тя и въздъхна.

Той не отговори. Разтри с длан врата й и посегна към подгъва на роклята, за да издърпа дрехата през главата й. Косата й се спусна на гъсти, лъскави вълни и покри гърдите й.

Той хвърли роклята настрана, издаде пресипнал стон и я притегли в прегръдката си, а ръцете му изследваха голите възвишения и долината пред него. Целуна шията й, устните, гърдите, обсипа ги със страст, която я накара да се извие като лък към него, да забрави, че лежи върху легло от пясък, а над тях е само синевата, набраздена от слънчеви лъчи. Сладост се разля по тялото й. Непоносимо сладък огън. И потребност да отвърне на неговите ласки. Прокара пръсти през косата му и замачка гърба му с длани. Докосна с любов, желание и нежност всяка част от тялото, която можеше да достигне.

Усети как пръстите му се плъзнаха към панделката на гащичките й и закачливо одраскаха корема й. Като коте се изви към ръката му, изгубила всякакви задръжки в дивата красота на закътаното заливче. Нещо първично като ивицата пясък се надигна в нея — стремеж да достави удоволствие на мъжа, който така изкусно я водеше във вихъра на изпепеляващата страст.

Той приседна на пети и лениво дръпна връзките на гащичките, като следеше всяко свое движение. После постави ръце на бедрата й, повдигна ги нагоре, и започна да свлича памучната дреха. Но напредваше бавно — навеждаше се да целуне всеки нов сантиметър копринена плът, която се откриваше за негово удоволствие. Мустакът му драскаше кожата й, устните и езикът му я галеха с влажна опияняваща топлина, която предизвикваше в нея буря от трескави тръпки. Той продължаваше чувственото мъчение, търсеше все по-голяма близост, която я караше да подивява и разтреперана да шепне името му.

Най-после той се изправи, свали ножницата, сабята и ботушите, но щом понечи да събуе панталоните си, тя се приближи и пожела да го направи сама. Разбра нуждата му да изследва тялото й, защото пламъците на бушуващия в нея огън се извисяваха все по-високо, докато го любеше и опознаваше силата на бедрата му, гладката равнина на корема му и силата на неговата мъжественост.

Той коленичи до нея на пясъка и я обгърна с ръце. Отново намери устните й, погали я, залюля бедрата й в люлката на своите ръце и я притисна към себе си, за да вкуси насладата от слетите им голи тела. После тя усети как я повдига и полага на пясъка. Той се беше надвесил над нея, напрегнал лице и тяло, разтвори бедрата й, за да я завладее с омайващото чудо на страстния си, неудържим устрем. Топлината я опари, сякаш куршуми разтърсиха тялото й и тя, отдадена изцяло на блаженството, обви ръце около шията му, а той се вряза в нея.

Вгледа се в очите й. Тя го прегърна още по-здраво и не се побоя да срещне погледа му сред тайнството на усещанията. Вълните се разбиваха ритмично край брега, а високите върхове на боровете леко се полюшваха. В дълбините на съзнанието й тези неща оставяха своя отпечатък като едва доловим фон, на който изпъкваше първичният разкош на чувството, че в този омагьосан миг от вечността той я покорява и изпълва със себе си, а тя изцяло му принадлежи.

— Обичам те, Брент — промълви тя. — Толкова много те обичам!

Той се усмихна и шепотът му прозвуча до устните й:

— Аз също те обичам, моя малка южнячке.

Целуна я, после леко се надигна, продължавайки да се движи, без да откъсва поглед от нея. Нежността отстъпи пред пламъците на копнежа, пред жаждата да достигне дълбините на страстта. Стройните бедра го обгърнаха с нарастващ трепет и податливата женска красота отзивчиво го изведе във висини, които сякаш нямаха край. Но все пак краят настъпи. Той чу накъсания й стон и семето му избухна в потръпващо великолепие.

Остана върху нея, притихнал доволно, после се обърна по гръб и се загледа в слънцето, галейки влажната кожа на ръката й. Клоните на боровете ги засланяха от слънчевите лъчи. Можеше да мисли само за това колко е хубаво всичко. Без да се страхува, тя лежеше до него, окъпана в златната светлина на деня, и тялото й бе красиво като част от слънцето и морето.

Останаха дълго смълчани, наслаждавайки се на всеки миг, прекаран заедно. Нежните докосвания след бурята от страст засищаха глада, който бяха изпитвали един за друг в дългите самотни нощи. Най-после Брент проговори:

— Наистина те обичам, Кендъл. Затова винаги се държа като обезумял. Страхувам се до смърт да не ти се случи нещо лошо.

Тя се облегна на лакът и се вгледа в него, очите й — премалели и знойни, избистрени след буйното опиянение от изкусното му прелъстяване.

— Колко дълго ще бъдем заедно? — попита го с пресипнал глас.

Той трепна.

— Тази вечер. Утре. И утре вечер.

Тя се наведе над него, златистите атлазени къдрици погъделичкаха кожата му.

— Тогава да не губим време — прошепна тя и устните й се спуснаха върху гърдите му, целувките й обгориха плътта му.

Обсипан с нейната любов, той бързо се възпламени. Сграбчи я за раменете и я притисна към пясъка, почти гневен от силните чувства, които тя събуждаше в него.

— Не, няма да губим време — разпалено потвърди той. И отново я люби с разтърсваща страст.

Отново и отново, докато слънцето залязваше и заливчето се изпълваше със златистото сияние на здрача.